Модест Павлович Кужменцев, който бе наминал в дома на Велицки на следобедна раздумка, донесе вести от правителствените сфери, тоест от коридорите на двореца и Цитаделата на генерал-губернатора. И тъй, дъщерята на граф Шулц-Зимовний, Анна Тимофеевна, ще се сгодява с някой си Герушин от стар дворянски род от Олонецка губерния; по този случай в двореца се подготвя голям бал, на който Йево Сиятелство ще поканят всички по-видни фамилии от Байкалския Край. При това известие госпожица Марта и госпожа Халина започнаха да умоляват стария адвокат да подшушне думичка, където трябва, за да им достави огромно удоволствие, като осигури покана и за дома на Велицки. Адвокатът гладеше прошарената си брада, угощаваше се с поднасяните му изобилно лакомства и добродушно похръмкваше, доволен от оказваното му внимание и впечатлението, което произведе с тази новина. Стопанина на дома обаче малко го интересуваха баловете и сродяванията между аристократите, та започна да разпитва Кужменцев по въпроси от стопанско и държавническо естество, особено за новата репресивна политика на генерал-губернатора: дълго ли още има намерение да продължава с този терор? Всяко безпокойство в обществото се отразява зле на бизнеса. Пратениците на Дж. П. Морган вече бяха напуснали Иркутск, отправяйки се към Голямата Земя с Транссибирския експрес. Адвокатът съобщи, че те, изглежда, са имали пълномощия от Белия дом, подписани от самия президент Кокс. И в това нямало нищо странно, ако се вземе предвид, че Хазната на САЩ дължала милиарди на Морган. Едно друго съобщение беше напълно по вкуса на пан Войслав: княз Блуцки-Осей се е справил много добре на мирните преговори с японците в Хонконг; дотолкова добре, че по същество мисията му е престанала да бъде тайна и сега вече открито се говори за договореностите между Императора и император Хирохито, в скоро време правителствените вестници ще пишат за това. Пан Велицки изпи чашка мадейра за успеха на преговорите.

Разположи се на шезлонга близо до фотьойла на достопочтения старец (сънената Михаша веднага се изкатери на коленете му) и го заговори полушепнешком по наболелия въпрос — не се ли чува нещо ново? дали междувременно Шембух не е получил някакви други указания? какво става с Ормута? кога някой чиновник най-сетне ще сложи печат, за да му върнат паспорта? какво са казали на съвета в Сибирхожето за идеята на Шулц да води диалог с лютите? казват ли изобщо нещо?

Гаспадин Кужменцев въздъхна дълбоко, така че в мустаците му и в брадата заискриха лъчесенки.

— Въпросът е политически и няма как да се реши с други средства, освен с политически. Нали така? Тук не могат да помогнат никакви юридически хватки, процедурни хитрости, познанства с чиновници, подкупи или услуги. Тук трябва да бъде взето политическо решение — за вас, по отношение на Отец Мраз, Леда и Историята. Докато те не решат за какво да ви използват и изобщо за какво сте подходящ, на каква позиция стоите вие самият — дотогава вас, Венедикт Филипович, никъде няма да ви пуснат, дори железницата към Кежма да тръгне още утре заран.

— Но ако аз се обявя открито за каквото и да било, моментално ще си създам врагове. Нали няма такава възможност — да се обявиш за нещо или някого и същевременно да не си против някой друг.

— Ох, младенчески илюзии! — разсмя се добродушно старецът. — Вие още живеете с надеждата, че ще преминете през живота като приятел на всички, без да превърнете някого в свой враг, така ли? Прекрасно.

— Засега поне и тези, и онези все още ме виждат като полезен. Но ако кажа и една дума за Размразяване — леденистите ще насъскат кучетата срещу мен; ако ли пък се обявя за Леда — размразенците ще ме довършат.

— Не познавам нито един достоен за уважение човек, който да няма смъртни врагове. — Старият адвокат отпи от кафето с мляко, примлясна, изтри мустаците си. — Искате да освободите баща си от Леда, нали? Искате сам да се измъкнете от Иркутск, нали? Тогава би трябвало да замръзнете в една или в друга политическа форма, едва тогава нещата ще помръднат; някой — от едната или от другата страна — ще застане зад вас със сила и по убеждение, ще пречупи тази патова ситуация.

— А ако не мога да замръзна така? Ако всички тези ваши идеи са ми еднакво чужди и неприятни?

Модест Павлович разпери ръце.

— Е! Ваш атец, ваша жизнь; руки свободные.^[1]

Михаша вече спеше дълбоко; отнесе я внимателно в креватчето, повика Маша. Мисълта, че трябва да застане на една от страните, да се обяви за една или друга История — явно Зейцов не се излъга, последната равносметка за делата и резултатите от тях ще бъде изборът на Историята, — тази мисъл нямаше да му е толкова неприятна, ако не съзнаваше, че тук, под Леда, не можеш да замръзнеш в лъжа. Чешейки дланите и ръцете си до раменете, крачеше из стаята до настъпването на нощта, а и дълго след това; паркетът поскърцваше под краката му в стихналото жилище. Ако замръзнеш размразенец — ще бъдеш размразенец. Ако замръзнеш леденист — ще си леденист. Ако пилсудчик — то пилсудчик. Ако буржоа — така и ще си буржоа. Ако социалист — то социалист. А ако пък циничен, безидеен подлец — то пак ще е истина, така че никой няма ни най-малко да се усъмни: подлец! Край с помпата на Котарбински, край с утринното зареждане с тмеч, след което в главата се вихрят милион цветни съблазнителни идеи и всичко е така разкошно променливо, открито, възможно, а същевременно незадължително — несбъднато — топло — детско…

В Лабораторията по Криофизика на Круп от сутринта цареше голяма бъркотия, а източник за този шум и суматоха, беше немият Бусичкин. Едва-що седна зад бюрото си до прозореца (през чистото миражостъкло се изливаше утринното слънце), едва-що бе подострил перото си, и дотърча господин Бусичкин, размахвайки панически ръце и хващайки се за вратовръзката като в отчаян опит да се удуши с нея. Тъй като по обичая си още в ранни зори се беше отбил в „Нова Аркадия“, зареди се с тмеч, до степен, че езикът се вдърви в устата, а пръстите му посиняха, не можа веднага да схване какво има предвид Бусичкин: десетки страшни и странни фантазии се завъртяха в главата му при вида на разстроения микрохимик. Нямаше го доктор Волфке, а инженер Йертхайм сигурно седеше в Работилницата, останалите сътрудници се бяха попилели. Бюрото му се огъваше под купища неподредени отчети от хилядите опити, проведени в Лабораторията по Криофизика на Friedrich Krupp Frierteisen AG, както и копия на статии, публикувани от конкурентни лаборатории; съоснованото от Круп Kaiser-Wilhelm-Gesellschaft für schwarze Physik^[2] от месеци изискваше доктор Волфке да изпрати пълен отчет и тази неблагодарна работа сега се стовари на плещите на новия му асистент. Откъсна парче от покрития с петна лист с чернова на подготвяния отчет и го подаде на Бусичкин. ПОМОЩ, написа онзи, ЗАМРЪЗНА МИ ГРАДИНАТА.

Оказа се, че Бусичкин води изследователски проект на границата между черната химия и черната биология, и по-специално: в големи ванички с тунгетитна почва отглеждаше различни видове треви, цветя и зеленчуци. За да не заемат място в Лабораторията, държеше ваничките високо върху железните шкафове; част от тях бяха плътно закрити от слънчевите лъчи, други бяха разположени по-близо до прозорците. Но всички растения, естествено, изискваха съответно поливане и топлина. И качвайки се днес на седмия етаж в Кулата, още преди да се е появила бригадата ледосекачи, Бусичкин заварил залата на Лабораторията превзета от студа, с прозорци, покрити със скреж, и изстинали печки. Той веднага запалил огън и побързал да спаси своите плантации. Наложило се внимателно да сваля тежките вани от високите шкафове; Бусичкин се навеждал над всяка, пъхал термометър в почвата около корените на растенията, слагал проби под микроскоп, едва ли не с дъха си размразявал измръзналите листенца и стъбълца. Авария ли? — попита го. ПАЗАЧЪТ КРЕТЕН СИ Е ИЗГУБИЛ УМА!!! — надраска немият Бусичкин. Ето, ако Шчекелников би пожелал да се заеме с честен труд, пред него се открива шанс, защото за длъжността огняр едва ли се изискват особени квалификации. А и ще влезе между хора! Но после размисли: та това е стар лютовчик; какъвто е замръзнал, такъв си е замръзнал — с цялата си подозрителност, с мрачната гримаса върху квадратната морда, със своя нож.

