Яцек Дукай
Лед (39)

За министерските мамути и картографията на Подземния Свят

Делегатурата на Министерството на Зимата се помещаваше в зданието на Иркутската Митническа Камара, недалеч от Сврачия Базар, срещу Източносибирското Отделение на Руското Царско Географско Общество, което се бе пренесло тук от другия край на Главната улица, край Ангара, където след Големия Пожар мястото на Сибирския Дворец на генерал-губернатора зае подобна Цитадела от грубо дялан камък, простряна нашироко върху съседните парцели. Ако не беше мъглата и масивът на Събора „Христос Спасител“, кулите на Цитаделата щяха да се виждат и от Базара.

По пряката, водеща от Камарата, висяха между покривите двама люти, трети се измразяваше изпод тротоара. От тежкия, бавен ритъм на големи глашатайски барабани трепереха миражните стъкла на прозорците в митническите счетоводства и министерските канцеларии. Портиер с изпъкнали очила, в които бялото преливаше в лазурносиньо, стоеше пред портата с вдигната над главата лампа, махайки с нея насам и натам и обръщайки шейните, отминаващи Камарата; наближавайки, видя в мъглата най-напред тази светлина, кръжаща по полуарката, едва след това от сивобагрената завеса изплуваха колонадите, корнизите, куличките и стръмните покриви на шестетажната сграда. Обичайно за архитектурата на Леда е най-ниският етаж да се проектира много висок, на десет аршина влезе през портата като през врата на средновековен замък. Във вътрешния двор имаше навалица от шейни и елени, както и впряг с кучета; липсваше само мечка на верига.

Навалицата и движението не бяха нещо необичайно, Митническата Камара, след преместването си от Кяхт в Иркутск, събираше тук митата от всички далекоизточни стоки, които заминаваха по-нататък на запад, тоест от по-голямата част от всичко, което преминаваше през пристанищата на Владивосток и Амурски Николаевск: вълна и памук от Англия, брашна, машини и оръжие от Сан Франциско, мебели, захар, вина и промишлени стоки от Германия, чай от Китай. Самият чай вървеше годишно за четиридесет милиона рубли (докато не избухна войната). Освободени от мито бяха стоките, предназначени за сибирския пазар, и по-специално хранителните — което само отваряше нови пътища за фалшификации и усилваше бюрокрацията. Митничарите заемаха четири етажа от обширното здание; Иркутската делегатура на Министерството на Зимата се помещаваше на двата най-горни етажа.

Беше девет часът и петдесет минути, когато застана на изкаляната мозайка на хола. Върху кожи, разположени в ъгъла при вратите, седеше стар бурят с белези вместо очи, гледаше пред себе си с усмивка; редом с него стояха на страж двама казаци с миражостъклени очила, плътно прилепнали към очите им, сивотата от техните пелерини преливаше на стените, от които върху хорските лица течеше варна белота.

Свали цветните очила. Бурятът погледна, усмихна се още по-широко. На противоположната стена висяха стари военни плакати, върху които шаржове на руски салдати и моряци (мустакати селяни със светлопшеничени лица и мишци като самуни, кипнали изпод грамадни раирани кафтани) стъпкваха в земята и изтласкваха в морето карикатури на японски салдати и моряци (три пъти по-малки, плъхообразни минитвари с очи като запетайки). Велицки разказваха как в разгара на военните действия целият Иркутск е бил облепен с плакати, предупреждаващи за японски шпиони; през китайския квартал непрекъснато се разхождали патрули, следящи, проверяващи документите, търсещи жълтурчета между жълтичките. Преди първата война с Русия Императорска Япония беше заляла Сибир с маса емигранти, намерили тук работа като лакеи и гувернантки в богаташките домове, обущари, шивачи, готвачи, фризьори, а също с проститутки в домовете за утеха. С избухването на войната всички те изчезнаха, събрали Бог знае колко и каква информация. Империята планираше с години, години напред, в това отношение не по-различна впрочем от Руската Империя. Бе нашумяла историята на храбрия японски офицер, който тръгнал на самотно конно пътешествие от Владивосток до Петербург: развълнувани от героизма на начинанието, руснаците го посрещали с почести по цялото трасе, без да крият никакви тайни на страната — едва по-късно тази експедиция се оказала една от най-дръзките и резултатни шпионски операции. Следователно трябва да бъдем нащрек. Жолтие шпиони подкарауливают всюду!^[1]

Заизкачва стълбите, почуквайки енергично с бастунчето. Зданието — като повечето представителни сгради на Иркутск беше строено от байкалски мрамор, едрокристална разновидност в бяло, червено и синьо. В нишата на полуетажа стоеше скулптура на Петър Велики, измразен в ледников пясъчник, камъкът се изпаряваше в хладния въздух, сякаш беше облят с вряла вода. Съществуват такива преохладени руди, такива следмразни материи, обясняваше му пан Войслав, които обръщат протичането на топлината, така както и самият тунгетит ги преобразява: вземеш чук, удариш в желязо — ще разгрееш желязото; но ако удариш с чука в тунгетит — ще охладиш тунгетита. Така става и с някои зимлязи. Тогава му показа Архимайстора и черните куршуми за него. Войслав поглади брада. Мога ли да ви дам един съвет, господин Бенедикт? Та аз от самото начало разчитах точно на вашия съвет, на нищо повече.

Изкачил се на петия етаж, вече с разкопчан кожух, прехвърляше в главата си откъслечни спомени от среднощната конференция в кабинета на пан Велицки; защото веднага след като пристигна призовката от Министерството, Велицки изпрати за адвоката Кужменцев. Пан Войслав уверяваше, че има пълно доверие на Кужменцев както в бизнеса, така и в частните дела. Кужменцев — благодарение на познатите си в палестрата^[2] и Иркутската дума, както и измежду съветниците на Сибирхожето — познаваше в детайли най-висшата сибирска политика. Впрочем неведнъж е бил у генерал-губернатора Шулц-Зимовний, който цени високо знанията му по международните въпроси — на младини Кужменцев е пътувал по Европа, Индия и Антиподите, посетил е дори някои открити китайски градове.

Сега вече беше остарял, с побеляла брада, не по-малко импозантна от Войславовата, и косица с цвета на брашно с пипер. На улицата винаги го придружаваше снажен лакей, който подкрепяше стареца да не падне на хлъзгавия лед, но по паркетите господин адвокатът се движеше със завидна енергия.

— Взели сте пари от тях — каза, намествайки се близо до камината. Дебел пласт потъмлина легна на перилото на фотьойла, наместо сянка и въпреки сянката. — Хиляда рубли, така ли? Подписали сте разписка, да? И някакво задължение също, така ли? Носите ли този документ?

— Не ми дадоха.

— А според това, което знаете, Венедикт Филипович — за какво сте се задължили?

— Трябва да поговоря с баща си.

— Да поговорите?

— Да поговоря.

— Неговият баща — включи се пан Велицки, който през цялото време крачеше заинтригуван от единия черен прозорец до другия черен прозорец — е важна фигура, във всеки случай важна за тези, които вярват във висшите основания на Леда, разкажете, господин Бенедикт.

Разказа.

— Значи питате — Кужменцев смръкна енфие и кихна, така че в кабинета чак притъмня — раз, по чие нареждане в Министерството на Зимата сте се озовали тук, два, какви са намеренията на тази фигура спрямо вас и вашия фатер, три, вярват ли тези тук в Бердяев, вярва ли този, който е взел това решение, четири, как се отнася това към политиката на размразяване и плановете на доктор Тесла — така ли? така?

— И пето, Модест Павлович: мога ли…

— … да се измъкна сега от това, да.

— Защото…

— От страна на леденистите.

— Нещо повече…

— На Сибирхожето срещу Тесла.

— Или Победоносцев, или Рапацки. Не може…

— … на Историята.

— … на лютите.

— … ако те бъдат разтопени. Да.

Смръкна отново тунгетитово енфие и мрачно каза:

— Рискован казус.

