Яцек Дукай
Лед (30)

За Зимата

Длук-длук-длук-ДЛУК. Марийнск, Суслово, Аверноновка, Тяжин, Тисюл — Сибир се мяркаше зад прозорците на носещия се с пълна пара Експрес. Длук-длук-длук-ДЛУК. В разгара на слънчевия залез на противоположната страна на хоризонта над тайгата се появи черта от топлочервено сияние, сякаш огледално отражение на вечерното зарево. Стоеше прав в атделението и гледаше през стъклото, линията от жар растеше на хоризонта пред локомотива, понякога на завоите на нейния фон се показваше въглищният силует на „Черния Самур“, неговите зимлязни дъги сега набраха оттенък на сепия, сякаш бяха опърлени, обгорени по краищата. Ниско на изток изплува Луната в трета четвърт: златна месечинка, подобна на златна петрубльовка, само че вместо брадатия профил на Николай II на нея личи изрязано наполовина лице на синя призрачица — тук хлътнало око, тук криво ухо, тук кучешки зъб, лунни морета. Спомни си произвеждащия негативи кармограф на доктор Тесла, обжарен на матова плоча от тунгетит. Мракът полека се спускаше над Сибир и на прозореца започнаха да се рисуват отражения от вътрешността на купето, ту изчезващи във все още залетите от слънце картини на гората и степта, ту по-отчетливи от тях, отражения от купе, фигура на мъж, бледо лице. Приближи се към стъклото, присви очи. Останаха синини и червени ивици, подпухнала не само устната, но и цялата дясна буза — от острите камъни или от клоните, подутини с регулярността на изчислен модел, вертикални и хоризонтални резки. Докосна ги внимателно: горещи, набъбнали, при пипането болят. Изплакна се със студена вода, погледна в обрамченото със злато огледало над умивалника. И как при това положение да се обръснеш? Няма начин. Още повече ще заприлича на роден под тъмна звезда тип, карикатура на горски бандит. Наниза отново на здравия пръст пръстена с хелиотропа, измъкна от шкафа бастунчето с делфиновата дръжка. Масивния, вършещ много работа бастун на Фесар бе предаден за съхранение на началника на влака, запечатаха го в купето на турчина заедно с останалия багаж на починалия. Вече телеграфираха в Иркутск на гарата да се явят представители на търговската къща, собственост на Юнал Фесар. Повъртя бастунчето между пръстите си — то падна, пръстите бяха като от дърво, няколко все още в превръзки. Накъдето се е обърнал с муцунката си делфинът, така да бъде, каза си и чак тогава погледна в краката си. Дръжката сочеше към вратата. А дали не… Отвърна поглед от огледалото. Измама! Защото мисълта вече бе друга, залогът нов, какво е това — докосна челото си — що за слабост, фебрилна треска и вътрешно треперене, мятане на духа, което бързо излиза и навън: да седне, да не сяда, да погледне през прозореца, не, да си легне, не, да се залавя за труда на Тайтелбаум, да не се залавя, да поспи, няма да заспи, значи да излезе, да не излиза, да излезе, да не излиза, да излезе — стои до вратата, вслушва се. Луп, луп, сърцето, тъпа болка в главата, под черепа черен пулс, стъпката му, така идва, дойде — Срамът. А уж вече го беше забравил! Нали се вклини между хората, остави се да го носят думи, жестове, умело отиграни номера, с размах, от глупост. Но е достатъчно да се изгуби този размах, достатъчни са няколко часа усамотяване в затвореното атделение, излизането от ритъм, празно време за въображението. И се върна — срам не срам, друго название няма, а как по-точно да се нарекат видимите му проявления в света на материята? Вдигна бастунчето. Сега всяко движение означава — нов избор, нова борба. Облича се трикото тип егер, бяла риза с фризирано жабо, чер панталон от английско сукно, черни лачени обувки. Пръстите, всички освен бинтованите, се тресат, докато се завързват връзките и при завързването на широката мека вратовръзка на сребърни звезди. Причесва се косата с вода и помада, от челото и гладко назад към тила. Надява се жилетката и сюртука. Закопчава се твърдата якичка, висока над два вершка^[1]; яката се впива в насинената кожа. Остават бутонелите на маншетите. Кърпички. Цигари. Кибрит. Върни се: откопчай жилетката, пъхни Архимайстора зад пояса. Четката, плювалника, eau de Cologne, какво още остава, нищо, трябва вече да излезеш — но стои неподвижно. Стои, върти бастунчето между пръстите, делфинът не пада, така ще стои до края на света. На източния хоризонт, вече тъмен, расте жълта линия, като очертание на янтарна стена, изплуваща постепенно от дебрите на тайгата. Да излезе, да не излезе, да излезе. Не. Ръката се протегна към дръжката, натисна, завъртане на пета и изкуцукване в коридора. Заключвайки купето, долови ехо от музика, носеше се от вечерния вагон чак дотук въпреки грохота на летящия с пълна пара влак, значи танците вече са започнали, длук-длук-длук-ДЛУК.

Гаспадин Чушин стоеше в късото коридорче преди прохода към вечерния, пушеше цигара на отворен прозорец, лицето му бе изпотено, яката разкопчана. Погледна — какво, пак ли ще пламвам при самия им вид? пак ли ще плюя от срам? — погледна и придаде нехаен израз на лицето си, разтегли устни в мазна усмивка.

— Вие ли сте, Венедикт Филипович, о, съвсем жив! А какво нещастие, каква беда с господин Фесар, знаете ли какво се говори?

— Какво?

— Че този наш влак е като кораб в морето, схващате ли, че вие се спасихте от утробата на кита.

— Моля?

— Ами като Йона, не разбирате ли — смееше се Чушин. — Йона, Йона! — И едва след като дълго време не получи отговор на смеха си нито с дума, нито с гримаса, се усети и замълча.

