Яцек Дукай
Лед (27)

За ангелите на срама и на безсрамието

А ако не е сън?

— … го будите.

— Сигурно ли е?

— Не би трябвало, но ето, оставям ви термометъра.

— Много ви благодарим, господин докторе.

— C’est mon devoir, ma chérie.

И доктор Конешин отплува в утринната светлина. Прохладната завивка покрива бузите, по кожата коприна. Раздвижването на въздуха донася вълна от жасминени благоухания. Пее птица. Защо не се чува тракането на колела по релсите? Тишина, спокойствие, топлина.

А ако не е сън?

Розови слънчеви петна танцуват върху клепките.

Отвори очи.

Госпожица Елена Муклановичувна се свеждаше над постелята с бяла газена марля в ръцете, герданът от млечнобели перли се люлееше на фона на черния тюл, тик-так — пресегна се и спря махалото.

Елена се усмихна с лек присмех, докосвайки с езиче горната си устна.

— О, наспахте ли се най-сетне!

— Ако госпожицата знаеше какви сънища ми се присъниха…!

— Ще разказвате, ще разказвате.

— Присъни ми се, че Зейцов ме изхвърля от влака и…

— Зейцов! Този пияница нещастен! Той?! — Тя тръсна марлята като плетиво. — О, каква глупачка съм била!

Намести се в постелята, като издърпа възглавницата по-нагоре.

— Почакайте, че май нещо ми се… на някаква спирка ли стоим? колко е часът? какво изобщо…

— Събудил се е! — завика в този момент mademoiselle Филипов, затваряйки вратата на атделението зад себе си.

Минаха на немски.

— Целувам ръцете на моите ангели, сестрици на милосърдието, но не бихте ли могли с добрите си сърца…

— Истина ли е, че сте се били с пан Поченгло? — попита на един дъх Кристине.

— Какво? Не! Извинете, аз наистина трябва сега…

— Никъде няма да мърдате, докато не ви позволя — изкомандва госпожица Елена и извади термометъра. — Отворете уста, а-а.

Опипа превръзката на шията и лицето си, цялата лява страна под дебели пластири. Трите пръста бяха обездвижени с импровизирани дъсчици. Прокара ръка по ребрата. Също бинтовани. На лявото коляно под долнището на пижамата се чувстваше голяма подутина от стегната превръзка, която правеше невъзможно сгъването на крака.

Премести стъклената живачна тръбичка в ъгъла на устата.

— Все пак май не съм сънувал. Доктор Тесла — беше нощ — в тайгата…

— А вие какво си мислехте? — Mademoiselle Кристине приседна в края на леглото, като подгъна одеялото под полата си. Слънцето от прозореца падаше право върху лицето й, тя присвиваше очи; разпуснати от плитката, светлите й коси изглеждаха златни в призрачен ореол, сякаш вдигнати от зефира на слънчевото сияние. — Че Никола просто така ще ви изостави — след като на два пъти спасихте живота му? Той твърдо им каза, че без вас няма да се върне.

— Значи доктор Тесла… А този шаман… — попипа раната от стоманените листа на челото си.

Госпожица Елена отмери лъжичка жълт прах и я сипа в чашка вода.

— Тоест имало е и шаман? В този сън? Само моля ви, внимавайте да не сдъвчете термометъра!

Опита се да разкаже цялата история, но с всяко изречение несвързаният говор се оказваше все по-лишен от смисъл, докато изумен не се заслуша в думите, които произнасяше, и млъкна по средата на мисълта си.

Девойките го гледаха с голям интерес. Избяга с поглед към тавана, по стената.

— Защо не го помолихте да ви докара до най-близката станция? — попита госпожица Муклановичувна.

— А на какъв език, простете?

— На руски, естествено. Казвате, че той е разполагал с кибритени клечки, китайски чай, не е излязъл просто от тайгата, със сигурност нещо е разбирал на руски, поне няколко думи.

— Не се сетих за това.

— Хм, това наистина звучи като сън.

