Яцек Дукай
Лед (13)

За героите на хазарта и скоростта на Леда

— Четири.

— Четири.

— Същото.

— От мен — осем.

— Задържам.

— Съгласен.

— Качва ли някой?

— Осем.

— Господин Фесар?

— Ничево.

— Капитане?

— Хм.

— Господин Бенедикт?

— Проверяваме, проверяваме.

Огън: четворка.

— Петица лед.

— Ама, извинявайте! Две огнени дами на ръка, и то за втори пореден път! За Бога, как сте раздавали тези карти, господине!

— Хе-хе, гаспадин Чушин ще профука целия капитал, преди да си види мините.

— Вие не се тревожете за моите мини, тревожете се за вашите бумажники. Вдигаме мизата на десет, става ли?

Преди това бяха играли за кратко вист и vingt-et-un, но от няколко часа хазартът се вихреше по правилата на зимухата. За няколко раздавания се присъединиха двама души; сега отново бяха само петорка. Хората минаваха, спираха се, наблюдаваха. Високите залози привличаха вниманието. Стюардите доливаха питиетата, сменяха пепелниците, отваряха и затваряха прозорците. Когато Експресът завиваше, спираше и се забързваше, билярдните топки изтрещяваха в гнездата.

— И как им е хрумнало да вкарат билярдна маса във влака? — чудеше се Юнал Таиб Фесар. — Тъкмо когато ми изглежда, че свиквам и започвам да разбирам тази страна, попадам на нещо подобно и отново изгубвам ума и дума. Поп.

— Асо.

— Девятка.

— Господа…!

— Изчаквам.

— Охо!

— Вероятно е трябвало да изграждат целия вагон около масата.

— Или да я спускат през покрива. Втори тур.

— Монументална глупост, облечена в скъп лукс — промърмори под мустак.

— Какво казахте?

— Grand seigneur благоволи да направи намек за нашето отечество — обясни любезно капитан Привеженски на доктора, без да сдържа сарказма си. Засега не се налагаше да му се отвръща с лепкава усмивка и умолителен поглед, понеже не го гледаше изобщо.

— Асо.

— Ама и вие ги раздавате едни… Седмица.

— Heureux au jeu, malheureux en amour^[1], както би казал мосю журналистът. Добре де — какъв е смисълът наистина? Има ли нещо по-идиотско от билярдна маса във влак?

— Може да са въвели нови правила — подхвърли, разменяйки с банката вале. — Има шахмат, ето ви и зимуха.

— Какво имате предвид?

— Билярд със, хм, допълнителен хазартен елемент.

— Човек се цели, Господ уцелва. Петица.

— Ух. И в блъфовете трябва да има мярка, господин докторе!

— Нека капитанът го каже на Алексей Фьодорович.

— Гаспадин Чушин може да си позволи глупави блъфове.

Алексей Чушин бе наследил от някакъв свой вуйчо (чичо, тъст, дядо, друг близък или родственик) контролния пакет в дружество за добив на зимлязо и отиваше да влезе във владение на неочакваната придобивка. Занимавал ли се е с металургия преди това? Имаше ли какъвто и да било делови опит? Тъй или иначе сега, по време на пътуването, това не можеше да се провери и по същество нямаше значение: той беше този, за когото се е представил на съдружниците си. Бъчвообразният му корпус беше напъхан в тъмносин костюм като наденица в черво; върху черната жоржетна папийонка блестеше игла с брилянт. Най-възрастен от играчите, той проявяваше много неувереност и липса на стройна стратегия в играта; случваше му се да размени при раздаването пет, шест карти, а после при наддаването да пасува. Бършеше с огромна кърпа високото си чело и въздишаше издълбоко, клатейки глава при раздаването. Питаше се доколко това театралничене е присъщо на Чушин и доколко е плод на убеждението, че точно така трябва да се държи по време на игра един обезпечен богаташ. Не пиеше кафе, чай или водка — поръчваше шампанско. Преди да раздаде, триеше дълго пухкавите си ръце; картите лепнеха по пръстите му.

