Яцек Дукай
Лед (8)

За унгарския граф, руската власт, английските папироси и американската сянка

— Граф Геро-Саски, позволете да ви представя, господин графе: господин и госпожа Блутфелд, господин доктор Конешин, господин Верус, капитан Привеженски.

Любезни поклони.

— Je suis enchanté?^[1]

— Ах, каква компания, господин графът е по линията на Франц Фердинанд, нали?

Келнерът приплъзна стола. Седна.

— Драга госпожо…

— Само акцентът някак си не ми звучи, имам безпогрешен слух, нали, скъпи Адам?

Съпругът на Frau Блутфелд измърка одобрително с пълна уста.

— Нека отгатна — продължаваше Блутфелдова, без да си поема дъх, — по бащина линия унгарска кръв, а чрез предците от Прусия — сродяване с полската шляхта, не е ли така? О, моля ви, господин графе, не правете смаяна физиономия, в тези неща никога не греша, миналата година в Мариенбад разпознах по линията на устата дъщерята на граф фон Меран, а как ме молеше да не разкривам нейното инкогнито, не можете да си представите…

— Не съм граф.

— Не казвах ли аз! Женска интуиция! — тя се озърна гордо, сякаш в този момент целият вагон-ресторант на класа Лукс трябваше да изпадне в ням възторг от нейната генеалогична проницателност.

— Моля ви, не се безпокойте — прошепна театрално Frau Блутфелд, навеждайки се над масата, дантелената фльонга увисна над сметаната, мощният нагръдник, накичен с тежка брошка, застрашаваше да смачка порцелана, — никому няма да издадем вашата тайна, господин графе. Нали? — обходи масата с поглед. — Нали така?

Можеше ли някой да се съмнява и най-малко, че до обяд дори и младшият помощник-машинист ще е научил за унгарския граф Геро-Саски?

Затъкна салфетка под брадата си.

— Да предположим — каза дълбокомислено, — но само да предположим, че наистина не съм никакъв граф, а се казвам така, както пише в документите, Герославски, Ге-ро-слав-ски, само толкоз, изпаднал шляхтич. Какво бих могъл да кажа или да направя, за да ви убедя, госпожо, че се заблуждавате?

— Нищо! — извика тя победоносно. — Нищо!

Извън това закуската преминава при повече или по-малко оживени разговори върху актуални политически теми и дребни светски клюки. (В които водеща фигура бе вездесъщата госпожа Блутфелд.) Зад прозорците на препускащия Експрес се мяркаха берьозови горички, искряща зеленина над бяло-черните щрихи на тънките стволове, всичко размазано в този устрем като в платната на френските импресионисти, цветове, светлини, сенки, форми: брезовата гора под юлското слънце — идея за гора. Данилов и Буй отдавна бяха останали назад, влакът спря там само за по четвърт час; когато напусна Буй, вагонните шафнери минаха по коридорите на Лукса, почуквайки по вратите на купетата, за да напомнят на пасажерите за закуската. Мярна се мисълта дали да не пусне още някоя и друга рубла на персонала и да помоли да носят ястията в атделението, дори и изстинали. Така няма да се налага да се среща с другите пасажери; освен по коридора на път за банята и обратно. Но предусети спиралата на срама: всеки ден в изолация ще затруднява все повече излизането навън, ще нарастват страховете и болезнената погнуса — граф Геро-Саски, сгърчен в тресящо се кълбо зад вратата, подгонен звяр, гризе нокти и прилепва ухо към стената, за да долови през тропота на колелата приближаващи се стъпки — след седмица пътуване може наистина да се стигне до подобно състояние, не е изключено. Затова трябваше още първата сутрин да се яви пред света с усмивка на уста, в бял английски костюм и с предизвикателно кривнат в бутониерата карамфил, да се отправи с нехайна походка към вагон-ресторанта, който впрочем идваше непосредствено зад третия пътнически вагон на Лукса, и без да му мигне окото, да приеме поканата на масата на инженер Уайт-Джеслинг, покланяйки се шармантно, ами как, разбира се — дами и господа, enchanté.

Разговорът се водеше на немски, с по-дълги или по-къси интермедии на френски, когато Жул Верус се препъваше в немския словоред. Отгоре на всичко monsieur Верус заекваше и говореше въобще много неясно: започваше изреченията, мърморейки си тихо под носа, или пък ги завършваше по същия начин, понякога на масата можеше да се чуе само средата на изказването му, понякога няколко безглаголни фрази. Стана ясно, че Верус е прочут и много състоятелен журналист, купен от Морис Бюно-Варий от „Le Petit Parisien“ срещу главоломна сума. Пътува за Сибир, за да напише за „Le Matin“ серия репортажи от Страната на Лютите. По произход бе фламандец, питаеше дълбоко неуважение към всички владетелски фамилии и към всички управляващи кабинети, както впрочем и към самия Бюно-Варий с неговото фантастично богатство и прословутата му антикомунистическа страст. Откъслечните глаголствания на Верус обикновено бяха политически вицове или френски афоризми. Тънък като клечка и много висок, помагаше на всички на масата в обсега на костеливите си ръце, подавайки това или онова плато, салатиера, каничка, лебедчета със сол и пипер. Масата беше за осем души, четири на четири места, а monsieur Верус заемаше втория стол откъм прохода — беше точно отсреща: конска челюст, гърбав нос и телени очилца върху този нос.

Понеже капитан Привеженски не се обаждаше изобщо, а господин Блутфелд не спираше и за секунда да яде — ядеше, ядеше и ядеше, така, сякаш яденето му замества дишането, престане ли да тъпче устната си кухина, ще падне веднага мъртъв с пурпурно, отекло от липсата на храна лице, — та понеже те не се обаждаха, а госпожа инженершата участваше само като подцакваше на съпруга си, диалогът се въртеше между инженер Уайт-Джеслинг, Гертруда Блутфелд, граф Геро-Саски и доктор Конешин.

Доктор Конешин — градски човек със сурово лице, обрамчено от огнено рижи бакенбарди — пътуваше за Владивосток, за да изследва Бялата Зараза, нападнала колониалните общности в Източен Сибир и тихоокеанските пристанища. — Боят се да не им измрат останките от Тихоокеанския флот — побърза да обясни шепнешком госпожа Блутфелд, едва разменяйки поглед с якия доктор. — Министерството на Войната със сигурност не е възнамерявало да им разрешава домашен отпуск, но сега, след победата на Марцов, медицината трябва да се притече на помощ на Министерството. Да не би морячетата да се разбунтуват отново. Ще разкъсат там бедния доктор на парчета. — Шепотът на Гертруда Блутфелд беше по-силен и отчетлив от най-гръмко изречената zwischenruf^[2] на monsieur Верус, Конешин сигурно го чу. Но само изтри пенснето си и продължи методичното разрязване на яйцата на четвъртинки, осминки и шестнайсетинки (след което подреждаше тези парченца от белтък и жълтък в симетрични форми върху белия хляб).

