Яцек Дукай
Лед (6)

За измамния скреж

От потрошена кола на улица „Желазна“ се изливаха нечистотии, течният тор замръзваше по платното, по тротоара. Стъпвах внимателно покрай стените. Иззад ъгъла откъм „Цеглана“ връхлетя внезапно тайфа пияни работници, едвам не паднах. Обсипаха ме с мръсни епитети и отпрашиха по пътя си, продължавайки да вдигат гюрултия.

От кръчми, капанчета, свърталища и вертепи им пригласяха дрезгави песни, пиянски крясъци, от пристройки и сутерени долитаха звуци на мандолини и хармоники. В дъното на „Желазна“, където от кофите с въглища пламтяха над снега огньове, отекваха удари по желязо, което дрънчеше като пукната камбана. Поне през лятото трамваите трябваше да се движат нормално, но линиите бяха толкова здраво обледенени, че стигаше едно преминаване на лют, та и най-добрата стомана да се разпадне като тебешир. Затова президентът на града Милер бе взел решение да подмени всички релси със зимлязни, подписа договор за милиони със Сибирхожето и сега ден и нощ по улиците на Варшава кънтяха удари с чукове. Минавах покрай групички работещи мъже, разсъблечени по ризи въпреки студа. Видът на тягата също трябваше да се подмени. Връщаха се на почит конските трамваи. Откакто лютите прекосиха Повишле^[1], за да се загнездят на „Лешчинска“, недалеч от електроцентралата, Compagnie d’Electricité de Varsovie постоянно си имаше неприятности и веднъж почти стигна до банкрут; а варшавският клон на електрическото дружество „Шукерт и сие“ редовно плащаше на града наказателни глоби, тъй като уличното осветление час по час отказваше да се подчинява и цели квартали тънеха в мрак. Точно западният участък беше все още слабо електрифициран. Облегнат на газен фенер стражар димеше с лулата си, опитвайки се да убие смрадта на промишленото гориво. От кухни, перални, дълбоки канавки и тъмни дворчета също прииждаха остри миризми, които ниската температура не можеше да потуши. Гледах да прекося колкото може по-бързо този район. Някъде отзад случаен минувач беше налетял на развеселена пролетарска компания; разнесоха се викове на руски, най-напред изпълнени с негодувание, после с ужас. Дори не погледнах. Снегът спря да прехвърча; чиста белота, искряща на кристалчета под газените и електрическите светлини на метрополията, покриваше всичко хоризонтално и полегато — в такива мигове Варшава наистина е красива: прилича по-малко на реалната Варшава и повече на Варшава от пощенска картичка.

Живеех в този град, но градът живееше извън мен. Кръвните ни групи бяха несъвместими, мислите ни не се засичаха. Така съжителстват редом един до друг, един върху друг жертвата и паразитът. Но кой върху кого паразитстваше тук? Поведението на лютите може да представлява известен ориентир: те се загнездват в най-големите човешки агломерации.

На гара „Калиска“ купих хляб, салам, бурканче жур^[2] и сушени сливи. До вчера просяк по кафенетата, днес — едва ли не богаташ; до вчера — един от варшавските вечни студенти с единствената перспектива да прекара поредната от хилядите вечери на водка, цигари и карти, скъсявайки пътя към преждевременното състаряване, увенчано с така или иначе романтичния финал — туберкулоза или сифилис, а днес… кой? Всъщност вече повече от година, след смъртта на майка ми, само чаках случая, чаках парите, за да избягам. Далеч от този град, далеч от тези хора, далеч от себе си в този град. Какво блаженство са за такива като мен непознатите: ще им кажа, че съм невинен млад учител по математика, тормозен от русификаторите в Конгресувката, и точно такъв ще бъда за тях, в същото време такъв ще бъда и за самия себе си, Бенедикт Герославски ще се свлече от мен като излиняла змийска кожа — защото само така можем да се възродим още в този живот, отново да се родим — какво блаженство — неизвестни, чужди.

И тъй: Нос Добра надежда, Антиподи, Западна Индия, или пък Константинопол. Хиляда рубли ще стигнат.