Съгласи се нямо. Въпросите бяха изречени; останаха само очевидностите. Тмечта пулсираше в меките сенки от керосиновата лампа, в нощната подпухналост зад гърба на пан Войслав. Стоя там няколко минути в мълчание, равно на тяхното мълчание — да, не, да, не, Herr Блутфелд, ако се беше родил в Страната на Лютите, до смъртта си нямаше да обели нито дума.

На тръгване адвокатът Кужменцев обеща колкото може по-скоро да разузнае кое и как, а междувременно го посъветва настойчиво нищо ново да не обещава на Зимата, а още по-категорично — да не подписва нищо и изобщо колкото може по-малко да говори там, само да наостри уши и да държи очите си широко отворени. Генерален директор е Зигфрид Ингмарович Ормута, но той от месеци живее насън; с всичко се разпореждат чиновниците, веднъж взема връх един, друг път друг. Ако има нещо — ето моята визитка.

Най-първото нещо, помисли на влизане във владенията на силните на делегатурата на Зимата — парите. Чиновникът го запита за името. Бенедикт Филипович Герославски. Онзи провери в дебелата книга. Пъхвайки бастунчето под мишницата, премести дискретно плика с хилядата рубли от бумажника в джоба на сакото. Чиновникът му написа пропуск. Етаж по-горе, ляв коридор, до края и питайте за пълномощния комисар Шембух. Но едва се обърна към вратата, и онзи се надигна иззад бюрото и се шмугна във вратата зад него. Охо.

Шембух имаше друга среща; секретарят, грижливо излъскан дебеланко с татарски черти и неясни лъчесенки, разтеглени под брадичката като бели лигавчета, го покани да си поеме дъх на пейката до стената. Свали кожуха. От коридора долитаха отгласи от гневен разговор на руски, бурятски и китайски. След известно време секретарят излезе, оставяйки вратата леко открехната.

На бялата мазилка вляво на стената висеше портрет на Николай II, разкривен. Приближи се, изправи го вертикално. Монголец в кожено палто, обвит с шал като боа, пристъпи прага и спря неуверено, мачкайки бумагите, които държеше в ръцете си; под мишницата си стискаше бял череп на куче или вълк. Каза нещо на своя млямловат език. Отговори му, че секретарят е излязъл. Монголецът му посочи вратата зад празното бюро. Отговори, че е на среща. Монголецът замига, кихна и тръгна пред себе си; след него остана воня от животински мазнини. Изправил портрета на царя, изтри с ръкав праха от него.

Царят гледаше с упрек стената отсреща, на която висеше портретът на министър Рапацки, накривен в обратната страна.

В сравнение с варшавските бюра на Зимата интериорът на нейното Иркутско седалище не беше много представителен. По пътя забеляза купища хартии край стените, върху мозайката — кални следи, под високия таван — петна от течове на вода; дори пропукана мазилка и дупки в корнизите. Нечий глас непрекъснато прекъсваше с повишен тон учрежденската тишина, като тези, които се караха в коридора. От вътрешния двор долитаха задавени джафкания на кучета. Блрум, блрум, глашатаите удряха барабаните в мъглата, стъклата звънтяха. Небето зад прозореца изливаше лазура си върху оснежените покриви на Иркутск. Влезе щиглец с миражостъклено pince-nez.

— Гаспадин Герославски! — Протегна ръка. — Заповядайте, заповядайте!

Хвана го за лакътя и го помъкна през странична врата, през преддверието на бюрото, откъдето идваше тракане на сметала и скърцане на паркет, през празния секретариат, до кабинет с високи прозорци, гледащи над Главната улица към масивния Събор „Христос Спасител“. Матовата чернота от неговите внушителни византийски куполи се стичаше върху реките от мъгла, стелеща се между сградите; ако човек гледа дълго така, можеше да види града потопен в адова смола.

Слабичкият беше в свежо изгладен чиновнически мундир с нашивки, светлите му коси бяха заресани в наполеоновски перчем. Когато свали пенснето, се оказа, че има млади, живи очи — не можеше да бъде много по-възрастен от него. Напомни му арменеца от „Чарчя Ренка“, имаше нещо сходно в очите на лютовчиците, или по-скоро в контраста между очите и лицата им: сякаш стареят в различно темпо, лицата по-бързо, очите по-бавно.

Щиглецът се усмихваше широко, отваряйки некрасиво уста; липсваха му няколко зъба, няколко други чернееха изцяло. Тъмен дъх слизаше в черни облачета по езика му на пресекулки.

— Вече се бояхме, че няма да се явите! Когато дойде вестта за онзи бомбен инцидент — Боже мой, тераристи тук, тераристи там, какви времена — но все пак сте пристигнали благополучно! Но чакахме, чакахме и вече всички бяхме сигурни, че ви се е случило нещо лошо.

— Боледувах.

— Да, да, чухме. Седнете, моля.

Огледа се по претъпканата с мебели стая.

— Ще се почерпите ли? — Слабият измъкна от джоба си ледени близалки. След това от бюрото — пликче с ментолови бонбони. После кутийка със содени таблетки „Файя“ (много здравословни!) и кесийка с махорка, буркан тиквени семки.

От сейфа извади и кутия пури и отвори подканващо капака. Избра една, отви бандерола. Щиглецът му поднесе гилотинката и огънче. — Знаете ли, това, че закъсняхте, никак не пречи: и бездруго трябва да се чака, докато Зимната железница не тръгне наново. Важното е да не се губи време, когато отворят Кежма.

Пое дима.

— Аз нищо не знам.

— Моля?

— На мен във Варшава нищо не ми казаха. Дадоха ми билет и пари… — С бързо движение измъкна хилядата рубли и ги сложи върху отрупаната с хартии маса. — Можете да смятате, че не съм изпълнил уговорката…

— Но как! — хлъцна от удивление чиновникът. — Е, знаете ли какво! Ние страшно се радваме, че си направихте труда да ни посетите. — Замига, после погледът му стана сериозен. — Какво са ви наговорили?

— Кой?

Като захапа своята пура, чиновникът се метна припряно към канцеларския шкаф, отвори горните вратички, измъкна над главата си загънати на руло листове и картони и взе да ги размахва на всички страни с някакъв библиофобски бяс, развивайки и завивайки ги, докато не намери един грамаден пожълтял картон и като отръска пепелта, го разтвори най-отгоре върху канцеларския безпорядък върху дъбовия плот. Кимна подканващо. Изправи се отстрани. Удари с отворена длан.

— Погледнете.

— Какво е това?

— Пътищата на Мамутите. Виждате ли? Тук, тук и тук, и там, и тук. — Слабичкият драскаше с мръсен нокът в местата, означени с кръстчета и описани с калиграфска кирилица. — Рапорти за Филип Филипович Герославски. По време — вижте, както премествам пръста си — така се премества Отец Мраз по Пътищата на Мамутите. Виждате ли последната дата?

— Аз нищо не знам.

Онзи заскърца със зъби (колкото му бяха останали).

— Поляк, разбира се. За вашия баща става дума — искате ли да получи амнистия на хартия? Те могат да ви я уредят, генерал-губернаторът ще я подпише. Но какво ще ви се случи след амнистията на ледената скала? Те няма да ви кажат — аз ще ви кажа всичко. Ето, вземете го, прочетете.

Изтегли лист от плика, подпечатан, пъхна го в ръката му. Извърна се към прозореца.

… в седлото на долината, като слизаше през нощта, и така го видяхме на зазоряване: шест на осем, в леден поход, по земята, дърветата и висулките. Първият термометър: минус четиридесет и един кома седем. Вторият термометър: минус четиридесет и шест кома два. Третият термометър: минус шейсет и четири зеро. Разпознаване: ръка, профил на лицето (ляв), отпечатък на стъпалото (скала едно към четири). Вмръзваше по жилата на североизток…

— За какво пишат те тук?

— За вашия баща.

Изкашля черен дим.

