Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Алтернативна история
- Апокалиптична фантастика
- Епически роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Научна фантастика
- Постапокалипсис
- Роман за съзряването
- Социална фантастика
- Философска фантастика
- Шпионски трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2022 г.)
Издание:
Автор: Яцек Дукай
Заглавие: Лед
Преводач: Вера Деянова Деянова, Васил Константинов Велчев
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: полски
Издание: първо
Издател: Издателство „Ерго“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: полска
Печатница: „Дайрект Сървисиз“ ООД
Редактор: Лилия Христова
Художник: Капка Кънева
ISBN: 978-619-7392-12-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4091
История
- — Добавяне
Глава девета
За душата на ледениста
Той редеше пасианс.
— Така съм си нарекъл — ако се нареди пасиансът, значи ще стана диктатор на Полша.
Седна на пейката до стената, от другата страна на масата, зави се с еленова кожа. Грамадната печка заемаше по султански цяла четвърт от помещението и хубаво топлеше дома; но мразът все още се е настанил в костите. На печката грееше кокалите си и огромен вълкодав с не съвсем чиста кръв, който дори не си отваряше очите: каквото успееше да надуши в заобикалящия го свят, значи то съществуваше. Когато минаваше през вратата откъм кухнята, където на пирожки с извара седят пан Кшищоф и един япончик, кучето надигаше глава и бавно я завърташе според указанията на носа, очите вече не му вършеха работа. Седна, уви се в кожата, измъкна тютюн и цигарена хартия, сви си цигарка. Утринното слънце грее зад гърба му, няма нужда да присвива очи. Очите под прошарени, сраснали по средата, буйни вежди присвиваше той — онзи, който редеше пасианса.
Но зад прозореца на светлата стая — на лявото крило, над рамото — там има поля с ослепителен сняг, там има равна синева, излязла като от акварелна миниатюра, а по-нататък — гора от кедров бор, висока, гъста, покрита донякъде с одеяло от кристален пух, така че първо се вижда чернотата на скритите в сянката стъбла и едва след това — платото от ледени корони. Изглежда, че по него може дори да се премине, разни зверчета се виждат тук-там, катерички, дори самури; беше ги забелязвал неведнъж по пътя от Иркутск, на фона на небето. Така си и върви — белота, чернота, белота — все по-нагоре, почти до Слънцето, по стръмните склонове на планините, увенчани на юг с високи върхове. През прозорчето се вижда група от три възвишения — там се намира постът на поляците стрелци, тоест япончиците, които оглеждат района с бинокли и щом се появи чужд пътник, предават предупреждения чрез светлинни сигнали. Нощем палят огньове по възвишенията. Веригата от тайни постове се простира на няколко десетки версти. Тунка е естествена крепост. Една главоломна пътека на изток, една — на запад. По друг начин няма как да стигнеш дотук: планини, планини, замръзнали гори, а в тях само тайни ловни пътечки. Идеално скривалище на бойци срещу държавата.
Вчера излезе да се разходи в компанията на пан Кшищоф, когото тук наричат „Адин“ — „Един“. В Японския легион той изобщо не заемаше първо място, прякорът беше дошъл от извития му врат. Тоест той почти си го беше извил и така си беше останал: крив, изкълчен надолу и настрани, извит към рамото, така че в профил, по очертанията си и сигурно в лъчесянка под Черните Сияния пан Кшищоф (който по природа си беше висок и строен като бреза) приличаше на цифрата едно: корпусът тесен, изправен, а шията и главата извити под остър ъгъл към земята. Така и вървеше, прицелен към земята, на една пета от ключицата наведен. Попита го какво всъщност му се е случило — в някакъв военен сблъсък ли е получил тази контузия? Адин въздъхна меланхолично, обобщавайки целия си живот в тази въздишка. Така можеш да опознаеш хората без опасност от вербални лъжи. Въздъхна в също толкова откровен отговор и потъмлината оцвети парата по оскрежените устни.
Дишаше сибирския въздух, дишаше студа на откритата Азия, дишаше дълбоко, като на предписана от лекарите почивка във високопланински курорт. Друг беше тук животът, други бяха светлината, небето, цветовете, по съвсем различен начин течеше времето под ледения лазур. Вярно казваше редакторът Вулкевич: там, в Иркутск, живееш по минутната стрелка на часовника, в някакво страстно напрежение — всеки изминал миг е пропаднал миг, може да се живее повече, може по-бързо, трябва по-бързо! Да се спечели? Да се спечели, да се направи! Това, онова, което и да е — само и само да се откъсне от бездействието, да добави поредния успех към предишните. Бездействието е най-страшният грях. В града, особено в такъв град, човек е онова, което върши. Дворяните бягат на село не защото там имат имения и феодални крепостни селяни, а защото са важни хора. Каквото да направи или да не направи князът, той няма да престане да бъде княз. А ето градът, промишленият, търговският, банкерският град — там Шулцовете на днешния свят са в стихията си.
— Имате ли новини за губернатора? Как е там властта в Иркутск, смени ли се?
— Нищо ново не съм научил, пане Бенедикте — отвърна Адин. — Ние пристигнахме последни от града, а след това — нищо, тишина.
Тишина над полята, тишина над горите. Щом няма звук, който да отмерва секундите и минутите, то за тези отминали минути и секунди дори не ти е жал. В града вече да те е обзело страшно нетърпение, да изпитваш някаква жестока нужда. А тук — излезе в полето, разходи се по прясно натрупания сняг между къщите, като затъваше в него до колене и оставяше след себе си четворна, правилна пътечка; поскита на студения кристален въздух… И защо? Защо не: просто да се поразходи, просто да подиша. Колко е часът? Дори не поглеждаш към часовника. Кой ден сме? Понеделник или вторник, двайсет и четвърти или двайсет и пети ноември. Или двайсет и шести… Там някъде. Приблизително.
