Яцек Дукай
Лед (5)

За заслепяващия мрак и други мътни неща

Лютият продължаваше да виси над „Маршалковска“. Отбих се в „млечния“ на ъгъла, но Зига го нямаше там. Изгълтах набързо картофите с копър, прокарвайки ги с кефир. Горещият влажен въздух, изпълнил закусвалнята като плътна мъгла, проникваше в дробовете, просмукваше се в дрехите с миризмите на евтина кухня. Драпайки се под кожуха, си помислих, че може да съм стигнал до такава степен на занемареност, когато усещаш чуждата, но не и собствената си воня. Ония погледи и подхилквания на чиновниците на Зимата… А и самият Тадеуш Кожински — не странеше ли дискретно от мен, не се ли отдръпваше от масата? Бива ме да не забелязвам това, което не искам да забележа; способен съм да се хиля през вонята.

Тръгнах към банята „При Месалка“. Наскоро бяха ремонтирали гледащата към църквата „Светият Кръст“ фасада на високата кооперация, витрините на помещенията откъм улицата бяха покрити с призрачни стъклописи от мразирано зимлязо, еднакви с тези на банята. Силуетите на минувачите се отразяваха в цветното стъкло на преливащи се вълни подобно на екзотични картини от подводен свят, странна флора и фауна под обагрени водни талази: палта, шуби, кожуси, пелерини, маншони, наметки, шапки, бомбета, калпаци, обръснати лица, обрасли с черно лица, омотани в шалчета, с пенснета… Спрях за малко. Изведнъж: бомбе, сини очи под черната периферия, гладко избръснати бузи — обърнах се — изчезна сред множеството. Привидя ли ми се, или наистина беше Кирил от „Мьодова“? Но дори да беше той, защо трябва веднага да предполагам, че Кирил ме следи? Защо ще ме следи? И защо точно той, а не някоя неизвестна кука от охранката? Не ми се вярваше.

Докато киснех в горещата вода, си повтарях мислено разказа на Кожински. Снимките впечатляваха по-малко, отколкото изречените от него думи — бях виждал в австрийските и пруските вестници доста фотоси на люти, на техни гнезда и даже на соплицови, освен това още по времето на Столипин Gebethner & Wolff бяха издали монография за тях, написана от петербургски учени естествоизпитатели, Министерството на Зимата не беше конфискувало целия тираж, снимките там бяха с много по-добро качество. Но измръзналият до черно палец на Кожински със забития в него зъб — палец, не който е отхапан, а който е отхапал…

От друга страна, това би могло да е обикновено старческо заболяване — спомените обсебват старите хора, те все по-малко живеят с това, което преживяват всеки ден, и все повече с онова, което си спомнят. Везната е наклонена повече към миналото, отколкото към настоящето и бъдещето и понякога на въпроса какво е времето навън, старият човек започва да описва бурята, която помни от детинство — за пети, за десети път, — без да си дава сметка, че се повтаря; защото не помни именно това — че вече го е разказвал…

Колко пъти е разказвал Тадеуш Кожински своята история? И сигурно винаги в тъмна стая, по мръкнало, под само една запалена лампа, в тишина. Колко пъти е изваждал това ковчеже и внимателно е разгъвал медножълтото кадифе? Няма снимки, трябва да се довериш на паметта ми. Обикновено старческо заболяване. Със сигурност е прехвърлил петдесетте. Спомних си за майката на Фредек Велц, която впрочем не е много по-стара. След смъртта на Фредек спомените й останаха фиксирани като снимка върху фотохартия, паметта й не се придвижва напред, не акумулира нови образи — тя не възприема света на живите, в който Фредек вече го няма. Това е вид безобидна лудост, която често сполетява в залеза на живота простодушните, чисти и добри хора.

Тя никога не си ляга преди полунощ, затова пък после дреме през по-голямата част от деня; знаех, че ще ме приеме. Обикновено се отбивам при нея точно на връщане от Кожински — как мина денят ви, как се чувствате, пани Марийо, да не би хазяинът пак да е забравил да донесе въглища, а тези няколко рубли са от Фредек, той за съжаление не можа, но със сигурност утре ще се отбие, вчера беше тук, нали?