Госпожа Блутфелд шепнеше информации от своята клюкарска Who is who, независимо дали някой искаше да ги слуша, или не; унгарският граф също беше добра плячка, но и — казано направо, все пак малко по-атрактивна. Блутфелдови пътуваха от Санкт Петербург и вече бяха успели да се запознаят с някои от пътниците, историите на други госпожа Гертруда беше узнала благодарение на своите тайни способи (френология, генеалогия, чашка вино и сънища на съмване, както се предполагаше). Така че трябваше да се изслушат разкази най-напред за сътрапезниците, после за другите пътници от класа Лукс, присъстващи на закуската, най-сетне — за отсъстващите.

Банкер със сина на сестра си. Майка с дете, съпруга на магнат, търгуващ с ценни кожи. Прокурор от Амурска област, който се връща от министерска командировка. Туберкулозна госпожица с леля си на път за санаториума на Леда (двете съседки, мернали се през нощта), но нищо обезпокоително, госпожицата вече не е заразна. Царски морски офицер с назначение на кораб в Николаевск. Братя прахосници от пивоварски род в Моравия, тръгнали на околосветско пътешествие. Пенсиониран ротмистър от хусарите на Кайзера. Възрастен американски инженер-химик или електричар заедно с жена си, нает също с договор от Сибирхожето. Пътуваща сама млада вдовица с прекалено предизвикателна хубост, за да можеше да бъде в очите на госпожа Блутфелд порядъчна жена. Старец, който отива на Сахалин, за да посети гробовете на синовете си заточеници. Пастор от Лотарингия със семейството си, който ще слезе още преди Урал…

А две маси по-нататък — само, моля ви, не поглеждайте сега! — пиеше сутрешното си кафе княз Блуцки-Осей, пътуващ за Владивосток вероятно по лично поръчение на Николай II.

— И гръм да ме удари, ако тези нощни тревоги, които преживяхме, не са били по негов повод!

— Тайна полиция, Жандармерийският корпус, Трети отдел, а и охранката… със сигурност са му назначили някого — измърмори докторът. — Та нали са знаели къде и кога пътува, не е трябвало да гонят влака посред нощ. Той сигурно си има и свои хора.

— Възможно е да са получили информация за терористи в последния момент — изрази мнение инженерът.

— … изтичане в последния момент полезно много винаги…

— Снощи ни обясниха нещата в детайли. Официално князът пътува за Америка, за да навести по-малката си дъщеря Агафия, която се омъжила за вицепрезидента на Руско-Американската компания, но истината е, че князът отива да преговаря за мирен договор с японците. Представяте ли си, господа, ако преговорите не постигнат резултат, колко хора в Русия и в Европа ще се зарадват?

— Колко? — пита, наивно учуден. — Кой всъщност държи толкова много на тази война? Кой от тези, които хвърлят бомби и стрелят по големците?

— Всички — каза докторът. — Та нали тези анархисти и социалисти от всякакъв сорт печелят само от нещастията и хаоса. Какъв шанс биха имали, ако не е войната? Спомнете си деветстотин и пета и деветстотин и дванайсета.

— Всъщност тогава понесоха кърваво поражение, не е ли така?

— Ами! Тогава бяха най-близо до успеха на революцията. Голяма война, народно недоволство, кървави погроми — ето какво им трябва. Както и на всевъзможните народники-бунтовшчики, на проклетите полячета, excusez-moi, mon comte^[3], на черкезите и грузинците; всички само чакат миг слабост у Императора, за да стиснат Русия за гушата.

— Господин докторът е бил на Крешчатик в Киев по време на Червената събота — осведоми всички със сценичния си шепот Гертруда Блутфелд.

— Да, бях, изтърчах от къщи веднага щом изтрещя. До вечерта превозвахме ранени, събираха убитите. Отделно телата, отделно всякакви други членове, черва, галони кръв.

— … химикалите им случайни — така е, когато недоучили студенти се захващат с бомби…

— Ако не беше Ледът, в разгара на лятото щяхме да имаме и епидемия в града, достатъчно бе един-единствен масов гроб да не беше засипан достатъчно бързо с вар, виждал съм такива неща на фронта.

Англичанинът и жена му размениха погледи, пълни с неудоволствие и отврата.

— Господин докторе, наистина…!

— Моля за извинение — измърмори доктор Конешин и се върна към методичното размазване на мармалада върху препечената филийка.

Frau Блутфелд захихика, прикривайки уста с кърпичка.

— Господин докторът за малко да предизвика скандал тук. Субектът, който седеше там, до прозореца — вече го няма, тръгна си — един такъв обрасъл, черен, облечен много немодно, видяхте ли го, господин графе, та вчера той и докторът размениха шпаги и какво, веднага се разбра, кой мислите — Филимон Романович Зейцов, не сте ли го чували, графе? — еее, аз също не съм, но очевидно е някаква важна птица сред червените, ах, аз не разбирам от политика… правилно ли казвам, господин докторе?

— Зейцов, вестникарски подстрекател, след деветстотин и дванайсета го опандизиха, но явно за кратко.

— Е, и на добрия доктор кръвта се качи в главата! — госпожа Блутфелд се опияняваше от спомена за вкусното скандалче.

— … комунисти в първа класа, революция със свръхудобства…

— Сигурно не мислите, госпожо, че този Зейцов се е прицелил в княза? — изкривява лице в израз на съмнение. — Склонните към проливане на мастило обикновено припадат при вида на кръв.

Госпожа Блутфелд се огледа зад гърба си демонстративно дискретно — театрална конспираторка.

— О! Вижте този там в ъгъла! Дето се е навел над салатата. Този със счупения нос.

Поглежда. Човекът имаше вид на пенсиониран боксьор, мишците опъваха ръкавите на зле скроеното сако, по голия обръснат череп преминаваше синкав белег, продълговат струпей от грозно зараснала тъкан. Наистина толкова си пасваше с първа класа на Транссиб, колкото топуз с порцелан.