Щом излезе от селището и се отдалечи от къщите и скелетата на старите юрти, се изкатери на първия хълм под гората, за да се спре с ококорени очи пред гледката, огряна от яркото слънце. Опрян на тоягата, вдигна миражостъклените очила. Един, два, три, шест, дузина и още два пушека — ето от колко комина излиза черният знак на небето. Преди появата на Леда, в Тунка живееха цели сто семейства, без да се броят преминаващите буряти; сега, очевидно, тук имаше повече от япончиците на Пилсудски, отколкото от старите заселници. Имаше две църкви, дървена и каменна, имаше товарни складове за бурятските и монголските обитатели на степите… А сега само сняг, лед и смръзлина. И с какво се хранят тези хора? Някога бяха живели от риболов и лов, бяха отглеждали едър рогат добитък, якове, елени и овце. Само че на леда добитъкът няма как да пасе. Земеделието в Зимата също ще изчезне. Пан Кшищоф, също опрян на тоягата си и с лула в устата, разказваше, по целия Байкалски край всичко изглежда така. Показваше под светлината на студеното слънце къде се бяха издигали бурятските юрти, разказваше за живота през Лятото, за тогавашните обичаи. В онези години често беше посещавал бурятски тал, беше ходил в таловете на най-древния езически род, където го бяха гощавали с млечен саламак и тарасун, който приготвяха от краве и кобилешко мляко, много кисел на вкус, но удряше в главата като копита… А сега кой беше останал? Няколко нещастни оцелели, сам вижте, пане Бенедикте, такава е съдбата на всички сибирски селца и местности, дали ще са стари, туземни, дали ще са селища от осемнайсети век или най-новите, населени според столипиновския закон с бедняци от Урал. Онова, което някога бе представлявало най-големия и основен поминък на Сибир — природата, пане Бенедикте, природата, плодовете на тайгата, плодовете на земята, даровете на водата — днес не можеше да изхрани никого. Сибир разчита на тежката промишленост, на зимлязото и тунгетита. Народът от провинциите в Страната на Лютите се стича в градовете, най-вече в Иркутск. Храната се доставя с дълги влакови композиции, а обратно се връщат съкровищата на Зимни Николаевск. Всичко се преобърна с краката нагоре. (Така говори пан Едно с лице, отпуснато надолу, с мек поглед и навлажнени очи). Преобърна се Историята и трябва да бъде поставена обратно, на старата основа.
— Не вярвайте на приказките на тавариш Виктор — отвърна му. — Никой няма такава магическа власт над Историята.
— Значи не е вярно, че сте сключили добър договор с Шулц-Зимовний за Размразяването?
„Сключил договор за Размразяването!“. Въздъхна. Кшищоф поклати наведената си глава. Това е цялата история.
Тишина над полята, тишина над горите. Например, не се чуват никакви птици. Излетели ли са всичките? Измрели от непрекъснатия студ? Влезе в просеката, която идваше откъм мястото, където се преминаваше Иркут. Река Иркут се сливаше с Ангара при самия Иркутск и след напускането на града япончиците изминаха първите няколко версти по широката река (пред Града на лютите тя също замръзваше, поне за седем месеца, като се превръщаше в удобен зимен път). Там ги чакаха предварително подготвени резервни коне и елени, там беше и останалата част от отряда. По-късно през деня и през следващия ден обходи и други гори, по тесните пътечки между дърветата, но сякаш вървеше в затворен кръг — а може и наистина да беше така — наоколо имаше само тайга, тайга, тайга: бяла, замръзнала тишина.
Кедър, лиственица, бяла ела, бор, бреза — заледени, заснежени, покрити с висулки; сякаш беше гора, но една четвърт от нея вече беше превърната в пейзаж от света на лютите. Липсваха не само птиците, наоколо не се забелязваше никакво движение. Дърветата не помръдват, не поклащат клоните си, не навеждат короните си. Вървиш през тайгата като по дантелена формация от геоложки образувания. Това също е природа — но най-отдалечена от човека, най-немаркирана от живота. Спря се, огледа поредицата следи от крака и тояги, изписани като бледни букви върху чистия сняг след нощния снеговалеж. Тунка и пушеците и вече се бяха скрили зад боровия масив. Тишина, тишина, неподвижност, белота, мраз. Разви шала от лицето си, напълни гърдите си с въздух, както се пълни кофа с вода от изсечената в реката дупка — и изпусна гръмотевичния си глас в гората. Адин слушаше протяжния вик, опрял брадичка на кожуха си, с опрощаващо изражение на лицето. Върна се слабо ехо. Изкашля се, изтри уста с ръкавицата си. Сигурно всички викат.
Честно казано, през всичките месеци, които бе прекарал в сибирския Иркутск, въобще не беше усетил, че живее в Сибир — градът си е град. Зимата си е Зима — но го чувстваше едва сега, застанал като самотна песъчинка в широкото пространство на тайгата, макар и ограден от всички страни с планини — безгранична в своя азиатски размах, под небе още по-широко, още по-гладко, монголско, прилепено към земята под полегатите лъчи на Слънцето… Сибир. Едва сега. Колко думи беше казал на Адин, откакто беше напуснал къщата? Най-много трийсетина.
В сърцето му заби първото предчувствие за болката от онази „задушаваща сибирска болест“, за която се бе опитал да разкаже в Експреса Филимон Романович Зейцов — за това как се бяха срещнали със Сергей Андреевич Ачухов, как се разпознали без думи, как разговаряли на езика от втори род… Тук, под азиатските планини, в предчовешката природа. В тишината. Защото когато човек изрече една дума и вече половината внимание напуска човека — напуска онова, което той всъщност представлява, — превключва се на истинското или фалшивото значение на думата. По-работливите бъбривци са способни да изтрият целия смисъл от потока думи, който се излива минута след минута. Но я се опитай да се отречеш от битието в тази тишина на белия океан на тайгата, опитай да се изговориш докрай под небето на мамутите…! Вървеше с пан Кшищоф в дружеско мълчание.
Старата колиба насред гората, вероятно някогашно скривалище на контрабандисти, превозващи за Байкал кърваво злато, се криеше зад вековните кедри на стотина крачки от просеката. На тунгусите беше наредено да не си показват носовете, за да не попаднат пред очите на бурятите от Тунка; непременно ще избухне ненужна, кървава свада. От другата страна на Иркут — япончиците го показаха още докато пътуваха от града — стоят гробове с останките на герои от някаква много отдавнашна монголо-руско-бурятска война. А Пътищата на мамутите не минават ли през Тунка? Легионерите само повдигаха рамене, клатеха глави. Нощем, на светлината от лоените свещи, в ритъма на добре работещ часовников механизъм, той редеше върху нерендосаната дървена маса древните пророчески пасианси — безрезултатно.