— Мислехте — че какво? — Шембух премести пепелник от перваза на масата, остави едва наченатата пура върху него. — Че ние го държим тук някъде в някоя министерска тюрма? Или че е възможно ей така, просто да отидете и да посетите Отец Мраз в някой таен дом на мартинисти или в лагер на брадяги? Че ще си седнете около огнището и ще обсъдите нещата на самогон? Всемогъщи Боже, те нищо не са ви казали! Пребледняхте, починете си. Мислили сте, че „Отец Мраз“ е само някакво мартинистко звание, някакво сектантско прозвище? Така сте си мислили! — Накрая сам приседна на табуретка, която доближи до масата. Опря се с лакът на картата, смъквайки неволно служебни писма на пода; дори не ги погледна. — Искате ли да пийнете нещо? — запита тихо.

— Знаех, че е замразен, тоест, потъмлен, разбирам, че Ледът го е сковал — „чудовище от Лед“. Но това — то е нещо друго — то — лютите…

— Дааа.

Вдигна очи.

— Той жив ли е? — запита след малко; и чу в главата си — като ехо от стъклена камбана — високия глас на комисаря Прейс: Жив ли е Филип Филипович Герославски! Жив ли е! Блруммм, блруммм.

— Нещата изглеждат така. Пътищата на Мамутите… — Блондинът посочи с очи една фигурка от кост във витринката до вратата, където зад (обикновено) стъкло стояха наредени различни етнографски експонати, някои със странна, примитивна красота, от нефрит, яспис, ахат, оникс, но преди всичко от бяла, бяло-жълтеникава кост. — Мамут, това е „маманту“, дума на ескимосите, и означава: „този, който живее под земята“. Сигурно сте чували как телата и растенията се запазват в нашата замръзналост с години, с векове, еони. Тук не един и два пъти сме имали такива случаи, например в Знаменское и край Кайска: копае човекът основи за къща, размразява земята, и какво измъква на повърхността от калта? Пресен труп, като че ли вчера погребан — на някакъв боец в кожи и с копие отпреди времената на Ермак^[3]. Или животно: днешно, вчерашно. Има и животни, които можеш да откриеш само под земята: мамутите. Попитайте, господине, когото и да било от местните. Никога не ги е виждал под небето, но в Подземния Свят — да!; мамутите живеят там. Няма да ги срещнеш в тайгата, бягащи между дърветата, по тревистите равнини. Можеш само да ги откопаеш. Разбирате ли? Мамутът е подземно животно, пасе под земята, под земята пътешества на големи стада, те чуват тези техни странствания, почвата се тресе и дълъг, нисък рев долита изпод камъните. Някои казват, че животните от Средния свят — мечки, северни елени, щуки — след смъртта си, след преминаването си в Долния Свят, стават мамути. Други пък разказват цели легенди как мамутите са били прогонени там от хората, които се съюзили с боговете. А шаманите по-специално — те пък вече виждат чудеса: от нашите опитомени тунгуси съм чувал, че, внимавайте — мамутът е „риба с рога“.

… А лютите се измразяват изпод земята, от смръзлината. Първите глациометрични карти са нарисувани още преди пожара в Иркутск, в зората на зимлязната индустрия. Впрочем ние също получаваме сега почти всички преписи от Атласите на Леда на Сибирхожето, макар и жестоко цензурирани, Победоносцев дава фондове на университети и институти, а тук — о, тукашното Географско Общество на практика е филиал на Сибирхожето. Защото най-важното е умението да се предвиди преместването на лютите, да се познаят подземните плавателни корита на Леда. Съществуват ясни закономерности, в градовете и извън градовете, но тук можем да ги наблюдаваме най-добре; съществуват геоложки жили, някакви термопътеки в смръзлината, по които се измразяват лютите, които тук и там ще изскочат на повърхността — по правило недалеч от подобен подземен път. Кооперациите за добив на зимлязо и холадническите дружества биха дали мило и драго за комплексна и до последната линийка точна глациометрична карта на Сибир.

— Картата на Гроховски.

— Точно. Междувременно над това си блъскат главите професори, ясновидци, шарлатани, всеки, който може да се похвали с някаква сбъдната прогноза. Нашите тукашни холадпрамшиленници не идват непременно от най-просветените среди, както сигурно вече сте имали възможност да се убедите. Достатъчен е бил един или друг шаман, при звука на барабана, въргалящ се по земята под свещен дим, за да ги убеди в печелившия метод.

— А доказват ли се? Тези техни предсказания. На шаманите.

Сви рамене.

— Понякога да, понякога не. Случват се и ефикасни, няма да отрека, сам ползвам услугите им. Факт е, че по-често ще срещнеш люти на местата, където са изкопани запазени мамути. Но именно затова ги изкопават там, защото са се съхранили добре в здравата смръзлина, в леда, а лютите — това е ходещ лед. Шаманите казват, че по време на транс духът ги напуска и влиза непосредствено в Долния Свят, където вижда пътешествията на мамутите — оттук шаманите познават движенията на лютите. Впрочем попитайте тунгус или якут — ще ви каже точно обратното, само и само да е обратното на бурята. Тук трябва да сте нащрек, когато общувате с тях, да не събудите някоя тяхна стара-нова вражда. Не са ли ви обяснили тези неща? Ако отидете с бурятите, отбелязвайте си всяка дума за лютите и Леда. „Малухун“, „Малусу“ — това е „Лед“ по бурятски. Тук между диваците се води теологична война, разбирате ли, нещо като разкол от величината на юрта и пияна тундра. Още през хиляда осемстотин петдесет и първа са били взети над трийсет хиляди мъже от бурятите и са превърнати в казаци; служили са вярно и продължават да служат, това е полезен народ. Но както и да го гледаме, нецивилизовани диваци, другоплеменни езичници. „Бурят“ — на монголски означава „предател“. А защо работят за Сибирхожето? Разликата е, както ви казах, в техните вярвания.

— Духът управлява материята.

— И така може да се каже, както съм чувал, макар че не ходя на спиритически сеанси. Бурятите виждат лютите като пришълци от Горния Свят: това, което е долетяло през хиляда деветстотин и осма, е прилетяло от небето. А тунгусите и якутите мислят точно обратното: лютите са деца на Подземния Свят. Веднъж, защото дяволството е ударило на север, а северът в техните глави е някак свързан с Долния Свят, може би защото там е най-студено. Втори път, защото се измразяват изпод земята. Деца са на вечната замръзналост. Абааси, тоест духове от Долния Свят, подземни сенки, пасящи там чудовищните си стада по поляни от желязо… Какво?

— Нищо. Пурата е добра.

— Такава е тяхната вяра, Венедикт Филипович. Както мартинистите издирват сред лютите ледения Антихрист, или каквото те там в крайна сметка очакват — така якутите се боят от идването на най-главния лют-абаас, някой си Арсан Дуолай, Търбухът на Земята, Подземния Змей. Някога всички абааси са били прогонени от Средния Свят, а сега виждат, че са се върнали. И какво правят като следствие от това бурятите? Вместо да помогнат да ги прогонят обратно, служат на Сибирхожето, което само дебелее от лютите. Оттук и тази духовна война между бурятите, от една страна, и якутите и тунгусите, от друга. Победоносцев се гневеше и риеше с копита, но в крайна сметка трябваше да се съгласи и навсякъде наоколо поставиха тези трупни мачти. Виждате ли, това е преграда срещу душите на вражите шамани, тази напаст за бурятите, и срещу духовете-абааси.

— Вие сериозно ли…

— Ами! Не е там работата! Но преди да ги поставят, бурятските шамани не искаха изобщо да поглеждат в Пътищата на Мамутите и зимлязните предприемачи не даваха мира на Победоносцев, че уж всекидневно губели милиони от това, в непочтена конкуренция губели, и тъй нататък в този дух, докато най-накрая той склони. И ето, виждате.