Инженер Уайт-Джеслинг поглеждаше към полуносия ту през стъклата на очилата, ту над тях, с жадно любопитство.

— Какво? Поредният революционер?

— А, не! Разговаряше с началника на Експреса, видяхме го, подписваха някакви книжа, нали, съпруже?

Herr Блутфелд избоботи утвърдително.

— А после, когато отивахме на вечеря — продължи тя, навеждайки се отново над масата към събеседниците си в знак за следваща сензация, — през открехнатата врата на купето… какво? зареждаше пистолет! Ето ви!

— Полицай, доколкото разбирам.

— Трябвало е да го придадат към княза — заключи доктор Конешин. — Нали ви казах.

— Само един?

— Ако държах толкова той да умре — каза, изтривайки уста със салфетката и облягайки се на стола, — щях просто да развинтя релсите.

— … не е опасно, щом като има още повече полицаи тук през нощта — намеси се отново мосю Верус. — Научили за терористи във влака, а кой пътува с влак, който сам иска да… от релсите?

— Тези, които и така са свикнали да гинат от хвърляните от тях бомби. Ммм. Да. Дами. Господа.

После мъжете преминаха в пушалнята, на кафе, лула, пура, цигара; само господин Блутфелд се извини с лекарското предписание за половинчасова дрямка след хранене. Широк разгъващ се портал под зимлязни арки (от които гледаха невиждащите очи на Кралицата на Зимата със снежнобели гърди, подпряна върху витлокрили облаци) отделяше пушалнята от главното помещение на салонния вагон. В него бе поставена билярдна маса — най-абсурдният шик — и малка библиотека, зареждана по гарите с актуалните издания на местните вестници. Там стоеше и висок радиоприемник със светеща скала. От време на време изпадаше от честотата, вероятно заради люшкането и друсането на препускащия влак; впрочем скоро щеше да се озове извън обхвата на европейските радиостанции — колкото по-далеч на изток и към Зимата, толкова по-малобройни и по-слаби. Зад поредната врата се намираше същинският салон; натам се отправиха дамите. В първоначалния си проект съставът на първа класа на Транссибирския експрес е включвал вагон-параклис (с малка камбанария, излизаща над покрива) и вагон-гимнастически салон. В момента на мода бяха други екстравагантности. Вечерният вагон, намиращ се точно пред салонния, можеше да служи дори за танцувална зала; имаше вградена камина, пиано. От него се излизаше на остъклена платформа, от която пътниците можеха да се възхищават на пейзажите, които пресича през два континента Транссибирската магистрала. Зад платформата имаше също и панорамен мостик, ограден с желязна балюстрада, изпълнена с фантазия, под противодимен щит.

Макар и обзаведена по руската разновидност на art nouveau, което значи с разточителна ориенталска пищност (пак позлати и тежки орнаменти), пушалнята изглеждаше светла и просторна. Транспарантите на високите прозорци бяха вдигнати, капакът на кръглия отдушник — отворен, малките прозорчета — открехнати: слънцето нахлуваше в потопения в кафяво и черно интериор със снопове жива синева и зеленина, от небето и от дълбините на префучаващите лесове. Сияйните струи се забиваха стремително в арменския килим, вдигайки облачета искрящ прах. Седна на фотьойла в ъгъла, под огледалото. Англичанинът черпеше всички с папироси Wild Woodbine. Стюардът подаде огънче. Запушиха. Фламандецът и докторът също се пресегнаха към сребърната табакера на инженера; а капитан Привеженски извади от джоба лула от светло дърво и кожена пунгия.

Тютюневият дим образуваше под светлината фантасмагорични фигури, които се преливаха една в друга и проблясваха. Движението на влака, тласъците и трусовете не се отразяваха изобщо върху бавната, хипнотична пантомима на сивите облаци.

— Там стои следващият — Конешин посочи с глава здраво сложен мъж с азиатски черти на лицето и врат като свински бут. Подпрян на прозореца, мъжът изглеждаше потънал в четенето на вестника си.

— А онези тримата от снощи? Във втора класа ли пътуват?

— Или в служебния вагон. Все пак няма да изхвърлят пътници, за да си направят място в Лукса.

Седеше преметнал крак връз крак, с разхлабена копринена вратовръзка, с разкопчано сако; пушеше папироса, наблюдаваше калейдоскопа от светлина и дим. В срещуположния ъгъл, под палмата, беше седнал онзи американски инженер, когото госпожа Блутфелд му посочи в ресторанта. Четеше книга, правейки ежеминутно бързи бележки в подложения под корицата лист; ни веднъж не повдигна глава. Беше точно на линията на очите му, по продължение на погледа, който прекосяваше дима, без да среща съпротива, за да стигне чак до другия край на салона. Слънцето не достигаше до всички ъгли и кътчета на пушалнята, зад американеца стоеше вече само сянка. Янкито беше висок, с остри черти и тъмна кожа, косата му (черна, с един сив кичур отдясно) бе заресана към двете страни, с прав път по средата. По очертанията на профила напомняше цигански патриарх. Издадената напред кокалеста брадичка се подпираше на колосана яка. Потънал в книгата, мръщеше рошавите си вежди. Ръката в бяла ръкавица се повдигаше, за да обърне страницата — сянката, естествено, също повдигаше ръка. Наблюдаваше тази сянка. Движение, покой, движение, покой, треперлива светлина — как е възможно, та това е невъзможно — защото докато той самият не помръдва в онзи фотьойл под палмата и не се движат потоците светлина, нито прозорците на вагона променят положението си, нито пък Слънцето на небосклона, нито влакът завива по релсите, сянката зад американеца обаче танцува по стената като цигарения дим във въздуха, теч, разтваряща се в теч, прелива се от фигура във фигура, извива се и се свива, извива се и набъбва, играе сама със себе си и трепти като отражение върху течаща вода.

Сянката, не светлината — сянката като лъчесянка, жив негатив на негатива — един невъзможен образ, видян върху дъбовата ламперия в пушалнята на Транссибирския експрес.

Във вечерния вагон някой свиреше на пианото — жестоко фалшиво — мазурка на Шопен.

— Аз обаче мисля — каза, тръскайки пепелта от цигарата над чашката на стъклено лале, — че от политическа гледна точка краят на тази война ще е добре дошъл за всички. Войните обикновено водят до преломи, пренасят народите от една епоха в друга, но тази война не води доникъде и нищо не променя. Дори леденистите не си дерат гърлата кой знае колко за нея в Думата, а размразенците най-много биха искали да се излезе от безизходицата в Азия. Може да се очакват и неразумни актове на отчаяние от страна на едни или други терористи, това винаги може да се очаква, не виждам обаче никакъв конкретен план, при който някой в Русия би спечелил от смъртта на княз Блуцки преди подписването на договор с Япония.

