Яцек Дукай
Лед (3)

За законите на логиката и законите на политиката

Алфред Тайтелбаум^[1] ме чакаше в ресторанта на Хершфелд. Седеше самотен до големия прозорец, гледащ към пасажа „Симоне“, и четеше сгънат накриво вестник. Беше си поръчал пейсахувка^[2] с гъши пръжки и май беше вече на втора порция от „Мьодова“ до „Длуга“ са три крачки, но след като му телефонирах от портиерната на Двореца, Иван и Кирил ме задържаха още: трябваше да се попълват формуляри, да получа свидетелство за благонадьожност, да ми издадат документите за пътуването… Когато влязох в Хершфелд, часовникът показваше седем.

— Вземи.

Алфред погледна хвърлените на масичката банкноти. Помнеше ли изобщо все още за дълга ми? Или беше престанал да се надява, че някога ще му се издължа? Закачих кожуха и шапката си. Броеше рублите, плъзгайки ги бавно между пръстите.

Седнах.

— Заминавам.

Повдигна глава.

— За колко време?

— Не знам.

— Къде?

— В Сибир.

Прокашля се.

— Какво се е случило?

Разказах му за баща си, показах документите.

— Боеше се, че няма да ти повярвам — измърмори.

— От месец заплашваш, че се пренасяш в Лвов.

Запали цигара. Поръчах водка за сгряване. Зад прозореца срещу нас, пред врата с окачена фирма на модистка, си бъбреха две млади жени в елегантни пелерини. Разговаряхме полуобърнати към стъклото, през синкавия дим и шума от гласовете на другите гости, по това време локалът на Хершфелд е пълен; говорехме силно и отчетливо, като че рецитирахме театрални реплики или давахме показания пред височайш съд. Жените под фирмата на модистката се смееха, като закриваха начервени устни с длани в черни ръкавички. Студът правеше лицата им още по-красиви, очите блестяха, бузите розовееха, нослетата изглеждаха като изваяни.

— Лешневски и Шерпински ме канят официално от името на Лвовския университет^[3].

— Те току-що се скараха с Котарбински^[4].

— Ще направя там докторат за година-две.

— Ще започнеш отначало?

— Като нищо! Мислех дали да не си сменя името.

— Майтапиш се.

Алфред повдигна рамене.

— Бежков дочул, че ще се боря за доцентура и щатно място в университета. А ти знаеш добре какво плямпа той за евреите.

— От есента в Императорския ще преподава Лукашевич. Може би…

— Лекциите на полски още не са всичко. Този бойкот продължи много дълго. Императорският университет е на повече от половин век, трябва да се взема предвид традицията.

— Значи, зад граница — в Лвов? Решил си го?

— Та ти сам казваш, че не знаеш кога ще се върнеш. Впрочем признай, че зациклихме с този труд. — Посегна към пъхнатата под стола чанта, измъкна дебела папка с хартия, най-малкото половин топ. — Ето ти всичко, заедно с моите последни напъни.

Прелистих разсеяно. Наистина, там беше дори статията на Котарбински от „Философски преглед“ отпреди единайсет години и последната, отхвърлена версия на нашия общ труд Теория и приложения на наддвузначните логики.

— И сега какво, само теория на множествата и Джордж Бул? — подхвърлих язвително.

— Този Принцип на противоречието аз повече не мога дори да го гледам. Вероятно ще захапя наново първичните за логиките Principia mathematica. Ако ти вземеш квантификаторите на променливите съждения и на функционалните… Впрочем, говорил съм ти за това — въздъхна.

Разговорът се спихна.

Взех вестника от Алфред.