— Но към моя баща…

— Именно! Няма друг начин да го намерите, освен да вървите по Пътищата на Мамутите. Но каква полза бих имал дори и от Картата на Гроховски, ако не знаех по кои Пътища ходи Филип Герославски, какви са му обичаите? Защото ако преброим дори само най-обходените Пътища, вижте тези, очертани с тройна линия — та това са десетки хиляди версти!

— Онези рапорти…

— Виждате ли датата на последния? Полковникът от жандармерията Гейст, той е шеф на охраната на Иркутск, ни праща в полицията. Оберполицмайстерът на свой ред — към охранката. Мислехме дори да наемем местни следотърсачи, северни, тунгуски. Но след това пристигна със своята история инженер Ди Пиетро и се отказахме. Това е особен случай: не става въпрос за очертаване на Пътищата като такива, лютият си е лют, не можеш да го различиш, ще се смразят заедно, ще се размразят на два, три, четири — кой кой е? Всьо равно. А Отец Мраз е един, отделен, особен. Тогава какво ни остава? Картата и този набор от дати и координати. Вие сте математик, нали? Да. Ето и нашата най-първа молба към вас, а и вашата първа задача, естествено, след като изобщо ще се видите с баща си: вземете тези цифри и ни изчислете Пътищата на Мамутите. Това е. Помислете си, че това е уравнение, което трябва да решите — тези числа и Пътищата на Мамутите — студеното уравнение — на вашия баща. Изчислете.

Пъхна насила в ръката му дебел свитък хартии. Хвърли поглед с такова изражение върху лицето, което не говореше за най-висока интелигентност, ха, тъкмо обратното — говореше дори за болестна тъпота, така че слабичкият чиновник, притеснен, се извърна към шкафа и бързо извади иззад порцелановите сервизи гарафка с вода; огледа се за стъклена чаша.

Мачкаше бумагите в изпотените си длани. Шест на осем, в леден поход, по земята, дърветата и висулките. Но нали дори когато смяташе, че той е потънал някъде в сибирските дебри преди куриерското писмо и че ще трябва тепърва да го издирва без знанието на Министерството на Зимата — не беше допускал, че самото Министерство е напълно безпомощно тук. Като поговорите, и вече ще бъде добре. Когато изгубим вяра в силата на институциите — какво ни остава? Наистина само шаманите.

— Ааа… доколко силно е смръзнал?

— Моля? — Шембух клекна пред шкафа в ъгъла, намери цинково канче, отказа се, откри порцеланова чаша.

— Измервали са му температурата. В този рапорт…

— Ах! Не знам, това не се изследва така.

— Дори цели три измервания са направили.

— Три въртеливи термометъра — защото силата на лютия се измерва не по температурата на неговия лед, тя у всеки е една и съща, и не по температурата, взета на определено разстояние от него, защото тя зависи от разликата спрямо топлината на окръжаващата среда, а тя тук е една, там друга, там трета. Измерва се градиентът на температурата, изчислен по прирастите на три, шест и девет аршина от лютия, най-добре по линията на неговото преместване, фронтално. Може ли да бъде в порцеланова чашка?

— Но баща ми не е лют!

— Но те не знаеха за това.

Трясък от шумно отваряне на врата, в стаята нахълта подобен на булдог старик с разкопчан под шията мундир на висш чиновник. Като видя блондина, който се изправяше с гарафата в ръка, сложи заплашително ръце на кръста.

— Така значи! — изсумтя. — Само да извърна очи, и какви номера се правят! Мислите, че няма да го отчета ли? Само почакайте!

— Ами отчитайте, ваша воля. Гаспадин Герославски…

— Чие е това дело? Чия е тук отговорността, а?!

Слабичкият сви рамене.

Местеше поглед от единия към другия. Колкото повече Булдогът се наежваше, надуваше и се пръскаше от ярост, толкова повече чернозъбият блондин се успокояваше, притихваше и сякаш изгуби интерес към цялото събитие; накрая направи странен тик, остави гарафката и се обърна с гръб, гледайки през прозореца небесноцветните куполи на Събора.

— Вървете с мен — изкомандва старшият чиновник. — Вземете си нещата. Пълномощен комисар Шембух Иван Драгутинович. Защо не се явихте, както ви беше наредено?

— Чаках в секретариата, мислех…

— Чак толкова много сте чакали?

Скри хартиите под кожуха. Шембух — действителният Шембух — го поведе обратно, през секретариат, преддверие и секретариат, към своето бюро. И тук прозорците гледаха към монументалната църква. Над двете работни маси с равно подредени актове стоеше наведен дебелият татарин. Шембух му направи знак с ръка да се махне. Посочи стола, предназначен за посетители. Трябваше да седне. Заставайки зад бюрото, Шембух отвори с енергичен жест дебела учрежденска папка и скръсти ръце на гърди.

— Десет и двайсет и осем — каза, поглеждайки стоящия в шкаф часовник. — Заради вас изгубих цял четвърт час, преди изобщо да ви видя очите; а преди това изгубих и няколко седмици.

— Боледувах.

— Ами то се идва и се внася документ, свидетелство, че някой е болен! — гракна Шембух през бюрото.

— Но нали Зимната железница не работи, значи…

— А какво ви интересува вас тази или онази железница?! Вашето кучешко задължение е: да дойдете, да се регистрирате и да чакате заповед!

— Аз не…

— Няма да напускате Иркутск без разрешение. Покажете си паспорта. Е, хайде, дайте го! — Разтвори, погледна, прихна и хвърли документа в чекмеджето, което затвори с удар с коляното; изгърмя като топ, мастилниците подскочиха на плота, перодръжката се изтърколи на пода. — Михаил ще ви издаде временно удостоверение за пребиваване. И ще се регистрирате редовно тук, и ще чакате заповед, разбирате ли? Разбирате ли?!

— Да.

— Къде сте се… аха, у сънародник на „Цветиста“. Е, стойте си там. Добре. — Отпусна се във фотьойла. — Главата ми се пръска. — Извади кристал с тъмна течност и капна няколко капки на езика си, изплезен над брадата. — Уф! — затресе се целият. — Добре. Сега говорете. Какво знаете за Филип Филипович. Къде се скита той? Какво знаете за неговите мартинисти?

— Нищо. Извинете, но може ли Ваше Благородие да ми каже за какво всъщност съм ви нужен? Във Варшава ми казаха, че трябва да поговоря с него, с баща ми, значи; но като ми говорите сега, че трябва да чакам, и дори не знам докога, а нали аз… — Замлъкваше постепенно, накрая съвсем млъкна, защото Шембух не го прекъсваше и не реагираше изобщо, само седеше така зад бюрото си с булдожката си физиономия, с лапи, положени плоско една до друга пред себе си и с гневен поглед, прицелен право в стола на посетителя. Блрумм, блрумм, трепереха стъклата. Стисна с ръка коляното си.

— За идиот ли! — кресна изведнъж Шембух без никакво предупреждение, без да променя позата, само отваряйки морда, така че подгушникът му се затресе като пуешки брадавици. — За последен глупак сигурно! Какво! Как смеете! Нахален говнояд! Пашол вон! Копеле пършиво! Още и шегички! Вън! Вън! — При което се оплю с черна слюнка, тмечта под кожата му набъбна с мозаечни петна от по-тъмна кръв.

Стана бавно, като притискаше към гърдите си кожуха, увит около бастуна и ръката с хартиите.

— Върнах ви парите — каза, поемайки си дъх при всяка дума. — Арестувайте ме, ако искате. С първия Експрес се връщам в Европа. Сбогом.

Обърна се и излезе от кабинета на комисаря Шембух и едва престъпил прага, си помисли, че, разбира се, в никакво Кралство няма да се върне — длъжен е да остане и да спасява баща си. Седна тежко на пейката пред бюрото на секретаря. Няма да замине, а най-малко с Експреса: без паспорт дори билет не може да си купи. Заседна в този Иркутск. Да подвие опашка, да пропълзи там, назад, да се извини на Шембух? Горещата флегма на Срама се надигна до гърлото, още по-нагоре, заля устата, по-горе, сега изтича изпод стиснатите клепки. Дори боботенето на глашатайските барабани не чуваше, единствено тътена на кръвта.