Но тъй като свежият теслектрически поток продължаваше да бушува в главата му, шантавите, необосновани хрумки не свършиха дотук. — Дали вече не сте отгледали някакви ядливи растения, господин Бусичкин? Господин Бусичкин посочи ваничка с растението женшен. С ЧЕРНИЯ КОРЕН ЖЕНШЕН КИТАЙСКИТЕ ДОКТОРИ ЛЕКУВАТ РАЗЛИЧНИ ЛЕДОВИТИ БОЛЕСТИ. Кои по-точно? Докато помагаше в преместването на керамичните саксии, му изникнаха две нови вариации: първо, не може ли случайно с този метод да се получи лекарство срещу Бялата Зараза и за какви ли пари тайната на медикамента би се продавала на харбинския пазар; второ, че сигурно китайците точно по този начин отглеждат своя черен опиум, за който на обеда у семейство Велицки разказваше чудеса Пиер Шоча. Защото може ли това да е само проста смес, прахообразен тунгетит, добавен към обикновения маков сок? Не е ли било така, че най-напред макът е бил отгледан върху ледена почва, а след това от тези главички се събира черният сок? Изцапа ръкава на сакото си; изтърквайки с наслюнчен пръст петното, изтръгна искра като при триенето на янтар — искрата на трета идея: а ако изведнъж се окаже, че цялата тази Бяла Зараза, с която е трябвало да се бори доктор Конешин в Тихоокеанския флот, не е нищо друго освен обикновена микробна болест, разнасяна от натъпкали се с тунгетит, израсли върху тунгетит микроби? Намерил ли се е някой Пастьор, който да изолира и да огледа под микроскоп ледовитите бактерии? Може би цялата трудност с лечението на Бялата Зараза идва оттам, че нейните бацили не се размножават, не тровят и не умират като бацилите на Лятото, а ги управлява биологията и медицината на Зимата, тоест върховният мраз и единоправда, най-ниската ентропия — възможно е тези моряци и обитатели на Владивосток да са болни от реда?

Бусичкин не се успокои до обяд; пристигнаха Волфке и Йертхайм, върнаха се техните асистенти-експериментатори с торби тунгетит за нови опити, потвърдени от главния счетоводител (Волфке затвори пробите в гигантски брониран сейф зад своето бюро), появи се с наръч карти госпожа Пфетцер — а Бусичкин все така ситнеше от човек на човек, кършеше ръце, забелваше очи, настояваше безмълвно за човешка справедливост, което означаваше незабавно да бъде уволнен огнярят и да се назначи съвестен работник за надзор на Лабораторията денем и нощем.

По време на обедната почивка, сърбайки от глинена купичка горещ бульон, който разнасяше в този час девойката, отговаряща и за чая, навлезе навътре в лабиринта на Криофизическата Лаборатория, за да се запознае с другите забележителни трудове на доктор Волфке и компания. Минавайки под графиците за работа на холадниците близо до печката, като се огледа предварително наоколо, прибра набързо с лявата ръка едно от недоразвитите растения на Бусичкин, картофено стъбло, изкопано заедно с клубена. Пъхна го в джоба на сакото си, спря зад шкафовете и опакова картофа в носната си кърпа. Никой нищо не видя, защото и никой не гледаше.

Инженер Йертхайм — лице, плашило за децата — дремеше, изтегнат върху лабораторната маса, между някаква доста сложна апаратура, видимо служеща за електрически измервания, понеже беше снабдена с множество часовникови скали и бръмчеше ниско и тихо, така че косите на тила на инженера се повдигаха. В плетеницата от кабели, навързани по един или друг начин, лежаха жици, пръчки, кръгчета и колелца от тунгетит и зимлязни хладоиди. Богатство, захвърлено на сметището, съкровище сред полето. Върна се и донесе бульон и за Йертхайм. Разбуден, той благодари не много ентусиазиран.

Приседна на близката табуретка.

— Имам идея — каза.

Холандецът зяпна.

— Моите поздравления.

— Почакайте. Имам идея: ще спечелим големи пари с тунгетита.

— Аха. Значи кой?

— Мога ли да разчитам на вашата честна дума? Слушайте. Защото може и да се лъжа. — Сръбна от бульончето. Пъхна ръка в джоба за кърпата, за да изтрие мустаците си, но попадна на откраднатото картофено растение, затова само нервно се почеса. — Ето. Свраките събират тунгетита, до който могат да се доберат, а могат да се доберат само до този, който се намира преди смъртоносните за човека изотерми, затова е и този убийствен интерес, и тези убийствени цени, и гонитбата след всеки слух. А в същото време цели планини от тунгетит лежат в самия епицентър на Леда, където не е стъпвал човешки крак — не е ли така?

— Където се е пръкнало, там и лежи. — Mijnheer Йертхайм машинално взе в ръце тунгетитно чукче и чукна лекичко с него по термометрична наковалничка; стрелките на апаратурата трепнаха. — Някакъв швед — чернофизик, лансира напоследък в „Studien über Thermometrie“ такава хипотеза: че цялата Зима и Ледът са се взели оттам, че космическа маса тунгетит, по неизвестен начин наситена с хелий направо от слънцето, се е стоварила в Сибир. Представяте ли си с каква енергия е бил този удар. А тунгетитът, като всеки тунгетит, е преобърнал всичко в Мраз. И ето ви Зима, и ето ви люти.

— Слушайте! Работата е там, че до деветдесет процента от залежите на тунгетит човекът няма достъп. Освен ако…

— Освен ако?

— Именно. Едно от двете: или ще снабдим зимовниците с някакъв чернохимически антидот за още по-голяма устойчивост на студ, или — Размразяване.

Холандецът се чукна с чукчето по оголената кост на скулата.

— Размразяване! Какви ги говорите!

— Ами помислете! Ако ледовете се разтопят и настъпи Лято — нали тези минерали няма да се изпарят от повърхността на Земята! Ще си останат там, където са паднали. Вече няма да има люти за замразяване на зимлязо, но тунгетит ще има — купища! — Размаха купичката пред брадата си. — И който пръв във времето на Размразяването сложи ръка върху него, той и ще бъде царят на Сибирхожето!

Йертхайм видимо се смути.

— Вие оценявате пазарните цени на суровината, тогава сте прав. Но това е такава подмяна, както ако попиташ някой инженер дали би предпочел рудник злато вместо технология за производство на стомана. Що за сделка, питам се! И откъде изобщо подобна мисъл ви дойде в главата? — Холандецът го погледна изпитателно. — Какво, искате да отидете да агитирате пан Филип за размразяване, тоест за унищожаване на лютите, така ли?

Замаха с ръка.

— Не, не! — Прехапа езика си. Нали не трябваше да обелва и дума за арсенала на Тесла. — Вие знаете ли, че Императорът…

— Императорът! — изсумтя mijnheer Йертхайм. — Вие как смятате, че тук ще се допуснат някакви действия срещу Леда и унищожаване на зимлязната промишленост; ако мислите така, то вие сте същинско дете. — Йертхайм погледна безпорядъка върху масата, наведе се, хвърли око под масата, надникна и в кошчето за боклук. — Някъде тук държах един вестник… Никола Тесла, великият изобретател, бил пристигнал неотдавна в Иркутск. Какво? Не сте ли чули? А знаете ли защо досега не са го изгонили? Там имаше и негова снимка, твърде много обясняваща. Магьосник! Повелител на мълниите! Старец, който живее със старата си слава и мами глупавите руски чиновници да му платят дълговете, направени в Америка. Тук, в Зимни Николаевск, едва ли има много хора, които да не го смятат за театрален шарлатанин.

Спомни си инженер Решке от Северната Мамутска Компания, но отново нищо не каза.

— Размразяване! — каза, вече съвсем събуден, Йертхайм. — Ха! Вие също сте се наслушали на това? Императорът се разлютява срещу Зимата, и Зимата си отива! — Той отново изсумтя и пак се чукна с чукчето над окото си. — Избийте си това от главата.

— Тогава са необходими някакви по-устойчиви на студ зимовници…

— Вижте — прекъсна го Йертхайм. — Ето там например: хладилника. — Той посочи продълговат метален сандък, натъпкан догоре с проводници и валове, които запълваха половината от обема му. — Довеждаме електрически ток, двигателят се завърта, механичното триене на зимлязните хладоиди предизвиква понижение на температурата вътре в него. В стената поставяме миражостъклени вакуумни изолатори и поддържаме мраза с цели седмици, с години. Започнахме от тунгетитни пръстени, но постепенно прилагаме все по-евтини хладоиди. Вие имате ли представа какво състояние ще спечели от това Круп, когато построим прототип на цена, която ще могат да си позволят нашите добри съграждани?

… Или това например. — Той удряше с чукчето по невидима струна, опъната между две скоби; вибрирайки, тя излъчи тънка дъга и окото улови картината на напрегната нишка. — Скрежоидно влакно. Също вече патентовано наляво и надясно. От него ще се произвеждат леки аероплани, бронирани ризи и костюми, на тези влакна ще увисне архитектурата на новия Вавилон. Господата от Kaiser-Wilhelm-Gesellschqft вече ни изпратиха подробни планове на нови градове, нови машини, нови поднебесни железни пътища. А което не са ни изпратили — можем да се досещаме. Всички тези кораби и оръдия, за които Императорът поръчваше тук зимлязо, след няколко години може да бъдат дадени за съхранение в музея.

… Наминете някога при доктора, може да ви покаже своята играчка: ледовизор. — Йертхайм скръсти ръце една над друга. — Две пластинки миражостъкло, долната с вплавена зимлязна решетка, горната прозрачна. Между тях тунгетитна емулсия. Виждате как по миражостъклото се изливат цветни картини. На ледовизора те също ще се променят и подреждат съобразно приложените напрежения. Значи — когато му се удаде. — Mijnheer Йертхайм взе купичката и изпи остатъка от бульона. — Доктор Волфке казва, че трябва да замине. Но Круп няма да го пусне.