Начинът на поведение по време на хазартна игра — всъщност, когато сме ангажирани истински в играта, величината на залога няма значение — ни издава за някои неща, които иначе не бихме разкрили по никакъв начин. Въпросът е не само да имаш здрави нерви; може да си с железни нерви и да затънеш в безнадеждни блъфове. Казват, че не можем да различим героя от страхливеца, докато те не бъдат подложени на изпитание, сиреч докато някой не им допре ножа до гърлото, докато не застанат под вражеския огън. Защото във всекидневния живот, нито студен, нито горещ, в топлината на домашния уют, в телесната топлина душата гние и се разлага като месо под юнско слънце. Затова пък хазартът предлага една от най-добрите инсценировки на ситуацията на едно истинско изпитание. Когато оцелелите герои от войната разказват по-късно своите бойни истории, те винаги си припомнят моментите, в които, махвайки с ръка, прежалвайки се и плюейки на всичко — „Веднъж се живее!“ — са се хвърляли в смъртоносен риск, оставяйки се в ръцете на съдбата, много често сигурни, че няма да излязат цели от изпитанието.

Капитан Привеженски играеше много предпазливо, като изобщо не разваляше горещите ръце и често пасуваше веднага след раздаването, три последователни пъти обаче качваше и наддаваше чак до края. Но понеже го правеше с такава войнишка изпълнителност, всички скоро го разбраха и се оттегляха веднага щом започнеше да обявява. Така че, макар и да запазваше достойно за възхищение спокойствие и не се издаваше с дума, жест или изражение, нашият капитан нямаше никога да спечели големи суми.

На свой ред доктор Конешин беше последователно непредвидим. Този род играчи са известни — върви ли им, отнасят баснословни суми, не им ли върви, губят всичко.

Юнал Таиб Фесар представляваше специален случай. Той се отегчаваше. Отегчаваше се, когато губеше, отегчаваше се и когато печелеше. Всичко на масата вършеше от немай-къде, против волята си и машинално. Наистина ли играта и парите нямаха никакво значение за него и поради това не ставаше въпрос за изпитание, или пък турчинът си помагаше в момент на изпитание именно по този начин? Плешив щиглец с левантинска хубост, с жили, обтегнати под обгарялата от слънцето и студа кожа подобно на струните в пиано — в него нямаше кости и мускули, а само сухожилия и стави; когато се усмихва, кривите зъби застъргват по венците, когато преглъща гъстото кафе, адамовата му ябълка кълве кожата на шията като излюпваща се от гърлото буба. Почуква с дългите си нокти по кутийката на картите, щрака с пръсти като с кастанети. Ако го удариш по яйцевидния череп, ще отекне сух трясък като от дъбов кютук.

Господин Фесар се завръщаше от разговори в Константинопол. В Иркутск ръководеше делата на търговска компания, продаваща в басейна на Средиземно море природните богатства на Сибир, главно зимлязо, тунгетит и калай. Твърдеше, че е прекарал половината си живот в Иркутска губерния.

По-малко отегчен изглеждаше, когато разказваше на Алексей Фьодорович живописни истории от Страната на Лютите.

— И не вярвайте, господине, на западните геолози, ще ви продадат карти, от които може да се научи миналото на планините, разположението на праисторическите селца на якутите и залежите от най-редки минерали, но те си нямат и хабер от лютите. Наемете, господине, руснаци, поляци, в краен случай хора от Балканите, завършили австрийски училища. Имахме навремето един специалист от Америка — чий ред е сега?, — та имахме, господин докторе, един такъв шарлатанин от полетата на Аляска, и какво, kurtlu baklanın kör alıcısı olur^[2], двайсет хиляди отидоха за слепи сондажи и съмнителни разкрития.

— Чувал съм, че съществува пълна карта на залежите на Зимата…

— А, прословутата Карта на Гроховски! Можете да сте сигурен, господине, че още първата седмица след пристигането ви ще получите дузина предложения да купите Гроховката, тъмни типове, бродяги, бивши каторжници, мартинисти, търсачи на съкровища, нямате представа, господине, що за място е това; до съвсем неотдавна Нос Добра Надежда, преди това Калифорния — но сега тъкмо тук се изсипват авантюристи и безделници от цял свят: през Байкал — в Зимата. Господин Бенедикт, разменяте или не? Не дръжте до безкрайност тази карта, господине — слагате я, или я изтегляте. Ето, и кафето изстина, помия като за кучета.

