Яцек Дукай
Лед (11)

За логиката — двузначна, тризначна и беззначна, както и за женската логика

— За Бога, пане Бенедикте, не може така изобщо да не се храните!

— Qui dort dîne.^[1] Впрочем ще платя и ще ми донесат каквото остане там от закуската.

— Бъдете разумен! Отворете, моля ви.

— Още не съм станал.

— Не е здравословно да се спи толкова дълго, така в човека влиза меланхолията, души го апатия и го мъчи мигрена.

— Още дълго ли възнамерява госпожицата да врещи така пред вратата ми?

— Стената тук е малко по-дебела.

— Ама как се инатите, госпожице! Уважаемата ви леля не ви ли е учила, че не е уместно да досаждате на непознати мъже?

— Трябва ли да повикам леля си? Лельо!

— Е, тук вече прекалихте!

Госпожица Елена Муклановичувна: в бяла копринена блуза с покриващи дланите дантели, с гарвановочерна кадифена лента на врата, пристегната във висок корсет, с тясна бежова пола, изпод чийто край се подаваха само връхчетата на малки кожени обувки, с черни коси, събрани в стегнат кок, скрепен с две фиби със сребърни главички. Тъмни очи, бледа кожа, избелена допълнително с пудра ако не беше лъскавината на устните, щеше да изглежда сякаш някой е изсмукал всичката кръв и цвят от това момиче. Приседна до писалището, извивайки крака наляво, така че мекият плат се изля като дълга вълна по бедрата й. Сплете ръце на скута.

Не стана да я посрещне; остана седнал на покритото с кувертюра легло до прозореца, наметнал бонжурката върху ризата.

Госпожица Муклановичувна гледаше, както гувернантка гледа вироглаво хлапе.

Извърна поглед към дъждовния пейзаж зад стъклото.

— Вратата се заключи зад вас, какво ще си помислят хората.

— Боже мой! — госпожица Елена шепнеше с глас à la Frau Блутфелд. — Скандал! — Плесна развеселена с ръце. — Истински!

Опря слепоочие о хладното стъкло.

— Предавам се.

Тя изцъка неодобрително.

— Като начало може би джентълменът ще извади ръце от джобовете.

Извади ги.

— Е, и защо така… Ах. — Сега най-сетне се обърка, но за кратко, защото лицето й веднага придоби ново изражение. — Много некрасиво. Татенцето не е ли топил пръстите на момчето в оцет? И ако джентълменът е огладнял чак толкова, то още повече би трябвало да отиде да си изяде закуската, а не да гризе пръстите си.

Този неин тон… Или е възпитавала по-малките си братя, или наистина е работила като гувернантка. Но гувернантките едва ли пътуват в първа класа на Транссиб.

— Не е забавно. — Удари с глава стъклото, веднъж, втори път, малко по-силно. — Намерихте си развлечение, госпожице, за времето на пътуването, но на мен…

— Не ви ли е неудобно! Аз се притеснявам за вас и ставам едва ли не за смях, за да ви измъкна сред хората, водена от християнско милосърдие… — но вече пак се усмихваше, вече дяволчето играеше в зениците й и по трепкащите ъгълчета на устните, — … а вие имате наглостта да ми говорите такива неща!

Явно очакваше отговор, подхвърлен също с игрив тон — тогава щеше да се разсмее на глас, предчувстваше колко заразителен е смехът й, не би могъл да му устои; така че тя щеше да се разсмее на глас и после всичко да тръгне по ясно очертан път — към повече естественост, искреност, повече откритост. Така хората се сближават, така непознатите стават познати, с такова градиво е най-лесно да построиш мост, свързващ бреговете на два чужди свята. А госпожица Елена е изключително умел инженер в изграждането на междучовешки мостове, това стана очевидно още при първата им среща, няколко фрази, разменени набързо в тесния проход — и вече шеги, вече сърдечни закачки. Това, че е сънародничка, не е от толкова голямо значение. Всъщност няма особено значение и това какво приказва и на какъв език го казва. Ще се разсмее — и това ще е достатъчно. Разбира се, ако я беше срещнал в родината, на улица във Варшава, това не би могло да се развие така бързо и просто, но тук — тук е Транссибирски експрес, пътуване, магично време, часове като дни, дни като месеци. Ще се разсмее.