Улично кутре надуши веднага салама и джавка по мен от пречиствателната станция до артилерийските казарми. А приближавайки входа, пред мен се изпречи охтичав дребосък с железничарска фуражка; отскубнах се, скривайки покупките в пазвата. Охтичавият размахваше някаква хартия и кашляше хрипливо. Вече щях да повикам Валенти, когато непознатият се успокои; притискаше ръка към гърдите си, поемаше дъх едва-едва, поклащайки ритмично глава, сякаш наистина гълташе въздуха, парата излиташе от устата му на къси пресекулки. Тогава забелязах, че няма ляво ухо, под фуражката се виждаше червен белег и подпухнала дрипа плът. Най-вероятно от измръзване.

— Г-г-господин Бенедикт Ге-е-рославски — изхриптя той.

— Имам честта — измърморих, промъквайки се покрай стената към входа.

— С-с-синът на Филип. Имаме мол-л-ба към вас.

— Току-що изпих последната копейка. Пусни ме да мина, по дяволите, или ще извикам пазача.

Той пъхна хартията в джоба на кожуха ми — беше запечатан плик.

— Предай му т-т-това, господине, той ще разбере за какво става въпрос.

— Какво? — метнах плика на снега. — Измитай се оттук, господине!

Охтичавият ме погледна с упрек. Вдигна плика, изтръска го, избърса го с ръкав.

— Мис-слиш с-си, господине, че не знаем какво с-с-тава на „Мьодова“? Чиновниците дрънкат. — Пак се разкашля. — Вземи го!

Да се развикам? Да избягам? Да го прасна с буркана в мутрата?

Поех внимателно плика, без да свалям ръкавицата.

— Ако това са някакви проклети пилсудски…

— Не бой с-се, с-синко. С-само няколко д-думи от приятелите от С-с-стрелците.

— Нямате ли си свои хора в Сибир?

— С-стават пет години, откакто наш-шите хора не са се виждали с него.

Повдигнах рамене.

— Хе-хе. Щом ви е толкова ужасно важно, изстреляйте някого натам със специално писмо.

Едноухият не отвърна нищо — погледнах го, отклони поглед — и тогава разбрах, че социалистите и хората на Пилсудски държат на баща ми по абсолютно същите причини, заради които го издирва и царщината.

Огледах улицата; нощта начеваше, по тротоарите се мяркаха минувачи, шейни и каруци изтрополяваха по заледения паваж. Отдръпнах се в притъмнелия вход.

— Зимата ме следи.

— Вече не.

Отстъпвах назад, докато влязох в първото дворче на кооперацията. Охтичавият дребосък остана пред портата, тъничък силует в сводестата рамка на тъмния безистен. Гледаше ме под кривата козирка, с ръце в джобовете на дългото палто.

— Предай му го. Той сигурно ще знае.

— А ти може да си агент от охранката!

— Е, нямай с-страх.

Нахлупи фуражката на безухата страна и се отдалечи.

Зига още не беше се върнал. Хапнах салам с хляб, отпивайки от студения жур. Захвърлих плика върху купчината книги, правоъгълникът чиста белота привличаше погледа. Слязох у Бернатова, купих кофа въглища и запалих печката. След като раздигнах част от бъркотията върху масата, отворих папката на Алфред, но веднага си спомних за недовършеното писмо до госпожица Юлия — намерих го мушнато в последния брой на „Матезис“^[3]. Сега ще трябва да я убеждавам за нещо напълно противоположно… Духах перото, топях писеца в топлата си слюнка. Забрави, госпожице, всичко, което съм написал дотук. Случиха се събития, които правят невъзможно осъществяването на нашите планове докрай, така както ги бяхме замислили. Заминавам и няма да бъда в Кралството месец, а може и по-дълго. Баща ми, когото не познаваш, макар че сега се сещам, че всъщност си го виждала веднъж или два пъти още когато бяхме деца… — Във Вилкувка, хиляда деветстотин и пета или шеста, ранна пролет, зеленината на млада трева и прохладна утринна роса по ябълките в градината, бели облаци по небето и равни угари по полето, толкова черни, че изглеждаха чак виолетови, пролет, на зазоряване птичи трели зад прозореца, малки паячета в цепнатините на дървените стени, във въздуха дъх на прясно масло и на пресен тор след излизащите от обора крави, и още: дъх на детство, когато се събуждаш с пламтящо слънце по устните, под ленена завивка, върху гъши пух, а дворът вече ехти, скрипти и пъшка и пропукват старите дъски под краката на Грета, докато се катери към нас на етажа, за да вдигне децата и да се погрижи за сутрешната молитва, а зад прозореца — дзин-дзин — веригата на кладенеца, кляв-кляв-глът — патици, гъски и кокошки и понякога късо изджафкване на куче, подвиквания на слуги, конски тропот и дрънчене на каляски — пристигаха гости.

