Яцек Дукай
Лед (16)

За екатеринбургския мраз

От небето се сипеха едри снежинки, сребърни иглички, захарни кристалчета, блещукащи весело в ореолите на газовите фенери. Часовниците на гарата показваха два през нощта — в Екатеринбург беше вече четири, но всички железници на Империята работеха според времето в Санкт Петербург и Москва. След малко над заснежения град щеше да възлезе лятното Слънце — нощта обаче неотменно принадлежеше на Зимата. Въпреки това върху единствения изграден перон на гарата цареше голямо оживление, към изсипващите се от вагоните пътници притичваха местни обитатели: посредници на търговци и файтонджии, продавачи на кожи, продавачи на амулети срещу лютите и на късчета самороден тунгетит, наричани чернародки (без всяко съмнение фалшиви), бабушки, предлагащи с протяжен напев пирожки с капустой или чебуреки с мясом, а най-голяма бъркотия създаваха пъргавите малчики, отмерващи с канчета арешки, много евтини и много вкусни. Охраняващите реда шафнери не влагаха твърде много страст в символичните опити да овладеят този хаос — подобни сцени се повтаряха почти на всички гари, където спираше Транссибирският експрес. Но среднощният час бе свел до минимум енергията на пасажерите; повечето пътници от Лукса бяха решили да проспят Екатеринбург. Слезе monsieur Верус, който гледаше сериозно на задълженията си на репортер, слезе възрастният господин с изкуствено око и братята прахосници, а от първи вагон — и френското семейство с деца; те веднага се отправиха на разходка из града. Беше обявен най-малко два часа престой. Част от пасажерите несъмнено имаха намерение да се отбият в екатеринбургската църква за късната вечерна неделна служба; вероятно не всички се бяха отказали, независимо от закъснението. Снегът, нито гъст, нито тежък, танцуваше палаво под жълтите светлини, застилайки нежно дървената платформа на перона, зданието на гарата, вдигнато наскоро от уралски мрамор, шапките, шубите и палтата на хората, топлата броня на локомотива, който току-що бе замлъкнал и затаил машинното си дихание.

Слезе на перона, като закопча топлото палто със самурена яка и надяна ръкавиците. Залепи се някакъв посредник. Отпрати го сърдито.

— Да се поразтъпчем, а?

Озърна се. Юнал Таиб Фесар.

— Искате да хвърлите едно око на Екатеринбург? Тук няма нищо интересно, поредният промишлен мастодонт край река; днес вече западащ заради Транссиб и Зимни Николаевск. — Пъхнал бастуна си под мишница, той порови във вътрешния джоб и извади от някакво калъфче две пури. — Ще се почерпите ли, господин Бенедикт? Партагас, направо от Мексико.

— О, благодаря, благодаря.

Турчинът извади ножче, подряза тютюневите рула. Запали пурата. Той също запали.

— Простете, но ще ви попитам — не ми приличате на ловец на зестри, un tricheur^[1], не вярвам на тези приказки. Имам племенник, малко по-млад… Шега ли беше това? Или бас? Нека отгатна: нещастно влюбен в госпожица от аристократичен род?

Направи безмълвно крива гримаса.

— Какво? — Търговецът повдигна вежди развеселен. — Ергенинът не вярва в любовта?

— Противоречи на други мои пристрастия.

Фесар се засмя.

— Бива си ви! Ще го запомня. А по-сериозно?

— Говоря сериозно.

Погледна го пронизващо, вече без усмивка.

— Афоризмите не са напътствия за това как да се живее; ролята им е да ни забавляват на маса.

Поклони се леко.

— И вас си ви бива.

Въздъхвайки примирено, Фесар обърна поглед и посочи с бастуна си на юг, отвъд гарата.

— Тогава сигурно искате да видите със собствените си очи лют.

— Не забравяйте, че съм от Варшава.

— Ах, да. — Турчинът погали махагоновия купол на черепа си. — Май вече са стигнали до Одеса, хм.