— … прекалено дълго.

— Моля? — Отвори очи.

Татаринът се беше надвесил конфиденциално над плота, лъчесенките се стичаха по нагръдника на бялата му риза.

— Вие не се бойте — шепнеше меко той, — нищо не може да ви направи, Шулц вече знае за всичко, отказа визита у Победоносцев, изпрати казаци, сега ще трябва да преговаря.

— Какво? С кого?

Дебеланкото тъничко се изкиска.

— С лютите.

От кабинета на комисаря долетя нов тропот и секретарят се сви обратно над бумагите. Заговори го още веднъж и втори път, но онзи повече нищо не каза, само му пъхна в ръцете, след като положи деликатно върху хартията огромен печать, тримесечен документ на Иркутското генералгубернаторство. Не вдигна очи. Прибра листа заедно с тези от слабичкия чиновник, изпелтечи нещо в знак на благодарност и излезе, без да поглежда назад.

Така завърши първата визита в Иркутската делегатура на Министерството на Зимата.

Завърнал се у дома, заседна над картите на Пътищата на Мамутите и копията на министерските рапорти. Децата бяха отишли с госпожа Халина на пързалката под Звьоздочката на Иркутск, госпожица Марта си отспиваше нощната мигрена, старата Велицка пък седеше долу в кухнята. Камериерът му донесе кафе с мляко и студена ронливка от предишната вечер. Над кейка и кафето, седнал до тежката дъбова маса, току-що навосъчена, под бяла светлина, стичаща се от миражостъклото, полузакрито от лепкав сняг — пое по Пътищата на Мамутите.

Най-главната карта, носеща печат като вътрешноучрежденски препис от Глациометрическия Атлас на Сибирхожето (Карта на Леда 1923), обхващаше цялото иркутско генералгубернаторство, земите до Арктическия Океан на север, до китайската граница на юг и част от амурското генералгубернаторство на изток. Мястото на удара на Леда край Подкаменна Тунгуска е посочено с петоъгълна звезда. Картата беше описана с тройна легенда: първата — относно Пътищата на Мамутите; втората — за геокриологичните фронтове; третата — за откритите находища на преохладени изкопаеми.

… Пътищата на Мамутите насичаха Азия с мрежа от подповърхностни жили, в чиято констелация, колкото и да се взираше в картата отдалеч и отблизо и през лупата, не му се удаде да открие никакви съществени регулярности. Може би на геолозите им е по-лесно да доловят някакъв ред в това, може би тук съществуват зависимости между скалните образувания, типа подложка, историята на земната кора. Имаше пространства от стотици версти нашир и длъж, които не пресичаше никакъв Път; а имаше и такива — като Прибайкалския Край, — където гъстотата на по-дебелите и по-тънките линии не можеше да се разчете без увеличително стъкло. На места Пътищата вървяха успоредно един на друг, на други се пресичаха като улиците в град; по този признак не си приличаха с реките. Все пак направи някои наблюдения. Не съществуваше никакъв център в тази мрежа; със сигурност в нейната структура мястото на удара на Леда не фигурираше специално подчертано, то лежеше сред големи бели петна. Не винаги, но много често Пътищата на Мамутите бягаха според руслата на близките реки. Нито един от тези пътища не минаваше под Байкал.

… Тук обаче веднага му просветна: всъщност картата не показва реалността такава, каквато е, а илюстрира човешкото знание за нея — а по какъв начин хората биха могли да измерят подледните движения на лютите? Повече от очевидно е, че езерото ще представлява бяло петно. Така както и големите пустинни места и горските пущинаци на Централно-Сибирското Възвишение — никой не вижда колко често там се измразяват люти и дали изобщо се измразяват; изплюваните от земята мърши от мамути биват изяждани от хищници и трупояди, преди на тях да се натъкне тунгус, якут или друг някакъв ловец. Дали се пресичат Пътищата, или не — това не можеш да познаеш по една двуизмерна карта: тя не показва третото измерение, глъбината. Същият принцип трябва да се отнесе и към градовете. Иркутск, Нижниеудинск, Красноярск, Кежма, Усть-Кут, Якутск, Чита, Благовещенск, Хабаровск — всички те са под Леда, всички са насечени от Пътищата на Мамутите. А е трудно да се допусне, че хората от векове са основавали своите поселища тъкмо по местата с някакви тайнствени геоложки феномени. Дали в такъв случай лютите слизат към човешките мравуняци, защото тук ги водят Пътищата на Мамутите, или просто защото им се е прищяло да се загнездят тук? Как да ги отличиш Пътят като път и Пътят като линия върху карта, начертана от човек?

… Да речем, че марсианците на господин Уелс наблюдават така странстванията на хората, без изобщо да съзират материалните основания на човешката цивилизация, без да забелязват географските образувания върху Земята. Нима след някое време няма да извлекат все пак картината на мрежата на нашите пътища и железопътни линии? Няма ли да открият с помощта на този метод границите на континентите и моретата, разположението на планинските вериги? Няма ли да пресъздадат държавните граници? Как обаче биха могли да разграничат политическата граница от физическата граница? И едната, и другата спира миграцията на Homo sapiens. Може би лютите се движат по Пътищата на Мамутите само тогава, когато така им е изгодно; когато обаче се стремят към цел, към която не води никакъв Път, просто слизат от тях. А картографите на Сибирхожето и Министерството на Зимата свързват скрупульозно на своите карти точките на отбелязаните измръзвания, според тяхното време, честота и сила, измерена с три термометъра, и всяка такава линия е за тях Път на Мамути, дори и никакъв слонски труп никога да не е бил изкопаван край него.

… И ето появява се смелото предположение: че лютите мислят, че си поставят цели, че имат съзнание, че са нещо повече от прояви на лишена от разум нечовешка стихия на Мраза, които се издигат над земната повърхност, така както вълните се надигат над разбушувала се вода.

… Геокриологичните фронтове очертаваха напредването на смръзлината. Това беше своеобразна метеорология на скалата. Иркутск, например, се намира между изотерма от 1909 година и изотерма от 1910. Защо не са обозначавани по-скоро геотермичните фронтове? Не би ли могло да се открият Пътища на Мамутите именно чрез измерване на температурата на смръзлината? Намери чист лист и си записа този въпрос като първа точка. А под номер 2: след като смръзлината нараства заедно с разпространението на Леда (смръзлината явно е един от аспектите на Леда), то появяват ли се в поглъщаните от нея земи нови Пътища на Мамути? Картата на Леда 1923 на практика показваше Пътища и извън линията от 1908 година. Проблемът беше в това, че най-старите изотерми, тези отпреди основаването на Сибирхожето и отпреди първите заплащани от него проучвателни експедиции на геокриолози, са изтеглени с лека, пунктирана линия: просто са липсвали достоверни данни, за да се обозначат тогавашните граници на вечната замръзналост. Знаело се е кои градове стоят тогава върху замръзналост, а кои не; и фактически нищо повече. Затова пък измежду най-новите изотерми картографът на Сибирхожето се е осмелил да предположи с върволици от точки само няколко предполагаеми Пътя. В легендата към картата тук е дописана ръчно препратка към мемориала на професор Херц. Прелисти документите. Професор Херц е издигнал по-специално хипотезата, че в праисторически времена Сибир и изобщо Азия е преживяла не един път „приливи“ и „отливи“ на замръзване: имало е периоди, когато целият континент е бил скован от подземен мраз. Изводът е очевиден: тези Пътища на Мамути вече някога са съществували там — сега само се отварят.

… Всяко отбелязано на картата находище на зимлязо или други преохладени изкопаеми имаше своя легален владетел, собственик на изключителните права за неговата експлоатация. (Значит, отбелязани са преди всичко тези, за които вече пише във вестниците). Отделни малки карти са посветени на басейна от каменни въглища край Ангара, на север от Иркутск, рудниците за слюда на запад от Байкал, на големия басейн от зимлязни руди на югозапад от Усть-Кут и златоносните терени на Ленцото в Становите Планини, по горното и долното течение на река Витим. Под Бодайбо се е намирала единствената мина за пух-злато, най-ценният благороден метал в света: злато, преохладено до гъстотата на бита сметана и тежестта, свойствена на Иркутската мъгла.