… Пристигнаха и братовчедите Тшчински, и вуйчо Богаш, и роднини на майка ми от Западна Прусия, и множество хора, които никога преди това не бях срещал, така че имението се превърна в чужд дом, пълен с чужди хора, с чужди гласове, където всички бяха еднакво и домакини, и гости. Въртяха се в него и в горичката цели семейства, с децата, прислугата, кучетата и децата на прислугата. В началото беше много вълнуващо: за да види нещо ново, човек трябваше да отиде на панаира в града, а тук новото ни идваше на крака — хора, които не познавахме, одежди, които не бяхме виждали, говор, който не бяхме чували, нито полски, нито немски, ни френски, ни латински; веднъж в имението пристигна и автомобил, в облаци смрад и пукот, това вече беше истински празник, галехме лъскавата carrosserie с набожно страхопочитание, Андрюха ни пъдеше, крещейки от верандата… Но след няколко дни връх вземаше детското отегчение, умората от непрестанния наплив на атракции, не разпознавах роднините си, не броях гостите — дали току-що пристигат, или само се връщат от разходка до езерото, лежах на тавана в плевнята, надзъртайки в двора през един избит чвор в дъските и така заспивах в прохладното сено, докато под стълбата не се появеше майка ми, която винаги знаеше кой къде е, а това означаваше, че е дошло време да си мием ръцете и да сядаме за вечеря.

… За една или две седмици се появи и Юлка — също с родителите си; дори играехме заедно. Не помня как е изглеждала — според самата нея е била невзрачно дете, затова пък помня, че пани Алиция винаги изпълняваше и най-дребните й прищевки. Помня, че попитах майка ми не би ли могло Юлка да остане по-дълго при нас — уроците щяха да бъдат много по-леки, ако гувернантката скланяше на поне някои от нашите капризи. Явно майка ми пазеше това в паметта си като доказателство за симпатиите ми към Юлка.

… По онова време Емилка все още бе жива, ходеше навсякъде след нас, а след нея се тътреше куцият дакел Михалка заставаха отстрани и наблюдаваха игрите ни с ококорени влажни очи. Градината беше изключително подходяща за игра на криеница, на индианци и каубои, на стражари и апаши. Пречеше ни само приведеният към земята татарин Учай, който всеки ден обикаляше горичките, като прегръщаше дънерите и галеше крехките клончета и младите листенца. По-големите деца, децата на гостите го дразнеха жестоко. Той им се заканваше с брезова тояжка. В джоба си носеше ментови бонбони за Емилка; Юлка забеляза това и взе да се подмилква и глезоти, да върти сини очички и да смуче плитчици, докато старецът не прогони и нея. После цял ден се цупи.

… Баща ми се появи чак когато роднинските сбирки бяха към края си и част от гостите си бяха заминали. Една вечер Болек, приведен над леглото ми — сянка под лунното сияние, ми прошепна: Пристигна! — и помня, че след това цяла нощ не можах да заспя, лежах с широко отворени очи, вслушвайки се в равномерното дишане на дома и в шумоленето на нощните насекоми. Баща ми е пристигнал! Видях го на сутринта, когато крещеше гневно на събралите се в салона роднини; надзъртахме през прозореца, докато мама не ни изпъди. Не мога да си спомня нещо, което по-рано помнех — различаваше ли се баща ми от представата ми за него, или пък дотолкова се беше слял с нея в паметта ми, че никакви инцидентни обстоятелства не можеха да я променят, по риза или в сюртук, с брада или без брада, крещящ или засмян, здрав или измършавял, такъв или онакъв — той беше Бащата. Колкото по-рядко го виждахме — веднъж на няколко месеца — толкова по-силно се привързвах към представата си за него. Ако изобщо не беше се появявал, лишен от плът, лице, глас и черти на характера, щеше ли да бъде по-малко истински? Присъствието не е задължителен атрибут на добрия баща.