Отправи се с бавна крачка към изхода на гарата, към бледите и пръснати светлини на града. Фесар се присъедини, без да говори. Към тях заситни бабушка с широка кошница, покрита с бяла кърпа, Юнал Таиб купи пирожка. Зави я в кърпичка и я прибра в джоба на огромната шуба.

Завъртайки се на пета, повървя известно време заднешком, като се вглеждаше в оставяните върху тънкия сняг следи; след дъските и настилката започваше вкочанена кал, удари по нея няколко пъти с тока на казашкия си ботуш, после с масивния бастун.

— Хм, хм. — Пусна дим по изплезения език и с удоволствие близна няколко искрящи снежинки. Любопитно ми е дали някой е правил напоследък сондажи тук. А как е при вас? Във Варшава?

— Моля?

— Почвата, казвам, проучвали ли сте почвата. — Фесар копна с бастуна си в браздата от твърда кал. — Нашата раздумка по време на картите ме накара да поразмишлявам. Онова изчисление на скоростта на Леда. И другите неща. — Вдигна поглед към облаците. Екатеринбург лежеше в котловина, върху седлото на Урал, в подножието на Големия Камък^[2], очертаващата се в ясна нощ сянка на западния звездосклон обозначаваше границата на планинската верига. Турчинът посочи наляво, към източния хоризонт, мрачен, беззвезден. — Може да се разходите до Шарташ, лятно време това беше много приятно езеро. Но от няколко години ледът не го напуска, там е най-здравият мраз. Да-а, това преминава през почвата, през вечната замръзналост, както я наричат диваците на Победоносцев и господа геолозите, наемани на едро от Сибирхожето, минава по черните подземни реки, по Пътищата на Мамутите. Защото от един лют, а дори и от няколко по-мощни огнища на студ климатът едва ли ще се промени.

— Почвата, май че да, във Варшава имаше проблеми с водопроводите, пътното строителство също много се проточва…

Минаха край самотен файтон, чакащ останалите пътници от закъснелия Експрес; файтонджията посръбваше от шишенце, скрито в неугледна ръкавица. Стоящият на пост под стрехата на гарата стражар го поглеждаше със завист.

— По тези места идва и си отива, един месец е по-топъл, следващият студен — а всъщност е по-близо до Страната на Леда, отколкото вашата Варшава. Какво ли ги привлича към едни градове, а ги отблъсква от други?

— Хайде де!

От широкото шосе, вървящо успоредно на жп линията, се разклоняваха под ъгъл два пътя, този вляво водеше направо към малобройните светлини в прозорците на вторите и третите етажи на сградите в центъра на Екатеринбург. Всички къщи, които се виждаха на улицата край гарата, бяха дървени, с дълга правоъгълна форма. Приличаха повече на големи бараки, отколкото на дворянски имения, да не споменаваме изобщо за варшавските кооперации; бяха схлупени, килнати, почти вкопани в плитките все още преспи. Широките капаци на прозорците бяха плътно затворени, снегът се лепеше по пролуките и чупките, трупаше се на равни стъпала по стръмните покриви, слаб вятър го замиташе в пресечките и в проходите между къщите.

Вървяха смълчани.

— Господин Бенедикт, защо така се озъртате? Да не сте се уговорили с някого? — Фесар се усмихваше двусмислено-иронично. — Досаждам ви, нали, кажете, че ви досаждам.

Внезапна мисъл: това е той! той, той, турчинът проклет, съвсем очевидно е! Слезе, чакаше го, лепна му се, без да пита, може би носи под тази шуба два щуцера, една дузина ножове, и как се усмихва, той е, той!

— Нещо зле ми изглеждате. — Фесар спря. — Не е чак толкова студено. — Взря се внимателно. — Много сте блед. Ръката ви трепери.