Едва почуках, и тя отвори, сякаш бе чакала зад вратата или ме беше наблюдавала от прозореца. Прислужницата се беше върнала пак при немците, които наемаха шестстайното жилище на четвъртия етаж; прескачаше при вдовицата само за два-три часа. Останалото време пани Велц прекарваше в самота. Не излизаше от сградата. Понякога при нея идваха съседи или познати на съседите — гледаше им на карти, на ръка, тълкуваше сънищата им. Какво друго остава на стари години на една жена от добро дребнобуржоазно семейство? Да клюкарства, да бродира на гергеф, да сватосва младите, да си спомня собствената младост. Някога ми беше предсказала, че ще се оженя пет или шест пъти, ще народя четирима синове и ще натрупам несметно богатство, а отгоре на всичко и ще умра много млад.

— Ама, влезте, пан Бенек, ще направя чайче, студът пак е ужасен, видяхте ли облаците от запад, през нощта ще навали такъв сняг, че…

— Аз само за минутка, утре няма да мога, затова…

— Заранта Фридерик се отби на закуска, остави нещо за вас, моля, ето там — на бюфета.

— Ах, Фридерик… да, разбира се.

Пани Велц ме вмъкна от антрето в малкия хол почти насила, дребна, леко прегърбена жена в черна рокля, черно боне, цялата в черни дантели от девет години носеше траур по съпруга си инженер Велц, който си отиде от бронхопневмония през първата зима на лютите. Целунах сухата, сбръчкана кожа на ръката й (миришеше на лайка и нафталин). Светкавично се изтръгна с усмивка и изприпка към кухнята.

Пакетчето върху бюфета беше колкото табакера. Развих хартията. Wiener Spielkartenfabrik — Ferd. Piatnik & Söhne. Употребявана колода карти. Фредек играеше предимно с картите на Пятник, купуваше по половин дузина колоди наведнъж, от по-евтините.

— Откъде имате това? — попитах, когато тя се върна с поднос с чай и сладки.

— Кое, картите ли? — изгледа ме проницателно. — Казвала съм му да престане с този комар, нищо добро няма да излезе от това, наистина, скъпи пан Бенек, не бихте ли могли някак си да му налеете ум в главата, вие сте толкова разумен млад човек, а Фридерик, Боже мой, сякаш целият се е метнал на баща си, светла му памет, или — не, това май е от баба му Хорация, добро сърце, но е лекомислен и неорганизиран — усети ли, че никой не го контролира, моментално се повлича натам, накъдето му внушава злият дух…

Откъде беше взела тази колода? Явно я беше намерила сред вещите, останали от сина й. Точно днес? Или пък е изчаквала с нея — какво?

Прибрах картите в джоба на кожуха. Извадих портфейла, наброих двайсет рубли, след минутка размисъл — още пет.

— Пани Марийо, имам да връщам тези пари на Фредек, ще бъдете ли така добра да му ги предадете, когато мине пак? Заминавам за няколко седмици, моля ви да не се тревожите, ако ме няма…

— Бягате при слънцето, на село, така ли, пан Бенек? — Гребна от една купичка лъжичка мед. — Изобщо не ви се чудя, и на мен докторът ми каза, че тук е опасно за здравето и че трябва да напусна Варшава, но къде мога да отида и дали си заслужава, колко още живот ми остава, ала вие — младите — наистина имате нужда; свърши ли вече семестърът в университета?

— Ваканцията на Императорския е през зимата. Пани Марийо…

— Тогава къде отивате?

Стиснах зъби.

— Да навестя баща си.

Започна да примигва, изненадана.

— Не бяхте ли казвали, че баща ви не е жив…?

— А не, нищо подобно. Жив е. Още. Може би.

— Ах!

Взря се внимателно в мен, навела костеливата си глава с черно боне, с лъжичката мед, поднесена към отпуснатите от размисъла уста. Сега трябваше да се обърна и да изляза — да избягам, без да се съобразявам с нейните молби и увещания. Само че точно сега тя мълчеше — гледаше ме с широко отворени очи, сякаш очакваше някакъв знак застиналата във въздуха ръка трепереше все по-видимо.