Сън, сън, но нима не беше предупреден още преди това; Поченгло и още някой го казаха съвсем ясно: да не се дава вяра на сънищата, сортилежите и всякакви предсказания — колкото по-близо до Страната на Лютите, толкова повече са те.

Все пак не беше обикновен сън, Бог знае какво е досипал онзи дивак в чая, с какво се дишаше в дима, а и барабанът, дяволският барабан…

— Хайде, до дъно, о, много добре. Ммм, но тук имаме мъничко температурка. Всичко ще се нареди, господин Бенедикт. Доктор Конешин каза, че трябва да се наспите, да си починете, той ще проверява да не се появи някаква зараза, но тъй или иначе има за какво да благодарите на Божията Майка, а този пияница аз ще го…

— Не! — Хвана госпожица Елена за ръката с термометъра. — Моля ви, оставете това. Аз сам ще го уредя. — Седна, пое си дъх. Горчивият вкус на лекарството оставаше в устата му, преглътна слюнката. — Преди всичко друго би трябвало да благодаря на Никола Тесла. По силата на какво чудо той е успял…

— Ах! — възкликна Кристине Филипов. — Вие нищо не знаете! Наистина! Ето на кого трябва да благодарите — на нея, на нея! Ако знаете какво направи тя… трябва да чуете поне версията на madame Блутфелд… mademoiselle Мукланович се бореше като лъвица, за малко не скочи с нокти на княз Блуцки, наложи се онзи, Дусин, да я откъсва със сила, само да я бяхте видели!

Елена си вееше с газовата марля, забила поглед в земята, пурпурночервена от равната линия на черните коси до черната пелеринка.

На лицето на Кристине грееше широка усмивка. Ще разкаже два пъти историята, за да не пропусне някоя подробност. И така, според думите й, в главата му се подреди картината на тези събития: Елена се връща, след като е претърсила купето на Порфирий Поченгло — къде е пан Герославски, останал е в галерията — отива до галерията, няма го пан Герославски, няма го и на панорамната платформа — и каква е първата й мисъл: Поченгло! Пан Бенедикт трябваше да се движи с него на публични места, а какво е направил, избягал е в усамотение при първа възможност, и ето, моля ви, няма го пан Бенедикт — пита стюардите, пита правадниците, пан Бенедикт го няма — докопва Поченгло, Поченгло посочва доктор Конешин, но докторът казва, че се е върнал в салона преди това, оставил е пан Порфирий и пан Бенедикт, който излязъл на платформата — мили Боже, значи се повтаря историята с Пелка! убил го е! убил го е и е изхвърлил тялото! а може само да го е изхвърлил, бутнал, може Бенедикт да е жив! да лежи там и агонизира, изпотрошен! — и ето ви сензация, ето ви скандал, суматоха в Лукса, обслужващият персонал тича като луд — мисъл втора: кой е толкова силен, че да спре влака, кой може да издаде нареждане на началника на Транссибирския експрес? — само княз Блуцки-Осей, княз Блуцки, който проявяваше необикновен интерес към пан Бенедикт, разпитваше, канеше го на своята маса — госпожица Елена тогава изтичва при княза и започва да моли, да убеждава, заплашва и стене, докато — докато госпожа княгинята не принуждава съпруга си да издаде нареждане до началника — и влакът спира, влиза в първата срещната странична линия стои по средата на тайгата и назад по релсите тръгват издирвателни експедиции, доктор Тесла предвожда първата.

— Целият Експрес е спрял заради мен?!

— Още не е дошъл напълно в съзнание — прошепна госпожица Муклановичувна към американката.

Завъртя се в леглото, за да погледне през прозореца. Никаква станция, никакъв перон, никакъв кантон на стрелочник даже — гора, гора, гора. Пасажерите се разхождат между дърветата, децата си правят костюми от зелени стъбла, Жул Верус бере букет за красивата вдовица, амурският прокурор се връща от гората с кошница, пълна с гъби.