— … надежда, че ще спечелят войната, а не че щом загубиха от Япония, то сега реванш на реванша…

— Да, но цялата работа е там, че Русия наистина не може нито да води, нито да печели войни! — засмя се. — Никога не го е можела! Просто не умее и туйто. Това е удивителен феномен на Историята. — Размаха цигарата над главата си. — Погледнете, господа, последните два века, когато Русия стана европейска сила. През това време тя получи значително повече военни рани, отколкото сама е нанесла. Къде са й смразяващите бойни успехи, къде са гениалните й пълководци, забележителните военни кампании, по които да учат стратегия и тактика кадетите от L’ecole militaire de Saint-Cyr и Уест Пойнт? Няма ги. А колко пъти се е спасявала едва ли не по чудо от наистина съкрушителни поражения? Спомнете си Петър Първи в турската обсада край Прут, а-ха да капитулира. Спомнете си Александър Първи след Аустерлиц и Фридланд, Дибич след Вавр и Игания. Дори, ако щете, последната турска война: московците щяха да се оттеглят позорно от Плевен на Осман паша, ако не бяха румънците. На които, разбира се, после се отблагодариха, като им отнеха Южна Бесарабия.

… Затова пък Русия има превъзходна дипломация, владееща изкуството разделяй и противопоставяй, което разбива овреме всички антируски съюзи; тя разполага с хитри и сладкодумни агитатори, готови с безкрайна наглост да огласяват във всички столици на Европа нейните победи и превъзходството на нейните основания в моменти на най-голямо унижение и крах за Русия. И благодарение на тази провеждана от поколения политика е успяла да присади културата на сляпото москалофилство не само в салоните на Париж, Берлин, Виена, но и сред народите, хвърлени от нейната собствена ръка в калта и смазани от нейния ботуш: чехи, литовци, поляци. Ето, това е победа над победите: не стига да ги заробиш, но и да принудиш поробените… не, не да ги принудиш… да ги накараш по собствена воля да дойдат да целуват бича на угнетителя.

— … не и при англосаксонците след Кишинев и кланетата… пресата няма да даде на Русия, евреите и западните социалисти няма да дадат, нали така, n’est ce past?

Какво става наистина със сянката на този човек? Наблюдаваше янкито през премрежени клепачи, през дима и слънцето. Може причината да не е в човека, а в мястото, това ъгълче полумрак, докъдето не достигат лъчите на лятото. Ала не: янкито стана, кимна на стюарда, премина за малко в салона за чаша вода — обърна глава след него, проследи го с поглед през тюлената завеса на дима, а блещукащата и трепкаща сянка, сянка-несянка, арабеска от заслепяваща и малко по-слаба светлина, този жив феномен на оптиката следваше плътно американеца, обгръщаше го като ходещ стълб от зной, изкривяващ образите, размътващ гледката. Но всичко това деликатно, изискано, ефирно, по границите на силуета, по шевовете на тъмнината. Погледна седящите в пушалнята. Не обръщаха внимание на скрития в ъгъла под палмата слаб янки.

— А може би, все пак, ние гледаме от погрешна страна — каза Уайт-Джеслинг. — Забравихте ли, господа, защо изобщо избухна тази война? Първият конфликт с Япония беше за Манджурия, амбициите на Япония и Русия се сблъскаха в Китай, за Корея и за сфери на влияние… но втория път всичко започна от икономиката, от тунгуските залежи. И ви казвам — със същото и ще свърши. На територията на Русия се намират сто процента от световните залежи на тунгетит и зимлязо; Русия контролира всички водещи към тях търговски пътища. Да се учудваме ли, че японците се решиха на война за изместване на договорените граници с няколкостотин мили? Още повече че — Лед, не Лед — това и без друго се носеше във въздуха: през хиляда деветстотин и единайсета те вече се бяха възстановили военно след първата война, тъкмо им изтичаха сроковете на различни международни договори, но преди всичко трябваше да успеят, преди Съединените американски щати да са отворили Панамския канал, за да не бъдат притиснати от две страни в огъня. Но все пак и тук, и там решенията се вземат под влияние на хората на бизнеса. Знаете ли, господа, на колко възлезе миналогодишната печалба на Сибирхожето? — Англичанинът прихна звучно и издуха дима към тавана. — Така че, кой би имал изгода от убийството на княз Блуцки? Ето кой: конкурентите на дружествата на Сибирхожето. Загубилите битката за концесиите. Те. Това е печалба, изчислявана на десетки, стотици милиони рубли. Или: чуждестранните фирми, на които пазарът ще се срине след свързването на Азия с Америка чрез линията през Аляска. Докато продължава войната с Япония, строежът се протака, така че са относително сигурни. Или…

— Значи вие казвате: не са анархистите и социалистите, а алчните буржуи? — усмихна се Конешин.

— Едното не изключва другото — забеляза приглушено. — Какво по-просто от това да подхвърлиш на запалените глави на есерите точна информация за времето и мястото? И кой после ще търси тайнствените информатори? Терористите сами ще си признаят, няма да се отрекат от идеите си. Щом ще се убива, то с чужди ръце, господа, с чужди ръце.

Докторът се смръщи недоволно, потърка носа си, оправи пенснето.

— Ако разбираме нещата по този начин, зад всяка бомба, хвърлена по сановниците от наивен анархист, трябва да предполагаме дворцова борба между размразенци и леденисти, заговор на единия синдикат на холадиндустриалците срещу другия, амбиции на някой министър или на Великия княз…

— За да не говорим повече за караниците в Думата: скоро са изборите, а Струве може да загуби мнозинство, ако се изложи на мирните преговори.

— Министърът на войната…

Капитан Привеженски избухна в гръмогласен смях. Стихнаха всички разговори, дори няколко души надникнаха от билярдната. Капитанът закри уста с ръка. Доктор Конешин го гледаше с повдигнати въпросително вежди, инженер Уайт-Джеслинг — смутен.

Привеженски остави лулата, скръсти ръце върху мундира.