— Хм, аз разпитах как стои тук въпросът с идеите на сътрудниците и…

Холандецът с обезобразено лице го потупа приятелски по рамото.

— Не бойте се, млади човече, никому нищо няма да издам.

А всъщност защо пък не? Беше прав Чингис, нещо тук не се връзва, математиката на характера оставя в уравненията на Йертхайм големи неизвестни, тоест дясната страна просто не е равна на лявата.

— Ще работите ли до по-късно вечерта? Аз ще обмисля всичко и още веднъж ще обсъдим въпроса. Нещо ми подсказва, че тук има какво да се спечели.

Mijnheer Йертхайм махна с ръка — заповядайте.

Върна се към отчетите за Kaiser-Wühelm-Gesellschaft. Пренесе крадешком льод-картошката в джоба на шубата. Поглеждаше и се вслушваше дали господин Бусичкин няма да забележи кражбата. Следобеда се появи доктор Волфке и много възпитано нахока немия: това не е основната работа на Бусичкин, не за тунгетитните градини викат доктор Волфке да се черви пред директорите. Всъщност Бусичкин отговаря за изследванията над криовъглерода. Леденият въглен, произхождащ от находища, преизмразени от лютите (добиван главно в черемховските мини), се характеризира с това, че, хвърлен в огъня — за миг го угасява и в експлозия от тъмлина изгаря в режещ студ. Първата загадка, пред която е изправена черната химия, се отнася до молекулярния строеж на криовъглерода и на другите ледови, зимлязни материали. Защото едно нещо е хладоидът на въглеродното зимлязо, например опънатата през холадницата високовъглеродна стомана, а съвсем друго — хладоидът на чистото зимлязо, Fe/gl, с криовъглерод, C/gl^[3]. В Томск, Санкт Петербург и Берлин вече са разписали „Черни Менделееви“ на ледовата химия, които обаче все още чакат своето потвърждение или опровержение. Протича ли ледовата трансмутация именно на молекулярно равнище? Дали един атом криовъглерод продължава да бъде криовъглерод? Тоест дали това е характеристика на всеки отделен атом — като електромагнитен заряд, маса и валентност? Защото съществува определено свойство на материята на това най-фундаментално равнище, свързано с нейния корпускулярно-вълнови характер, с енергията и състоянието на подреденост, което се проявява едва след изучаване на материята, променена от гледна точка на това свойство: ние не сме знаели, че живеем в Лято, докато не настъпва Зимата. Ако това е истина, то би съществувала не само друга биология на хелия, но и друга биология на ледовия въглерод: органична химия, построена върху връзките C/gl — ледовити въглеводороди, мазнини и белтъчини — ледовити растения и животни — ледовити хора. Взимал ли е господин Бусичкин кръв от зимовниците? Изгарял ли я е в споктроскопа? Изследвал ли я е в химически реакции? Сега се засрами от ентусиазма си, проявен пред Йертхайм. Нищо чудно, че идеята му никак не го развълнува: сигурно те тук с години ровят в червата на зимовниците и измислят как да направят човека по-устойчив на студа. Записа на парче хартия: №5: Пътят на Алчността — отишъл е в Мраза за тунгетит? Нали баща му е другарувал със зимовниците, с мартинистите; всички потвърждават това. Работил е у Хорчински, след това за Круп, знаел е за какво е цялата надпревара. През хиляда деветстотин и единайсета година неговата рота е била изпратена като една от първите експедиции в Леда; комисарят Прейс твърдеше, че повечето от тях са умрели — явно са отишли толкова надалеч, както никой от свраките по-късно, нали изотермите се преместват, Ледът напредва. Какво са видели те тогава? Какво са открили? Добрали ли са се до мястото на Удара? Кой още е останал жив от тази експедиция? Трябва да получи документите си от Министерството на Зимата. Защото може би в действителност най-простият Път да е истинският Път: отишъл е в Мраза, защото са го изкушили планините от тунгетит; нямало е какво да губи, а е могъл да получи всичко.

Остана до късно през нощта — стрехолазите потряскаха и си отидоха, падна здрач, в отдалечените ъгли на Лабораторията угаснаха лампите, изпрати вест на господин Шчекелников да не го чака, но той се заинати, че ще чака — остана, докато не излязоха всички освен Йертхайм. Прибра книжата и приборите под масата. Развесели го видът на пръстите, черно-сини от мастилата. Трябва да помоли за ръкавели като за човек, работещ на бюро, иначе жалко за сакото. Mijnheer Йертхайм изплува от лабиринта от шкафове, вече облечен, нахлупил шапката малахай, с очила и в старомодна войнишка кирея. Замаха към него, грабна шубата. На слизане към асансьорите се омота с шала, заби ръце в ръкавиците. Господин Шчекелников се събуди, скочи на крака. Кабината на асансьора беше долу; застана до прозореца, дъхна на снежноцветната повърхност. Лунни дъги израстваха от покривите на Шуплестия Дворец, Зимни Николаевск плуваше долу в звездни езера. Инженерът с обезобразен лик застана до него, измъкна от пазвата бутилка, дръпна дълбока глътка. Погледна над миражоочилата. Показа: мляко. Поклати глава.

— Как е ентусиазмът на младия милионер? — изхриптя холандецът на немски, след като се изкашля. — Не е изстинал, нали?

— Вие имате някакъв дълг на благодарност към него — каза през шала.

— Какво? Не!

Но прекрасно разбра за кого става дума.

Може би Ледът, а може…

— Веднага ме познахте. Тоест — познахте него. Не съм ви молил за помощ, нито за ходатайство пред доктор Волфке.

Холандецът се разсмя хрипливо.

— А, това е от доброто ми сърце!

— Твърде много сте размишлявали за Исмаил. — Пристигна кабината на асансьора. Господин Шчекелников дръпна вратите, едната, другата. Прекрачиха в студа, железарията трещеше при всяка стъпка. Холандецът влезе, затвори кабината, завъртя ръкохватката. Тръгнаха. — Научил съм се… — Трябваше да повиши глас, за да надвика ритмичния грохот. — Това са двете страни на една и съща монета: срам и презрение, благодарност и ненавист. — Обърна поглед към преливащата в тъмни багри панорама на промишления град. — Тези токове текат през нас през границите на добро и зло: най-възвишени намерения раждат мръсни подлости, най-черни желания подтикват към актове на ангелско милосърдие.

— Сега вие ще говорите срещу морала, това е много модно днес в Европа, в Лятото.

— Моралът принадлежи на междучовешкия език, изграден от думи, постъпки, движения на материята; докато нашите най-дълбоки чувства и мотиви дори сами не сме в състояние да опишем.

Асансьорът удари в земята. Шчекелников отново излезе пръв. Тръгнаха към станцията на Мармаладницата по пътечка от неравно положени дъски. Пътечката беше толкова тясна, че на нея, рамо до рамо, се събираха само двама пешеходци; когато някой изплуваше от мъглата насреща, трябваше да се спират и да отстъпват вдясно. Перонът на Мармаладницата естествено не се виждаше — трябваше да се ориентират по Часовите Кули. Все още не познаваше добре топографията на Зимни Николаевск. Разгледа се по небето. В Кулата на Тисен светеше, работеха и хората на Победоносцев от Надзора в Кулата на Обедния Час.

Забави крачка, за да не изостави много холандеца отзад.

— Вие казахте, че с него е било невъзможно да се живее, че всички са го ненавиждали — вие също ли?

Инженерът дълго обмисляше какво да каже, скрит под шала си, зад черноцветните очила.

— Колко лесно съдите за тези неща! — отрони най-сетне.

— Защото съм се научил да различавам истината в думите от истината в действителността, за която те разказват. — Вървейки, потърси под шубата табакерата си, беше празна. — Това, което говорим, това, което може да се изрече, е само знак на истината, но никога не е истината.

— Никога ли?

— Никога.

Йертхайм изпускаше през шала облаци гъста тъмлинна пара.

— Аз умирам.

— …

— Ракът ме изяжда, господин Бенедикт. Казват, че под Леда дори болестите замирали. Но никой никога не успя да излекува тук придобито по-рано заболяване. Мислех да отида в онзи санаториум на север… Може и да отида. Не казвам това, за да ми съчувствате. Искам да видите проблема на същата скала, както го виждам аз. Измерваме живота си по най-тежките трагедии, с които ни е докоснала съдбата. Безгрижни са децата, за тях най-голяма мъка е развалената играчка — нищо чудно, че проливат сълзи над разлятата супичка: нали супичката за тях е почти половин играчка. Но когато човек почувства в себе си нокътя на Смъртта — с какви парични затруднения ще съизмериш Смъртта? с какви рухнали амбиции? с колко неприятности в службата? на колко изгубени любови се равнява този наш единствен живот, който губим? Всичко това са баналности, баналности, баналности, jongeheer.

Качиха се в директорския вагон. Йертхайм, прозявайки се така, че шалът му се свлече от брадата, се отпусна на отсрещната скамейка. Поглеждаше през прозореца, докато натъпкваше лулата си.