Погледна отчаяно госпожица Муклановичувна, госпожица Филипов. Седяха възпитано със замръзнали физиономии и само по разменяните крадешком между тях погледи човек можеше да се досети какво удоволствие им доставя цялата ситуация, как се забавляват с чуждия гаф. Дори ръцете си държат по един и същи начин, плътно по линията на корсета и с длани на скута, дори главите се свеждат по един и същи начин: малко напред, малко вдясно. Елена: черна коприна с дантели, тясна черна пола, прихваната високо в талията, с черна линия на кадифените очи, черни коси в стегнат кок, не се е преобличала през нощта, дали изобщо е спала? Кристине: батиста в цвят екрю, буфан ръкави, волани, зелен костюм на амазонка, очите с изворова синева, лицето сияещо като върху витраж. Ангел отдясно, ангел отляво — накъдето и да се обърнеш, гледат, гледат, гледат.

— Как сега ще им се покажа пред очите!

Елена млясна шумно с уста.

— Пан Бенедикт е много срамежлив, когато няма за какво да се срамува, и много самоуверен, когато най-малко му прилича. — Отново, уж без да я гледа, адресираше думите си към младата американка. — Дали пък вие не ще успеете да го убедите? Интелигентен човек, поне така изглежда. А такива страхове си е отгледал, че това надминава човешките представи. Твърди, че не съществува. Твърди, че го управлява срамът. Велик логик! Как човек може изобщо да се срамува, след като не съществува?

Придърпа завивката към брадичката си. Къде тук да се скрие, как да избяга? Да пъхне глава под възглавницата? Болният, предоставен на благоволението на здравите, най-напред бива лишен тъкмо от правото да се срамува. Обсадили са леглото — как — как не като ангели; като хиени, хиени на милосърдието.

— Госпожицата от самото начало иска да ме оперира от срама.

— Дано даде Бог да успея.

Обърна демонстративно гръб на Елена и се насочи към mademoiselle Филипов, търсейки нейните очи и внимание.

— Със сигурност сте чували, госпожице, и то неведнъж, от хора, които се радват на голямо уважение и авторитет, когато ги питат за някаква максима, от която човек би могъл да се ръководи успешно в живота, да дават това кратко, просто, разбираемо предписание: „Постъпвай така, че никога да не ти се налага да се срамуваш за постъпките си“. Чували сте го, нали?

… Трудно е да се измисли нещо по-глупаво! Това, от което се срамуваме, и това, от което не се срамуваме — благодарение тъкмо на тези две неща човек се различава от човека, защото не всички се срамуват от едно и също нещо, не в една и съща степен, не в една и съща ситуация, не спрямо едни и същи хора. Тъкмо той ме прави това, което съм — моят срам.

… А сега нека госпожицата си представи индивид, който не се срамува за никакви свои дела. Две са възможностите: или е най-големият безсрамник, какъвто земята познава, и въобще не се срамува за нищо; или отначало е постъпвал в съответствие с неизменното чувство за срам: дете, което се срамува от същото, от което и възрастният човек, възрастен, който се срамува като дете, старец, изпитващ срам като юноша, юноша със срама на стареца на смъртния одър. Представете си някакъв такъв тип. Кой е той? Какъв е?

Кристине погледна питащо към Елена.

Госпожица Муклановичувна скръсти ръце на гърдите си, сви устни в гримаса.

— Така ли? Така? „Най-големият безсрамник, какъвто земята познава“! И що за оскърбление е това, питам аз! Това е комплимент! Това е най-висше щастие и цел на човешкия живот! Безсрамен, свободен от срам индивид, да!

… Значи не съществува, но се срамува! Не искаше да каже — но аз ще го кажа: не съществува, понеже се срамува. Моят срам започва там, където свършва „аз“; „азът“ представлява границата на срама. Наистина човек, управляван изцяло от срама, това е несъществуващ човек. Той е като лист, мятан от вятъра във всички посоки, не според собствената му воля, а по волята на вятъра, тоест на случайните тласъци на една стихия. Боклук, носен от вълната.

… Човекът съществува само тогава и само дотолкова, доколкото постъпва въпреки срама. Нещо повече: не „въпреки“, защото тогава би продължавал да е под властта на срама — а без оглед на срама, което означава: без да обръща изобщо внимание на неговите инструкции, без да помни за него, без да изпитва силата му никога и в никаква ситуация.

