Асансьорът не работеше; повлякоха ме по криволичещи стръмни стълби. Другият, когото водеха, се опитваше да се откъсне, дърпаше се настрани и като че ли дори предпочиташе да се хвърли от високото и да си счупи главата, отколкото да се изправи жив пред Първия министър; сякаш го водеха на разстрел.

Докато отваряха бронираните зимлязни врати над нас, се огледах от площадката. Казаците на Семьонов вече си бяха тръгнали; конниците изчезваха зад руините, останали от извисяващите се някога една срещу друга Кули. В кратера по средата (единственото останало от Шуплестия Дворец представляваше една голяма Дупка) се беше образувало ледниково езеро, децата на местните жители пускаха в него дъсчени и хартиени лодчици. Утринната синева на небето се отразяваше във водата, отраженията можеха да ослепят човека. Примигах и изпод клепача ми потече самотна сълза.

В коридорите на Кривата кула се въргаляха боклуци, парчета от кабинетни мебели, купища хартия. Всичко това се трупаше на пластове, като в улична канавка, покрай стените на долната част на помещението. Наклонът беше почти двайсет градуса, не повече, което изобщо не пречеше, ако се вървеше нагоре или надолу, но напречните преходи бяха ужасно неудобни. Осъденият се спъна веднъж, втори път и падна; започнаха да го дърпат за якичката и косата, на което той реагира със силни и жалостиви викове, като същевременно удряше с ръце и пети по стените. И се оказа, че тук някой живее или работи — в стаите с избити прозорци, в залите със срутени тавани, — защото на всяка секунда от тях надникваше някой, стреснат от пискливите викове.

— Зейцов!

Блъснаха ме в стената. Отново извиках. Как ли му беше името? Ами бащиното? Зейцов, стари глупако!

Бившият ачуховски каторжник се обърна, застина на място, сбърчи вежди. Под мишница носеше калъф за цигулка, на носа му се мъдреха очила. Беше остарял, прегърбен. И сега присвиваше очи зад лупите, като неуспешно се опитваше да свърже гласа с физиономията.

— Пусни ме, негоднико! — извиках аз на салдата. — Зейцов, това съм аз, по дяволите, не помниш ли как ме изхвърли от Транссиба?

Калъфът падна от ръцете му и се изтърколи под стената.

— Гаспадин Йерославски…?

— Ти какво, да не би да си трезвен?

— Гаспадин Йерославски!

— Кажи му да ме пусне!

— Боже Всемогъщи! Жив сте!

— Хайде, давай, давай.

Биячите с щатски бяло-зелени фуражки на главите най-после ме пуснаха и аз стъпих на собствените си крака — но не за дълго. Зейцов подскочи към мен със засилка и аз отново се залепих за стената. Какво пък, характерът му е такъв, благ, с еднакво въодушевление убива и се радва. Известно време го оставих да ме прегръща.

Той отстъпи крачка назад, избърса очилата си и ме погледна с усмивка до ушите. Мисля, че за пръв път го виждах толкова гладко избръснат, което разкриваше пред Божия свят цялата уродливост на покритото му с белези, изгоряло от измръзване лице.

— Венедикт Филипович! Ама Боже мой! Какво се случи с вас! Ние тук отдавна ви погребахме!

— Ами били сте близо до истината.

— Ама как изглеждате само! — Той плесна с ръце. — Тези гадове ли ви наредиха така? — Той изгледа заплашително щатските.

— Не, не. По пътя преживях всякакви приключения. Сега трябва да се срещна с премиера, край Лена срещнах ето този отряд под знамето на Щатите, само че явно не успяхме да се спогодим напълно… Както и да е, поне накрая се добрах дотук. Казаха ми, че тук стои.

— Счупи си крака. Ама позволете! Измийте се поне, преоблечете се! Имате ли какво да облечете? — Той отново извърна застрашителното си лице към щатските. — Къде са вещите на господин Йерославски?

Аз само се засмях.

— Нека ми върнат пръчката.

Върнаха я.

— Това са ми вещите. Вижте, Филимон Романович, вие тук да не сте някаква важна клечка?

— Ой, къде ти! — И замаха ядосано с ръце на щатските и те веднага си тръгнаха възпитано, повлекли втория пленник, който си спомни, че е смъртно уплашен и отново запя арията си от умолителни вопли; ехото я понесе през пустата Кула. — Върша тук разни работи за временната власт… — Зейцов вдигна калъфа и ме поведе по миражостъклените стъпала към горния етаж. — Разбирате ли, откакто ме уредихте като пазач при Круп…

— Да?

— След като започна Размразяването, всички побягнаха оттук, тоест индустриалците, академиците, бюрократите и буржоазията и аз виждах как ден след ден, нощ след нощ, кулите гаснат — а къде да бягам? Останах да пазя, съвсем сам в Петата Кула. След това съвсем се стопли и тогава Кулите една по една започнаха да падат. Сърцето ми направо се късаше, господин Йерославски, честна дума, не можех да ги гледам. Търсех хората на губернатора, молех Сибирхожето, градските власти — нещо да организират, нещо да направят… Но вече всичко се беше размразило, откакто се разтопи голямото соплицово, нямаше никаква здрава власт. И се събрахме със зимовниците, с работниците в холадниците, които бяха останали без работа тук, в Инокентиевско, дори двама жандарми и инородци дойдоха, и се заехме да спасяваме Кулите. Намери се един инженер, от Тисен, който разбираше от ледени кофражи… Ох, трябваше да видите как ни се налагаше да работим при пилоните: и в дълбочина, и по повърхността, и бетон, но започна да не стига материалът, дори стълбовете, довлечени от падналите Кули… Това вече беше почти накрая, първите шест веднага рухнаха, още се мъчехме с Дванайсетата; а съвсем накрая останаха Седмата и Първата — в противоположната страна.

Междувременно стигнахме до самия край на коридора, по високата северна част на Кулата. Зейцов измъкна изпод сакото си връзка ключове, отвори една врата. Влязохме в помещението. Изглежда това някога е било салонът на директора на крупно ледено предприятие. Сред изтиканите до южната стена мебели забелязах облицован с кожа шезлонг и внушителен библиотечен шкаф от тъмен орех. В гънките на афгански килим се въргаляха книги и порцелан.

Приближих се до широкия прозорец. Всичките му стъкла бяха избити, между рамките се полюшваха зелени щори. Отгърнах ги настрани — в развалините на салона нахлу слънце.

Нападна ме пчела; прогоних я с пръчката, махалото се залюля: 310 тъма. Кихнах и застанах в сенките, като прикрих очите си с ръка.

— Но и Първата е рухнала — посочих към хоризонта зад Дупката.

— Това стана после, когато тук се биха с болшевиките от Центросибир и императорските войници. Най-напред там влязоха троцкистите и започнаха да стрелят по всичко живо, което се появеше пред очите им. Абластниците със Савинков и новите народници изгониха болшевиките; край Александровск имаше битка с императорските. След това всички отстъпиха зад линията на Транссиб и вече близо месец революционният фронт се намира на Иркутск и Ангара. А Кулата на Първия Час я взривиха ленинистите; един снайперист-троцкист простреля командира им.

— Значи сега Зимни Николаевск е в ръцете на силите на Съединените Щати на Сибир. — Прозях се. — Кракът му е счупен, но сигурно приема гости?

— Ще ида да попитам. Сега ще ви пратя китаец с гореща вода и някакви дрехи. При нас тук е царство на мародерите. Пък може и да се избръснете, а? Аха, и храна ще се намери. Починете си, изморен сте. Добре, тичам вече.

И той наистина побягна, като подрънкваше с ключовете; вратата се затвори сама след него. Забравих да го питам за цигулката.

Тръснах се на шезлонга с неволна усмивка на лицето. Вот, настъпи Размразяването и дори характерът на Зейцов се беше променил дотолкова, че пияният марксист-толстоист бе открил в себе ли частичка предприемаческа енергия. Затворих очи под топлата ласка на слънцето. Пчелата жужеше над главата ми.

Възрастен китаец донесе леген и ведро с гореща вода, както и нечии кърпи и тоалетни прибори, маркирани с латински инициали „R.Z.W.“, а при втория курс — четири куфара, пълни с мъжки дрехи от не най-лошо качество. Зарових се в съдържанието им в опит да отгатна произхода и идентичността на собствениците им. В единия куфар намерих немски молитвеник, в другия — Астрологически съветник на деловия човек в Азия, на френски. Според него чак до лятното равноденствие през Година Господня 1930-та на изток от Урал не е твърде разумно да се сключват сделки с хора от знаците Стрелец, Овен и Козирог. Суеверният предприемач се беше запасил също и с Търговски съновник, Френология вкъщи и на работа и Борсово Таро. А под книгите открих три много стилни ризи с цвят сребриста пепел.

Хвърлих старите си мръсни, протрити до дупки и вонящи дрехи. Поработих със спаржата и тъкмо се канех да хвана бръснача, когато вратата в отдалечената стена се отвори и влязоха двама щатски. Обърнах се към тях гол, с насапунисано лице.

— Какво?

Те отстъпиха, засрамени.

— Секретарят на господин премиера помоли да ви предадем… Ще се срещнете с премиера за четвърт час по обяд.

— Добре.

Под етажерката съзрях парчета от счупено огледало, избрах най-голямото. А след като се избръснах, съжалих. Брадата поне до някаква степен прикриваше белезите, петната, деформациите — сега всичко бе излязло на бял свят, като при Зейцов.

Е, няма значение. Някаква си грозотия. Изхвърлих парчето огледало през прозореца.

Повече не се занимавах с косата си; вместо да я подстригвам, я вързах на тила. Намерих долно бельо и костюм. Всичко ми беше или мъничко голямо или мъничко тясно. В края на краищата се спрях на панталон, който трябваше да пристегна здраво с колан и да подвия крачолите, и на едноредно сако в цвят маренго, чиито ръкави, когато вдигнах ръце нагоре, се свличаха почти до лактите; само астрологическата риза ми беше по мярка. Вместо вратовръзка си вързах на двоен уиндзорски възел бяла кърпа.

От старото облекло си оставих само казашките ботуши с напукани кончови, които бях свалил от един труп край Тунгуска.

Излязох да си потърся часовник. Млад руснак, който пушеше цигара до дупката, останала от миражостъкления витраж (тук вятърът минаваше нагоре, през цялата Кула), ме почерпи с тютюн и цигарена хартия. Поговорихме си за немска литература и за красотата на сибирската природа. Той обеща да ми изпрати някой образован човек. Едва след това разбрах кой е този начетен маладец: министърът на безопасността в правителството на Съединените щати на Сибир. Попита ме за моята антислънчева тъмлаура, без да знае какво е това, беше пристигнал тук направо от западен университет веднага след Размразяването, така че освен премиера не познаваше повечето лютовци. А аз му казах, че самият факт, че е способен да забележи тъмлината, вече го свързва донякъде със Страната на Лютите. Това му хареса. Отново запали. Носеха му разни книжа за подпис; той го драсваше с парче от молив върху гърба на солдатика, без въобще да ги чете. Смъртни присъди, помислих си по-късно и си спомних моя виещ съкилийник. Кой знае, ако не беше Зейцов…

Върнах се в стаята си, беше останало време и за сън. Вярно, че пчелата непрекъснато ме будеше — изпънат на шезлонга, отплувах и се връщах в топлата реалност. Надигнах се, разкърших кости, погледнах през прозореца. Децата, които пускаха корабчета в пълната с вода яма, останала от Шуплестия Дворец, ме сочеха с пръст и махаха весело с ръце, отвръщах им подобаващо. Над водата се кълбяха насекоми, облак от малки мушички, конски мухи и други хапещи гадове. Из безоблачното небе диви птици прелитаха насам-натам.

Порових в купчината книги до катурнатата библиотечка. Речници, енциклопедии, тук-там по някоя книга. Върнах се при куфарите с плячката. Борсовото Таро вървеше в комплект с джобна колода карти „Египетско таро на Кроули“ по сибирски образец. Седнах на петите си и наредих на голия зимлязов двеста гадателски поредици, като броях ритмично под носа си. Поченгло спасява. Договор с Победоносцев. Съюз на леденистите. Зимата се държи. Шулц продаде Тесла. Бягай. Тук смущенията се усещаха по-силно, но тъй като вече знаех съдържанието на тази тмечограма, можех да прескоча пропуските и неверните отчитания. Едно беше сигурно: това не беше нито Тесла, нито Кристине — ета уже автаматический тмечний малот бьот.

На вратата почука щатски апаратчик. Качихме се на покрива.

Покривът на Кулата на Седмия Час нямаше никакви предпазни парапети, така че щом застанах на наклонената плоскост, инстинктивно се подпрях на зимлязната пръчка, за да не падна. Вятърът развя полите на сакото, закопчах едно копче. Почистената, лъсната до блясък повърхност на зимлязните плочи блестеше под краката ми като живачно езеро, при всяка крачка слънцето хвърляше отражения във всички посоки, вървиш като в огромна електрическа крушка. Господин Порфирий Поченгло, премиер-министър на Временното правителство на Съединените Щати на Сибир, седеше в средата на покрива до кръгла маса. През кацналите на ястребовия му нос черни очилца той четеше книжата, които от дебела папка му поднасяше секретарят му. Обхванатият в плътна шина крак беше вдигнат на малка табуретка в избеляло пурпурно. Стоманена светлина го обграждаше от всички страни, той беше нажежаемата жичка на тази крушка.

Секретарят се наведе и му прошепна нещо в ухото. Господин Порфирий вдигна глава. Стоях пред него.

— Но кой е този? — изригна той, удивен.

Секретарят и апаратчикът се спогледаха объркано. Щатският здраво ме хвана под ръка.

Ударих с пръчката по зимлязото.

— Не успях да ви купя История от лютите — казах аз, — но виждам, че и сам сте се справили.

Той свали очилата.

— Пане Бенедикте?! Вие ли сте това?! Наистина ли сте вие?!

Пристъпих, протегнах ръка.

— Позволете да стисна ръката на един държавник.

Той погледна трипръстната ми длан, деформирана и покрита с белези. Повдигна се леко от фотьойла, хвана я с двете ръце и я стисна силно и сърдечно.

— Дори няма да питам. И вие доста сте преживели. Сядайте.

С жест отпрати хората си. Настаних се в плетения стол. Наоколо плющяха сребърни платна от светлина, окото ми отново започна да сълзи — светът се разтече в синьо, зелено и това блещукащо сребро, което тук беше най-много.

Поченгло също мълча известно време.

— Пийнете — рече тихо той; гарафата и чашата звъннаха. — Извлек от сибирски ракитник, отлежавал една година. Лек за всякакви болки.

Почти опипом намокрих устните си с напитката.

— Втори ден нищо не съм ял.

— Боже мой, Бенедикт Герославски… — Въртеше глава смаяният Поченгло. — Жена ми няма да повярва, когато й напиша.

Чашата се изплъзна между пръстите ми. Трур-рурурурт! — търколи се по покрива и полетя в пропастта.

— Тя е мъртва!

— Ама вие какво… Ах, да, госпожица Елена. Изгоряла е в онзи Леден санаториум, знам, знам… — В този миг се разсмя със странно облекчение. — Моята Кристинка, тя никога не ми… Ама да, вие не сте чули нищо, нали? Колко години — пет, шест? — С вълнение, което не беше характерно за Порфирий Поченгло, той измъкна от джоба си портфейл. — Ще ви покажа Анджейко, Андрю, ето… на тази снимка — тук е на три месеца.

— Оженили сте се за Кристине Филипов?

— Ето, вижте. Снимката е правена миналата година пред дома ни на Руа Дос Пескадорес.

На снимката лъчезарната Кристине Поченгло, облечена в свободна светла рокля, с лице, наполовина скрито в сянката на сламена шапка, седи с дете в прегръдките си на пейка в градината на вила. Вдясно от нея е самият господин Порфирий, който се взира в обектива от дълбините на черните очни ябълки с характерната напрегнатост на хищна птица. А зад тях, по средата на снимката — високият силует на Никола Тесла. С вече прошарена коса и кокалесто, сякаш изсушено лице, но изобретателят стои все така изправен, в същата онази отнесено-решителна поза, сякаш са го снимали в последния момент, преди да побегне обратно при своите тайнствени занимания. Тмеч залива като тъмен туш гънките и бръчките на костюма му, стои като очертан от нощта. Къщата зад тях — внушителна постройка в испански колониален стил, с боядисани в бяло стени и дълги балкони на всички етажи. В сянката на аркадна веранда за снимката са се строили в две редици многобройни слуги в ливреи и белички престилки. Палми и смокинови дървета ограждат от двете страни алеята към дома, цветовете на хибискус са зяпнали с разтворени чашки-устица към жената с детето.

— Поздравявам ви.

— Расте като обилно поливано, ще стане момче за чудо и приказ. Едва престана да суче, а вече е цял разбойник! Пишат ми, че…

— Да. — Върнах му снимката. Налях си отново от питието в чашата. Главата ми, съвсем олекнала, се клатеше на шията като балон, едва-едва привързан срещу вятъра. Изпразних я на екс. Хм, може би причината беше в напиращата от всички страни светлина. Седяхме тук като слепи гущери в терариума на слънцето. — Знаете ли, че точно сега с най-голямо желание бих ви хвърлил от покрива.

Поченгло отново си сложи черните очилца.

— Не ви се получи, а? — каза тихо той. — С баща ви…

— Мъртъв е.

— С Елена…

— Мъртва.

— С Историята…

— Също труп.

Облегнах се назад, разтворил широко очи и уста към синевата над главата ми, в очакване на една студена капка от тази синева. Чуруликащи дъги масажираха слепоочията ми, слушах цветния им смях и гукане.

Господин Порфирий прекрасно усещаше настроението ми. Изчакваше, прелиствайки документите. Отбелязваше нещо в бележника си с химикалка, перото приятно поскръцваше по хартията.

А аз мълчах, тласнат отново към депресията на незадължителността. Топлият бриз люлееше главата ми, течната яркост избиваше в перли по кожата ми, като ме щипеше, пареше, хапеше… Раз-раз-топен… Звучно примляснах с уста.

— Извели сте ги.

— Кого? А! Онази нощ, когато бягахте от Иркутск — първо ужасно се скарах с Кристинка. — Той отново се засмя. — Заради Никола беше готова да се разкъса на парчета! Накрая ги измъкнах от Шулц, избягахме пред Харбин, през Китай. Когато при първите признаци на Размразяване започнаха онези преговори с британците в Хонконг, аз, естествено, се възползвах от случая и пристигнах в Макао — и там мандалото падна, дааа. Сключихме брак там, на място, в Игреа де Сао Доминго. И не мислете, че сме прибързали, в неприлична треска — аз отивах на война, на въоръжено въстание, което можеше да свърши зле по хиляди начини. — Тук той измъкна табакера, дъгите се разтанцуваха върху герба на Иркутск. Запали цигара. — И все още може да завърши зле.

… Погледнете, пане Бенедикте, колко глупави сме били. Имам предвид, с госпожица Елена. Ако след нашите глупави договаряния в Счупената копейка тя не ми беше отрязала квитанциите… Ах, извинете, ако предпочитате да не… Хмм. — Той издуха дим към слънцето. — Вие си правехте сметки, аз правех сметки. Беше Зима, да, беше Лед, вероятно не можеше другояче. Но… Това е огън! — Размаха стиснатия си юмрук под черните очила. — Това е страстта! — Удари по масата с юмрук така, че съдините иззвънтяха и хартиите подскочиха, на пода падна вестник. Затиснах го с пръчката, преди вятърът да успее да го отнесе от покрива. „Новая Сибирская Газета“, не знаех, че тук вече си имат и следразмразенска преса.

Дадох вестника на Поченгло и се върнах под синевата.

— Това е страстта — повтори той по-тихо, — проста симетрия на егоистичните желания. Не питаш. Не претегляш шансовете. Изобщо не включваш разсъдъка. Разумно ли постъпих? Къде ти! Разумно щеше да е да изчакам да свърши революцията и тогава да се върна, за да предложа на Кристинка. А аз какво направих? Махнах с ръка, пане Бенедикте. Просто махнах на всичко с ръка!

— Всъщност наша ли беше глупостта тогава, под Леда? — Блуждаех с поглед по празното небе. — Глупостта и умът нямаха нищо общо с това, пан Порфирий. Единственото, което имаше значение, беше кое е истина и кое лъжа. Това, че хората се влюбваха така — не беше поради някакво си там хипнотично влияние на Черните Сияния, а по силата на закона на двузначната логика. Онзи същият, който ни позволяваше да съдим с желязна увереност в съответствие с единоправдата на човешките характери, а на вас — да организирате карамболови заговори в История, лишена от ентропия.

… Защото най-ужасно в чувствата е усещането за несигурност, това изтезание, породено от съмнението и разкъсването между ДА и НЕ: обича, не обича, обича, не обича; и дори по-дълбоко, спрямо самия себе си: обичам ли, или само ми се струва, че обичам? Но всичко това е проклятието на Лятото, това е любовта на Котарбински! В Страната на Лютите имаш само два полюса на магнита на душата и повечето от тези колебания и грешки в преценката изобщо изглеждаха нелепи, не подлежаха на замръзване. Само някой като мен… — Тръснах глава. — Това не беше глупост, беше помпата за тмеч на доктор Тесла.