… Преди обяда всички излязоха още веднъж в градината, там се разделиха на групички, на вътрешнофамилни фракции, които постепенно се обособиха под дърветата. Разбира се, ние, децата, нямахме никаква представа за какво спорят така ожесточено възрастните. Имаше закани с юмрук, вдигане на ръце към небето, призоваване напразно на името Господне и дори ръкопашни схватки, при които този или онзи посягаше на опонента, но толкова полекичка, че другите мустакати и брадати вуйчовци да успеят да хванат и спрат във въздуха стиснатата в юмрук десница. Разделяха се и се събираха. Грета и Михалкова носеха от къщи студено мляко, лимонади, изстудена в кладенеца бира и чиста кладенчова вода. После дефилираха между дърветата с халби и стакани в ръце, с метални канчета и порцеланови филджани, когато не достигаха другите съдини.

… Криех се между ябълките, надничайки иззад дънерите и изпод клоните — сега така ще ги издебна, сега така ще ги подслушам, индианец с бели мокасини и сламена шапка, каубой с гладко зализана на път коса. Това беше пак игра; кикотех се безгласно, притичвайки от дърво до дърво. Загледан в баща ми, който жестикулираше с лулата си, се блъснах в Учай. Посегна да ме сграбчи за яката, измъкнах му се, оставяйки шапката си, но не улучих посоката. — Чии са тия палета! — избухна баща ми. — Дори тук човек няма мира! Все се мотаят в краката! — Собственият си син не познаваш? — Болек? — Бенедикт! — поправи го прегракнало старият Учай. — А, разбира се — измърмори баща ми, усмихна се и ми разчорли косата с длан. В отговор повдигнах глава, широко усмихнат. Той вече гледаше над мен, към вуйчо Богаш, който глаголстваше нещо за цените на земята и за наемите във Варшава и че това ще бъде по-добре за цялата фамилия и че не може всички да страдат заради един aufbrausend Dummkopf^[4] — Недей да пречиш на татко — дръпна ме мама настрана. Застанах кротко до Емилка. — Болек! — хихикаше малката Емилия, сочейки ме с пръст. — Болек! — Дакелът, също развеселен, изплези дълъг език. Ще тегля един ритник на това куче! Ще оскубя златните букли на Емилия! Ще я натикам в торището. Ще я удуша! А ако е невъзможно, ще избягам оттук, преди да съм пламнал, преди да се разплача. А ако е невъзможно — Болек! — смеех се заедно с нея. Болек! — смеехме се — на какво? Не бях в състояние да се въздържа, срамът беше по-силен дори от гнева, дори от…

— А хляба не биваше да хвърляш на земята!

Надигнах сънена глава от масата. Последният лист на писмото беше залепнал за бузата ми; духнах — пикира на пода, където клечеше Зига и отърсваше мръсотията от половинката хляб.

Прозях се звучно.

— Излизам — теб те няма; идвам си — пак те няма; вчера се отряза с нас до смърт, а днес отново — рано пиле, ууу, писна ми от теб.

Зигмунт остави хляба върху новия вестник, помириса втората пръчка салам, повдигна вежди.

— Пуснаха те, а?

— Вече си успял да научиш…

— И още как! Половината гарнизон от Цитаделата дошъл тук за теб, завлекли те в пранги право в Десетака^[5].

Намерих чиста хартия, подострих молива с джобното си ножче.

— Ще ти запиша имената и сумите. Само на тези ще дадеш, на никой друг, ако ще и с кръст да се заклеват; и само толкова, нито копейка повече. И непременно да ти напишат разписки. А, и не знаеш кога се връщам.

— Кога се връщаш?

Извадих портфейла, отброих банкнотите.

Зига хвърли връхния кожух, затегна по-здраво шнуровете на първокурсническата бекеша^[6] и вече тръгваше към кухнята на Бернатова да сложи вода да завира, но при тази гледка спря, запали цигара, засука мустак.

— Не съм предполагал, че имаш такива щедри познати.

— Не питаш за процентите?

— Такива великодушни Шейлоковци. Е, добре, разправяй.

Разказах му за присъдата на баща ми и за предложението на Министерството на Зимата.

Подръпваше брадата си така, че чак очите му се насълзиха.

— И отиваш?

Повдигнах рамене.