… Но хора, оставащи под властта на срама, несъществуващи хора — колко много такива срещаме всеки ден!

… Едно чувство безпогрешно ще отличи човека от привидността на човек: скуката. Срещата на човека с друг човек никога не е скучна: нещо истинско докосва нещо истинско, една тайна докосва друга тайна, загадката решава загадка. Но колцина такива хора познава госпожицата? Посещавали сте салони, значи сте виждали стотици такива кукли, замръзнали между приличието и необходимостта. Не трябва непременно да ходят в Сибир — родили са се в Леда, ще умрат в Леда, лютите примразяват душите им.

Седна в леглото, като опря възглавницата на стената до прозореца. Дръпнатият за опора крак оказваше съпротива, от коляното се обади протестен сигнал; изохка продължително.

— Боли ли ви? — попита разтревожена Елена, за един миг сменяйки тона и позата.

— Това прахче…

— То беше, за да поспите, докторът каза…

— Мисля, че доста се належах. — Помасажира крака. — Болка, да, скъпи мои, и това е болка на тялото: убодеш се с игла, порежеш си кожата, счупиш нещо, повредиш — и тялото на мига дава сигнал. Но болката на душата… Тук госпожица Елена може би е права, това е вид робство. Понякога ми се струва…

… Представете си, госпожице Кристине, че висите в мрежа от стоманени нишки, опъната между хиляди хора, вашето семейство, вашите познати, съседите, „тайфата“ от приятели, и всяка нишка завършва със закривена кукичка, забита във вашите мускули, до костта… И сега — сега се опитайте да се движите въпреки чуждите движения, тутакси ще си счупите гръбнака, сега се опитайте да кажете нещо въпреки чуждите гърла и езици, ще си изтръгнете собствения език, иди след това отричай Срама!

Mademoiselle Филипов вече не слушаше развеселена, не разменяше многозначителни погледи с варшавянката. Доколкото цялата тази аргументация беше адресирана именно към Кристине, сякаш тя се беше превърнала ad hoc в съдебна инстанция, чиято присъда чакат страните — това само я смути и натъжи.

— А… ама — ама защо вие двамата говорите за това като за неприятна болест, като за проклятие? Дори вие, господин Бенедикт, вие също. Че срамът най-добре би било въобще да го няма? А по какво тогава щяхме да разбираме, че правим нещо лошо? Как така? — ще открадна и няма да се срамувам? ще излъжа и нищо, дори няма да почервенея от срам?

… I’m sorry, I… може би не разбирам, сигурно не разбирам, вие говорите за нещо съвсем друго, това са метафори, искате нещо да си кажете отвъд думите, да — но… срамът си е нещо добро! Срамът е добър, срамът е необходим, благодарение на срама човекът живее заедно с човека в братство, а не като изгладнели, похотливи вълци. Само си помислете!

… Пан Бенедикт го защитава, но как? Че неговият срам го отличава от другите хора. О, не! Точно обратното! Ако един се срамуваше от едно, а друг — от друго, как изобщо бихме могли да живеем заедно? Как бихме могли да разговаряме? Госпожице Елена — среща на тайна с тайна, да; но как изобщо биха могли да се срещнат тези тайни?

… И защо тези проводници водят навън? Кой ви е казал да предавате вашия срам в ръцете на други хора? Значи, щом никой не гледа, то никакъв леден камшик няма да удари душата ви, ако причинявате злочестина на някой невинен?

— Винаги някой гледа, дори когато никой не гледа — бе отговорът, измърморен под нос.

Елена пък притисна нокът към устните си.

— На вас, госпожице Кристине, никога ли не ви се е случвало да изпитате срам заради някоя добра постъпка?

Mademoiselle Филипов вдигна високо глава.

— Не.

— О! Наистина?

Mademoiselle Филипов стисна устни.

— А щом се срамувате само пред себе си — продължаваше Елена, — това означава, че вие самата сте единственият източник на добро и зло, така ли? Ще си кажете: това е добро — и то ще бъде добро. А на другия ден ще кажете, че е зло — и ще бъде зло. Така ли?