Щеше да е по-добре да беше казал още нещо. Каквото и да е, само да беше продължил да плува в познатата словоохотливост, да бъбри, без много да му мисли — но понеже замълча, в ума веднага започнаха да се въртят какви ли не идеи, в опит да се опише с езика от втори род — наистина ли съм клоун? или балшой дурак? или маймуна за компания? — и се засуети, лицето още повече поруменя; сега стоеше и мигаше, а хладният ветрец разбъркваше фризурата му; горкият Чушин го гледаше като хипнотизиран. Ако беше се засмял, това щеше да даде възможност да се избяга отново в безцеремонен кикот и грубо бръщолевене — така би могъл да се измъкне от този капан, би могъл нещо да направи, да смени темата. Но не — и затова можеше само да стои и да гледа. Йона! Чушин започна да опипва нещо под сюртука си с трепереща ръка — какво търсеше там, кърпичка, портфейл, часовник? Руснакът беше вече леко на градус, но това не обясняваше нещата. Е, сега нямаше как да се завъртиш на пета и да избягаш назад в отделението! Щом веднъж вече си излязъл! Нищо по-добро не трябваше да се очаква и от другите пасажери, а може и по-лошо, Алексей Чушин е само безобиден кретен, приказва, каквото водката му подхвърли на езика. Йона! Прехапа устни, пристъпи крачка напред и плесна Чушин с бастунчето по коленете. Руснакът подскочи като опарен и…

Отвориха се вратите към вечерния вагон, към залата с камината, и оттам долетя силна музика и развеселени гласове. Появи се Зейцов в компанията на капитан Привеженски. Филимон Романович вървеше енергично отпред, изпреварвайки военния в параден мундир; но още крачка, и се видя, че картинката е съвсем друга: капитанът държеше екс-каторжника с една ръка за лакътя, а с другата — за яката, тласкаше го, изтикваше го и влачеше през вратите и междувагонния преход, към коридора и салона, като при последната крачка възнагради Филимон Романович със силен удар в кръста, така че Зейцов се подпря на тапицерията като прерязано надве дърво и рухна до стената, скри глава под мишница и вече можеше да се чуе само жалостив, молитвен стон изпод тази ръка.

Капитан Привеженски се отвърна презрително от него.

— И вие също! — каза с висок глас той, като повдигна ръката си в бяла ръкавица с нацелен като цевта на наган пръст. — И вас да не ви виждам там, графе Ледовити; тфу, хайде, откуцуквай ми оттук!

Всичко можеше да тръгне съвсем другояче, съдбата и животът можеха да поемат по друг коловоз — ако не беше Алексей Чушин. Който стоеше, зяпаше с червена мутра, облещени очи и цигара в треперещата лапа.

Усмивка — и вече дори без огледало знаеше каква гримаса на арогантна подигравка и ехидно издевателство е разкривила насинената му, подпухнала и покрита със съсиреци физиономия.

Капитан Привеженски стисна белия кулак.

— О, вижте го това бясно куче, показва зъби, о!

— Вон.

— Казвате го, защото няма да посегна на сакатия? Та вие пращите от здраве, вярвайте ми!

Нямаше никакви съмнения относно намеренията и юмруците на господин капитана: ако този бик се хвърлеше върху му, не би успял дори да посегне за Гроссмайстера, да го извади от парцалите и да се прицели.

— Никога никакво добро не съм очаквал от руските офицери — изхриптя от сухо гърло. — Е, хайде, покажете какво са ви научили в императорските академии!

Привеженски вдигна юмрук, но не помръдна от мястото си. На челото му изби пот, едри капки, лъщящи под запалените стенни свещници и златните украшения на Лукса.

— Крыса твоя мать!

— Ну, давай!

— Вы! — изсъска капитанът, пое дълбоко дъх. — Поляки! Вдигне се, а после хленчи, че го бият, и такова му е превъзходството над по-силния, такава му е честта — на плъх! Но ви погребаха, и с чест, и без!

Той се изопна, отдаде подигравателно чест и се отправи към балната зала, дори не затвори вратата зад себе си.

Закуцука след него.

Зейцов го сграбчи за ръката и увисна на нея.

— Какво искаш?! — ревна, закашля се, преглътна с усилие слюнката. Трябва да пийне, да се напие, да изплакне всичко това от гърлото.

— Аз на вас, Венедикт Филипович шепнеше каторжникът, — искам да ви благодаря, да, благодарствие, Бог да ви благослови, а аз благодаря. — И без да отстъпи нито крачка (притиснат, трябваше да се скрие под големия радиоапарат), Зейцов се прегъна във внезапен поклон пред него, удряйки глава о пода, веднъж, дваж, нещо изпадна от джоба му, не го вдигна, само отново залитна, хвана го за лакътя и взе да шепне разпалено в ухото му: — Аз тогава мислех: той ще го направи, както каза, това е лош младеж, ще го въртят, на една страна, на друга страна, на трета, не докторът и гаспадин Поченгло, други шакали на Историята, ще го купят, так или иначе, ще го обърнат срещу Бога, срещу истинската История, щото чух как докторът изрече ясно едно страшно нещо, когато там ви убеждаваше за него: въпреки и най-добрите, и най-милите на Бога намерения — не е човешко нещо да се прави История! не е човешко! Но сега виждам: щеше ли да се притече един такъв продай-душа и алчен никаквец на помощ на бедния Зейцов, който отгоре на това е и негов мъчител, щеше ли да го защити от справедливо наказание? Категорично не! И пак се показва, че Бог не е могъл да уреди нещата по-хубаво от това, както ги е уредил! Всичко се…

— А може аз просто да не искам да се знае защо ме изхвърлихте, а?

Зейцов дори не се смути. Кимаше с рунтавата си глава, радостен, сияещ.

— Да, да, познато ми е това: да простиш, но да не погледнеш в очите. Всъщност милостинята тежи не върху дарения, а върху дарителя. Не ви ли казах? Човек трябва да се упражнява, да се упражнява в това! Хвърли четвъртинка на просяка, но не бягай, а гледай да устоиш, да издържиш, да изслушаш неговите благодарности! Ето това е мъжество!

— Марш!

Влезе в залата с камината, в музиката и ярката, ослепителна светлина, в шума на разговорите, право срещу танцуващите двойки. Противно на първото впечатление и предхождащите го представи, те съвсем не бяха толкова много: просто сред пасажерите от първа класа на Транссиба мнозинството бяха мъже бизнесмени и хора с различни сибирски професии, така че способни да грабнат в танц жените се оказваха малко над половин дузина. Огледа се набързо: госпожица Елена я нямаше, нямаше я и нейната силноръка леля. Но не чу ли как те излязоха от своето купе? Опря се на бастуна и на рамката на вратата, когато вагонът се лашна силно. Освен всички стенни лампи, със студения огън на кристалите и среброто светеше и богато разклоненият полилей, той най-силно — полилеят, окачен специално за случая под изпъкналия таван на вечерния вагон. Той се люлееше в ритъма на пътуващия влак, но изглеждаше така, сякаш в ритъма на музиката. Свиреше monsieur Жул Верус, обгрижван от настанилата се наблизо Гертруда Блутфелд, която го угощаваше с лакомства от сложена върху пианото изящна патисиера; на цигулка му акомпанираше един от правадниците на Лукса. Хърбавият фламандец, с уста, натъпкани със сладкиши, ежеминутно поглеждаше през рамо красивата вдовица, която въртяха на паркета все по-нови и нови партньори; само той, пианистът, нямаше как да потанцува с нея тук. От другата страна, между цигуларя и камината, седяха княз и княгиня Блуцки, князът унесен в полудрямка, княгинята свита, сгърчена, дребна женица, потънала във фотьойла, запечена в него като месо във форма — ако раздвижи ръка или глава, кожата ще се пропука, костите ще пробият обгарялата коричка. Затова и не се движи, седи неподвижна, сякаш и тя спи, но не спи: сиянието, преливащо от полилея, се отразява в широко отворените, влажни зеници на старицата. Всичко вижда. Поклони й се веднага щом влезе. Не даде знак, че го е познала. Само стоящият зад креслото на княза съветник Дусин сложи ръка на рамото й; това беше знак.