— Хиляда рублички, пък и на любимото татенце ръка да целунеш…

— Ако не те познавах, можеше да се хвана. Изтръска пепелта от цигарата между старите свещи. — Това са денги за евреите, а оставяш ли нещо за наема? Да започна ли да си търся съквартирант от университета? Ти изобщо имаш ли намерение да се връщаш от тоя Сибир?

— Защото какво?

— Леле, какъв загадъчен поглед.

— Не хитрувай. — Отброих още шестнайсет рубли. — Ето, плати в аванс. Ако нещо…, ще телеграфирам.

Приближи се до мен.

— Шантажират ли те с нещо? — прошепна. — А, Бенек?

Усмихнах се.

— Да кажем, че имам лоши предчувствия.

Той поклати глава.

— Лоши предчувствия! Сам пред себе си не искаш да признаеш очевидното, та какво остава за другите? Предчувствия. Много добре знаеш за какво става въпрос. Имат намерение да те използват срещу него, явно нямат друг начин. Срокът на присъдите на хората от четиринайсета и петнайсета тъкмо сега изтича, но е много по-изгодно да държат осъдените там — в заточение. Някаква провокацийка, подхвърлено писмо с план за покушение или бомба в багажа… Помниш ли делото на задръстените есери? Ради Бога, в какво се набутваш, Бенек!

— „Мьодова“ твърди, че става дума за лютите.

— И ти им вярваш?

— Искаш ли слива?

За последен път дръпна брадата си и отиде да сложи вода за чая.

Измъкнах изпод кревата стария саквоаяж. Представителството на Зимата в Иркутск ми беше купило билет за първа класа, такъв билет струва почти триста рубли, чудех се дали да не го сменя с по-евтин и да прибера разликата. Ще трябва да разпитам в Москва. Тъй или иначе, комисарят Прейс беше прав: налага се да се обзаведа с някакви прилични дрехи, засега нямам какво особено да слагам в куфара. Измъкнах изпод кревата кожените боти. Кога последно ги бях обувал? Кафявата кожа беше подкожушена и наслоена с плесен и мъх… Е, ще трябва да си купя и нещо като за истинска зима. Уж е лято, обаче от друга страна — Сибир, а от трета — Лед. Как изглежда това на практика? Този свят на лютите. Трябваше повече да поразпитам на „Мьодова“…

Вратата се трясна.

— Зига, ти трябва да си чувал нещо във факултета…

— Какво?

— За лютите. Какво казват професорите?

— По кой въпрос?

— Амии, как живее това нещо.

— Не живее.

— Как така?

— Не може да живее, там е такъв мраз, че нищо не може да живее, спира всякакво движение в живите организми.

— Но те все пак се движат…

— Е, и какво от това? Движение, промяна — какво може да се докаже с това? — Заля с вряла вода стария чай, взе горещото канче в шепите си и започна да сърба. — Погледни как скрежът завладява прозорците.

— М-м-м?

— Погледни скрежа. — Посочи с глава. — Дори и по форма прилича на живо растение.

— Това ли твърдят естествениците за лютите?

Повдигна рамене.

— Не знам. Щеше да гостува с лекции Бондарчук от Санкт Петербург, но се отложи. Има различни предположения. Веднъж чувам едно, друг път друго. Сибирските компании и царят хвърлят луди пари за проучвания, Сибирское Холад-Железапрамишленное Таваришчество е основало в Петербургския Технологически институт катедра по Леда, Императорският и Лвовският университет също изпращат там хора, рано или късно ще се изясни.

— Ако това изобщо може да се изясни с проучвания.

— Кое?

Откъснах поглед от стъклото на прозореца.

— Въпросът за тяхното съществуване.

Зигмунт само прихна.

— А, без мен! Аз съм прост фелдшер. Да ти наместя счупен крак — ще го наместя, но дали този крак съществува — ета праблема требует других дактаров.

Знаех си, че ще надене тази маска. Аз съм прост фелдшер. Сега ще започне да се държи като неграмотен селянин и да се чеше по задника. Срамът ни управлява по различни начини; сега вече забелязвам това, накъдето и да погледна. Отвърнах се от Зига, демонстративно игнорирайки го, наведох се над саквоаяжа. Не виждам, не чувам, не помня. Това е единственият начин.