Шейните бяха оставени зад хижата, елените скриха под временен навес. На пейката на верандата, с квадратната си глава върху едро тяло, на мекия студ седеше господин Шчекелников. Седна до него. Адин отиде да нагледа инородците. Господин Шчекелников повдигна клепачите си, оправи превръзката, оправи шала си, спусна клепачи. Докато се връщаше от Тунка се беше изпотил, запъхтял, гърлото го дращеше; но едва когато седна на си почине, умората изцяло завладя тялото му. Слабостта след измръзването така и не беше напуснала организма му. Така че седеше, притиснал колене към гърдите си, и бавно дишаше. Господин Шчекелников вдигна лице към небето и се завъртя на пейката като зеленчук в леха, който се стреми към слънцето. Изкашля се и дишането му възвърна по-спокойния си ритъм. Бялата студена светлина проникваше през клепачите. На шушулките проблясваха кристални дъги. Някакво бледно облаче се беше залепило на небосклона — протегна ръка и го показа на Чингис. В отговор той му посочи заледените дървесни корони — шмуг-шмуг, сред клоните се мярна черно-бяла мъхната топчица, изпосталял хермелин, очевидно последният. Сложи си отново миражостъклените очила, сиянието се разгърна в цялата си яснота, но вече смекчено, затоплено. Дишаше все по-бавно, студът галеше бузите с елхови клончета. Изобщо не му се спеше — затова пък го обземаше такъв всеобхватен покой, в който думите са напълно излишни, думите само пречат. След Адин излезе Тигрий Етматов, в глинено бурканче беше приготвил нова доза мазило от кедрова смола. Скри мазилото под шубата. Тигрий доволно цъкна с език, затътри се покрай пейката и се тръшна от другата страна, страшно доволен от себе си, което си личеше по кръглото му лице. Господин Шчекелников го погледна намръщено; шаманът се ухили радостно. Опря главата си на стената. Мраз. Мраз. Чиста светлина. Така ще си остане завинаги, дори и забравено, незамърсено от думите, ба, тогава дори още по-силно: знамението на лютия. Споменът за докосването на Леда. Самият той не можеше да го докосне, нали това е изопачено минало, пречупено на границата на фокуса на Истината — като пречупен, лишен от цветовете си на края на призмата слънчев лъч. (Пръстът на пан Коржински). Изобщо не бе успял да докосне лютия; и вече нищо не бе способно да изтръгне от сърцето му този спомен. Истина или лъжа, свършено или несвършено — няма значение. В спомените няма разлика между света и представата за света. Мраз, мраз в костите. Върху миражостъклените очила се разрастваше петното на леденото Слънце. Бялата светлина на студа проникваше през клепачите. Тишина. Тайга. Сибир.
По обратния път пан Кшищоф все пак заговори веднъж — беше се изкатерил на възвишението с изглед към Тунка, зимните сенки бяха започнали да изпълзяват иззад къщите, дърветата и преспите; цялото село плаваше в масленочерни разливи и в него сега се движеха група ловци с метнати на гърбовете оръжия, които се връщаха с празни ръце от лов; Адин ги посочи с тоягата си, а по-точно един нисък мъж сред тях.
— Щом поговори с вас — каза той, повдигайки глава от гърдите си, със сълзи от тмеч в очите, — щом го обмисли, ще разберете.
— Ще разбера?
— Ще има ли Размразяване след тази Зима. Той го чувства както кучето усеща кръвта на ранения звяр, с обонянието си, с нервите си.
— Тоест, слабостта на Историята?
— Ха! — захили се той. — Стария си потроши зъбите с нея.
От вчерашния ден не беше пристигал никой с пресни новини от Иркутск. Всички хора ги очакваха; знаеше го от подслушаните разговори, а и от забележките им, подхвърлени с ясен, силен глас, когато пан Кшищоф и япончиците се преместиха от онази къща до църквата, в тази, ниската: че очакват завръщането на последния отряд, който трябва да доложи за военните, излизащи от Сандъка. Работата бе там, че Стария им съобщил за някаква нова операция. Взривяването на поредния мост? Взривяването на поредния влак? Само ако Историята поеме с попътен вятър. Само ако пасиансът се нареди.
Запали цигара. Седящият срещу него мъж замислено постави карта, почеса се по гъстата брада. Опакован в два дебели пуловера, той изглеждаше още по-широк в раменете, макар всъщност да не беше едър. Сега присвиваше под слънцето пепелносивите си очи. Очевидно имаше нужда от очила. Поглади с картата големия си нос, промърмори си нещо. Тогава, когато демонстрираха Бойната помпа, не го беше познал, въпреки източния акцент и ясните думи. Изплю дим. Според заповедта за арест — на края на дясното ухо имаше брадавица. Открито се взря в него.
Тогава го погледна и той с типичното си изражение на съсредоточеност-гняв.
— Казах си, че ако пасиансът се нареди, ще стана диктатор на Полша.
Знаеше: това бе Юзеф Пилсудски.
Тръсна пепел в костената купичка. На стената с прозорчето, върху малко рафтче с книги стоеше порцеланов часовник, изумително крехка играчка в тази колиба, построена от грубо изсечени трупи в този затънтен край на Сибир. Часовникът не работеше, беше спрял на осем без двайсет. Над кръглия му циферблат, като в хералдически венец, в порцелана беше монтирана снимка на жена с изумителна красота. Това сигурно беше съпругата му, Мария, прочута вилнюска красавица, убита от казаците по време на революционните вълнения в Годината на лютите.
Пилсудски приглади мустаците си, доля си чай в порцелановата чаша.
— Може би вече сте забелязали — каза той, пронизвайки го с всевиждащия си поглед изпод буреносните вежди, — че всичко онова, което наричат интуиция, подсъзнателно мислене, се стопява и изчезва, когато работи интелектът. Хората използват различни трикове, за да освободят интуицията си — едни се молят или медитират, взират се в пъпа си, броят зърната на броеница, други се потапят в определен ритъм на повтарящи се действия, думи, в края на краищата — мисли. Това позволява да оградиш съзнанието си и да изтласкаш интуицията напред. Но моят разум живее твърде бързо, огнено, за да го усмирявам с подобни методики. Затова редя пасианс, принуждавам се да решавам сложните му ситуации. И нерядко се оказвам с вече несъзнателно решен проблем. Неведнъж съм се захващал с неща, които други биха избегнали, просто защото предварително съм бил уверен или почти уверен в успеха.