Ширината на вагона не позволяваше, естествено, тук да се устрои истинска танцувална вечер, за бал да не говорим. Двойките се носеха в две нестройни редици, от входа до камината, непрекъснато бутайки се; по-нататък в галерията стояха тези, които не танцуваха, които просто си почиваха или само гледаха танцуващите. Някои от мъжете бяха във фракове; хвърляше се в очи Дитмар Клаусович в ефектния костюм на офицер от имперския военен флот, с посивяваща брадичка, оформена в остър клин, и благороден белег под носа. Жените от своя страна, съвсем естествено, бяха приели транссибирските танци като възможност да представят какво най-прекрасно носят в куфарите и чантичките си със скъпоценности; от брилянтите, проблясващи с отразеното сияние на полилея, се мержелееше в очите. Отличаваше се танцуващата с мъжа си французойка: в рокля на изклюкарствания от княгинята Поаре, тясна, дълга, с шлейф от копринен сатен или ламе, без корсет, отворена на гърба в дълбоко деколте и с цепка по крака, с учудващо ниска талия; такава рокля изглеждаше тук неприлично не на място. А отгоре на всичко и екстравагантна фризура в стил Антоан, от самото начало осъдена от Frau Блутфелд… Без никакво съмнение те наистина идваха с децата си направо от Париж.

В момента танцуваха бавна полка, може би Schottische. Недочакал паузата, успя да докуцука край стената между двойките. Капитан Привеженски стоеше в ъгъла, близо до отворените врати на галерията и разговаряше с един от братята прахосници, капитан Насболт и високия прокурор. Спря на противоположната страна от тях и от пианото, от камината и седналата край камината княгиня. Появи се стюардът с напитки. Шампанское! С чаша, опряна до устните, погледна през прозореца. На тъмния хоризонт пред Експреса растеше дълга ивица жълто-червена жар, просветлявана от студената Луна. Влакът летеше право към тази стена. Отпи от шампанското, гъделичкане в носа, кихна. Зад гърба му аплодисменти, подсвирквания, смях, Верус бе завършил, сега го уговаряха да изпълни нещо, наречено Cake Walk.

— Уфф, трябва да почина. О! Както виждам, вие стоите на краката си, а аз имах угризения на съвестта… — Порфирий Поченгло грабна две чаши от подноса, изпразни и двете, духна в събрани длани. — … че ви оставихме така, на произвола на съдбата; надявам се да не ми говорите врели-некипели, че сам сте си паднали, не вярвам в такива чудеса. Трябва да ми разкажете що за афера беше това. Уфф. Стрелба в Екатеринбург, а сега се оказва, че някой е ровил във вещите ми. Защо ли? Защото разговарях с вас!

— И пак разговаряте.

Поченгло се разсмя.

— Вярно, сам си търся белята.

— Йона, така ли?

— А-а, чух това, чух. Вие се познавате с онзи американец, нали? С доктор Тесла. Князът му даде своите хора за охрана на вагона с машините.

— Искате да свършите като Фесар ли?

— Моля?

— Задавал е…

— … същите въпроси, да.

— Дори не можете да си представите колко трудно е да се скрие тайна, която не съществува.

— О, вярвам на думата ви, вие не знаете никаква тайна технология относно зимлязото.

Верус подхвана игрива мелодия, пътниците започнаха да пляскат в такт.

Поченгло се приближи и повиши глас.

— Но за баща си няма да отречете! Тук вече няма какво да се крие.

— Но вие сте казали на княгинята, че изобщо не сте чували за него.

— Еее, та в „Сибирски Вестник“ и в „Иркутски Новости“ не пишат за Филип Герославски. Не съобразих в началото, а и ще излъжа, ако кажа, че помня името. Затова пък мартинистките легенди… Вижте, всички тези диваци зимовници, това е доста подозрителна компания. — Извади една от визитните си картички и я повъртя замислено между пръстите, облегнат с гръб на гравираната рамка на прозореца; видя отражението му в стъклото, течно, прозрачно, черно-бяло, господин Поченгло изглеждаше в него като изрисуван с въглен и вар, с тъмлина и лъчесянка. — Впрочем в Зимни Николаевск е невъзможно да излезеш на улицата и да не попаднеш на зимовник; моят шурей, за да не търся по-далеч, се гони гол с кучетата по снега в най-големия мраз. Но le Père du Gel… Тук вече намирисва на Мартин до небесата.

Хлъцна.

Господин Поченгло направи кисела физиономия.

— Та нали ние ги наемаме на работа в холадниците, при обработката на хладоидите на зимлязо. Тези, най-твърдите зимовници, или поначало са си мартинисти, или рано или късно се заразяват с Мартин. Вие имате бледа представа за това. В Европа, дори в европейската Зима — размаха ръце без посока — всичко това са думи, думи, думи. Салонна мистика и теософски сбирки на госпожа княгинята. Но в Страната на Лютите селяните вземат жените си, децата си, кучетата, целия добитък и нагълтвайки се с лед със самогон, разсъбличайки се до голо, но с една света икона на гърдите, се стичат в соплицовите, в гърлото на мразниците. Това приижда на вълни, уж всичко е спокойно, а изведнъж чуваш: четвърт село отишло на самозамразяване. Как става? — Повдигна рамене. — Това не е лудост. Във всичко това има спокойствие и онази тиха, тъпа селска решителност; по-скоро е някаква религия.

— Като по времето на Разкола.

— Точно. Като че ли руснаците си го носят в кръвта. А властта, как мислите, каква е реакцията на властта? Не по-различна от тогава. Губернаторът Щулц издаде закони срещу всякакви мартинистки практики. Който бъде уловен в тях в границите на Иркутското генералгубернаторство, получава пет години затвор, и то не тук, а в някоя крепост в Оренбург или в Южен Кавказ.

… И чак много по-късно, през нощта, когато те тръгнаха да ви търсят, ми просветна и направих връзката. И, хм, как да ви кажа…

— Имат го за мартинист, това е ясно.

— Господин Бенедикт — каза Поченгло меко, деликатно, — обявен е за издирване с куриерско писмо. Говори се, че е привлякъл след себе си в Леда цели села. Шулц е бил принуден да обещае премия за главата му.

— Колко?

Господин Порфирий погледна учудено.

— Не знам.

— Какво е това? — притисна пръст към стъклото. — Виждате ли? Там, под хоризонта.

