Яцек Дукай
Лед (4)

За палеца на пан Тадеуш Кожински

Не спрямо всеки кредитор можеш да приложиш тактиката, която дава резултати при хора като Абизер Блумщайн; не с всеки си струва да постъпиш по този начин. От Хершфелд се запътих към „Беланска“, към дома на семейство Кожински. Заварих стопанина вкъщи, поканиха ме в салона. Дълго чистих обущата си от снега и калта под зоркото око на камердинера, преди да ме пусне на паркета и килимите. От ярко осветеното преддверие се изкачихме по широко дървено стълбище на първия етаж. Ухаеше на канела и ванилия. От дъното на коридора долитаха женски гласове и май гласчето на Сташ. Тук светеха газените лампи, но в салона още не бяха пуснати платнените транспаранти, нито щорите от английски кретон. Под тъмното небе, забулено от снежни облаци, можеше лесно да забравиш, че всъщност е лято, че Слънцето изгрява и залязва по лятно разписание. През снежния воал не прониква до земята толкова топлина и светлина, колкото се пада на юли, но все пак това си е юлско слънце — достатъчно е да забележиш под какъв ъгъл пада през облаците, как се отразява от снега, с какви цветове обагря стъклата. Прозорците на салона гледаха на запад и тук цареше странният полуздрач на зимно-лятната вечер, сива яснота.

Тадеуш Кожински се взираше към улицата — пристъпих тихо по дебелия килим, но трябва да ме е чул — обърна се, посочи тапицираните с червен рипс кресла.

— Случило ли се е нещо, пан Бенек?

Обикновено идвам при Сташек във вторник, четвъртък и събота.

— Извинете, не идвам във връзка с уроците. — Измъкнах плик с рубли; предварително бях отброил точната сума. — Трябва да ви върна аванса. — Не помръдна, нито протегна ръка, така че оставих рублите на масата. — Много се извинявам, ще ви препоръчам друг учител.

— Да не би Сташ…

— Не, моля ви, това няма нищо общо със Сташек.

Чакаше, с ръце на гърба, изправен, в прилепнал към тялото сюртук tout jour^[1]. Стоеше между двата високи прозореца, на фона на огледало в позлатена рамка — силует на мъж или смътно отражение на силует в огледалото, трудно е да различиш. Светлината на зимния юли очертаваше контура му отляво и отдясно, като изображение на светец върху стъклопис. Изчакваше мълчаливо, можеше да чака така дълго време. Усетих как устата ми се разтяга в умилителна усмивка: каучук, пелте, мас, стапяна в нагрят тиган.

Разказах му за баща ми, за хората на Пилсудски^[2], за присъдата и Сибир. Продължаваше да мълчи. Разказах му за посещението си на „Мьодова“ и за билета до Иркутск. Мълчеше. Разказах му за баща ми и лютите. Без да продума, излезе от салона през странична врата. Продължавах да седя със сплетени върху коленете пръсти, пред мен на масата — червените денги, над мен на стената — хусарят и госпожицата с цветята^[3], наоколо ми — изобилие от изящни джунджурии от семейния мемориал на рода Кожински. Големият, стоящ на пода часовник удари осем.

Пан Кожински се върна с внушителна по размерите си книга под мишница и шкатулка^[4] в ръката. Повика прислужницата да запали лампата. Сядайки до масата, ме изгледа за миг изпод гъстите вежди; със здравата си лява ръка, украсена с масивен пръстен с око в триъгълник и Слънце, гладеше машинално капака на шкатулката, изографисана със заплетени растителни символи.

Когато прислужницата затвори вратата зад себе си, той разтвори книгата. Беше албум с фотографии.

— Не съм познавал баща ви, млади човече, но трябва да знаете, че неслучайно бяхте препоръчан за учител на Сташ. Стремим се да помагаме на семействата на старите си другари. Познат на мой познат му беше писал за вас; аз писах на мои познати.

Замълча.

Сведох поглед.

