Яцек Дукай
Лед (17)

За четиридесет и седем полуубийци и двамата уж-детективи

Тя победи, завъртайки на деветдесет градуса лъжичката върху покривката. Комбинацията от три порцеланови филджана парализира масленичката. Панерчето за хляб взе в плен големите и малките чаши; смела атака по буквата „Г“ на вазичката със свежи цветя блокира броненосеца от метални чинии. Ножът затъна в тресавището на конфитюра. Слънцето падаше върху салфетките; сянката от солничката сочеше левия ъгъл на масата. Резервите от плата с колбаси още не идваха. Хлябът беше бял, от ситно смляно брашно. Оставаше да сервират салатата.

Тръгна за закуска още преди подканването на шафнера; надяваше се да изпревари другите пътници и да се размине с тях. Сега, когато срамът се беше обърнал временно в негова полза, друг императив диктуваше същото онова поведение — да се затвори, да скрие глава, да изчака. Защото… може да е всеки от тях. Като не знаеше от какво да се страхува повече, търсеше заобиколни ходове. Заобиколни ходове, действия по линията на най-малкото съпротивление, отиване на компромиси — в подобни случаи още повече не правим това, което ни се ще да правим; то само си става.

Седна на празната маса, кимна на стюарда. Той посочи часовника. Опря ръка на рамката на прозореца, зад гърба му утринното слънце нахлуваше с топли вълни направо от зелените равнини, по-просторни от небесната шир. Богданович бе останал вече назад, Експресът трябваше да стигне до Тюмен преди обяд, машинистът се стараеше да навакса закъснението. Пантите на вратата на трапезарията прозвъннаха. Погледна. Госпожица Муклановичувна.

Усмихна му се съучастнически. Сигурно беше чула от своето купе стъпките и изщракването на ключалката, но от нея не се крие. Прозявайки се дискретно, тя мигаше под заливащото празния вагон-ресторант слънце.

Седна на масата съвсем непринудено. Целуна й ръка.

— Къде е почитаемата ви леля?

— Леля ми не се чувства добре.

— О, надявам се да не е нещо сериозно.

Продължаваше да се усмихва с усмивката, която бе запомнил: дяволчета в очите, дяволчета в ъгълчетата на устните. Разгъна старателно салфетката. Лошо предчувствие нарастваше отвътре като балон с неприятни газове.

Тя сплете пръсти в кошничка.

— Срещнах госпожа Блутфелдова на разсъмване.

— Няма и да ви питам.

— Не дооценявате нещата, пане Бенедикте. Али Баба се е нуждаел от четиридесетте разбойници.

— Имайте милост!

— А аз исках да ви помогна — да не би вие, бедничкият, да се самозапалите в усамотение. И да ви дам кураж за пред княза. Ама само как подведохте всички ни!

— Е, добре, ще питам. Какво разправя пак тази ужасна жена?

— Вече бяхте граф — госпожица Елена започна да брои с тънките си пръстчета, — граф, салонен измамник, сега се оказвате нощен размирник, окървавен дивак. Кажете най-сетне кой сте вие всъщност?

Притвори очи.

— Това, което госпожицата каза.

— Тоест?

— Всеки от тях по една десета. Всички едновременно.

— Хайде де!

— Мигар може човек да знае отнякъде тези неща? Слушаш другите хора, повтаряш това, което говорят за теб. Или следваш собствените си блянове и сънища. Граф, размирник, женкар, моля, заповядайте. Каквото си изберете. На път сме, не се познаваме, кой ви пречи да повярвате на клюките?

— На клюките — затананика тя. — На клюките. На клюките.

Повдигна левия клепач.

— Какво има?

— Клюките на Frau Блутфелд са далеч от истината. — Закани се с пръст. — Знам, знам, пан Бенедикт не може да ми се измъкне. Скроили сте с княз Блуцки цялата интрига, в Екатеринбург се е проляла кръв, всичко това са петербургски игри, да-да.

Прекръсти се с размах.

— Бог ми е свидетел, госпожице Елено, завчера, в събота, за първи път видях с очите си княз Блуцки, от руска политика не разбирам нищо, а за улични скандали съм толкова подходящ, колкото Frau Блутфелд за балет.

О, още ми се тресат ръцете. Нападнаха ни някакви пияни крадци, пан Фесар може да свидетелства, местни разбойници, истинско чудо е, че хората на княза бяха наблизо, иначе щях да пътувам сега в ковчег, е, защо така облещихте очи.

— Ама как лъжете, пане Бенедикте! — възхити се Елена Муклановичувна и в захласа си чак скръсти ръце като за молитва. — Ама как лъжете!

Изскърца със зъби.

— Да ви се не види, начела сте се на калпави романчета и…

— Влакът не се движеше.

— Какво?

— Влакът не се движеше. — Наведе се над масата, притискайки с мраморно бялата си ръка нагръдничето към гърдите. — Бяхме спрели на гарата. Среднощ, гробна тишина. — Гласът й се понижи до шепот. — Не спях. Чувах всяка дума.

— За какво говорите…

— „Нашата задача е да охраняваме доктор Тесла и неговата апаратура“.

— О, Боже!

— „Може да е всеки от тях“.

Прикри лицето си с длани.

Госпожица Муклановичувна се закиска.

Тихо изстенване.

— Помощ.

— Закуската от дневното меню ли ще желаете, или ще поръчате от листата…

— Дневното, моля. — Елена се усмихна на стюарда.