Войната почти спечелена, Русия се захваща с по-близките до сърцето на Империята врагове. В Петербург — шумен политически процес. Прокуратурата обвинява Вилинкович А. Д. в принадлежност към партия, стремяща се към установяване на демократична република в Русия. В огъня от въпроси на прокурора в края на третия ден от процеса обвиняемият се призна за виновен. На икономическите страници — информации за митническите тарифи и за пледоариите в британския парламент срещу свободната търговия, както и за банкрутите в тежката индустрия. Американският милиардер Морган преговаря с немски и френски банки за учредяване на голям антизимлязен тръст и заедно с тези банки е предложил вече на правителствата на страните, недокоснати все още от Леда, оферта за привилегирован търговски обмен на гарантирани цени, изисквайки същевременно в замяна митнически забрани срещу Русия. Ние казваме: нека мистър Морган си учреди собствена държава! Пфу, надали има нещо, което да ме интересува по-малко. Гаврътнах водката. Колонка по-нататък, под реклама на Школа за добри маниери на Ж. Жужу — карикатура на дами, щуреещи с автомобили. Нови изстъпления на суфражетки. Английските суфражетки си служат с все по-драстични средства в предизборната агитация. Една от тях влетяла завчера в предизборния щаб на министър Кеър минута след като излязъл, и заляла с вряла вода всички документи и плакати върху бюрото му. Течността плиснала в окото на секретаря на министъра и го изгорила. Независимо от силната болка секретарят погнал нападателната, тя обаче, след като избягала от канцеларията, се метнала в автомобила си и се понесла срещу движението в тясната улица. Храбрият секретар продължил преследването върху зает велосипед, но полудялата жена форсирала машината, без ни най-малко да се интересува за здравето и живота на хора и животни и така се измъкнала от правосъдието. Слава Богу, на нас в Кралството и в Руската империя подобни вулгарни нрави са ни чужди.

Мачках вестника, изпразнен от собствени мисли.

От модистката излизаха последните клиентки; жените се отдалечиха от входа на ателието, изчезнаха от полезрението ни. Съседната пасмантерия също затваряше, вътре гасяха осветлението.

Стиснах клепачи, сякаш изведнъж ми бе влязла снежинка право в зеницата.

— Не мога да забравя гледката, докато пътувахме към „Мьодова“… Знаеш ли, на кръстовището на „Маршалковска“ и „Йерозолимске“ сега стои лют.

— Аха.

— Имаше инцидент, разля се нафта, блъвна огън най-малко метър или два нагоре. И — сега внимавай — лютият висеше над всичко това, примръзнал към сградите, фенерите, стълбовете. Преди това се влачеше по земята — а над кръстовището излетя във въздуха. Трябва да е започнал да се вдига най-малко половин ден по-рано. Но, Алфред, инцидентът беше абсолютно непредвидим! Случайност, струпана върху случайността!

Гледаше ме е полуразвеселена, полуужасена физиономия.

— Как да се разбира това — теренни тестове по логика?

— А, че нима логиката е наука, построена върху емпирията? На пръв поглед има ли нещо по-отдалечено и откъснато от емпирията от нея? А все пак в разсъжденията си всички се опираме на личния си опит, на наблюденията върху събитията, ставащи в света — в собствения ни свят и според собственото ни наблюдение. Истината и неистината не съществуват извън нашите глави. Без езика, на който ги изговаряме, без сетивните възприятия, на базата на които сме опознали всичко, не би имало нито истина, нито лъжа.

Алфред размаза фаса в пепелника.

— Без езика… Точно в този език! В този език, на който разговаряме, няма истина, нито лъжа.

— В езика, на който разговаряме… — започнах и спрях, осъзнавайки за хиляден път тази единствена несъкрушима истина: че в езика, на който разговаряме, не може да се изрази цялата тази трагична недъгавост и ограничения на езика, с който си служим. Не можеш дори да кажеш защо някои неща не подлежат на разказване.

— Теб продължава да те мъчи антиномията на лъжеца — процедих с неудоволствие.

Застава пред вас човек и казва, че лъже. Истината ли говори? Значи не лъже. Излъгал е? Тогава е казал истината.

Каква стойност да припишем на подобни съждения? След като не е истина и не е лъжа.

— Я ми помогни! — Алфред Тайтелбаум започна да чука с пепелника по масата. — В какво се състои тук грешката?

— Приемаме, че човешкият език изобщо се подчинява на законите на логиката. В същото време е точно обратното: езикът е, който ограничава логиката.

— Да прекроим езика към логиката — но това вече няма да е нашият език.

— Какво от това? Ако логиката е отражение на обективната реалност, а не само осветен от традицията предразсъдък, който живее в нашите глави — тогава тук би трябвало да постъпим като физиците, които лека-полека пригаждат езика на математическото описание на света към самия свят.