— А, това ли. Пожар в тайгата.

Значи не линия, най-малкото стена, а пояс от земята, обграждащ Транссибирската железница, огнен път — златен полуобръч, отделен от звездосклона с черен обръч: пушеци от пожар, закриващи нощното небе. Трябва да се е прострял на двайсетина версти, за да обхване цялото това пространство под хоризонта. Беше чел, че в тайгата се случва да бушуват толкова неподлежащи на овладяване пожари, разпростиращи се на такива дистанции, че можеш да ги нарисуваш с пръст по повърхността на глобуса. Сега все още не се вижда много, освен красивата игра на цветове в тъмнините, но ако Транссибът наистина пресече тези огнени полета…

— Надявам се, че ще се видим в Иркутск. Може би тогава ще можете да ми разкажете цялата история… — Господин Поченгло подаде най-сетне своята визитна картичка. — А ако късметът ви не проработи… Ние се опитваме да помагаме на новопристигналите сънародници.

Благодаря.

Поченгло се отдалечи към галерията. Даде гръб на прозореца. Стюардът услужливо покани с подноса, грабна втора чаша шампанско. Куриерско писмо — цели села в Леда — Отец Мраз. Не е за чудене, че най-различни обсебени Пелки са готови да дадат живота си в защита на неговия син. Вярата една и съща, но от тази вяра едни мартинисти извеждат голяма заплаха за Русия и изобщо за света, а други — задължение за почит. Събери двама поляци, ще чуеш три виждания за политиката; но събери двама руснаци — ще видиш три пътя към Бога.

Усмихнатите двойки кръжеха на ръка разстояние, вагонът се люлееше под краката. В такова темпо до полунощ ще се напие дори с шампанско. Оглеждаше залата с щипещата езика напитка в уста. Няма я. Може изобщо да не дойде, да е променила намеренията си. Да се върне, да почука на вратата й? Нагиздено в розова рокличка десетинагодишно момиченце притича край стената, пищейки шумно. Изби от ръката му делфийското бастунче, то се затъркаля към галерията.

По-бърза се оказа една чужда ръка.

— Merci, merci beaucoup.

— De rien. Comment vous portez-vous?

— Ah, mon jambe? Cela ne vaut pas la peine d’en parler.^[2]

— Не съм имал досега удоволствието…

— Madame Блутфелд сигурно вече ни е представила по своя си начин — усмихна се. — Господин прокурор…

— Разбесов Пьотр Леонтинович.

При което кимна сковано с глава, а понеже ръкостискането му бе кратко, решително, тутакси си помисли, че това е поредният военен сред пасажерите на Лукса, нищо чудно, че го теглеше към Привеженски и Насболт. И действително, след няколкоминутен дружески разговор и две обърнати чашки сам го потвърди: подполковник от артилерията в оставка, в момента на цивилна служба в ранг придворен съветник, прокурор на Камчатска област. Тъкмо пътува през Владивосток до Петропавловск на Камчатка, където е преместен след пост в Благовещенск.

— Камчатка и полуостров Чукотка, драги господине, ще станат сега, когато, дай Боже, подпишем мирния договор с японците, ключ към мира във вътрешната политика, нещо повече — ключ към целия Сибир.

— Наистина ли? — измърмори, опитвайки се без успех да погледне над раменете на прокурора към вътрешността на галерията. Намерение, толкова трудно за изпълнение, тъй като Пьотр Леонтинович се извисяваше с петнайсетина сантиметра над него. Но въпреки високия си ръст той нямаше обичай да се навежда към по-ниските си събеседници; гръбнакът му изобщо не се огъваше, позволявайки само движения на главата, но и нея прокурорът държеше изправена. Гледаше изпод полупритворените клепачи надолу, над черен мустак и брадичка с грозен белег от рана — имаше в това нещо хищническо и нещо птиче. Ястреб? Орел? Пуяк? Високото чело преминаваше в монашеска плешивина, просветваща над бухлатите вежди с отразеното сияние от полилея и лампите. Ястреб.

— Може би не сте имали контакти с абластниками, Венедикт Филипович?

— С кого? Не, не мисля.

— Трябва бързо да си дадете сметка за това, че всяка помощ за техните замисли ще се разглежда — за съжаление трябва да ви го кажа ясно — като държавна измяна.

— Но за какво говорите изобщо?! Не познавам никакви абластники!

Прокурорът се взираше в господин Поченгло, който в момента танцуваше с красивата вдовица.

— Когато Хариман построи своята Околосветска железница, Източен Сибир ще стане много близък съсед на Американските Съединени Щати. Сега, след като войната с Императорска Япония вече не е пречка, какво друго би могло да спре строителството? Надявам се, че ме разбирате. Ледът не се придвижва във всички посоки на света с еднаква скорост. Ако би било възможно да се склонят лютите да се обърнат повече на изток… през Беринговия пролив… към Аляска, към Канада, при индианците и каубоите… да се сковат със Зима златните прерии…

Реакцията бе шумно поемане на дъх.

— А аз се надявах, че вече сме се приближили много до Страната на Лютите! Колко още подобни глупости ще трябва да чуя! На камък се раждат, и казаното слово, и словото премълчано — лъжи, лъжи, лъжи.

Разбесов се усмихна добродушно. С бащински жест положи ръка на рамото му; не я отмести. Прокурорът бе доста над петдесетте, вероятно беше баща, не се усещаше никакъв фалш в жестовете му.

— Моля да ме извините. Прокурорска душа. — Сега се наведе, за да бъде чут през музиката, през шума от влака и танците; но свеждането бе някак дървено, неестествено, трябваше да остави чашката и с другата ръка да се опре на прозореца. — Не се обиждате, нали? По същия начин не можете да вините monsieur Верус, че иска да пише статия за вас. Най-напред Негово Княжеско Височество ви изгонва от масата, допускам, че е било обикновено приятелско недоразумение, но след това вие проваляте спиритическия сеанс на Нейно Височество, после шумна улична бъркотия в Екатеринбург, дори имало трупове, после научаваме за Отец Мраз, по-късно monsieur Фесар ви се нахвърля, за да отмъсти за някаква измама в бизнеса, после изпадате от влака, но същият този княз спира влака заради вас, а после намираме monsieur Фесар мъртъв. Впрочем, тази танцова забава е нещо като помен за него, като запълване на времето наместо помен, не ви ли се струва?

— Е, добре, слушам ви, агент на кайзера ли съм или месмерист^[3] на служба при Распутин?

Прокурорът отново се разсмя, стисна го за рамото.

— Вие сте просто един загубен младенец, попаднал между хора на властта и парите, свикнали да се справят с други хора на властта и парите, младенец, дотолкова интелигентен, че умее да се възползва от техните навици, което не означава, че искате да ги използвате за нещо, вие дори си нямате и понятие за какво — както казах, вие сте загубен — но не можете да се въздържите. Това е вид зависимост.