На масата се появиха прибори, лъснато самоварче, канички с мляко, купа с плодове. Леко привела глава и поглеждайки изпод черните ресници, госпожица Елена се зае с една райска ябълка. Наблюдаваше я през пръстите на лявата ръка, върху която бе отпуснал сега цялата тежест на безпомощната глава. Госпожицата си тананикаше нещо под нос, дяволита искрица прескачаше от очите и към рубина на шията и обратно. Като изплези крайчеца на езика в дълбок размисъл, постави розовата ябълка между самовара и захарницата, на линията, разделяща надве осемместната маса. Поглед към ябълката, към момичето, към масата, към ябълката. Тя чакаше. Избра си маслена кифла от панерчето и я постави на същото разстояние от другата страна на самовара. Госпожица Елена притисна опакото на дланта към начервените си устни. След кратък размисъл премести съседния прибор, откривайки бяло поле от покривката на левия си фланг. Беше й отговорено с генерално дислоциране на шипките. Издула чаровни бузи, госпожица Елена постави в центъра на потока слънчеви лъчи гарафката с вода, която хвърли синьо-зелени дъги към нейната страна. Подръпване на мустака, пригризване на нокътя. Солничката, всички надежди са в солничката.

Правилата на играта са неизвестни, но все пак се играе. Изгледа госпожицата с нескрита подозрителност. Беше ли това само поредната акция на една свръхенергична девойка, или пък тя знаеше добре какво прави? Може би не само този изолиран житейски епизод, няколкодневно пътуване с Транссиб, време извън времето, разиграва по този начин, но и целия си живот? Правилата на играта са неизвестни, но все пак се играе. Така ще се постигне мъдрост, каквато не може да се постигне по никакъв друг начин. Раждаме се — не знаем защо. Растем — не знаем защо. Живеем — не знаем защо. Умираме — не знаем в името на какво. Шахът си има правила, зимухата си има правила, дори придворните интриги се подчиняват на свои правила — а какви са правилата на живота? Кой печели в него, кой губи, какви са критериите за победа и за поражение? Ножът служи за рязане, часовникът — за отмерване на времето, влакът — за превозване на стоки и пътници; за какво служи човекът? Правилата на играта са неизвестни, но все пак се играе. Всички други игри в сравнение с тази са детински забавления на границата на измамата, оглупяващи тренировки на машиналните реакции на ума. А тази игра е истинска. Нейните правила и цел остават неизвестни — могат да се разберат единствено в хода на самата игра, разкриват се само така, чрез нашите собствени действия. Рефер няма. Губиш, печелиш — но не можеш да изразиш на никакъв междучовешки език защо и откъде си толкова сигурен. Солничката дава шах на горчицата. Правилата на играта са неизвестни, но все пак се играе.

Тя победи, завъртайки на деветдесет градуса лъжичката върху покривката. Комбинацията от три порцеланови филджана парализира масленичката. Панерчето за хляб взе в плен големите и малките чаши; смелата атака по буквата „Г“ на вазичката със свежи цветя блокира броненосеца от метални чинии. Ножът затъна в тресавището на конфитюра. Слънцето падаше върху салфетките; сянката от солничката сочеше левия ъгъл на масата. Подкрепленията — плата с колбаси — още не идваха. Хлябът беше бял, от ситно смляно брашно. Оставаше да сервират салатата.

Госпожица Елена прие триумфа си безмълвно. Не каза и дума, продължавайки да яде. Допи спокойно билковия си чай, избърса със салфетка устните. Не отмести нито веднъж погледа си, огряващото я слънце подхранваше усмивката й, това бе истинско perpetuum mobile, радост в отговор на огорчението, радост в отговор на раздразнението, радост в отговор на безразличието — не можеше да останеш безразличен. Тя вдигаше и спускаше кутрето си в такт с музиката на влака, тук-тук-тук-ТУК, докато накрая започна и той да почуква несъзнателно с нокти по масата в контрапункт на нейния ритъм. Тя само се усмихна по-широко, това беше следващата част на една и съща игра, проумя го сега — от първата мимолетна среща, даже и преди това, от случайния поглед през онази нощ, когато полицаите проверяваха документите на пътниците в коридора — тя едва ли си даваше изобщо сметка за това, правилата на играта са неизвестни, но все пак.

— Благодаря.

Стана. Стюардът отмести нейния стол. Отваряне на вратата.

В прохода тя внезапно спря.

— Значи започваме.

— Започваме…?

— Следствието.

— Следствието — повтори глухо.

— Съставих списък. Като изключвам децата и пътниците, които са се качили преди Москва, имам четиридесет и пет заподозрени.

— Госпожицата е съставила списък?

— Естествено. Знаем, че един от хората, пътуващи в Лукса, е убиец. Въпросът е: кой?

— Не е убил още никого.

— А! Толкова по-трудна става загадката! Трябва да ми разкажете изчерпателно всичко. Доктор Тесла е онзи висок старец, с когото разговаряхте вчера след играта, нали? А тази, русичката, с която ви видях по време на снощния престой?

— Госпожицата се е начела на шесткопейковите Шерлокхолмси и Приключенията на полицейските агенти.

Госпожица Елена понечи да го хване под ръка за по-ефектно, но коридорът бе прекалено тесен; задоволи се да положи ръце върху нагръдника му.

— А вие какво против Шерлок Холмс имате?

— Извън това, че е измислен детектив, разследващ тайните на измислени престъпления? Нищо.

— Тогава споделете своя опит в разследването на истински…

— Тихо.

Шафнерът приближи с поклон. Погледна въпросително към госпожицата. Мах с ръка. Онзи се наведе, почти долепвайки уста към ухото му, горещият дъх опари раковината.

— Ваша Милост искаше да знае за онова момче от пътническия… — каза със снижен глас.

С разтреперана ръка посегна към портфейла си, измъкна банкнота.

— Казва се Методий Карпович Пелка — изпя кондукторът. — Седем Це в четвърти вагон втора класа.

— Къде слиза?

— Платил си е до Иркутск.

— От Москва ли пътува?

— От Буй, Ваша Милост.

Погледна към Елена. Преструваше се, че не подслушва, но не й се удаваше; обръщаше глава в другата посока, обаче се накланяше към кондуктора — тропотът и шумът на носещия се влак затрудняваха много подслушването, особено тук, в прохода между вагоните.