— Да се изнамери език, на който да може да се изрече истината… Тоест: на който всичко, което може да се каже, ще бъде или лъжа, или истина. Хмм… — Алфред отново се загледа през прозореца към заснежената улица. — Първо, на такъв логически език не би могъл да говориш за себе си. За да избегнеш антиномията на лъжеца, би трябвало да изхвърлиш извън езика всички твърдения за истинност или неистинност относно съжденията в този език.

Прихнах.

— Значи това пак би бил език, негоден за изговаряне на истината.

— Не! Ти можеш да кажеш, че вали сняг — Алфред махна към прозореца, — но не би твърдял, че си назовал истината, казвайки, че вали сняг. Не и в същия този език. Схващаш?

— Но това на свой ред не би било много адекватно за нашия свят. Наистина ли в него имаме само истина или лъжа?

— А-а, това е друга опера! Котарбински е прав: някои твърдения могат да не бъдат нито истинни, нито неистинни, докато не се случат събитията, за които те говорят. Лешневски е ортодоксален последовател на Лаплас и само затова цялото бъдеще за него вече е станало. Но изречението: „Цар Николай Втори не доживя до своя шейсети рожден ден“, няма да бъде нито истинно, нито неистинно още четири години. Но когато събитията се случат и когато такива твърдения станат правдиви или фалшиви, те не могат с времето да престанат да бъдат такива.

— Защото ти гледаш на това като на процес, като на някаква логическа месомелачка, в която от едната страна — откъм бъдещето — пъхаш безформени парчета от туловището на събитията, прас-тряс, превъртаме ги през Сегашността и от другата страна на машинката — в миналото — излиза логическата кайма в два, строго отделени потока: истина и неистина.

— Е, горе-долу така…

— А сега замрази това.

Хлъцна.

— Кое?

— Замрази го, задръж го, застопори го. Можеш да бъдеш сигурен само в твоето Сега. Всичко останало — всичко, което се отнася до Сега, но не се вмества в неговите граници — е под съмнение, съществува само като предположение, основано на Сега, и само дотолкова, доколкото можеш да си го представиш.

Сега Тайтелбаум вече ме гледаше със съжаление.

— Ти наистина ли смяташ, че приемаме съжденията за миналото за истинни или фалшиви — като го преоткриваме? И че им отнемаме истинността или фалшивостта — като забравяме, като изгубваме знанието за тях? Бенек!

— Та нали така става със съжденията за бъдещето, по това нямаме спор, нали? Бог не си служи с тризначната логика, защото Той знае всичко; Неговият език е езикът „да-да, не-не“. Както казва Писанието и доктор Айнщайн. А че хората могат да познаят само събитията, които се отнасят до тяхното Сега… Какво да кажа тогава за лютите? Този на кръстовището днес… Я ми кажи: ако възприемахме действителността по съвсем друг начин, ако живеехме в друга реалност, в друго измерение на времето — щяхме ли да си служим със същата логика? Знаеш, че не!

Алфред поръча кафе. Разкопча яката на ризата си и дори се изтегна на облегалката на стола.

— Тоест, ако няма кой да изрече тази истина, не може да се твърди, че светът съществува, така ли? Фразата „Светът съществува“ няма да е нито вярна — нито невярна, докато някой не го каже.

— Преди това изобщо няма да е имало такава фраза, тъй че…

— Как тогава става така, че във всички култури, във всички времена всички езици създават едни и същи категории за истина и лъжа, нещо повече, всички се придържат към принципа за непротиворечието.

— Защото те си продължават да бъдат човешки култури, изградени върху опита, проникващ през двете очи, двете уши, преработен в маймунския мозък… Нали си учил биология. Помисли: колко други земни видове съществуват, въоръжени с други сетивни апарати, поставени в друга среда.

— Как стоят нещата тогава: имаш една, обективна логика, вкоренена в самата действителност — или стотици различни логики, в зависимост от мисловния апарат и биологичния вид?

— И всяка от тях в различна степен и от различна страна се доближава до логическите принципи на вселената.

— Ах! И според теб лютите…

— Не възприемат света като нас. Живеят в друг свят.

— Имаш предвид напълно детерминиран свят? Безволеви животни, познаващи цялото свое бъдеще?