Накрая остави лъжичката и звучно примлясна.

— Но от какво те е толкова страх, синко?

Усмихнах се неуверено.

— Хайде, ела — кимна тя окуражително, — ела, няма да те изям.

Хвана ме за ръката.

— Я покажи.

Успя само да изправи пръстите ми и да поклати укоризнено глава над изгризаните до кръв нокти; отскубнах се, преди да обърне дланта ми нагоре.

— Няма да те пусна така — отсече решително и стана. — Да се разтревожа до смърт ли искаш? Фридерик също нищо не ми казва, никога нищо не ми казва. Ако Винценти, Бог да закриля душата му, ме беше послушал и не беше отишъл тогава на „Прага“…

— Нямам време за врачуване!

— Шшшт, детенце, ей сега бързичко всичко ще изясним — ще изясним, ще обясним, ще осветлим — сега ще видим, lux in tenebris^[1], ей сега, ей сега.

Като си тананикаше бодро под нос, пани Мария извади от бюфета бурканче с почерняла недогоряла свещ, махна от масата подноса с чашките и чинийките, кошничката с изсушени цветя, плетивото и преждата, също и купчинката рубли, оправи дантелената покривка и премести лампата върху ниско шкафче, в което зад резбованите вратички се криеше повреден оркестрион. Извади свещта и я сложи в средата на масата върху обърнатата капачка на буркана. След което ме хвана за ръка, за ръкава на кожуха, и енергично ме издърпа срещу прозореца. — Тук — заповяда тя и ме настани на около метър от стената, покрита с избелял тапет, изобразяващ тръстики и жерави. — И моля ви да не се движите, много ви моля. — Измънках нещо в знак на съгласие. Стоях там с ръце в джобовете на разкопчания кожух, с крак в крачка към вратата. Тя се върна при масата. Като наплюнчи връхчетата на пръстите си, усука между тях черния фитил на тмечката, усука го, изправи го и чак замърка от удоволствие. Не се и съмнявах, че се забавлява чудесно — тя живееше заради такива мигове. Приближи запалена кибритена клечка към фитила. Гледах отстрани как пани Мария, сведена над махагоновата маса, внимателно посяга отгоре към тмечката, пламъкът почти докосва пръстите й. Разнесе се тих пукот като от счупване на тънка кост или от плясък на камшик по дърво и огънят се поде от тмечката, като за част от секундата промени цвета си. Стаята се изпълни с ослепяващ мрак. Трепкаща тъмлина се разля върху света, поглъщайки в гъста сянка кръглата маса, сведената над нея Мария Велц, ампирените фотьойли, оркестриона, образа на Мария с Младенеца в златен обков, старинния бюфет, снимката на покойния инженер, сервиза от берлински порцелан, дузината глинени гърненца върху ниския цветарник, грамофона с пукната фуния, щорите, завесите и папратта под прозореца. Тъмлината се изливаше вероятно и по-нататък, извън прозореца — на улица „Хлодна“ трябва да е станало още по-тъмно, а ако някой от минувачите вдигнеше поглед, щеше да види на втория етаж на доходното здание, между жълтите правоъгълници на осветените стъкла, един катранено черен прозорец. В същото време тук — вътре — предметите, оказали се на пътя на тъмлината, очертаваха владенията на мрака — хвърляните от тях лъчесенки оформяха геометрични петна от яснота: под масата, в ъгъла зад шкафа, зад пани Велц. Когато тя се раздвижи, помръдна и нейната сияйна лъчесянка. Тъмлината обаче не беше обикновен негативен образ на осветеността; не обливаше препятствията по правите им линии, а границите между мрака и лъчесянката не бяха неизменни. Шкафът не помръдваше, тмечката не променяше положението си, но въпреки това светлият правоъгълник върху тапета встрани от мебелта ту се свиваше, ту набъбваше, линията от светлина и мрак се виеше елипсовидно, ту навън, ту навътре, от горния ъгъл на лъчесянката всяка минута израстваше фуния от сияние, което се просваше върху тавана и веднага се прибираше, сякаш стръвна захапка на тъмнотата в плътта на лъчесянката… Трескавото пърхане на светлото и тъмното не спираше и за секунда. — Не мърдай. — Застинах. Изричайки в скоропоговорка литании към Божията Майка, пани Мария обиколи масата от всички страни и застина в сиянието в ъгъла зад шкафа. Оттам виждаше идеално лъчесянката, танцуваща по тапета зад гърба ми. Машинално понечих да надникна през рамо, за да разчета формите, които светлината хвърляше върху стената. — Не мърдай! — Замрях. Принуден сега да гледам право пред себе си, неразумно се взрях в черния пламък на тмечката, който за дълго ме помрачи, дебел пласт катран заля очите ми. Стиснах клепки. Пани Мария продължаваше да мърмори под носа си, думите се сливаха в мелодично мъркане. Какви ли образи бях проецирал върху избелялата хартия с тръстики и жерави? На Андреевден изливат восък през ключ, формите, които се получават, също не значат нищо, детински гадания, игра, суеверие. — А сега мисли за него. — Какво? — За баща ти. Мисли! Призови го пред очите си! Повтаряй! — Започвах да губя търпение. Завъртях се на пета с лице към собствената си лъчесянка и отворих очи. Фигура от студен пламък разтвори обятия пред мен, под трънен венец от искри, върху кълбо от сплетени мълнии, надянала нещо като викторианска тога от електрически жички със забодена косо дълга декоративна игла. Залитнах като ударен от гръм. — Загасете това! — Мария притича до масата, захлупи с шепа тмечката и потуши окадения пламък. В стаята се върна светлината на лампата и сивото сияние на зимно-юлската вечер зад прозореца.