Беше нападал влакове, банки, затвори, царски учреждения от едната и от другата страна на Урал. Сам беше бягал от затвори; беше вдигал бунт сред затворниците — при първото му заточение се беше разбунтувал точно в Иркутския затвор, сблъсъкът приключи с кръвопролитие, увеличиха присъдата му. Беше стрелял по царски чиновници, военни и аристократични личности, на война и в градовете, чрез ръцете на хората си и лично — от късоцевен браунинг. Беше пътувал по света, за да агитира в полза на Полша, събираше средства за полското дело, в името на Полша сключваше съюзи — с Виена, Париж, Цюрих, Берлин, Лондон, Америка, Япония, Китай. Създаваше и губеше тайни партизански армии, създаваше ги наново, почти открито, най-вече тук, в Сибир, след второто, третото изгнание (от които, естествено, бягаше). Вдигаше във въздуха правителствени сгради, казарми, мостове и дори един бент. От врагове и конкуренти се избавяше с еднаква непреклонност, очевидно така и не правеше разлика между тях. Десетки пъти тайната полиция и казаците се нахвърляха върху него измъкваше се непокътнат. В Харбин агентите на император Хирохито го бяха държали на мушка — изплъзна им се, честна дума.
— Сънните роби също с лекота изпитват една такава неразбираема увереност в бъдещето — отвърна му през дима.
— Може би някога сте чували за инженер Осовецки. Самият аз отдавна вярвам в силата на мисълта, освободена от времето и пространството. Пан Стефан ми показа…
Той сложи една карта и веднага вдигна очи. Извърна глава над рамото си, погледна през прозореца право в ослепителната белота. Но не снегът се отразяваше със слънчеви цветове в очите му.
— Адин! — извика Пилсудски.
Пан Кшищоф се намъкна в стаята с наведена глава. Стария му показа южните светлини. Адин бързо излезе навън и веднага събра хората. Не попита нищо. Пилсудски отпи от чая си, избърса мустаците, брадата.
— Вашият приятел, доктор Тесла…
— Остана.
— Недалеч от Байкал има едно такова местенце, за което сред бурятите се носят слухове, че там, дори в най-ужасните студове, съществува студен, бавен, мрачен живот, сякаш абаасите похищават хора и зверове в Подземното царство, като ги превръщат в мамути, а който…
— Знам за него. Досетих се. Тоест… изчислих. — Напълни гърдите си с дим. — Баща ми научил за него от вас. Първоначално имал само две бутилки сажаевка, така че нищо…
— Сам го поиска! — Пилсудски плесна гневно картата. — Сам тръгна!
Засмя се тихо.
— Знам. Той, никой друг, съвсем сам.
— Ще ви дам карта…
— Почакайте. — Вдигна ръката си с цигарата, еленовата кожа се свлече от раменете му. — Изобщо не съм се разбързал да отивам в Леда. Това е самоубийствено начинание.
Той се намръщи.
— За кого. Та нали вие ме потърсихте чрез Хрушчински, вие искахте да говорите с мен, пан Герославски. И какво, вече не го искате? Да намерите баща си?
— Да размразя баща си, да спася баща си… А на вас за какво ви е такъв размразен Герославски, който не може да разговаря с лютите?
Седящият срещу него човек направи гримаса.
— Нещо изобщо не ми вярвате… Нима съм ви сторил нещо лошо?
И тогава измъкна изпод кожуха измачкания лист хартия, сгънат на осем. Бавно го разгъна на масата. Пилсудски гледаше, без да разбира нищо.
— Що за математика е това?
— Не е математика, а шифровано писмо от варшавските пепеесовци до Филип Герославски, което аз трябваше да му предам, въпреки здравата ви охрана.
— И какво толкова пише там?
— Пролетта на Народите — да. Размразяване до Днепър. Петербург, Москва, Киев, Крим — не. Япония — да. Партията нарежда: време за компенсация — да; Русия под Леда. Всякакви средства — да. Внимание: „младите“ и размразенците са против Зимата. Защитавай лютите. Не вярвай на Стария. Ще пристигне куриер. Бъди здрав.
— Аха.
— Така че, според мен — продължи бавно той, баща ми не е трябвало да се съгласява напълно с вашата политика. Очевидно преди да слезе на Пътя на мамутите, той е писал на старите си другари. Разбрали са се как да контактуват, какъв шифър да използват. Може би ги е предупредил за Юзеф Пилсудски? Та нали тръгнал към лютите и после минала година, втора, трета, четвърта — и какво? Вие продължавате да се стреляте с казаците в сибирската пустош, а Полша както я е нямало, така и продължава да я няма.
— Не може толкова лесно да се преобърне Историята.
— Но нали Ледът, първо той трябва да си отиде! А тук, нищо — Зимата е още по-силна. Освен ако не вярвате на Бердяев — но тогава защо изобщо се мъчим да постигнем размразяване? Нима единствено заради упадъка на зимлязната промишленост? А?
— Нещо не ми стига акълът за метафизика, всъщност и логическите абстракции на Маркс някак не подхождат на мозъка ми. Привлича ме преди всичко практиката, млади мой математико, и дори да не приемам всички бердяевски теории за истина, то виждам — и то точно, защото гледам от гледната точка на практиката — че в тях има нещо. Историята се развива по-различно, отколкото очакваха всички. — Той се извърна на стола, показа с картата (дама пика) към рафтчето с книги. — Вижте там, автора Зеещерн. Хайде, вземете я, вземете я, уверете се сам.
Стана, взе книгата. 1906: Der Zusammenbruch der alten Welt[1], препечатка от лайпцигското издание от 1907 година, автор някой си Фердинанд Граутхоф, в editio princeps[2] скрит под nom de plume „Зеещерн“[3]. Прелисти въведението. Книгата очевидно предсказваше войната на Британската империя с Германия, провокирана от някакъв смешен инцидент в колониите в Самоа, в резултат на който Кралският флот напада Куксхавен, като по този начин разпалва гигантски европейски конфликт.