— Не, не, ако знаеше бъдещето си, онзи нямаше изобщо да лази там!

— Сиреч…

— Загадка: светът, описан най-добре от логиката на Котарбински — и светът, описван от моята логика, в която само преценките за настоящето са замразени: или са лъжа, или са истина. По какво би отличил тези светове?

— Хм, по обтекаемостта на истината за миналото.

— Какво значи това? Поговори с когото щеш за хиляда деветстотин и дванайсета или за Януарското въстание.

— Едно нещо е фактът, друго е паметта, мнението за него.

— Паметта! — гневно изфучах. — Такава памет не е дар, а проклятие: понеже помним само миналото и помним едно минало, всеки своето, изпадаме в заблуждението — също и доктор Котарбински се е заблудил, — че миналите събития си остават веднъж завинаги установени, замръзнали в истината. И градим всички логики, опирайки се върху тази илюзия.

Алфред сгъваше и разгъваше замислено бялата салфетка.

— По какво бих разграничил тези светове… Нали не мислиш, че те не могат да бъдат разграничени? Ами в твоя свят биха съществували едновременно много минали времена, еднакво истинни-неистинни, така както в този момент съществуват много бъдещи времена за нашето рандеву тук: в едни от тях ти си тръгваш пръв, в други — аз, в някои срещаме…

— Пан Тайтелбаум! Пан Герославски! Кого виждат моите очи красиви?

Пред нас внезапно изникна Мичка Фиделберг от Дружеството за взаимопомощ на търговците от Мойсеевото вероизповедание във Варшава, секретар на Кръжеца на варшавските социалисти и далечен роднина на Абизер Блумщайн. Вече порядъчно подпийнал и обилно изпотен под прясно колосаната риза, с лъщящо от алкохолен блясък лице, така че чак светлината от аплиците се отразяваше върху гладките му ланити като слънце върху куполите на храма „Александър Невски“^[5] — когато се наведе над мен с насочен право в носа ми огнен дъх, сякаш пред очите ми пламна нагорещен прожектор, сякаш зина пред мен фучаща пещ. Мичка гонеше двеста кила, подобаващ беше и ръстът му. Когато се подпря на масичката, чухме скърцане и пукот на дърво, стъклото задрънча; когато пак се изправи, зад гърба му притъмняха уличните неони.

— Чест и почитание, чест и почитание, дайте да прегърна моите гении, пане Бенедикте, ти, мордо, ну…

— Мичка, какво ти е?

Лъхна ме чесън и кондензирана еуфория.

— Е, как! Не сте ли чули? — грабна смачкания вестник и заплющя с него над главата си като знаме. — Мерзов разбил японците край Юле.

— Твърде възможно, вестникарчетата крещяха нещо от сорта… Но как така това те хвърля в такъв луд възторг?

— Ще има зимно примирие. Голяма амнистия! Нови закони за земствата! Данъците надолу, размразенците нагоре! О! — Измъкна от джоба си свитък тънки агитационни брошури и натика по няколко в ръцете ни. — Дръжте! Дръжте!

— И добрият комунист се радва на триумфа на императора — защото?

— Ти пък, триумф — триумф или поражение, каквото и да е, само да не е тринайсета година война без край, без цел и смисъл. А сега ще тръгне! — Разцелува ме с размах отдясно, отляво и пак отдясно. — Сега ще тръгне! Размразяване! Пролет!

Алфред отблъсна от себе си пропагандата, избърса уста и чело със салфетка и извади втора цигара.

— Революцията се подпалва най-лесно от огъня на войната, не е ли така? Народът няма да излезе на улиците да мре за думи и идеи, а за хляб, работа и няколко копейки по-висока надница — естествено. Затуй колкото по-добре върви икономиката, толкова по-малки са шансовете за общоруско въстание. Една проточила се война между две суперсили винаги носи надежди за икономически колапс. Но кой ще въстане срещу победоносния Гасудар Император в мирно време?

Мичка си придърпа стол и седна, отронвайки дълга въздишка, сякаш бе изпусната парата от самовар, пуффф! — и ето, вече завива ръкавите на ризата, разхлабва яката, намества слонските крака, столът пропуква. Мичка Фиделберг се навежда към събеседника, издува гръд, с тази именно гръд ще брани Революцията.