— Ама моля ви се! — реагира събеседникът ми. — Нямам и представа какви ги дрънкате!

— Кога изборът на сърцето ви падна на Кристине Филипов? Докато сте бягали от Шулц, под Леда, пан Порфирий, под Леда.

— Отново искате да задушите до смърт цялата история с вашето философстване. А тогава правилно ни говорехте: Какво е любовта? Нещо, което не може да се изрази. Има само хора, които се държат така и така, и казваме: това е от любов. Но докато само правят сърцераздирателни физиономии, бродят под Луната и пишат бездарни стихчета — какво е това? Любов? Ха! Това е просто пиеса за любов! Картинка за любов! Разказче за любов! Любов в кавички!

— И каква е всъщност тя? Внучка на Тесла — или негова любовница?

— Любовница?! — възмути се искрено Поченгло. — Е, прекалихте!…

Започнах да се клатя в стола, като балансирах с пръчката напред и назад.

— Добре, ами Макао? — цъкнах с език. — Той прави ли нещо там?

— Тесла ли? Естествено! Морган Младши се споразумя с Николай Александрович Романов, Никола избра Макао заради Пътищата на Мамутите в Китай, постави там своя Голям Чук, на Илха де Макау, на хълма в самия център. Морган влезе щедро с капитал в Testa Tungetitum Company и Никола взе под аренда от португалците Форталеса да Гия, целия онзи старинен комплекс под морския фар. Който сега свети в ритъма на ударите на Чука. Целият Макао живее под Чука, закриха всички игрални заведения в града, хирурзите отказват да правят там операции, а китайците се побъркват по сушения бял равнец; затова пък пушалните на опиум процъфтяват. — Поченгло направи широк жест с ръката, в която държеше пурата, обхващайки руините на Зимни Николаевск, обрасли с прясна зеленина. — Не забелязахте ли? Ледът отстъпи! Историята помръдна от мястото си!

Пуффф! — пукна се пробит с игла мехур в гърдите ми. Разсмях се с продължително издишване, към небето, към Слънцето.

— Значи не аз убих Зимата!

След което изпаднах в хълцавица: наполовина истерично, наполовина искрено развеселен, и хълцането изтласкваше всички неизречени думи обратно в гърлото. Така че известно време само гъгнех като идиот.

Пан Порфирий ме измери с черен поглед — и аз веднага насочих единственото си око нагоре, към синевата. Постепенно започнах да дишам нормално. Дяволчето, освободено от мехура, продължи да подскача в гърдите ми около минута-две; издишах го на няколко пъти право в сребристо-дъгоцветното сияние.

Поченгло щракна с капака на часовника си.

— После трябва да ми разкажете за всичко…

— Ами добре. — Седнах изправен, изтрих една сълза от окото си; Поченгло и покривът на Кривата Кула застинаха в този момент. — Дошъл съм при вас по работа.

— Работа?

— Да, работа. — Примляснах. — План за значителни печалби. Много сериозни пари.

Той тръсна пепелта по вятъра.

— Пане Бенедикте, сега аз съм човек на Държавата.

— Едното не пречи на другото. Та най-големите пари се правят от Държавата.

— Шегички си правите! — Поченгло настръхна. — Та вие още от самото начало не взимахте насериозно абластничеството. Но знайте, че за мен най-важната идея е свободен, независим Сибир; самоуправляваща се сибирска държава, силна сред останалите световни сили.

— Знам, господин премиер, знам. Но…

— Вие гледате и виждате само дива страна на авантюристи, изгнаници, неграмотни селяни и суеверни туземци, хиляди версти студена пустош и най-големите на Земята гори, където не е стъпвал човешки крак; а всичко онова, което я е цивилизовало, всичко това — той отново обхвана с жест сибирската панорама, която се откриваше от върха на Часовниковата Кула, — сам виждате, че отново се срива в калта, най-добрите хора бягат оттук. Нали? Но аз гледам в бъдещето, сто години напред — и виждам световна сила! Съединени Щати на Сибир!

Вдиша цигарения дим, за секунда под смолисточерните стъкла се появиха лъчесенки и на издълженото лице, успяло да хване тен под Слънцето, се появи тъмлинен оттенък.

— Само че вие мразите Държавата! — изсъска той. — Аполитея — да, но управление на хората, управление на Лятото — това с най-голяма охота бихте го забранили. И твърдите, че не сте леденист!

— Защото не съм, господин Порфирий, изобщо не съм. Леденистите искат да замразят, да спрат Историята във вече отлично познатата ни форма. А аз точно…

— Леденист от най-лошия сорт: който живее заради Леда, не заради хората! Та вас не ви интересува нищо! Добре, Сибир — не, но да бяхте попитали поне за Полша?

Сепнах се.

— Какво става с Полша?

Поченгло хвърли угарката в дъгата.

— Същото. Тоест нищо.

Нагласи бинтования си крак и се изтегна във фотьойла.

— Няма Полша — каза, като подпря брадичката си с длани. — Само поляците се избиват там едни други под чужди знамена.

— А Пилсудски? Нали беше сключил договор…

— Договор! Пилсудски получи генералски чин от Франц Фердинанд, сега може да се бие с царя в открито поле — но нима си мислите, че Австрия ще му върне и късче от Полша като благодарност за военните услуги? Самите поробители трябва най-напред така да си източат кръвта един на друг, че Легионите на Пилсудски или различни градски отряди на полските партии да станат най-значителната сила по тези земи за известно време. Което, съгласете се, не е най-правдоподобният обрат в Историята.

… А тук — моля, земя и Държава, които могат да се вземат. Тук, Герославски, е втората Америка. По-богатата Америка! По-справедливата Америка! Например автохтоните — американците избиха своите, а аз тук вземам нашите във властта. Съединени Щати на Сибир! — Той почука с пръст по разстланите пред него хартии. — Свои области ще имат бурятите, тунгусите, всички инородци. Никакви резервати, само места в Сената. Разбирате ли? — Той скръсти ръце на гърдите си. — Аз строя тук Държава, със собствените си ръце градя История! А вие ми идвате с обещания за пари…!

… Както и да е! Нямам време сега, чакам Савинков, божие наказание са тези есери, пак искат да пишат писма и да увещават княз Георгий Евгениевич, ако точно той седне в креслото на Първи министър на Империята, но и това може да се промени много бързо; добре, утре ще поговорим повече. — В този момент се усети. — Е, моля за извинение, че така…

— Времето на господин премиера струва злато.

Направи кисела физиономия.

— Я стига!

Усмихнах се.

— От какво се срамувате? Та вие сте министър-председател.

Подадохме си ръце над масата, в оглушителната светлина.

— А със семейство Велицки какво стана?

— Не знам, пане Бенедикте, нямам никакви известия за тях.

Докато се изправях, се олюлях; пръчката отново ме спаси.

— Това е вашата тинктура на празен стомах — измърморих. Избърсах сълзата с маншета. — Как издържате тук, честна дума, човек може да ослепее…

Изпрати ме секретарят, който вече чакаше на стълбището заедно с Борис Викторович Савинков^[1]. Прочутият писател и терорист ме гледаше с подозрение, докато попиваше с пропита с пот кърпичка плешивата си глава. Революции, социализми, анархизми, национализми — всичко това трябваше да се събере заедно, да се сведе до един механизъм. Помислих си, че това би могло да стане кукичката за Поченгло: завръщането на Историята. Можеше ли да се продаде идея в подобна опаковка? Слизах по стълбището, като се спирах на няколко стъпала. Беше Лято, тук минаваха Пътищата на Мамутите, а Великият Чук на Тмечта в Макао биеше безспир.

Чукът. Тесла трябва да е положил огромни усилия, за да намери тази честота на резонанса, и все пак — всичко бе започнало от първия удар.

Виеше ми се свят. Да, трябва да си намеря поне някаква шапка. Това са симптоми за слънчев удар. Притиснах студената обвивка на тмечомера към челото си.

Чак след това, по време на обяда, приготвен от китайците от най-скорошна правителствена плячка (щатските я наричаха „държавнотворчески данък“), преди да спусна зелените щори и да се просна на шезлонга, за да си отспя продължителната умора, Зейцов ми разказа това-онова за случилото се през последните години. Вярно, че не го слушах твърде внимателно, мислите ми се въртяха около собствените ми планове, които възнамерявах да продам на Порфирий Поченгло, а и самият Зейцов разказваше по зейцовски, като руски напев, с думи, разтеглени като в алкохолен брътвеж… Миналото, но що е миналото (а какво е миналото)? — размразено, то вече не съществува. Може да е било така, а може и иначе. Важното е това, което е под пръстите ти, което е в устата, което е под властта на тялото. Ядях лакомо, тъпчех в устата си пикантно месо, запечено в тесто, и салати, мешани със студена риба, хлебчета, подправени с орехи, и оризови крекери, и млади картофки, приготвени с масло; давех се, плюех и ядях. А междувременно с половин уста вкусвах Историята.

Китайски ястия, с китайски имена, сготвени от китайски ръце — ами да, тук китайците бяха много, защото отвъд Великата Стена също имаше война и историческа вихрушка. Зейцов разказа, че Националната народна партия на Китай и Профсъюзната лига вече са събрали надмилионна армия, командвана от „селския генерал“ Лао Те, който се заклел лично да обезглави императора Пу И и да изтреби всички от неговата кръв. Фронтът на китайската гражданска война се преместваше на северозапад; най-напред Лао Те отряза императора от пристанищата. Всъщност поне така изглеждаше от самото начало: революционните сили идваха от юг, от Лятото. Нанкин и Кантон се бяха оказали под контрола на НПК и китайските троцкисти на Чен Ду-сю още преди Размразяването. Португалците подписали договор с НПК и Сун Ят-сен в Макао още през 1926 година. Зейцов заяви недвусмислено, че е сключено някакво споразумение между жълтокожите размразенци на доктор Сун, Морган младши и доктор Тесла. Великият Чук на Тмечта е започнал да удря през 1928 година; и веднага започнали да избухват селски въстания. През лятото на 1928 година лабораторията на доктор Тесла била посетена от Уинстън Чърчил, военния министър на Британската корона. Паралелно с това в Осло се водели руско-британски преговори за Босфора и Балканите. Царят се озовал в ужасно неизгодна ситуация, не можел да обърне гръб нито на Изтока, нито на Запада. Отцепването на Шулц и японската заплаха му връзвали ръцете в Азия. През 1929 година Ледът отстъпил в Иркутск и бесовете отнесли граф Шулц; без да губи време, Страната на Разцъфналите Вишни нанесла втори удар по Корея и източните пристанища на Руската империя, като навлязла в Китай от Владивосток до Ченчун и Харбин. В Монголия будистките свети мъже повели туземците срещу китайците и руснаците — срещу всички чужденци. В Нанкин „Тунмънхуей“ на доктор Сун обявил създаването на Китайската република; водили се дебати върху конституцията на Средното царство, за първия му законен парламент, за новите данъци и новите условия за търговия с варварите и за размера на пенсията на императора. Наложило се Николай II да изпрати войска обратно от Европа отвъд Урал. Което на свой ред дало на европейските държави добрата възможност да я изчакат на спокойствие и после, след кратък ултиматум от Лондон, започнала войната за Босфора и Дарданелите.

— И кой, в крайна сметка, свали граф Зимовний? — запитах Зейцов, докато се тъпчех с ориз и риба. — Ммм, есерите ли? Новите народници?

— Аааа, гаспадин Йерославски, след Размразяването едва ли някой знае какво се вършеше, в Иркутск. И сега не се знае твърде какво става. Носят се слухове, че Шулц е предчувствал всичко, затова извел семейството си от Сибир още преди деня на Последното Сияние.

— Тоест кога?

— През февруари, миналата година. Аз не съм бил там, хората ми разказаха. Безредиците започнали с един нещастен случай на Мармаладницата: разтопената земя хлътнала под релсите и влакът с пролетарии се разбил на две версти от Иркутск, след което бързо плъзнал слух, че това е работа на агенти, изпратени от княз Блуцки, тоест от императора, за да сринат по-бързо зимлязната промишленост и така да свалят от трона сибирския самозванец. На Шулц дори му беше от полза да поддържа подобни сплетни. Само че главите на мъжете вече бяха пламнали. „Красноярский рабочий“ публикува нови снимки на Троцки в Уст-Кут, съветите започнаха да никнат като гъби в градовете и селата… И се посбиха малко размразенци и верните на императора леденисти, а графът направи грешка, защото прати срещу тълпата твърде усърдни казаци. А онова, което се получаваше под Леда, в Лятото не мина: вместо да се пръснат, да се разбягат из града, да се изпокрият по домовете си от страх пред властта, всички се събраха в гнева си и тръгнаха към Сандъка, водени от фалшивия Бронщайн. Така и дойде краят на граф Шулц, прости му, Господи, безбройните грехове.

— Справедливият народен гняв, ммм. Тълпата избира своята Бастилия, тласкана от естетиката на страха. Или Сандъка, или кулата на Сибирхожето, ммм.

— Ами да. Разкъсали всички там, в Цитаделата, на парчета, салдати не салдати, чиновници не чиновници. Но как конкретно — кой, къде, как, с чии ръце? Един Бог знае. Графът дори гроб няма. Оттогава в града цари бедност и беззаконие, но когато най-сетне дойде лятото, от размразената земя излезе всякаква гадост, трупове, имам предвид, гнилости, мърша всякаква, и в Иркутск веднага плъзна зараза. И тя изтрепа поредните хиляди души, а тях пак нямаше кой да ги погребе по християнски или поне да ги изгори, защото след Размразяването нито Сибир, нито градовете си имат силни управници — така че морът само се засили, и започнаха да умират вече следващите, да гният в къщите и по улиците, докато не настъпи първият естествен студ и за два месеца не запечата тази пещ за болести и смърт. Ама сега — всьо вновь. Господин премиерът казва: Градът на Мухите. На нас също тази гадост ни досажда, но там… Тиф, холера, жълта треска, чума — каквото щеш избирай. Затова и щатските не бързат да си връщат Иркутск. А това, че досега се редуват да го нападат пет въоръжени групи, и такива, и всякакви, това вече е друга работа.

Можех да си представя тази картина на хаос и пълно безвластие, напоследък се бях нагледал на подобни сцени повече и от Зейцов. Често дори ми беше трудно да определя кой политически проект подкрепя тази въоръжена купчина народ, която бродеше из Сибир по пътя на грабежите и убийствата, и установяваше в като по чудо не изгорелите села и градчета някакво свое комично управление. Размразенци или леденисти, за или против царското самодържавие — дори това не можеше да се определи. В бой влизаха с най-безумни лозунги: „За царя и саветскую власть!“. Царуваше нечувано объркване, смут, пъстроперие.

Попитах Зейцов за Транссибирската железница; полковник Ван Дер Хек ми беше споменал за конвоите под знака на Червения кръст, организирани от различни национални дружества, които извозваха оттук жените и децата. Бях чул и че японците, спазвайки споразумението с Пилсудски, бяха спасили през Владивосток цели полски приюти и домове за сираци. Зейцов очевидно стигна до извода, че сам се каня да се махам оттук с Транссиба. С печална физиономия ми съобщи, че от Иркутск до Об поне на две места линията е блокирана от военни кордони; заради японското настъпление няма постоянна връзка с Владивосток. От време на време влакове пътуват до Нерчинск и Красноярск, но и това не е сигурно, защото Победоносцев е минирал линията в продължение на десетки версти и заплашва да я вдигне във въздуха. Новонародниците и троцкистите вече два пъти водили сражения за Порт Байкал и за байкалския железопътен ферибот.

Всъщност всеки ден пристигат десетки противоречащи си слухове. Тук имаме работещи радио и телеграфен кабел, отворен към източната страна. Онзи ден казваха, че Хирохито наредил да ударят Пекин. Вчера — че японците са сключили съюз със Сун Ят-сен. А утре сигурно ще научим, че китайският император е абдикирал. Или че Америка се сражава с японския флот за Чукотка. Княз Лвов почти всяко второ новолуние изпраща на Императора молби с оставката си. Йево Величество Николай Александрович понякога ги приема, понякога не, понякога нарежда да арестуват Георгий Евгениевич, понякога го обсипва с ордени и го моли да се върне на поста си. Общо взето, дори не се знае кой държи кормилото на властта в Петербург. Пък и какво значение има? Навсякъде е пълен бардак. Вчера Борис Викторович каза, че таваришчите са издали нова присъда на премиера; само че и в самата ПееСеР вече има седем ли, осем фракции, проклинат се едни други, сега стрелят по депутатите и отцепниците още щом ги зърнат, та нали всеки може да е преоблечен терорист-самоубиец, преоблечен в идейна дреха — само на хартията все още може горе-долу да се вярва. Във вторник бяхме в състояние на „мирни преговори“ с правителството на Негово Императорско Величество, а в сряда — вече сме върли врагове на Руската империя. Хлопа им дъската, господин Бенедикт!

Натъпках се с ориз и История до насита.

Около полунощ ме събуди звук от изстрели. Бяха три или четири; напълно възможно бе да съм проспал по-тихите. Стреляха надалеч, ехото се носеше през Зимни Николаевск. Застанах пред избития към нощта прозорец, дръпнах завесите. Виждаха се няколко десетки огньове — от височината можех да нарисувам върху тъмната перспектива елипса, очертаваща някогашния кръг от Часови кули и полумесеца на Инокентиевски Две. Тук хората живееха в развалините и в онова, което бе останало от промишлените сгради, в набързо скалъпени навеси и бараки, построени от материали, останали от срутилите се след размразяването сгради. Наострих слух: долу някой свиреше на флейта. Плачеше дете. Потракваше пишеща машина. Лаеше куче. Всичко това нощта умножаваше по пет, поднасяше го на черната възглавница на тишината, един звук, втори, и още един — експонати за слуха. Вятърът облизваше потта от кожата ми; даже не знаех, че толкова съм се изпотил насън. Отново ми се беше присънил подземният кошмар. Щом хората се побъркват, когато ги заровят живи в гроба, какво остава за нещастника, който е лежал цяла вечност неподвижно под континенталната плоча? В главата ми припламна мисъл за цигара и тогава удари първата мълния. Ама как така? Пушечни изстрели ли ме бяха събудили или сухият гръм на мълнии? Сто трийсет и едно, сто трийсет и две, сто трийсет и три… Над Зимни Николаевск отекна гръм. Полъхна електрическа влага. Отворих уста и поех наситения с лятна буря въздух, стипчив озонов коктейл, parfum de Tesla. Втори гръм — и се изля. Дъждът нямаше нужда от вятър, кулата сама му се подложи, облегната назад. Стоях там докато бурята не ме измокри хубавичко. После седнах насред празния зимлязен под и се втренчих в дъждовните струи, които разбиваха сенки в сенките, по формата на пръските отгатвах фазата на Чука. Въздухът изстина още повече. Тогава се изтегнах по гръб върху студената стомана. Беше… приятно.

Протяжни гърмежи разтърсваха нощта.

— Лед — шепнех аз. — Лед!

Сутринта при мен дойде пъпчивият помощник на секретаря и ми съобщи, че днес господин премиерът няма да намери време за мен преди обяд, а най-вероятно дори до вечерта; трябваше да седя и да чакам. Затова излязох в Николаевск.

Слънцето се върна с цялата си царствена слава, в златни и бяло-лазурни одежди, и покри Сибир с плащ от светлина. Локвите, които искряха в тревата и бързо съхнещата кал, стрелкаха в очите ми с насмешливи светлинки. Излязох от сянката на Кривата кула и веднага се сетих за шапката. До мен дотича куче, подуши ме, изплези език и запъхтя дружелюбно. Някой му подсвирна от гъсталака от подпорки, въжета, сложни зимлязни скелета и цялата импровизирана техника, с помощта на която Зейцов и другарите му бяха спасили Кулата на Седмия час от пропадане в размекнатата почва. Сега тук се гушеха стотина бездомници — под брезентови палатки и тромави конструкции от метални листи. Време беше да се кипне вода в чайниците и бедняшките самовари, оттам се носеше аромат на китайски чай, а заедно с него и подрънкване на стъкло, тихи молитви: възрастни арменци възхваляваха Господ под лъчите на възкръсналото слънце.

По криволичещи пътечки между колибките и развалините на Зимни Николаевск пъргаво подтичваха китайци, които продаваха и купуваха в разменна търговия всякакви стоки, между другото най-голям оборот правеха от смърдящите мазила против насекоми и от противната храна; с очите си видях как една беззъба баба заплати със златна коронка половин не твърде угоено куче. Може би бедняците под Кулата се страхуваха, че без да искам, ще им отнема обяда.