… Временните открити мини и свлачища не са отбелязани върху картите, въпреки че точно от тях произхожда почти всичкият тунгетит и повечето „естествени“ хладоидни руди. Но такива места е имало твърде много и подобни карти са били валидни не повече от един сезон. А повечето добивни кооперации и сврачи дружества със сигурност изобщо не са публикували тези данни. Затова ще бъде много трудно да се изчисли корелацията между трасето на Пътищата на Мамутите и разположението на находищата от зимлязо. Няма такова нещо, че лютите „специално“ са сядали върху рудниците. Цялата идея за холадниците на Зимни Николаевск се е родила от необходимостта от изкуствено, промишлено охлаждане на „топлите“ руди. Въпреки това Сибирхожето редовно е изпращало в Сибир цели отряди от геолози, за да издирват залежи от „естествено“ зимлязо. Околността на всяко соплицово е била щателно проучвана; на мястото на дълготрайно гнездо на люти са правени сондажи и смръзлината е взривявана с динамит.

… От рапортите от такива геоложки експедиции произхождат описанията на три от седем отбелязани в актовете на Министерството на Зимата срещи с Отец Мраз. Като сегрегира донесенията подреди тези извадки по дати и под номер 3 записа всички координати.

61°57′N 101°16′Е — 17 юни 1919

61°55′N 99°07′Е — 8 февруари 1921

54°41′N 102°50′Е — 17/18 октомври 1921

60°39′N 100°33′Е — 4–7 януари 1922

67°32′N 109°22′Е — 28 март 1922

61°57′N 101°16′Е — 3 декември 1923

56°44′N 110°11′Е — 17, 19 април 1924

… Теглейки молива по картата, така както чиновникът на Зимата влачеше мръсен пръст по нея, нарисува форма, напомняща разкривена буква К, с единия долен ръкав стъпила над Ока и над линията на Транссибирската железница, другия долен ръкав — забит в Становите Планини над северния край на Байкал, а горното разклонение — достигащо диамантоносния Вилуй. При което между разтворените на изток рамене на буквата, близо до точката на пресичането им, се оказва мястото на Удара, епицентърът на Леда край Подкаменна Тунгуска. На практика четири от срещите с Отец Мраз — първата, втората, четвъртата и шестата — са станали на не повече от 250 версти на запад от епицентъра. Това беше неголямо, простиращо се върху няколко десетки версти пространство, разположено на 200 версти на север и на запад от Кежма, на запад от факторията Ванавара.

… Умът, който не е способен да разграничи предпоставки от следствия, бързо ще направи тук извода, че тъкмо там най-често пребивава Отец Мраз. На практика зависимостта е тъкмо обратната: пространствата около точката на Удара — не най-близките до него земи, но тези, в които човек може да проникне в Зимата — са твърде често посещавани от най-различни научни експедиции, от геолози промишленици, най-сетне, от свраките, събирачи на тунгетит, ето защо наблюдението там е значително по-улеснено.

… По правило техните описания се ограничаваха до кратки бележки в дневниците от пътуванията. На този и този ден, в това и това място, видяхме лед, който най-напред взехме за фрагмент от измразяващ се изпод земята лют, после забелязахме човека. Двойка ловци дава показания в делегатурата на Зимата, че този леден човек, като ги забелязал, направил враждебен жест. Геолозите на Минно-Добивното Дружество на Мюлер и Синове, заспивайки вечерта край нафтовото огнище, забелязали на разсъмване приседнала между тях глациална фигура, която се протягала към огъня, сякаш искайки да се разтопи, с протегнати към него ръце и ледени шушулки. Руснак, женен за юкагирска жена, бързал по замръзналия Вилуй с болното си дете към лама-знахаря; минали покрай мъж, целият от лед, който газел в замръзналата река до колене.

… Най-много внимание в Министерството на Зимата бяха обърнали на разказа на инженер Ди Пиетро, който срещнал Отец Мраз в Становите Планини през април тази година. На 17 април, на път от лагера на експедицията към определената за измерване точка, инженерът се движел по дълбока клисура между планините, под надвиснала висока пропаст. Тогава забелязал в сянката ръка и крак на затънал в ледената черупка, стичаща се по стената на пропастта, замръзнал човек, под огромни висулки. Воден от научно любопитство, искал да се приближи и да го разгледа отблизо, веднага обаче — както пише инженерът — усетих такъв мраз, че бях принуден да спра. Така както го учили да постъпва с лютите, извадил термометъра и го завъртял на девет и на шест аршина; на три не се осмелил. Какво приковало вниманието му и защо не си е помислил, че това е просто поредният нещастник, замръзнал под леда на Сибир? Оказва се, че човекът бил гол, стоял, а не лежал, а освен това очите му били отворени и изглеждаха като че се взираха в мен съвсем съзнателно, макар и неподвижни, през леда и синкавия зърнест фирн. Ден и половина по-късно, на връщане от измерванията през същата клисура, вече не видял там Отец Мраз. Но като излязъл на по-високото, забелязал отблясък от леда на върха на стената и извадил бинокъл. Този леден мъж — пише — се показа вече до гърдите иззад висящата канара, вкопчен с ръце в огромните ледени висулки. Оттук инженер Ди Пиетро прави извода, че Отец Мраз се придвижва по Пътищата на Мамутите по метода на лютите.

… Толкова от конкретните донесения. Повечето сведения за Отец Мраз произхождат обаче от слухове, легенди и разкази на мартинисти, разпространявани най-напред между сектантите, след това — сред работниците-зимовници, а накрая можеха да се чуят по кръчмите, странноприемниците и около огньовете в тайгата, заедно с други сибирски легенди. Че уж бил влязъл и излязъл от соплицово. Че е обяздвал люти. Че говори на всички езици на мраза. Че се храни със сняг и ледени висулки. Че глациалите са го осиновили. Че е първият апостол на Антихриста на Леда. Че е получил в награда вечен живот в леда, защото това, което веднъж е потопено в тунгетитната смръзлина, никога няма да умре или изгние. Кръжаха десетки легенди — разкази, произхождащи от познат на познат на познатия — за заблудили се ловци и свраки, на които Отец Мраз спасил живота в замяна на полагане на не много прецизна клетва пред Леда. Ту един, ту друг зимовник се кълнял, че именно от Батюшка Мароз бил получил дара за изключителната си издръжливост на студ. Що се отнася до обвиненията, въз основа на които е издадено куриерско писмо за залавянето на Филип Герославски, те произхождат още от 1918 година, когато, след като бил помилван, бащата наистина се е свързал с някакви мартинистки движения, по онова време все още легални; все още е бил жив Мартин, изглежда са се срещали с баща му. Свързали го с няколко колективни ледени убийства и две масови самозамразявания от лятото на 1919 година. Преки доказателства липсвали (всички потенциални свидетели изчезнали в Леда), но били налице неоспорими улики, включително и признания на жандарм, който бил разговарял с бащата в едно от онези селца два дни преди самозамразяването; приложени са също копия от показанията на зимовник от чешки произход, който твърдял, че Филип Герославски му признал, че води хората на тези две замразявания и дори се хвалел с това като заслуга пред лютите. Накрая, о, ужас, пришили му и показанието на бурятски шаман, някой си Юриго Кут. Той заявил под клетва, че е видял тези актове на доброволни и недоброволни замразявания с очите на душата си, която пътешествала тогава по Пътищата на Мамутите и там видяла слизащите в Подземния Свят хора, подкарвани от мъж, който изглеждал точно както представения му на снимката европеец. Мили Боже, що за безпросветност!