Не. Обърна лице към стъклото. Може да си тръгне. Тишината се проточваше, тишината, тоест хипнотичното тракане на влака, тук-тук-тук-ТУК. Гледаше прозрачното отражение на госпожица Елена в прозореца, увиснало на фона на гористите възвишения и дъждовните облаци; плуваше по пейзажа като отблясък по водна повърхност, блед дух на бледо момиче. Тя прибра зад ушенцето измъкналата се от фризурата черна букла, като повдигна към лицето си ръка в облак от бели дантели, дори и този жест беше покана за разговор. Когато Елена завърташе глава, върху кадифената лента проблясваше тъмночервена звездичка — рубин? В среброто на малките обици блестяха черни перли. Чертите на лицето й се наслагваха върху далечен спомен — за братовчедката? за дъщерята на съседите във Вилкувка? Твърде големи очи, прекалено остър нос, хубост, родена от несъвършенство, подчертана още повече от черно-белия макиаж, трудно е да откъснеш поглед, трудно е да я забравиш.

Тя се огледа из купето, търсейки приложение за неутолимата си енергия, претекст за разведряване на ситуацията. Спря поглед върху разхвърляните по бюрото листа.

— Що за шифри са това?

Скочи, хвърли се към бюрото.

— А-а, не — засмя се, събирайки машинописите и ръкописите в папката, — никакви шифри, просто така, игра на математическа логика.

— Нима?

Погледна я недоверчиво.

— Да не би да намирате математиката за интересна?

Тя направи обидена физиономия.

— Не мога ли да се интересувам от нещо, което не познавам? Не са ли най-интригуващи за всеки здрав разум тъкмо нещата, с които не е имал случай да се сблъска, неща, още неразбрани, тайнствени и екзотични за разлика от онова, което ни е познато и вече скучно? Защо се изненадвате, пане Бенедикте? — Пресегна се към един от листовете. — Моля, кажете ми, например това тук, за какво става дума?

— А, не. Това по-скоро няма да стане… Е, добре, не гледайте така.

Боже мой, та има ли по-банален трик за предизвикване на разговор? Да позволиш на мъжа да се разбъбри за неговата работа, за неговите hobbies, да му позволиш да води танца, да си мисли, че това наистина е интересно за жената и че тя слуша внимателно; паунът да разпери опашка. Този похват му е добре известен.

И въпреки това:

— Логиката, хм, логиката се занимава със законите на мисленето, с надеждността на методите за извеждане на умозаключения. Наистина ли искате да слушате за това?

— Когато ви питат с какво се занимавате, как отговаряте?

— Че някак си връзвам двата края.

Тя повдигна вежди.

— Е, добре. — Седна срещу госпожица Елена, сложи папката на колене, приглади листата. — Работя върху логиката на съжденията. Всяко съждение има своя логическа стойност. Стойност — съотнесено към истината. Но не всичко, което изричаме, е съждение в логическия смисъл. Не са такива например въпросите, заповедите също не са, фразите без подлог или сказуемо или лишените от смисъл по друг начин. Бамбарара бумбаруе бимбарика. Това истина ли е, или лъжа? Разбирате ли?

— Да, да.

— От древността, от Аристотел се приема за задължителна класическата двузначна логика. Наричат я двузначна, защото оперира с две стойности: истина и неистина. Всяко твърдение е или вярно, или невярно. От Аристотел идват и няколко основни закона на логиката, за които може да сте чували. Законът за непротиворечието, който гласи, че едно и също твърдение не може да бъде едновременно вярно и невярно. Разговаряме и не разговаряме. Жив съм и не съм жив. Човек съм и не съм човек. Очевидни абсурди. Законът за изключеното трето — че за всяко произволно твърдение съществуват само две възможности: истинно е или въпросното твърдение, или неговото отрицание. Вали или не вали. Ден е или не е ден. Пътуваме с влак или не пътуваме с влак.