— Виждате ли, когато живях там, в Европа — заговори Стария с тона на разказвач на истории, — бях поразен в колко романи, и то популярни, евтини, публикувани в различни журнали, в колко повести се описваше тогава — а и няколко години преди това — такова бъдеще, каквото всички ние очаквахме да получим: с мащабна война между великите държави, от която да се роди шансът за свободна Полша. След това дори се опитах да колекционирам такива романи — вярно, че при живот като моя трудно се опазва имущество, книжка тук, книжка там… А имаше няколко десетки, ако не стотици заглавия. В немската, английската, дори във френската литература. Романи на Къртис, Ле Кьо, Коул, Опенхайм, Айзенхарт, Хайнричка, Мюнх, Трейси, Блебтруа. Предимно за нахлуването на Германия във Великобритания и за различните войни на империята на Хохенцолерните. Имаше и една книжчица, в която на помощ на британците идват япончиците. А ето тази — погледнете самия край, запознайте се с финала на военната история.
Намери лентата за отбелязване между страниците и частта от финала, подчертана с молив.
Съдбините на света вече не лежат в ръцете на двете морски държави от германската раса — Великобритания и Германия. На сушата са преминали в ръцете на Русия, а по море — на Съединените американски щати. Сега Санкт Петербург и Вашингтон са заели мястото на Берлин и Лондон.
— Великата война виси, висяла е над главите ни, и преди Годината на лютите хората в Европа са го чувствали, миризмата на барут се е усещала във въздуха. И някои дори са го признавали на глас; и под тази съзнателна мисъл у всеки се е криела увереност: надига се нервен, боен дух, армията се готви за жестоки сражения, стоят се кораби, купуват се оръдия, младежта марширува, девушките теглят офицерите към олтара, а дипломатите се превръщат в шпиони. Динамитът е заложен, фитилът е опънат, липсва само кибритът — така и замръзнало.
— Но вие като че ли не сте от онази партия, която смята, че Историята създава хората, а не хората — Историята.
— Вижте на… о, не, не е там. „За цивилизациите на Зимата“ на Феликс Конечни. Предмет на Историята е цивилизацията, казва Конечни, тоест тясното свързване на култура, право, морал, религия, уникални за един народ, методът му на организация на обществения живот.
— Това не предполага задължително съществуването на държава.
— О, не е задължително. Да вземем например еврейската цивилизация, най-древната жива цивилизация в света. Може би наистина безсмъртна! Точно това е разликата с индивидуалните организми, в това число и човешките, в каквито категории обичат да говорят разните му там Шпенглеровци: всеки организъм в Историята се ражда, расте, разцъфтява, после заболява и умира. Но ето че Конечни казва: законите на Историята са различни от законите на природата и всички други известни на човека системи.
— Те се нуждаят от собствена, отделна наука. Това ли искате да кажете? От собствена, точна алгоритмия, основана на изцяло нови принципи.
— Да. Така цивилизацията може да бъде безсмъртна. Дори напълно смазана, тя е способна да се възроди, да се построи отново във видими, материални моменти. По какъв начин? Ами такъв, че цивилизацията — това не е земята и градовете, не са замъците и фабриките, не са армиите и популациите, дори да са милионни — но най-вече и преди всичко: здрава, последователна връзка между морал, вяра, закони и обичаи.
— Място за зараждане на идеи.
— Да! И от там израства всичко! В това число и народът като народ, макар че какво представлява народът без истинска идея за народ? А който строи върху лъжи и фалш, винаги ще бъде по-слаб от онзи, който строи върху истината. Точно по същия начин и вождът, който в сраженията разчита на лъжливи съобщения, който се ръководи от лъжливи рапорти, върви право към поражение — така и народът, който ражда идеите си от лъжата, върви право към неизбежен крах и разпадане.
— Следователно в Зимата…
— В Зимата цивилизацията няма да загине.
— Но ще се промени ли тя в Зимата? Ще оздравее ли? Ще се избави ли от задушаващите обятия на други замръзнали цивилизации?
— Точно затова, пане Бенедикте, ние се нуждаем от Размразяване в Кралството и в Литва, в Галиция, дори в цяла Австро-Унгария, чак до Днепър на изток — но не по-далеч, не в самата Русия; не трябва да й се дава възможност за оздравяване, за осъвременяване.
Остави книгата на мястото й, седна отново на пейката, извади отново цигарена хартия за нова доза тютюн. Бялата, ледена светлина нахлуваше иззад главата му; Пилсудски седеше в нея, с ярко очертани линии на тялото, изрязан във фона от ледени отблясъци. Като едноцветна фигура във витраж, където е застинал така, замислен, с поредната карта в ръка — замръзнал.
И в този миг видя всичко точно като стъклопис, тоест изцяло.
Как да се освободи полската земя от всички завоеватели? За това само Размразяването не е достатъчно, необходима е мащабна, всеевропейска война — или всеобща Революция, която се разпространява по света в съответствие с плановете на Бронщайн-Троцки. Пилсудски продаваше на японците идеи за това как да се разбие размразената Империя на Романови на националните й части, от които щяха да се появят по-малки независими държави, но и следващи държави, които нямаше да представляват заплаха за Япония, като например Федеративна полска Жечпосполита, която нямаше да се различава особено от Полша на Ягелоните. Другите концепции включваха присъединяването на Конгресовото Кралство към империята на Хабсбургите, но на равноправни начала, за да се появи ново образувание: Австро-Унгаро-Полша. Всичко зависеше от това доколко щяха да успеят да разтворят челюстите на Историята; с други думи: доколко ще поддаде Ледът.
… ППС се беше разцепило точно заради това: едните настояваха за Революция, тоест за размразяване на цялата Руска империя; другите — за националноосвободителна борба, тоест за размразяване на Полша и Литва. Според онова, което каза редакторът Вулкевич, и което говорят тук япончиците, Пилсудски беше убедил старата Партия и своята Революционна фракция в това, че точно Русия под леда, скована от всякакви византизмами и архаизмами на самодържавието, забавила развитието си в XX век, свързана във вечно предреволюционно напрежение, само такава Русия е способна да гарантира на размразената Полша шанс за справедлив ръст до естествената й държавна мощ и достигане до естественото й място в Европа. Което се явяваше логично продължение на спора на Пилсудски с покойния Роман Дмовски: от коя мърша трябва да придобие сили новата Полша? — със сигурност не от Германия и Австрия, а само от слабостта на замръзналия Изток. Може би Зюк наистина оставаше искрено убеден, че Русия, освободена от Леда, изобщо няма да тръгне по пътя на пролетарската революция, както вярват „младите“, и оттам тръгваше целият спор.