Няколко семейства, които се бяха настанили под срутилата се наполовина стена на производствен цех, си бяха разкопали наблизо градинка, в която се опитваха да отглеждат картофи и зеле. Някой стоеше тук непрекъснато на страж с тояга и нож. Разменихме любезности с пазача, който носеше сюртук и очила. Преди Размразяването той бил съдебен служител в Прокуратурата по наказателни дела, с годишна заплата от четиристотин и осемдесет рубли. Веднага се оплака, че монголи му откраднали последната перука.

На Десетия час семейство малоруси държеше в клетка три диви птици от неизвестен вид. Сега украинците замеряха с ругатни и камъни спасените от града момичета от Института, носещ името на императрица Мария; през нощта госпожиците се опитали да откраднат една от птиците.

На Единайсетия час, зад някогашната кладенчова холадница на Жилцев (от нея беше останала само напълнена с отпадъци яма), клан изпосталели до смърт тунгуси пасеше два от своите елени и около двайсетина коня, които бяха собственост на СЩС. Временното правителство плащаше за услугите им със сол и брашно. И ето тук се усъмних в разбиранията за политика на господин Поченгло и неговите сподвижници. Получаваше се доста особен метод за установяване на държавността: взимат под своя власт половината грамаден континент, а и възнамеряват да се сравняват със световните сили — но не признават собствените си граждани, които стануват под прозорците им, търгуват с тях като съсед със съседа си.

На Първия час, върху купчина отломки, останали от Кулата, под разкривена палатка и лист от миражостъкло, пациенти приемаше немски доктор. Румена монахиня в черно расо изпращаше болните един по един при него, в сянката на развалините. Опашката продължаваше почти до следващата Кула. Повечето хора наистина приличаха на жертви на заразни болести, очевидно затова и бяха напуснали Иркутск. Поченгло би трябвало да въведе тук карантина, в противен случай Зимни Николаевск ще падне жертва на същите епидемии, които покосяваха губернаторския Иркутск.

Докато вървях по часовия кръг, се вглеждах в нещастниците: тук никой не отместваше поглед под нечии хищно любопитни очи, никой не изгаряше от срам. Всички тези силно кашлящи и хъхрещи хора се бяха вкопчили в живота, много по-зле беше с онези, които мълчаха и не помръдваха, които лежаха на слънце със затворени очи, увити в шуби и кожуси под палещите лъчи. Най-тъжна гледка представляваха, разбира се, децата: бледи, с блеснали очи, изгарящи в треска, безразлично загледани в пространството. Всеки месец, всяка седмица от Размразяването можех да пресметна в страданията и живота на невинните деца. Някои видове несправедливост — някои видове зло — са невъзможни под Леда. Не, не беше прав Herr Блутфелд: интелигентно структурираният свят ще се стреми да не допусне и най-малката вреда на ближния; всичко живо се бори срещу ентропията.

Чудех се дали немецът им взема някакви такси. Но те идваха с празни ръце; нямаха нищо. Може би Държавата започва именно така: от структурите за спонтанна помощ. Няколко младежи си бяха вързали бели ленти над лактите: те разнасяха вода, следяха за спазването на реда, заедно с монахинята определяха йерархията на заболяванията. Лекарят, монахинята, тези доброволци — Поченгло трябваше да ги привлече колкото се може по-скоро под знамената на СЩС.

Някъде на две трети от опашката видях познато лице, с рижи коси, със струпеи, които нямаше как да бъдат забравени. Mijnheer Йертхайм седеше на една издънена бъчва; гризеше мундщука на напуканата си лула, гонеше мухите и четеше статия в едно откъснато напряко парче от вестник. Палтото му тип бекеша, едно време бяло, сега носеше следи от кал, трева, пепел и Бог знае още какви нечистотии.

Приближих се. Вестникът беше напечатан с толкова некачествено мастило, че буквите до една се бяха размазали на ивици и почти се бяха изличили от хартията. Холандецът се гърбеше, присвиваше очи.

— Какво става в политиката? Китайците здраво се държат?

Той не ме позна.

— Аз лично залагам на японците — отвърна Йертхайм. — Те поне не се бият помежду си.

— Господин Хенрик, слънцето ви заслепява.

Той се надигна.

— Чакайте малко… Не… — Наклони се към мен, погледна ме в лицето. — Юрочкин?

— Какъв ти Юрочкин! Това съм аз, Герославски!

Той се дръпна назад, спъна се в бъчвата, падна в калта, вятърът отнесе вестника.

Подадох му ръка.

— Бенедикт, господин инженер, Бенедикт. Не се страхувайте.

Седнахме на бъчвата. Йертхайм измъкна мръсна кърпичка, изтри ръцете си, изсекна се. Забелязах, че в очите му проблясва влага — беше се разчувствал от срещата с познат човек, напоследък съдбата не му беше поднасяла много радостни случки. Освен това забелязах петната от тмеч под очите и лютовска тъмлаура в косите и по сплъстената брада, на яката и ръкавите. На лявото му рамо имаше засъхнала кръв.

— Какво се е случило? Ранен ли сте?

— Не, не. — Отново се изсекна звучно и прибра кърпичката. — Убиха икономката ми и момчето, наложи се да бягам от Иркутск.

— Кой?

— Ами… ленинисти, от Центросибир.

— А вие каква връзка имате с ленинистите?

— Никаква! Нима трябва да имам? — Той скръцна със зъби. — Попаднеш ли пред очите на такива бандити, всичко заминава.

— Защо, тогава…? — Махнах с ръка към Първия час.

Той извади лулата от устата си. Пръстите му продължаваха да треперят.

— Боя се, че сега всичко ще тръгне като лавина. Щом ме пусне Ледът — бам! Ще се разпадна, ще се разсипя — той отвърна поглед, — ще се разлепя.

Хванах го за ръката.

— Каква ви беше последната диагноза?

— Ходих в болницата „Света Троица“ в Иркутск. Лекарят каза, че болестта не се развива. Само че, господин Бенедикт — той ме придърпа към себе си, бързият му шепот опари откъснатото ми ухо, — само че изгубих динамото си, остана в градската квартира, не съм се замразявал вече повече от седмица!

— Но нали си направихте онзи ръчен теслектрически генератор.

— Ами да! Както ми казахте! И всичко беше нормално повече от година, имах толкова Зима, колкото ми трябваше. Докато, дока… — Той ме пусна. — Усещам, че вече започва. — Притисна длан към палтото, пристегнато здраво на кръста. — Вече започна.

Притиснах студената пръчка към слепоочието му. Лед ми дай, Лед!

— Хванете се за това.

— Какво?

— Дръжте го. Аз ще завъртя. Малко е неудобно, но…

Разтърсих тмечомера, докато малкото динамо в средата му не заработи.

Инженер Йертхайм мръщеше гъстите си вежди.

— Това случайно да не е…

— Не, само измерва разликата в потенциала. — Прочетох показанията на скалата. — Петдесет и шест тъма, хм. — Хванах края на махалото и го засилих отново. — Трийсет и едно.

— Това не е нашата мярка.

— Не, на Никола Тесла е. — Почесах белезите, останали след отмразяването на пръстите ми. — Хм. Нещо ми подсказва, че няма да установим базовата крива. Извините.

Обърнах се към две жени, които стояха малко по-напред на опашката. Те още отпреди ни оглеждаха с любопитство. При тях тмечомерът показа еднакви стойности: по 301 тъма.

— Нивата почти са се изравнили. Година и половина е била достатъчна.

— Проклетото Размразяване… — промърмори от дълбините на брадата си инженерът.

Надигнах се.

— Размразяването не променя нищо, пан Хенрик. Технологията си остава технология. На човек му е нужен Лед, прави си го. Да вървим.

— Ама къде?

Показах с пръчката към Кривата кула, от чиито избити прозорци се развяваха знамена в бяло и зелено.

— Напоследък живея при щатските. Гост съм на премиер-министъра. Преди кой се разполагаше тук? Френски компании? Не вярвам, че няма да успеем да намерим материал за малка тунгетитова индуктивна бобина за вас. Хайде! Горе главата!

— А това безопасно ли е?

— Ами ще се постараете да не попадате пред очите на онази банда…

Щатските, които пазеха стълбището, ни пропуснаха, без да им мигне окото; виж, на онези горе се наложи да им се развикам и да ги заплаша с името на Поченгло. Оставих Йертхайм в стаята ми, засега му забраних да излиза. Хванах първия китаец, който ми попадна пред очите, и го пратих за гореща вода и прясна храна; той, естествено, си даваше вид, че нищо не разбира, както правеха всички след Размразяването — наложи се да му показвам с жестове.

След това тръгнах да посврача из Кулата, като от време на време надниквах в празните помещения и така, три етажа отдолу, попаднах в редакцията на „Новая сибирская газета“. Където господин Йеж Вулка-Вулкевич тъкмо подготвяше за печат новия брой. Прегърбен над кудкудякащата под пръстите му пишеща машина, той пуфтеше черен тютюн и си припяваше под носа някаква игрива песничка. Над писалището висеше поставен в рамка портрет на Порфирий Поченгло, застанал в снега с военен шинел и винтовка в ръка.

Познах редактора по борсучия му профил със сиви мустачки. Гледах го от прага няколко минути, докато някой не влезе през страничната врата и не ме попита какво искам; редакторът Вулка-Вулкевич погледна през рамо, изпафка дим и се върна към работата си. Излязох, без да кажа дума.

Следобед, докато инженер Йертхайм човъркаше в ъгъла куфара с отпадъци, който бях успял да събера, а аз си седях до прозореца, дъвчех махорка и гонех досадните мухи, на вратата почука Зейцов.

— Твърди, че се познавате… — започна той, като пъхна главата си в процепа. Но в този момент го блъсна и влетя в стаята самият редактор Вулкевич. Разперил широко слабите си ръце, преливащ от сърдечност, той се затича по пода да ме поздрави, като едва не се спъна на опънатия от Йертхайм кабел.

— Я виж ти! Пан Бенедикт! Казвате, че не го познавам! Как така! Веднага, щом разбрах! Уф! Колко неочаквано! Каква радост! Радост голяма!

И се хвърли да ме прегръща.

Спокойно го отместих от себе си.

— Казах ли им! — продължи той, без изобщо да се смути. — Не искаха да повярват, а аз им говорех: пане Бенедикте и от тази неприятност ще се измъкне; бащата не хванаха и сина няма да хванат. Само пан Велицки беше оптимист, че…

— Какво стана със семейство Велицки?

— Ааа, не знам, от началото на Размразяването не съм бил в Иркутск. Напуснах го заедно с нашия вожд. Той ми намигна и посочи с пръст тавана. — Велик поляк и велик сибиряк. Пане Йеж, каза ми той, за какво са триумфите, ако никой не разбере, че в Сибир вече има нова държава. Какво ни трябва? Трябва ни вестник, популярен вестник, с голям тираж, за да достига до целия народ. Но как да стане? Ами аз се заех! Пане Порфирий — тук редакторът се удари със старческия си юмрук в също тъй старческите гърди, — на Вулка-Вулкевич винаги може да се разчита!

— Излиза, че вече не е Пилсудски.

— И за Пилсудски ще стане дума, не се безпокойте. Но ето този брой…

— И това е седмичник? Ежедневник?

— А самият вие чели ли сте го? О! Почакайте!

И той хукна надолу, към вратата.

Изплюх се през прозореца, погледнах въпросително Зейцов, руснакът само повдигна рамене. Забърсах няколко мушички от лицето си, смачках ги в дланите си. Филимон измъкна тапата от бутилката самогон. Поклатих глава в знак на отрицание. Вулкевич се върна и ми връчи един омачкан брой от своята „Газета“.

— Цялата е на руски — промърморих аз.

— За сибиряците! Трябва да е на руски, повечето хора тук говорят точно руски. Значит, мнозинството не знаят, но, нали разбирате, от онези, грамотните…

Седна задъхан на перваза на прозореца до мен.

Разлистих броя. Първите четири колонки бяха заети от различни тържествени абластнически декларации и политически призиви, по-нататък имаше новини от околния свят, главно от Източния и Западния фронт, които не се различаваха особено от слуховете, които ми беше предал Зейцов, но бяха предадени с език, сполучливо имитиращ чиновническия; после следваше пълен бъркоч: селскостопански съвети за „новите заселници в пролетта“, рецепти от „Сибирски гастрономически алманах“ (черна супа от еленова кръв, супа от луковиците на Петров кръст, салата от бурени, каша с глог), китайски хороскоп, карикатура на Николай II, изгубен на европейски кръстопът, със свалени до глезените бричове, неясна фотография, изобразяваща (ако се вярва на подписите) Владивостокската сеч, както и три прозаически фрагмента, в това число откъс от биографията на Вацлав Шерошевски, написана от Теодор Левера.

— Това пък как е станало? Та нали Левера и Шерошевски са жестоки конкуренти.

— Така беше преди, пане Бенедикте, още преди Размразяването.

Оказа се, че щом Юзеф Пилсудски отвел своите япончици на брега на Висла да се сражава за размразена Полша, Вацлав Шерошевски, който беше заклет пилсудчик, захвърлил перото заради пушката и се записал в Легиона. И загинал още в първия сблъсък, убит от заблуден куршум, като оставил съпругата си бурятка и децата без баща и съпруг. Така Левера се отървал от своята Немезида и духа-преследвач на сибирската литература.

И какво направил след това? Започнал да пише агиография^[2] на Вацлав Шерошевски!

— Очевидно не са били кой знае какви врагове — резюмира цялата тази история пан Йеж.

— По-скоро Шерошевски изобщо не е забелязвал Левера — промърморих аз, — но пък Левера е страдал от натрапчива мания по Вацлав Шерошевски. — След което прочетох няколко абзаца от биографията. Вие какво, не го ли забелязвате? Образът на единоправдата, извлечен от Леда — оставих вестника настрана, се размазва като тези букви.

Вулкевич се смути. Но бързо го прикри с поредния енергичен жест и ентусиазирана реч.

— А ето този брой, сам ще се уверите — той измъкна изпод мишницата си дебела папка, — той ще е за нашия господин премиер! Ето! Дори имам интервюта с негови стари приятели, със сътрудници, имам гимназиалния му бележник, фотография от неговото първо причастие, вярно, че е малко… Ето и от Металургичното и минно дружество на Косовски и Буланже. Както и от самото начало на въстанието. Ето и по-ранни, хонконгски…

Между снимките бе и онази, която вчера ми показа Порфирий, както и няколко други, направени по същото време и на същото място. Кристине Поченгло се криеше от тропическото слънце под широкопола шапка; доктор Тесла бе положил ръце в бели ръкавици върху раменете на Кристине и Порфирий, наведен към малкия Анджей; ивичест котарак, изкатерил се на пейката, лежеше на коленете на Кристине, протягайки лапа към детето. Присвил очи, аз изучавах снимката под светлината от ниското слънце.

— Били ли сте у тях там, в Макао?

— Ха, та аз съпровождах пан Поченгло по време на преговорите в Хонконг, той ме взе…

— И как мина сватбата? Трябвало е официално да съобщят какъв се явява на Кристине Никола Тесла.

— На самия мен ми беше интересно. — Възрастният редактор веднага се хвана за темата. — Всякакви сплетни съм чувал, естествено, но един от хората на Морган младши, който хубавичко се напи на приема, разказа ето каква история. Или вие я знаете, пане Бенедикте? В определен период от време, през деветдесетте години на миналия век, доктор Тесла бил главната атракция на нюйоркските салони, дори бил в приятелски отношения с високопоставени лица: Теодор Рузвелт, Марк Твен, Ръдиард Киплинг, с нашия Игнаций Падеревски, Август Сен-Годен и Джон Мюър.

— А, знам, той ми е казвал.

— И между останалите Тесла доста се сближил с едно семейство, което имало големи връзки в тамошното high society^[3], съпрузите Джонсън, Робърт и Катрин. По онова време тя била вече зряла жена с две пораснали деца. Ха, но ирландската кръв не изстива дори до смъртта.

… Романсът им продължил няколко години, пане Бенедикте. Странна била тази афера, също колкото странни били любовникът и любовницата. Той можел седмици наред да не излиза от лабораторията си, като се хранел само с мълнии и фантастични идеи; но междувременно й пишел дълги писма. Тя го запознавала с жени от висшето общество, нерядко го тласкала към други омъжени дами. Като същевременно не се криела твърде от съпруга си; самият доктор Тесла поддържал много добри отношения с mister Джонсън.

Изплюх през зъби черна слюнка.

— Значи Кристине е дъщеря на Тесла и тази госпожа Джонсън?

— Не, по-скоро не. Все пак госпожа Робърт Джонсън била в доста напреднала възраст. Според човека на Морган се носел и друг слух: че в един от романите, уредени от Катрин, се родило извънбрачно дете и че Катрин, като „черна кръстница“ sui generis, го взела под своята опека, предоставила на момичето дом и образование, докато сръбският гений обикалял света от един свой безумен проект до друг.

— Но защо „Филипов“?

— Ами така Тесла наричал Джонсънови. Изглежда е дошло от някаква поема за сръбски национален герой. И след това за Тесла Катрин завинаги си останала „госпожа Филипов“. Това също не го прикривали особено, точно така я представял в обществото. Вие нали знаете, че нашият доктор не е способен на разни подобни интриги между хората, главата му е заета със съвсем други неща.

— Значи все пак му е дъщеря… Тя самата призна ли го?

— Съвсем не! Отрича пламенно! Всъщност и други слухове се носят… Alors, il n’y a que la vérité qui blesse.^[4]

Погледнах рязко Вулкевич. Той извърна глава.

Върнах се на снимката от Макао.

— Чтож, не е чудно, че от нея не може да се измъкне единоправдата за миналото: живее близо до непрекъснато удрящия Голям Чук на Тмечта. Хм. Хубаво момченце.

Наполовина истински, наполовина фалшив внук на Никола Тесла, заченат и роден под този Чук, Анджей Поченгло: l’Enfant de l’Été^[5]. Странна тръпка премина по изкривения ми гръбначен стълб. Вгледах се в това бледно петънце — бебешкото личице, — сякаш се опитвах да разшифровам лицето на мой смъртен враг, генерал на вража армия.

— Но! — Пан Йеж не позволи на мълчанието да продължи. — Едва не забравих! Та нали последния път, когато се видяхме, ме помолихте…

— Кога се видяхме за последно, пан Вулка?

Той преглътна слюнката, адамовата му ябълка подскочи като на птичка, но сърдечната усмивка не слезе от покритото му с бръчки лице.

— Нали искахте да разберете за Фишенщайн? Та аз научих например семейната му история. Знаехте ли? Че по време на Иркутския Велик пожар той изгубил всички, абсолютно всички от своето многочислено семейство: изгорели в онзи дървен дом, който бил един от първите срутили се. Самият Абрахам Фишенщайн тогава бил на някакви преговори, които продължили до късно през нощта; връща се, домът му в пламъци, а жена му, децата, роднините, братята и сестрите, братовчедите — всичките се пекат живи; казват, че по цялата улица се чували писъците им. И той се хвърлил в огъня.

— Окото.

— Точно така, върху него се срутил таванът и тогава или треска или просто огънят му изгорил окото, което сега прикрива с тунгетит. Измъкнали го оттам в безсъзнание; естествено, никого не спасил. Както вече казах, всички изгорели.

— На пепел и прах.

— Хм, ами да.

Плеснах се по бузата, като размазах една мушичка на кърваво петно.

— Ами добре, пан редакторе, много ви благодаря. Това наистина може да свърши работа.

Той разцъфна.

— На вашите услуги, на вашите услуги. Радвам се, че успях поне с нещо да помогна!

— Само с това не прекалявайте. Никаква благодарност няма да ме засрами дотолкова, че да не мога да ви кажа в очите, че сте изменник и продажна гнида на тайната полиция.

Вулкевич подскочи, изпусна папката и останалите хартии, размаха ръце, подскочи, огледа стаята, изпъчил гърди като петел, сякаш търсеше подкрепа от свидетели, че е бил обиден; същевременно сбърчи вежди и вирна бойно брадичката си — но после изцяло смени стратегията и в миг зае позата на обиден: тъжен поглед изпод наведената глава, отпуснати рамене, болезнено свити устни; протегна ръката си в ням въпрос. Как съм могъл да постъпя така! Каква безчувственост, каква грубост, същинско варварство! Срам, срам, срам!

— Онова, което ме озадачи — казах аз, без да си позволявам да бъда въвлечен в тази жалка просяшка комедия, — беше как успявахте да излъжете всички под Леда, да ги мамите и същевременно да живеете толкова добре в лъжа и фалш. Поляците ви допускаха на заседанията на клуб Счупена копейка, доктор Мишливски не подозираше нищо. Но после открих причината и следствието: точно затова тайната полиция е дошла при вас, защото бяхте спечелили доверието на сериозни и важни хора. А този недостатък, тази истина за фаталния недостатък на вашия характер, се вижда пределно ясно: но на какво се ядосвахте толкова, защо толкова се дразнехте и недоволствахте от хората? — Избърсах кръвта от бузата си. — Математиката на характера, пан Вулка, е неумолима: вие се съгласявате на измяна и от този миг вече сте изменник; измяната съществува във всички уравнения. Единственото, което можете да направите, е да я преместите към едната страна на света. Имате огромни претенции, вашите гняв, болка и ярост към окръжаващия ви свят не са прикрити добре и всичко това е, защото сте предали другарите си. И изобщо не ме интересува какво славно минало носите във вашата памет. Вие сте предали другарите си. — Станах, блъснах изпънатата му ръка. — И това е Правдата.