Спусна моментално ръката с пурата. Да отмести поглед — ето, натам: тайфа мъже с груби мутри, явно работници от някаква фабрика, вървят по края на пътя, разменят реплики на висок глас, неподправена жанрова сценка — да, гледай тях, не гледай турчина, не се издавай с нищо.

Но онзи си знае своето:

— Тук, на брега на Исет, има хотел със съвсем приличен ресторант и ако ми позволите да ви поканя на много ранна утринна закуска, ще имаме случай да поговорим на четири очи и четири уши, което във влака изобщо не е възможно.

— Но за какво имаме да говорим? — попита рязко.

Турчинът се намръщи, лицевите мускули заиграха под кожата му като от голямо усилие, преметна пурата из устата си, почеса се по тила.

— Те могат да си бъбрят за духове и други измишльотини, но аз се занимавам с това от години, живея в Града на Леда, виждал съм Чьорное Сияние и блясъка на Храма на Христос Спасител; носите в себе си тунгетит, чист или замразен въглерод, хубаво, само че кой носи дърва в гората, кой? — Разгорещи се, жестикулираше все по-разпалено с пурата и бастуна, вече не беше отегчен, о, не, вече говореше съвсем друг човек: — И за какво са тези тайни, фалшиво име, и защо ли княз Блуцки-Осей уж отивал при японците, та той е известен размразенец, а пък щом ви устройва такива публични гадости, това означава, че вие вероятно сте поддръжник на леденистите, за да не се дразнят тези от Сибирхожето, понеже те първи ще се изплашат, да, но това е сгоден случай, грехота е да не се използва, уф, ама закъде бързате толкова, че…

Вопъл раздра екатеринбургския мраз — пресекливо хъхрене на агонизиращ — вопъл и хъхрене; в снежната нощ умираше човек.

Взря се между къщите. Нещо се движеше там, в тъмното — човешка фигура — ниско долу — черен силует се надигаше и падаше. Пристъпи крачка. За миг в снежното сияние изплува лицето на тъмноокия юноша — Закриляй ни! — с широко отворена уста и мръсна диря на бузата, смъртно пребледнял. А се вдигаше и спускаше ръката му със стиснат в юмрука камък, с който разбиваше черепа на проснат на земята човек.

Разнесе се пронизително изсвирване. Изхрущя дърво. Обърна се. Изпънат като тетива на лък, стиснал пурата със зъби и с развята шуба, Юнал Таиб Фесар замахваше над главата си, хванал с две ръце тежкия бастун. Улучи ли, ще му строши кокалите. Студът бе взривен наново, този път от пушечен изстрел: вървящият най-отпред работник рухна по лице върху леда насред улицата. Вторият избегна бастуна на турчина. Носеха ножове. Екна още един изстрел. Завъртя се на място като пумпал, отстъпвайки назад при всеки оборот. Двамата с ножовете побягнаха, препъвайки се, в мрака на пресечката; третият се озърна с ужас и бяс назад, към вратата на една къща от другата страна на улицата.

Краката се отлепиха сами от земята, хукна към тази врата. Човекът с жълтото палто побягна презглава. Улицата беше тиха, пуста, сняг се сипеше тихо върху сняг; тичаше през стаения в мрака чужд град, вратите залостени, кепенците затръшнати, няма жива душа, на кръстовището — фенер, кръстовището също пусто, само шумолене на вятъра, пращене на смръзлината под ботушите и хрипливо дишане; преследваше човека с жълтото палто.

Улицата бе права като стрела, но минаваше през хълмчета, непрекъснато се възземаше и спускаше нагоре-надолу, онзи ту се появяваше, ту изчезваше зад възвишенията, опасяваше се да не би в един момент да свие някъде встрани и да изчезне в тъмното — ала не, носеше се напред, дори не поглеждаше често назад, имаше конкретна цел, не бягаше наслуки.

Досети се, когато температурата на въздуха падна дотолкова, че хрипливото дишане премина в задушаваща кашлица и студът се затегна в гърлото като завинтена шушулка, а човекът с жълтото палто продължаваше да бяга нататък, право в обятията на Леда.