… Дали сме се озовали достатъчно близко до Страната на Лютите, Венедикт Филипович?

— Excusez-moi, трябва да разменя няколко думи с доктор Тесла.

Съзря лицето на сърбина под рамото на Разбесов; отиваше към дъното на галерията, над лицата на пасажерите, стоящи на вратите към залата с камината, зяпащи танците и ръкопляскащи в такт; изобретателят беше по-висок от всички тях. Остави празната чаша върху гравираната рамка и забърза към галерията, пробивайки си път с помощта на бастуна. За щастие капитан Привеженски в този момент стоеше обърнат с гръб.

Завари доктор Тесла до средния от големите прозорци на галерията, отляво; стоеше и ядеше ябълка, сокът й се стичаше по костеливата му брада върху бялото шалче, увито високо около шията над папийонката, още по-бяла. В ъгъла на галерията стюардите бяха окачили на цветни ленти кошници с лакомства, естествено тук най-напред бяха дотичали всички деца на пътници от Лукса и грабваха от ракитовите гнезда захаросани плодове и сладкиши, бадеми и шоколадови удоволствия. Момиченце и три момчета се доказваха сега зад гърбовете на стоящите на прага мъже, несръчно подражавайки уловените танцови стъпки. Верус и правадникът свиреха танго.

Спря до Тесла.

— Азия гори — каза той, посочвайки с ябълката зад прозореца.

— Тук е горещо.

— Танцувахте ли вече?

— Не.

— Доста сте се заруменили.

— И задушно.

— Кристине си има кавалер.

— Да, видях.

— Този фламандец свири нелошо. Навремето Падеревски се опита да ме научи, а впрочем, ваш сънародник, нали, лъвска грива, помня онези концерти, дамите направо припадаха.

— Имате нещо тук, на нагръдника…

— О, благодаря.

Какъв разговор може да има между хора, които си дължат един другиму живота — длъжник и длъжник, спасител и спасител — какво повече могат да си кажат на езика от втори род? Нищо.

Наблюдаваха пожара в тайгата, красиво зрелище на далечно унищожение.

Светлините и сенките танцуваха по кожата и фрака на Тесла в нерегулярни приливи и отливи, сякаш единствено върху него падаше сияние от допълнителен източник, ограждайки го по пияна елипса.

— Цветът на очите ви…

— Ммм?

— Струваше ми се…

— Бяха по-тъмни, но през годините изсветляха от интензивната мозъчна работа.

Не е спрял да пропуска теслектричество през себе си, това можеше да се очаква, няма да го спре дори близката среща със смъртта. Дали госпожица Филипов го знае? Не би танцувала там, така радостна, ако знаеше. Никола вече не го прави в купето, сигурно за да се зареди с порция тмеч, след обяда отива до товарния вагон. Впрочем седял е там целия следобед след Фесаровия взлом.

— Утре след закуската, окей?

— Моля?

— Наминете да си пуснете малко тмеч. — Доктор Тесла изхвърли огризката, изтри белите ръкавици. — Мъничко… — завъртя показалец до слепоочието — what’s the word, инспирация? хъс? лудост? безгрижие? Защото да се роди мисъл, истински нова мисъл, mon ami — това е единствената достойна за човека задача и цел на човешкия живот.

Притисна чело към студеното стъкло.

— Размишлявах над това. Да си пусна… Малко да, а малко и не — защото виждате ли, докторе, то не е като в тази ваша оптическа играчка, интерферографа: или наниз мъниста, и тогава е Лято, или само две точки, и тогава е Зима. Възможно е върху самата светлина това да действа така. Възможно е то да се променя неочаквано от определена пределна концентрация, от налягането на тмечта. Но това са… степени. По-малко Лято, повече Зима. Ще напомпаме малко тмеч, и още малко — и ще бъдем като онези зимовници от градовете на лютите — още малко — и ще бъдем като лютовчиците от Сибир — и още малко — като мартинистите-самозамразенци — и още, още, още, черен кристал след кристал — колко е нужно, за да се види светът така, както го виждат лютите?

— Както го вижда вашият баща.

Гледаше далечните огньове, не доктора. Две отражения в тъмното стъкло; ако се продължат линиите на техните погледи — къде ще се пресекат: върху стъклото, или там, над Азия? Стереометрия, наука за душата.

— Замразен.

— Така казахте.

— Така ми казват.

— И отивате при него…

— Защо ли? — Засмя се. — Загубен младенец. Но да, истина е, вече сме толкова близо до Страната на Лютите… Защо отивам при него? Господин докторе…

— Да?

— Вашите машини… Тази помпа за тмеч, оръжието за лютите… Нали ще трябва най-напред в Иркутск да проведете експеримент — експеримент върху хора…

— Сигурно не мислите сам вие да…

— Не! Него. Да бъде оттъмлен, да се източи Ледът от него. — Затвори очи, притискайки буза до стъклото. — Да се изпомпа от него всичко това, цялата единоправда, цялата Зима. Дали изобщо би могло още да бъде спасен? Няма да ми позволят, хората на Императора искат да го използват, а вие също работите за Николай и не мога да искам това от вас…

— Разбира се, че ще ти помогна, приятелю.

Подаде му ябълка. Ядеше смълчан, сокът се стичаше по брадичката. Длук-длук-длук-ДЛУК, и бързо валсче. Луната се издигаше над огньовете, Луната просветляваше двете отражения върху широкия прозорец, златния империал над сивата букла на слепоочието на Никола Тесла.

Дотича задъхана Кристине, хвана Никола за двете ръце, завъртя се с него насам-натам и се опита да помъкне стария човек към танцувалния паркет.

Извърна лице от прозореца и ги гледаше със симпатия.

— Ах, вие! — възкликна Кристине. — Но защо така стоите тук! Та тя ви чака! Ох, крачето, да, бедното, лошо, повредено краче, цяло нещастие, кой ви караше да се хвърляте от влака? — Тя избухна в смях и се озова право в обятията на капитан Насболт. Дитмар Клаусович размени погледи с добродушно угрижения Тесла. Mademoiselle Филипов, издула устнички, започна да се забавлява с блестящите ордени и копчета по гърдите на морския вълк.

Пое към залата с камината. Имаше пауза в танците. Госпожица Муклановичувна стоеше зад пианото. Обърната в полупрофил, тя разговаряше с Frau Блутфелд над главата на наслаждаващия се на виното monsieur Верус. Проби си път между пасажерите, почуквайки с бастунчето. Този път госпожица Елена беше избрала съвсем различна рокля: светлосиня, от марокен, богато набрана от талията надолу, с тъмносини апликации, корсетът много висок, издигащ бюста в смело décolletage, над което единствено черната кадифена лента на бялата шия, тъй като и целите рамене оставаха открити, ако не броим лекото като воал cache-nez. Освен това за първи път госпожицата беше разпуснала косите си, падаха като черна вълна върху шала и по раменете. Една и съща оставаше само изрисуваната линия на очите и устните: цигански въглен и кармин от горска къпина.