— Госпожицата иска да открие убиеца? — прошепна на полски. — Като начало можем да започнем с онзи маладец, който вчера направи човека на кайма.

Тя отвори още по-широко очи. Веднага обаче усмивката й се върна, стисна здраво подадената ръка, вирна брадичка.

— Нека господин Бенедикт да не се страхува, аз ще ви браня, пане Бенедикте.

Кондукторът ги поведе.

Теснотията във влака обаче затрудняваше много конвенционалните жестове на фамилиарничене (конвенционални, тоест такива, чрез които човек се сближава с другия човек, без изобщо да се сближава). Изсъска от болка и в коридорчето от другата страна на трапезарията Елена трябваше да пусне ръката му.

— Какво ви се е случило? Не попитах, извинявайте, онзи човек вчера през нощта също се безпокоеше. Биха ли ви?

— Не.

— Тогава нещо с ръката.

След вагон-ресторанта шафнерът отвори вратата към служебните помещения. Госпожица Муклановичувна влезе първа. Оглеждаше се през рамо.

— На масата забелязах, че ви трепери ръката.

— И сигурно решихте, че е от нерви.

— Боли ли ви? Какво е станало?

— Измръзнах.

— Може студът да ви е повредил нещо…

— Не сте ли губили до такава степен усещането за крайниците си? Дотам, че кръвта все едно престава да се движи в ръцете, в краката, докосвате кожата си, но не усещате допира, чуждо месо, нямате никаква власт над него, това е мъртъв баласт — а после топлината се връща изведнъж в тях, връща се усещането и свежа кръв. Смъди, сърби, пари, боде, боли. Боли, нали? Умножете хилядократно всичко това. Като че ли някой е влял в жилите ви гореща киселина. Ледът е безболезнен; боли излизането от леда.

Тя спря, изгледа го внимателно, отново с питащи очи и наклонила глава към събеседника, така както умее само mademoiselle Муклановичувна.

— Сега говорите за тялото?

— А за какво друго?

— Що за студ трябва да е бил в Екатеринбург, че да скове човека чак дотолкова?

— Там имаше един лют. И мартинисти. Чували ли сте за мартинистите?

— Санаториумът на професор Криспин е разположен, казват, точно на мястото на изгорената обител на Светия Самозамразител.

— Много добре. Значи госпожицата със сигурност е чела за него и ще разбере. Методий Карпович носи медальон със светеца на леда. Да вървим, шафнерът ни чака.

В коридора на пътническия вагон цареше значително по-голямо оживление, почти всички купета бяха оставени отворени, от тях долитаха отзвуци от разговори, от приготвяна набързо храна, звън на стъкло в стъкло, някой пееше, някой хъркаше, животът кипеше и на коридора пред банята се виеше опашка, пред спуснатите прозорци стояха мъже, пушеха цигари; малко момиченце тичаше със смях през вагона, надничайки поред във всички купета, сигурно си играеше с някого на криеница. Беше влязъл в друг свят, това беше друг влак.

Разликата в класата — тоест в благосъстоянието — сама по себе си не предопределя нищо. Разбра това чак след малко, преминавайки в следващия вагон. Защото тук пътуваха почти само руснаци. Пътниците в Лукса, макар и поданици на царя по рождение, не споделяха обичаите на народа на Империята, бяха се откъснали успешно от народа. Етикетът еврапейски, модата петербургска, премерени разговори, на немски, френски… дистанция и сдържаност. Те са изкуствени — естествен е тъкмо този дух на съобщност, извечната памет на родовите общини; достатъчни са два-три дни, за да се създадат инстинктивно между спътниците също такива силни и искрени връзки, за да се върнат те към традициите на земята.

— Методий? А, да, трябва да е станал вече. Фьодор Илич, виждали ли сте малкия днес?

— Той не стана ли още преди съмване?

— А, преди Богданович, да, настаниха се в съседното купе и вдигаха такъв ужасен шум, че ни събудиха. Някой извика момчето, поговориха малко, излязоха. На гарата клозетът, с извинение пред милата дама, се заключва, тъй че сигурно са отишли да пушат.

— А не знаят ли господата кой е бил онзи?

— Ами ние спяхме. Само отворихме по едно око, колкото да наругаем единия и другия да не пречат на хората да спят. И те си тръгнаха.

— Щяхме да го срещнем в коридора. Може да седи в някое от затворените купета. — Кимна към шафнера. — Бъдете така любезен, разходете се и проверете.

Онзи въздъхна и тръгна назад.

— А господинът и госпожицата какво искат от момчето? — запита угрижен Фьодор Илич.

— Нищо, само да поговорим. Тук ли спи?

— Аха. Ясно — че ще си поговорите, ще си поговорите, само дето тук още от самата Москва се мотаеха тайни жандарми…

— Не — засмя се, — не става дума за такива разговори. Къде са му завивките?

Фьодор сви рамене.

— Даде ни ги. Каза, че не му трябват, че му е горещо. Вие откъде сте, от Литва? Моята сестра Йевдокия, мир на праха й, живя във Вилно до хиляда деветстотин и дванайсета, може да сте били някога в кръчмата на Любич?

— Не.

Шафнерът се върна.

— Няма го. — Изглеждаше вече разтревожен. — Може да е слязъл в Богданович.

— И си е оставил нещата?

Госпожица Елена направи тайнствена физиономия.

— Загадката с Изчезналия пътник — прошепна.

Появи се и шафнерът на този вагон, тъй като вече започна да се събира народ, коридорът се задръсти — в едно такова затворено общество всяко нарушаване на нормалния ритъм на деня се превръща в сензация.

— По-добре да отидем в служебното.