Бащата на Зигмунт се е родил в бедняшката къща на въглищар, дядото на Зигмунт е превивал гръб пред моя дядо, целувал е ръце на господарите и е свалял шапка пред тях. Ако попитам Зига, ще нарече ли това срам? Със сигурност също не — в езика от втори род сме принудени да назоваваме другояче симптомите на срама: веднъж гняв, завист, ненавист, презрение, друг път — съчувствие, тоест приятелство.

Никой не би нарекъл това срам. Но аз знам, аз виждам. Неговата загриженост за мен, това, че се разтревожи и започна да ме разпитва дали не ме шантажират, дали не е провокация, тази грубовата сърдечност, сякаш от детинство сме много близки, а всъщност живеем под един покрив едва втора година, без да се виждаме кой знае колко често; това, че винаги се вълнува от моите проблеми и е готов веднага да помогне… Или е неискрено? О, не, възможно най-искрено е! И на кого бих могъл да поверя толкова пари, сигурен, че няма да задели за себе си нито копейка? Само на него, само на Зига — никога не съм имал и не бих могъл да имам по-добър приятел.

От негова страна това приятелство е абсолютно сигурно — издигнато върху непоклатимия фундамент на ръководното начало на срама.

Той отиде да спи, пренесох лампата на масата, заметох с ръка трохите на пода и измъкнах изпод грамадата вестници и мазни хартии две дебели папки, превързани с канап. Разсуках възлите, помагайки си с една разкрачена вилица. Не бях отварял тези папки от Великден. Няма ли да е по-добре направо да ги хвърля в печката? Вдигнах към очите си първия лист. В настоящия труд се стремим да покажем, че са несъстоятелни не само логическите дефиниции за истина и лъжа, извеждащи се от мисленето на древните, но и че също толкова несъстоятелни са техните най-нови формулировки. Показахме само, че и нашите не са кой знае колко състоятелни. Отворих с ръжена вратичката на печката и напъхах папката в жарта. Втората, която познах по мастиленото петно върху подвързията, беше черновата на недовършената ми полемика с Котарбински; в мислите си я наричах „Книга на Мъртвите“. Наистина ли „позицията на мъртвия е толкова силна, че хората не могат да го отстранят от миналото, дори и ако всички умишлено го забравят“? В какъв смисъл „съществува“ това, което вече не съществува? Всички ли твърдения за миналото са непременно или истинни, или фалшиви? Някъде тук трябваше да се намират бележките на Алфред към неговата версия. Може би нещо от това все още става за публикация. Развързах папката. Най-малкото ще има с какво да се занимавам по време на пътуването.

Алфред обаче е прав: вече не ни тегли сърцето към това, мен не ме тегли. Усещам, че тук нещо продължава да се изплъзва — всички тези логики са уязвими, а ние, а аз виждам това толкова по-ясно, защото вече се простих със старите схеми. Не съм в състояние обаче да предложа по-добро решение, което би било защитимо от гледна точка на строгите правила на математиката. Така че, какво ми остава: догадки, произволни асоциации, образни импресии — като този непрекъснато връщащ се спомен за лютия, увиснал над огъня в центъра на града. Както и интуитивни усещания, които не мога да опиша дори по този начин — с образ и слово, защото това е познание, изградено с езика от първи род, заключено завинаги в сърцето ми.

Зига мърмореше нещо насън (понякога водеше дълги разговори с нощните си видения), отделните думи не се разбираха, но интонацията беше изразителна: учудване, страх, възмущение. Затворих вратичката на печката. Коминочистачът наскоро бе отпушил комина, въпреки това въздухът лютеше на очите, дращеше в гърлото, утре сутринта стената и таванът над розетката пак ще бъдат сиво-черни от пушека. Съседът отдолу се върна от смяната си в градската помпено-пречиствателна станция, познах дрезгавия му речитатив, с който ругаеше тъщата и цялата и фамилия; ей сега в работническата опера ще се включи и жена му. Извлякох иззад печката парцалите, отхвърлени от вехтошаря, и затъкнах с тях пролуката между вратата и прага — поне оттам да не вее през нощта. Навън вече бушуваше жестока виелица, сигурно беше десет градуса под нулата. Неволно потръпнах, спомняйки си за замразената на кокал котка. В началото се правеха опити да се измери температурата на лютите с живачни термометри, но нямаше такива с подходящи скали. Всъщност зимовниците на практика не докосват лютите. Мартинистите може да твърдят, каквото си искат — ако е вярно това, което ми каза пан Кожински, — но човекът си е човек, трябва да диша, кръвта трябва да кръжи в жилите, мускулите трябва да работят. Повдигнах шишето на керосиновата лампа, запалих цигара от синкавото пламъче. Как, по дяволите, може да се разговаря с лютите? Със същия успех можеш да водиш диалог с геологични пластове. Със същия успех можеш да разговаряш с математическо уравнение. Дръпнах от цигарата, закашлях се. Движение, промяна — какво може да се докаже с това?