Дали болестта придаваше на кожата й този алабастров цвят? Или всичко — и косите, и maquillage, и роклята, и тайнствената й усмивка — всичко идваше направо от горещото въображение на дъщерята на щавач на кожи от Повишле…?

Този изправен гръб, със стегнати лопатки, и самият начин да държи раменете си под ъгъл спрямо тялото — издават девойка, формирана в корсет още от ранно детство. Но, разбира се, и това може да се имитира за някое време, налагайки си със съзнателно усилие на волята една мъчителна поза. Истинска госпожица, фалшива госпожица — как можеш да познаеш.

— Mademoiselle, puis-je vous inviter?^[4]

И сто години да се взираш в този миг, няма да забележиш на лицето на госпожица Муклановичувна и най-дребен признак на смущение.

— Господин Бенедикт умее да танцува.

— Не особено.

Тя повдигна вежди.

Засмя се.

— Нима не се получава идеално? Кракът ми. — Плесна се по бедрото. — Да потанцуваме — поне веднъж в живота мога да не се притеснявам: никой няма да разбере, че не умея да танцувам.

— С изключение на нещастната ви партньорка.

— Не се бойте, ще тъпча по собствените си крака.

— Ах, в такъв случай — с огромно удоволствие.

Тя подаде ръката си в дантелена ръкавичка.

— Monsieur Верус!

Журналистът остави чашката, въздъхна театрално.

— Souvent femme varie, bien fol qui s’y fie.^[5]

Удари първите акорди, правадникът потегли струните.

Оставяйки бастунчето зад пианото, отправи питащ поглед към госпожица Елена.

— Каробочка? Води, соколничке.

Руската мелодия бе посрещната с аплодисменти от присъстващите. Двойките мигом се подредиха в двойна редица, няколко стъпки насам, няколко стъпки натам, трудно е да сбъркаш в един толкова организиран танц, госпожица Елена се завъртя заедно с другите дами, три стъпки назад, пляскане с ръце, обратно, хващане за ръце, сега за момент е лице в лице с нея, дихание в дихание — но вече се завърташ на място и се озоваваш пред друга партньорка. Каробочка! Разминава се с госпожица Елена, тя се усмихва издевателски. Над главата се люлее полилеят, под нозете се люшка вагонът, кракът наболява.

Накрая танцьорите застават в същите двойки, както в началото. Елена прикляква в кникс, оправя шала си и отново се засмива.

— Струва ми се, че трябва да бъдете доволен! Достатъчно е да се прави това, което правят другите. Освен това нямахте възможност да настъпите когото и да било по краката.

— Вие сте го поръчали предварително!

— Откъде можех да знам, че не умеете да танцувате?

Навеждайки се, й целуна ръка.

— Може би поне един валс-накуцкрак…

Тя прошепна нещо на Верус. Изправяйки се, повдигна ръце; обхвана я неуверено. Тя поправи положението на ръката му на гърба си; духна от лицето си черна къдрица и намигна заговорнически.

— Дръжте се, пане Бенедикте…

Раз, два, три. След първото завъртане, когато преминаха пред княз и княгиня Блуцки, към галерията, погледна над раменете на госпожица Елена. Гледаха ли? Гледаха. Гледаха всички, но — това беше танц! Който танцува, докато танцува — остава пленник на танца, позволено е това, което не е позволено, прилично е това, което не е прилично, прощава се непростимото, нима танцът не служи преди всичко на това?

— Вие се смеете.

— Танцувам с красива жена, трябва ли да съм тъжен?

— Олала, кога се научихте да правите комплименти?

— Паднах на главата си, след подобен инцидент настъпват радикални промени в психиката.

— Какво? — Музиката, шумът и говорът вече бяха оглушителни, госпожицата прислони буза към бузата, в ноздрите му проникна ароматът на нейния жасминов парфюм като топло благоухание.

— Паднах на главата си!

Тя се отдръпна при обръщането, разсмяна.

— И край на комплиментите!

Кракът все повече го болеше.

След втората обиколка вече по-малко мислеше за ритъма в това тясно, импровизирано валсче — валсът е математически танц, достатъчно е да броиш стъпките и обръщанията — а много повече за този неин смях, повече за малката длан на госпожицата, затворена в половин пъти по-голямата длан, за меките коси, на всяка трета крачка изливащи се по ръката му, притисната към корсета на гърба й, за бързото дишане, повдигащо стегнатата гръд на госпожицата, за устните й, които сега оставаха постоянно полуотворени, за белите зъби, проблясващи между тях; за полуотворените и широко отворени устни, когато звучно си поемаше дъх — малкият валс се носеше и носеше, изгуби представа за броя на обиколките на залата, за старците княз и княгиня, за лудеещия над клавишите Жул Верус, ръкопляскащите зрители, жълтата следа от огън, разполовяваща черните гладки повърхности на прозорците, всичко това се нижеше в студеносребърните отблясъци от разлюления полилей като картинки на лудо завъртян фотопластикон, така че за да запази равновесие, трябваше да се съсредоточи върху този най-близък образ: тъмните очи на госпожицата, лицето й, пламнало в горещ руменец, и устата й, готова като че да извика. От черната лента с рубина се стичаха две струйки пот между гърдите й.

Спря край стената.

— Извинете ме, но кракът ми засега повече не издържа, може би…

— Да, да, моля ви.

Преминаха в галерията, но и тук същата гъста навалица, горещина и задух, от всички страни се обръщат моментално засмени физиономии, притичва стюардът… Елена изпива чашка тъмно питие, вее си с шала.

— Грижете се за мен да не изпадна, госпожице.

Елена се смее до загуба на дъха.

Бутва железните врати, излизат на панорамната платформа; подава ръка на госпожицата, в балните си обувчици госпожицата прекрачва внимателно прага. Затваря вратата с ритник, музиката и гласовете стихват; вместо тях: длук-длук-длук-ДЛУК и грохотът на машината, пронизителното свистене на вятъра в тъмнините на нощта.

Елена, опряна на балюстрадата от дясната, южна страна на платформата, вдишва дълбоко въздух. Наметнала е с лекото cache-nez раменете си, така че лъчите на полумесеца осветяват само белия триъгълник на деколтето и слабото лице в иконична рамка от гарвановочерни коси. Твърде остър е тук контрастът между светлината и сянката, красотата й вече не е мекото, спокойно очарование на пухкавите момиченца и добре гледаните дами — излизат наяве всички заострени черти, всички асиметрии и непропорционалности, всяка кост под тънката, опъната кожа.

Изважда цигарите, запалва, поглъща я с очи през дима.