Редакторът се отдръпна.

— Ама вие какво…! — После млъкна. Лицето му запърха в поредица от бързо сменящи се физиономии, като при Петрухов или Чечеркевич; за миг се спря на изражение на искрено отчаяние, но после и то отмина. Редакторът простена нещо неразбираемо. Отмести поглед към стената и прошепна: — Но нали няма да кажете на господин Поченгло…

— Предател.

— Пане Бенедикте, смилете се…

— Предател.

Той отстъпи крачка назад.

— Пожалете ме…

Пристъпих към него.

— Предател.

— Ама как сега, пане, в края на краищата вече няма тайна полиция… аз нищо не…

— Предател.

— Отмъщавате си, това е мръсно отмъщение, нали?

— Предател.

Още една стъпка назад и изведнъж — неочакван изблик на гняв:

— Ама какво сте се хванали за тази измяна: предател, предател…? Имате ли документи за това? Няма да позволя подобни обвинения… а нима вие сам не преговаряхте с руснаците, не взимахте ли пари от тях, а?! Я какъв съдия се извъдил, всезнаещ и безгрешен!

— Предател!

— На всички ни се е налагало по някакъв начин…

— Предател.

— С какво право, ви питам, с какво право! Само Бог на небето…

— Предател.

— Не, не, не бъдете такъв, Герославски!

— Предател.

Още една крачка назад, последвана този път от сълзи:

— Ще замина, ще замина, щом искате, за какво ви е страданието на един старец, и така не ми остава много на тоя свят…

— Предател.

— Беше някаква дреболия, откъде да знам… помолиха ме… не исках никому да навредя…

— Предател.

— Сам виждате, целият ми живот, всичкото добро, което съм направил за отечеството, всичките години, прекарани в нелегална работа, с риск за живота, нека поне хората да ме помнят, пане Бенедикте, скъпи…

— Предател.

Крачка назад…

… и полетя в пропастта, с подсечени от празната прозоречна рамка нозе; в последния момент се опита да се хване за завесите и дори успя да докопа едната, но тя се откъсна като лист хартия, и полетя, полетя в бездната пан Вулка-Вулкевич, придружен от пърхането на меката материя и сиянието на озарената от слънцето зеленина. Имаше го — и вече го няма. Падна. Погледнах. Щатските се приближиха до трупа с вдигнати карабини.

Mijnheer Йертхайм се наведе и погледна през съседния прозорец. Чух го да мърмори нещо под носа си за Исмаил. Щом забеляза, че го слушам, потръпна; отвори уста за обяснение, но аз минах покрай него, без да кажа нито дума.

Събрах от пода разпилените от редактора хартии; бяха се пръснали из половината стая. След като остави бутилката и чашата, Зейцов ми подаде няколко листа и сива брошура.

— Не трябваше — прошепна той.

— Та аз и с пръст не съм го докосвал.

— Стар човек. За милост молеше…

— Какво да направя? Такава е истината: бил е предател.

Зейцов наведе глава; промърмори нещо неразбираемо и излезе.

Върнах се отново до прозореца, седнах и си свих дебела цигара. Пръстите, които ми бяха останали, бяха съвсем спокойни, уверени. Щатските вече бяха изтеглили трупа на редактора до Кулата. Издишах дима към проклетите мушички и комари. Аленото слънце се скриваше зад развалините на Кулата на деветия час. По това време пискливите викове на китайските търговци вече се чуваха много надалеч, светът вече се беше разтопил във вечерно спокойствие. Опрях тила си в рамката. От маслените цветове на небето и слънцето ме заливаше мазна, плътна меланхолия. Но какъв е смисълът да тъгуваш за това, че истината е такава, каквато е? Какъв е смисълът да обмисляш варианти на несъществуващото минало? (Който търси познание за себе си, търси смъртта.) Човек трябва да се отърси от всичко това! Толкова угризения на съвестта, толкова ентропия.

Изпънах изкривения си гръбнак, притисках с коляно към рамката купчината объркани листове на Вулкевич. Между тях изскочи тази невзрачна брошура, с два пъти по-малък формат. Станислав Бжозовски. Избрани произведения. На трета страница собственоръчно посвещение от автора от 1908 година: На ЙВВ — никога не забравяй първите ни клетви. Задавих се с дима. А така! Съзаклятие между предатели! Интересно какви ли са били техните „първи клетви“? В какво се кълнат предателите? В Лъжата? В празния език на Тайтелбаум?

Прелистих няколко страници. Бъдещето на марксизма, могъществото на революционната философия. Но поне Бжозовски като че ли разбираше Историята. Когато четеш философските писатели от предкантовата епоха, дали ще е Декарт, Лайбниц или пък мистика Бьоме, или Спиноза, изумява липсата на историческа атмосфера. Човек се сблъсква непосредствено с Бог, природата и така нататък, сякаш мисълта се е развивала в някакъв извънисторически вакуум. Светът е добър или светът е лош. Това е въпросът.

Същевременно — когато дивият якут умира от глад, виновни са не само липсата на риба в реката или студът; виновна е онази първобитност на производството, която е основа на неговия живот. За човека светът е онова, което той е направил от него, и онова, което е пропуснал да направи. Човекът твори Историята, а не Историята човека. Това означава, да: Историята твори човека, доколкото той й позволи, ако не я разпознае като сила, подчинена на неговата сила, и не се възползва от това знание и сила. В противен случай, както по времето на гърците, мечтаещи за Кръга на времето, или Декарт, очертал абсолютните координати на Вселената — остава ни с покорно наведена глава да се оставим на Историята, която тече в дива стихия и ни увлича в нея.

И какво чак толкова можем да изменим в този свят, че да анулираме едни форми на Историята и да активираме други? Ами да, научният прогрес, прогресът на цивилизацията, той променя всичко, защото под заклинанията на Историята не попадат хора, обучени в университетите, които прекосяват континентите с влакове, всеки ден получават от радиото и вестниците новини за десетки различни култури, които работят в електрифицирани заводи и кантори — те никога няма да встъпят в робски отношения, както египетските фараони, няма да приемат за свои племенните обичаи от дописмените епохи. Отношенията между човека и обкръжаващия го свят зависят от собствените му физиологични органи и от изкуствените органи, тоест инструментите, които е създал. Тъй като в хода на историческото развитие човек не придобива нови органи, всичките му постижения щяха да бъдат затворени в рамки, определяни от неговата физиологична организация, ако не беше постоянното революционно влияние на изобретенията и техническите подобрения. А в края на този процес има — какво? автоматичните червеи на Николай Фьодоров? Не можем да си добавим нови органи и нови чувства, но затова пък можем да си добавим инструменти, които да изпълняват тези функции.

Но напред в Историята продължава не голият човек, а човекът плюс науката.

Мушичка влетя в устата ми; изплюх я. Ха, та аз онези червеи дори нямаше да ги усетя, дори да ми влезеха накуп в окото… Машини, видими единствено под микроскоп, механизми с големината на бактерия. Абрахам Фишенщайн, който мечтае за възкресението на близките си от прахта, разнесена от вятъра по въздуха, водата и земята, може и да не е безумец, защото точно такива безумци обуздават Историята. Та нали въплъщението на Фьодоровските видения ще осъществи и великия план на марксистите: хората, способни да се възпроизвеждат във всякакви телесни и безтелесни конфигурации, въпреки смъртта, въпреки времето и пространството, ще притежават пълна власт над Историята. „История“ ще се превърне просто в другото име на действията на човека, който свободно, по собствена воля, ще формира света и себе си в този свят. Човек ще започне да живее в Историята така, както сега живее в Природата. Трябва да се разбере, че дори природата, в която живее човек, природата, разбирана като поле на човешката дейност, той създава сам, за да има възможност да зададе друг въпрос: а каква цел на историческото развитие трябва да си постави човечеството?

И отново това „човечество“. Изстрелях угарката към Слънцето. Как не е успял да осъзнае Бжозовски, че в Лятото никога няма да бъде постигнато съгласие дори за най-общите цели и съдбини на човечеството? Ако отведем всички тези философи на някой и друг правдобой на мартинисти или други религиозни сектанти, тогава те ще разберат разликата между света на студените идеи и подвластната на ентропията топла материя. Не светът трябва да решава какво да бъде човечеството, а човечеството само трябва да реши какво да прави със себе си и със света. Ха! Какво има тук да се решава, когато Ледът се пукна и Истината се разля от шевовете.

Но под Леда — тогава да. Отпуснах клепача си, вечерният кармин проникна чак до живото око. Под Леда — да, но как точно ще изглежда това на практика? Опитах се да си представя логически образ и веднага си спомних за ясновидските сънища на Победоносцев. Кой тогава би управлявал Историята — един човек или група от експерти, без значение, да приемем, че ще управлява един — в цялото Царство на тъмнината той ще определя не само принципите на властта, принципите на правото и икономиката, но и всякакви морални, религиозни и дори естетически норми; те просто допълват живата тъкан на Историята. Едно е добро и зло за племето на Мойсей, което броди из пустинята, и съвсем друго — за Всеруската империя. И какво, през това време се е променил и Бог? Не. Хората са се преместили в Историята.

Повелителят на Царството на Тъмнината ще държи в ръката си същата онази стрелка на Доброто и Злото, с помощта на която Зейцов заповядваше на госпожица Елена да промени курса на Транссибирския експрес. Отворих око, затворих го, отворих око — стрелката наляво, стрелката надясно.

Само че на практика, естествено, нещата не са толкова прости. Но как да получиш власт над идеите? Човешкият дух налага закони в света чрез ръката. Мисъл, която няма каквато и да било връзка с ръката, остава безплоден мираж. Само по времето на лютите разни типове твърдяха (и аз понякога им вярвах), че е достатъчно да подчиниш на волята си Отец Мраз, пастирът на мразниците, и те ще замразят Историята ни според предписаните разпоредби. Но дойде Размразяването и приказката отлетя. Защото докато не разполагаме с каквото и да е непосредствено въздействие на идеологията върху света, целият смисъл на идеите ще зависи от значението им за производителните сили на човечеството.

Потърках останалите след белезите островчета четина. Тук Бжозовски не е съвсем прав — та нали именно Размразяването, което представлява точно разтваряне на Историята според правилото на Бердяев — то беше предизвикано чрез директното влияние на света на идеите: все пак Никола Тесла не удари със своя Чук в министерските кабинети и световните парламенти, той не биеше по материята…

— Имам! — изкрещя инженер Йертхайм.

— Мраз?

— Почакайте, тъкмо пъхнах тунгетит в електромагнитното поле, сега ще видим. Но се върти гладко и дори на намотката се появи лъчесянка.

Разбирам, че за хората, за които цялата физическа работа включва единствено писане, е неприятна и трудна за разбиране мисълта, че красотата дори на драмите на Шекспир или произведенията на Платон няма никакво значение за грубата и сляпа материя и че в резултат на това е желателно да се открие някаква тайнствена връзка между моралните, естетическите ценности и стихиите. Но докато единствената такава връзка е послушанието, което може да бъде наложено на силите на природата от човешката ръка, дотогава всякакви идеи за преодоляването на марксизма ще са подходящи единствено за същата онази колекция, в която поставяме книгите на алхимиците и астролозите.

— Oh, Mijn God, Ijs, Ijs! — припяваше холандецът, докато въртеше тромавия зимлязен барабан. Върху ръката му вече се натрупваше бял скреж, а по очертанията на набитата фигура на чернофизика се забелязваше смолиста тъмлаура.

Единственият последователен опит за преодоляване на марксизма е магията.

Сякаш ме прониза ледена мълния — през мозъка и гръбнака; скочих от мястото си, редакторските хартийки се разпиляха, половината от тях полетяха през прозореца. Лед! Нали сам бях казал на Йертхайм: Размразяването не променя нищо, технологията си е технология. На човека му трябва Лед и си го прави! Човекът прави Леда! Човекът прави Историята!

Та ние знаем какво е непосредственото въздействие на идеите върху обкръжаващия ни свят! И точно в това се състои връзката на стихиите с моралните, естетическите ценности, както и с всички останали: в черната физика!

— Вие случайно не искате ли, господин Бенедикт?

— Не, нямам нужда. Само гледайте да не прекалите. И най-добре не излизайте от стаята. Аз трябва да вървя.

— Ами ако започнат да разпитват за журналиста?

— И какво? Кажете им истината.

Седнал на масата насред слънчевото огледало, Порфирий Поченгло вечеряше в компанията на брадат свещеник; в същото време един лечител-монгол се занимаваше със счупения крак на премиер-министъра, втриваше в него пресни мазила, омотаваше я с нов бинт. Почаках на стълбището, докато не излязоха и двамата: лечителят и попът. Междувременно слънцето скри докрай тежката си глава, на небето остана само оранежево-пурпурно-златната грива, разпиляна по половината хоризонт. Вятърът утихна напълно и насекомите беснееха, хапейки всичко живо и топлокръвно. Слугите-китайци разположиха около масата на Поченгло шест кадилници, които обилно бълваха пушек против комари. Но разбеснялата се сибирска напаст е способна да загаси и огън, като го засипе с пепелта от собствените си тела.

Имам чувството, че съм на аудиенция при Шулц-Зимовний.

— Седнете. Гладен ли сте?

На масата имаше топло мляко, конфитюр от вишни и мек хляб, както и няколко купи с различни зеленчукови китайски ястия.

— Кафе?

— Няма да откажа — поднесох чашата си аз. — Дори не помня кога за последно пих кафе, ммм…

— Честно казано, така и не ми разказахте нищо. Къде се бяхте дянали през всичките тези години?

— Бродих по Пътищата на Мамутите.

— Търсехте баща си?

Вдъхнах дълбоко острата канелена миризма.

— Хмм, намерих го, намерих го. На Пътищата на Мамутите, господин Порфирий, в Подземния свят.

Изражението на лицето му не се промени.

— И какво се случи с баща ви?

— Размразяване.

— Ах, да. Вече споменахте, че е починал. Моите съболезнования.

Вдигнах поглед.

— Няма за какво да разговаряме, щом ме смятате за луд.

Порфирий се засмя. Напрежението спадна.

— Е, добре, пане Бенедикте! Както едно време! Пак сте се настървил!

— Ами щом нямате вяра на моята истина. — Допих кафето, оставих чашката, поставих празните си длани симетрично на масата. Сега гледах право в Поченгло, траекториите на погледите бяха като разчертани с триъгълник и пергел. — Истина ли казвам? Пан Порфирий! Думата е ваша. Аз истина ли съм?

Червената светлина потъна в гъстия дим, миговете забавиха своя бяг. Чаках. Моето око — неговите очи.

— Давай — изхриптя той.

— Основаваме зимлязна технологична компания. Герославски, Поченгло и трето лице, поради финансови причини; но за това по-късно.

— Вече няма никаква зимлязна промишленост.

— Тогава ще я изградим, ще станем монопол.

— Няма вече никаква зимлязна промишленост, няма люти, няма холадници, няма никаква възможност да се замразява руда. Всичко свърши.

— А аз започвам. Притежавам технология за производство на зимлязо, за нея са необходими единствено тунгетит и електроенергия. — Ударих с длан по масата. — Пан Порфирий! Аз истина ли съм?

Той си играеше с черните очила.

— Да.

— Тогава да основем компанията.

— Защо точно аз. Можехте да отидете с предложението си при някой друг.

— Вие разполагате с хора, с военна сила и с тунгетитови залежи на една ръка разстояние. И първото, което трябва да се направи, е да изпратите армия срещу щатските, за да може тя да заеме и присъедини към вашата държава територията отвъд Последната Изотерма. Да, Размразяването настъпи, но тунгетитът не се е стопил, не е изчезнал като по магия от повърхността на земята; най-много малко да се е окалял. Помните ли оценките на геолозите от Сибирхожето? Деветдесет процента от тунгетитовите залежи са недостъпни за хората. Но нали сега вече няма Последна Изотерма, няма Зима! И щом тайната на моята технология излезе наяве, решаващи ще станат обемите на залежите от тунгетит. Ще изпратите войска, ще разположите кордони, за контрабанда — куршум в главата.

Той си сложи тъмните очила.

— Били сте там.

— Дойдох от Кежма.

— И какво видяхте?

— Планини от тунгетит, пан Порфирий, планини от тунгетит.

Планини от тунгетит, ландшафти, разорани от черни ледници, смазани от звездната тояга; природа, унищожена докрай от нечовешкия студ, първоначално превърната в леден кристал, после разпръсната от този кристал в сивкав сняг, във фин пясък; и тези залежи бяха останали в самото сърце на някогашната Страна на Лютите на абсолютно плоска равнина, лишена от всякакъв живот — само едни гигантски камъни, струпани все по-гъсто в странни фантастични форми, достигащи до самото небе… Вземи шепа от този пясък, пропусни го между пръстите си — ще остане тунгетит. По тунгетит вървиш, в сенките на тунгетит спиш, тунгетит дишаш, Слънцето изгрява и залязва в ореол, разтеглен върху тунгетит… По време на буря сред масивите на Черния лабиринт падат черни мълнии и Мразът напира като вълна, като стъклена стена… И точно тогава там можеш да се докоснеш, да вкусиш, да преглътнеш Истината…

Изпуснах въздуха от дробовете си.

— И видях между тях и други пътешественици — продължих аз речта си. — Може би бяха попаднали там просто от любопитство — а може би бяха разузнавачи — на Японската империя? На Хариман? На този другия генерал от Кавказ, който обяви война на Романов? Онзи, който владее тези земи, ще се сдобие с най-голямото богатство на света. Защото този политически хаос няма да продължи вечно. Засега все още има време, трябва да сграбчим тази възможност.

— Дааа… — Поченгло завъртя главата си надясно, наляво; пурпурната магма се разливаше по стъклата на очилата му. — Вие, изглежда, не осъзнавате към какво ме тласкате. Сам бих се обесил за подобна измяна на идеите, заради които под мое командване загинаха стотици добри хора. За да завладея това и да забогатея! Излиза, че ме смятате за такъв човек? — Той се наведе над масата, доколкото му позволяваше счупеният крак. — За такъв човек?

Аз си мажех със зеленчуковата паста дебел сандвич.

— Не. Вие сте откровен държавник и за вас тук имам точно Държава. — Отпих глътка кафе. — За нас, за вас имам История.

— Пак същите приказки! След Леда…

— И какво от това, че Историята се е размразила? Какво от това, че Ледът се е разтопил? Шшшт! — вдигнах ножа под дима и кървавата светлина, — сега говоря аз! И какво, като е настъпило Размразяването? И преди него царуваше стихия — Ледът; той се стовари върху нас като Божие наказание: ние така и не го разбрахме, ме можахме да го използваме за собствена изгода. Каква беше основата на практическите методики във всички тези размишления за управляването на Историята от човека? Само едни суеверия на мартинистите за Отец Мраз! Дори зимлязо добивахме като ловци и номади, сякаш крадяхме плячката на някакво вълшебно чудовище.

— Вие имате технология.

— Технология имам, ну, не в етом дело. Дали ще продадем зимлязото, или не, дали ще забогатеем от него или не — значит, правим каквото правим, но не това е важното, не това е основната идея, няма да влезете в дружеството заради това. — Изядох сандвича, отрязах си още едно парче хляб. — Хмм. Та тук не става дума за поредната зимлязна компания. Става дума за първото Акционерно Дружество за производство на История. Става дума за производство на Държави и спекулации с курсовете на Доброто и Злото. Ще ви изчисля и замразя Съединените щати на Сибир, пред които ще падат на колене всички световни империи.

… И какво, че Историята се е размразила? И какво, че Ледът се е разтопил? Щом имаме тунгетит и познаваме механизмите на черната физика — сам помислете върху това. — Облизах от пръста си сладкия конфитюр. — Първо, казвам аз, събираме всичкия останал тунгетит. Но не за да го пуснем веднага на пазара и да спечелим бързи пари. Всъщност малка част от него ще отделим за нуждите на технологията за производство на зимлязо. Но преди всичко… Помислете: Никола Тесла удря със своя Чук в разрушителния резонанс на тмечта и така разби Леда, разби оковите на Историята. Но ние ще разполагаме с хиляда, милион, милиард пъти повече тунгетит! Ще имаме всичко необходимо: тунгетит, енергия и знания, тоест — карти за Пътищата на Мамутите и мен, който съм бродил по тях в телесна форма, а също така и Байкал, който е същински акумулатор на тунгетит — а аз знам и изхода му през Пътищата. Пан Порфирий! Откога ни затисна Ледът? Откога замръзна Историята? — Ударих с юмрук по масата, отново подскочи някаква чинийка и се изтърколи в пропастта; но никой не отмести поглед. — След Удара! Чрез замяна на кинетичната и топлинна енергия в тунгетитовата маса с теслектрическа, след което от Сибир по цялото земно кълбо на геоложки вълни се разля двузначната логика и нейният библейски ред, който замрази ентропията до състояние на Лед. И всички закони на материята, пропити с тмеч, станаха по-близки до законите на идеите, в това число и законите, които управляват човека, които управляват Историята. Само че всичко това не беше някакво си божествено чудо: вземете каратов тунгетитов чук, ударете също ще почувствате Мраз. Така че какво ни трябва? Сравнително голяма маса тунгетит, енергия за преобразуването му в чиста тмеч и научните знания как да го осъществим. А после, когато по Пътищата на Мамутите бъде разположена цяла система от такива Архичукове, ще бъде достатъчно само да се изчисли необходимата последователност на ударите: тук Ледът е повече, там по-малко; тук да поотпуснем малко Историята, там да я задържим… Петербург — Москва — Киев — Крим — Размразяване до Днепър — Япония — Пролет на Народите — Русия под Леда. Историческият процес ще се движи по законите на най-студената механика на идеите, от Истина до Истина.