— За какво говорите, господа? — попита тихо, все още със смях в дрезгавия глас. — Моля да ме извините, но повече не можех да се сдържам. Господин инженер — обърна се към Уайт-Джеслинг, — тези ваши икономически калкулации, анализи на борбата на интереси…

— Е, и? — наежи се англичанинът. — Вие да не би…

— Не, не — капитанът с усилие потискаше веселието си, май и не съвсем искрено. — Прав сте, разбира се. Тоест — щяхте да сте прав, ако това беше Великобритания. Виждате ли, така се случи, че в моята, все още кратка всъщност, кариера успях да се отъркам о хора от вътрешните кръгове на властта, да надникна, така да се каже, под юрганите на двореца… За какво говорите, господа, за Бога! — Въртеше глава с насмешливо съмнение. — Та това е Русия!

— … няма да пропуснем отбелязването на този факт, сърдечно благодарим…

— Моля да не се сърдите, господин инженер, но вие си нямате и понятие за принципите, въз основа на които се управлява нашата страна.

— Наистина? — вметна саркастично Уайт-Джеслинг, търкаляйки между пръстите си втора цигара.

— Не става въпрос дори за власт и управление на държавата, така както вие го разбирате с вашия начин на мислене. Само допреди десетина години цяла Русия принадлежеше на Гасударя Император, Императорът я притежаваше — земята, скритите в нея богатства, както и това, което расте върху нея, и планините, и реките, езерата, четвърт континент. — Капитан Привеженски обхвана с широк жест слънчевите пространства, проблясващи зад прозорците на Експреса. — Притежаваше, така както вие, господа, притежавате часовниците или ботушите си. Едва от неотдавна той милостиво се съгласи да направи подялба между това, което принадлежи на Йево Императарскаво Величества и Семейството, и това, което принадлежи на Русия. За себе си задържа половината. Така че, не говоря дори за Съединените американски щати, не говоря за Франция или Великобритания с нейната Magna Charta и нейните парламенти… но това е напълно различен вид владеене в сравнение с този, който познавате дори в най-реакционните европейски монархии. Разберете, господин инженер: Хабсбургите управляват Всеросийските Императори притежават.

… Господата подозират големи политически спорове и конфликти между финансистите зад постановленията на самодържеца. Боже мой! Де да беше така! Де да бяха верни тези хипотези за заговори и интриги по етажите! Да вземем само този влак, с който пътуваме, Транссибирската железница. Как мислите, господа, защо се стигна до появата на Манджурската линия и избухването на първата война с Япония? Политика? Икономически калкулации, а, господин инженер? Пресмятане на ползата от инвестициите? Или може би зад това стои цяла руска стратегия за колонизиране на далечна Азия…? Ха!

… Истинските причини се коренят в това, че Императорът наш, Николай Втори Александрович, в детството и в юношеските си години се е отдавал без мярка на греха на Онан. Когато пълната апатия, умората и всекидневната умствена немощ на наследника на трона станали повече от очевадни, повикали инастранни професори. Тяхната диагноза стига накрая до ушите на Йево Императорскаво Величества, който заповядва да се разреши колкото може по-бързо конфузният възпитателен проблем. Така че старите йенерали, тайните съветници и придворните министри избрали след дълги консултации един многократно изпитван метод: да се даде простор на мъжката сила на юношата по естествен път. Затова започнали по различни поводи да водят пред очите на царевича Николай Александрович най-блестящите красавицы, обикновено дъщери на близки до двора семейства. Царските съветници се поздравили веднага с успеха на плана си, защото действително царевичът бързо усетил кой грях е по-сладък и изцяло отхвърлил единия в полза на другия — скоро обаче се оказало, че той и в това няма мяра, превръщайки го в отявлена страст. А въпросът всъщност е с голяма политическа тежест — нищо не бива да попречи на един бъдещ алианс с друга сила посредством мъдър брак на Императора. Така на главите на тайните съветници и пенсионираните йенерали се стоварила нова грижа: да прекъсват овреме всички романси на Николай Александрович, преди да се привърже прекалено към избраницата си и страстта му да е нараснала. Защото, докато царевичът се впускал в нощни похождения заедно с Великия княз Сергей Александрович из петербургските бардаци и домовете на високопоставени проститутки, голяма опасност не е имало. Но скоро харчовете започнали да растат: така например, за да откъснат mademoiselle Мятлева от наследника на трона, императрицата платила на семейство Мятлеви триста хиляди рубли, купувайки на многократно по-висока цена техен имот на Петерхофското шосе. А нещата вървяха все по̀ на зле. Царевичът си изгуби напълно ума по балерината Кшешинска. Когато Гасудар Императорът узнал това, както и че тази Кшешинска е полякиня и се готви да преведе бъдещия Император през ложето от православието към римския обред, изпаднал в крайно отчаяние. Изготвиха най-висша заповед за отстраняване на красивата балерина от Петербург по административен път и изпратиха при Кшешинска петербургский оберполицмайстер йенерал Гресер. Кшешинска приела учтиво Гресер, прочела заповедта и поканила йенерала в будоара си… а в будоара, кой мислите? Царевичът Николай Александрович. Без много да му мисли, той скъсал документа и посочил на Гресер вратата. Сега вече всички придворни съветници ясно видели, че бъдещето на Империята е застрашено. Щом не могат да бъдат отклонени сърдечните съблазни от Николай Александрович, трябва самият Николай Александрович да бъде отклонен от тях. Как да го направят? Ето как — качили го на кораб и го отправили на околосветско пътешествие. Но корабът не е манастир, царевичът не е монах. Световните вестници вероятно са писали за безсрамията и оргиите, извършващи се на борда на крайцера „Памят Азова“ по време на круиза на царевича; до Йево Императорскаво Величества достигали само онези информации, които е трябвало да достигнат. Близо до Индия пътуващият с Николай Александрович Велик княз Георгий напуснал круиза; върнал се в родината изпотрошен, с разбита гръд и едва жив. Какво се оказало: по време на един от гуляите на кораба висшеродните така се напили, че в главите им влезли най-дивашки идеи и княз Георгий се обзаложил с гръцкия княз кой ще се качи по-нагоре на мачтата. Спечелил гъркът; Йево Височество княз Георгий паднал от високото и само благодарение на Божията намеса или на пиянския късмет не си счупил врата. Следващата спирка в пътешествието на младия наследник на трона преди Владивосток, където трябвало да вземе участие в тържеството за откриване на строежа на Транссибирската железница, била Япония. От само себе си се разбира, че всяко слизане на брега на наследника на Империята е било съпровождано от големи маневри на силите на реда; знаете, господа, в какъв страх от атентатори живее господстващата фамилия. Не било по-различно и тогава, но е трябвало кордонът да служи, освен за другото, и за ограничаване на самоволните действия на царевича. Обаче всички предпазни мерки и армията японски полицаи, разположени по улиците, отишли напразно. По обратния път край езерото Бива до Киото върху него се нахвърлил… не някакъв случаен минувач, защото такива изобщо не е имало в обхвата на полезрението, а един от агентите, внедрени в полицейския кордон за охрана на знаменития гост, фанатик, закърмен с националната идея. Вероятно е щял да нападне царевича още при първа възможност, но не е можел да го различи между другите чужденци. Помогнала му е само татуировката, която Йево Височество Николай Александрович наредил да му направят в Нагазаки, където заедно с гръцкия княз се забавлявал в тамошните домове за разврат. Японската преса описала в детайли тази рисунка върху кожата на дясната ръка на царевича: дракон с жълти рога и червен корем. Именно по това смахнатият самурай разпознал наследника на трона на Русия. Преди да го обезвредят, успял двукратно да посече с меча си Николай Александрович; царевичът хукнал да бяга, но ако не е бил бамбуковият бастун на гръцкия княз, не би останал жив това е сигурно. Двата удара засегнали главата. Въпреки това веднага проличало, че раните са повърхностни: само след два-три дни бъдещият Император вече бил на крак, останал му не много грозен белег. От този момент обаче Негово Височество Николай Александрович страда от различни психически смущения. Които с времето се увеличават. Така например на Императора наш навсякъде му се привиждат паяжини и се хвърля да ги сваля, заповядва на прислугата да чисти от тях стаите и коридорите. Японският меч беляза Пресветлия Господар за цял живот — ужасни мигрени, халюцинации, депресии, апатии и умствено безсилие го превръщат в плячка на шарлатани, спиритисти, месмеристи, мистици и луди светци. От pére Филип, който трябваше да направи така, че императрицата да роди наследник на трона и привиква, когато си пожелае, духовете на предците на Николай Александрович, за да му диктуват държавната политика, и който накрая се оказа фризьор от Марсилия, през Галацката дева, която предсказва на Императора изхода от войните, до безсмъртния Распутин. А навремето такава магнетична власт над волята на самодържеца притежаваше някой си Безобразов, тогава съветник на правителството и член на Светата Лига. Безобразов минаваше за познавач на източната политика и налагаше своето мнение точно по тези въпроси. Когато Витте се опита да застане срещу него — „На кого Ваше Величество вярва повече: на едно частно лице или на своя щатс-секретар и министър?“ — Императорът произведе Безобразов в щатс-секретар. Безобразов влезе в различни съдружия с чиновниците от канцеларията на Гасударя Императора, с консула в Корея, с Великите князе, дори инвестирайки милиони рубли от капитала на самия Император. Именно те създадоха онова акционерно дружество, което получи от корейското правителство концесия за експлоатацията на горите и минералите в Корея. За да се реализират тези и следващите финансови фантасмагории, Безобразов внуши на Императора Всерасийскаво да вземе решенията за учредяване на наместничеството на Алексеев, за Манджурската линия на Транссиб, за изграждането на Порт Артур и Далний, в резултат… включително и самата война с Япония. Експлоатационната концесия на Безобразов беше по същество основната причина за първата война: териториалните претенции на Русия съвпадаха със земите, заделени на неговото акционерно дружество. Господин инженерът говори за калкулациите на хората на бизнеса? Печалбите на Императора от участието в предприятията на Безобразов можеха да възлязат най-много на няколко или няколко десетки милиона… докато само наместничеството гълташе сто и двайсет милиона рубли годишно. Няма да споменавам дори и дума за военните разходи. Господин инженерът говори за причини и следствия, за резултати от съзнателен избор и за политически планове. Ето ги причините и съзнанието в руската държава: мечът на самурая, душевното помрачение и гласът на шарлатанина, шепнещ на императорското ухо.