… Но дори старата ППС, която е съгласна с подобни идеи, не вярва на Пилсудски! Не вярвай на Стария! И за какво точно не трябваше да му вярва Отец Мраз?
Но сега вече знаеше: Юзеф Пилсудски. Прав беше Изидор Хрушчински — той беше видял същата тази негова единоистина.
— Всъщност вие сте леденист!
Онзи сложи картата на масата.
— Хм?
— По сърце, по душа сте леденист! Защо ви е Лед в Русия — само за да го върнете отново в Полша веднага, щом тя се роди в подходяща за вас форма! — Сви си нова цигара и я запали. — Нека отгатна: държава! Могъща държава, ооо, безотказна диктатура, независима страна под вашата абсолютна власт! И вече се започна — махна с ръка в дима, — вече си събирате армия, замразявате хората в йерархиите, нали виждам; сам себе си няма да измамиш; това е истината за Юзеф Пилсудски.
… Но полската традиция…
Той изригна.
— Традиция-лайниция! — изфуча той и опръска със слюнка масата и пасианса. — Никога няма да ме убедите в тая глупост, че Полша може да бъде Полша само когато започне да търпи интригантството, склонността към скандали и егоизма, своеволието!
Той се изправи, разходи се от едната до другата стена, после от стената до печката, като тропаше силно с ботуши по пода, дори сабаката се събуди и повдигна посивялата си глава, вярно, без да отваря очи; разтревожено душеше Пилсудски.
— Как да се съпротивляваме на руската Държава? — попита той, след като хвърли бърз поглед през прозореца. — На какво да се опрем? На спонтанните, романтични пориви, на трескавия хаос на революционния смут? Не! Достатъчно такива неща е имало! Докато боецът не започне да приема заповедите на командира си като думи на Единния Господ-Бог, няма да имаме никакъв шанс срещу Руската империя.
— Значи, армията.
— Армията! На цивилните заплеси може и да им се струва, че тъй наречените терористи, революционери, които хвърлят бомби и взривяват Държавата на поробителя, са сили на хаоса, екстремисти на Лятото — няма нищо по-невярно от това! Чуйте ги добре: с изключение на откровените бакунинци, всички те се застъпват за Леда, ба, за една още по-студена Държава — само че това трябва да е тяхната Държава, построена според техните желания. Това не е мой принцип — това е принципът на всяка една революция. А що се отнася до взривените от мен мостове? Взривявам, за да имам възможност да строя!
— Но що за избор е това: Държава или Държава?
— Да, знам, поляците не вярват на никаква бюрокрация и винаги са склонни към самостоятелни, анархични действия. Ние сме най-гражданската нация в света! И на всичкото отгоре се кичим с това държавно отрицание, с тази култура на липса на държавност!
От кухнята се разнесе бързо трополене; Стария отиде до вратата, размени две-три думи с някого, отстъпи назад, но почти веднага се върна и изстреля през прага някаква заповед. Хората се отдалечиха с трополене.
После се мярнаха пред прозореца, на снега — притичваха през Тунка; един, втори, трети, с винтовки на гърбовете, димящи с черна пара.
Изсумтя подигравателно.
— Всъщност, като че ли основната ви цел е била така да се наложите над хората, че когато ги пратите в бой, те без да се замислят да изпълняват всяка заповед на началството, сякаш е излязла от самия Господ Бог. Когото и да заговоря тук, отговорът винаги е един и същ: „ще стане както казва Стария“, „както каже Стария, така ще е най-добре“, „слушай Стария“. Даже песните: стари, народни, религиозни, всичките се преправят за Юзеф Пилсудски! Това е идеалът за Държава! Това е мечтата на диктатора: послушанието на Авраам.
Пилсудски затвори вратата.
— Кажете ми тогава, мой млади математико: нима войникът не е длъжен да изпълнява всички заповеди?
— Сигурно има и такива, които не трябва да се изпълняват, независимо от обстоятелствата.
— Да се убиват невинни.
— Да се убиват невинни, да — отвърна предпазливо, като напълни дробовете си с нов дим.
— Ами кой може да реши това? Кой притежава познанията, подходящи за разрешаването на въпросите, свързани с легитимността на войната и методите за воденето й? — Пилсудски се спря при печката, погали кучето, то облиза ръката му със събуждащ жалост ентусиазъм. — Нали сам виждате в какви времена живеем: обикновени и двойни агенти, шпиони на тайната полиция, заговорници, провокатори и тайни договорености, които се правят между континенти, езици и цивилизации. Погледнете само от какво зависи сега независимостта на Полша. Кой е способен да обхване всичко това с една мисъл, с едно изречение? Вие, например, млади Герославски, способен ли сте да изчислите Полша?
— Хм. Може би… Не, няма да мога.
— Днес войникът, който иска да взима самостоятелни решения на бойното поле — а сам виждате, че бойното поле обхваща целия свят, — да решава кое трябва да е добро, а кое — лошо, такъв войник се превръща в бреме за армията и командира си. Днес вече войната не трябва да се води по законите на Лятото, тоест според решенията и разбиранията на шляхтишкото опълчение. Генерали, които обясняват правилността и необходимостта от всяко действие, задължително ще изгубят от убедените в механичната ефективност генерали на Леда. Очевидните и разбираеми за всички стратегии задължително ще изгубят от тайните, двулични стратегии, с които са запознати само командващите. И това само в случай, че не се отчитат най-очевидните различия: че командирът затова е командир, че вижда по-далеч, по-добре, по-ясно от всички подчинени му войничета. Доста щеше да си повоюва Бонапарт, ако беше изпълнявал само онези действия, които редовите войници биха приели в стратегически и морален план! Законите на великия се различават от законите на малкия.
— Значи вие водите своите стрелци по пътя на терора: чрез думите на вожда.
— И на мен не ми се иска — въздъхна той. — Бих предпочел История завършена, идеална.
— Без вождове — подкачи го.
