Яцек Дукай
Лед (15)

За някои съществени различия между небето на Европа и небето на Азия

Вълкът стоеше върху поваленото дърво, подавайки триъгълна глава иззад клоните.

— А ако приближа…

— Госпожицата няма да се приближава.

— Не се ли боят от хората?

— Този не.

— … пушка или нещо за изплашване господа от влака…

— Животните могат да бъдат приучвани, vous comprenez, най-дивият звяр привиква в крайна сметка към изгрева или залеза на Слънцето, преминаването на влака, лятото, зимата, стига в това да има някакво постоянство. Природата е най-великият часовник.

— Може ли господин инженерът да ни спести тези индустриални поезии.

Юнал Фесар, който досега ровеше с безучастно изражение земята с бастуна си, грабна изведнъж доста голям камък и го запрати по вълка. Другите пътници се провикнаха силно. Камъкът се размина почти на метър с животното и дървото. Вълкът трепна нервно, но не помръдна от мястото си. Беше оголил зъби и наблюдаваше хората, наклонил глава наляво.

Госпожица Елена запретна поли и се втурна напред. Monsieur Верус и инженер Уайт-Джеслинг, стоящ най-близо, се опитаха да я хванат, да я спрат, но тя им се изплъзна без проблем. Десетина-дванайсет метра я деляха от границата на гората и лежащата на тази граница съборена елха. Преди някой да се осмели да предприеме по-решително действие, госпожица Муклановичувна вече приближаваше вълка.

Протегна ръка към него.

— За Бога, тя е полудяла, иска да го погали!

— Ще й отхапе пръстчетата — изтърси господин Фесар.

— Няма ли го доктор Конешин?

— Май че остана във влака.

— А коя е тя изобщо?

— Госпожица Елена Муклановичувна — каза.

Тя дори приклекна към дънера, свеждайки глава над вдигнатата към нея муцуна на животното. По жълтите зъби блестеше слюнка, извитите бърни на хищника потръпваха. Госпожицата посегна отвисоко към гърба му. Вълкът се завъртя на място, скочи от дънера и изчезна в гората.

Инженер Уайт-Джеслинг се хвана за сърцето.

— Какво си въобразява тя! За малко да получа удар. Къде е опекунът й?

Озърна се за леля Уршула. Беше висока жена с широки рамене, но от тази страна на релсите не се виждаше никой с подобна характерна фигура. Сигурно лежеше в купето с грейка, по време на обяда се оплакваше от кръвното си.

Отправи се към госпожица Елена. Тя изтупваше полата си с невинна физиономия.

— Самоубийството е смъртен грях…

— Е, хайде! А ако беше капитан Привеженски…

— Тогава щеше да бъде подвиг, достоен за възхищение. Моля.

— Благодаря.

Хвана го под подадената й ръка. Тръгнаха обратно към поляната. Юнал Фесар свали шапка, докато минаваха покрай него. Госпожица Елена се направи, че не го вижда. Щом обаче забеляза, че от локомотива я наблюдава изпитателно княз Блуцки в компанията на тайния съветник Дусин и двама мъже в мундири на княжеска прислуга, спря разколебана.

Поведе госпожицата в противоположната посока.

— Князът сигурно им е надул главите. Как мислите, той наистина ли очаква покушение? Казаха, че е случайна авария — но какво ли друго да кажат? Не можем да стоим тук много дълго, ще вземе да връхлети нещо върху нас. Друг въпрос е, че онези двама господа от охранката, които се мотаеха из Лукса, вече не пътуват с нас, сигурно са слезли снощи. Или пък работата се е изяснила. Макар че не личи князът да се е успокоил… Пане Бенедикте! Ама наистина! Какво толкова вълнуващо намирате в тукашната трева? Слушате ли ме изобщо?

— Слушам ви.

— Имате шанс — прошепна.

— Ммм?

— Ето го и вашия вълк. Чака. Да вървим.

— Какво?

— Мислите, че ще ви ухапе ли? Обзалагам се, че не са му останали много зъби.

Усети как бузите му пламват.

— Престанете.

Тя повдигна глава.

— Излизат първите звезди. Погледнете. Кое ли е това съзвездие?

— Не знам. — Освободи ръката си. — Моля госпожицата да ме извини.

Метна се на площадката и се скри във вътрешността на вагона. Идеята да изчака Иркутск зад заключената врата на купето отново изглеждаше привлекателна.

В дъното на коридора се появи госпожа Блутфелдова. Скок от другата страна на композицията.