… Принципът е валиден както за двора на единовластника, така и в най-забутаното село, в пустата степ, в студената тайга — няма такава черта, такава граница, отвъд която бихте могли тук да прилагате безопасно своите оръдия на мисълта. Русия е една. Озовали сте се, господин инженер, в страна, където хората — не хора, хората-вещи — са зависими от едно неизмеримо по-висше същество, а то оформя произволно тяхната действителност според своите променливи капризи и прищевки, без да обяснява нищо и никога, а и това са всъщност неща не за обясняване. Да разбереш… можеш да разбереш законите на природата. Но ще разбере ли човекът законите на природата, ако Бог ги променяше всяка секунда без видима причина?

Запази мълчание. Кой разказва публично за нравите в будоара, кой говори пред едно добро общество за толкова конфузни неща като породените от животинските нагони на тялото страсти? И да се отнасяха тези неща поне за някой неизвестен, а то — за властващия монарх? Един офицер! Не може да бъде! Срам, срам, срам! Как не изгоря тук, на място — що за демон разкъсва Привеженски отвътре? Гледаше отвъд прозореца, към полята и горите, разливите на реката и белите морени, тук-тук-тук-ТУК, останало вече назад.

Конешин, Уайт-Джеслинг и Верус разменяха свободни реплики, опитвайки се да смелят думите на младия капитан със смутени физиономии.

— … е, честно, Йошихито също не е нормален…

— В спиритизма наистина трябва да има нещичко, отново е много на мода в петербургските салони, княгиня Блуцка обяви за днес истински сеанс тук, чувствайте се предупредени, господа…

— Капитанът разказва подобни истории на случайни спътници — значи положението с гражданската свобода в Русия не е чак толкова зле.

Привеженски се усмихна горчиво.

— А за какво мислите, господин инженер, съм отпратен от Петербург на другия край на света?

Запали втора цигара. Димът лютеше на очите, размитите образи изскачаха от слънчевата светлина и се разпръсваха под слънцето.

Янкито затвори книгата, стана, надяна маншетите, огледа пушалнята, след което излезе в съседния вагон. Когато след минута покрай палмата мина мускулестият азиатец, той хвърляше върху увенчаната с бръшлянови изваяния ламперия най-обикновена сянка, с остри, трайни очертания. Така че на каквото и да се основаваше онзи феномен, той бе непосредствено свързан с личността на американеца.

— … графът, по силата на полските си корени, трябва да си дава сметка за това.

— Моля?

Извърна се към капитана. Привеженски продължаваше да чисти съсредоточено лулата си и не вдигаше поглед.

— На англичанина не се чудя, но че господин графът…

— Между нашите нации няма никакво сродство — изрече сухо.