— Жалеем за миналото време, жал ни е за това, което не сме направили, така е. — Запуши. — За изгубения приятел.

— Приятел? Та вие изобщо не сте го познавали!

— Аз и не казвам, че съм го познавал. Да срещнеш приятел в света, господин Бенедикт, е по-трудно, отколкото да намериш добра жена.

— Но вие дори не сте го обичали! Ако разбирам добре думите ви — кой е за вас Исмаил — този Исмаил, към когото човек изпитва инстинктивна неприязън, който отблъсква като зле нагласен магнит. Но не и приятел!

При тези думи дори другите пътници се огледаха, отправи строг поглед над вестника си пейсат евреин, смръщи вежди чиновник в мундир. Mijnheer Йертхайм приближи осакатен пръст до устните си.

Паровозът изсвири тръгване.

— Нима никога не сте срещали човек, когото намразвате от пръв поглед? — тихо запита холандецът. — Нищо не ви е направил, още не сте успели да размените дума или жест, а вече сте сигурен, че ще се хапете по всякакъв повод като бесни псета.

— Хм, така е, случва се…

— Той ти е неприятел още преди да е възникнал какъвто и да било акт на враждебност. Нещо повече, бил е твой неприятел, преди още да сте се срещнали за пръв път очи в очи, преди още да си чул за него. И това съвсем не е враждебност заради нечии убеждения, възгледи, националност, религия — а именно към личността, само към личността. Разбирате ли? — Той въздъхна с тютюнев дъх. — Това изпреварва постъпки, сторени дела. Всеки човек си има стотици яростни неприятели, които никога не среща и които никога по никакъв начин няма да узнаят за него. И всеки човек си има стотици приятели, с чийто живот съдбата никога няма да кръстоса неговия живот. Че понякога все пак ги срещаме, че случаят — като в серия хвърляния на монета — понякога ни тласка близо един до друг, е отделен въпрос. След това можем да постъпим по един или друг начин, да приемем близостта или да се откажем от нея, да реализираме приятелството или да го загърбим — това не променя с нищо факта, че човекът е срещнал приятел. Дори и да не му е казал една добра дума. Дори и да го е предал в ръцете на палачите.

… Ще попитате — защо…

— Не. Няма да попитам.

— Тогава ми се случи гробищна смяна, трябваше да отида в Работилницата около два през нощта, за да калибрирам огнищата с експериментите според това как се премества лютият. И така, влизам и виждам през прозореца светлина в ателието. Кой седи там по това време? Вслушвам се: като че ли полска реч. Поглеждам: пан Филип Герославски и някакви подозрителни типове: брадясали лица, дрипи на бродяги; аз само показах, че съм учуден, а те, един, после друг, вече бъркат в пазвите, вадят оръжие. Побягнах. А седмица или две по-късно пак виждам Филип Герославски през нощта при Работилниците. Но каква работа има там, питам се, каква работа има в Криофизическата Работилница един геолог? И си припомням случая с пазача Федойчук, бедния; трудно е да не си го спомниш. И отидох, докладвах.

… На следващия ден от заранта чувам, че пан Филип не се явил на работа. Щели да го уволняват — но се разнесе вестта, че там, още в старите кантори на Хорчински, са дошли жандарми с хора от охранката, със заповед за задържане на Филип Герославски.

… Нямах ни най-малка представа, че е бил заточеник, государственный преступник, не знаех.

— Кога стана това?

— Някъде през пролетта на деветстотин и деветнайсета. — Пуфна дим от лулата си. — През март? Април?

— А къде се намираха тези кантори на Хорчински?

— Хм, не помня адреса. Важно ли е?

— Може там да е останало нещо от моя фатер.

Холандецът кимна с глава.

— Утре ще ви дам адреса и ще напиша препоръчително писмо, за всеки случай, ако ви потрябва.

Слизайки на перона в Иркутск, холандецът протегна трипръстата ръка, гола, без ръкавица. Стисна я без колебание, а също и без каквато и да било мисъл; стисна я, защото така замръзна от двете си страни уравнението на характера.

На следващия ден се освободи от работа по-рано; беше се уговорил с пан Поченгло за отдавна отлагания разговор. Той го бе поканил в дома си, жилището се намираше на улица „Театрална“, недалеч от резиденцията на генерал-майор Кулиг. На стълбите се размина със съдебен заседател и надзирател в униформени шинели. Господин Шчекелников ги изпрати с поглед като заредена за стрелба двуцевка. — Сами си отиват, не са го арестували — отбеляза той. — Значи: оставили са го на спокойствие. Внимавайте с това птиче, господине! — Е, хайде, това е богат човек, с положение. — На което Шчекелников само се прекръсти, веднъж, и дваж, и триж.

Старичък лакей го заведе в кабинета. Пан Порфирий беше в сатенена светложълта жилетка, която в този момент закопчаваше върху нова риза; камердинерът му завързваше вратовръзката и слагаше тунгетитните бутонели в маншетите — правеше го бавно и несръчно, защото господин директорът постоянно му се изплъзваше, навеждаше се над бюрото, хващаше се за перото, разхвърляше книжа и вестници, вдигаше към светлината официални документи и хвърляше проклятия в бяломастиленото им лице, цял Хамлет, говорещ на черепа над отворения гроб. Влезе, свали само шапката и миражоочилата и завари пан Поченгло тъкмо в такава поза, с многолистен документ в ръка, снабден с могъщи печати, да стрелка с криво око от остро изрязаните очни ями превития отстрани на четири слуга.

— Е, хайде, вземи ги закачи най-сетне, де!

— Шаштото гошподинът не штои! — слугата стискаше втората бутонела между зъбите.

— Къде си тръгнал с тези пръсти! А, пан Герославски! Проклятие като че тегне над нас, пане Бенедикте, същинско проклятие: сега трябва да тичам в Цитаделата, да се кланям на компанията и да мокря тефтерите на чиновниците.

— Десет минути?

— Десет минути, десет минути. — Поченгло хвърли поглед към часовника. — Пашол! — Тупна с книжата лакея по гърба и го отпрати зад вратата. — Ну, давай. Госпожица Елена?

— Не госпожица Елена. — Потърси с поглед място, където би могъл да седне, но в кабинета нямаше никаква подходяща за тази цел мебел. И домакинът стоеше прав. Затова заговори, в шуба, с оснежена шапка в едната ръка и очила в другата. — Само не отказвайте, преди да ме изслушате. Вие имате хора в Америка. Имате хора при Хариман, предполагам, че ги имате. Вероятно имате и договор с Хариман, за вас също е крайно важно Сибир да се присъедини към Америка чрез Околосветската железница. Това е революционно дело, без Размразяване ще свършите като всички абластници преди вас; Шулц вече затегна гайката. Затова си мисля, че имате и аварийни стратегии: бягство на изток през Пацифика. Имате уговорени хора, тук и там, транспорт, планове. Така мисля. В противен случай… сметката не би излязла. И затова… затова…

— Да?

— Пари? Аз не мога да ви предложа сума, която би означавала нещо за вас. Вие няма да имате каквито и да било задължения към мен…

Пан Поченгло хвърли книжата на масата, скочи към вратата, натисна рязко дръжката, погледна в коридора. Нямаше никой.

— Да вървим — каза сухо.

Поченгло надяна сюртука си, вече на прага лакеят му подаде шуба и самурена ушанка. На стълбището Порфирий обви около врата си бял шал със скрежовидна шарка. Пусна Шчекелников напред. Пан Поченгло се спря на портала, под заслона, предпазващ от сняг и вятър; елените в готовата за тръгване шейна прозвънваха със звънчетата, блещукаха разлюлени лампите. Мъглата заглушаваше хрущенето на стъпките на минувачите.

— Вие и вашият фатер, така ли?

— Двама души.

— Но той ще бъде разумен човек, както разбирам.

— Значит, размразен.

— Размразен. — Поченгло примлясна продължително, лъчесенки проблеснаха под веждите му. — Размразен.

— Ще се качи на кораба, между хората. В противен случай — това не би имало изобщо никакъв смисъл. Размразен, пане Порфирий.

— Документи?

— Без документи. Фалшиви, ако ви е възможно.

— Молите за твърде много.

— Знам. И…

— Госпожица Елена…

— Това не е сделка за госпожица Елена — изкрещя рязко. Нахлупи шапката и очилата, махна с ръка към Шчекелников. — Кажете цената, господине.

— Добре. След като трябва да вървим заради вас на такъв политически хазарт… — Поченгло почука с бастунчето по леда. — Цената е политическа. Вие впрочем знаете цената. Мисля, че я казах вече веднъж в Експреса, във всеки случай говорихме за това у Вител.

Изкашля се глухо.

— Не знам дали ще ме послуша. Не знам дали лютите ще го послушат. Дали изобщо ще го чуят, вече размразен. Как изобщо може да се проведе това: най-напред той да им говори, а после да го изтръгна от Леда ли? Отец Мраз или не Отец Мраз. А отгоре на всичко не съм сигурен дали Историята слуша лютите. А дори и да ги слуша. Историята — тя върви още по-бавно от глациалните маси. Ще минат години или поне месеци, докато се види дали съм се справил. А не можем да чакаме в пристанището.