Тук пасажерите, излезли на разходка, бяха значително по-малко; откъм северната страна го нямаше, както на юг, зеленото поле, простиращо се до широколистно-иглолистната гора; почти веднага след насипа тук започваше гол камънак, на запад насечен от стъпаловидни тераси и прерязан от дълбока река от скални отломъци, на изток отиващ до самия извисен над прохода и долината връх, който приличаше на стражева кула. Изкатери се десетина метра и седна на нагрятия от слънцето пясъчник. Експресът беше спрял току пред завоя, след който линията се спускаше по няколкокилометрова дъга към още по-ниско разположена долина. Пътниците се бяха разпръснали в околността, оттук виждаше цялата поляна зад влака, склоновете на отсрещните, странно приплеснати и заоблени планини; както и скрития във вечерната сянка проход, от който излизаха релсите. Дори когато се разхождаха и избираха места, за да постелят одеяла на тревата, импровизирайки малки пикници, пътниците запазваха инстинктивно делението на първа и втора класа: никой от пътуващите в Лукса не пое по на запад от линията на вагон-ресторанта, не я прекрачиха и повечето от пътниците в евтините вагони. Виждаше шапките и бомбетата на мъжете и белите чадърчета на жените на фона на тъмната зеленина, разхождащи се групички стигаха до храстите и дърветата. Имаше и деца — гонеха се с викове между вагоните на Експреса; децата, макар и малобройни, вдигаха най-голям шум. В същото време планините на Урал се извисяваха тихи, спокойни — образ на сънна пустош отпреди инвазията на човека. Лъчите на ниското Слънце полагаха върху тях с широки мазки алено, жълто и сепия. Цветовете бяха топли, но тук духаше студен вятър — закопча сакото, сви колене. Никой не го гледаше. Князът със свитата си остана от другата страна, зад локомотива. Стоманеното чудовище не даваше признаци на живот, от комина не се издигаше дихание, нищо не помръдваше зад прозорчетата на машинното отделение.

Извади табакерата и запалката. Да обмислим нещата на спокойствие. Дръпна дълбоко дима от цигарата. Могат ли наистина да хвърлят във въздуха целия Експрес заради Никола Тесла? И дали наистина е привлякъл вниманието им към себе си с онази сцена по време на сеанса на княгиня Блуцка? Несъмнено Тесла има склонност към театрални жестове и мегаломания, може би несъзнателно преувеличава всичко. Но той самият — наистина ли е в опасност? Още преди това някой беше прониквал в купето му, беше претърсвал багажите. Княз Блуцки-Осей, княгинята, госпожица Муклановичувна, техните игрички — всичко това е всъщност незначително. В опасност ли е?

Вярно, ако Тесла успее по някакво чудо да изгори Леда в Русия, заедно с това ще унищожи цялата зимлязна индустрия. В нормална страна подобно решение би било въпрос на калкулиране на ползите и загубите, на търсене на баланс между политическите и икономическите тежнения. Но в Руската империя — капитан Привеженски с право го твърдеше — решаващ със сигурност е бил сънят на Императора или небесните видения на Распутин. Мечът на самурая! И Николай грабнал перото и поръчал при своя сръбски съименник огън за война с лютите. Тогава какво им остава на хората от Сибирхожето и на техните съмишленици, след като никакви рационални аргументи не влияят върху процеса на вземане на решения тук?

Трябва с всички средства да се попречи на Тесла да изпълни царската заръка.

Кой ли вагон крие неговите безценни изобретения? Погледна към края на композицията. След втора класа (трета класа и най-евтините вагони пътуват по друго разписание на Транссиба) имаше няколко товарни вагона, всичките плътно затворени. Около тях нямаше никого. Примрежи очи срещу залязващото Слънце. Тъкмо от онази страна, от запад, по камънака се катереше — светло сияние над главата, тъмна пола — госпожица Кристине, да, това беше тя.

Стана, подаде й ръка.

— Merci. — Беше се задъхала леко. — Исках да поговоря с вас без Никола… — Постла кърпичка върху камъка, тя седна. — Разказа ми, че сте му спасили живота, може да ви послуша, вас трябва да послуша. — Немският й беше с английски акцент, някои думи изискваха минутка замисляне, тогава Кристине бърчеше челце и цупеше устни. — Вие видяхте какво прави той със себе си.

Хвърли фаса.

— Бенедикт Герославски.

— Ах, да… извинете. Кристине Филипов.

— Приятно ми е.

— Много се извинявам, че така… Но си помислих, че може повече да не се яви удобен случай. Бихте ли могли… Никола рядко си позволява да се откъсне от работата, не обръща много внимание на хората. С вас разговаря, нали?

— Госпожицата пита за онова негово тунгетитово динамо?