— Слушах какво говореше графът за руските войници и дипломати. Всички завладени народи после така…

— Завладени? Вие сте ни завладели? В коя битка, ако мога да знам? В коя война?

— … е, е, спокойно във влака… където е отъпкана земя, спокойно, няма за какво такава quarelle d’Allemand…

Дръпна от цигарата. Привеженски почукваше с лулата си по дръжката на фотьойла. Заметна по-удобно крак връз крак, подръпна ръба на крачола.

— Русия не завладява — каза спокойно и тихо, само нотка по-силно от ритмичното тракане на стоманата. — Русия заграбва. Завладява Германия. Завладява Франция. Турция завладява.

… Господин капитанът има претенции към своето камандавание, така че сега ви е лесно да изливате горчилката си — дали зад вашето преместване не стои някакъв по-дребен Безобразов? — но все пак човек не може да се отрече от родината си. Или искате Русия да бъде друга? Тогава тя няма да е Русия. Това всъщност е и най-голямото предателство на всички революционери: отричат се от Русия. Ще разрешите ли, капитане, да ви попитам…

Привеженски смръщи вежди. Изчакваше. Капитанът направи подканващ жест с лулата.

— Ако това беше във ваша власт, ако имахте такава Божия сила — каза, — бихте ли заповядали да се ликвидира самодържавието в Русия?

— Какво значи: да се ликвидира? А управлението да се остави… на кого? На Думата?

— Да речем. Във всеки случай в ръцете на представители на коренно различна от самодържавието система. Бихте ли заповядали? Но честно. Вие се смятате за размразенец, нали?

Привеженски хапеше мундщука на изстиналата лула. Отметнал глава върху облегалката на фотьойла, блуждаеше с поглед по тавана и небето над отдушника. Още няколко секунди и самото му мълчание щеше да даде ясен отговор.

Засмя се тихо.

— Много ми е интересно доколко тези народници и революционери вярват в своите утопии. Ще свалят самодържавието… и какво ще издигнат на негово място? Каквото и да предприемат, дори и власт на работническите маси, в крайна сметка ще им се роди някаква форма на самодържавие.

… Няма никакво сродство между нашите нации, господин капитан. Вярваме в един и същи Бог, но тази вяра е залегнала различно в нашите сърца. За вас най-важното е следсмъртното изкупление, за вас задгробното щастие засенчва всички земни добродетели — така и така спасението е възможно само след напускането на този свят. За вас той ще бъде винаги лош, несправедлив, пълен с болка и неправди, които не могат да бъдат поправени приживе. Тогава в какво блаженство на духа захласнати съществувате — не в онова, което величае действието, съпротивата и делата, променящи облика на Земята, а в пасивната аскеза, в смирението на мълчаливото понасяне на неизбежните страдания, възхвалата на Бога въпреки страданията; живота, преминаващ в сън за задгробно щастие. Най-черен песимизъм и фатализъм загръщат тази вяра като покров върху жив труп. Да се чудим ли, че вашите селяни, най-нископоставеният народ, изглежда като болен от наследствена апатия, пренасяна в кръвта животинска резигнация и безволие. Дори когато мрат от глад с хиляди, мрат без бунт, вгледани с празни очи в небето. Същият този образ е отразен във вашето изкуство, във вашата литература — нихилизъм или апокалипсис, — всеки път, когато чета Достоевски, имам желание да се напия до смърт.

… И къде да търсим прилики, щом дори традицията на управление и правото е толкова различна при нас и при вас? Полша, която единствена никога не е допуснала до себе си абсолютизма, сега е принудена да понася институциите и порядките на самодържавието. При нас законът е правил човека сигурен и равнопоставен дори пред краля — при вас мястото на закона е заето от волята на властта. Болярската волност^[4] никога не е можела да се сравни със свободата дори на нашите ратаи. И като вода, падаща по камъните, това тече от самия връх до низините: всеки изпълнител и подизпълнител на волята на самодържеца се чувства също толкова всемогъщ и стоящ над закона. Впрочем вие нямате истински благородници, най-многото чуждестранни фалшификати на аристокрация, превърнати в домашни кучета дваряни, затова пък вашите чиновници са най-могъщите в света. У нас всеки селянин или буржоа, щом надскочи и надрасне положението си, иска веднага да се преобрази в шляхтич, макар че, разбира се, не може да се преобрази, но той е завладян от този идеал, а какви са идеалите на вашите парвенюта? Под ботуша на самодържеца не е успяло никога да се развие дори някакво подобие на рицарските обичаи; няма място за чест, когато над всички ценности стои сляпото подчинение на автарха. Вместо чест, гордост, почтеност, самостоятелност на мисленето — превит врат и готови да се прегънат колене, придворна хитрост, лакейство, жестокост и двуличие.

… Няма, не е имало и няма да има никакво сродство между нас.

Без да отрони дума, капитан Привеженски стана и излезе.

Загаси угарката в пепелника-цвете. Срещна погледа на доктор Конешин. Докторът присвиваше очи зад увисналото на гърба на носа pince-nez, но погледът му беше остър, изпитателен.

— Къде слизате, господин графе?

— В Иркутск.

— Това е добре. Стреляли ли сте се някога, графе?

— Шегувате се — потръпна. — За такова нещо за царските офицери — съд и разжалване.

— Така е. Но бих се заклел също, че вие, графе, умишлено го провокирахте.

— Не съм го виждал преди, изобщо не го познавам — защо бих го…?

— Ох, pour passer le temps.^[5]

— Но нали вие не се обидихте от думите ми.

Конешин се засмя. За първи път се чу негов смях: екот, напомнящ хълцане и кашлица.

Докторът притисна към устата си кърпичка, сведе глава — едва се успокои.

— Аз познавам поляците, господин графе — каза след малко. — Живял съм във Вилно. Май че знам дори и тази книга.

— Каква книга?

— Тази, която цитирахте. Опознай своя враг или нещо такова. — Докторът сгъна кърпичката и изтри с нея очилата. — Както в анекдота за евреина, който обичал да чете антисемитски вестници. „Ами защото, пане, нашите пишат само за нещастия, мизерия и гонения, а тук чета, че ние управляваме света; веднага ти става леко на сърцето!“ — Конешин оголи в усмивка широки, прави зъби. Обожавам тези пасквили на поляците! Готов съм едва ли не да повярвам, че ние, руснаците, наистина сме настигнали и обяздили демона на Историята.

Отговори му с усмивка.