Шафнерите водеха. Шафнерът на пътническия веднага затвори вратата, засуети се около самовара, трябва да се почерпят гостите, нищо че тъкмо идват от закуска. По-старшият служител разкопча покритата с ширити куртка на мундира, шкембето му изскочи над широкия колан, намести се така до прозореца. Почеса брадата си, завъртя глава, какво ли си мислят почитаемите господа, в нашия влак такива неща не се случват, отговаряме за всеки пътник, броим всички пасажери, трябва да се е измъкнал тихомълком на гарата и да не е успял да се върне навреме, с пътуващите в Лукса никога не се е случвало подобно нещо, просто няма право да се случи, гарантирам ви, Ваши Благородия. Притискаше ръка към сърцето си. Името му беше Сергей; викаше на пътническия шафнер „Нико“. Единият беше по-угрижен, другият по-ядосан; и двамата — сконфузени. Наблюдаваше играта на госпожица Муклановичувна. Този път тя завъртя едва-едва стъклената чаша в ръцете си, наведе се едва-едва над ебонитовия плот на масичката, където лежаха подробните разписания на пътуването и разпределението на местата. Само ще раздвижи леко главица в потока слънчеви лъчи, ще притвори очички срещу светлината. Какво да направи? Пак да капитулира? Ха, беше капитулирал още щом не я отстрани веднага след първото прошепване на Сергей за Методий.

— Значи казвате — поде Елена, — че този Пелка е взел участие в екатеринбургския инцидент. Че бил последовател на свети Мартин. Малко след като сме излезли от Екатеринбург, някой е дошъл в атделението на Пелка, извикал го — и от Пелка вече ни вест, ни кост. Шафнерите могат и да се кълнат; тъй или инак във вагоните на втора класа нашият Методий Пелка никъде го няма.

— Може да е слязъл и да е изтървал влака, както каза Сергей. Сигурно е слязъл.

— Или е скочил.

— Или е скочил.

— Или е бил изхвърлен.

— Това също е възможно.

— Или трупът му е изхвърлен.

— Или — съгласи се.

Госпожицата топна устни в димящия чай. Пресегна се за захар. Влакът се клатушкаше, белите кристалчета се разпиляха като сух сняг по черната плоскост. Купето не беше по-просторно от луксозните купета, тук четири човека правеха вече навалица, отгоре на всичко прозорецът оставаше затворен (при отворен прозорец нямаше да може да се разговаря, когато влакът се движи) и степното слънце нагряваше през стъклото му вътрешността като парник в ботаническа градина, нагряваше я и самоварът, нагряваше я и изпотеното туловище на Сергей — бързо се възцари характерният за пътническите вагони задух, мазна влага закапа по кожата, потече по небцето в гърлото… Върнаха се спомените от кооперацията на Бернатова, преглътна слюнката, вече гъста, вече лепкава. От своя страна горещият чай повишаваше още повече температурата на тялото. Тези в трета, четвърта класа — помисли си, — в тези едва ли не конски вагони, те пътуват в напълно слепнало положение, не човек и човек, а колектив и колектив, големи късове от мускулестото туловище на Империята, многоусти, многоръки, многоезични, но между тях кръжи обща кръв, обща слюнка, обща пот.

— А пан Бенедикт познава този Пелка — откъде?

Сви рамене.

— Не го познавам. Видях го вчера по време на мократа работа, наредих им да го намерят тук, мислех, че той може да ми изясни нещо, но явно вече няма да ми изясни.

— Интересното е, че изобщо е потеглил от Екатеринбург… Кой друг беше там? Ще продължавате ли да твърдите, че са били случайни бандити?

— Мартинисти.

— Аха! — Очите й светнаха. Все повече приличаше на изненадано от затрупващите го подаръци дете: радостта и възбудата са най-големи, преди да се развърже първата панделка, преди да се разкъса хартията. Докато е плътно затворена и така ефектно опакована, тайната спира дъха в гърдите: тя крие в себе си всички най-невероятни възможности. Криминалните загадки не се задават, за да бъдат разгадавани; разгадани, те стават безсмислени.

— Онези мартинисти нападат вас и пан Фесар, а на свой ред мартинистът Пелка застава във ваша защита, така ли да разбирам? — Ммм — отпи голяма глътка — това ми прилича малко на религиозна история, трябва да сте ги настъпили по мазола.

— Ами! Едва сега чух изобщо за Мартин. Навярно са били някакви отцепници от сектата. Или друг разкол под иконите. Наистина в такива случаи между братята се проявява най-сурова жестокост, няма милост. Но вие и бездруго не ми вярвате, нали заговорнича с княза и вероятно със самия цар. Чорт их пабери. Какъв е бил той изобщо — този Мартин?

Шафнерите се вслушваха във водения на полски разговор — разпознавайки името на Мартин, се спогледаха, Сергей изсумтя, извади от джоба на мундира кайсиевка и си подсили черния чай; след като сръбна, изсумтя още веднъж… — Мартин, ех, Мартин. — Прекръсти се. — Знаем го, господине, пътуват тук такива, познаваме ги, ой.

Кой би могъл да ги познава по-добре от портиерите на Сибир: шафнерите в Транссибирския експрес? Всяко поклонническо пътуване на последователите на Мартин започва от Транссиб, щат не щат, вярват не вярват — те са дяконите в тази Църква.

Сергей измърмори на Нико да изключи подсвиркващия самовар и започна своя разказ, влизайки бързо в тона и мелодиката на сказка дворская: чужд глас, чужди думи — сякаш от устата на простосмъртните херолди на Леда.

Някога имало в страната на якутите един Авагенски манастир, получил по времето на Разкола и реформите на патриарх Никон лошата слава на убежище на ренегати, религиозни отцепници, питомци на старообрядците и различни сектанти. Вероятно точно там са подготвяли скривалище за заточения протопоп Авакум; Авакум обаче бил осъден на изгаряне жив и екзекутиран след жестоки мъчения. По онова време мнозина гинели в огъня, включително и по своя воля. Събирали семействата, с жените, с децата, свещените си книги и се затваряли в църквите, а под църквата наклаждали огън. Самозапалвали се цели села. Имало години, в които повече от трийсет хиляди староверци отивали с дима в небето; Авакум възхвалявал тези самоизгаряния, бягството ведно с Църквата от вече изцяло завладения от Антихриста свят, пречистването в пламъците.