— А вие смятате, че го правя заради себе си, по лично желание? Че целта ми е всичката тази власт? А самият вие какво написахте в своята Аполитея? Ако търсех само тръпката от изпълващата ме мощ и абсолютно самовластие, щях да се държа за Лятото. — Той се върна до масата, взе от колодата нова карта, огледа пасианса. — За вожда е характерно не математическото изчисление на собствените му сили и силите на противника, а рискът. Вождът е длъжен да изчислява и да спира там, където изчисленото вече губи надеждност, където остават само вероятности. В Лятото! А под Леда какво остава? Математика, пан Герославски.
Пилсудски сложи картата — и, вдигайки внезапно глава, отново се намръщи, насъбра тмеч, вкамени се.
— Но точно това е нужно на поляците! — Той сви ръката си в юмрук. — Лед! Лед! — Удари с юмрука по масата. — Любимият аргумент на поляците: емоцията! Най-любимото състояние на поляците: нерешителността! Само замразените в своята могъща, завършена Държава, изстудени от всички онези бунтарски проявления на сарматскост, парламентарни дрънканици, огромни възможности за свободен избор, салонна анархия, онези кралски всякаквости и всякаквомислия, миши разделения по псевдопартии — само затиснати от Леда, притиснати от необходимостта — само тогава са способни да създадат велика Полша!
— Полша ще победи, защото просто не може да не победи.
— Да! Точно така!
Демон на Леда!
Стана от пейката, просто за да се откъсне от тази тиранична стереометрия.
— Ето защо не ви вярват! Затова изпращат предупреждения на Отец Мраз!
Пое си дълбоко дъх. Стиснал в ръцете си костения пепелник, по който барабанеше ритмично с пръсти. Намери вътрешния си ритъм — той винаги носи покой и отвлича вниманието ти от наложените отвън фиксации.
— Ако сте смятали, че сте способни да направите нещо реално в този смисъл… — промърмори под носа си. — Но каквото и да сте намислили, няма да успеете собственоръчно да преместите Леда по картата на Европа. Наистина, ако сте изпратили баща ми на преговори с лютите точно с такава заповед… Ако някой в ППС вярва на Бердяев, сега съвсем основателно е ужасѐн до мозъка на костите си.
Стисна здраво пепелника и цигарата и със съзнателно усилие на волята и тялото си отмести поглед от горящия край на цигарата на Юзеф Пилсудски. Онзи гледаше право напред, леко изгърбен, дълбаеше дълбоко в душата в търсене на най-малките огнища на срам.
— Твърде дълго сте живял на руска земя — каза, като почукваше с цигарата по ръба на пепелника. — Твърде дълбоко е проникнало във вас, не трябва да възприемате по този начин хората, които живеят извън границите на Леда, от подобни отравяния на единоистината се раждат единствено сектанта-скопци или царе-самозванци.
— И от кого чувам тези изводи! Та вие сам сте го написал в Аполитеята! Държава на Леда! Царство на небитието! — Той го заплаши с пръст като някой добър дядо, който гълчи палавото внуче. — Знам ви аз вас, интелигентите. На хартия сте способни да докажете преимуществата на всяка тоталитарна система, и колкото по-тоталитарна е тя, с толкова по-голямо наслаждение, с по-поетични, набожни слова; разни Хегели, Марксовци и Бердяевци, че и други прогресивни души в топлинките салони по цял свят ще възкликнат с изумление, дамите ще плеснат с ръце и ще паднат в обятията ви, студентчетата ще започнат да четат по кафенетата, поруменели от възхищение… Но когато се появи някой, който е готов да реализира този съвършен проект, прекрасно описан в книжката веднага всичката кръв се оттича от лицето на господин интелигента и геният затваря очи: ах, невинна жертва, ах, ах, труп — как смърди! Колко е грозен! Махнете го от мен!
Удари с пепелника в перваза на прозореца.
— Нищо не сте разбрали! Целият смисъл на аполитеята се съдържа в това да не се позволява на един човек да притежава власт над друг човек, цялата необходимост се предава изключително на Историята — но не за да създава непобедими диктатори, замразени в своята диктатура! Аполитеята представлява точно свобода от такива Демони на Истината като вас! — Вдигна пръст и го насочи срещу пръста на Пилсудски. — Свобода от диктатори, царе, министри, чиновници! В нея повече няма място за своеволни решения на правителствени съветници — има само ясни и очевидни исторически необходимости!
— Не разбрах? — Пилсудски се усмихна иронично в дълбините на гъстата си брада. — Управлява Историята — но кой управлява нея, пане Герославски? Кой управлява Историята? — Той заобиколи масата, отдалечавайки се от печката, приближи се на четири, три, на две крачки. — Вие проклинате човешкото управление, човешките диктатури и империи — но нали царят, дори най-могъщият, с милион чиновници, милион шпиони и агенти, с цял арсенал извънредни укази, какъв е той в сравнение с управлението на Историята? Безпомощно дете! Едва ли не анархист! Я се опитай да се противопоставиш на Историята, опитай се да бутнеш подкуп на логическата необходимост, опитай се да убедиш математиката, да уплашиш идеята…!
… Точно така! Та онзи човек, който се сдобие с власт над този апарат за управляване на историческия процес — такъв човек — диктатура, по-жестока от която не можем да си представим царство, по-голямо от което не можем да си представим — абсолютна автархия — самодържавие, равно на божественото — такъв човек — такъв човек…
Неясно кога, но започна да отстъпва пред Стария, събори кожите от пейката, изпусна самодейната цигара, накрая опря гръб в стената — а той продължаваше да пристъпва напред, целейки се е пръст в гърдите — и пръстът победи.
— Герославски! — гърмеше гласът на Пилсудски. — Герославски! Затова ви изпратих, затова ви изпращам — той сви костеливите си пръсти в юмрук, — за да сгащите Историята в ъгъла!
Студено, студено, още по-студено.
— А колко други сте изпратили след баща ми?! — Скочи към масата, с широк замах на ръката помете целия пасианс, картите зашумоляха като ято уплашени врабци, дори сабаката на печката повдигна муцуната си. — Къде ще намерите друг такъв Исмаил като баща ми? Онзи, който притежава истински характер, той няма да ви се подчинява сляпо! Няма да успеете да омагьосате абаас! За вас, за Победоносцев, за царя, който може да се спусне на Пътя — те няма да слязат!