— Радвам се, че ви доставих развлечение. Чака ни дълго пътуване, трябва да запълним с нещо скуката, както правилно отбелязахте.

— … за Бога, господа, ако можех да разбера, нека някой да ми обясни шега или на сериозно той дуел а вие Полша Русия приятели врагове докторе графе някой ми някой но нищо от това а после да пиша и как ще се обясни моля…

Наведе се към Верус.

— Моля ви, не се безпокойте, това никой няма да го разбере.

— Характерни нрави на туземците — потвърди докторът, — те винаги придават чар на репортажите.

Дългият фламандец се дръпна обиден, убеден, че го будалкат. Надигна се от фотьойла, стърча минута, чудейки се какво да каже, дали да се сбогува — отказа се и с щъркелова походка се запъти към вътрешността на вагона.

Кимна на Конешин да се приближи.

— Докторе, чухте ли какво каза госпожа Блутфелд за онзи американски инженер? Срам ме е да си призная, но по-голямата част от нейния монолог напълно убягна на вниманието ми.

— Американски…?

— Седеше хей там.

— А! Казва се, струва ми се, Драган. Мътна фигура, ако искате да знаете моето мнение.

— О?!

— Жената, с която пътува… Би могъл да й бъде дядо.

— Не са ли съпрузи?

— On dit.^[6]

Размениха съучастнически погледи.

— По време на пътуване, когато за кратко време се движим между хора, които по-късно няма никога да срещнем, си позволяваме да разкрием значително повече истина за себе си, отколкото е разумно и прилично — каза докторът, също загасвайки вече цигарата си. — В това има нещо магическо, това е магично време.

Усмихна се иронично.

— Повече истина?

— Истина — тази, която познаваме, и тази, която не познаваме.

Конешин стана, отръска пепелта от сакото си. Влакът тъкмо завиваше и олюлявайки се леко, докторът се подпря с ръка на отворената врата на билярдната зала. Погледна го. Онзи се наведе конфиденциално.

— А Frau Блутфелд, повярвайте, е успяла вече да одума всички ни откъм най-лошите страни.

Докторът пак хлъцна, изкашля се и тръгна.

Остана в пушалнята, докато брезовата гора не се преля в зачатъци от смесена тайга, а слънцето не отплува от асиметричния отдушник в тавана на вагона. Сега вече евентуалното бягство в купето с цел прекарване на деня в усамотение беше извън играта: всяка минута сред хората, всяка размяна на мнения с другите пътници, всяка цигара, изпушена в пушалнята на Лукса, затрудняваха измъкването от граф Геро-Саски; а иначе клетката си оставаше една и съща и един и същ бе звярът, скимтящ зад нейните решетки — когато се закусва в сребро и порцелан, когато се произнасят национални проповеди.

Книжката носеше заглавие Ситуацията на Русия в историята, или какво трябва да знае всеки поляк за своя враг, а беше я написал Филип Герославски малко преди заточението; допреди премахването на Дмовски дори се радваше на значителна популярност. Беше я чел, разбира се, но до такава степен да е заседнала в паметта му… Кой би допуснал, че граф Геро-Саски ще се окаже такъв закоравял патриот-русофоб? (Поне не е лишен от чувство за хумор.) С чии думи беше си послужил обаче, откъде, от кого, от чия сянка бяха заети тези думи — думи, които, щом бяха изказани на глас в присъствието на други хора, се оказаха негова най-правдива правда — откъде се появи този граф Геро-Саски, който отговаря на гнева на царския офицер с ленива ирония, с небрежни жестове на ръката с цигара? Съществуването не е задължителен атрибут на един баща, а по време на пътуване… пътуването е магично време.

Да се разшифрова писмото! В коридора се натъкна на слабото туберкулозно момиче. — Извинете. — Извинете. — И светлина в очите от внезапното разпознаване, избликнала непреднамерено сърдечност. — Мислех, че никой друг от Полша не пътува с нас тук…! — Госпожицата е с леля си, както разбирам. — Да, ще ни бъде много приятно, ако… — Бенедикт Герославски. — Целуна й ръка. Тя се поклони несръчно в тесния проход. — Елена Муклановичувна. — Слава Богу, вече за малко да се заям тук с един придворен салдат, след една седмица в такава компания сигурно ще полудея. — Тя се разсмя. — Госпожа Блутфелд ни… — О, Боже! — изтърва. — Е, аз изчезвам. — Заповядайте на обяд на нашата маса…

Тъмните й очи бяха изрисувани със силна къна, от което кожата й изглеждаше още по-бледа, на ръба на смъртна анемия. Пред самата врата на купето се забави за миг с ключа, поставил ръка върху дръжката — златно клонче на калуна, понеже го връхлетя проблясък на неприятни асоциации: госпожа Блутфелд — граф Геро-Саски — привидно случайна среща на четири очи — госпожица, ерген, хитра леля — пет дни до Иркутск в един влак. Тръсна глава, засмя се. Да опише цялата тази история на Юлия, тя ще бъде на седмото небе.

Отвори прозореца, извади бележника, подвързан с плат и стегнат с ластик. Писмото на пилсудчиците беше сложено една страница след мястото, на което го бе оставил. Прехапа устна. Някой се е вмъкнал в купето и е претърсил нещата му. А какво по-интересно за шпионина от едно тайно, закодирано известие, което по толкова очебиен начин е тайно, закодирано известие? По вратата, по ключалката — ни най-малка следа. Спец.

Седна, развърза вратовръзката докрай, успокои дишането. Иззад стеничката на атделението долитаха приглушените гласове на Mr. & Mrs. White-Gessling. Тези, които са се вмъкнали… Ако самите те не знаят ключа, какъв е шансът, че ще разбият шифъра още докато Транссибирският експрес пътува? Взели са със себе си специалист за тази цел? Едва ли. Млясна под мустак. Така че: кой ще бъде първи. Ум срещу ум. Развъртя Айдропъра, изтръска писеца. Може Зигмунт да е бил прав и това да е провокация на полицията, а шифърът е само за да не знае, че тук вози лично смъртната си присъда… а може би зад тази дезалфавитна безсмислица наистина се крие тайната на бащата. Кой в такъв случай се е вмъкнал, ако не пан Белег или пан Свински Врат? Или спотаен сред пасажерите в първа класа последовател на свети Мартин?

Перото подскача над листа и пуска петна в ритъма на бързащия влак, цап-цап-цап-ЦАП. В главата — ребуси и заговори, в сърцето — леден страх, а зад прозореца — разслънчавена Русия, Хосподи памилуй.