— А какво е предизвикало този разкол?

— А-а, уважаеми господине, че нали Никон разрешил да има в богослуженията различни проповеди, процесии от запад на изток, три пъти Alleluja, двураменен кръст, а променил също, че можеш да се кръстиш с три пръста вместо с два, ето.

— С три пръста. И заради това са се палили?

— Ваше Благородие подценява законите на вярата — разгневи се Сергей.

— Как бих посмял! Това обаче ми се струва прекалено нищожно различие, за да загубиш живота си заради него. И всъщност принадлежи ли един обреден жест към истините на вътрешната вяра? Същността на вярванията се определя не от такива неща, вие впрочем го разбирате.

— За латинските еретици това сигурно е без значение — измърмори Нико, — те и без това се кръстят, както им падне, така че защо не с „кукиш от три пръста“, този печат на Антихриста, под който разсъдъкът се помрачава и престава да различава добро от зло, истинно от измамно. Но във вярата истинная не може да има два закона: ако двупръстието отговаря на Божията правда, то не може да има трипръстие, а ако отговаря трипръстието, то не може да има двупръстие. И страшното било това, че Никон разрешил и двете. Позволиш ли си да водиш спор за Бога, отричаш Бога. Промениш ли една буква от Словото Божие, убиваш Словото Божие. Вдигнеш ли ръка да гласуваш за или против Бога, отричаш се от Бога. Правдата може само да се следва вярно, по това ще познаеш лъжата, че лъжата се променя, че при нея няма един закон.

На всичкото отгоре наближавала годината на Антихриста, 1666, появявали се пророци и други самозванци като Сабатай Цви, който щом се обявил за месия на избрания народ, почти всички евреи тръгнали след него, времето било апокалиптично и вземайки пример от Авагенския манастир започнали да подготвят на Соловецките острови манастир като убежище, в което да намерят сигурност всички преследвани, противниците на Никон и неговите реформи. Сибир давал подслон.

… Че като се захванала властта с тях и излязъл указ да се смажат тези гнезда на ерес. За начало ударили по Авагенския манастир. Разрушили го. Повечето монаси се разпилели, изпокрили се по дупки, села, планински пещери, из пущинаците. Минал век, втори, а положението не се променяло; така възникнала невижданата сибирска обител, разпростряна върху хиляди версти. Пристигали при тях съмишленици, намирали са се някак си, довличали са се от другия край на света, или пък са били измежду самите сибиряци, старообрядци, заточени от царя, поповци и безпоповци, ученици, подражатели, последователи. После изкарвали на бял свят писания, по-често оставали тук — враснали се в страната. Тези-онези измрели, но пък се стичали следващите сектанти, и така се подновявали поколенията, ересите — ще намерите там и безсмъртници и добролюбовци, евангелисти, жидовстващи, самобичуващи се хлисти и скопци, бесовници, капитоновци, оплаквали, скритници, перфиловци, немоляци, нови стриголници, федосеевци, мелхизедеци и христоверци, пастуховци и любушкиновци, акулиновци и степановци, скитащи явни, тайни, полутайни екстремисти, молокани, духоборци, щундисти, и естествено толстоисти, села и общини, цели околии от сектанти иноверци, извън царските карти и регистри, извън закона и времето, откъснати от света, не можеш да ги откриеш. Сибир дава подслон.

… Мартин, този от сектата на Мартин, кой поред е след майстора, не се знае, знае се, че името идва от Маркион от Синоп, който бил един от първите еретици, сто години след Христа, но толкова упорит, че баща му, епископ на Понт, го отлъчил от църквата. Същият Маркион и неговите хора, маркионити наречени, провъзгласявали такава ерес: Богът от Стария Завет не е Богът на Христос, така че истинската причина за греха и страданието на човека е, че живеем в света на злия създател, а просветлението и изкуплението трябва да дойдат извън този свят — от нов Бог. И още, че истинско е само Евангелието от апостол Лука, и то не цялото, и няколко страници от апостол Павел. Тези, които пътуват тук, разправят също, че Маркион написал точно такова Ново Евангелие и че християните не са имали друго Слово, чак докато някои не се опълчили срещу маркионовото и така, за да бъде отречена истината на Маркион Синопски, е сътворена нашата Библия, ето, това разправят.

… После, когато Ледът го застигнал, Мартин съзрял в мразниците очакваната извънземна сила и Божието откровение, което ще промени облика на света на злото. Първите мартинисти, които отивали в ледените мъгли, в соплицовите и при лютите, изобщо не отивали да се самозамразяват, а за да постигнат познание и просветление — и затова някои се връщали и разказвали за магии и чудесии, а Мартин пишел своите Пророчества на Зимата. В хиляда деветстотин и двайсета изчезнал, или поне такава вест се разнесе из Империята. Останаха писанията, традициите и последователите. Които се увеличават едновременно с придвижването на Леда през Азия и Европа и все повече нови секти влизат в Мраза, стигна се чак дотам, че тук през Лятото настъпи такова объркване, при което нито ние можем, нито дори самите те могат да се разберат кой е истинският син на Мартин, кой проповядва вярно неговото слово и кой извращава вярата им и изопачава смисъла на Пророчествата; и има сред тях такива, които в крайна сметка са съзрели в лютите Антихриста и някои от тях искат да го прогонят с огън, но има и такива, които го приветстват с радост, надявайки се Ледът да унищожи и сложи край на света; има и такива, за които съкровищата на Зимата предвещават Златен Век; и такива, които виждат в Леда обещание за вечен живот и отиват там, в своята свещена земя, за ритуала на самозамразяването, купуват еднопосочни билети за Транссиб за целите си семейства, виждали сме ги, остават завинаги в Сибир, в кристални могили, в ледени саркофази, да.