— И кой ще изчисли всичко това? Кой? Вие ли?

— Нима не съм ви казвал, че съм Математик на Историята? — Избърсах устните си с кърпичка. — Съединените Щати на Сибир ще станат най-могъщата, най-богатата, най-спокойната държава на Земята.

— Ама не може да ми говорите така…

— Не ме разбрахте. Това не е политическо обещание, не са празни хвалби. Сибирските щати ще победят, защото не може да не победят. Такава ще бъде историческата необходимост. Кой може да победи закона на природата? Кой може да се противопостави на притеглянето? Все едно да тръгнем да се бунтуваме срещу тиранията на закона на Питагор или на единовластието на алгебрата.

Поченгло ми поднесе табакерата си; благодарих му и запалих цигара.

— А вие ще следите курса на Леда. — Порфирий ритмично почукваше с табакерата по масата. — Ще започнете да чертаете Историята на света.

Издишах и прибавих нов дим към другия. Слънцето залезе, кръвта заля Сибир, угаснаха светлинните симфонии на зимлязния покрив на Кривата кула, ние седяхме в сгъстяващи се сенки.

— Je suis le Mathématicien de l’Histoire^[6] — повторих.

Поченгло също запали цигара. Дали виждаше нещо през черните си очила? Незнайно защо не искаше да ги свали.

— Аполитея — каза той.

— Ммм?

— Това още тогава ли сте го планирали?

— А как бих могъл да го направя?

— Не знам. С Тесла? — Започна да почуква с табакерата все по-бързо. — Ако той не беше разбил още в началото Леда, никой нямаше да се добере до тунгетита.

— Вие сте нашият специалист по мащабни заговори, не аз.

— Така, значи вие само изчислявате Историята на света — неодобрително рече премиерът и дръпна дълбоко от цигарата си. — Могъщество на Държавата на цената на отказ от Държавата.

— Но вие не сте Пилсудски, от вас зависи щастието на хора от хиляди националности. А какво е това Държава? — инструмент на Историята, рано или късно човек ще се откаже от него.

— Мисля. — Чук, чук, чук, чук. — Вие искате да управлявате дружеството, нали?

— Петдесет процента плюс един глас. Затова пък вие ще бъдете премиер, президент, какъвто си…

— Щом така сте го изчислили. — Чук, чук, чук, чук. — Давам земята и хората, за да се завладее тунгетитът. Вие давате знания, съгласен съм, това е ключов въпрос. Ако…

— А как се представяте във финансов план?

— Аз или моята Държава?

Махнах с цигарата към линията от разрушени Кули.

— Принизили сме се до стоков обмен, рублата падна, не съществува никаква икономика, няма никакъв търговски трафик извън границите на Щатите. Нужна ни е подкрепа в твърда валута. Когато тръгне производството на зимлязо, ще можем да финансираме строителството на мрежа от Архичукове от печалбата, но за да тръгнем отнякъде, ще ни е необходим външен капитал. Времето, пан Порфирий, има огромно значение. Няма да се лъжем: ако не установя Историята под Леда, вие по никакъв начин няма да успеете да защитите своите Щати от Руската империя и от Япония. Каква армия ще изправите срещу пълчищата на Хирохито? Наборни полкове от тези гладни скитници? Трябва да ни замразя, преди старите държави да ни хванат за гушата. Трябва колкото се може по-скоро да намерим машини, материал, способни инженери. Капиталът ни е нужен веднага.

— Тогава за начало да пуснем малко чист тунгетит на американския пазар.

— Не, не, не! Не бива да го правим! Трябва да гледате с десет, с двайсет хода напред! Та нали щом произведа собствен Лед, в столиците на другите държави ще забележат какво става и ще предприемат защитни мерки.

— Ще поставят свои Чукове и Архичукове.

— Не иначе.

Поченгло се засмя неуверено.

— Говорите за историософична война, за някакви глобални битки между философите на идеите, Математиците на Историята.

— Не ми пука за Чуковете на Тъмлината, всеки физик с осцилатор е способен да пусне противоположни вълни във фаза. Но Архичуковете на Русия, Япония, Съединените американски щати, Великобритания, Германия, Франция или Австро-Унгария — те вече са способни да се намесят в уравнението. Ако съотношението на мощностите бъде девет към едно в моя полза, тогава ще успея да се справя без праблеми, всъщност те сигурно няма да предприемат никаква съвместна стратегия. Но колкото повече тунгетит има извън нашия контрол, толкова по-сложна ще бъде Алгоритмиката на Историческото развитие. Можете да бъдете сигурен, че след няколко години те ще съберат в своя арсенал всичкия тунгетит от свободния пазар и от частни ръце. Царят, вероятно, просто ще го национализира. Не, няма да продаваме нито грам!

— Тогава какъв изход имаме? Да вкараме още някой в компанията? — Той се намръщи. — Но на кого можем да се доверим дотолкова, че да го допуснем до най-дълбоките тайни на фирмата с гаранцията, че няма да ги издаде от чувство за вярност към своята държава, нация, семейство? Та тук става дума за промишлена компания, която de facto владее цялата страна, пък и да беше само страната…

— Нищо ново под слънцето, Ост-Индийската компания две столетия управлява половин Азия. А човекът, моля: Абрахам Фишенщайн. Само трябва да разбера дали е жив още.

— Жив е. — Поченгло тръсна пепелта в празната чашка. — Стои си в Иркутск.

— Не е ли избягал? И сигурно не е банкрутирал в предизвикания от Размразяването крах?

— Фишенщайн? Първо трябва да банкрутира Швейцария. Не, Фишенщайн има договор с Победоносцев и Центросибир; изглежда дори печели от Размразяването: изкупува земи за грошове от разни фирми, регистрирани само на хартия в Хонконг, Макао и дори в Ню Йорк. — Пан Поченгло изпълни дробовете си с дим от цигарата и злорадо се усмихна. — Планирах да му отнема всичко само с един декрет, Съединените щати на Сибир не са подписвали никакви междудържавни договори.

— Този анекдот ще му разкажете на първата годишнина от основаването на нашето акционерно дружество. Имате ли връзка с Иркутск? Трябва да повикаме Фишенщайн.

— Но защо точно той, пане Бенедикте?

— Защото той също ще встъпи в дружеството заради идеята.

— Сибирска държава? Власт над Историята? Съмнявам се.

— Заради идеята за победа над Апокалипсиса, заради идеята за всеобщо възкресение. — Протегнах се в стола, кривите ми кости не искаха да си стоят по местата. — Абрахам Фишенщайн е отявлен фьодоровец, той ще направи всичко, за да бъде постигнат прогрес в науката за възкресяването.

Поченгло направи въпросителен жест.

— А какво общо имаме ние с Фьодоров?

— На първо място, от печалбата ще отделим сериозен процент за изследванията върху технологичното възкресяване. Но преди всичко, на второ място: аз ще изчисля Историята така, че идеите на Николай Фьодоров да се сбъднат колкото се може по-скоро. Фишенщайн ще получи гаранция, че — може би не приживе, но — всичките му близки ще се върнат от отвъдното в телесна обвивка. Което означава, че, естествено, той също ще възкръсне. И ще ги посрещне в дома си — живи и безсмъртни.

Пан Порфирий извърна към мен затъмнените стъкла на очилата си, замря за дълго под Слънцето и гномона, звездите и секстанта. Междувременно над Зимни Николаевск се появи вечерен ветрец, пушекът от кристалните кадилници полегна настрани, понесе се над столовете, между нас; но това бяха единствените смущения.

— И той ще приеме от вас подобна гаранция.

Изправих се.

— Пан Порфирий. Аз истина ли съм?

Той хвърли угарката, свали очилата. Очите му бяха почервенели, вероятно от пушека.

— Точно това ме изпълва с тревога — прошепна той, — че всичко това у вас се определя от абсолютната истина.

Протегнах му ръка.

— Компания.

Той намести счупения си крак, наведе се напред, стисна осакатената ми ръка.

— Компания.

Ударих се с юмрук в гърдите.

— Замръзна!

Той само се прекръсти.

— Добре. — Налях си студено кафе и го глътнах наведнъж. — Вече имам един човек за работата, инженер Хенрик Йертхайм, той работеше с мен за Круп, няма да намерим по-запознат от него по въпросите на черната физика.

Поченгло махна безучастно с ръка.

— Ваш проблем е кого ще вземете на работа. Разбирам, че знаете какво правите.

— Когато изпратите в Иркутск хора да доведат Фишенщайн, нека потърсят и други специалисти от зимлязната промишленост. Всъщност ей сега ще направя списък. Кога ще тръгнат?

Поченгло измъкна часовника си.

— Най-рано в дванайсет без четвърт. Отрядът за Подкаменна Тунгуска потегля утре, трябва да събера хората си, повечето от тях са разположени по бреговете на реките и покрай Транссиб.

— Зейцов трябва ли ви за нещо? Ще си го взема за помощник.

Пан Порфирий разреши с махване на ръка.

— Освен това трябва да обмислим юридическата формулировка — продължих аз. — Икономическият кодекс на Сибир още не написан, но нашето дело трябва да бъде замразено на хартия. Ета значит веднага, след като се договорим с Фишенщайн. Имате ли тук някакви ловки познавачи на законите?

— А вие сигурен ли сте, че не сте планирали това отпреди?

— Хмм? И какво точно открихте в паметта си?

— Ами, например, Юнал Таиб Фесар. Нали се оказа напълно прав по отношение на вас. А тогава вие всичко отричахте. И какво се оказа накрая?

— Тогава всичко беше измама, там, в Транссибирския експрес, в Лятото — всичко беше лъжа.

— Или с Велицки, на стълбището на излизане от Клуба на Счупената копейка. Та вие сте капиталист, пане Бенедикте, предприемач по дух и кръв.

— Всичко е измама и лъжа.

— Но вие ги превърнахте в истина. — Той се усмихна, леко подигравателно, леко снизходително. — Никакви планове, естествено. И няма никаква вяра в бъдещето. Какво казвахте тогава? Бъдещето не съществува.

— Бъдещето не съществува — бавно повторих аз. — Мога да направя с него каквото пожелая. — Пръстите ми се свиха. — Всичките ми планове преди Размразяването се стопиха и се превърнаха в кал. След това си слепих нови мечти. Но ако си представяте някакъв заговор в стил Макиавели… Аз просто разделям истината от лъжата.

Поченгло се закашля, изплю дим.

— Знам, чел съм вашата Аполитея. Това не е план в смисъла на моите куци заговори… По-скоро сякаш от всички страни, отпред, отзад, отстрани…

— От бъдещето и от миналото…

— Притискаха се към вас…

— Замръзваха.

— Хора, събития, необходимости.

— Скреж на прозоречното стъкло.

— Какво?

— Като скреж на прозоречно стъкло.

— Да. — Поченгло преглътна слюнката си. — Някои неща помня, някои доразказвам. Ето, вие казвате: Абрахам Фишенщайн — за да се сдобием с първоначален капитал от човека, ние купуваме душата му с фьодоровската идея за възкресяване на всичко. А аз казвам: Историята, създадена под Фьодоров — за да можете да възкресите баща си. И за госпожица Елена също говоря. — Той опря кокалчетата на пръстите си върху масата, насочи към мен ястребовия си нос и дълбоките, тъмни очи. — Сега ми кажете: аз ли съм истината?

Със закривения си пръст посочих тръбата, която лежеше до дясната ръка на Поченгло, зад кафеничето и захарницата.

— Какво е това?

Той потрепери.

— А, подари ми я Никола. За да видя момента за вдигане на въстанието.

— Погледнете.

Той притисна цилиндъра към окото си, погледна, повдигна рамене.

— Лято.

Надигнах се от мястото си.

— Когато интерферографът покаже отново само две светлинки, тогава ме попитайте за плановете ми за произволно далечното бъдеще и аз ще ви отговоря. Лека нощ, партньоре.

Щом станах, към Поченгло веднага се приближиха секретарят и слугата-китаец. Пан Порфирий седеше, без да мърда, а те подскачаха около него. Димът ограждаше тази картинка, звездите я покриваха отгоре, отдолу се намираше огледалното отражение на нощта. Поченгло седеше, извърнат наполовина към Зимни Николаевск, опрял неуверено лакът между съдините на масата, втората му ръка висеше отпусната надолу; сакото му се беше набръчкало грозно на гърба и около шията, бялата риза беше разкопчана до гърдите; глинести сенки обкръжаваха очите му. Помислих си: смачкан човек.

Но тази мисъл веднага излетя настрани. Затичах се по стълбището, като прескачах по две стъпала наведнъж. И без това сърцето ми биеше ускорено. Спечелих! Получи се! Замръзна така, както ми се искаше!

Още първия срещнат щатски мальчик пратих да намери Зейцов. С взетия от Йертхайм молив написах на късче чиста хартия кого трябва да търсят в Иркутск хората на Поченгло. Нямах нито лампа, нито свещ; седнах до прозоречната рамка и писах на звездна светлина. Мушичките и гласовете на бежанците, които лагеруваха върху руините на града, се носеха към мен на вълните от топъл въздух. Веднъж вдигнах глава, погледнах към панорамата от огньове в Инокентиевско, под ярките съзвездия. Тук ще бъде нашата столица, казах си, нов град, който вече няма да носи царско име. Тук ще се разположи щабквартирата на Дружеството за Производство на История. Та нали Пътищата на Мамутите не бяха променили посоките си в земната кора. Тук отново ще се извисят високи кули; нали черната физика не се променя, същите тези уравнения ще ни покажат безопасната височина. Само че този град още от самото начало ще бъде издиган според архитектурните закони на Царството на Тъмнината, на замразената материя. Например, изобщо няма да полагаме железопътни релси на повърхността на земята и да се излагаме на инциденти, както при Зимната и Околобайкалската железопътна линия — ще опънем въздушни релси, окачени на зимлязни струни. А оттук, от моя кабинет…

Появи се Зейцов. Напомпан с тмеч, mijnheer Йертхайм спеше в долния ъгъл, завит с палто и килим; притиснах пръст към устните си, давайки знак на руснака да не вдига шум. Той ми подаде петнайсетина плика и прошепна, че това е пощата ми, пристигнала преди Размразяването и пренасочена към Круп — Зейцов съвестно беше издирил всички писма, до последното, от рушащите се Кули беше измъкнал няколко сандъка с книги и фирмени документи; сега се беше сетил, че е имало и писма. Благодарих му искрено. След това му дадох списъка; той го прегледа, присвивайки очи. Веднага ми обеща, че ще донесе керосинова лампа. След това прочете още веднъж списъка. Хванах го под ръка и му казах, че основавам фирма заедно с премиера Поченгло — дали не иска да работи за мен? И ето че Зейцов наистина ме изненада, защото бях сигурен, че ще се зарадва от сърце — а той се поколеба, прехапа устни и се извърна настрани, преди да успея да го сгащя в приятелска близост. Е, Лято, помислих си; това вече не е същият човек. Но Зейцов размисли, каза, че с огромно удоволствие, поклони се и излезе.

Разкъсах първия плик. Призовка в прокуратурата отпреди пет години. Правилно, та нали благодарение на проклетия Вулка аз бях взел участие в покушението срещу генерал-губернатора. В Романовата империя ме издирват като държавен престъпник с гарантирана смъртна присъда. Вероятно до края на живота си няма да успея да премина границите на Съединените Щати на Сибир. Може би като получа дипломатически статут от Поченгло…

Такива чиновнически писма имаше половин дузина; всичките ги изхвърлих. После отворих плика с печат на Кралската британска поща. Писмото без обратен адрес беше пристигнало до Байкал през Хонконг и Владивосток. Наведох се напред под ярките звезди на Азия.

29 октомври 1928 година

Fortaleza da Guia,

Cidade do Santo Nome de Deus de Macau

Господин Бенедикт, скъпи мой,

Неблагодарността е по-лоша от кражбата, а времето е дива стихия; пиша, за да сключа примирие с гневната ми съвест. Вчера отидох при стария китаец, който е прочел предсказанията на Книгата. Когато спах за последен път, ми се присъни отново същото. Виждам го в морето и в облаците, в лъчесенките в лабораторията: че вече ви няма сред живите. Само аз не мога да се примиря с тази несправедливост. Нито ще ми простите, нито ще ми дадете разрешение. Но съм длъжен да го напиша.

Въобще не съм бездушен човек, който се занимава единствено с числа и машини, както честичко ме определя Кристине, а и вие самият, мисля, сте запазили подобен образ в сърцето си. Та нали ние гледаме по един начин на останалите, а по съвсем различен — на нас самите. Когато в тялото на някой друг, под чуждо име, забелязваме действия, думи, чувства, за които самите ние сме не по-малко виновни, често изказваме съвършено противоположно мнение, и то не от лицемерие, а с искрена убеденост в собствената ни правота. Не казвам, че на мое място вие ще постъпите точно по същия начин (макар че, всъщност, ще постъпите точно така). Спомням си за това просто защото искам да разберете ясно причините за моите постъпки: вгледайте се в самия себе си и ще разберете. Ако бяхме разменили душите си — щеше ли някой да открие разликата?

Ще минат много години, преди да осъзнаем с какво сме се сблъскали в младостта ни. Аз имах брат, сто пъти по-способен от мен, той умря още юноша, след злополучно падане от кон. Неведнъж съм се замислял над това дали щях да подхвана със същата страст и друга кариера, посветена, например, на семейния живот и междучовешкото щастие, на възпитанието на децата и любовта към съпругата. Но онова, което ни отличава — мен, вас и други, подобни на нас — това е една особена чувствителност към Истината, към най-висшето й проявление, което е породено не от изследванията на духовната същност или изследванията на обществения живот — ние с вас не сме поети, съдии, политици, лекари — а от най-дълбокия ред на действителността — ние сме математици, физици, химици, откриватели на загадките на битието и изобретатели на методиките за използването на прекрасната природа на обкръжаващия ни свят. Може ли да обърнеш гръб на такава Истина? Кой от зрящите по собствена воля ще си избоде очите, когато му се е наложило да живее сред милиони слепци? Това Платон го е написал за нас. Тези сенки — са лъчесенки; тази светлина — е тъмлина.

На Господ му харесало да проведе в света експеримент, наречен „Никола Тесла“; само че краят на този експеримент наближава. Тялото трепери все по-силно, когато приближава буря и в дълбините на атмосферата се заражда гръм; защото ударът на мълнията е безкрайно кратък финал. Досега бях сигурен, че мълнията просто ще удари, че кулминацията тепърва предстои — но сега вече виждам формата на тази мълния и чувам гръмотевичния тътен, който ще накара земята да се разтрепери. Не ми беше позволено да доведа докрай много от предишните ми начинания, пречеха ми хора или обстоятелства; много от тях изоставих сам в преследване на по-велики предизвикателства; онези, които се реализираха, в голямата си част са или напълно забравени, или приписани на други. Но тук вече няма да загубя: ще разбия Леда.

Чувствам го със сърцето си още от първия удар на машината: напълно възможно е така да убия и баща ви. Но вие бихте направили същото. И кажете: защо? Слушам ви.

Пълната Луна гледа през палмите и решетката в старинната стена; сияе от запад, от съзвездието Овен. Португалците ми сложиха охрана. Долу, в пристанището, ме очаква катерът Royal Navy. Хората на царя водят преговори с хората на лорд Керзон. Джей Пи Морган най-после се удави в собствената си алчност и предаде Богу дух; сега неговият син, след като получи цялото му състояние, поправя греховете на баща си, но преди всичко се съобразява с интересите на стоманените концерни. Пиша ви това писмо, защото утре, на разсъмване, трябва да отплавам при него и да кажа „да“. Няма да го прочетете, но съм длъжен да напиша и изпратя това писмо, докато не наруша дадената дума. От самото начало вие притежавахте онзи знак на гневно отчаяние, какъвто виждах у племенника си, който настояваше да стане боксьор; аз бях против, но той не ме послуша. И умря на ринга.

Моля се поне след смъртта Господ да ви събере и помири с Вашия Баща.