… Обаче още в древността някои са полемизирали с принципите на логиката на Аристотел. — Разгорещи се. — От Цицерон знаем за спора на Хризип с Диодор относно валидността на предсказанията на авгурите и халдейските гадатели. Между стоиците е имало и закоравели детерминисти, и привърженици на двузначната логика, госпожице Елена, omnem enuntiationem aut veram, aut falsam esse^[2]. Но и самият Аристотел е имал такива моменти на съмнение в Херменевтика, когато е анализирал например морска битка, която може, но не непременно ще се разиграе на следващия ден. По-късно това прониква в средновековната схоластика, Паулус Венетус в Logica Magna праща всички тези евентуални бъдещи морски битки в категорията на „неразрешимите“ съждения, insolubilia. А преди петнайсетина години въпросът беше повдигнат наново от доктор Котарбински, който на мястото на двузначната логика предложи тризначна логика.

… Става въпрос за това, че не всички смислени съждения са истинни или неистинни в момента на изричането им. „Всяка истина е вечна, но не всяка истина е извечна“. Което означава, госпожице Елено — разпалеността го доведе почти до водопад от словоизлияния, — че когато се случи някакво събитие, истината за него се превръща в даденост и каквото и да твърдим относно това събитие, то вече ще бъде истина или неистина; но докато не бъде преосмислен начинът, по който е протекло това събитие, твърденията за него не са нито верни, нито неверни. Такива съждения притежават друга логическа стойност, а именно — те са „неопределени“. Дали ще пристигнем навреме в Иркутск? Каквото и да кажа сега за това, то в никакъв случай не може да бъде отнесено към истината или лъжата.

— Разбирам ли добре: старата логика трябва да се прилага само спрямо миналото, така ли?

— Горе-долу. Но аз по този въпрос се различавам от Котарбински. Нямам неговата увереност. Трябва да се отговори на три въпроса:

… Дали законите на логиката се коренят в самата действителност — така както основата в някаква тъкан, ритъмът в мелодията, цветът в светлината, — или пък си ги създаваме сами като специфичен език, който ни служи, за да разказваме света? Тоест дали тези закони биха били други, ако говорехме по друг начин, ако мислехме по друг начин, ако произхождахме от друга култура, от друга История, ако присъствахме в света с други тела, възприемахме света с други сетива? Дали тези закони щяха да бъдат други за нас, ако не бяхме хора? Оттук и въпросът — други ли са те за лютите?

… Съществува ли изобщо истината, на която се позовава всяка логика, истината като такава, тоест като обективна, абсолютна мяра за истинността на всички съждения — или пък имаме само частични приближавания, опрени на това, което знаем, което можем да опознаем такива, каквито се раждаме? Ако няма обаче обективна и абсолютна истина, то нямаме и право да говорим за никакви приближавания до нея: човек може да бъде по-близо или по-далеч от конкретна точка, на отстояние, измервано по конкретна скала, но не може да се приближава или отдалечава спрямо място, което не съществува, или което не е обозначено в пространството. Тоест или ни е дадена обективна, независима от това кой как я вижда истина, или изобщо няма истина и лъжа в смисъла, в който всички си служим с тези думи.

… И накрая: какъв е аргументът да се признае специален статус на миналите събития, така че към тях да се прилага двузначната логика, докато към бъдещите събития — по-скоро не? Те си остават неопределени — колкото са по-далеч от нашия непосредствен опит, колкото са по-малко детерминирани, толкова са по-неопределени. Защо не прилагаме аналогичен принцип на тризначност към нещата от миналото? Не е ли това просто един предразсъдък, възникнал от човешката природа — защото човек помни миналото, а бъдещето само си представя, само го предвижда? Не трябва ли двузначната логика да е задължителна единствено по отношение на най-непосредствено даденото ни настояще?

Госпожица Елена слушаше с голямо внимание, с изнесена напред гръд, вирнато челце, очичките — широко отворени, трябваше да й се признае, че много добре играеше заинтригуваност.

— Все пак, май не всичко разбирам, моля да ми помогнете, пане Бенедикте. По какво ще се различава това от признанието, че просто не знаем какво се е случило в миналото? Така както не знаем и какво ще се случи в бъдеще.