Мръсножълтата река от огън, насичана от гривите на червени изригвания от искри, тече зад раменете на госпожица Елена; северният хоризонт е монотонно тъмен.

— Все пак ще го отминем. Той ще ни отмине.

Госпожицата поглежда през рамо. Мълчи дълго, хипнотизирана от спектакъла на гигантския пожар.

— Благодаря ви, малко ми се завъртя главата там. Простете.

— Вие и доктор Тесла.

Тя го поглежда с въпрос в очите.

Свива рамене, тръсва пепелта.

— Танцът, такива неща като танца — това също е начин.

— За какво?

— Да се кажат неща, които не могат да бъдат казани на никакъв език, разбираем за повече от едно лице.

Ще иронизира ли? Не. Опряна с лакти на парапета, отметнала глава назад, тя отваря и затваря уста, не може да се реши на никаква дума.

— Аз…

— Срам, нали? По-добре не казвайте нищо, виждам. Предпочитам тази дума, макар че тук изобщо не става дума за срам. — Извръща очи, почервенява, заеква, чувства се нелепо, стърже с крака, избягва погледа — това е срамът. Но какви ги приказвам аз тук? Поведение на човека. Но как да разкажеш това, което никой не вижда, никой не чува, никой друг не изпитва? — Свива ръка в юмрук и се удря в гърдите, после шари по сюртука с разперени пръсти, сякаш в опит да изтръгне през тъканта и костта биещото сърце от тялото. — Няма език! Няма! — Дращи с нокти по нагръдника и вратовръзката. — Вие, госпожице, със сигурност ми спасихте живота, би трябвало да падна на колене, да благодаря, но няма да го направя, нищо подобно няма да направя; дължа ви искреност, затова ще мълча. — Вдига изкривените като нокти на хищник пръсти пред очите си, поглежда я с лека усмивка на подпухналите устни. — Или да потанцуваме.

Госпожица Елена трепери. Загръща се по-плътно в кашнето от тъмно бордо.

— Боях се от това.

— От това?

От това.

— Ах, от това!

— От това, от това.

— От това, ами да, от това, от това, от това… — Достигайки някаква граница, човешката реч изяжда сама себе си, губи всякакъв смисъл и значение; остава ти да обърнеш всичко на шега.

Усмихва се. Елена вижда изкривената, лоша усмивка и се изплезва.

— Сам си търсите белята.

Дръпва дълбоко от цигарата.

— Знам, не трябваше да отивам в тайгата за Фесар.

— Кристине каза, че преди това при тях е ходил Дусин и се е опитвал да забрани на доктор Тесла да контактува с вас.

— Господин Поченгло е разбрал, че някой е ровил във вещите му.

— Господин Поченгло е изключително наблюдателен буржуй.

— Онзи прокурор от Камчатка май смята, че той е абластник.

— И какво е това? Някакво царско ведомство? Нова секта?

— А над главата на моя баща виси поредна присъда, най-вероятно е водил сибирски селяни на смърт в Леда.

— Недейте да вярвате, винаги разправят най-лоши неща.

— На Фесар някой там му пукна кратуната.

— Нали не мислите, че турчинът е бил леденисткият агент?

— Не, изключено.

— Въпреки всичко — този Зейцов…

Обхваща госпожицата около талията, притегля я, целува я. Госпожицата има вкус на сладко вино.

Опирайки се обратно на балюстрадата, Елена се загръща в кашнето като в селски шал, замята го и на главата си, после скръства ръце на гърдите.

— На ваше място не бих го изпускала от очи.

— Зейцов е лежал като заклан в купето си, проверих, не е ходил в гората.

— Хората на княза?

— Дусин?

— Агент? Не! Но ако княгинята му е наредила да изхвърли Пелка…

— В това също не съм сигурен.

— Времето е все по-малко. Или господин Фогел е говорил по същество, или на агента остава само един ден да унищожи машините, да убие Тесла и да се справи с вас.

— Да си стоя в купето, така ли?

— Каня ви при мен, ако случайно скучаете.

Госпожицата сваля дясната ръкавичка и слага два пръста върху езика си. След това стисва зъби. Откъсвайки ръка от почервенелите устни, я подава с милостив жест, с лице нито сериозно, нито смеещо се, с блеснали очи.

Навежда се във формален полупоклон и излизва топлата кръв от тези пръстчета до последна капка, до капките, които разцъфват в откритите рани. През госпожицата преминава дълга тръпка.

Сваля сюртука си, замята го на раменете й. Въздушното течение повдига празните ръкави над балюстрадата.

— По-разумно може би все пак ще бъде да оставам по-дълго в ресторанта или салонния — казва. — Понеже не е трудно да се отвори вратата на отделението с шперц, да се влезе и преди още човек да е успял да обърне глава — храс-прас; после никой нищо не видял, никой нищо не чул.

— Трябва да се подпре вратата със стол, облегалката да се вмъкне под дръжката.

— Все пак мисля си за Иркутск. Тук, във влака, е половин беда. Но в града? Агентът там не е само един! Не са само леденистите! Чухте ли, госпожице, какво говорят за мен? Дори доктор Конешин почти си е изгубил ума. Ако поискат да ме убият, ще ме убият.

— Не мисля.

Смях.

— Не мислите ли, госпожице? Не мислите? — Метна угарката по вятъра. — Е, утешихте ме! А може ли все пак някакъв аргумент?

Госпожица Муклановичувна сгъва пръсти и прекарва нокти по шията и деколтето си. Остава четворна червена следа, пресен белег от докосването на нещо диво, нечовешко.

Още се взира в тази четворна черта върху бялата кожа, когато редом, точно под полите на английския сюртук, над капката кръв върху сърцето на госпожицата кацва сребърна звездичка, малко кристалче сняг. Веднага се стапя, изчезва.

Поглежда към небето над противодимния екран. Не, не е дим, облаци затулват звездите, на моменти дори нащърбения диск на Луната, златна, тя ту гасне, ту отново припламва. И тогава, в миговете на проясняване, майката-призрачица осветява безлюдните пространства, горските равнини на безкрайната Азия, на север от линията на Транссиба и на юг, до пламтящия пояс и пепелната корона над него. Облак, Луна, облак, Луна — а Експресът лети право пред себе си, в изрязания от кривогледите лампи на „Черния Самур“ тунел от яснота — Луна, облак, Луна — право в Зимата. Защото изведнъж, тъй както след вдигане на завесата в опера, виждаш в поредното просветляване: белота, белота, белота, полета от белота, тоест сняг, но сняг, вече втвърден, застинал по дървета и просеки, по блата и реки, на железопътния насип и отминаваните за едно мигване на окото дървени хижи, западнали села, вледенен сняг. Кога стана това? Няма граница, но ако все пак има някаква, тя отдавна е останала далеч зад влака. Сега наоколо вече е само белота, сняг и лед.