Никола

Дали да не му напиша отговор? Тесла така или иначе ще научи от Порфирий, че съм жив, но щеше да е по-културно да му изпратя някоя и друга добра дума. Но веднага си помислих за фирмата ми. Та нали тази технология за производство на зимлязо ще използва изобретение на Никола Тесла. Естествено, че Съединените Щати на Сибир не са длъжни да уважават чуждите патенти. Но въпреки това…

Отворих следващия плик. Бронек пишеше от Перу. Беше получил писмото ми, но явно му е отговорил едва след като в ръцете му попаднало някакво вестниче, в което ме споменавали като политически престъпник, издирван от имперските власти. Писмото от брат ми представляваше странна смесица от новопоявила се загриженост, горчиви упреци и политически ругатни. Как може да съм толкова глупав? С кървави покушения срещу царските чиновници изобщо няма да помогна на баща ни! Все пак беше очаквал, че писмото му ще мине през ръцете на агентите от Трети отдел. Накрая споменаваше за семейното си щастие (Бронек се оженил за жена от католическо семейство на немски търговци, които преди сто години се заселили в Перу; сега преподава принципи на съвременната архитектура в Universidad Nacional de San Agustín de Arequipa, в Белия град в подножието на Белия Вулкан) и протягаше ръка в плаха покана: Ако ветровете на Фортуната някога те довеят по тези краища…

Дали да не му напиша отговор? А, по-скоро ще прочете във вестниците.

Последният плик беше най-голям, многократно го бяха сгъвали, прегъвали, мачкали, толкова неудобни бяха размерите му. Него го пъхнах най-отдолу в купчинката, защото веднага зърнах написано името на Елена Муклановичувна. В този момент китаецът донесе керосиновата лампа с абажур. Поставих я на пода, привързах я с връв към прозореца. Седнах с кръстосани крака и отворих плика.

Вътре нямаше писмо, а десетки плътни листове със скици, които Еленка бе нахвърляла с молив. Предимно ледени пейзажи, наблюдавани от височината на Млечния Превал. Разпознах северния и южния склон; естествено ручеят и развалините от постницата на Мартин оставаха невидими под леда и снега. През замръзналата тайга под прозорците бродеха люти. Една рисунка показваше сградата на санаториума под пухкавата шапка на снега и корона от висулки; в прозорците се виждаха сенките на човешки силуети. На друга рисунка някаква странна квадратна фигура крачеше директно през преспите към линията на замръзналата тайга; виелицата пресичаше ескиза със скосени щрихи. (Всичко това беше смачкано, набръчкано, избледняло). Следващият лист: черна кутийка в облаците. Още един: дами и господа във вечерни облекла, седящи около дълга маса с унили, мъртви лица. Още един: замръзнал мъж. Следващият: празен черен прозорец. Следващият: лице в рамка.

Приближих лампата. Това беше госпожица Елена, беше си направила автопортрет по отражението във високо овално огледало. Черни коси, падащи свободно по раменете, слабичко лице, болезнено големи очи, смущаващо изразителни под веждите, като очертани с въглен — всъщност веждите наистина бяха изрисувани с въглен. На шията й се виждаше познатата кадифена лента с рубин. Вляво се забелязваше безформен силует — част от нечия фигура? Част от обзавеждането? Сенки в огледалото? Сякаш някой надничаше над рамото на Елена, някой друг, трети — Елена, която рисува до Елена, отразена в огледалото — както и да е, художниците по принцип не се показват такива, каквито се виждат, тоест рисуващи картина, на която рисуват картина, на която рисуват… Значи това беше авто-автопортрет; автопортрет в кавички; образът на истината във версия на Тайтелбаум. Госпожица Муклановичувна гледаше право в огледалото, дясната си ръка беше протегнала извън границите на листа в загадъчен жест — показващ? Призоваващ? Отблъскващ? Самата тя не гледаше в тази посока. Какво би трябвало да означава това? Обръщах рисунката насам и натам, сложих я на пода, погледнах отгоре. Наистина умееше да рисува! Може би твърде експресивно, с твърде бързи и резки щрихи — не триеше неправилните линии, поправяше ги с нови десетки, стотици бързи щрихчета — но успяваше да улови образа и неговото настроение. Почесах се по сляпото око. Тази протегната настрани ръка, позата, погледът и кадъра… И си спомних. Угасването. И движението на рамото в полумрачното атделение на Транссибирския експрес. Елена Муклановичувна по-истинска от Елена Муклановичувна — това е тя.

С кого бе започнала дуел на истината и лъжата в Санаториума на Леда? Чия кръв бе вкусила с топлия си език? Пред кого се беше разкрила, преди да замръзне навеки?

Смачкано, сгърчено, избледняло. Миналото не съществува — затова пък имам тази рисунка, материален предмет, който присъства в настоящия момент. Прокашлях се. Тя не се усмихваше, устните й бяха свити, носът й леко вирнат. Блуза с дантели върху високия корсет… още нещо накрая. Не дантела. Смачкано, избледняло. Отгатвах буква по буква. Подпис? Не.

La Menzogna

— La Menzogna^[7] — произнесох на глас и инженер Йертхайм се преобърна насън на другата страна. Под Кулата лаеше куче, руснаци се ругаеха един други. В пламъка на лампата пращяха мушички. — La Menzogna.

Като вода, като вълна, като пяна.

Изпратените в Иркутск щатски се върнаха на третия ден следобед. Не водеха със себе си Абрахам Фишенщайн. Евреинът се бил барикадирал заедно с други въоръжени хора край града; ако господин премиерът беше дал заповед да доведат насила банкера, щеше да се стигне до сериозна престрелка. До известна степен беше разбираемо, че не гореше от желание да напусне безопасното си убежище заради някакво неясно предложение от политическа сила, враждебна на тази, която държеше властта в Иркутск. Разбрахме се да напиша по-подробно писмо на Фишенщайн, като естествено нямаше да разкривам никакви тайни на дружеството. Щатските бяха довели със себе си един доверен човек на Фишенщайн, който после щеше да му отнесе посланието.

Освен това ни бяха намерили двама майстори от холадниците и един чиновник, който преди Размразяването беше работил тук, в Зимни Николаевск, в кантората „Белков-Жилцев“; и тримата приеха без колебание предложението ни за работа. Времената бяха такива, че безработни бяха всъщност всички. Достатъчно беше да обещаем защита, покрив над главата и топла храна; пари — те вече бяха лукс.

Освен това щатските бяха намерили Саша Павлич.

Щом видях името му, подчертано в списъка, веднага поисках да ми го доведат.

Той влезе леко прегърбен, като плахо присвиваше очи зад стъкленото пенсне (стоях пред прозореца, под яркото слънце). Беше отслабнал от времената в лабораторията на Тесла, окончателно беше изгубил юношеската си пухкавост. Четина с цвета на светла пепел покриваше изкълваното от шарка лице, което беше само от полза за младежа. А ако не се брои това — същи Павлич.

Той, естествено, не ме позна.

— Саша, плъхски докторе, това съм аз, Бенедикт!

Той се приближи, свали пенснето, примигна, пак си го сложи.

Пристъпих в сенките, разперих ръце.

— Аз!

Едва тогава лицето му се проясни.

— Жив!

— Ами да, жив!

И той се хвърли в прегръдките ми.

Но тогава му се прииска да провери добре ли вижда — отстъпи назад, опули очи.

— Жив!

— Жив.

— Жив!

И така нататък, прехвърляхме си един на друг думата и се смеехме, докато не ни секна дъхът.

— Уф, не вярвам.

— Ама аз съм, аз, аз.

— И като почукаха при нас тези, с пушките, като започнаха да разпитват кой е работил в Обсерваторията, аз си помислих: е, това е, край, свърши животът ми, куршум в челото.

— Извинявай, написал съм им да бързат. Но нали не са използвали сила?

— Когато пристига такава банда с оръжия, човек не чака да дойдат да го заплашват, ами направо тръгва, никой не го кара. Нали знаеш как е сега? Управлява онзи, който държи нагана.

— Да, няма закони.

— Няма истинска власт. — Той отново намести пенснето. — Значи аз сега работя — къде? Ти да не би да имаш нещо общо с щатските?

— Е, стига да нямаш някакви други намерения. Почакай, всичко ще ти разкажа. Тук съм приготвил някои нещица.

Междувременно Зейцов, местният цар на революционните грабители, беше успял да намери известен брой мебели в стил бидермайер, които на пръв поглед дори изглеждаха здрави: малко писалище; столове, чиито крака бяха залепени с каучук; канцеларски шкаф, който притиснахме плътно до стелажа, както и малка масичка. Привързах я до прозореца, отдясно; сега, докато се хранех, разполагах с гледка към слънчевите развалини на разтопената промишленост. Освен това Зейцов ми носеше на части документите, останали от зимлязните компании; те запълваха цели рафтове както и шест сандъка, които трябваше да прегледам; върху писалището и масата за хранене бяха струпани купчини влажни хартии.

Съборих всичко на пода.

— Ето, моля, бутилчица.

— За чудотворното възкресение!

— Представа си нямаш!

— Я!

— Ъхъ. И за, кхк, успеха на моето Дружество!

— Какво, към големите пари се хвърляш?

Вдигнах чашата към кривия таван.

— Парите, драги ми Саша, са нужни за това, че да не се налага да се печелят пари.

Седнахме до прозореца, насочен право към небето.

— В Иркутск за парче хляб дават фамилни скъпоценности — въздъхна Павлич.

— Не се тревожи, с мен бързо ще се оправиш.

— Но всъщност за какво бих могъл да бъда от полза?

— За онова, от което разбираш най-добре: по въпросите за живота, възкръснал от леда. При мен ще бъдеш, обърни внимание, директор на Отдела за борба с Апокалипсиса. — Налях си, сипах и на него. — Ще реализираш проекта на Николай Фьодоров за възкресяване на човечеството. Или поне ще започнеш реализацията му. Е?

Саша се хвана здраво за прозоречната рамка.

— Господи милостиви, що за безумно предприятие основаваш тук?

Разказах му.

На следващата бутилка (казашка царевична, с дъх на изгоряло), след като пусна в пропастта двата си ботуша и скри пенснето, което не спираше да се плъзга по потния му нос, Саша се разчувства и започна на глас да ме ожалва — какво ми се е случило, какви страшни нещастия съм преживял, какво са престрадали и душата, и тялото ми, че изглеждам така, сякаш са ме трошили на колело и съм измъкнат на косъм изпод косата на Смъртта, и че над мен като гарваново крило е надвиснал съден мрак — онова, което е преминало, няма да се върне: младост, наивност, невинна прибързаност — горкият Бенедикт, ох, горкият!

За да сложа край на воплите му, бе достатъчно да му разкажа за срещата с баща ми.

— Значи си слязъл на Пътищата на Мамутите! — Той даже подскочи на мястото си. — И как е там? А? Какво видя накрая? — Саша се оригна и се хвана за корема. — Е, какво впечатление остана?

— Неведнъж сънувах, че слизам по Пътищата, да. — Облегнах се назад и изпънах крака. — Но мисля, че всъщност слязох само веднъж.

— И?

— Няма никакви „и“. Човек не може да живее на Пътищата на Мамутите.

Саша направи кисела гримаса.

Безпомощно размахах ръце.

— Как да ти опиша окончателната истина; редът, над който не може да съществува нищо по-съвършено? Казваш две думи и вече го нарушаваш, защото втората дума се различава от първата, и вот, настъпва промяна, следователно отстъпване от Истината!

… А в света на лютите — не тук, на Земята, където дори лютите преживяват частично Размразяване, където се местят, променят, обединяват и делят; а в Леда под нулата на Келвин там не е възможна никаква промяна на Истината. Възможно е неизменното съществуване единствено на чистите идеи.

— Как така?

Изпънах показалец. Саша го погледна, сбърчи пшеничените си вежди. Мълчанието се проточи. Не помръдвах. После си поех дъх.

— Ето това — казах аз.

— Кое?

Пак замълчах. Пръст. Неподвижност. Монотонност на огледална симетрия.

Очевидно Саша разбра.

— Лед — хлъцна той. — Л-л-лед.

Вдигнах празната бутилка към слънцето, проблясъците се разбягаха по дебелото стъкло. Притиснах този телескоп към окото си. Може, може да се напиеш със светлина.

— Студеното, Саша, прониква в теб като опиумна треска. Както ми разказваше Пиер Шоча — истина е, че никога няма да забравиш, няма да спреш да копнееш. Само че аз говоря за истинското студено, за онова докосване на лютите, чрез което професор Криспин е лекувал болни, а мартинистите са чувствали в него Бог. Защо зимовниците съзнателно се оставят на студа? А? Та нали боли, навсякъде боли. Но същевременно привлича със страшна сила — от костите, от червата, изпод сърцето — животинският инстинкт, желанието, вписано в самата природа на действителността, като глада или физическото пожелаване — към Леда. Това е най-първият човешки тропизъм, Саша.

— Мразът?

— Редът. Съвършената хармония. Истината!

Хвърлих бутилката към Слънцето. Тя очерта къса дъга и полетя надолу, минавайки покрай долния край на Кривата кула. Не чухме дори звука на счупено стъкло, само ругатните на стреснатите салдати.

— Като зверове — простенах аз. — Не разбираме, дори не се усещаме — а се стремим към него, той ни привлича, непрекъснато ни примамва. Лед! Лед! Навсякъде, във всякакви форми и имена, във всеки въпрос и във всякакъв мащаб; в изобразителното изкуство, в архитектурата, в музиката, но също така и в политиката, в религията, в законодателните, духовните и доктриналните кодекси — защото добър математик става само онзи, който вижда в уравненията красотата и реда още преди да е забелязал Истината. Та това са едни и същи неща, Саша, едни и същи. И твоята работа също: защото какво е искал Николай Фьодоров? Да преобърне на сто и осемдесет градуса законите на разложението; да върне назад онази намеса, онова забвение в материята, което наричаме смърт.

Павлич бодро отдаде чест.

— Да живее Братството за борба с Ентропията!

Слязох от прозореца за следващата бутилка.

— Искаш ли да хапнеш нещо?

Саша погледна към пъпа си.

— Няма да откажем, няма да откажем.

— Сега ще повикам китайците.

Докато ядяхме жилавата патица с ориз и сурови зеленчуци, изприказвах подробности около срещата с баща ми. Онова, което не бях разказвал на никого, издадох на Саша Павлич. Макар и да не бях длъжен. Но потече — като от пробита артерия, изречение след изречение, в гъста, съсирваща се откровеност.

Линиите на погледите вибрираха над наклонената маса; руснакът бягаше настрани и плахо се връщаше, аз му се тиках нагло в очите, нека поне да каже така или така, веднага ще разбера каква е Истината.

— Хммм — той дълго предъвкваше месото и мислеше усилено, — хммм, но в края на краищата успя, нали? В смисъл, да го размразиш.

— Не знам. — Човърках с костичка между разпилените из устата ми зъби. — Трудно ми е да се освободя от мисълта, че баща ми е знаел всичко. Точно както знаеше кога да ми се притече на помощ, така е бил ориентиран в Иркутската политика и в плановете на императора и на Тесла. Всичко разбираше. — Изплюх се в кърпичката. — Лютите… не знам може ли изобщо да се каже, че разбират нещо, че са способни да разбират. Виж: ако в началото не го бях оттъмлил, може би баща ми изобщо нямаше да допусне Размразяването, отклонявайки съответно Леда и Историята. Ако наистина е притежавал способността да убеждава смръзляците, за такава сила и научна манипулация.

… Но после отново започвам да си мисля, че помпата на Котарбински, която Никола ми пъхна в последния момент в походната печка, все пак не може толкова ефективно да изпомпа тмечта от Отец Мраз: това беше устройство, създадено да работи върху хора, а не за могъщи абааси. Ммм?

— Но ти си му пробол сърцето.

Захилих се.

— Той сигурно дори не го и почувства.

Саша ме погледна с печален поглед. Свих рамене.

Той отмести настрана чинийката, взе бутилката с питието, помириса. Почерпих го с тютюн, свихме по цигара. Поклащах се на задните крака на стола.

— И си мисля… Там, тогава, под Леда, в съответствие с Математиката на Характера… Трябваше да се случи точно така. Той трябва да е знаел.

Пушехме мълчаливо.

Саша се изпика в нощното гърне, седна отново на прозореца. Аз се свлякох надолу на шезлонга, провесих крака през облегалката. Разпънатите през стаята нишки на погледите ни висяха между нас тънички и крехки, като летни паяжини.

В стаята надникна един куриер, попита за писмото от Фишенщайн; наредих му да дойде след залез-слънце.

Саша наблюдаваше отгоре пъплещите из града на бежанците човешки мравки. Поклащаше босите си крака и изведнъж се сети за Чингис Шчекелников.

— Дано не е натикал Свети Петър в някоя тъмна уличка. — Павлич се усмихна по своя си момчешко-меланхоличен начин. — И двата пъти, когато го видях, винаги се боях, че с нещо съм го обидил и ей сега ще се нахвърли върху мен с юмручищата си.

— Той беше зъл човек.

— Но така да го заколят…

— А какво би могъл да направи и най-якият бияч срещу онези, които по никакъв начин не щат да умрат?

Саша прихна, поклати глава.

— Гойлеми? Трупове, събрани на купове?

Приех сериозно изражение.

— Това е вид чернобиологично инженерство, струва ми се, игра с ентропията. — Издухах дима към тавана. — Помниш ли как, като се напихме, чупихме стъкло под Малкия Чук на Тъмлината? Или при теб това е замръзнало по друг начин? Ммм? Ами историята с възкресяването на Тесла? Преди да се превърнат в обект на науката, подобни неща винаги намират място в различни суеверия. Та Пътищата на Мамутите са си имали свой пулс, свои приливи и хармонии още преди доктор Тесла да ги изчисли, преди да удари за пръв път в този ритъм със своя Чук. Затова какво чудно има, че когато човек неочаквано се сблъска с подобни „чудеса“, той просто изпада в лудост. „Инженер на Тялото“, ха!

… Само помисли — как изобщо са се придвижвали абаасите по Пътищата на Мамутите? Какъв живот е възможен за човешкия организъм там, в скалата, в леда? Вече ти казах: никакъв. Там той не е жив. Тече с кръвта на лютите. Тесла беше прав от самото начало: всичко е въпрос на резонанс, наслагване на честотите. Защото промяната трябва да дойде отвън: никой никога не се е изваждал по собствена воля от небитието. Вълни, приливи и отливи, Саша, на чес-то-та-та. Тршш-чтр-шшш… Допираш ухо, не — някакъв специален стетоскоп, не, дори не това — радиоприемник. Свързваш радиоприемник към Пътищата на Мамутите — и чуваш онази невъобразима заплетена симфония от деликатни теслектрически шепоти така, както нощем чуваш по сибирското радио и най-лекото пращене в атмосферата от другата страна на земното кълбо — тршш-чтр-шшш… И всеки такъв черен шепот — това е измразяващ се в приливи от жив хелий лют, а всеки трясък — това е съществуващ-несъществуващ абаас, който се отразява по Пътищата от ентропия до негентропия и обратно.

… Сега разбираш ли защо шаманите бият в барабаните? Защо през цялото време бият, бият, бият по тези барабани?

… Да, Саша, всички ние сме вълни по повърхността на океана, орнаменти от скреж по стъклото. Независимо дали някой съществува или само му се струва, че съществува… В Леда той е неунищожимо битие, вечно — като число, математическа теорема или силогизъм. Но живее ли числото? Променя ли се то от секунда на секунда? А нали всеки живот е промяна, отрицание на своето аз от предишния момент, тоест Лъжа. Повярвай ми: по Пътищата на Мамутите човекът не е жив. Едва след това се връща към живота. Събира се в купчина, като разбито стъкло. — Оригнах се. — А вероятно тогава и парченцата се размесват.

— Ти също ли се размеси?

Това се стори ужасно смешно на Саша. Той дълго време се кискаше; минаваше му, но всеки път, като ме поглеждаше отгоре, отново се заливаше в смях.

Плеснах с ръце.

— Хайде, стига вече!

Саша се взе в ръце.

— Има едно доста по-просто обяснение — каза той, приемайки с усилие сериозен, научен тон и авторитетно изражение на лицето на господин биолога, — и то е следното: че вместо истината ти помниш своите халюцинации, родени от хипотермичното заболяване, глада и отчаянието. Отмразените хора, извадени от леда след дълго време, върнати от прага на ледената смърт, разказват различни странни мистични истории. Та нали там, на Иркутската улица, ти всъщност не си се допрял до лютия; иначе сигурно щеше да умреш. А това, че си спомняш всякакви чудеса… Чел съм много подобни разкази. И то съвсем не от мартинисти, а много по-ранни. А ти сам си ми разказвал, че по време на пътуването тунгусите са ви тровили със своите сънотворни пушеци. Значи — как се изразяваш ти? — точно такова минало ти е замръзнало.

Завъртях ръката си с цигарата над окото, пушекът се изви в красива серпентина.

— Аз просто спях.

Мълчахме. Циганско лято от бегли погледи висеше над нас във вечерната светлина. Излюпилите се в залятия кратер насекоми се надигаха в този час и бушуваха в търсене на топла храна. Саша енергично ги прогонваше; аз всяка минутка смачквах насекоми по кожата си. Човек привиква също и към мириса на собствената си кръв, към този прогнил парфюм на живота.