По крайбрежния булевард горяха няколко фенера, от дъното на една пряка извираше също такова жълто сияние; ледът блестеше през падащия сняг и сумрака на лятно-зимното развиделяване. Лютият примръзваше над булеварда от сграда до сграда, заемайки три разкрача с широко разперените черни обледенени пипала, увиснал на равнището на вторите етажи. От паважа под него израстваха снежни игли, въздухът трептеше, терзан от извънземен студ. Под глетчера висяха изумително пищни сталактити, подобни на кристална брада, на обърнато надолу с главата стъклено житно поле.

Човекът с жълтото палто тичаше право към този лед. След миг ще прекоси границата на човешкия студ, това е смърт дори и за един зимовник — вече разбра съвсем точно — мартинист, който го подмамва — единственото му спасение — ето, сега — ще избяга.

Измъкна Архимайстора изпод палтото, отмота навития около дръжката плат и кадифето, парцалите и мушамите, вдигна оръжието на нивото на очите си. Изравни раздвоеното жило на скорпиона с рога на гущера. Стисна ледения змийски сплит; ръката не трепна, беше прекалено студено, остана смразена с пръст върху опашката на змията.

Жълтото палто — рогът на влечугото — жилото — гледецът. Трябва ли да спре да диша? Да примижи ли с другото око? Няма ли откатът да строши китката? Къде да се цели — в крака, в ръката, само колкото да го спре. Натисна опашката на змията.

От Гроссмайстера изригна мраз. Студенината порази цялата му дясна ръка, през ръкавицата, от пръстите до рамото. Изпищя. Студ, огън, няма разлика — болката е една и съща, обратен вектор. Пъхна десницата в пещта на мраза. Под клепачите още пулсираше черното видение, образът на блясъка на тъмлината, когато револверът изтрещя и тунгетитният куршум удари в земята, в леда до крака на бягащия мартинист. Не беше улучил, естествено. Писъкът угасна в замръзналото гърло, сви се надве, кашляйки. Архимайсторът не падна от дланта му, защото беше замръзнал за ръкавицата, която пък беше замръзнала за кожата. Не чувстваше дясната си ръка, тя висеше отстрани като парче дърво, тежка протеза.

Сега вече крещеше човекът с жълтото палто. Вдигна глава. Тунгетитният снаряд се беше взривил като шрапнел, изстрелян от Леда, заливайки с вълна черен студ всичко в радиус от няколко метра. От изровената в земята дупка стърчаха дълги езици от мръсна смръзлина, сякаш гигантски зъби на лале-бръснач^[3]. Вдигнатият от улицата пресен сняг, отломки от камъни, кал, глина, чакъл замръзнаха на секундата, образувайки сложна скулптура във въздуха, експресионистично произведение на изкуството, увиснало над чашата на лалето по геометрично правите струни на сталактита; сякаш бяха изхвърлени към небето от вътрешността на насилствено отворения цвят. Наоколо още блещукаше леден прах и падаха отделни смръзнати буци.

Човекът с жълтото палто се бе озовал на границата на поразения участък, ледът не беше го погълнал. Беше сковал краката му до коленете, бе промушил бедрото му с дълга шушулка, притиснал плещите му с навит на спирала блок смръзлина, бе откъснал ръката му и засипал лицето му с черен скреж — но не беше го погълнал. Човекът крещеше. От жълтото палто бяха останали дрипи.

Дишаше тежко в самурената яка, за да не влиза мразът директно в дробовете му; вече бавно, отмерено, един дъх — една мисъл. Онзи врещеше, следователно можеше да говори. Притискайки към хълбока безпомощната ръка, направи крачка към смръзнатия.

Той въртеше глава, скрежът се свличаше на парцали от врата му, размърда се върху ледения стълб и скрежът по клепачите се пръсна — мартинистът отвори очи. Погледна.