— Огнена дама.

— Осмица — каза капитан Привеженски. — Момент, дружеството на господин Чушин не притежава ли вече концесия за експлоатацията на тези залежи? Сигурно вече знаят къде какво се добива?

— Зависи с какво работят. Ако става дума например за черемховски замразен въглерод, то Господ им помага. Но ако говорим за зимлязо… Е? Алексей Фьодорович?

Чушин избърса чело.

— Обичаш да ме стряскаш, господин Фесар, лош човек си.

— Бил съм го стряскал! Ето, вижте, господа! Спирам и чакам, десет и десет! Господин докторе?

— Пас — Конешин остави готовата ръка и запали нова цигара. — Четем все пак толстие журнали, „Образование“ ли, „Современный мир“ ли, пуснаха напоследък обширна статия. Сибирският тунгетит… тъй или инак, рудник за тунгетит не съществува, нали така?

— За тази работа са свраките, местните издирвачи. Една част от тях са ловци, има също якути и тунгуси; все пак за тунгетит се плаща определено по-добре, отколкото за лисици, самури, видри и белки, и в интерес на истината — вече е много по-лесно да попаднеш на него. Друга част от търсачите са столипински селяни^[3], трета — бивши златотърсачи. И, най-сетне, обикновените сибирски голтаци — като пропие и последната копейка, пък изпитва непреодолимо отвращение към почтената работа в металургичните фабрики и холадниците в Зимни Николаевск, какво прави един лентяй заедно с друг безделник? Поемат на север, да ровят.

Юнал бръкна във вътрешния джоб на сакото, извади нова пура, скъса бандерола, след това измъкна тежко ножче, като че ли по-подходящо за дране на тигри, при което замижа с едното око, за да реже равно и точно — комай това беше единствената дейност, която можеше да погълне изцяло вниманието му.

— Хм. Тези търсачи ни продават, разбира се, и сведения за залежите на зимлязо — това също е цял бранш на измамници и мошеници. Но за информация относно добър залеж се плащат десетина хиляди рубли. После, разбира се, трябва да се осигурят правата върху добива, и то толкова бързо, че конкуренцията да не ни изпревари. Всички по-големи дружества се шпионират взаимно. В крайна сметка всеки може да бъде подкупен, трябва да се дебнат. Информатора го затварят, за да не може да продаде още веднъж на друг същото находище.

— А ако се окаже, че именно вие сте вторият, третият?

— Затова и го затварят, за да му строшат тогава краката. Те си знаят работата. Това е бизнес на острите ножове. Даа.

Прехвърли ножчето между пръстите си, веднъж, дваж, чак тогава го прибра и запали пурата.

— А вие пак задържате играта, господин Саски, вадите картата, чакате, разчитате на чудо ли? е, какво в крайна сметка?

— Не може да се реши дали сега да играе пъзльо или човек на риска — измърмори капитан Привеженски.

Погледна картите за пореден път. Съдбовно раздаване, държеше силен огън: дама каро, десятка купа, девятка купа и седмица каро. Размени дамата, на нейно място дойде студен поп. Дали да размени сега десятката? Ще усетят горещата ръка, може и спокойно да пасува веднага. Да не я разменя? Май вече ще е по-добре да се прости с това раздаване и да прежали зестрата на дамата.

— Задържам.

Турчинът повдигна вежди.

— Харашо. Капитане?

— Студена девятка. С други думи, вие казвате, господине, че всички мини за зимлязо са открити находища. Но след като лютите наближават вече Одер…

Оглади салфетка на ръба на масата, кимна на стюарда.

— Мога ли да помоля за молив? Благодаря. — Наплюнчи по навик връхчето. — Хм, до Варшава стигнаха през хиляда деветстотин и петнайсета, тоест за шест години и близо осем месеца, четири хиляди и деветстотин километра за петдесет и осем хиляди триста и двайсет часа, тоест осемдесет и четири метра в час, тук нещо не излиза, в градска среда, ако вземат осем метра за час, това е върхът, не се придвижват по-бързо.