… Номер 4. Бързо изчисли разстоянията по Картата на Леда и времето на извършените наблюдения, разделяйки верстите на дните и годините. Мястото на четвъртата и петата среща бяха отдалечени над 700 версти едно от друго; бащата ги е преодолял за 80 дни. Това даваше скорост минимум 390 метра на час, тоест многократно по-голяма от скоростта на лютите, изчислявана по Пътищата на Мамутите, а да не говорим за над повърхността на почвата. Какво доказваше това? Че бащата не е лют…? Ха!

Застана с лице към белоцветния пейзаж зад прозореца, запали папироса. На какво разчиташе чернозъбият блондин, като му предаде всички тези документи? Дори ако пресметне времето и мястото за среща с бащата, нали няма да го издаде от чиста благодарност на някакъв си чиновник? Ха, а има ли тук изобщо какво да се изчислява? Възможно ли е да се изчисли поведението на човека и по тези сметки да се правят предвиждания, сякаш става въпрос за движение на навит механизъм? Най-многото може да се говори за вероятност: след като са го виждали четирикратно край Подкаменна Тунгуска, трябва да замине за там и да чака да се появи.

Но от друга страна — да погледнем например картата на преместванията на пан Войслав Велицки (ако някой вземе да я подреди по подобни откъслечни информации). Дом, работа, работа, работа, дом и отново; и така е май с всеки човек. Създаваме схеми, животът замръзва в шарка, правилна като звездичка скреж, кой може искрено да каже за себе си, че е непредвидим?

Без да си даваме сметка за това, без да ги виждаме и без да ги усещаме, се движим всички по подземните Пътища на Мамутите — в дневен цикъл, в седмичен цикъл, в годишен, но преди всичко в скалата на живота, тоест от раждането до смъртта. Едва след това идват картографите на Историята и по нашите дела, думи и пътешествия рисуват картите на тези Пътища. Тайнствените мрежи на теченията в Подземния Свят не предопределят изборите на човека, но ги привличат към най-лесните, най-отъпканите. Ходил човекът на училище, оженил се, работил, народил деца, умрял. Може би се е борил. Може да е натрупал богатство. Може да е видял света. Може да е извършил престъпление. (Линиите вече са поединични, прекъснати). Така или иначе, остават само личните наблюдения, паметта за разхвърляни във времето и пространството факти: датата на венчавката, денят на присъдата, избледнели снимки от родния дом, под дърво, пред църквата, откъслечни спомени за сцени от последните му години — какво още може да се запише в междучовешкия език. Да изтеглиш между тези точки, увиснали в несъществуващото минало, траекториите на живота — какъв образ ще се получи? каква подповърхностна структура ще се разкрие?

Пан Войслав се върна от работа късно след здрач. Възможно най-бързо му разказа за министерските работи. Той изпрати с любезна покана за адвоката Кужменцев. Вратите на кабинета на Велицки едва се затвориха зад камериера (за господина — бренди, за новия гост — чашка сливова), и старият Кужменцев пристъпи към въпроса по същество.

— Шембух, така ли? — Поглади брада. — Шембух е човек на Крушчов, а Крушчов — това е леденистката опозиция на Рапацки.

— Значи леденистите са ме пратили тук?

— Не. Заповедта е излязла от Ормута.

— Ормута е сонный раб, сам го казахте.

— Тогава все още живееше наяве. Търпение, млади човече, обяснявам политическата анатомия. Чий човек беше Ормута? Ормута беше човек на генерал-губернатора Шулц-Зимовний.

— Ходеха заедно на изюбри — измърмори пан Войслав, глътвайки от своята напитка.

Изпусна въздух от гърдите си.

— Значи затова Шембух ми нареди да чакам! Ормута е сомнамбулик и сега не знаят какво да правят с мен! Нито какво да правят с баща ми. Що за объркване на функциите в делегатурата — като че са се разцепили на две Министерства и едните работят срещу другите. За малко да се хванат за гушите пред очите ми. Що за чиновници са това, мили Боже!

Кужменцев се разсмя добродушно, разгрят от сливовицата; над сивата четина грейнаха румени петна.

— Чиновници, нали? Ами това тук е Азия, това ви е Сибир, това ви е Ледът! Какво разбрахте от цялата ваша визита? Чиновническите постове, Венедикт Филипович, както и постовете на придворните чиновници в преобладаващата си част вече се наследяват. Тоест, не че преминават така отведнъж по роднинска линия, но е значително по-трудно да бъдат заети от външни хора: самите тези, които ги разпределят, зависят много от други чиновници. Разбирате, нали? А който веднъж се е наместил на чиновническо столче, той до края на живота си е осигурен за успеха и благосъстоянието си; е, освен ако не е изключителен тъпак или някакъв чорт му влезе под кожата, но там вече е неспасяемо.

— Говорите за корупция, Модест Павлович, за взятки срещу незаконни привилегии.

— О, не! Това може и да е така при англичаните — но я го погледнете при руснака. Какви решения взима чиновникът, какви избори прави от името на държавата и Гасударя Императора със своето перо и печат? Много по-често той трябва да избира между възможности, всяка от които е еднакво правилна и логична; която и да избере, ще е по закон. Не трябва да нарушава закона, и така всичко зависи от неговата прищявка и как ще му хареса. Нали така? И бенефициентите на тези решения знаят идеално за това: можеше да направи добро на някой друг, но го направи на нас. Ще го забравят ли? Няма да го забравят — другите чиновници нямаше да бъдат толкова доброжелателни. И след години, когато чиновникът напуска поста… Или дори още докато е на поста си, но не на самия него, а на неговото семейство, приятели, роднини… Напълно легално: пост, договор, търговски връзки, съвместни инвестиции… Ако не самият бенефициент, то някой, който му дължи услуга. И това се трупа, множи се от само себе си, от поколение на поколение, защото, както казахме, държавните постове и функции са в по-голямата си част вече наследствени, нали така? И затова имаме цели чиновнически фамилии, малки империи от трупано от век и повече богатство, познанства, привилегии, а често и мрежи от сродявания, защото те се женят помежду си. Никой няма интерес да разрушава тази констелация, след като всеки, който е част от нея, има голяма полза от това, а човекът отвън, който удари в тази комбина, със същия успех би могъл да удря мрамора с гола глава.

— Тогава откъде е тази вътрешна война в Иркутската делегатура на Зимата?

— Защото, виждате ли, тук, в Страната на Лютите, е по-трудно…

— Ах! Тези избори равнологични и равноправилни…

— Да. Вижда се, че…

— … е неизбежно.

— Чиновниците…

— Намаляват.

— Замръзват.

Глисти на Лятото, червеи на гнилочта на света, разкашкан между истина и фалш. Какво ще им остане да правят в света, залят докрай с тмеч, скован в Леда? Толкова чиновническа власт, колкото и логика на Котарбински.

— Всички чиновници са по душа размразенци — каза тихо.

— Е, размразенци може би не, но сте прав, те наистина не изгарят от любов към Зимата. — Оставяйки празната чаша, Кужменцев извади табакерка, насъбра тютюн на дългия се нокът, вдъхна го във власатата ноздра, понамачка носа си. — И тук се разкрива първата причина за суматохата. Министерството на Зимата беше създадено с цел да овладее Леда, нали така? За да организира живота в условията на Зима. Начело беше поставен Пьотр Рапацки, столипински демократ, когото сега смятат за размразенец, защото се обяви за конституция. А от друга страна, Сибирхожето беше създадено с цел извличане на печалби от Леда, нали така? За Победоносцев доходът е толкова по-голям, колкото повече люти седят върху залежите. И докато никоя от страните няма реалната власт над Леда, този род противоречия в нищо не пречат, но аз поразпитах хора от Канцеларията на генералгубернаторството и какво се оказа? Ето слушайте, до голяма степен това са мои предположения, защото, обяснимо е, те не ми го казаха направо, но — ето как е замръзнало.