— Освободете ме! — застена.

— Ще ми кажете, тогава ще ви освободя.

Онзи тръсна глава.

— От мраз в мраз, човек се ражда, студ го огражда, студен е Бог, от мраз в мраз…

Пристъпи по-близо. Взривът бе ударил мартиниста отзад и отдясно; висеше на тази крива шушулка като върху щръкнал шиш, стълб на средновековна клада, краката му бяха приковани от леда, но със сигурност и без това нямаше да достигат земята, гръбнакът му бе изкривен под невъзможен ъгъл от земен пласт, човекът изглеждаше така, сякаш вратът му бе вече пречупен. Откъснатата ръка не се виждаше никъде. Под рамото му бе замръзнало късо парче жълт плат.

Посочи с лявата ръка хоризонта на изток, над покривите на града.

— Ей сега слънчицето ще се покаже. Лютият също потегли в обратна посока. Ще се разтопиш, братле.

Онзи понечи да го заплюе, слюнката замръзна на устните му.

— А, така ли? — изрече ядовито. — Така ли ще си говорим? Е, останете си с мир!

Обърна му гръб.

Човекът избухна в ридание.

— Няма да ме оставите така! Ще говоря, ще говоря! Какво знам аз… кхъ… нашият най-студенейши в Пермска губерния отец нареди щото братята да следим еди-кой си полски пан, името му Венедикт… кхъ… Филипович Йерославски; щял да пътува със Сибирския експрес, но да не може да допътува, освободете ме!

— А вие си слушате отците.

— Пане!

— А ако не бях излязъл от влака, тогава какво?

— Ама излязохте, излязохте, макар ние да не очаквахме — о, Майко Най-пречиста, да не бяхте излизали…!

— Вярно ли е, че ваш единствен патриарх е Григорий Ефимович Распутин?

— Пане! Освободете ме!

— Само че ще ми кажете: и в следващите градове ли ме чакат? а в самия влак? има ли някой? и по каква причина е тая омраза към мен, а?

— А аз откъде да знам какво е в другите градове, освободете ме! Какво било във влака! Знам само думата на отеца, лед ми на сърцето, освободете ме, най-милостиви!

— Но каква е причината, трябва да има някаква причина!

— Е, такава, онакава! — Мартинистът хвърли поглед изпод слепващия миглите черен скреж. Мършав, с похабена и променяла цвета си от предишни измръзвания кожа, с брадясали от няколко дни хлътнали бузи, изглеждаше като карикатура на каторжник сибиряк, само оковите му липсваха. Сега бе окован с вериги, по-твърди от желязо. — Това вече вие си знаете най-добре, кхъ. Размразенска чума, или троцкист, или народняк, или анархист, или петербургски западник, винаги в главите им едно и също: да се размрази, да се размрази, да ни се размрази Русията.

— Какво?

— Освободете ме!

— Да не би аз да искам да ви направя нещо…?

— Тогава за какво отивате в свещената земя? Всички сте едни и същи! Хвърляте прах в очите ни! Но Бог прати на Русия лютите. Ама не — да се избият лютите! Да се убие Царят Батюшка! Да се погуби страната! Всички сте едни и същи!

— Исусе Христе, страдалецо на кръста…, за какво бръщолевите?

— Държи в ръката си топ, гърмящ с лед, и пак не си признава, русоубиецът! — Размърда се отново. Ако гневът наистина се превръщаше в жив огън, мартинистът щеше да се разтопи напълно от цялата смръзлина. — Вече ви чакат! Вървете по дяволите!

Огледа улицата. Разговорът не водеше доникъде. С лявата ръка издърпа внимателно Архимайстора от дясната. Върна се за плата и кадифето.

— Освободете ме! — дереше се смръзнатият. — Обещахте, освободете ме.

Вдигна парцалите, уви в тях револвера.

— Лъжата не можете да разпознаете?