— Es ist so.

Синкаво облаче от дъх бяга пред лицето заедно с отлитащите в свистенето на студения въздух думи, измъкват се бързо пред очите, откраднати от вятъра, все по-многобройни снежинки. Пъхва ръце в джобовете на панталона.

— Ха! Присъни ми се Зимата.

Госпожица Елена се увива в шала си, оставя само малка цепнатина за очите; придържа отвътре сюртука над синята си рокля, прегърнала сякаш себе си.

Притиснал мачканата материя към спираловидните пръчки на балюстрадата, съзерцава от платформата южните полета лед. Длук-длук-длук-ДЛУК, само няколко минути още и цялата природа на Сибир се превръща в скована под леда скулптура — вече никаква зеленина, дори никакъв силует на дърво, а и самата форма на тайгата в дълги отрязъци остава скрита под дебел кожух смръзлина. Нищо чудно, че пожарите не навлизат от Лятото в Зимата — огънят няма как да захапе смръзналата се пустош. Би могло да се предполага живот, останал там, в мраза, но това, което се вижда, са само повече или по-малко фантастични форми от белота, вълни, гриви, снежни истукани, стени, кули и зъбери, игра и фонтани, замъци и кошери, люти и люти.

По тези, по-близките, изскачащи до самата линия, докато Експресът префучава край тях във воя на ледения вихър, се прожектират като върху киноекран картини от вътрешността на вечерния вагон, от залата с камината, където танците продължават, свири музика, дългоръкият monsieur Верус блъска като обсебен клавишите, брадатият шафнер върти цигулката, кръжат двойки, джентълмени, изтупани във фракове и в дълги сюртуци, скроени по неизменния фасон на ледената Йевропа, дами в дантелени, брилянтни креации, над тях сребърно-кристален полилей — и така всичко това се прожектира в картини от светлини и сенки, плъзгайки се гладко по вдлъбнатините и изпъкналостите на снежната скулптура, хоровода от мъже и жени, хора на лукса, танцуващи, танцуващи.

Госпожица Елена кашля сухо, загледана право пред себе си. Стои зад гърба й, взира се над рамото й. Госпожицата кашля през шала, диша през шала, говори през шала.

Сънувах зимата, тичах в следите

След печална процесия, в преспи от сняг.

Пристъпваха хората в двойни редици,

Все по двама — жени, старци, деца.

Засмива се за кратко, издухвайки пред госпожицата мъглявите облаци на този смях, бързо отпъждани.

Но понеже вече бяха напуснали земята на Лятото, мислите все повече прилягат към мислите, думите все по-точно към думите.

Взрях се в лицата, и на мене познати;

Трепнах: всички те каменно вкочанени.

Едно лице ненадейно излезе отдясно —

Жена, през завесите окото й светна.

Лицето красиво като Господне Преображение;

Погледът потопен в Албанското езеро;

Гледа внимателно, с клепки не трепва,

Сякаш в синята глъбина там далече

Вижда лицето си отразено

И пред това езеро рози подрежда.

Без да се обръща, госпожица Елена извръща глава, светва око през завесата. Може би се усмихва, може би не; по шала, който скрива лицето й, се трупа скреж.

Каза ти тя с усмивка детинска:

„За друг ме сватосваха мойте роднини,

Но аз като лястовичка оттук ще политна;

Познавам всички твои приятели мили,

Лежат в църкви, в гробове, ще ги открия.

Ще надникна и в езерата, ще свърна в горите,

Дървесата и билките ще разпитам,

Те твоите странни тайни познават,

За твойте скиталчества ще ми разкажат“.

Студено, все по-студено. Обхваща госпожицата през сюртука, опънат несръчно върху роклята, госпожицата се отдръпва от парапета, пъха се в прегръдката, също търсейки топлина. Ивицата на пожара — като удар с пламтящ бич през бялата безконечност, плисване на гореща кръв върху чисто платно — става все по-тясна и по-тясна, по-далечна и по-далечна, оттегля се под хоризонта и накрая изчезва зад ледените фигури. Остава нащърбеният Месец, звездите сред облаци и хилядите искрици сняг, сипещ се не много гъсто от двете страни на поезда.

И сиянието на „Черния Самур“, отпред, на изток, сега по-видимо — лунни зимлязни дъги, отразени в огледалата на леда. Машинистът дърпа за ръчката сирената, над пейзажа на Зимата се разнася пронизителният писък на пеперудената машина.

Така, когато се вгледаш по-добре в този пейзаж, можеш да забележиш тук и там мощни стълпотворения от чист лед, които сякаш не се опират на никакви геологични форми, скрити под тях — самопородени сраствания, монументални гнезда от Лед, разхвърляни на стотици версти в замразената тайга: соплицови? Може да са, може и да не са, влакът не намалява ход, останаха вече назад.

Но в пейзажа има нерегулярности, предизвикани от преминаването на железопътната линия. Както при градовете и другите човешки поселения, така и тук, в тази пустош, тъкмо Транссибът е това, което привлича лютите. Вече четвърти, вече пети мразник най-напред изплува отстрани в жълтите отражения от фаровете на „Черния Самур“, в синкавите ореоли от неговите зимлязни сияния, и такъв за секунда-две можеш да уловиш с бърз поглед, поглъщайки в премрежените от сълзи очи картината: лют, разкрачен в дузина мразоструни — лют, израсъл аршини нагоре към Луната и звездите — лют, разчекнат в ледовит поход по протежение на насипа — лют, изстрелващ стотици игли-сталагмити изпод земята, лют, разгърнал се в мощна мандала от дантелени течове мраз, разчленена в милиони бяло-черни нишки мълния Лед, като каменно електрическо изпразване, прескачащо по огромна дъга от северната страна на железопътната линия към южната… Ей сега ще скочи назад и ще изчезне напълно в тъмнините зад влака. Така близко промръзват лютите жп линията, като че ли в самите релси на Сибирската Магистрала се врязват хилядапудови висулки.

Експресът се промъква под дълга надвиснала издатина и по вагоните и панорамната платформа пропълзява арктическа сянка, секунден мраз, болезнен като удар с мокър бич; притиска госпожицата още по-здраво към себе си. Тя трепери; трепери и той заедно с нея, опрял глава на рамото й, издишвайки неясни слова в шала й, напълно закриващ лицето й — може би в бледото й лице, може би в измръзналото ухо, може в червените, горещи устни.

И внезапно си спомних своите прегрешения,

Миговете на пустота, безумствата шеметни,

И докрай съкрушено почувствах сърцето си,

Недостойно за нея, за щастието и небето.^[6]

А с всяка дума, с всеки дъх и всяко потръпване се навлиза все по-дълбоко в Страната на Лютите, и все по-дълбоко в човека навлиза Мраз.