— Грешите, госпожице. „Не знам какво е ставало в тези гори преди сто хиляди години“ — или знам, или не знам. Но когато кажа: „Преди сто хиляди години тук са бушували пожари“, то независимо от това дали го знам, дали предполагам, дали съм сънувал, дали съм разчел това в геоложките пластове, или пък знам, че лъжа, съгласно логиката на Аристотел и Котарбински съждението е или вярно, или невярно, точка.

— Но според вашата логика… Полуистина, полулъжа, една от две възможности, така ли? Кое е тогава онова — госпожица Елена начерта във въздуха окръжност, — онова пространство на сигурност, в което логиката…

— Замръзва? Настоящето, сегашността. Тук и сега. Това, което възприемаме със сетивата си.

— Тоест вече не и вчерашният ден? Не се доверявате на собствената памет?

— Ами различните хора помнят различни версии на едни и същи събития… Естествено, за това, което се е случило вчера, мога да направя достатъчно сигурни изводи. Котарбински пише така за детерминираното бъдеще: ако погълна сега отрова, която неминуемо ще ме убие след час, то още в този момент мога да кажа със сигурност, че утре няма да съм жив. По същия начин мога да кажа едно или друго за детерминираното от настоящето минало. Че щом съм жив днес, това значи, че съм бил жив и вчера. Макар че може би трябва да се използва друга дума за детерминираността с посока, обратна на хода на времето. Но именно по този начин правим умозаключения за съществуването на неща, намиращи се извън прекия ни опит. — Обгърна с бърз жест вътрешността на купето, влака, дъждовната равнина. — Докато за онова, което е било преди години… с много по-малка сигурност.

Госпожица Елена Муклановичувна допря нокът към начервените устни.

— А все пак, може би въпреки всичко вие сте този граф, а?

— О, Боже!

— Ей тъй, поне на една десета, мм?

И се разсмя.

Той прибра папката с хартиите в чекмеджето на писалището.

Елена протегна мраморно бялата си ръка; лекото докосване на госпожицата спря върху ръкава на бонжурката, хлъзна се по гладкия плат към китката, кожата й беше суха и хладна.

— Е, хайде, не се сърдете, много ви моля. Всичко това е наистина интересно. Честно! Само че вие се вземате толкова на сериозно… Ако бяхте видели собствената си физиономия… А как се притеснихте от онази история е княз Блуцки…! Вие изобщо усмихвате ли се? Усмихнете се, моля ви. Хайде! Толкова мило ви моля, пане Бенедикте.

Оголи зъби.

— Щастлив съм като пиян заек.

— О! Така е вече по-добре. Ще ви променя, ще видите. Но ако си мислите, че…

Някой почука на стената на атделението.

— Еленко, време е за лекарствата ти.

Госпожицата извъртя очи.

— Идвам, лельо!

Той захапа палеца си.

— Подслушва, така ли? — попита шепнешком.

Елена повдигна рамене. Изправи се, влакът подскочи по релсите, тя се хвана за златните змии на дръжката на гардероба. Той също се надигна. Като опря показалеца на лявата си ръка в ревера на бонжурката, на височината на сърцето, Елена каза със строг тон:

— А сега ви моля да ми обещаете, че ще отидете във вагон-ресторанта, ще закусите като нормален човек, след това ще изпушите спокойно в пушалнята една цигара за добро храносмилане и…

— Госпожице Елено! — възпротиви се.

— Какво? Е, какво? Няма да си тръгна, докато не ми обещаете! Да не мислите, че се шегувам?

А за по-голям ефект тупна с крак, в интерес на истината безшумно, килимът приглуши удара на обувчицата.

— И на какво се смеете сега? Сега пък се смее!

Пое ръката й от гърдите си, повдигна я и леко я докосна с устни.

— Обещавам, госпожице Елено, обещавам.

При този жест я заля руменина — на фона на бледата и кожа беше аленочервена като петна от измръзване.

Дръпна ръката си, направи крачка назад. Ненадейното стряскане не й позволяваше сега да вдигне очи, госпожицата обхождаше с поглед зелените стени, преплетените шарки на килима, позлатите и орнаментите.