В прозорците светваха все повече светлини — дотам, докъдето бе отекнал гърмежът на Гроссмайстера и виковете на мартиниста. В Екатеринбург улиците се пресичат под прав ъгъл, градът е построен по план от 18 век, дори мостът, който минава над Городской пруд на Исет, представлява просто продължение на улицата. В едната посока — мостът; в другата — гарата. Прибра Архимайстора и се отправи с бързи крачки на север, разтривайки вледенената ръка. Хвала на Бога за този мраз, иначе някой разбуден гражданин със сигурност щеше да си направи труда да разбере причината за нощната шумотевица. Мартинистът продължаваше да крещи.

Спря на върха на стръмната улица, погледна през рамо. Снегът не преставаше да се сипе, първите лъчи на изгряващото Слънце играеха по кръжащите във въздуха снежинки, по сребърните иглички и захарните кристалчета. Около лютия и ледената чаша на кратера, около обграждащия го венец от сталактити и увисналия на единия от тях човек разцъфваха сини сияния, заигра блясъкът на зимно-лятната зора. Облаците в небето се раздвижиха, затваряха слънчевия прозорец и сиянията угасваха; след малко се дръпваха отново — за по-кратко — за по-дълго — за по-кратко… Приливи от деня в плиткия шелф на нощта. Целият Екатеринбург беше покрит с белота, и то почти само с плоски равнини от белота, сякаш някой бе подредил тук изрезки от чист картон под формата на град вместо град; а под това слънце картоните оживяваха, белотата раждаше цветове. Дори лютият излъчваше по-топли багри, по разклоненията на асиметричната му смръзлина се образуваха зимлязни дъги. Само човекът с жълтото палто крещеше с толкова по-голям ужас, колкото по-топла светлина докосваше лицето му, колкото по-нависоко се качваха вълните на деня по обгръщащия го скреж. Когато ледът падне в крайна сметка от плещите му и мартинистът усети раната от откъснатата си ръка… когато ледът омекне и надвисналите над мартиниста маси се стоварят на врата му…

Пое с бързи крачки към гарата.

Юнал Таиб Фесар стоеше над трупа на оня с ножа, подпрян на колелото на празния файтон, и пушеше пурата си.

— О! — Изплю дима. — Не хукнаха ли след вас?

— Кой?

— Хората на княза.

Видя в пресечката файтонджията, който светеше с фенер в ръка на стражаря, наведен над тялото с размазан череп. Снегът се сипеше върху кръвта, пролята в снега.

— Мисля, че трябва да се връщаме във влака. Тукашната полиция може да поиска да ни задържи.

— Моля?

— За да свидетелстваме по случая.

Турчинът гледаше с нездраво любопитство.

— Съветникът Дусин вече се зае с това. Какво се е случило с ръката ви, господин Бенедикт? Ранен ли сте?

— Съветникът Дусин?

— Та нали ви казах, че това са княжеските хора.

— Кои?

Фесар се разтревожи.

— Хайде, хайде, по-добре наистина да се връщаме във влака. Моля…

— Нищо ми няма! — Отблъсна ръката на търговеца. — От къде на къде Дусин?

— А кой ги гръмна? По-точно — този тук? Бяха хората на княз Блуцки.

Още веднъж погледна към уличката. Стражарят претърсваше джобовете на трупа.

— Не, него не — каза турчинът. — А дори и да са го убили, няма да си признаят, гледката е изключително неприятна. Да вървим.

Разтрепери се.

— Кой…

— Виждам, че едва се държите на крака. Биха могли да ни закарат, нашият гениален полицмайстер ще се оправи тук сам, хайде…

— Не!

— Тогава да вървим, да вървим.

Върнаха се по собствените си следи. След кого е хукнала прислугата на княза? След момчето с черните очи? След онези с ножовете? Сигурно.