— А! А ти не ми каза как се развиха нещата при теб? Нали трябваше да се връщаш в Томск?

— Ами след отцепването на Шулц-Зимовний тук всичко пропадна. Томск и Томския университет останаха в ръцете на царя, разделителната линия минаваше по река Об. А отгоре на това и професор Юркат застана на страната на графа… След бягството на доктор Тесла Шулц ни затвори за два месеца в Сандъка.

— Заради това, че един вид сте помагали на Поченгло?

— Е, не ни хвърли в тюрмата. Затвори ни в стаи в източното крило. Впрочем може дори да не е бил той, ами онзи негов комисар за спешни поръчки, как му беше…

— Уряш. Но нали още в Обсерваторията ви бяха поставили под арест?

— Ами нещата се развиха така. — Саша се обърна в моята посока, наведе се към долната част на помещението. — След като ти се измъкна от разследването, княз Блуцки си замина от Иркутск. Чуваше се, че събира царски войски в Александровск. Изглежда, се провеждаха някакви секретни преговори чрез Победоносцев: князът, графът, императорът, Сибирхожето. Имаше дори престрелка в тъмлината под Обсерваторията, казаците на генерал-губернатора ни защитиха, нападна ни цяла армия бродяги. Страх обзе всички ни. И една нощ се появява господин Поченгло, преоблечен като исправник, с губернаторски пропуск в ръка, и казва, че на бюрото на губернатора лежи готова заповед за изгонването на доктор Тесла. Само че, нали разбираш, за такова изгонване, че после никой дори трупа му да не намери.

— Ясно, било е само въпрос на време. Сибирхожето сигурно е поставило условие: никакво Размразяване или изнудване с Размразяването.

— Княз Блуцки трябваше да атакува с казаците Иркутск; господин Поченгло каза, че именно заради Тесла, из града всеки ден се носеха слухове за близък щурм. И изведнъж всичко се преобърна на сто и осемдесет градуса: Никола избяга, а Победоносцев сключи открит отцепнически съюз с графа, подписаха гаранция за екстериториалността на Транссиба, холадиндустриалците изпратиха мирна петиция до Негово Сиятелство, придружена от десетмилионна контрибуция, а княз Блуцки се изтегли на разделителната линия по Об. — Саша размаха ръце, за да прогони една мушица; но това можеше да е и жест на пълна дезориентация. — Ти успяваш ли да разбереш поне нещо от всичко това?

— История, драги мой, История. Ако Ледът все още се държеше, щях да ти изчисля това-онова — но сега, след Размразяването, ежечасно се раждат по седем версии за всеки факт, нито една от тях не е истинна, нито една от тях не е лъжлива.

— А това там кой е?

— Ммм?

Саша се беше извъртял върху перваза и сочеше с цигарата си към западната стена. В изисканата рамка от сертификат за разрешение за добив, издаден от Планинското управление на вече несъществуваща компания, бях окачил черно-белия автопортрет на госпожица Елена.

— Вярно, ти не я познаваше.

— Ах, сърдечна болка!

Не изпитах никакъв срам.

— Да. — Тръснах пепел върху зимлязото. — Зле замразени спомени. — Закрих лицето си с длан и погледнах към картината през дупката на липсващите ми пръсти. — Макар че дори само заради това си струваше да се боря за Леда.

— Заради какво?

— Заради тази логическа увереност в чувствата. Беше пред очите ми от самото начало, та това е една от основите на Математиката на Характера, може би дори най-главната.

Саша прешляпа до стената и дългата му сянка забърса кутиите и мебелите; доближи нос до картината, замърмори нещо, без да вади цигарата от устата си.

— Какво?

— Но това е рисунка, направена по памет, нали? — Павлич прокара нокът по гънките на картона.

— Защо?

— Такова живо момиче не съществува, n’est ce pas?^[8]

Междувременно аз се изтегнах на шезлонга, за да подремна.

— Какво значение има, Саша, и без това настъпи Размразяването… Вземи нас двамата — помисли просто… Та ние дори не се познаваме добре, не… Та нали докато не се срещнеш с човек… Под Леда… Приятел, враг, любов, омраза — още преди да видиш този човек, до момента, в който тя започва да съществува заради чувствата ти… Вече е Истина! Така че какво значение…? Всичко е математика… — И заспах.

Официалната учредителна среща на Дружеството за производство на История Герославски, Поченгло и Фишенщайн се състоя шест дни по-късно, точно по обяд, на слънчевото огледало на покрива на Кривата кула.

Пан Порфирий вдигна първия тост — не в качеството на мажоритарен акционер (аз притежавах контролния пакет), а като Премиер-министър на Съединените щати на Сибир. По този случай той стъпи и на двата си крака, като с лявата си ръка се опираше на бастуна. Говори за светлото бъдеще на СЩС, за могъществото, произтичащо от изключителните природни ресурси на Сибир, за правото на сибирските народи да ползват дадените им от Бог преимущества във всякакъв вид и във всяка област. В двайсети век Великобритания и Германия черпят силите си не от експлоатацията на селяните, а от труда на предприемачите си, от богатствата на националните си концерни. И ето че премиер-министърът дава пример и поставя основите на икономиката на Сибирските щати, като основава Акционерно Дружество за производство на История!

Аплодисменти. Станах и аз. Слънцето сияеше ярко под буреносните облаци. Вдигнах чашата, пълна със светлина.

— Успехът на нашето Таваришчество ще бъде неразривно свързан с политическия успех на сибирския държавен проект — именно така! Таваришчеството няма да оцелее без Щатите, както и Щатите няма да оцелеят без Таваришчеството! Празнувайки едното, празнуваме другото! Ще произвеждаме зимлязо за продажба на всички, но Историята няма да продадем на никого! Това е нашата национална промишленост, от която никога няма да се лишим: ако дадем Историята, ще предадем и нашата независимост, защото кой от съседите ни, коя чужда държава ще ни позволи да се утвърдим на световната карта? От всички ценни богатства това е най-регламентираното: Историята.

… Та нали, драги мои, съществуват обективни механизми на Историята и закони, управляващи историческата последователност, също толкова надеждни и изчислими, както законите на химията, физиката и биологията, а тях ние вече можем да използваме за наша цел и изгода, така че човекът да управлява Природата, а не Природата човека — щом съществуват тези закони на Историята, значи е просто въпрос на време човек да подчини Историята и да измисли технологиите за управление на прогреса за собствена полза и удобство.

… Кой пръв е организирал производството на двигатели с вътрешно горене? Кой е отворил първата фабрика за електрически уреди? Кой е натрупал състояние от съвременната химия и машинното тъкане? Кой е почерпил най-много богатства от зимлязните технологии? Всичко това е нищо в сравнение с неизбежния успех на първото Таваришчество на Историческия Промисъл.

Аплодисменти, тропане с крака, още аплодисменти.

За повече помпозност цитирах думите на маркиз Дьо Кондорсе от Ескиз на една историческа картина за прогреса на човешкия дух от XVIII век: как „обществената математика“ ще доведе до това, че „истините на моралните и политическите науки ще станат също толкова надеждни, колкото и онези, които образуват системата на естествените науки“, et cetera, et cetera. Млад журналист от „Новая сибирская газета“, запотен и заслепен, чинно записваше думите ми. Господин премиерът искаше да излезе с публично обръщение; ами моля, ето му го.

Макар че по време на двудневните ни тристранни преговори аз се опитах да го отклоня от това му намерение, Поченгло твърдо държеше на своето: или ще излезем открито пред целия свят, както с всяка чиста бизнес сделка, или няма да отпусне ни един войник в помощ на Дружеството. Тогава му казах, че търгува с угризенията на съвестта си, че подлага на излишен риск както Дружеството, така и собствената си Държава. Въпреки това пан Порфирий настоя на своето.

Ако по същия начин беше държал на своето и по време на преговорите, сигурно щеше да ми се наложи да се задоволя с трийсет-четирийсет процента. Но накрая осъзнах, че той не желае да получи контролния пакет акции на дружеството.

Разгадах Порфирий Поченгло по следния начин:

Държава можеш да си спечелиш, да я построиш от нулата, можеш да я изстрадаш с вековни мъчения, но ако някой я купи от Историята безкръвно, безболезнено, чрез преговори на масата и хладнокръвни сметки — то той не е владетел на тази Държава, а просто временен наемник. Онова, което е подарено, може да бъде взето обратно. И макар че вече никой не може да си върне обратно Държавата — у народа ще остане споменът за милостив суверен, който им е подарил тази Държава; поколения наред зад гърбовете им ще стои духът на самодържеца, по чиято милост те живеят в тази тъй наречена независимост. Не са убили царя — царят им е позволил да си поиграят на Държава.

След като реших това уравнение, подписах, без да кажа нито дума, документа, според който приемах 50001 от 100000 поименни акции на Дружеството за историческа промишленост Герославски, Поченгло и Фишенщайн, с учредителен капитал, номиниран в британски фунтове стерлинги в съответствие с честното споразумение на акционерите. Знаех: веднага, щом замразя Историята, Поченгло без колебание ще нареди да ме убият. Въпреки това под гримасата на покритото ми с белези лице прикривах кривата си усмивка. Защото знаех също, че щом замразя Историята, вече никой няма да ме убие. За цареубийство може да се мисли само в определени културни и определени исторически формации. Работата не е в това да разиграваш по улиците кървав театър — да бесиш, разстрелваш, палиш, обезглавяваш на гилотината — а да докараш народа до такова състояние на духа, при което тази драма да се изпълни естествено, от само себе си, без ни най-малко театралничене. А това вече не е въпрос на въже, гилотина, клада или наказателен отряд, а на идеята, която управлява епохата. Която няма да създаде никакво политическо убийство; която е първоначална по отношение на убийството и се ражда от онова, което е невидимо, което може да се образува единствено под Архичуковете.

… Ще спечеля, защото не мога да изгубя.

По време на всички преговори Фишенщайн се обаждаше най-рядко. Когато чуках по масата с пръчката и крещях с цяло гърло: — Петдесет и един! За мен! На мен! Мое! Аз! Аз! — евреинът само поглаждаше прошарената си брада и гледаше с тунгетитовото си око как по небето пъплят захарни облачета. Оживи се едва когато повдигнахме въпроса за привличането на доктор Тесла. Защото аз си признах откровено, че откритието ми е станало възможно единствено защото бях заемал изключително положение между чернофизиците в Зимни Николаевск и лабораторията на Тесла, че съм бил запознат с теориите и на едната, и на другата страна, че съм провеждал опити с патентованото оборудване на сърбина. Фишенщайн настоя да допуснем Тесла до печалбата. Освен това за него най-важно беше участието на изобретателя в дейностите срещу Апокалипсиса. Работата беше там, че Никола провеждаше експерименти по възкресяване и в Макао, под Големия чук. Директорът Хавров, който беше избягал с настъпването на Размразяването и сега пътешестваше из страните на Изтока, съобщаваше, че британските вестници в Хонконг пишат за особена „трупна чума“, която потиска Макао. На свой ред пан Порфирий, заради Кристине, не искаше да каже и дума против Тесла. Но всъщност надделя Чукът: Тесла си оставаше обвързан с договора за унищожаване на Леда, а първата задача на Дружеството беше да изгради Чукове, които да нивелират възбудените от сърбина разрушителни резонанси на теслектрическото поле — трудно е да каниш човек в проект, който обръща на пух и прах най-великия триумф на живота му. Самият аз изпитвах определени угризения на съвестта. Здравословната конкуренция и технологичната надпревара Никола сигурно щеше да приеме, но кражбата на идеи…? Готов бях пред целия свят да изразя дължимата почит към стареца; що се отнася до финансовата компенсация — можехме, например, да изкупим патентите за неизискващите гориво двигатели на Тесла, електрическата свръхпроводимост на зимлязото ще създаде в този план нови промишлени възможности. Ще се сдобием с правата им срещу процент от печалбата за Тесла, но и така ще изкараме доста пари. Абрахам Фишенщайн кимаше с глава. След като осигури реализацията на Фьодоровския план за всеобщо възкресение, не смееше да рискува с пазарене по никой друг въпрос.

Освен това не бързаше и да вдига тостове. Когато събралите се с аплодисменти го принудиха да стане от масата, той се надигна тежко, изръмжа със силен акцент няколко оптимистични думи, след което отново се отпусна на стола. И повече не стана от него до самия край на празненството на покрива — като се изключи онзи единствен момент, когато едноръкият брадяга, нает от покойния Вулка-Вулкевич за фотограф на „Газета“, не започна да подрежда всички за снимка за спомен. Зейцов държеше екрана, който закриваше от вятъра и слънцето. По този повод застанахме тримата на горния край на покрива, сакатият фотограф ни дирижираше иззад фотоапарата си: малко наляво, малко надясно, усмихнете се, усмихнете се, господа!

Тогава ми се стори, че сред всичките собственици на Дружеството аз единствен се радвах на създаването му.

Пан Порфирий прекара следващите няколко часа в оживени дискусии с новонародниците; на приема присъстваха пратеници на ленинистите и троцкистите; някой бе пристигнал с послания от Харбин (разнесе се слух, че император Пу И иска да използва Транссиб за тактическо прехвърляне на армия зад фронта на бунтовниците). Привечер се появи инженер Йертхайм заедно с някакъв човек, когото представи като бившия управител на Шуплестия дворец; холандецът го намерил на пътя към Усола да продава мехури с питейна вода. Управителят, някога прочут металург, стоеше пред мен, облечен във вонящи парцали, стиснал шапка в треперещите си пръсти, опустошен от бедност и мизерия като стар циганин, стотици бръчки се появяваха на лицето му, задвижвани от една плаха мисъл. Казах, че да, разбира се, че ще го вземем; някой да донесе сапун и дрехи. Тогава още седях на масата с Фишенщайн — грабнах първия попаднал ми поднос с китайски вкуснотии и го дадох на сиромаха. Очите му се насълзиха, от устата му неволно потече слюнка; видът му не беше от най-приятните. Погледнах го с ласкава усмивка. Той се поклони. Отдалечи се вече поизправен, по-лек, без Срамът да тежи на раменете му.

— Изкуството за раздаване на милостиня — казах на Фишенщайн — се състои в способността за абсолютен егоцентризъм. Но защо седите такъв мрачен, сякаш душата ви е напуснала?

Той въздъхна тежко, прегърби мощните си рамене под лъскавата празнична роба, сбърчи вежди на фона на чернотата и белотата.

— Ама какво говорите, могъщи наш господин Герославски, радвам се аз, радвам се, но същевременно ме мъчи и една глупава мисъл: ето ти, Фишенщайн, се радваш, ама ако не беше Фишенщайн, а някой друг евреин, също толкова набожен и запознат с Писанията, пак ли щеше да се радваш, а? И тогава вече се радвам по-малко, защото онова, което радва един Фишенщайн, радва само него, но какво ще зарадва всички евреи на Земята, ха, какви ги говоря! Кое би зарадвало всички хора — ето, нещо такова сигурно би зарадвало и Господа. Направиш ли нещо против ближния, няма да го зарадваш — няма да зарадваш и Господа. Но за да направиш нещо такова, което да е приятно за всеки, роден от мъж и жена… Вие някога направил ли сте нещо такова? А?

— Искрено вярвам, че нашето Дружество за Историческа промишленост — казах аз, докато въртях машинално пръчката — ще донесе добро за цялото човечество. Което означава, че изчислената от мен история ще бъде цивилизована История, милостива, комфортна и ласкава. Защото досега сме живели в пустош, Фишенщайн, в пустош.

Евреинът поклащаше масивната си глава, скъпоценният артефакт на мрака проблясваше изпод прошарената грива, достойна за Исая и Мойсей.

— Ай, разбирате ли, пан Герославски, всяка мъдрост произлиза от Господ. Но знанията — те вече не са от него. Дървото на познанието за доброто и злото, от което са яли Родителите, е обявено за опасно от Бог не защото от неговите плодове произлиза лъжата, а защото тези плодове са давали истината. Човек търси мъдростта, което винаги се оказва здравословно за душата му, но човекът, който търси знанието — той вече не знае къде отива, в небесата или в преизподнята. Всяко подобно действие, което изменя картината на света и човека в него, което го тласка към ново познание, е страшен хазарт за душата. Така че дали е мъдро за набожния евреин да жертва живота си, за да откъсне поредния плод от дървото на познанието? Не, не е мъдро. Не е мъдро.

… Но пък светът се променя и без нас, и въпреки нас; човек се променя така или иначе; самите ние, като живеем в този свят и сред хората, се променяме. Преди трийсет години кой и кога се е замислял за някакви си ледени метали, кой е проектирал машини от зимлязо, на кого биха се присънили люти, тунгетити и тъмлина? На Земята на Леда ще живеят нашите внуци. Ние самите живеем по-различно от нашите прадеди. Можем ли се изправи срещу Историята, като работа на Лукавия и да отречем всичко, което произлиза от опасното знание? Вероятно най-далеч от грешките са онези пастири, които прекарват целия си живот по чистите и зелени ливади сред овцете, където от поколение на поколение не се променя нищо, дори кройката на дрехата.

… Но Историята ги заобикаля; Историята се реализира зад гърба им. Кой от мартинистите е бил прав: онези, които смятаха, че Историята следва Божия промисъл единствено под истината на Леда, или онези, които твърдяха, че Ледът е спрял естествения бяг на Историята? Защото сега си мисля, в безкрайната ми глупост, че Историята вече я няма. Че това е нейният край, че вече се е продънила, разбила и разпаднала. При избрания народ няма да дойде Месия, както няма и да се вдигнат мъртвите в реда на вашето Откровение. Последните времена вече са минали — сега имаме онова, което идва след края на времето, тоест не според Историята на Бог, а според Историята на човека. Сега ние творим Историята. Акционерното дружество за историческа индустрия Герославски, Поченгло и Фишенщайн! А като откъснем и този плод на знанието, то сред живите ще се издигнат всички мъртви — но не за да изпълнят фьодоровската визия за Христосовците, а просто защото на човек така му се иска. Дали ще е разумно това? Дали ще е добро? Ще стане ли възможно — и по тази причина необходимо, господин Герославски. — Той отпи от студения си чай. — И вие ще ми го изчислите.

— Ще ви го изчисля.

Започна да ръми дъжд и всички се прибраха долу, във вътрешността на Кулата. В моята стая Саша Павлич беше пуснал поскръцващ патефон (поредната плячка на Зейцов). Имахме плочи с германски арии и военни маршове и само една с руски песни; точно тя се въртеше в момента. Когато слязох долу, някакви хора вече танцуваха под светлината на керосиновата лампа и свещи, поставени върху наклонените мебели. Разпознах един от нашите майстори от холадницата; жените бяха или от доброволците, прикрепени към правителството на СЩС, или съпруги на щатските. Първоначално ми се прииска веднага да ги изгоня, но настроението беше отлично, така че просто махнах с ръка. В съседната стая играеха на карти. Надникнах вътре с чаша в ръка и веднага излязох. Дъждът валеше все по-силно, така че когато стигнах до другия край на коридора, металното барабанене на капките, които удряха по Кулата, буквално заглушаваше игривата мелодия. Някакъв маладец в разпасан мундир се натискаше в сенките с гърдеста девушка с монголоидни черти на лицето, двамата шумно пъшкаха. Барабанното соло на дъжда заглуши и моите стъпки, не ме чуха. Стоях и ги наблюдавах, отпивах от тръпчивия алкохол. Духът от нощта на губернаторския бал приседна на рамото ми, завихри изображение пред погледа ми: тяло плюс тяло плюс тяло плюс тяло… usque ad nauseam^[9]. Пухкава ръка бъркаше в издутия му панталон. Заудрях с тмечомера по стената и им извиках, че устройват тук непристойни зрелища. Те се изчервиха от срам и изчезнаха.

Останах пак сам със себе си. Майсторът изчезна някъде, появиха се нови пируващи; тях вече не ги познавах. Оставих празната чаша на сандъка с геоложките карти, пръчката хвърлих под шезлонга. Все пак работа ме чака, трябва да се прегледат една камара книжа, трябва да се вземат много решения, трябва да се погрижа за Черния Оазис, трябва да се определи границата на кордона около Последната Изотерма, трябва да се осигури транспорт до основните залежи от тунгетит, съветниците на Поченгло вече спорят помежду си: на железопътната линия ли да се разчита или на водните пътища. Проблеми ще има и с транспортирането на трансмутационните машини, промишлените Бомби от тъмлина и огромните теслектрически индуктори за Архичуковете. През Владивосток и по Транссиб до Байкал? Имаше и друго предложение: тъй като господин Поченгло има толкова добра сделка с Хариман, най-добре щеше да бъде тежкото оборудване да се закупи чрез агентите му в Америка, през тамошните банки на Фишенщайн, и веднага да се достави през Чукотка, по Тунела от Аляска. Така щеше да е най-бързо и безопасно, но само при условие, че утихнат вълненията и Хариман най-после отвори Тунела за експлоатация, а освен това бъде построена и Северната линия от Амурски Николаевск. Освен това бях длъжен да разиграя всичко това така, че до самия край никой да не успее да изчисли същността на „топлия“ охлаждащ процес по спецификациите на поръчките.