— Като че ли малко се досещах…

— През хиляда деветстотин и дванайсета — подзе той, прекъсвайки ме — взех участие в акцията по освобождаване на другарите ни от СВБ^[5], когато ги откарваха в Екатеринослав и Севастопол за Черноморските процеси. Както вероятно знаете, акцията бе успешна, но след това ни подгониха още по-настървено. Пръснахме се; градовете не бяха безопасни; повечето от нас опитаха да се прехвърлят в Галиция, мнозина бяха изловени. Моят отряд пое към Румъния, накрая беше прогонен през Покрайнините и отрязан край Днестър; бягахме трета седмица, вече беше октомври и научихме, че Пилсудски е заловен, революцията в Русия провалена, а японците отстъпват по целия фронт. Сега трябваше само да заблудим казаците, но в крайна сметка самите ние едва не се заблудихме. Яздехме през степта, далеч от хората. Селцата се разпознаваха отдалеч по дима в небето. На онова се натъкнахме по здрач и изневиделица. Решихме, че така и така са ни видели, а понеже имахме нужда от провизии… Мизерен хутор, няколко колиби, по-скоро землянки, глинени хралупи. Никъде огън, никакъв дим, никакви светлини и тишина, такава степна тишина, че тръпки те полазват, нито куче ще завие, ни говедо ще изреве, нито талига ще проскърца. Нищо. Влизаме в селото, петлетата на пушките — запретнати. Веднага се вижда, че нещо не е наред, защото нито една колиба не е като хората: стените — килнати, вратите — изтръгнати от рамките, покривите зейнали. С покъщнината — същото, сякаш някой я е прекарал през валяк, изкривени дъски, смачкани колела, сцепени бичмета. Отиваме при кладенеца — той затрупан. Поглеждаме в кошарите. Добичетата мъртви, само мухи кръжат над мършата. Зараза, прошепва някой. Командирът заповядва да се провери какво е станало с хората. Поглеждаме в къщите. И с хората — същото, трупове. Разпъждаме мухите. Лицата като на удавници, подпухнали, размекнати. А при това червени и черни като от изгаряне. Обиколихме селцето, гледаме по земята. Диря, широка като за четири каруци, минава от север на юг: земята е разкопана, преобърната, разрината, но не от оран, а сякаш сама се е разтворила, разбила, разбирате ли, няма и следа от инструмент. Дори камъните по тази диря са разтрошени, чакълът смазан. Споглеждаме се един друг. На юг — казва командирът. Потегляме, но е нощ, трябва да спрем. На сутринта дирята изведнъж прекъсва. Има я, после я няма — насред степта, място като всяко друго, но тук земята е преобърната, а десетина крачки по-нататък дори трева се зеленее. На север, казва командирът, назад. Поемаме. Преминаваме през селото, дирята е ясна, може да се язди в тръс. Следобед, на някакви си трийсет мили по-нататък, го виждаме на хоризонта. Изведнъж става студено. Още малко и дъхът започва да замръзва на устата. Лют, досещаме се ние. Спомняте си, че през хиляда деветстотин и дванайсета на запад от Бут само бяхме чували за лютите. Лют, казваме си и пристягаме шнуровете на куртките, загръщаме пелерините, пришпорваме конете. Едва много по-късно, когато се върнах в Кралството и прочетох вестниците от Галиция, си дадох сметка какво е било това. Експедиция от Крулевац^[6] беше намерила нещо подобно във Великото княжество Финландия, в Ниландска губерния. Първото соплицово^[7].

Той обърна албума със снимките към мен. Сега, когато на масата гореше лампа, всичко извън кръга на нейното сияние тънеше в двойни призрачни сенки; ако погледнеш пламъка на лампата, цялото останало пространство попадаше във владенията на мрака. Затова пък тук, под светлината, предметите изглеждаха по-интимни, по-топли, по-дружелюбни, сами предлагаха да ги докоснеш, надигаха се към очите. Пресегнах се към албума. Дясната ръка на Тадеуш Кожински, осакатената, сочеше фотографията на първа страница.