— Всяко добро произхожда от Бога.

— От Бога! О! Значи Бог ви е казал от какво да се срамувате?

— Присмивате ми се.

— От къде на къде ви хрумна? Нима аз се смея? Нима пан Бенедикт се смее? От какво се срамувате? От своите убеждения?

— Не се срамувам!

— Тогава какво беше това с Бога?

— Ами най-малкото Десетте Заповеди!

— Лично ли ви ги даде?

— Библията!

— А за нейната истинност сте чули от кого?

— Вие не вярвате в Бога.

— Нима казах такова нещо? Опитвам се само да намеря краищата, тоест началата на нишката на вашия срам, кой дърпа вашите кукички, отговорете ми откровено, нали няма от какво да се срамувате. Е, кой?

— Свещеното Писание казва истината!

— Кой?

— Бог гледа, когато никой не гледа!

— Кой?

— Сторили са първия грях, и едва тогава познали срама!

— Кой?

— И най-малките деца, които са невинни.

— Кой?

— Татко — каза тихо Кристине и спусна очи. — Няня. Гувернантката.

— Благодаря. — Госпожица Елена отмести нокътя от устата си.

Кристине триеше сълзите си с ръкава на блузката.

— Би трябвало да се засрамите — прошепна се към госпожица Муклановичувна.

— Така ли, може би пред вас?

— А чий беше преди малко този красив руменец?

— Само недейте си въобразява твърде много, господин Бенедикт, всеки си има своите моменти на слабост.

— От които по-късно се срамува.

Тя стана, наведе се над Кристине, отгърна косите, паднали на лицето й, лекичко погали с длан пухкавата буза на момичето. Госпожица Филипов се притисна към Елена. Изпадна в пълно недоумение от това, което наблюдаваше. Елена целуна Кристине по темето, американката тихичко се засмя. През нощта, когато са чакали да се завърнат търсачите — дали са чакали заедно? за какво са разговаряли? какво е казала Елена на Кристине и какво Кристине на Елена? Жените завързват приятелство по различен начин, по друг начин го задълбочават, единението настъпва много по-бързо, значително по-силно е (веднага си разказват най-дълбоките тайни, които мъжът не би издал дори на брат си, да не говорим на жена си), но в същото време и много по-сложно, то никога не е само приятелство, в това единство влизат и нишки на съперничество, ревност, съчувствие, памук от жестокост, меки ленени нишки, обвързващи притежателя с притежавания. Госпожица Муклановичувна изведе американката от купето, взе ръцете й в своите, прошепна нещо в ухото й, тя кимаше с глава… Смееха се. Пълно недоумение.

Когато се върна обратно в купето, Елена се облегна на вратата. Повдигна глава, гледаше отвисоко; кой гледа по този начин? — дъщерята на щавач на кожи, храненицата на Бунцвай, Елена Муклановичувна — по-истинска от Елена Муклановичувна.

— Кристине ще опази тайната — каза тя. — А вие сега поспете. Три, четири часа, преди началникът и князът да ви разпитат. Началникът ще трябва да изготви подробен доклад, понеже ситуацията е извънредна, давате си сметка; изпаднахме от разписанието, от и за японския фронт чрез Транссиба се изпращат военни транспорти, таборите на Мерзов, принудени сме да чакаме до следващото свободно трасе, до следобед, тук някъде минава кабелът на телеграфа. Трябва да се отработи версията, те ще ви питат за мотивите на Зейцов. Вие поспете, аз ще се заема с него. Той лежи в купето си мъртвопиян, подкупих правадника, така че знам.

— Зейцов не е опасен.

— Pardon?

— Не търсим Зейцов.

— Изхвърлил ви е от влака! Да или не? Искал е да ви убие!

— О, Христосе. Седнете, госпожице, за Бога, няма така да крещим.

Елена сбърчи вежди. Посочи й креслото до писалището.