— Свалете очилата. Дайте ми дума.

Повдигна миражостъклата на челото си.

— Дума на Бенедикт Герославски: вашата История срещу безопасно бягство с моя баща.

Поченгло отново почука със зимлязния обков на бастуна си по леда.

— Замръзна.

Обърна се, скочи в шейната, подсвирна на кочияша, кочияшът изплющя с камшика, еленовият впряг иззвънтя, изскърца, шейната дръпна и се стопи в мъглата.

Тръгна припряно към адреса, който му даде инженер Йертхайм (мразовете се усилваха от ден на ден), в ритъма на шумното задъхано дишане в главата му се въртеше само една мисъл: дали всичко това не беше измама?

Ясно му беше, че тук мами всички, от самото начало, независимо от клетвите за чиста истина и най-искрени намерения. И работата не е там, че възнамерява да наруши думата, дадена на пан Порфирий — съвсем не. Но е възможно още утре да изникне такова намерение; може още утре всичко да се промени — една истина вместо друга истина — и също толкова искрено да се планира някаква грамадна лъжа.

Замръзна, но се отмръзва всяка сутрин под помпата на Котарбински у Тесла. Даде дума и е възможно да я удържи — но може и не. Може и не. В Лятото не би забелязал тук някакво мошеничество, защото там за никого нищо не може да се каже със сигурността на единоправда и всеки обитател на Лятото добре го знае. Но тук — хората гледат и виждат: лютовчик. Гледат и виждат: а, този е такъв човек! C, следователно D, следователно E, следователно F. 2 + 2 = 4.

Измамата не е в никое сторено деяние; измамата се таи във възможността. Дори ако докрай държиш на една и съща истина — все едно, извършил си измама, защото си могъл и да не се придържаш към тази истина, могъл си и да я отречеш. И още можеш. Машините на доктор Тесла чакат.

Шчекелников непрекъснато се оглеждаше назад като че ли наистина би могъл да види нещо в тази сметанова мъгла. Подканваше го да бърза с жест, без да губи дъх за подвиквания. Дихателните пътища замръзваха, студът проникваше през шала в полуотворената уста. Картини от преливащи багри преобразяваха формите на мъглата и масивите на зданията, огънчетата от високите прозорци и фенерите; в такъв град е лесно да се изгубиш, само че никой от лютовчиците не се губи. Спираше и търпеливо изчакваше Шчекелников. Съжали за скъперничеството си: трябваше да наеме шейна. Минувачите се придвижваха с характерната танцуваща стъпка, олюлявайки се, почти изпънали крака, с къси крачки. Понякога най-напред се чуваше хрущене от стъпки, трошащи буците фирн и лед, преди от искрящите в дъги кълба да изплува странноцветният контур на човек.

Старите кантори на Хорчински се помещаваха в зданието на прогимназията, една пряка на юг от завоя на Ангара, в квартала Знаменское. Солидната каменна сграда беше устояла на Големия Пожар; подменен бе само покривът. Ниската архитектура от преди времената на Леда бе причината за тази не най-лоша локация Хорчински да плаща на практика почти символичен наем. Търсел е своя грош навсякъде, където е могъл. Сега двата най-ниски етажа като че ли не наемаше никой — когато попита пазача, дядка, премръзвал по всички възможни начини, така че червени белези покриваха бели белези — той само сви рамене. Помисли си, че отгоре на всичко е и ням; но господин Шчекелников пошушна нещо на ухото му и дядото ги покани при печката в партерното помещение, отви парцалите от челото си, разкривайки нещо повече от покритите с белези бузи — едно сляпо око, примръзнало с клепача към гноен струпей, и ухо като парче от стара дрипа, клепнала на сивата четина. Господин Шчекелников почерпи дядката с махорка; ето ти и най-доброто препоръчително писмо. Дядото благодари, като измъкна от бърлогата си върху печката бутилка самогон. Показа с жест на Чингис да го уважи. Пийнаха веднъж и втори път. Дядото разтвори беззъбите венци и занарежда сърцераздирателен, руски епос за богатството и краха на златния стопанин Август Раймундович Хорчински от Голямата Земя. Зад закованите с дъски прозорци виеше вятърът от Ангара и Ушакувка. Лъчесенки кръжаха в устата на стареца като еньовденски светулки в гнила хралупа. Попита го останал ли е тук някой от старите сътрудници на Хорчински. Амии, къде ти! Всички ги издуха! Попита го дали в такъв случай помни къде хората на пан Хорчински са водели своята документация. Как не, разбира се, че помни! Попита го помни ли един геолог, инженер Герославски, изглежда така и така. Е, да, имаше тук такъв. Ще ни покажете ли къде е работил? Останало ли е изобщо нещо от Хорчински и „Рудите“? Аз това не знам, отговори дядката, те седяха най-горе, дето сега някакви канцеларии и кантори аршин по аршин наемат. Ако нещо е останало, то сигурно са го свалили по-долу. Проблесна сребърна рубла. Пазачът измъкна изпод кожуха си връзка ключове. Господата да вземат лампочки, че там навсякъде е тъмно, мразовито и страшно. Шчекелников запали два стари керосинови фенера с дръжки отгоре; жълта, восъчна светлина се разпълзя по затрупаната с вехтории бърлога на пазача. Тъмно, мразовито, страшно — не спираше своя рефрен-плашилка хорор-дядката, — чувате ли, Ваши Благородия, чувате ли? Наострете уши! (Блрумм, блруммм, блрумм, блруммм). Те са винаги наблизо! Седемнайсет пъти, откакто смръзлякът е минал през зданието на прогимназията. Нощем, като положа глава на печката, го чувам през треперещите плочки: тропота на дивите мамути под мазетата.

Качиха се на етажа. Пазачът отключи вратите към коридора. Навсякъде лежеше снежна смръзлина и тъмен лед. Огънати, изкорубени мебели, вратите изкъртени от разкривените рамки, паркетите на вълни и разбити отдолу като след преминаването на вълна, носеща тухли, над всичко това по-малки предмети, примръзнали в странни конфигурации — там, където падаше треперещата керосинова светлина, тя оживяваше в тунела от останалата след лютия скулптура, като в недрата на соплицово от разказа на пан Кожински, което погълнало и премляло в лед хиляди предмети на човешкия труд, плодове на човешкия живот. Коридорът беше тесен, нисък, обмръзлината се е наслоявала тук с години, нараствала е като солени течове. Ръкавът му се закачи о извита висулка — изпълзял от стената нокът на гущерска лапа. Трябваше да се подпира на тези стени, обущата се хлъзгаха, краката се изметваха по кривините, нещо се трошеше и трещеше под тях с глухо скърцане — кости лед. Дядката показваше пътя. На вмръзнала към тавана тройна закачалка висяха работни престилки, размръзнати на кръст. Подпухнало от вкаменял сняг бюро е изпълзяло на прага на кабинета и тук е издъхнало. Изкълван от сталагмити килим се е събрал в себе си и е стрелял с вълниста гърбица в заледената до гранит дръжка на вратата; безуспешно, ледът е пречупил езика му. Два канцеларски шкафа са рухнали едновременно, заплювайки се взаимно с томове актове, смразени помежду им в двойна струя, отдолу черната кожа на тежки подвързии, отгоре пяна от оголени страници. Часовник с циферблат, представящ зодиакалния кръг, е паднал в пукнатина в стената, виждат се само Телец, Овен и Риби, стрелката сочи избития прозорец, зад който облак от дъгообразната мъгла бавно се навива около стълба на фенера от миражостъкло. Пазачът отвори следваща врата. В склад без прозорци в края на коридора — замръзнали геометрични пирамиди от пакети, превързани със зелен шнур. Всеки пакет представлява половин пуд спечени от мраза документи. Дядката донесе светлината по-близо, изчегърта скрежа от една, от втора, от трета картонена корица, забеляза печать с кирилица — Руди Хорчинскего.

Зае се да разковава книжата. От отчупеното рамо на канделабър господин Шчекелников приспособи провизорна кирка, с която започна да разбива архивното находище. Претърсваше папките в темпо шест на четвърт час. Пазачът домъкна варел за въглища, над който разтапяха леда от най-обещаващите папки. Листата се разлитаха като кори от недопечена баница; дебелите ръкавици пречеха на по-деликатни операции, но когато ги сваляше, пръстите бързо се вдървяваха от докосването до ледените бумаги. Дядката услужливо светеше, надничайки през рамото. Така започна четенето на счетоводните мемоари на едно умряло предприятие.