— Хиляда деветстотин и пета! — изрева. — Хиляда деветстотин и дванайсета! Колко пъти може, господа! Колко пъти едни и същи грешки! Болшевиците и есерите никога няма да се научат, поне на Бунда^[6] му дойде акълът в главата. Ако имахме работническа класа като в Англия или Германия — но кой тук ще ти прави революция, питам се аз, неграмотните селяни? Какво постигнаха народниците, знаем; по-лесно им е да привлекат за идеята агентите на охранката^[7], отколкото селячеството, привързаният към земята народ сам по себе си е реакционна класа. Какво от това, че ще изпозастрелят министрите, ще взривят генералите? Генерали при царя — с лопата да ги ринеш.

— Значит, што? — присъединявате се към хората на Струве и придворните социалисти?

— Плюя на тях. — Плю. — Не става дума за една или друга камарила, а за Историята! Защото цялата работа е там, че при сегашното състояние на страната революцията няма шансове за успех. Убедихме се на собствен гръб, двукратно плащайки с работническа кръв, именно през деветстотин и пета и през дванайсета, а и тогава самодържецът изглеждаше изтощен от японските войни и уж всичко говореше в наша полза. Но по същия начин, господа, не бихте могли да направите социална революция и в древния Рим. Маркс го е знаел добре: Историята върви по логиката на железни исторически закони и не може просто да се прескача един или друг етап — нали и пеперудата не се ражда отведнъж, първо трябва ларва, после какавида.

— Ленин…

— Е, Ленин само щипе баджаците на швейцарските бавачки.

— Мичка — наведох се към задъхания Фиделберг, — добре ли съм те разбрал? Ще подкрепяш буржоазията и капиталистите, защото само след тях може да дойде истинската пролетарска революция?

— За да направиш пролетарска революция, трябва да имаш пролетариат. Освен ако не вярваш в багастраителствата или фантазиите на Бердяев et consortes^[8], или на онези народняшки социалисти, чиито глави са прорасли с Херцен и Чернишевски и които и до днес бръщолевят за историческата мисия на Русия и че не трябвало изобщо да се догонва Западът и да се повтарят неговите грешки, ами без едра и дребна буржоазия, избягвайки меандрите на капитализма, щели да си отгледат сами изконно руски социализъм от непокварения народен общинен дух, ех. Руска му мистика! А какво пък казва Троцки? Дори ако по някакъв чудодеен начин — чрез заговор на Четиристотинте, лудост на владетеля, бедствие, природно или неприродно, — дори само една държава да попадне под управлението на трудещия се народ, веднага всички по-близки и по-далечни държави на стария ред ще се нахвърлят върху нея и ще я разбият в дребезги^[9] и няма да позволят на социализма да достигне истинска зрелост. Революцията би трябвало да обхване всички държави, или поне повечето от тях, в зависимост от тяхната стопанска и военна мощ. Защото не е достатъчно да вземаме предвид историята на една страна; за успешна може да се брои само Историята — всеобхватната, всеобщорегулираща историческа система. Виждате ли това, господа математици? Как няма да го виждате.

… Тогава какво трябва да се прави? Да се отвори тази консерва! Да се вкара Русия в двайсети век, дори и против волята й! Да, да — с насилие да се размрази Историята! Да се размрази Историята, казвам аз! Най-напред Размразяване, после Революция! Но не Размразяване по Божия милост, изпратено от метафизичните цикли, а — той стисна юмруци като токмаци — постигнато с нашите, с човешките ръце! Плод на работа, ум, наука, пари! Ето — отсече, поемайки си най-сетне дъх, — такъв съм аз, нов размразист…

— Престанал съм да следя пертурбациите в Думата — не влязоха ли троцкистите сега в някакъв тактически съюз с хората на Струве^[10] и със столипинските трудовики^[11]? Всъщност, в интерес на истината, какво променя това? Каква е разликата за поляка? Такавата власт е руска, онакавата власт — пак руска.

— Възродена Полша трябва да бъде социалистическа Полша! Ще бъде!