— Забравихте ли вече, госпожице? — шепнеше. — Втори път няма да направя същата грешка. Как беше с Фогел? Стоим на място, тихо е, стените са като от цигарена хартия, никой не спи…

Тя седна.

— Фогел говореше на руски — а кой още разбира полски тук?

Опря длан на страничната стена на атделението.

— Лелята, вашата лелинка. Какво ще кажете? Вие си мислехте, че като ме зашеметите със затъпяващото прахче, ще ми изхлопат всички дъски в мозъка и ще си глътна езика?

Госпожица Елена забели очи.

— Чувствам, че пак сте измъдрили някаква страхотна история, която ще преобърне всичко нагоре с краката.

— Кажете ми най-напред, госпожице, какво намерихте в купето на пан Порфирий.

Тя повдигна рамене.

— Нищо. — През отворения прозорец влетя пеперуда, затанцува около главата на Елена, отпъди я с нетърпеливо движение. — Нищо, което да показва, че е нещо повече от поредния предприемач от Сибирхожето. В подгъва на шубата му има зашити някакви хартии.

— Хартии?

— Може би банкноти. Все пак не можех да разпарям, би се сетил. За какво става въпрос?

— По-тихо! Аз ви казвам, че Зейцов не е ледняшкият агент. А сега вие казвате, че и Поченгло не е.

— Не знам дали Поченгло не е. Няма доказателства за, няма и доказателства против. — Тя се чукна с пръст по челото. — Шерлок Холмс работи. За мен господин Порфирий си остава първият заподозрян. Впрочем това спиране му е добре дошло. Но госпожица Кристине се грижи добре за доктор Тесла, сега вече никога няма да го пусне без охранника. За вашето търсене в тайгата с него тръгнаха четирима от хората на княза, едва тогава тя се съгласи.

Разтърка очи; клепките му започваха отново да натежават.

— И Дусин ли?

— Какво? Не. Защо?

— Знаете ли, че княгиня Блуцка е дворцов мартинист? Отгоре на това и заклет леденист. Познава се с Распутин.

Госпожицата притисна пръсти към слепоочието си.

— В такъв случай… това я очиства.

— Моля?

— Имаше идеален случай. Доктор Тесла тръгва през нощта в дивата пустош в търсене на господина. И от него не остава и следа, не остава следа и от вас. Няма Никола Тесла, няма Бенедикт Герославски. А тя какво направи? Принуди княза да спре влака, за да ви спасяват. Нейните хора, хората на княза ви донесоха жив. Значи не княгинята, а някой друг е Фогеловият агент.

— Вие предполагате, че княгинята знае нещо за доктор Тесла, за неговия арсенал, за контакта му с царя. Съгласен съм, че от нея не може да излезе агент — но ако знаеше… нямаше да се поколебае. Точно тя е изпратила Дусин след мен в Екатеринбург. А после сигурно го е изпратила при Пелка. — Натисна с палец очната си ябълка, така че върху зеницата пламнаха червени слънца. — Точно това никак не мога да разбера: Пелка е мартинист, княгинята е мартинист, убийците в Екатеринбург — мартинисти; а се колят един другиго безпардонно и всеки от тях разказва различни легенди за Отец Мраз. Дори да не се познават — защото какво общо би могла да има княгинята с този Методий Карпович Пелка? — все пак вярата им е една.

Елена оправи свличащата се на килима завивка.

— Тук логиката ви изневерява, нали?

— Ммм?

— Вие искате да откриете разум в религиозните войни. Като че ли нещата при християните стоят по-различно. Един Бог, едно Свещено Писание, един глас на добро и зло — а колко кръв вече се е проляла?

Натисна по-силно, слънцата се разгоряха до интензивна чернота.

— Госпожице Елено, няма проблем, пред който ще ме принудите да предам разума. Всяко безумие, след като става в света, трябва да се върши по правилата на света. Ако призная, че нямам правото да попитам „защо?“, на същото основание мога и да се застрелям.

— Vive la raison.^[1] Тогава защо?

Черното слънце пулсираше в ритъма на кръвта: отъмляване, оттъмляване, потъмляване.

