Яцек Дукай
Лед (57)

За Леда

И веднага се съединяват под геологическия натиск, който

раздробява тялото и троши костите и затваря в

математически капан бащата и сина

не за живот и не към живота не

към движението на словото

мислите също замръзват

докато всичко не

спира оконча

тел

но

и само след миг

почти гореща кръв започва

да блъска в тялото, което аз иначе не

чувствам, освен в миговете на страдание, тоест

в борбата за оцеляване, в борбата за появата на тялото, за появата на мен, на самия мен, съществуващ дори в най-низшето, най-скромно състояние, с уста, пълни с мръсотия, захвърлен в калта, убиван с камъни, погребан, но все пак, но въпреки това, но точно затова, но именно по тази причина — борещ се да стигна до живота, да се измъкна на повърхността, при слънцето и въздуха, при небето и хората, и се измъквам от мрака, протягам се на сляпо въпреки силата на гравитацията, докато в ноздрите не нахлува първият полъх на топъл ветрец, а в очите — все още слепени от мръсотията — не нахлува образът на зелена утрин под бяло-облачна синева, с шум на дървета и пеене на треви, под знака на летящ ястреб — пролет.