Търках очи, заслепен двукратно — от тъмнината и от сиянието — сигурен, че зениците ми още пулсират под клепачите подобно на блуждаещите светлинки на тмечката.

Вдовицата Велц ми поднесе горещ чай, предложи ми и сладчици.

— Никой не може сам да си гадае на тмечка, пан Бенек, не е редно. Какво видяхте?

— Помрачи ме.

— Това не е добре, не е добре. Сигурен ли сте, че баща ви е жив?

— Защо?

— Нищо, нищо, надявам се, че е жив и здрав, моля да ме извините, не исках да ви плаша…

— Да ме плашите? — изсмях се сухо. — С какво?

За първи път отклони погледа си. Прибра тмечката в бурканчето, завинти капачката, прибра бурканчето на рафт в бюфета, заключи го. Движеше се с характерната за старите хора прекалена предпазливост, сякаш предварително обмисляше и планираше всяка стъпка и чак след това я изпълняваше.

Рядко се случваха моменти като този сега, когато радостното изражение напускаше лицето й, тогава изтънялата кожа разкриваше всички бръчки, под брадичката увисваше пуйча гуша, клепките се отпускаха.

— Когато Фридерик ме навестява, също му гледам, ако мога. Опитвам се да забравя, а ако не мога да забравя, се опитвам да предотвратя съдбата — да го предупредя, за да избегне съдбата си. Познавам светлината на смъртта, тази лъчесянка, която той хвърля, е неговото предопределение — казвам му, но не ме слуша, може би вас ще послуша, умолявам ви, пан Бенек, — ако той загине, както показва тъмлината, внезапно, млад, трагично, заради ярост, ако той загине, не знам какво ще правя…

Приседна внимателно на креслото, прегърбена почти на две; с тресяща се ръка поднесе батистената кърпичка към лицето си.

— А сега вие заминавате и също… също… познавам тази светлина!… кой ще бди над вас?

С всяка следваща дума се сгърчваше все повече в креслото, все по-крехка, безсилна, нещастна, все повече приличаше на малко, объркано момиченце — покрита с милион бръчки, в жалейни дрехи.

— Ще се моля всеки ден за вас, пане Бенек. А сега вървете.