— Явно през земята напредват десет пъти по-бързо.

— Земята е по-добър проводник на Леда, това е факт. — Юнал посочи с пурата си. — Я покажете това изчисление, господине.

Подаде му салфетката.

— Такаа. Забавна история, навремето изчислявахме същото във фирмата, излезе ни близо сто метра в час по Пътищата на Мамутите. Спомням си добре, деветдесет и шест или седем.

— Намаляват скоростта.

— Възможно е.

— В самото начало се движеха изобщо значително по-бързо!

— Нека обаче да не се водим по моите изчисления. Може би Ледът не се разпространява равномерно. Може би съществуват привилегировани направления. Привилегировани места. Вторични епицентрове. Това също може да се изчисли. Защо Зимата властва в градовете? Следващият етап би била целенасочената индукция и… Извинявам се.

Турчинът дори извади пурата от устата си, вените по лицето и шията му чак набъбнаха, но се поколеба и замря така, секунда, две, три, борейки се сам със себе си; накрая загуби и не каза нищо.

— Като отдалечаваща се от мястото на изригването вълна — каза доктор Конешин.

— Доколкото разбирам, Алексей Фьодорович, вие пасувате?

— Ами… май че да, да.

— Господин капитан.

— Десет.

— И аз.

— И аз.

— Пажалста.

— Мисля си следното. — Докторът се изтегна на стола, изпусна дим от устата си, подръпна замислено левия бакенбард. — Ако хвърлиш камък в езерото, по водата ще се разнесат кръгове. Но има различна среда, вода, не вода, да речем, че се случи внезапно сътресение, катастрофа, каквато не се е случвала никога по-рано, откакто свят светува. Как ще научим за нея? Няма да научим. Преживеният сто пъти феномен е природен закон, преживеният веднъж феномен — е чудо. Така че и това се разнася по същия начин, както водните кръгове…

— Лютите, Ледът.

— Да.

— Само че, господин докторе, това е несравнимо по-сложно от простата аритметика на вълните. Не знаем какви закони управляват там, че и откъде бихме могли да знаем? — Докосна с език небцето, търсейки по възможност най-близки до мисълта си думи. — Но да речем, че човек застава за първи път на брега на морето, вижда за първи път морските талази… По същия начин, както непознаването на законите, управляващи поведението на водата, няма да превърне в нашите очи вълните в самостойни, интелигентни същества, така непознаването на физиката на Леда няма да направи лютите такива същества. Господин Фесар?

— Да. Десет и двайсет и продължавам нататък. Господин капитан?

— Е, аз благодаря.

А какво ще каже нашият граф?

На масата лежаха вече близо двеста рубли. Конешин и Фесар останаха в играта, те не разменяха почти нищо — докторът само една черна седмица; караха на студени карти. Или на яки блъфове. Така или иначе, бяха недосегаеми: днес успя да изгуби повече от осемдесет рубли, в портфейла му оставаха по-малко от две стотачки, остатъкът от министерската хилядарка. Никой, естествено, няма да даде тук кредит на един компрометиран измамник. Така че, дори да влезе на всичко, турчинът винаги би могъл да наддаде. И да провери. А в ръката му — огън. Не е ли това идеалният начин да се изръси до последната копейка?

И тъй, беше пределно ясно какво трябваше да се направи, имаше готовност, мисъл и воля да хвърли картите и да излезе от играта.

Вместо това:

— Качвам.

Извади всички банкноти от бумажника. Дори сърцето му не заби по-учестено.

Те наблюдаваха с интерес. Чушин помоли за още шампанско. Капитан Привеженски с иронична усмивка почукваше с лулата по масата, господин Фесар гризеше пурата си. Зад гърбовете на играчите и от другата страна на билярдната маса бяха застанали няколко души, привлечени от гледката на лежащите на масата банкноти. Дори една дама дойде от салона да погледне, усети я по шушненето на роклята. Погледът стоеше закован на нивото на картите.