… В средата на юни до генерал-губернатора Шулц-Зимовний пристига писмо от Личната Канцелария на Негово Императорско Величество с указание да се подготвят помещения, хора и средства за създаване на условия в Иркутск за нова научна работа над лютите; срокът е един месец, а в приложение са дадени подробни инструкции и изисквания. Шулц предава заповедта на Географското Общество и Царската Академия, но, естествено е любопитен какво е това чудо сам Всерассийският Император да интервенира в полза на някакъв учен; та нали инженерите тук са много, има половин стотица предледови научни института в града ни. Шулц пише до своите конфиденти в двореца. Те му отговарят, че…

— Никола Тесла с арсенала на Лятото.

— Точно така. Сега се опитайте да вникнете в хода на разсъждения на губернатора Шулц: отляво му стои Министерството на Зимата, отдясно Сибирхожето, отгоре Императорът, който несъмнено е обявил война на лютите. Да се противопостави на желанията на Най-Сияйния Господар — не може! Нали така? Така. Но да допусне унищожаване на Леда и упадък на цялата индустриална мощ на Сибир — също не може. Аз го познавам, това не е човек, който ще седне със скръстени ръце и ще гледа как това златоносно царство се превръща отново в забравен от Бога, императора и хората край на заточеници и преселници. И измисля между другото такъв подход: да се спогоди с лютите.

Кужменцев кихна мощно, похвали Господа, изтри носа си.

— Но как да заговориш лютия? Няма как да го заговориш. И ето че на бюрото си генерал-губернаторът има изпратено куриерско писмо относно еретика мартинист и преступник, полския заточеник Филип Герославски, Отец Мраз, който — написано е черно на бяло — разговаря с лютите. А къде е този Отец Мраз? Как да се стигне до него?

… Разбрахте ли?

Седна насреща му.

— Вие познавате генерал-губернатора, Модест Павлович, така ли? Още от времето, когато е дошъл тук. Знаете как, като какъв е замръзнал. Кажете: той човек на честта ли е?

Старият адвокат вдигна брада, погледна през тежките клепачи.

— Да.

— Смятате да се договорите с него ли, пане Бенедикте? — запита Велицки. — Защото ако искате да се срещнете с него зад гърба на чиновниците на Зимата, няма да бъде толкова…

— Не знам, не за това се притеснявам.

— Тогава за какво?

— За доктор Тесла. Съвсем забравих за него. Той вече трябваше да е стигнал до Иркутск. С машините, с всичко. Онзи, секретарят на Шембух, спомена, че Шулц бил пратил някъде казаци.

— За охрана на доктора?

— Но от това, което казва Модест Павлович, ясно се вижда, че граф Шулц-Зимовний е леденист първа вода, тоест първи леден блок, дори да не е по убеждение на сърцето, то по политическа пресметливост. Та нали нищо не би го зарадвало повече от това тук всичко да си остане така, както е замразено. Питам — това човек на честта ли е — тоест дали би бил способен да наеме агент-убиец, за да отстрани заплахата, преди тя изобщо да е пристигнала в неговия град?

Пан Войслав се удари в гърдите така, че чак избоботи.

— Че може би този терорист с бомбата — това ли казвате? — по поръчка на Шулц е вдигнал вашия влак във въздуха?

— Анализирам обстоятелствата. Леденистите имаха там свой щатен агент в охраната. Но се издаде още в началото. И веднага изпратиха следващия. А за какво им е трябвало да изпращат втори агент, ако не защото са научили за провала на първия? Но кой е могъл да съобщи за това? Кой разполага с такива информатори в охраната? И трябвало ли е самият Шулц да наема човека? Та нали е било достатъчно да подхвърли информацията на леденистите. Чорт знае дали този агент изобщо е имал представа за кого работи. Но, забележете и това, той атакува открито и то къде? В Зима, в границите на Иркутското генералгубернаторство. Сигурно случайност, стечение на най-различни обстоятелства. Благодарение на това обаче той е можел да разчита на юрисдикцията на своя патрон: хвърля бомбата, убива Тесла, унищожава машините, след което се предава и спокойно чака правосъдие от граф Шулц.

Кужменцев завъртя глава.

— Не, не е такъв човекът, не е такъв.

— Вашата дума, Модест Павлович, мароз правильный.

Доказателство, почиващо на характери: Велицки гарантира за Кужменцев, който гарантира за Шулц. Допреди месец би се изсмял на самата мисъл за подобен род доказателства. Но днес, но тук — това е съждение със силата на математическо уравнение, C е равно на B, B е равно на A, ergo C е равно на A: Не е такъв човекът.

— … правилно, защото Шулц по силата на обстоятелствата брани леденистките принципи и трябва, длъжен е да съдейства на Победоносцев, нали така? Така както никой от директорите на Сибирхожето не може да бъде размразенец, така и губернаторът на Страната на Лютите не може да си пожелава разтопяване на Леда. И тук, млади човече, лежи втората причина за суматохата. — Кужменцев въздъхна дълбоко, повдигайки сива вълна в брадата си. Сплете ръце над жилетката на корема, зае позата на угрижен мъдрец. — Защото, да речем, че договорите чрез баща си някакво примирие с лютите, някакво географско споразумение: Ледът дотук, по-нататък не; толкова Зима, толкова Лято; оттук нататък Размразяване.

Отклони поглед, спомняйки си: ПЕТЕРБУРГ — МОСКВА — КИЕВ — КРИМ…

— Да предположим, че всичко тръгне, както го е измислил генерал-губернаторът — продължаваше адвокат Кужменцев. — Какво се случва тогава? Първо, Пролет в Европа. Нали така? Второ, о, но второто, това е голям въпрос, най-големият: дали в тази Пролет се размразява само земята и природата — или и нещо повече, съгласно идеите на Бердяев и нему подобните? Защото ако е така, то тогава една запетайка, един акцент в този ваш договор с лютите — и падат монархиите, избухват революции, държавите рухват в пепелища и през континентите тръгват войни, от Гданск до Владивосток, от Кьонигсберг до Одеса, от Камчатка до Пекин. Нали така? Нали?

Закри лицето си зад дланта.

— Трябва да се убие Историята.

— Войслав Христофорович, наглеждайте го внимателно.

— Свикнал съм да пазя своите инвестиции — засмя се пан Войслав.

Погледна към него през пръстите. Защо ли така изненадващо реши, че трябва да напомни за четиристотинрублевия му заем?

— И тъй, какъв е моят съвет към вас? — Кужменцев си пое тежко въздух. — Сам вече казахте какво трябва да направите: да заминете оттук колкото се може по-бързо. Взели са ви паспорта, да, но това е Сибир, тук хора непомняшчие се изгубват в тайгата със стотици. Не искам да знам за детайлите, гаспадин Велицки със сигурност ще ви обясни кое и как. И не отивайте в страната край Висла, защото там също е вече Зима; отплавайте към Америка, може и на Антиподите.

— Не.

Кужменцев повдигна храстовидната си вежда.

Махна ръката от лицето си.

— Ще размразя моя баща, нека той да избяга.

Пан Велицки притисна юмрук към гърдите си.

Старият адвокат остана много недоволен и на вратата продължаваше да върти глава. — И за какво ми ги наговори всичките тези неща, за какво…?

Помисли си, че и Войслав ще го упрекне. Но той размишляваше за друго, мълчешком.

— У вас кипи отровата на подозрителността — каза, спирайки се за момент във вестибюла, преди да се запъти към спалнята. — Вмръзнала е яко в жилите ви.

— Упреквате ме, че хвърлих сянка върху губернатора ли?

— Защо, логично е, не го познавате, аз самият сигурно щях да мисля така. Но — пан Войслав махна с ръка над главата си, като че ли да улови думите, които му бягаха, — но ви дойде толкова лесно, така бързо, така естествено…

— Какво всъщност се опитвате да ми кажете?

Велицки изпусна въздух през носа.

— Подозрителен човек сте вие, пане Бенедикте. Не вярвате на хората, очаквате само зло от тях, а може би и от себе си. — Потри пухкавите си длани, превъртя пръстена с диамант около пръста си. — Нужен ви е някой, който да ви защити от това зло.