— Разбирам защо мартинистите в Пермска губерния са получили заповед да ме очистят: някой предан на Мартин чиновник от Министерството на Зимата е научил, че размразенците изпращат сина при Отец Мраз, който сам по себе си е поляк и бунтовник, и ледняшката фракция на мартинистите е трябвало да реагира, изобщо леденистите е трябвало да реагират. Но Пелка? Бил ли е мартинист-размразенец? Искал е да ме опази, пазил ме е. Защо? По същия начин и княгинята — но на княгинята й се е присънило. А на Пелка?

— Значи имате верни привърженици сред мартинистите — подхвърли госпожица Муклановичувна, — готови са да дадат живота си за вас. Това е много мило. Но какво ще кажем на княза?

— Това може да се разпише както на логическата таблица, отвесно и водоравно: мартинисти — немартинисти; леденисти — размразенци. И всякакви комбинации между тях. Така се получават най-малкото четири различни образа на Историята. Виждате ли го? Кой каквато История си пожелава, в каквато История вярва, на каквато История се е посветил — такава цел възлага на Татко Мраз и неговия син. Не могат да убият Историята, но могат да убият мен. Не могат да спасят Историята, но могат да спасят мен. — Стисна клепачи. Главата се отпусна безволно на възглавницата. Летеше в черен слънчев кладенец. — Виждате ли го, виждате ли го, госпожице? Не могат да управляват Историята, но могат да обвържат с властта си le Pure du Gel и le Fils du Gel и чрез тях…

— Какво ще кажем на княза? Какво ще му кажете? Защо Зейцов ви е изхвърлил от влака?

— Оставете на мира Зейцов, госпожице. Никого не е изхвърлял.

— Тогава кой? Все пак — Поченгло ли? А може би турчинът? Той също ви се заканваше, има свидетели. Много са кандидатите, ако помисли човек, защото и капитан Привеженски… Скоро половината Лукс ще иска да убие Бенедикт Герославски.

— Не Бенедикт Герославски. Лъжата за Бенедикт Герославски. Някакво чучело от пророчествата на свети Мартин. Унгарски граф. Враг на Сибирхожето. Син на Мраз.

— Такаа. А кой носи на пръста си внушителен пръстен с герб? Казахте, че сте го изхвърлили.

— Изхвърлих го. Върна се.

— Как, може би в корема на печената риба?

Попила пръстите си.

— Къде ли се е дянал?

— Скрих го заедно с останалите ви вещи. Да, не се бойте, онзи револвер също. Леля ми и доктор Конешин се занимаваха с вас нощес, трябваше да ви съблекат, да ви облекат пижамата…

Повдигна клепач. Черните послеобрази отплуваха за момент. Госпожица Елена седеше корсетно изправена под лъчите на утринното слънце, пеперудата бе кацнала на лавицата точно над главата й.

— Взели сте ги… Там имаше писмо…

— И когато й го прочетох, Кристине всичко ми разказа.

— То не…

— Че е бил мъртъв. И сега е жив. — Тя се усмихваше широко. — А вие сега ще ми внушавате, че мартинистите се трепят помежду си заради вас без причина?

— Само спеше…

Госпожица Муклановичувна се изплези.

Искаше му се да я хване за ръката, да я притегли, да издиша истината право в ухото й — черно слънце затъмни погледа, черният кладенец изсмука кръвта от главата. Топло, тихо, спокойно, птичките пеят.

— Всичко е лъжа.

Почувства на челото си хладната длан на девойката.

— Сега леля ми ще ви наглежда, аз също трябва да се наспя, ще изглеждам като привидение. Организират танци тази вечер. Когато князът ви запита, кажете му, че не се познаваме, че сме се срещнали тук, на път.

— Та нали…

Тя сложи длан върху устата му, за да заглуши думите. С края на езика си докосна върха на пръста й.

Тя се наведе над постелята.

— Как не ви е срам, господин Герославски! — прошепна.

— Никой не гледа, mon ange sans honte…

— Je regarde.

— Qui êtes-vous?

— Un rêve, naturellement. Nous sommes dans l’Été.^[2]

Всичко е лъжа.