Осмина мъже, позиращи за снимка, изправени в полето с карабини в ръце или опрени на дулата, стоят в редица. Куртките напомнят сивите униформи на Стрелците, но останалото… останалото прилича на парцали. Брадясали, но с чисти лица. Не се усмихват. Ден е, над тях — светло небе. Зад тях — масив от искряща белота.

Черното чуканче сочи следващата фотография. Тук вече се вижда самото соплицово. Простряно върху петдесетметрово пространство, може и повече. Снимката не е с добро качество, някой от тях е взел със себе си апарат, но със сигурност не най-добрия. Затова не е могъл да хване обекта в панорамен поглед отгоре, излязла е просто равнина без възвишения. Кадрите са само от височината на човешки бой, може би от седло, и само на повърхностните пластове.

Не е сграда, скулптура или пък жив организъм. Лютите влизат в него и излизат, но със същото основание може да се каже, че соплицово ги поглъща и изплюва. Също така не може да се каже дали висящите над градовете на Азия и Европа гнезда на лютите са просто места, където няколко или няколко десетки люти са се измразили заедно — или пък са нещо повече, нещо съвсем различно.

По отношение на гнездото соплицово е това, което е гнездото по отношение на отделния лют. Но в случая на соплицово вече знаем със сигурност, че то представлява нещо повече от обикновено струпване на люти. На снимките са увековечени сковани в лед остатъци от земеделски инструменти, предмети за домашна употреба, половин маса, казан, икона, част от наковалня и по-нетрайни неща — житена питка, връзка лук, подкова суджук, части от тела, човешки и животински, и техните вътрешни органи, както и предмети, които въобще не могат да се разпознаят на тази черно-бяла картина. Ледените образувания сякаш кореспондират с формата на затворените в тях реквизити. Израстващата от земята полегата шушулка, в която над равнината висне четвъртинка охранена жена, е увенчана като в нелепа карикатура с човешко стъпало.

Отразяващото се от леда степно слънце обаче размазва детайлите на соплицово с белите си отблясъци.

— Без увеличително стъкло няма да го видиш, но ето този фрагмент тук — нокътят, който някога е бил костта в показалеца на пан Кожински, докосва снимката — това е нещо като лице, от другата страна има дори плитка, само че цялото е разтеглено по вертикала, виж — нос, уста. Ето тук и тук. Най-малко седем метра.

Показва следващия кадър. Навеждам се, почти завирам нос в албума. Пламъкът на лампата осветява лицето и врата ми.

— Повече снимки нямаме, камерата не можа да издържи на студа. Това трябваше да бъде хроника на свободата, а не паноптикум на леда.

Затвори книгата.

Връщам се на стола си; ръцете ми остават в кръга на трепкащата светлина — прибирам ги, когато Кожински ги поглежда.

— По-нататък зад този сегмент — подзе наново, прокашляйки се, — имаше пазва, тоест прекъсване в обвивката на леденото образувание и пролом, водещ навътре, нещо като коридор между белите стени. Исках да опитам да вляза там, поне да погледна какво се крие в соплицовото, ако се крие нещо повече от това, което вече виждахме. Командирът забрани.

… Тогава зад процепа на коридора в другата — източната — стена видяхме пленения от леда младеж. Няма снимки, трябва да се довериш на паметта ми. Беше затънал в соплицовото до гърдите. Но не беше заседнал в изправено положение, по-скоро лежеше — почти три метра над земята. Над него се надвесваше грива от лед със замръзнало в нея половин грънчарско колело; целият този масив образуваше нещо като полукръг. Забелязахме веднага младежа в леда, но едва когато някой извика: „Диша!“, обърнахме внимание на облачетата пара пред посинялото лице, под увисналата върху гърдите глава със заскрежена коса. Беше жив. Дишаше.