— А все пак не знаете ли защо е отивал там Методий Пелка?

Сергей хвърли поглед към Нико, Нико вдигна ръце нагоре.

— Дори и да е мартинист, не ни се е разкривал, Ваши Благородия.

— Би трябвало да се претърсят нещата му… Но кой е онзи, дето е отишъл през нощта при него? — попита. — Не сте ли видели, когато е разговарял с някого?

— Разговаря с Вас — каза Сергей, — не каза ли, че възнамерява да слезе по-рано? Да бяхте разкрили нещо, господине…

— Не.

— Ех.

Някой почука на вратата. Нико се извини и излезе в коридора; веднага долетяха крясъци на кавга, двама разгневени пътници се обиждаха взаимно с нецензурни ругатни.

Сергей въздъхна дълбоко за пореден път. Закопча мундира, промърмори: — Аман от тази работа — и като се поклони непохватно в тесния отвор на вратата, намъкна се между другия шафнер и пискуните. Вратата се затръшна шумно. Експресът тъкмо се катереше по възвишение — съдържанието на шкафа със служебните съкровища задрънча, недопитият чай на Сергей се плъзна по масата, хвана го в последния момент.

Госпожица Елена удари силно с чашата по плота.

— Ако сама не бях ви чула — заяви, — на първо място в моя списък на заподозрени щеше да стои господин Бенедикт.

— Сиреч, аз съм се прокраднал през нощта в пътническите вагони и съм изхвърлил Пелка от влака?

— Невероятно нещо, господинът лъже ли, лъже. — Въртеше в почуда глава, сребърните фиби проблясваха между гарвановите букли.

— Как разбирате това толкова безпогрешно?

— Ей така, разбирам, сега ми повторете, че никога преди не сте виждали Пелка, не сте разговаряли с него, нищо, нищичко, така ли?

— Мога да повторя. Вие ще повярвате на когото си поискате, на мен или на Сергей. А дали по някакъв начин от това доверие или недоверие ще се разкрие пред вас истината?

Тя смръщи вежди.

— Така че какво? Разговаряли ли сте с него, или не?

Свиване на рамене, разбъркване на чая, поглеждане през замъгленото стъкло.

— Mademoiselle Холмс започва да забелязва разликата между книжното разследване и реалното разследване. Помните ли какво ви говорих за дву- и тризначната логика? Криминалните истории, онези, написаните, хартиените, те винаги се разиграват по логиката на Аристотел, винаги в светлината на принципа за изключеното трето и закона за непротиворечието. В този и този час убиецът се е намирал еди-къде си, а заподозреният — еди-къде си, а свидетелят — еди-къде си, алибито е такова и такова, а истината е такава и такава и каквото не пасва, е лъжа, паметта обаче винаги е достоверна и миналото е като огледало. Накрая детективът описва какво е видял в него. Това е машина — това е шахмат: понеже сега виждаме еди-какво си подреждане на елементите, то, познавайки законите, които ги управляват, можем да пресъздадем всяко предишно тяхно положение така, както се връща ход върху шахматната дъска, както се връщат часовниковите стрелки, превъртайки назад прецизния механизъм, както се пресмята движението на небесните тела. И не стига, че тази механика на престъплението дава възможност да се отгатне картината на отминалите събития, но и всички приемат тази картина. Дори убиецът! Няма празнини, замъглени места, места, където се раздвояват перспективите и се размазват образите: този помни това, онзи — онова; няма непасващи подробности, а преди всичко няма го онова голямо бяло поле от несигурност, всички онези „може би“, „около“, „или-или“, „дотолкова, доколкото“. А те, след като са неколкократно преповтаряни в разследването, би трябвало да стопят без остатък всяка безспорност на картината на миналите събития, както южното слънце разтопява ледените дворци и снежните човеци, правени от децата. Но в криминалетата свидетелите неотменно поглеждат циферблата на часовника миг преди възловото събитие, за да запомнят безпогрешно минутата, часовниците пък никога не изостават, нито избързват. А свидетелят, когато лъже, знае, че лъже, и когато казва истината, знае, че казва истината. Злодеят пък планира престъпленията си. Също като карамболите в билярда: ако ъгълът е правилен и силата на удара добра, то накрая топките ще застанат еди-как си. И се получава! Застават! И благодарение именно на това ловкият детектив, поглеждайки куршумите, успява да проследи ретроспективно тяхното движение и да посочи началото на карамбола и виновната ръка. Това са абстрактни логически игри, които нямат нищо общо с нашия свят.

Госпожица Муклановичувна гледаше с нарастващ ужас.

— Велики Боже, убили сте го вие!

— Какво? — настръхна. — Не слушахте ли, докато говорех?

— Слушах. Как говорехте. И говорехте. И говорехте. Боже мили, и говорехте! — Закри уста с ръчица. — Убили сте го вие.

— Преди миг самата вие ми дадохте алиби.

— И какво от това. Какво ти алиби. Нали виждам.

Отчаяно стенание, удар с глава във вратичките на служебния тайник, чак нещо вътре изтрещя и задрънча зловещо.

Елена вирна брадичка.

— Ако не този Пелка, то някой друг. Но ви тежи на съвестта. Може би в Екатеринбург? Признайте си, няма да ви издам на никого, честна дума.

— Поздравления. Наистина, кой ще се противопостави на вашите умозаключения? Треперете, престъпници. Желая успех.

Стана.

Тя го хвана за сакото.

— Прощавайте. Е, хайде, пане Бенедикте, не се сърдете. — Отмести чашата и също стана, опъвайки машинално полата си и изравнявайки ръкавите с цъфтящите ирландски дантели. — Аз искам само да помогна. Наистина. — Беше смутена, търсеше подходящите думи — искрени, не прекалено искрени. Ни това, ни онова, поради което си спомни сконфузената Кристине Филипов. В това е разликата, помисли си, в тази сянка на възрастта, тук преминава граничната линия.