За първи път се натъкна на името „Герославски“ в геоложки доклад с дата юли хиляда деветстотин и осемнайсета година. Това бе копие от отговора на някакъв меморандум, изпратен до властите на дружеството от инженер Ф. Герославски. Отговорът, който е получен, е отрицателен. Остави настрана хартията, за да замръзне наново, с датата и подписа отгоре. Скоро след това Шчекелников изрови папка с оригинални документи от сврачия отдел на Рудите. Разгряха документите по датите назад; години и месеци се разпълзяха под ръкавицата в топла, безформена пихтия. Хиляда деветстотин и осемнайсета, месец май: инженер Герославски се върнал от геоложка експедиция в Николаевския завод в Нижнеудинска околия на Иркутското губернаторство; минералогичните таблици са изпълнени с процентни баланси на сидерит (наситеност на рудата над трийсет процента, подчертано с ръката на инженер Герославски), споменават се силикати, окисни руди, сулфати, порфиритови скали. Следващ рапорт: за вероятността там да бъде намерено злато. Кварц, калцит, сидерит, пирит, слюда. Околобайкалски експедиции. После отново нищо: дебели томове безплодно деловодство и договори за доставки. В ръцете му влезе дори граждански иск по дело за заплаха от местната работна сила (имало се е предвид шаманският терор по Пътищата на Мамутите).

На третия час господин Шчекелников изрови папка с вътрешна преписка между началника на Геоложкия отдел на Рудите, някой си Калоусек, и президента на фирмата Хорчински. Горните и долните полета на страниците бяха докрай обледенени, след размразяването се разпадаха в скрежо-кал, така че нямаше начин да се прочетат нито датите, нито подписите под тези текстове. На места се появяваха съмнения дали това го пише Калоусек, или цитира фатера, а можеше да бъде и написано от бащата. Абсолютно не помнеше формите на бащините букви. Впрочем съдържанието на третото писмо смрази ума му — с глава в облак от сажди четеше бързо топящите се ръкописи, а след прочитането всяко второ се стапяше на пихтия и се стичаше в мръсна струя в огъня.

Калоусек, или бащата, пишеше за проекти за добив на недокоснатите залежи от тунгетит от районите на дълбока Зима благодарение на назначените зимовници, пропити от мраз. Инженерът (Герославски?) предлагаше да проведе експерименти с доброволци, мотивирани от своите религиозни вярвания, които експерименти трябваше да ги направят още по-устойчиви на студ и да позволят няколкодневни походи отвъд Последната Изотерма. Отлепи един лист от друг; текстът на обратната страна не можеше да се чете. Следващата страница съдържаше ръчно направена скица на устройство, подобно на спринцовка или клизмено бутало. По-надолу беше изобразена анатомична схема на кръвообращение на ръка или крак, или дори на храносмилателната система — безуспешно се опита да призове спомена за аналогични илюстрации-гравюри от книжките на Зига — схемата беше снабдена с легенда, споменаваща между другото и tungeccinum, мразовита жила, ледовод. Кожата му пламна под шала, трудно се удържаше да не се разкашля, затова дишаше учестено. С помощта на опалена треска отлепяше една страница от друга. (Блрумм, блруммм, блрумм, блруммм). Президентът Хорчински: сегашното състояние на фирмата не ни позволява да се ангажираме в толкова скъпоструващи и изискващи много време начинания. Макар че ценим високо намеренията и идеите на нашите сътрудници, et cetera, et cetera. Върна се към рисунката — да я съхрани на всяка цена! Тя вече се разпадаше на влакна, лентички, размекнати парчета, мастилото изчезваше като топящ се сняг. Хвърли страницата върху леда, далеч от огъня. Напразно: което бе прочетено, което бе видяно, което е преживяно — не съществува, няма право да съществува по друг начин освен в паметта. Няма да има никакви материални доказателства, цялото минало — това е царство на вероятността, Ледът не отива по-далеч от тук и сега. Може това да е писал баща му, може и не; може да е съществувал, може и не.

Блрумм, блруммм, круп-труп, Шчекелников разкопаваше, страховитият дядка светеше: Калоусек или не Калоусек моли за достъп до орографическите^[4] разработки на Карол Бохданович, които се съхраняват в архивите на Сибирхожето — отговор няма. Инженер Ф.Г. посвещава шест работни дни, за да инспектира неработещата канализационна система на Иркутск. Ето докладна за утвърждаване на проект за хидрографска експедиция на север от байкалския водораздел. Ето отговор на писмо, липсващо в папката: във връзка с вече решения въпрос за продажба на предприятието и присъединяването му към концерна Круп, всички фондове, предназначени за метеорологични и геоложки изследвания под ръководството на инженер Герославски се замразяват. „Метеорологични“? Калоусек, непременно трябва да намери този Калоусек, да поговори с него. Проектосметка, подписана — ох, запазил се е подписът, ледът да е с него! — от Филип Герославски, рязка, излитаща нагоре завъртулка. Списъкът включва: шест еленски впряга, провизии за хора и животни, възнаграждение за туземците, включително дневни ставки за тунгуските следотърсачи и водачите по Пътищата на Мамутите, а също много скъпо пробивно оборудване, тръбни сонди, няколко десетки аршина специализирано зимлязо, ебонитови термометри в метални калъфи, дължина седем аршина; сгъваеми термометри на Савинов, динамит (два сандъка), оборудване за златотърсачите и свраките, три непромокаеми юрти, дузина бутилки с керосин… Цялата проектосметка е зачеркната, а задраскването е парафирал някой си „Х.К.“. Калоусек? Може би в следващия документ…

Раздвижване на тъмно тяло размъти сенките в дъното на коридора и между скулптурите от мръсен лед изплува силует — надигна се рязко, изпускайки папката в жарта, — оказа се дебеланко с мустаци в недозакопчана шуба, който почукваше с бастун по двете си страни, пъхна изумено лице в кръга от жълта светлина. — Какво става тук? Бродяги някакви или крадци, си помислих. Господа, имайте милост…! — Ей сега, ей сега заключвам — побърза да го успокои дядката. — Колко още има? — обърна се към Шчекелников. Той показа с канделабровата кирка: най-малко десет пачки. Ще го изпратя утре, за да ги изнесе цели, без да ги размразява, помисли си; може би ще се намери там още нещо за съдбата на баща му в „Руди на Хорчински“. Втора рубличка в ръката на старчето, и няма да се противи. Пъхна няколкото спасени от топлината страници в картонени папки, слезе с плячката под мишница по тъмните стълби на улицата, изпълнена с гъста дъгоцветна мъгла, краката сами се носеха в ритъма на кипналите мисли, почти тичаше, с глава като на бик, издигната срещу света, със стиснати в кожени юмруци длани…

Изскочи от мъглата като дух на удавник от блатно тресавище, протегнал мръсна ръка и блещейки незакритите с нищо очи върху червеното лице, а багрите на кожата му се стичаха към дрипите на брадяга, а багрите на дрипите му се стичаха в околните изпарения, цветът на изпаренията пък преливаше от изпаренията в кожата му: дух, привидение, студен бледолик призрак. Сграбчи го за лакътя и избълва (а говореше на полски):

— Той е демонът на Леда! Бягай! Изяде вашия баща! Ще изяде и Полша! Не вярвай на Стария! Не…

Хряс, мъглата го съсече през шията с крива газова тръба и бледоликият се свлече на земята, тоест на леда, недоизрекъл предупреждението. Отскочи към стената, заради ръкавиците, дебели, клубеноподобни, пак не смогна да разкопчае бързо шубата, за да се добере до пакетчето с Гроссмайстера под нея — преди вторият дух, който изплува от мъглата след газовата тръба, да се отмъгли окончателно и придобие материална оцветеност, за да разбие черепа му с твърда материя. Той: маска от преплетени нишки и миражостъкло под мечешка шапка, шинел с ревери, грамадни плъстени ботуши, овързани с кожа над коленете; мужик здравеняк, плюещ тъмлоносен дъх през маската, зад него свирепа лъчесянка на фона на дъгоцветната мъгла.

Пристъпи крачка напред, втора — трябваше да се бяга, а нозете не бягаха, да се стреля, а Архимайсторът омотан в парцали, — призракът направи и трета крачка и в този миг квадратна лапа проблесна някъде на височината на ухото му и мужикът се заля с кръв под брадата, сякаш колеха прасе, и грохна мужикът на земята, тоест на леда, заклан като свиня. Пльок, издрънча чугунената тръба. Господин Шчекелников изтри ножа в кожените си гамаши, острието проблесна като крило на пеперуда.

— Под фенера ще издъхва, от дявола не се измъкна. Вдигай си партакешите и беж, уважаеми господине, а аз трябва да спретна този клоун, докато не се е вкочанил.

— Ама как!

— Хайде!

— А онзи, другият?

— Е, там, още диша. Какво, да го доубия ли?

— Кой е той изобщо?!

— А вие, благодетелю, не ги ли познавате? Не казвах ли аз, че ни следят. Ну, иди, иди. Чакайте ме ей там — виждате ли светлините? Някакъв трактир или кръчма. Вземете си водка и не излизайте от очите на хората. Ще дойда, щом се оправя тук. Ну!

Забърза със ситни крачки към синкавото прозорче на кръчмата. Едва когато изтръскваше снега от себе си в преддверието, забеляза, че липсва папката с документи от архива на „Руди на Хорчински“: изпуснал я е, останала е някъде около трупа. Да се връща за нея — къде ти! Седна до печката в най-отдалечения ъгъл, гаврътна една, втора чашка и едва тогава ръката му спря да трепери, стисната около шийката на гарафката с николаевка. Прав беше господин Шчекелников, това успокоява: хорска глъч и особената задушевност на руските кръчми, усещането за теснота и близост на ближния дори и помещението да е полупразно и вратите да зеят широко. А тук стаята затоплена, плътно затворено за студа и фъртуната отвън, само през малките прозорчета в невисоките стени можеш да видиш мъглата от сняг. Дъсченият таван виси ниско, по-ниско и от азиатското небе. Човекът се прилепва към човека.