… Да го отковем от соплицово! С мъка успяхме да се приближим дотолкова, че да можем да стигнем до нещастника, студът нахлуваше на страшни вълни; едно по-дълбоко вдишване и душата ти замръзва. Някой стреля в стената на метър под пленника. Куршумът потъна в леда; дори и драскотина не се появи. Какво да се прави? Командирът нареди да запалим огън под момчето. Събрахме дърва и съчки. Благодарение на това можахме да останем там по-дълго време и да докараме един кон до стената. Имах останал самогон на дъното, исках от седлото да подам на нещастника да пие. Още беше в несвяст, висеше там безпомощно. Не можех да отворя устата му, нямаше и как да излея алкохола в гърлото му, главата му беше клюмнала надолу толкова, колкото въобще позволява анатомията; лежеше в леда с гръб към небето, с лице към земята, като че ли приклещен от прозрачните плочи отдолу и отгоре, преди да успее да се провре между тях. Тогава прецених, че в най-добрия случай ще му подарим още няколко часа живот, или пък ще съкратим мъките му — дали това щеше да е по-лошият изход? Ако изобщо можеше да си върне съзнанието, преди да умре… Загиващите от студ обикновено просто заспиват, може би и не осъзнават приближаващата смърт, така са ми казвали. Така че, защо да го будим? Половината му вътрешни органи: черва, черен дроб, панкреас, бъбреци сигурно вече бяха превърнати в твърди буци лед. А че дишаше, още не значеше, че е човек — на покойниците също им растат нокти и коса.

… Прокарах ръка по гърдите му (беше с груба конопена риза), за да проверя колко живот му е останал. Ръката ми тук — Тадеуш Кожински повдигна дясната си ръка към шишето на лампата и разпери пред него черните чуканчета — се свлече към леда, може конят да е помръднал под мен, може да съм загубил ориентация в затъпяващия студ… докоснах леда. Залепнах. Трябва да съм изкрещял страшно, казаха ми, че съм ревял, сякаш ми одират кожата. Наистина, кожата ми се отдели от плътта като отпрана хартия. Конят се изплаши, хвърли се далеч от леда и от огъня. Паднах. Пръстите ми — размърда пред лампата това, което беше останало от тях, сякаш играеше театър на сенките — останаха в леда. Паднах върху шушулката, избих си няколко зъба, кожата ми се раздра. Оттам и белегът.

Той се наведе към мен усмихнат. Белегът се кривеше на бузата му симетрично на нерадостната усмивка, дълбока черта, сякаш следа от куршум при дуел.

— Издърпаха ме. Превързаха ми ръката. Студът запечата раните. Дадоха ми да пия от водката, която исках да дам на момчето в леда. Потънах в сън. На сутринта младежът вече не дишаше, тъмен скреж беше слепил клепачите, носа, устата. Приближих се с висока горяща факла, обгорих пръстите в леда, след няколко минути паднаха. Палецът цял, от другите три парченца. През нощта бяха успели да замръзнат дълбоко в соплицовото. Дали и формите им се бяха отпечатали в него? Вгледах се в палеца. Беше като отхапан, белезите бяха дълбоки, мускулът разкъсан в основата и в него, вклинен между костта и хрущяла, зъб, моят кътник, който загубих при падането.

Тадеуш Кожински отвори лакираното японско ковчеже. В него имаше нещо увито в кадифе, с размерите и формата на пура. Извади го, после внимателно разгъна плата.

Палецът изгледаше като мумифициран, като вкаменен — абсолютно черен, изопнат, с хлътнал в силно опънатата гладка кожа нокът. Пан Кожински го претърколи върху кадифето, обръщайки към восъчната светлина на керосиновата лампа другата страна на палеца, където — чак легнах над масата — където от тъмната кост стърчеше жълт корен на зъб.

Салонният часовник удари осем и половина.

Пан Тадеуш тихичко се изсмя. Погледнах го въпросително — какво е смешното пък сега? Нямаше нищо смешно — той самият гледаше палеца мрачно замислен.