С всяка крачка назад обаче си връщаше самоувереността. Вече в коридора, задържа вратата за миг и се наведе към вътрешността на купето.

— И, разбира се, ще се видим на обяд! — обяви бодро. — Все пак трябва да ми разкажете какво точно се случи на сеанса на княгиня Блуцка! Непременно!

И тръгна.

Такаа. Неговата стринка Лауренсия, която страдаше от хронично заболяване на кръвта и прекарваше повечето време по болници и санаториуми в Италия и Швейцария, понеже след това се пооправяше и се вдигаше от леглото за няколко седмици, изригваше със същата емоционална енергия, нахвърляйки се без задръжки върху роднини, познати и непознати, с характерната за децата наивност и откритост, с невинно любопитство към света и хората. Болестта поляризира характерите, колкото е по-тежка, толкова по-видимо; от нея човек излиза или помръкнал, смазан, с измъчено тяло и дух, или именно със силна жажда за живот, с вечен глад за нови впечатления.

Сложи сивия костюм, среса косата си, трябваше да се погледне в огледалото, да провери дали не е брадясал… Но колкото повече се бавеше, толкова повече сили щяха да са нужни, за да прекрачи все пак накрая прага; сега единственото спасение бяха машиналните реакции и безогледността — дръжката, ключа, ключалката, горе главата, напред! Само че без усмивка.

Във вагон-ресторанта завари вече само двама пътници; седна в срещуположния ъгъл. Стюардът подаде менюто с непроницаемо изражение. Лицата на персонала винаги имат еднакъв израз, това са маски на многозначително безразличие: каквото потърсиш в тях, от каквото се боиш или каквото се надяваш да видиш в тях — точно това ще видиш. Докато поръчваше, не поглеждаше келнера. Онези двамата излязоха. Някъде във вагона имаше отворен прозорец и трапезарията се изпълни с мирис на дъжд, във въздуха висеше хладна влага. Съдините и приборите, порцеланът и металът, стъклото и среброто звънтяха в тишината (в тишината, тоест на фона на тежкия метроном на влака). На вратата към кухнята стоеше главният стюард, изопнат, с преметната през ръката бяла кърпа, с втренчен в пространството поглед. Не гледаше, но виждаше. Яде набързо, преглъщайки несдъвкани залци. Беше неделя, в менюто привличаха окото английски пудинги в седем разновидности, описани на четири езика. Можеха да се ядат още по-бързо.

Спря за миг в коридора към салонния вагон. Що за лудост, да се подлага съзнателно на изтезания. И за какво, за нищо. Единственото, което трябва да направи, е да стигне до Иркутск. А обещанията пред хубавите очи — по дяволите обещанията. Та в това няма никакъв смисъл. Една крачка и всички ще го зяпнат като теле с две глави.

Влезе в салона.

Мъжете вдигнаха глави, разговорите секнаха. Приближи се до стюарда, помоли за огънче. Поемайки първата глътка дим, гледаше през прозореца; издухвайки я, гледаше към стъкления отвор в тавана. Прекъснатите разговори постепенно се възстановиха. Вятърът превиваше клоните на смърчовете и боровете, гонеше тъмни облаци по небето, над хълмите между небесните потоци проблясваше бяло слънце, електрическият огън на боговете, Експресът се носеше към дъгата. Можеше ли вече да се обърне безопасно от прозореца? Обърна се.

Вратата към билярдния салон беше разтворена. Бяха примъкнали столове към голямата маса, четирима мъже играеха там карти. Върху безупречното зелено бяха разхвърляни банкноти, по краищата на масата стояха големи и малки чаши, под масата бяха пъхнати пепелници и плювалници. Доктор Конешин тъкмо разбъркваше картите; плешивият южняк до него подрязваше със също толкова голямо усърдие дебела пура, изплезил тъмен език иззад криви зъби. Капитан Привеженски придърпа към себе си купчинката пари и вдигна очи. Отговори му се с поглед без усмивка.

Привеженски извади лулата от устата си, присви подигравателно очи, сви устни.

Един стол беше свободен. Капитанът почука с лулата си празното място.

Извади портфейла и се присъедини към играта.