— Сибирхожето ще направи всичко, за да си запази монопола — Юнал Таиб говореше тихо, гледайки пред себе си и под краката си. — Когато Тисен се опита да разположи холадница в гнездото край Дунав, им спретнаха четири пожара един след друг, така че накрая лютите отстъпиха. Имате нужда от покровители. Князът пътува за Владивосток, как се договорихте с него? На кого можете да разчитате там на място? Кой влага пари в това? Кой има акции? Бихме могли да ви помогнем. Да речем, част от новите залежи и рудниците в Индия, Мала Азия и Африка, за двайсет и пет години. Е? Нека да са петнайсет. Гаранция на място и един час след като пристигнем в Иркутск, откривам акредитив за сто хиляди, моята дума е достатъчна. Е? Je suis homme d’affaires^[4]. Господин Бенедикт.

— Нямам представа за какво говорите, господине.

— Също както нямахте представа, че тук ви чакат, а? Не съм сляп все пак, за малко да излезете от кожата си — е, и защо трябваше да се хвърляте под ножа? Така ли се уговорихте със съветника Дусин? Вие да служите за примамка, а хората на княза да ги изпозастрелят? Затова ли беше този театър вчера на обяда? Сега няма да ви свърши много работа. Само си представете: madame Блутфелд, нашият мосю писател журналист вече дърдорят, пазачът на гарата всичко е издрънкал, уж улицата безлюдна, а минута само и целият персонал вече знае. Можем да кажем, че някаква банда е искала да ни ограби, но това няма да издържи дълго — два трупа… а може би три?

— Два.

— Два. Не трябваше да излизате от купето, защо отидохте там?

Приседна на пейката пред гарата. За щастие разговарящите под светлината на лампите на перона пътници, шафнерите и високият файтонджия не поглеждаха в тази посока. Снежната вълна беше застинала във въздуха напреки на релсите, вълниста завеса от мраз. Дали изстрелите са се чули и на гарата? Минал ли е някой от тях по онази улица? Стражарят сам ли е дотърчал, или е бил повикан от Дусин? Фесар е прав, това е без значение, няма начин клюките да бъдат спрени.

— Вие все пак сте ранен. Ще събудя доктор Конешин.

— Не! — Стана. — Това не е рана. Сега ще се оправя.

Турчинът въртеше глава.

— За какво ви беше да отивате там, за какво.

— Няма да разберете… никой няма да го разбере… не може да се разкаже… — И въпреки това, естествено, се опита: — Не трябваше да ходя. Бях предупреден. Нямаше никакви причини да го правя. И всички причини да не го правя.

Фесар влезе във вагона пръв и му помогна да се покачи по стъпалата. Облегна се на стената в коридора.

— Чудех се откъде се върти в паметта ми това име. — Юнал Таиб извади машинално часовника, хвърли разсеян поглед върху циферблата. — Още най-малко час. И чак сега — като се сетих за картите, които кръжат из Страната на Лютите — не, не онези на Гроховски, — но нали по тези краища работят много полски заточеници. Трябва да ми е попадала в ръцете — карта? рапорт? а може би патент? Герославски, нали? Герославски. Имаше такъв геолог — на Круп? на Жилцев? А напоследък като че ли и в обявленията за издирване. Някакъв шумен процес, че и религиозен. Затова е, нали?

Не отговори.

— Затова е — прошепна. — Брат? Баща? Роднина? Открил метода, най-сетне. — Турчинът прибра загасналата пура, свали ръкавиците. — Не казвайте нищо, вече разбирам, разбирам.

Какво беше разбрал? Стискаше зъби, при тази болка не можеше да мисли ясно. А и турчинът наистина не чакаше отговор.

— Но това, че билетът ви е платен от царското Министерство на Зимата! Бях шокиран. Политика, мислех си. И изведнъж изскача княз Блуцки-Осей. Че как иначе! Министерството на Зимата от началото си беше окупирано от размразенците. Фон Зилке, Рапацки. А Победоносцев на свой ред трябва да плаща на леденистите, дори и да не иска. И така се завърта…

— Ще ме извините, имам нужда вече…

— Hay hay, olur.^[5] — Поклони се и се отдръпна, като му направи място да мине по тесния коридор. Постоя още малко там, опрян на бастуна си, в тежката си шуба, същински стар мечок.