— Всеки ден се включва към него. Не мога да гледам това. Моля ви, той е на шейсет и осем години! Понякога това продължава четвърт час и повече, не може да се откъсне. След това си говори на глас, описва някакви фантастични градове; иска да го водят за ръка, защото не може да разграничи вече въображаемото от реалността, губи се в тези видения като в мъгла. Дори искаше аз да му въртя машината. В Прага той има електрично-тунгетитни генератори, използва местната електроцентрала. Мислех, че сега, като заминем… Моля ви, апелирайте към разума му.

Каква е всъщност тя на Тесла? Наистина ли скандално млада paramour, както би им се искало на сплетниците от Лукса? Не върви все пак да я попита направо. Заобиколни въпроси от рода: — „Каква прилика! Дъщеря сте му, нали? Или внучка?“ — ще бъдат не по-малко оскърбителни, на мига ще разбере подтекста.

Никаква прилика няма.

— Поставяте ме в неловко положение…

— Но вие сте му спасили живота!

— Е, и какви аргументи бих могъл да изтъкна? Познава ли някой по-добре от него цялата тази теслектричност?

— О, той винаги смята, че знае всичко най-добре! — Потръпна от ледения вятър въпреки закопчания жакет. Свали сакото си. Кристине се наметна с него и скръсти ръце на гърдите. — Its just so frustrating, I cannot bear the sight, he s really the sweetest man on Earth, but…^[1] — Подсмръкна. — Знаете ли, той прави това от години, от десетилетия. Преди това се включваше директно в електрическата мрежа. Това е пристрастяване! Казва, че на младини погледнал в микроскопа и видял бацилите, колко отвратително изглеждали при увеличение, искаше да ги показва и на мен; и че човек вдишва, пие тези гнусотии, сблъсква се с тях непрекъснато — Никола се старае да се предпази по всички възможни начини. Разбирате ли, той използва електрическия ток като противобацилно средство. Но откакто изгоряла лабораторията му на South Fifth Avenue — разказваше ми за това майка ми, — започнал да се храни с електричество; понякога изобщо не приемал храна, ами още от сутринта се включвал към апаратурата. Твърди, че това го държи здрав. Може и така да е. Но сега — това вече даже не е електричество. Боя се за него.

— Не знам какво ви е казал за целта на това пътуване… — понижи глас. Тя го погледна недоумяващо. — Вие се безпокоите за неговото здраве; би трябвало да се безпокоите по-скоро за неговия и за собствения си живот. Как е станало така, че изобщо ви е взел на толкова опасно пътешествие? От самото начало е знаел какво го грози.

— А, като че ли Никола смята себе си за смъртен…! — прихна тя. — Аз бях, която го принуди да купи билет под фалшиво име. Аз избрах същия влак, с който пътува Беломишов. Аз писах до Личната Канцелария на Царя и звънях в Министерството на вътрешните работи.

— Ах! Ангел Хранител.

Тя смръщи вежди.

— Pardonnez-moi. — Опита се да вземе ръката й, но тя я скри под сакото. — Mademoiselle Кристине, чувствам се поласкан, че ме удостоявате с такова доверие.

— Е, подигравайте ми се, моля, та нали ми е известна вашата репутация, може би наистина Никола се заблуждава за вас…

— Моята репутация!?

— Салонен измамник!

— Виж ти!

Госпожица Кристине се сепна, затвори вече отворената за следваща обида уста. Изду устни, сега вече сърдита.

— Защо ме принуждавате да ви обиждам? Удоволствие ли ви доставя?

Намести се в ръбестото седло на топлия камък, вдигна лице към бледите съзвездия.

— Наистина, излязоха звезди. Небето се изчисти, тук ветровете са бързи. Само до преди няколко часа, няколкостотин километра на запад, от хоризонт до хоризонт висеше тежък и неподвижен порой. Събудих се през нощта, пресичахме Кама по моста, вече валеше, под нас минаваха някакви лодки, низ от салове с дървен материал, дълги превози, реката кипеше, може би и преливаше, по бреговете горяха светлини, огньове, лампи, сякаш си даваха знаци през дъжда, в тъмнините на нощта, а от реката им отговаряха други светлини, небето не се виждаше, мокра чернилка, само тези примигващи звезди по земята и по водата. Пътувахме ли? Плавахме ли? Летяхме ли? После си мислех, че всичко това ми се е присънило. Даваха си знаци.

— Кой сте вие всъщност, господин Йерошаски?