— Вие сте прав — изрече тихо Елена, — никога нищо не ми се е случвало, цял живот само каквото прочета, каквото си изфантазирам, каквото видя през прозореца. Каквото подслушам. Моля ви, позволете ми. Цяла нощ не можах да заспя. — Бръкна с треперещи пръсти в дълбочината на ръкава, под бисерната коприна, и извади оттам смачкан свитък хартия. — Записах си ги, с имената, заетите места, защото Блутфелдова не познава всички. Четиридесет и пет заподозрени от първа класа, един от тях трябва да е човекът, изпратен за доктор Тесла, за вас, достатъчно е да се зачерква — или, или — много ви моля.

Пое ръката й — китка като на птиче, крехка костна вейка — и я притисна към устните си, малко непохватно, накриво, тя се съпротивляваше, задържа тази студена ръчичка до устата си още миг, и още един.

— Пътуваме, госпожице Елено, докато сме на път, мога да съм и убиец.

И в това тясно, задушно, нагрято от слънцето и човешките тела помещение, където зад дузините вратички и параванчета дрънчи и звънти в ритъма на железния тъпан шафнерският пазар, тук-тук-тук-ТУК, а идващата иззад стените шумотевица и сутрешна глъчка не позволяват нито за секунда да се забрави близостта на десетки чужди хора, тук и сега настъпва онзи миг на взаимно разбиране — миг на мълчание, когато мисълта и смисълът се преливат от човек в човек, неизопачени от ограниченията на междучовешкия език. Разбиране, постигнато в хода на неназованата игра и станало възможно точно затова, само затова — играта е без правила, залог и цел.

И ето, тя отмества поглед леко встрани, повдига ъгълчетата на устата, посяга машинално със свободната ръка към панделката на врата, премества тази ръка, полага я в жълтия поток от светлина, завърта я, тъй че вече естествено погледът му е върху същата лъчисто осветена ръка, не върху лицето на госпожицата, ръка като птица под утринното слънце, той поема и нея, независимо дали като добронамерен жест или като завоевателно действие, сега може да привлече госпожицата, може да я отблъсне, но не прекалено, купето е тясно — тя вдига очи, поглежда, без да се усмихва, да, разбира онова, което не е изказано, стискането на китката, треперещите пръсти, думите, които значат нещо друго, не значат нищо, докато сме на път, мога да съм и убиец, това се усеща по помръкналите й очи, по пулсирането на сините жилки под тънката кожа, тя разбра. Какво по-точно? Това, което не може да се изрече.

— Ой, ой, прощавайте, Ваши Благородия, сами виждате какво ми е на главата, не настоявам, отде накъде, но въпросът е служебен…

— Е, щом е служебен…

Излязоха в коридора. Пасажерите в пътническия поглеждаха малко враждебно, малко с любопитство, скупчени в края на вагона: участниците в караницата със зачервени лица и останалите, забавляващи се за тяхна сметка. Издърпа госпожица Елена по-далеч от тази тълпа. Тук обаче навсякъде някой гледа, някой слуша.

Госпожица Муклановичувна се озърна през рамо.

— За какво се разправят?

— Сигурно някой им е изпил водката през нощта, виновен няма, транссибирски джуджета. Да вървим. Къде е този ваш списък?

Тя опъна листа върху стъклото. Рязкото слънце преминаваше през хартията и черното мастило, почеркът й беше ситен, правилен, с дребни, закръглени буквички, строени в дисциплинирани редички.

— Махнали сте — кого? Княза? Княгинята? Защото сте сложили в сметката и младоженката, нали?

— Да.

— Може да задраскате госпожица Филипов, това е онази, младата спътничка на доктор Тесла.

— Ах, да. Четиридесет и четири.

— А леля Уршула? А самата вие?

— Моля?

— А аз?

— Какво?

— Можете ли да потвърдите, че не са изпратили мен срещу доктор Тесла?

— Та нали вас също…

— Много добър похват да се спечели симпатията на доктора, не е ли така?

— Нали казвахте, че Министерството на Зимата ви изпраща при вашия баща лютовец, така чух.

— Министерството или някоя петербургска фракция? Леденистите? Размразенците?

— Будалкате ме.

— Пази, Боже!

Тя гледаше вече с подозрение, моментът на разбиране отдавна бе отминал, пак се лееха думи, думи, думи.

— Вие искате да подозирам всички, дори вас, дори себе си. Така няма никога да открием нападателя.

Като придържаше вратата пред госпожицата, преминаха в следващия вагон. Беше изцапала някъде бялата блузка, сега изтриваше машинално плата с наплюнчен палец. Подаде й кърпичка.

— Ако някой убие доктора точно пред вашите очи, можете да кажете: това е той. Но в миналото, в бъдещето — толкова убийци, колкото вероятности.

— Но нали за това става дума, да бъде хванат, преди да успее да убие!

— Тоест трябва да разследваме — какво? Едно предположение?

— Благодаря. — Върна кърпичката. — Вече нямам представа как трябва да говоря с вас. Това впрочем е ваша грижа, не моя. А вие пречите ли пречите. Един от тях — размаха листа — е човек на леденистите и той знае добре защо пътува за Иркутск и какво трябва да направи.

— Точно обратното. Има четиридесет и седем полуубийци — пристърга с нокът по хартията, от които всеки е и не е леденистки агент, планира и не планира престъпление, знае и не знае какво върши.

Госпожица Елена стисна устни.

— Вие ще ми разкажете всички подробности, ще разпитам персонала, ще разпитам заподозрените, ще сравня показанията и ще стигна до истината, това така се прави, ще видите.

Усмивка под мустак.

— Точно обратното. Престъпниците не се разкриват; те се създават. Какво възнамерявате да правите? Да съпоставяте противоречия, докато остане само една неоспорима възможност. Така ще създадете двузначен убиец в света на тризначната логика.