— Да, но сметката пак не излиза. — Тайтелбаум засмука тютюневия дим. — Ако влезете в алианс, който ще доведе до смекчаване на реакционната политика, тогава ще затрудните революционната дейност: царщината и буржоазията трябва да потискат пролетариата, нали?

Вдигнах пръст.

— Диалектика, Алфред, диа-лек-ти-ка!

— Защо тогава да не можем да дочакаме и революция в Германия, в Англия, в Америка?

— Те си нямат и хабер от потисничество, тези западние капиталисти. Само руснакът умее така да потиска слабите и бедните, че и животът да им отмилее.

— Какви глупости дрънкате! — Мичка чак тресна с юмрук по масата. — Там буржоазията се държи още по-здраво, защото е имала повече време да пусне корени и да се окопае! За сметка на това в Русия — в Русия, тук, в Кралството, от самото начало сме готови. Нека само Историята да помръдне от мястото си, нека създадем необходимите условия — революцията е неизбежна!

— Знам ли… С Пьотр Струве на правителственото кормило и социалистите, заседаващи от двайсет години в Думата…

— Може би все пак е по-добре да се разчита на някакво клане на фронта и улични безредици… И глад на село. Макар че засега умират съвсем покорно от глад, не колят дворяните, нито чиновниците, забравили са Пугачов. — Алфред направи скептична гримаса. — Пък и войската, войската преди всичко — не един или друг разбунтувал се кораб, а полковете, армиите.

— Които точно сега ще започнат да се връщат в страната.

— Икономиката трябва да тръгне, това е несъмнено — признах. — Макар че не знам дали това е добра новина за лихварите.

Фиделберг се цапна по запотеното чело; прозвуча като сочен шамар.

— Ах, пане Бенедикте, моят дядо вече…

— А, тъкмо, Мичка! — усмихнах се лъчезарно. — Ще бъдеш ли така добър да попиташ стария дали не би ми заел в неочаквано житейско обстоятелство поне десетачка? Чака ме дълго пътуване, разходи…

— Пазете ме, ангели небесни! — Фиделберг скочи и оттегляйки се през ресторанта, махаше с едрите си лапи пред зачервеното лице, правейки знаци срещу дявола. — Малко ли ми струваха досега такива ходатайства! Айде!

Алфред го изпроводи с поглед.

— Всъщност, Бенек, не трябваше сега да ми ги връщаш, щом като…

— Я остави! Преди да успеят да ти напомнят, че дължиш, трябва да помолиш за следващ заем — така се радват, че са отървали портфейла.

— Е, да, така е. — Загаси фаса, закопча сакото, вдигна чантата. — Та кога заминаваш?

Въртях в ръцете си легално-нелегалната брошурка на Мичка, запълнена с дребен, нечетлив шрифт, с дузина статии със съмнителен правопис, нашарени гъсто с удивителни, с една богохулна карикатура и едно стихотворение на Есенин на последната страница долу.

— Утре.

— За Сибир, казваш. През Тюмен и Иркутск, така ли?

— Какво пак?

— Не, нищо… — Поколеба се, замисли се. — Когато получих онази награда от фондацията на Мяновски… Тях ги финансират главно източни богаташи, поляци от Азия, от Кавказ, от Далечния Изток. Ти беше ли тогава на банкета…? Не, май не. Запознах се с един от тези магнати на скъпоценни кожи, злато, въглища и зимлязо, беше учредил няколко стипендии за млади математици от Конгресувката^[12]. Белецки или Белявски…

— Е, и?

— Разчувства се от водката, чак си помислих, че ще започне да ми рецитира родословното си дърво; едвам се отървах, такъв тип, ще ти свали звезди и ще ти ги напъха в гърлото. На всеки празник ми праща неописуемо грозни картички с поздравления и обещава, че когато пак дойде във Варшава… Да-а, ще намеря адреса му, ще ти напиша препоръчително писмо. Може да ти свърши работа. Влакът тръгва от Тересполската гара, нали?

— А-ха.

— Горе главата! Не се давай на лютите, Бенек! Не се давай на Леда!

Прехапал език, сгъвах брошурата в геометрични фигури, Есенин отгоре.

Снежна равнина, изгрява дискът лунен.

Околността скована под вековечен лед.

Мразници нечовешки обграждат ни отвред.

Заспи тук? Замръзни? Сънувам Революция.