— Нали имам репутация, или не? — Обърна глава наляво, надясно, пак наляво. — Погледнете, госпожице, отвъд тази долина, между онези върхове. Там вече е Азия. Казват, че над Страната на Лютите светят други звезди. Рядко имало дни с чисто небе, Зимата много обърка климата. Погледнете, моля. Не е ли малко по-ниско закачено? Вижда се как е огънато. — Очерта дъга с ръката си. — Притиска, напира към земята, дави. Небето на Европа бяга от земята, те взаимно се отблъскват. А там, а тук, в Азия — regarde! — преобръщане на полюсите — те се привличат. На добри места сме, в централната ложа в театъра на континентите, всичко се вижда като на длан. Под небето на Европа можеш да застанеш изправен, да поемеш дълбоко въздух, да скочиш нагоре без страх, да строиш нагоре във височина, да гледаш нагоре. Дори оттук небето на Азия изглежда смазващо, трябва да се прегърбиш, да сведеш поглед, да превиеш гръб към земята, да се движиш с малки, предпазливи крачки, да строиш в ширина и в дълбочина. Виждате ли, госпожице, колко е късо там разстоянието между звездите и върхарите на горите.

— Може би защото това са още възвишения.

— Може би.

Девушката се усмихна плахо. Имаше очарователна усмивка — бузите й се закръглиха, набъбнаха, две топли ябълки, усмивка, останала още от люлката.

— Вие сте поет, господин Йерошаски.

— Au contraire, mademoiselle, au contraire.^[2]

Тя отчаяно се заоглежда, търсейки претекст за смяна на темата. Беше прекалено млада — една или две години отгоре, но все пак много млада.

— Викат ни! — зарадва се.

— Ммм?

— Изглежда всичко е наред, продължаваме нататък.

Слязоха към релсите, помагаше на госпожицата по коварния склон. Шафнерите тичаха, броейки пътниците, родители крещяха по децата, локомотивът тихо пухтеше. Госпожица Кристине върна сакото, наведе очи. — Знам, че това може да ви изглежда детинщина… — Ще говоря с доктор Тесла, обещавам — заяви, биейки се в гърдите, на което тя благодари с леко кимване и се скри във вагона. Лесно се обещават разни неща на жените тук. По-лошото е, че тези обещания по-късно се изпълняват. Тя може наистина да е Ангел Хранител на Тесла, разчистващ пътя му от препятствия, които самият доктор изобщо не забелязва — но може и само да си играе на Ангел Хранител, а Тесла угажда на нейните прищевки, старците имат слабост към наивните…

Голобрад хлапак прескочи буфера между вагоните, закачайки с крак разхлабена верига; веригата издрънча силно като корабна камбана. Момчето спря пред поставената при входа на Лукса стълбичка.

Шафнерът отдалеч разпозна безпогрешно пътника от по-ниска класа и се насочи към него с решителна крачка. Малчикът обаче не му обърна внимание.

— Гаспадин Герославски!

Дозакопча сакото си.

— Какво искате? — изръмжа грубо, прикривайки инстинктивно внезапния страх.

— Не слизайте в Екатеринбург!

— Пътувам по-нататък. Но какво ви интересува къде…

— Не излизайте от влака. Наговорили са се срещу вас!

— Какво? Кой?

— Че сте се продали на размразенците, убедени са в това.

Малчикът дойде още по-близо, забели изпъкнали гледци, нещо проблесна и започна да пулсира в лявото око, черна артерия в черната зеница; беше уплашен, вдъхваше страх със собствения си страх. Понечи да го отблъсне — онзи го хвана за китката. Пръстите му бяха ледени, допирът почти изгаряше.

— Не можем, Ваше Благородие, да ви опазим, нямахме време, аз не можах да ги убедя, не излизайте от влака.

Прекръсти се от дясно на ляво и машинално притисна към посинелите си устни зимлязно медальонче.

— Закриляй ни, на Теб се уповаваме, закриляй ни.

Шафнерът го хвана за яката, но младокът се изтръгна и побягна, завивайки веднага зад вагона. Зад гърба му шафнерът го заплаши с юмрук.

— Фу, проклетия, навира се такъв голтак при по-висшите от себе си и само срамота и главоболия от него… тази днешна младеж… капка уважение…

— Я чуйте — пъхна банкнота в джоба на униформата му, — поговорете с персонала от онези вагони и проучете кой е този.

— Аз него така ще го…

— Само че тихичко, благодетелю, тихичко, на пръсти, да не се изплаши птичето. — Стъпи на стълбичката. — Колко закъсняваме?

— Три часа, три и четвърт, Ваше Високоблагородие, но ще спрем отново в Екатеринбург за по-дълго, трябва да сменят локомотива и да прегледат рамата.

— За по-дълго. За колко?

— За колкото се наложи. Ваше Сиятелство ще иска да излезе в града ли? Там зимата със сигурност още се държи, предишния път проклетият смръзляк се беше настанил в самия център на града. Такива ми ти работи. Качвайте се! Качвайте се, моля! Потегляме!