С усилие отклони мисълта си от нападението. Третата чашка разтопи леда в костите. У-ух. Отпуснат на пейката, притвори очи. Значи така — значи така — значи така, наистина върви по бащините Пътища на Мамутите. Страх да те хване — колко близо си зад него. Още няколко месеца при Круп и сигурно сам вече ще разписва в детайли идентични проекти за добив на тунгетит от сърцето на Зимата. От измамата произтичаше едно предимство: баща му не е разполагал с помпата на Котарбински, не му е било лесно да тръгне по неизследвани пътеки. До всичко е трябвало да се добира с огромно усилие, етап след етап, догадка след догадка, експеримент след експеримент, по тясната пътечка на логични неизбежности. Наистина ли е шприцовал зимовници с някаква черна химия? Дали някой от зимлязните концерни се е захванал с такива изследвания? Как да разбере? Но нали това би било тяхната най-голяма тайна.

… От друга страна обаче. В чьом дело с тази метеорология? Геология, хидрография, метеорология. Може би нещо à propos байкалската хипотеза: мъртвите, които плуват под леда на Байкал, стичащият се тунгетит — но как така се стича, след като всичко вече е замръзнало? Хм, а дали действително е замръзнало всичко? Какво казваше професор Юркат за трудностите с пробиването на кладенци през вечната замръзналост…?

А изследванията на Бусичкин — да поразсъждаваме — ако тунгетитът наистина е първоелемент, то той не губи тунгетитните си свойства вследствие запалване, окисляване, разтваряне, синтез или каквато и да било друга химическа обработка на негови съединения — накрая това винаги е атом и атом на тунгетит. По същия начин може би стоят нещата с всички зимлязни частички. Да вземем тези големи пожари в тайгата, тези потопи от огън и дим, разпрострени на хиляди версти през Сибир — вече видя такава стена на стихията. Вярно, извън границите на Страната на Лютите. Но всичко това кръжи, завива, не изчезва в космоса; метеорологията, хидрологията и геологията образуват затворен кръг. Не са ли пламтели след Удара горите там? А Големият Пожар в Иркутск? Впрочем сега това става като че дори на още по-голяма скала. Припомни си промишлените пушеци над Зимни Николаевск. И Чьорное Сияние — Чьорное Сияние явно също се подчинява на законите на атмосферната механика. Има такива хипотези в германските списания по черна физика: за тъмлината, възбудена от електромагнитна енергия или електрическо изпразване на летливи съединения на тунгетита, отлитащи в небето над Страната на Лютите. Каниешна, без да познават работите на доктор Тесла, те не знаят, че по този начин се буди не само тъмлината. После простолюдието се крие зад миражостъкла, Шчекелниковците плюят през рамо, а свещеник Рузга клейми от амвона дяволските съблазни. Защото как да се живее сред тези всекидневни мощни лъчесенки, под дивата тъмлина, биеща от небето със силата на мълниеносна буря, как да се живее в непрекъснат ясновидски сеанс? А тук още и хората палят тмечки, пушат тунгетитен тютюн, гълтат черноаптечни прахчета, дишат черен опиум; живеят сред зимлязо, върху зимлязо, в зимлязо. То влиза в техните организми; те не си дават сметка за това, не мислят за това, но то влиза. Канализацията! Усмихна се вътрешно. Ето за какво е мислил! Защото остатъците се отделят и заедно с другите нечистотии то се стича в земята и влиза във водните потоци — в случай че не са замръзнали. Човешките сборища са натурални колектори на тунгетит. Припомни си съня, който започваше с дима на шамана. Студеното желязо се стича с черни реки в Подземния Свят.

… Но Пътищата на Филип Герославски водят още по-нататък. Тук се самозалъгва относно помощта на помпата на Котарбински, баща му е имал едно основно предимство, произтичащо от участието му в онази експедиция, която е отишла така близо до мястото на Удара, както никоя друга по-късно. Някои неща той е вземал за аксиоми, не му е било необходимо да прави предположения или да строи хипотези. Десет години по-късно е помилван, но със заповед да се засели в Сибир. Не пише писма до дома си. Живее у събрат-обущар в ледена дупка. Наема се на работа в зимлязна кампания. Ражда му се извънбрачно дете. Побратимява се с мартинисти, зимовници в холадниците. Влиза в тайни договорки с пилсудчиците — или пилсудчиците го търсят за тайни договаряния. Планира геоложки изследвания на стичанията на тунгетит, човешки опити с черната биология. Но. Умира му новородената дъщеричка. Йертхайм насъсква срещу него охранката. И баща му бяга. Къде? Веднага на север? Само няколко месеца по-късно тук вече кръжат разкази за Батюшка Мароз. Че води цели села на самозамразяване. Пилигримства години наред из териториите на Леда, завръщайки се постоянно към Подкаменна Тунгуска, както произтича от рапортите на Министерството на Зимата. Разговаря с лютите.

… Но не! Не! Ако той наистина разговаря с лютите — ако някой го е склонил към това — отчаян, сломен след втората смърт на Емилка, психически съсипан от новата полицейска кампания, под страх да го върнат отново в каторгата — някой: Мартин, мартинистите, Пилсудски, пепеесовците от Революционна Фракция или от „младите“ — да стъпи на Пътищата на Мамутите, да говори на лютите за такава и такава История — ако… тогава защо Историята не се е променила? Минали са пет години. Ледът си върви през света, както си е вървял. Последователите на Мартин продължават да страдат от репресии, както са страдали. Полша все така не се вижда на хоризонта. Царят седи здраво в седлото. Ха, дори се чувства още по-добре: мирът с Япония ще му освободи армията, ще позволи на Струве да укрепва стопанството с още по-скъпоструващи реформи. Тогава какво? Бащиният план се е оказал измамен? Лютите не го слушат? Те самите си имат други планове? А може би баща му след слизането в Подземния Свят е променил мнението си?

… Дали не тъкмо по тази причина варшавските пепеесовци му изпращат шифровани писма по не особено надеждния син?

— Той е, той!

Сепна се, ненадейно събуден. Кой е този, награбил масата му, който се свежда сега през плота към него, бълвайки горещ дъх на водка право в лицето му? Единственият и неповторим Филимон Романович Зейцов!

— Седя и гледам, и си мисля: той ли е, не е ли, той ли е, не е ли — той, той! Само тази брада и какво сте направили с косата си, а и сянка мрачна, ледовита над вас; трябваше да се убедя. Че то сега дори не сме в сезона на Черните Сияния!

— Оставете ме на мира, Зейцов — въздъхна. — Нямам настроение.

Но вече се беше залепил, нямаше смисъл от протести.

— Грижите удави във водка, за какво влиза човек в кръчмата — продължаваше да нарежда Зейцов, — точно затова, там, на земята на щастието и справедливостта подобни прибежища стоят празни; докато тук, в Страната на Лютите, където и най-големият пияница никога не може да се забрави докрай и да отрече за какво пие — за да се обезчувстви, от печал, от болезнено отчаяние, може би още и затова братята си по грях по-малко отвратителни в собствените очи за времето на опиянчване да направи, а и самите ние си се харесваме повече тогава — колко сме забавни! колко сме умни! колко хубави! Кой ще ни се опре — никоя красавица. Ах, вода сатанинска! Вода на лъжата! Огън в червата срещу мраза! Но замръзнал лоб не забравя, не забравя!

Изпъшка, наля си пълна чаша, и изливайки я в гръкляна като лимонада, повика за нова бутилка.

— Е, добре, Филимон Романович, добре, добре, какво пак не можете да забравите? Не съм очаквал да ви срещна отново някога, нали трябваше веднага да отведете оттук вашия учител, Ачухов, не е ли така?

— Сергей Андреевич — ну! — Надигна се. — Да, виждам, та това е Божи пръст — трябва да дойдете с мен!

— Какво?

— Разказвах му за вас, за Отец Мраз, разпитваше ме. Ще ви запозная по-скоро! Няма време! Не ви ли казах? Той умира!

— Той умира, а вие тук се наливате на воля?

— Червей съм, жалък червей, знам се аз. Да вървим по-скоро!

И започна да го дърпа за рамото, за яката, да го хваща под лакътя и тегли, опита се да измъкне гарафката от ръката му — докато на плещите му не се стовари геометрична лапа, тежичка, така че Зейцов приклекна като ударено куче.

— Хубаво ли е така да се заебавате с човек, който си пие културно?

Махна с ръка към Чингис.

— Оставете го. Стар познат.

Господин Шчекелников удари с папахата.

— Я гледай ти! Познат! — Сега той го сграбчи и дръпна настрана. Отстъпиха зад печката. Зейцов надничаше иззад плочките. Шчекелников се наведе към ухото му. — Какви са тези случки-неулучки тази вечер! Сигурен ли сте, че изобщо не познавате оня на улицата?