— Такаа — въздъхна Юнал, като наброи и хвърли върху сукното четирийсет рубли. — Трябва да призная, че намирам сравнението на господин доктора за изключително впечатляващо. Но защо да не отидем по-нататък? Може би животът изобщо, може би ние — растения, животни, хора — също представляваме само такива „по-усложнени вълни“, раздалечаващи се от времето и от мястото на Големия Взрив. Така ли? По какъв начин да разпознаем това? Докторе?

Доктор Конешин преброи с поглед лежащите залози, поправи пенснето върху носа си, изду устни.

— Господата ще ме извинят, ще погледам отстрани.

— Гаспадин Йерославски?

— Вие сам не вярвате в това, което казвате. — Изпъна се на стола, опря китки върху полирания перваз на масата. — Изглежда ви прекалено абсурдно, за да се замислите за него по същество. Вие разсъждавате така: „Аз със сигурност не съм само някаква си вълна“. Смятате, че съществувате по друг, по-самостоен начин. Мислите си, че щом мислите, следователно съществувате. Грешите.

— О! — Турчинът се наведе над масата, най-сетне оживен и заинтригуван. — И значи ние ви се присънваме, така ли? Прав ли съм, младежо?

— Нищо подобно. Аз също не съществувам. Четирийсет и моите четирийсет.

Очите на Юнал блеснаха. С връхчетата на пръстите на лявата ръка погали нежно опънатата върху кръглия череп кожа.

— Вие не съществувате. Казвате, че не съществувате. Кой ми казва това?

Пренебрежителен мах с цигарата.

— Езикът — ако това изобщо може да е аргумент. Ще нарека тези лъчи на Слънцето с ефектно име и ще заявя, че, ето! съществува този ангел на светлината — защото иначе кой щеше да ни огрява тук?

— Аха, значи не става въпрос за това, че вас ви няма изобщо, а че…

— Точно така, както го каза докторът. Съществуваме толкова, колкото съществуват и лютите, колкото съществува цветчето от скреж върху стъклото. Моментно проявление на материята, в чиято форма се съдържа именно способността да се възприемат мисли. — Ръката очерта във въздуха синусоидна крива.

— Моментно?

— Моментно, което значи отнасящо се само до настоящето, тази безмерно тънка линия, по която едно несъществуващо граничи с друго несъществуващо. Не мога да го докажа, но съм убеден, че с категориите истина и лъжа може да се говори само за онова, което е замръзнало в Сега. А минали и бъдещи времена има много, еднакво правдиви-неправдиви. Това е естественото положение. В същото време лютите…

— Да?

— Замразяват всичко, до което се докоснат. Не са ли точно такива приказките за Царството Ледено? „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от Лукавия“. Ще играете ли, господине, или не, колко да ви чакам?

Господин Фесар скръсти ръце на гърдите.

— Пас.

— Пас? — подскочи Чушин. — Боже мили, какви ги вършите, господине…!

Изненадата беше прекалено голяма, вледени лицето и гърлото, никаква емоция не се изля навън. Игра… игра… игра… спечели.

Прибра купчината рубли от зелената плоскост. Струпаните около масата зрители си разменяха шумни коментари. Смеси своите карти с тестето. На вратата на пушалнята се появи главният стюард и съобщи, че обядът е сервиран. Влакът намаляваше ход, наближавайки някаква гара, зад прозорците се простираше широко трасе, цяла редица дъскорезници. Чушин стана, протегна се; доктор Конешин го последва.

Напъха парите в портфейла, загаси угарката, допи остатъка от студен чай и го изплю в плювалника.

Не си тръгваше, продължаваше да стои до стената, от другата страна на вагона; виждаше го без да вдига очи, него и неспокойния танц на сянката около високата му фигура. От кой ли момент бе започнал да наблюдава играта?

Искаше да го подмине; той вдигна ръката си в бяла ръкавица и се наведе леко.

— Моля ви след обяда да се отбиете при мен. Може би ще ви разпишат книжката за отпуск.

— Моля?

— Сигурно познавате госпожицата? Не я карайте да ви чака.

Елена Муклановичувна хвърли изпитателен поглед към отдалечаващия се доктор Тесла.

— Кой беше това?

— Не знам точно. Дамите ще ме извинят…

— О, никъде няма да ми избягате. Лельо — пан Бенедикт Герославски.

— Мм… Enchanté.