Пилсудски се усмихна с ангелско спокойствие.
— Точно затова — каза той — така се зарадвах, когато прочетох вашата Аполитея. — Той протегна открита ръка. — Ето, вие спорите, но с кого спорите — със самия себе си, не с мен, вътре в себе си вие вече прекрасно знаете истината. Не е нужно да ви убеждавам в нищо. Та вие сам мечтаете за Леда! Истина ли е? Истина е. Замръзна. Сега само идете при пан Филип, покажете му се, поговорете откровено, като син с баща си, като Мраз с Мраз. Хайде. — Той направи още една енергична крачка с протегната ръка. — Та аз виждам що за човек сте.
Студено, студено, още по-студено. Княгиня Блуцка, тя го беше видяла първа. Тръсна глава. Какво точно се случи онази нощ на Иркутската улица? Нали всъщност не се докосна до лютия — дори и да помнеше, че го е докоснал. От друго, друго минало е дошло.
Стария го гледаше.
Облиза устните си.
— Те сигурно са пратили куриер…
— Не се притеснявайте, няма да стигне до мястото.
Примигна, ударен в очите от рязката, кристална белота, бликаща от прозореца зад гърба на Стария.
— Полша под Леда — прошепна.
— А останалата част от света можете да оставите за себе си.
— И така — над Историята — стисна със студена ръка ледената десница на Юзеф Пилсудски.
Потегли час по-късно, в надпревара с южното Слънце и казаците. Адин и Чечеркевич (кривокракият другар на Адин) водеха нагоре, по гористите склонове, първоначално до скритото дълбоко в планината село Шимек, където, както го увериха, години наред няма да се види жива душа, нали Зимата отдавна прогони всички земеделци, а от Шимек, след драматично спускане, право на губернския път, по който може бързо да се прескочи на Байкал, за да успеят, в края на краищата, напълно да се откъснат от всякакви потери в Приморските планини. Япончиците, които останаха със Стария в Тунка, ще могат по-лесно да се измъкнат и пръснат из тайгата, те нали не са обременени с багаж, оборудване, запаси. Придвижваха се с два впряга: тунгуските изпращачи на своята ниска шейна, после впрягът с четирите елена и шейната на япончиците, приспособена към безпътието и ледените полета на Сибир. В нея беше прехвърлил багажа от шейната на Шчекелников, както и сандъка с печката на Тесла, заедно със скритата в нея помпа на Котарбински и намотките зимлязни кабели. Адин и Чечеркевич взеха оседлани елени и се откъснаха на половин верста напред, за да проверят възможностите за преминаване след нощните валежи. Колкото по-високо се изкачваха в планината и навлизаха в тайгата, толкова студът ставаше някак по-тежък, по-зъл. Снегът пращи под плазовете на шейните като пламнала ракита. Никой не говори, само дишат тъмлисто, дори тунгусите. Господин Шчекелников се извърна само веднъж от капрата и промърмори през парцалите с дрезгав шепот:
— Ще ме разпознаят. Сигурно са хванали онзи изрод, дето му изкарах животеца през устата, разприказвал се е. И ще ме убият, господин Ге.
Повече никой не се обади, така че отекващите в долината случайни изстрели се чуваха много ясно, когато се разнасяха като протяжно ехо над белия пейзаж. Преброи осемнайсет изстрела. Пътеката мина по билото, между върховете на растящите нарядко тук бели ели и кедрови дървета можеше да се види директно в котловината на Тунка. Казаците се бяха пръснали между къщите, проверяваха следите, които водеха в гората. Отекна поредният изстрел — те се изпокриха където намерят. В такъв сняг само слепият не би открил следите, оставени от два впряга шейни, затова Пилсудски беше обещал да отстрани отряда или поне да ги задържи дотолкова, че да успеят да слязат на губернския път. Но най-вече съжаляваше, че не успя да дочака доклада на япончиците, които тези казаци преследваха, така че и досега нямаше представа каква е ситуацията в Иркутск, кой държи властта, на кой хълбок се е извъртяла Историята и какви точно заповеди са изпратили тук военните. Потупа се по шубата: на кръста му беше колодата на Фредерик Велц. Тесла жив ли е? Не е ли? (Трябва колкото се може по-бързо да слезе на Пътя на Мамутите!) А под картите, в същия джоб — нарисуваният от ръката на Пилсудски ескиз с указания как да се доберат до Черния Оазис, гробът, отворен директно към Подземния свят. Тайната хидрография на Байкал ще ви подскаже, пан Герославски, как да слезете при абаасите. И какво? — човек трябва само да се напие, да се натъпче с тунгетит и да се моли за успешно замразяване? Не, не, не! Няма да иде там! Казаците се изсипаха иззад църквата, дадоха дружен залп и се втурнаха към гората. Изправи се в шейната и махна с ръка на Тиргий да ускори ход. В Черния Оазис нямаше да отиде — къде тогава? Господин Шчекелников изсвистя с камшика, елените дръпнаха нагоре по хълма, скочи в снега, за да облекчи тежестта на шейната. Над главата му бяха надвиснали кедрови клони, окичени с висулки. Впрягът на тунгусите изчезна зад завоя. От долината се раздаде самотен изстрел и предсмъртен вик. Няма откъде да дойде спасение, няма накъде да се бяга, никъде няма безопасен пристан. Сняг, тайга, планини, изгубен в Сибир човек. Тичаше в ситен тръс до шейната, дори не кашляше особено много в студа. Но чувстваше мраза в костите си, плавното движение на леда във вътрешните извивки на тялото си. Мазилото не го беше оправило докрай. Тичаше мълчаливо, обгърнат в тмечиста пара, изброяваше на ум всички направени грешки, и така, при всяка отчетена глупост, припомненото минало замръзваше във формата на объркана, сложна барокова арабеска от скреж около вече напълно замръзналия Бенедикт Герославски. Та нали неопровержимата истина, оста и ядрото на цялата истина — това е настоящият момент: този заледен склон, тази заснежена тайга и ехото на далечна стрелба, това чисто и ясно небе, зимно Слънце, планини под Слънцето, и това безумно пътуване в преследване на сляпо на Татко Мраз: димящите елени, натоварените шейни, Тигрий Етматов и неговите поклонници на абаасите, Адин и още един крив японец, както и господин Шчекелников (и неговите ножове).