Ако се вгледаш в скрежа по стъклото, в тези уж-цветя, обрастващи го от рамката към средата… Има само мраз, въздействие на външни фактори; под това въздействие влагата приема една или друга форма. Ако скрежът образуваше още по-сложни форми, ако реагираше по-бързо на промените във външните условия, ако в неговите плетеници се разкриваха някакви по-дълбоки смисли — щяхме ли тогава да го признаем за самостоятелно, съзнателно същество?

Защо тогава казваме за лютите „те“?

Защо казвам за себе си „аз“?

До каква степен съществувам повече и по-истински, отколкото изрисуваната върху стъклото папрат от скреж? Заради това, че мога сам себе си да обхвана с мисъл? Какво от това? Способността да се самозаблуждаваш е само една завъртулка в повече в изваянието на леда — смръзнат триумфален бароков витраж.

Така възниква илюзията за съществуване: наложеният по неизвестни нам закони образец организира случайните елементи, към него примръзват следващите, в двете посоки, към бъдещето и към миналото, все по-дълги лиани в скрежа, повтарящи същия този привиден ред: че е било, че е, че ще бъде, че е живяло, че живее, че ще живее… леденото цвете… лютият… аз.

Трябва най-сетне да се опитаме да се освободим от езика от втори род, да изречем истината така, както можем да я изречем. Не съществувам. Не се съществува. Не аз мисля това. Не аз стоя сега тук, не аз гледам през замръзналите прозорци снежната фъртуна над покривите на Варшава, въртопите бял прах, засмуквани от кладенеца в двора, проблясващите през виелицата мътни светлини в прозорците отсреща… не аз хвърлям дърва в печката… не аз надявам вълнения пуловер, не аз нахлузвам втори чифт чорапи, бархетни наполеонки, протрит балтон… не аз прибирам от масата пожълтелите записки, недовършеното писмо, листата на Тайтелбаум, не аз прелиствам ръкописите и машинописите. Всяка от тези дейности се извършва и става, каквото става — но не цветчето лед се е задвижило върху стъклото, а студът е стегнал. Застудява се.

Застудява се, трябва да се хвърля още в печката. Хвърля се. Намалява се фитилът на лампата. Навън вие вятър, подрънкват керемиди. Пикае се в цукалото. Завива се с пуха, с трите одеяла. Духа се върху вкочанените ръце. Зига гръмко хърка, чува се как се върти от хълбок на хълбок и примлясква насън.

Очите се затварят и тогава се връщат образи, думи и мисли. Безизразните физиономии на чиновниците на Зимата над колосаните якички. Лютият над нефтения пламък на кръстовището на „Маршалковска“ и „Йерозолимске“. Комисарят Прейс с ръка върху стария глобус, румено лице, весели очички. Тръбящият истината за неизбежната революция Мичка Фиделберг. Пан Кожински, изплуващ от мрака в облак жълта светлина, положил черния чукан на ръката си върху албума на Леда. Зловещата лъчесянка върху тапета в гостната на Мария Велц. Очертанието на профила на безухия пилсудчик и пликът, бял като сибирски сняг. Нямай с-с-трах. Баща ми с револвер в ръка, две кървави петънца върху белия нагръдник на ризата като червени кавички, затварящи един вик, един изстрел, едно убийство.

Вятърът фучи и свири. Хлебарките се гонят из мрака в стаята.

Да замина? Да не замина?

Ако не всички пътища водят към абсурда, то все пак може би няма такъв отъпкан път, който да не води там, ако ни води някой непонятен. Някой, който се оказва там, където няма нужда от него — подава ни ръка в моментите, когато сме уморени — стаява се в самите нас, когато го търсим, и направлява вътрешния ни търсещ взор — върви пред нас незабелязан и осветява пътя ни с тъмна светлина — странен водач, враг, приятел?