— Търсих избитите зъби в тревата, калта и снега, но не ги намерих. След завръщането докладвах за всичко на майстора на моята ложа, предадох снимките. Братята от Франция вече се интересуваха много от лютите, помолиха ме да събера още информация. В самото начало руснаците във фронтовите губернии на Леда не налагаха чак такава цензура по тази тема. Не можех да посветя много време на това занимание, но откакто лютите стигнаха до Варшава… — Вдигна очи към мен. — Какво точно ти казаха за баща ти?

Повторих казаното.

Поклати глава.

— Разговарял… Зимовниците — тези, които са преживели контакт с лют, са просто клетници, които са имали късмет в нещастието си да заспят пияни на улицата. Министерството на Зимата ги използва и им плаща, за да поддържат реда в града след появата на лютите, тъй като съприкосновението с тях ги е направило устойчиви на студ.

— А може да е иначе, може да е тъкмо обратното.

— Моля? — Наведе се напрегнато към мен, потапяйки отново лице в облака жълта светлина над тъмния плот на масата.

— Казвам — заекнах, — казвам, че това е невярна постановка. Знаем само, че тези, които оцеляват, са изключително устойчиви на студ, но, от друга страна, те не биха оцелели, ако не бяха устойчиви, нали?

— Не знам накъде биете…

— Каторгата също ли прави заточениците изключително устойчиви и издръжливи? Или просто по-слабите не се връщат оттам, поради което изобщо не влизат в сметката? Може би няма никаква чудодейна промяна, а само селекция.

Той се изправи, изчезвайки отново в сянката.

— Да, разбирам, прав сте.

— Причината и следствието са илюзии на немощен ум — измърморих под нос.

Дишаше бавно в полумрака.

— Господин Бенек — подхвана след малко с мек глас, — дори вашият баща да е зимовник… Честно казано, не знам кое би било по-лошото. Чуйте. Защо ви разказвам всичко това? През пролетта на двайсет и първа до мен достигна информация, че някой търси доброволци да хвърлят бомби в гнездо на лютите. Охранката го прибра — есерът, който е трябвало да достави бомбите на този човек, се оказал агент на същата тази охранка. Но вече се бяха отзовали желаещи, които твърдяха, че са в състояние да се доближат до гнездото, нещо повече, да хвърлят бомба във вътрешността му, и че ще направят това на съответната цена — мартинистите ренегати. Тогава чух за първи път за сектата на свети Мартин. Тези хора отиват съзнателно в обятията на лютия. Разбира се, умират, замразени до смърт. Те имат рангове, степени на посвещение, по-скоро — степени на лудост. На какво разстояние може да се приближи един такъв посветен? На два метра. На метър. За секунда; ще издържи ли по-дълго? Може да спре дишането, това помага — ако въздухът, идващ от лютия, не влиза в дробовете. Ако си се приближил твърде много и поемеш дълбоко дъх — падаш мъртъв, сърцето спира. Те се упражняват в това. Къпят се в дупки в леда. Спят на снега. Забавят кръвта в жилите, забавят пулса си. Движат се бавно, не разговарят, не ядат, приемат само течности, редовно си пускат кръв, редовно поглъщат лед. Като че ли и Распутин е от тях — плува под ледените блокове в Нева с цел умъртвяване на тялото. Изглежда, че мартинистите от най-висша степен наистина докосват — не опразнените, топли соплицовски гнезда, а самите люти. Никой не е срещал тези магистри на Зимата. Може би живеят там — в Сибир.

… Казваш, че Филип Герославски разговарял с лютите. Така са ти казали. — Той загърна мъртвия палец в меката материя и го прибра в ковчежето. — Ако не си длъжен, ако имаш избор… може би ще е по-разумно да си спестиш тази среща.

Стана.

— А парите задръж.

— Благодаря.

Различните тактики дават резултат в зависимост от типа кредитори. Има и такива, по отношение на които най-добра е искреността.