Яцек Дукай
Лед (12)

За това, което не може и да се помисли

Повечето наши постъпки можем да обясним на езика от втори род: можем ясно и разбираемо да изречем защо сме се държали еди-как си. Дори събеседникът ни да не е съгласен с обяснението, той все пак го разбира.

Има обаче деяния — значително по-малко, — които не сме в състояние да разкажем на друг човек. Разбираме ги единствено самите ние, съдържат се само в езика от първи род; а езикът от първи род не се състои от думи, не го организира синтаксис, съответстващ на граматиката в междучовешкия говор. Затова, когато въпреки всичко предприемаме опит за такава изповед — в изповедалнята, в обятията на любимата, на смъртния одър, пред върховния съд — от устата ни излиза само нелогично бръщолевене, в което самите ние се вслушваме в безпомощна почуда.

Има, най-сетне, и такива постъпки — най-рядко случващи се, — които не можем да си обясним дори на езика от първи род, тоест пред самите себе си.

Успяваме само да си ги представим (човек може да си представи най-големите абсурди, особено post factum), но никак не можем да ги обосновем така, както се обосновава с логиката на последвалите събития всяко деяние и всяка дума на действащите лица в една пиеса или книга: в дадената сцена героят прави това и това, поради такава и такава причина, защото е такъв и такъв човек.

Животът обаче се различава от разказа за живота — тоест от отражението на живота, изопачено от езика от втори род — по това, че най-напред е истина, а едва впоследствие бива разказан.

Така че има постъпки, чиито мотиви, причини, емоции и стоящите зад тях размисли не сме в състояние да опишем дори сами на себе си.

Ако все пак съществува изобщо някакъв закон, ръководещ поведението на всички хора, то това е Законът за минимализиране на срама. Човек може съзнателно да си причинява страдание, може дори да си търси смъртта, но никой не действа така, че да си докара по-голям срам. Както водата се спуска по неравностите на терена винаги към най-ниските нива, както топлината бяга от тялото, така човекът във всяка ситуация гледа да намали срама.

Понякога срамът, останал далеч във времето, ни изглежда в резултат на това отдалечаване не чак толкова болезнен — ето корените на инертността, — но кой човек със здрав разум ще избере от две непосредствено заплашващи го срамоти по-голямата? Никога не беше виждал причина за такъв избор, не можеше никак да си представи какви мисли и чувства биха могли да стоят зад такъв избор. Това е толкова фундаментално немислимо, колкото Слънце на нощното небе или женен ерген.

И въпреки това…

На тавана у Збишек, върху масата — двайсет и четири рубли, за първи път играят за пари, чиято загуба може да повлияе реално върху хода на живота, картите — слаби, в джоба — останки от последните спестявания, трябва да пасува, да се оправдае с късното време и да си тръгне, това е толкова очевидно, толкова несъмнено разумно и правилно — вижда как го прави, чува какво им казва, чува ги как му отговарят и го изпращат с машинални фрази… В този миг вади последните денги и залага всичко на губещата карта.

Или:

Юлия, жестикулираща истерично и правеща гневни гримаси зад гърба на баща си, който укротява за малко яда си и застава на вратата с разтворени ръце: моля, говори тогава — и устата се отваря, за да избълва най-голямата срамотия — върху кого? върху Юлия, върху себе си, върху всички, да се излее като горещ бълвоч, да прилепне по лицата, по дрехите, да слепи косите, да слепи клепките — нека таткото слуша внимателно, а Юлия безмълвно срича: не говори, не говори, не говори — но езикът вече се е отлепил от небцето, вече се сипят ругатни, бащата на госпожицата побледнява, олюлява се, озърта се за дъщерята, но дъщеричката се завърта на пета и бяга навътре в дома, затръшвайки вратите, и повече не я видя. Последният образ на госпожица Юлия: лице, поруменяло като белег от изгаряне, широко разтворени очи, в очите — смразяващо отчаяние. Срамът го удря като отровна стрела.

Или:

Милият Княз сяда до масичката, подът — сто и двайсет рубли, Кивайс и Моджиковски пишат разписки, в ръцете — пак най-вече чифтове, партия за пасуване, а пък дългът е вече толкова голям, че за пореден път трябва да взема кредит от Княза и да се унижава пред евреите — затова чувства в себе си готовност, мисъл и воля да хвърли картите и да напусне играта, но вместо това: Качвам. — И после ни най-малка изненада, че са пропаднали парите за наема, парите за лекарства, парите за живот. Дори сърцето му не заби по-учестено. Този път нямаше и надежда за победа. Защо тогава игра?

Ще каже някой: страст. Страст или натрапчива повторяемост на поведението — но как да попиташ на езика от втори род за това какво стои зад подобно поведение? Тук той е абсолютно безпомощен; въпросите остават, изявителните изречения нямат вече никакъв смисъл.

Езикът от първи род също не се справя: не знаем защо правим това, което правим.

Действията не са наши действия. Думите не са наши думи. Играе се, но не съществува никакъв „аз“, който играе.

Мисълта: „Аз съм“ — не означава, че съществува някой, който мисли, че е; означава единствено, че е била помислена мисълта за съществуване.

Мисълта се мисли, тялото се вижда, докосва се, чува се как работят неговите мокри механизми; вижда се, чува се, докосва се, мирише се, вкусва се външният свят, предметите, принадлежащи към този свят, одушевени и неодушевени, но кое е сетивото, с което би могло да се възприеме съществуването на това мнимо „аз“?

Няма такова сетиво. Малките деца говорят за себе си в трето лице, едва конвенциите на езика на междучовешкото общуване ги принуждават да влязат в ролята „мене“. И с времето проумяването на тази изначална истина става все по-трудно — защото това са вече неща, не за помисляне.