… И всичко това беше плаващо, незамръзнало, написано с хипотетични изречения и розови възможности. Всеки вариант изискваше внимателно обмисляне на плана; книжата се множаха все повече; нищо чудно, че чиновниците и бюрократите в Лятото цъфтят и връзват. Сандъци с карти, сандъци с бумаги, калиграфско изписани с бледи мастила… Същевременно главата ми бучеше, а щатските се вихреха под скърцащата музика.

Ръцете ми бяха празни. Затворих око. Песента започна отново. Някой се блъсна в мен. Миришеше на свежа, отрезвяваща влага. Отидох до прозореца, във вечерния полумрак. Като танцуват по наклонения под, всички, естествено, се спускат надолу; затова пък тук оставаше свободно пространство. Дъждът бързо измокри сакото и ризата ми. Прокарах длан по лицето си. Водата окончателно отми възбудата и цялото ми добро настроение.

Павлич се върна.

— Трябваше ли да пускаш тая виеща машинка точно тук? — раздразнено измърморих аз.

— А mademoiselle Филипов каза, че обожаваш да танцуваш.

— Накрая ще се наложи да направя официално dementi^[10] по този въпрос.

Павлич държеше в ръцете си изящно куфарче, инкрустирано с цветни камъчета. Намигна ми и отвори капака. Куфарчето беше пълно с чернороди.

— Откъде…?

— Слухът се появи още онзи ден. Китайците долу изкупуват тунгетита на хората. Тази колекция се продаваше две кокошки и десет фунта ориз.

— И ти я купи…?

— Жената на китаеца хванала малария, той търсеше хинин и знае, че имаме лекар тук заради премиер-министъра. Последните си империали предлагаше, вече не по петнайсет рубли, сега струват теглото си в злато. Пък и самото куфарче, погледни го: карнеол, нефрит, топаз. Династията Сун! Отпреди, колко вече, хиляда години! От плячката на лорд Елгин по време на втората опиумна война, от пекинските Градини на Съвършенството и Чистотата. О! Сега е най-подходящият момент за такива неща; ако някой има нещо добро за продаване, ако някой разполага поне с мъничко власт, за копейки може да получи истински богатства. Размразяване! Всичко е в движение!

— Но… маларията! Трябва да направим нещо с онова блато на мястото на Шуплестия Дворец.

Саша застана до мен.

— Тука го хвърли, а? — Той се престори, че надниква в пропастта. — Бррр.

— И кой такива глупости…?

— Един младеж от „Газета“. Освен това отидоха да се оплачат на Поченгло. И знаеш ли какво им отвърна той?

— Какво?

— Че ще те осъдят веднага щом се появят съдилища и бъдат написани закони.

— О, надява се, в това вече съм сигурен. — Подадох главата си под бръснещите капки на дъжда, те се врязаха в грубо заздравялата ми кожа. — Сигурно си чувал, макар и не при такива незначителни случаи, как казват: „Историята ще го съди“. Какво означава това? Че няма да го осъдят хората. Че има някаква мярка за събитията, която се прилага в толкова крупен мащаб, че е невъзможно да се използва в перспектива, по-малка от век; и че тези събития, приложени към тази мярка, дават толкова очевидна оценка, че всякакви пристрастия на оценителите вече нямат никаква тежест — мярката води към единоправдата с желязна логика. Но е необходимо да се изчака, за да се види. За операции с мащабите от години, седмици, дни — просто няма точен мисловен апарат. Никой още не е написал учебник по Математика на Историята. Спорове се водят дори за аксиомите. Историята ще отсъди — но не сега, не утре, не и през тази година; през Лятото всичко това замръзва толкова бааавно. Ние, Саша, живяхме в мътна стихия, живяхме между несъществуващото минало и несъществуващото бъдеще, на плаващите пясъци от полуистините на Котарбински. Да вървим, почувствай дъжда. Колко е задушно тук!

Между танцуващите си проправи път с олюляване инженер Йертхайм. Носеше канторска папка под мишница. Застана така, че да не го вали дъждът, и размаха към нас папката.

— Какво има там?

— Историческа снимка! — Холандецът огледа помещението под потрепващата светлина, стените, изрисувани с подскачащи сенки. — Къде да я… — Приближи се до автопортрета на Елена, опипа рамката. — В Света Троица същата слага инжекции… — Извади от папката голяма снимка, премери я на стената. — Да. Да. Хм.

— Покажете, де.

Погледнахме през рамото му. На паметната снимка се виждаха тримата учредители на Дружеството: пан Порфирий Поченгло в светъл, елегантен костюм, с щатска лентичка на ревера, приведен към обектива, той се опираше вдървено върху бастуна си и от това усилие лицето му изглеждаше ожесточено; Абрахам Фишенщайн с прошарената си грива, с брада като бял пластрон, разстлан на гърдите, студ лъха от празнотата на тунгетитовото му око; аз стоя по средата, най-нисък сред тях; тъмлинно петно във формата на човек, ръцете и краката в повече или по-малко сивкави тонове, но лицето — чист въглен. Над нас бе надвиснало облачното небе, под него азиатския хоризонт, размитите руини на индустриалния град. В долния десен ъгъл на снимката беше поставена емблемата на Дружеството: инициалите ГПФ, изрисувани със заврънкулки. Секретарите на Поченгло сигурно вече обмисляха какви ще са печатите, визитните картички и фирмените бланки.

— Само датите липсват — казах.

— Двайсет и осми юни, хиляда деветстотин и трийсета година, Зимни Николаевск. Основаването на първото Дружество за историческа индустрия. Бенедикт Герославски, Порфирий Поченгло, Абрахам Фишенщайн. Не съм ли си оставял инструментите тук, при вас?… Почакайте, ще я окача на телта. Ммм.

— Ей сега Зейцов ще намери някоя стара картина и ще я сменим.

Саша поклати глава.

— За днес Зейцов вече се насвятка. Видях го с калъфа на долния етаж.

— Той наистина ли се учи да свири на цигулка?

— Може да се каже. В едната половина има цял арсенал различни водки, в другата — сантиментални лирични писания. Онзи ден го хванах в крачка. Седи си на слънце, отваря калъфа, измъква книжката и бутилката и фююю — полита! — Саша изду бузи. — Артист!

Лицето ми се изкриви в гримаса.

— Плочата задра.

— Сега, сега, всичко ще оправим.

Отиде да се оправя с патефона. Аз седнах до прозореца. Ако не беше дъждът, можеше да запаля цигара; предпочитах да се намокря, това беше далеч по-приятно. Плочата спря, от танцуващите се разнесоха силни вопли; Павлич пусна увертюра с барабани и тръби и всички засвириха и затропаха с крака в знак на протест; той спря и тази музика. Тогава се чуха подвиквания и молби. Някой измъкна наган и го насочи към Саша, други сграбчиха ревностния любител на музика през кръста и го извлякоха в коридора, веднага стана по-свободно, по-светло. Видях, че на шезлонга ми спи тлъст бурят с щатска фуражка, обут в офицерски, окаляни ботуши. Можех само да въздъхна. Mijnheer Йертхайм, който стоеше с широко разкрачени крака и се поклащаше като стар капитан на пристанище, със скрита в брадата уста, пълна с тел и щифтове, мереше паметната фотография с рисунката на госпожица Муклановичувна. Полугол казак с татуирани на гърдите чук и плуг върху червен православен кръст, измъкна устна хармоника и засвири казачок. Сенките затанцуваха по стените и сводестия таван. През долната врата, смалена и изкривена в някакъв абсурден трик на перспективата, се мярна Зейцов. Махнах му с ръка. Филимон Романович, приведен напред като под поривите на ужасен ураган, ме приближи сред сенките и танцуващите: петнайсет, десет, пет крачки от мен — фигурка в разкривена кутийка от разкашкана мозайка от светлина и тъмнина. Колкото повече се изкачваше в болната геометрия, толкова по-бавно и с повече усилия се придвижваше; но не повдигаше глава, приведен на две. Накрая му се наложи да събере всички сили, буквално скочи от полуприклякване, протегнал по маймунски ръцете си напред…

Куфарчето от нефрит го удари в ребрата, Зейцов падна под прозореца, скочих, ножът изпадна под краката ми.

Притича Саша и го настъпи по ръката. Холандецът сграбчи бившия каторжник за краката.

Зейцов се въртеше и плюеше. Счупените очила се изсулиха от носа му. Беше пиян, но в случая на Зейцов това беше утежняващо вината обстоятелство. Извъртя се като змия, измъкна лявата си ръка и ме посочи с треперещ пръст.

— Той! Той!

Павлич погледна въпросително.

Вдигнах рамене.

— Случва му се. — Вдигнах ножа, прокарах палец по острието. Остро като бръснач. — От време на време му кипва кръвта и Филимон се нахвърля върху мен с намерение за убийство; но после пада на колене, сърцето му се къса, моли за прошка. — Извиках щатските, които бяха спрели да танцуват и гледаха с изумление разиграващия се театър на безумно насилие. Затворете го някъде, нека дойде на себе си.

Повлякоха дърпащия се Зейцов към долната част на кутията с пияни линии.

— Той! — хриптеше Филимон. — Той!

Докато не изчезна заедно с влачещите го към долната част на кривоъгълника хора.

Подадох куфарчето на Саша.

— Благодаря.

— Мпфх хмих? — попита mijnheer Йертхайм.

— Кой го знае. Може би заради изменника-редактор. — Почуках с дръжката на ножа по брадичката си. — И в края на краищата къде ще я… — Погледнах към рисунката на Елена. La Menzogna. Как беше успял така да ме заблуди Зейцов, че до последния миг да не видя в него убиец? La Menzogna.

— Изплюйте това! — Насочих ножа към холандеца.

Той изплю.

— Къде сте я виждали? — извиках аз. — В болницата „Света Троица“? Погледнете я, де! Хайде!

Бързо изтрезнял, чернофизикът се вгледа в автопортрета на госпожица Елена.

— Ами… може и да прилича. — Той замига с очи, взря се по-внимателно. — Не. Ясно е, че не е тя. Само косата. И може би очите… Не е тя, пане Бенедикте.

Забих ножа в рамката на библиотеката.

— Утре сутринта отивам в Иркутск.

Павлич изсумтя.

— Да не си полудял! Белята ли си търсиш? Човекът каза, че не е тя!

— И какво?

В отчаянието си Саша удари с чело китайския паметник.

— Нали сам каза, че не е сред живите!

— Може да не е сред живите, но може и да е жива.

— Бил си на гроба й!

— А ти какво, не виждаш ли? — Със замах обхванах вечерния пейзаж на Зимни Николаевск под дъжда. — Настъпи Размразяването!

— Какви ги…

— Настъпи Размразяването! — Погледнах отново избелелия ескиз. Госпожица Елена сочеше с ръка, протегната някъде извън пределите на видимото, към нещо, което не съществуваше. На устните й потрепваше не усмивка, а някаква ирония. La Menzogna. Лъжа, която е по-истинска от истината. — Настъпи Размразяването. Тя е мъртва — но може и да е жива. Може и да е жива.

Mijnheer Йертхайм измъкна от брадата си последната жичка.

— Това не е тя.

— Няма значение.

— Изгубил си е ума — изохка Павлич.

Извърнах се към прозореца.

— Прибирай грамофона, нека вече си ходят.

Пристъпих под дъжда, който вече беше станал по-студен. Прав ли беше Поченгло? Нима по някакъв начин не доизмразявам всичко това в себе си? Не съм го планирал. А онова, което бях планирал, не се получи, превърна се в посмешище. Миналото не съществува, бъдещето не съществува. Но пък и скрежът по стъклото на прозореца също нищо не планира, в ледения кристал няма никаква мисъл, която да организира обкръжаващата го структура. И въпреки това тя се създава около него в съответствие със зададената предварително необходимост — като онзи същия, насочен срещу ентропията ред на молекули от преохладен метал. Баща ми, мартинистите, Тесла, черната физика, Круп, новата зимлязна технология. Пилсудски, Пътищата на Мамутите. Фьодоровците, Фишенщайн. Хроничната бедност, наглите чиновници, Транссибирския експрес, Министерството на Зимата, Царството на Тъмнината, аполитеята, Распутин, Дружеството за историческа индустрия. Стопилият се баща, възкръсналият баща. Госпожица Елена. И дори такива дреболии като картите на Века или умението да танцуваш бални танци. Истина или лъжа? Истина или лъжа?

Отмих всичко това от себе си.

Преди разсъмване, вече облечен за път, отидох при Зейцов. Бяха го затворили долу, на първия етаж, в една крайна стаичка без прозорци (за да не може да скочи). Пред вратата дремеше щатски с берданка, облегната в сгъвката на лакътя. Наредих му да отвори вратата и да донесе лампа.

Бившият каторжник се събуди бавно, притискан от каменната тежест на махмурлука. Накрая седна на голия под, в долния ъгъл, притисна колене под брадичката, обхвана нозете си с ръце. Седнах срещу него, край горната стена. Достатъчно беше просто да помълча малко, той сам изпадна в състояние на разкаяние.

Зейцов удари тила си в дървото: веднъж, втори път.

— Пашол! — простена той. — Не сматреть! Не сматреть!

— Ну, што?

— Пфу! Сатана!

Бавно се прекръстих.

— Филимон Романович, какво ви стана?

— Не носите вие в сърцето си Бога!

Притиснах тмечомера към слепоочието си.

— Бог е в ума ми.

— Сатана!

— Или съм ти навредил с нещо? Кога? С какво?

Зейцов закри очите си с ръце, вероятно заслепен след тъмната нощ.

— Това, че тогава не ви убих във влака…! — простена той. — Че ви оставих да живеете…!

Аха! Имаше угризения не заради опита за убийство, а заради това, че не се беше получил.

Въздъхнах тежко.

— Очевидно всичко е заради Размразяването. Това вече го минахме през Лятото.

— Тогава не знаех, че наистина ще творите История! — погледна ме Зейцов изпод ръката си. — Че ще построите заради това машини, че цяла наука ще измислите, че ще се поставите начело на историята и ще започнете да я изчислявате според собствените си замисли: ето това е необходимо, ето това е невъзможно — и ще бъде такова! Ето това е добро, това е зло — и ще бъде такова! Ето това е прекрасно, а това е грозно — и такова ще бъде! Това е спасение, а онова — проклятие — така и ще се раздели! Ето го небето, ето я преизподнята — и така ще поемат слепите маси! За Русия и останалия свят — аполитея; за хората — съдбата на сънни роби! И никакво бягство! Няма дори мисли за бягство! Дори няма да има по кого да се хвърлят бомби — щом изчислиш своите ИСТОРИЧЕСКИ НЕОБХОДИМОСТИ! — Той отново затвори очи. — Ужас, ужас! Идеалният тиран на човечеството! Механик на сатанократията!

Повторих му онова, което сам ме бе попитал, преди да ме изхвърли от Експреса в Азия.

— А ти не забрави ли своите марксистки догми? Нали вярваше в тях. Впрочем, Бердяев също е вярвал. Човек рано или късно става стопанин на Историята.

— Може и да стане, но вие какво правите, Венедикт Филипович вие обричате на вечно проклятие цялото човечество! Историята е единственият способ за общуване на Бог с човека, но след това не Бог ще се обръща към нас през столетията и чрез хорските деяния, а варшавски математик! — Той отново започна да бие чело в стената. — Варшавски математик! — тряс! болен идеалист! — тряс! — Венедикт Йерославски!

— Самият ти си неизлечим идеалист — изръмжах аз.

— Аз? Аз вярвам в идеята за народа от любов към хората — от онази страдалческа, безумна любов към човека! А вие, вие вярвате в идеята заради самата идея, от любов към идеите, вие вече живеете сред идеи! И такава ще бъде вашата История, такава ще бъде вашата аполитея: Лед! Лед! Рай за счетоводителите и бездушните роби!

Насилих се да пренебрегна отрицателните емоции и да обмисля думите на Зейцов единствено с разума си. (И веднага си помислих: а трябваше да се вбеся! Твърде късно.)

Та нали ачуховецът може и да беше прав в нещо… В думите му звучеше някаква очевидна истина. Всичките онези студенти, които живееха ден за ден сред книгите, защото просто не бяха способни да живеят сред хората; живеещи сред думите, числата и идеите, защото за тях няма живот сред топлите тела, защото те смятат топлите тела единствено за обект на отвращение и объркване — за разлика от идеалната представа за телата… Мислители, изобретатели, търсачи на Истината от всички епохи, всички онези Никола Тесловци, които никога не са се женили и по-скоро биха забелязали красотата на математически описвана машина, отколкото незрялата, незавършена прелест на госпожица Филипов — всички онези, които със своите откровени страсти тласкат света напред — които формират картината на бъдещия свят… Какво сънуват те, за какво мечтаят? За какво копнеят в електростанциите на своите механични часовникарски сърца? За Леда! За Леда! Мечтаят за свят и хора под Леда, за История под Леда! Точно тогава ще бъдат наистина най-практичните, най-жизнените от всички хора — когато езикът от първи род съвпадне с езика от втори род — когато вече няма да остане никаква разлика между реалността на идеите и реалността на материята.

Под Леда няма да е възможна никаква изобретателност, никаква оригиналност — но под Леда няма и да е нужна, тъй като истината на мислите ще съответства на непосредствената истина на опита, и операциите с идеи, свързани със света, ще се сведат до прости операции със сметало. По своята същност сметалата на идеи, идеометрите — те вероятно ще се появят първи. В Царството на Тъмнината философът ще бъде математик, а математикът — генерал гръмовержец. Стереометрията на погледите ще стане разбираема за всички езици, а езикът на Тайтелбаум, единственият възможен в такова време — ще стане оръдие на абсолютната Истина.

— Истината, Зейцов — произнесох аз на глас. — Това ще бъде свят на осъществената Истина. Нима тя е била неприятна на Бог?

— Ако Бог е имал предвид само истината, щеше да си направи вместо хора логаритмични линийки!

И изплю върху мен мръсна храчка.

Станах, взех лампата. Зейцов продължаваше да бие с глава в стената. Бум, бум, бум.

— Тогава защо не дойде, не каза? — попитах тихо аз. Между нас се беше възцарила онази тишина, която е нужна на изповедника и грешника. Бившият каторжник се сви в нозете ми. — Защо не си призна онова, което ти тежи на душата? Нима наистина виждаш в мен такъв тиранин, че само камата може да ме достигне, че в сърцето си мога да почувствам единствено студеното острие? Та ние се познаваме.

— Познавах ви, да. Тогава, под Леда. Но сега… Когато се върнахте след толкова години. Какво ли знам аз. Гаспадин председател Йерославски! — процеди той през стиснатите си зъби. — Как така се получава, че се появявате с празни джобове, а те ви дават милиони, първото кресло в предприятие, огромно колкото някаква страна; че думата ви е достатъчна, за да купуват от вас секретни технологии, и пак на една ваша дума за бъдещата История, изчислена от вас, на една ваша дума строят цялата си политика. Как става така! Добре, написали сте онази Аполитея. Стоите в Черното Сияние, да, още в Експреса бяхте като лютовец. Но нима това обяснява нещо? Как така става, Венедикт Филипович! — Той ме погледна с безумни очи. — Ха, вие дори не сте си задавали този въпрос, за вас това е очевидност. И в огледалото не сте се поглеждали. Омагьосахте ги в крачка. Подобно на всички онези, които бяха пред вас: нашите руски самозванци, пророците на земята, светите старци, като Мартин, като вашия Пилсудски, като Распутин — като Распутин — Распутин! — Тук Зейцов отново започна да се пени. — Вие ги заслепихте със своята черна Истина! Това ми е познато още от марксисткото братство, самият Троцки — какъв е той? Проклет математик на Историята!

Излязох. Прозявайки се, щатският заключи тъмната килия.

Но, докато се изкачвах нагоре по коридора, от нея се носеше ритмичният грохот и осъдителният вой на една сломена душа.

— Математик! Боже мой, как така не убих тая змия…! Математик! Знаех си! — виеше Зейцов от дълбините на изкривения стоманен кладенец. — Математик! Математик! Математиииик…!

Бележки

[1] Борис Викторович Савинков (1879–1925) — руски политически деец, публицист, писател. Лидер на есерите, един от бащите на „бялото движение“ или „белия терор“. ↑

[2] Агиография — биография на светец или божи служител. ↑

[3] Висше общество (англ.). ↑

[4] Които нито да провериш, нито да оспориш (фр.). ↑

[5] Дете на лятото (фр.). ↑

[6] Аз съм математик на историята (фр.). ↑

[7] Лъжа, измислица (ит.). ↑

[8] Нали (фр.). ↑

[9] До втръсване (лат.). ↑

[10] Опровержение (фр.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (60)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За основаването на първото Акционерно Дружество за производство на История

La Menzogna

Яцек Дукай
Лед (60)