Тя се ядоса.

— А ако той ви цапардоса с тухла по тази премъдра главица, колко значна цицина ще ви изскочи след това?

— Кхъ, такаа, значи зависи колко дълбоко в Страната на Лютите ще навлезем… Всички ли изпозаспаха там?

Заблъска с юмрук по заключената отвътре врата на вагона на персонала. Най-сетне ключалката щракна и в процепа се показа руменото лице на младия стюард.

— Помните ли ни? Връщаме се в Лукса.

Онзи се поклони, отстъпи.

Но едва пристъпила прага, госпожица Елена спря, връхлетяна от внезапна мисъл.

— Я чуйте, добри човече, как става това, всеки ли може да си минава така напред-назад между първа и втора класа?

— Амии, не, не може, има забрана, уважаема госпожице.

— За кого забрана? За нас или за тях?

— Амии, като че ли за всички, но щом като толкова настоявате…

Показа й зад гърба на стюарда движение с пръсти: денги, денги.

Госпожицата направи кисела физиономия.

— А някой от Лукса да е искал да мине тази нощ? А?

— През нощта?

— След Екатеринбург.

— Аз през нощта спах, не питайте мен.

Госпожица Елена почукваше с ток по дървения под, без да сваля поглед от стюарда. Бузестият татарин не знаеше къде да дене очите си, скръсти ръце зад гърба, прегърби се, затътрузи крака и с всяка секунда ставаше все по-червен. Сигурно, ако го беше заял някой друг, а не млада дама от Лукса, щеше да се запъне с азиатска наглост, погледите на европейците се хлъзгат по тези закръглени, гладки лица като гъша лой, срамът на Запада е непознат за хората на Изтока.

Хвана госпожицата за ръка, придърпа я към вагон-ресторанта.

— Е, и какво, е, и какво! — изфуча тя. — Онзи леденист е изхвърлил Пелка, значи е трябвало някак си да мине от своя вагон в пътническите, да не е Светият Дух.

— И сигурно е минал, но като е дал взятка на по-стария, този младок няма да ти признае никога, освен ако не дойдеш със стражари и не го заплашиш с каторга. Или пък да се обърнеш направо към по-стария и му платиш повече. А тъй като наистина някой от Лукса е пратил Пелка в лоното Аврамово, то госпожицата може да бъде сигурна, че много червонци са влезли в обслужващите джобове тук. Е, ако леля Уршула може да си позволи подобно разточителство… Ама на какво се смеете?

Кискайки се, тя сгъна старателно своя списък и го пъхна обратно в ръкава.

— Нищо, нищо, mister Холмс, на нищо.

Влязоха в трапезарията на вагон-ресторанта. Седящите срещу входа надигнаха глави и задържаха продължително погледите си. Посочиха дискретно на другите, започнаха да се чуват шепоти, също така дискретни и впрочем на минутата прекъснати, тук всички бяха толкова благовъзпитани; на устните им вече изпълзяваше извинителна усмивка. Тишината се оказа още по-тягостна. Фесар беше прав: с Блутфелдова, без Блутфелдова, мълвата ще се разнесе светкавично.

Цяло щастие, че Frau Гертруда не беше на масата, доктор Конешин провеждаше самотна операция с яйцата по виенски. Тръгна бързо, без да се огледа за госпожица Муклановичувна.

На последната маса се хранеше плешивият турчин; сега направи движение, като че ли искаше да се надигне.

— Позволете, господин Бенедикт…

— Ама…

— Исках за здравето…

— Вече закусихме, благодаря.

— Ако…

— Ще ме извините, не мога, не сега.

— Ах! Панимаю, панимаю.

Госпожица Елена едва си поемаше дъх; източвайки в коридора, се опря на преградката.

— Интересно до-докъде… да ви гоня…

— Как се забърках в тази гадост — мърмореше под нос, поглеждайки към вратата на ресторанта. А всъщност нищо не съм направил! Не съм искал да направя нищо. Само спокойно да пристигна. А сега всеки. Въобразяват си. Този също, хитрият турчин. Бог знае за какво. Леденисти, Сибирхожето, мартинисти, охранка, не охранка, Тесла и Пелка, и княз Блуцки, и Зимата, а вероятно за капак и проклетите пилсудчици. — Захапа палеца си. — Идиот, идиот, идиот!

— Вие трябва… всичко… да ми…

— Е, забърках се. Ну, ладна.

— … разкажете, уф.

— Ама и вас, госпожице, си ви бива! Безопасно скандалче по пътя. Вече ни видяха заедно. Какво ли ще си помисли Фесар?

— Ах, колко ви е страх от хората.

— Страх ли е това? Това не е страх.

Изпусна въздух, повдигна рамене.

— Ако отидем в салонния, в открития — няма да ни оставят на мира; ако се затворим в купето — моето, вашето — още по-лошо.

— Стига сте се вайкали, господине. — Елена бе дошла на себе си. — Да вървим.

Поведе го към челото на композицията, през салонния и вечерния вагон: салона с камината, платформата, желязната врата — блъсна я, излязоха на мостика.

Инстинктивно погледна под краката си. Няма кръв. По синьото небе над главата му плуваха сплитъци тъмносив дим и монументални масиви от бели облаци. От едната страна на релсите се простираха зелени гори, от другата — широка степ; в топлия въздух избиваха през миризмата на желязо и масло уханията на земя и мокро дърво. Заслони очи пред слънцето.

Госпожица Муклановичувна се облегна на вратата.

— А сега говорете.

Порови из джобовете. Извади кадифения калъф, от калъфа — интерферографа. Вдигайки тръбата към небето, прилепи око към лещата.

По диаметъра на черния кръг трептяха няколко светли мъниста.

Въздъхна примирено, прибра уреда.

— В заложна къща на „Арбат“ — започна, разтривайки наболяващата го дясна ръка — си купих стило, златен Айдропър на Уотърмен…