С вкочанените пръсти на лявата ръка се бори дълго с ключа, преди да уцели ключалката.

Вратата на атделението обаче се оказа отключена.

— Влезте, моля.

Седеше на стола до прозореца. Бе спуснал завесите — виждаха се само черен костюм и сянка вместо лице, а на коленете бомбе. Върна се споменът за двамата чиновници на Зимата, първият им образ, разлят в зениците веднага след събуждането. Никога не искат разрешение, преди да влязат; властта е тяхна.

— Затворете вратата.

Запали лампата.

Павел Владимирович Фогел замига, оправи пенснето на носа си.

— Затворете вратата, гаспадин Йерославски, нямам много време, моля да ме изслушате. Казваха ми, че е по-добре да ви оставим в неведение, но това няма да е честно. Нашата…

Просна се върху постелята, удари главата си в ламперията. Сивокосият полицай смръщи вежди.

— Нашата задача е да охраняваме доктор Тесла и неговата апаратура. Получихме сведение, че в последната минута леденистите са вкарали сред пасажерите на Лукса още един човек. Узнали са някак си, че държим Вазов за гушата. Занимавахме се с Вазов още от първия ден; не тръгна по плана и сме ви безкрайно благодарни за намесата, но по този начин се изложихте на опасност. — Фогел се наведе към леглото. — Слушате ли ме? Не знаем за какво сте притрябвали на Зимата и не знаем какво ви свързва с Негово Величество. Но знаем, че сега вече за леденистите сте може би толкова голяма заплаха, колкото и доктор Тесла. А нашата задача е да охраняваме доктор Тесла и неговата апаратура. Разбирате ли какво ви говоря?

— Аз съм изло… на разстрел.

— Може и да не съм длъжен. Ще направите, както решите. Сега знаете. Може да е всеки от тях.

— Всеки и никой и всички срещу…

— Какво?

— Шшшт. Кажете ми, Фогел? Защо леденистите? Какво общо имам… Кхъ-кхъ.

— А вашето вземане-даване със Зимата? Защо пътувате натам?

— Баща ми, така ми каза Зимата, той бил разговарял с лютите.

— Ах! И се учудвате! В двореца също четат Бердяев. Аз съм служител на държавния ред, мен не са ме сложили да оправям Историята, не се моля на Леда. Но има такива, има ги, и тук, и там.

— Това няма…

— Какво ви е? Добре ли сте?

Фогел стана, наведе се угрижен, електрическото осветление позлати сивите му коси. В стъклата на очилата му се отрази изкривено от силна болка лице с ястребов нос и черни мустаци… чие ли лице… познато. Полицаят протегна ръка. Скри глава под завивката.

— Гаспадин Йерославски?

Спазмите пречеха на ясния говор.

— Се-раз-раз-мра-зя-ва се.

Не забеляза кога си е отишъл; не забеляза кога Експресът е потеглил от гарата на Екатеринбург. Когато малко след това влакът мина на две хиляди седемдесет и осмия километър покрай правоъгълния стълб, обозначаващ западната граница на Сибир — този тотем на царската власт над Европа и Азия, покрит с многоезични надписи с прощални слова, молитви и проклятия, със стотици руски, полски, еврейски, немски, арабски имена, тук, дето някога са спирали кибитките^[6], а семействата са се прощавали със заточениците, — когато влакът премина границата, лежеше безчувствен в размразителна треска. Разтопяването превъзмогваше образувания в организма льод, кръвта се вливаше отново в студената десница. Сънува пукащи се ледени блокове, стремителни разтопени потоци и издигащо се над континентите Слънце, сънува — докато Слънцето наистина изгря и стана лято.