— Че откъде да го познавам! Муцуна под маска, дума не изрече, а ако съдим само по фигурата му, то…

— Не този! — изсъска Чингис. — Онзи, живия!

— И какво?

— Знаел е какво го заплашва. Хм. — Шчекелников се почеса по гръкляна. — Наприказва там нещо, докато не го изпъдих.

— Разговаряхте ли с него?

— Хм. Каза, че е пробвал да влезе на „Цветиста“. Нашите ребята го прогонили. Че ви е пращал писма. Получавали ли сте ги?

Не беше сигурен.

— Имаше нещо такова, разни глупости.

— И че не е могъл другояче, защото от седмици след вас постоянно върви ту един, ту друг япончик.

— Значи този, убитият…

— Ами да. Това някакви ваши полски авантюри ли са, или?

Шчекелников блуждаеше с поглед по тавана. Взря се в него изпод вежди. Единственото подозрение, от което не може да се предпази майсторът по подозрения: към самия него. Та нали на Чингис Шчекелников плаща Войслав Велицки; именно към Войслав Велицки е неговата лоялност. Лоялност! Вярно, че в Байкалския край животът на човека е много евтин и че Чингис е варварин по кръв и по житейски опит — но все пак сигурно не заради тези няколко рубли възнаграждение рискува главата си, за да стигне дори до убийство на улицата, прикрит единствено от мъглата? Какво го свързва с Велицки? Какви конкретни указания е получил? Какво знае? Спомни си разговора с пан Войслав за Пилсудски и неговите терористи. Пан Войслав може и да е добър човек, но добрите хора също си имат своите интереси. Кой може да знае какъв секретен план е изобретил в своята сърдечност.

— Хм. Защото само за момент ви изгубих от очи и той вече е решил да се добере до вас в мъглата. Преди да се е ориентирал онзи япончик.

— Война на фракции в Полската Социалистическа Партия, струва ми се. Политика, господин Шчекелников.

Защото тук, в Сибир, управляват япончиците на Пилсудски. И така си представят нещата: който има достъп до Филип Герославски, той има достъп до Историята. А Юзеф Пилсудски… Той изяде вашия баща! Ще изяде и Полша! Не вярвай на Стария! НЕ ВЯРВАЙ НА СТАРИЯ — ЩЕ ДОЙДЕ КУРИЕР — БЪДИ ЗДРАВ. Няма да стигне писмото. Няма да стигне пратеникът. Може да стигне синът. ПАРТИЯТА НАРЕЖДА ВРЕМЕ ЗА КОМПЕНСАЦИЯ ТАКА РУСИЯ ПОД ЛЕДА — ВСИЧКИ СРЕДСТВА ТАКА — ВНИМАНИЕ МЛАДИТЕ И РАЗМРАЗЕНЦИТЕ СРЕЩУ ЗИМАТА. Ако редакторът Вулка не греши, автори на това шифровано писмо са пепеесовците от фракцията на „старите“, убедени в концепцията на Пилсудски, че не трябва да се размразява самата Русия, но несимпатизиращи на самия Пилсудски, а дори и подозрителни спрямо него. Боят се от негова страна — от какво? Възможно ли е Пилсудски да е леденист? Изпратил е хора, за да следят Сина на Мраз, да внимават — може би за да проверят дали не е агент на охранката или някакъв провокатор, но сигурно и с цел пълното откъсване от пепеесовците от Кралството и „младите“. Дали знае, че вече и „старите“ не му вярват? Ако знаеше за съдържанието на това писмо до баща му… Нещо повече — ако подозираше, че е получил поръчение да отнесе и предаде такова писмо…! Той има свои собствени планове относно Историята. В крайна сметка — дали именно Пилсудски не е изпратил баща му по Пътищата на Мамутите? Той е демонът на Леда! Бягай!

Прокашля се, изплювайки от гърлото вкуса на водка, отхрачвайки алкохолните изпарения от мислите. Всъщност вече беше получил предупреждение: в Хотел Варшавски, по време на Черните Сияния, от онзи поляк от Спиртните складове. Пилсудски се издига над Байкалския Край като сянка на невидимо привидение, втора гигантска, неясна, изтъмлена на небето форма. Ще дойде за вас. Потръпна.

— И какво ще правим сега, господин мислителю? — попита Шчекелников.

— С кое?

— С него.

Огледа се към въртящия се нетърпеливо наоколо Зейцов.

— Такъв ден се е случил, господин Шчекелников. Да почетем едно смъртно ложе.

Сергей Андреевич Ачухов умираше много решително, конкретно, умираше с бруталната увереност на смъртта — никой не можеше да храни съмнения, че Ачухов умира, а най-малкото той самият. Понеже се беше отрекъл от земната Църква и земната Църква се беше отрекла от него, никакъв поп не будуваше в този час при Ачухов, нямаше големи траурни свещи, осветен елей и молитви за опрощение. Скромното жилище на невисокия първи етаж бе изпълнено с миризмата на нафта и медикаменти. От печката със задръстен комин се стелеше чернилка; стопанката, полусляпа бабичка, превита надве, се въртеше около нея, подрънквайки с железни съдове и мърморейки на странен език клетви или молитви, не можеше да се разбере. Леглото на Ачухов, пъхнато между печката и прозореца, беше точно толкова широко, че отстрани да остане място за стол. Бяха поставили два, един зад друг, и сега там седяха, болезнено изправени, с подвити крака, с ръце, положени върху стиснатите колене, двама господа в черни костюми, с увредени, набръчкани лица, увиснали устни и подпухнали очи. Зейцов му каза, че това са братя толстоисти, пристигнали са от Томск; единият записваше в тефтерче думите на умиращия Ачухов, другият само пушеше цигара след цигара. Те също се бяха опитали да склонят Ачухов да замине, но Сергей Андреевич оставаше непреклонен. Изгубил и тази надежда, Зейцов, като не намираше в себе си повече сили да стои около своя умирающ втори баща, се беше впуснал в обикаляне по Иркутските кръчми. Защо Ачухов беше отхвърлил предложението да замине от Страната на Лютите, след като се бе появила такава, напълно легална възможност? Дали не се сърдеше на Филимон Романович, че е паднал пред „императора на тялото“? Или искаше да умре? Не даде ясен отговор. Жестока, задушаваща, разкъсваща гръдта кашлица прекъсваше ежеминутно монолозите на Ачухов; той повече шепнеше и хъркаше, отколкото да говори. Толстоистите, в сковаността си напомнящи чиновниците на Зимата, се свеждаха над него, мъчейки се да уловят словата му и дъха преди словото; Ачухов вдигаше костелива, селска, широка длан над пухената завивка хващаха я, стискаха, за да я положат обратно; надигаше се от възглавниците, изтласкван от кашлицата или от истината, която изричаше — братята му помагаха да се върне обратно; молеше за вода — подаваха вода. После пак само мълчеше; мълчеше и умираше. Сиво-черната му брада, сплъстена на кичури, събираше капки слюнка и кървава слуз. По лицето му, грубо издялано, простовато, блестяха едри капки пот. Трябваше да приближи. Над вонята от химия, нафта и сажди проби смрадта на болестта и старостта, на телесна нечистота.

Днес, преди кончината си, той беше с ясен разум и все още гледаше с пълно съзнание. Имало обаче дълги периоди, дни и дори цели седмици, когато бълнуванията му не можели да се отличат от смисления говор. Най-напред Зейцов сам записвал всичко; после започнал да пропуска съмнителните изказвания; в крайна сметка спрял да записва. Въртейки очи към ложето, осветено от миражостъклен отблясък, сега разказваше шепнешком за все по-безумните бълнувания на Сергей Андреевич Ачухов.

И така, когато зад прозореца тъмлеело Чьорное Сияние, над града му се явил черен ангел — с крила от гарванови пера, одеждата въгленова, косите цигански, лицето налято от тъмлина — с ониксов меч в ръката, заобиколен от мощен черен ореол, и възвестил, че Иркутск ще бъде унищожен. Гневът Божи, казал ангелът, се стоварва върху градовете, чиито фундаменти лежат върху греха, които израстват в грях и почитат греха — а в очите на Единствения няма по-голямо провинение от узурпацията на човека спрямо Създателя, Яхве е Бог Ревнив и Отмъстителен, а аз съм неговата стисната десница, казал ангелът. Човекът не може да знае истината — Бог знае истината; човекът вярва. Човекът не може да прави Историята — Бог прави Историята; човекът я преживява. Човекът не може да действа съзнателно срещу Божиите промисли — може, но тогава греши, греши, греши!

Учителят призовавал при ложето си своите мъртви роднини — шепнеше Зейцов, — призоваваше както живите, така и отишлите си роднини; нещо по-лошо, на призива на умиращия те идваха или във всеки случай Ачухов се държеше така, като че са дошли: разговаряше с тях, усмихваше им се, изслушваше думите им в мълчание, гладеше по главичките невидимите деца и стискаше ръка на приятелите от младостта. После отново се сгърчваше от пристъп на кашлица или задух, от които ставаше ту син, ту червен и от изтощение изпадаше в плитък сън, едва-едва отделен от смъртта. Никой не се осмеляваше да го буди — докато сам се събуждаше след четвърт час, след час или след няколко дни, за да заговори отново на своите гости, видими или невидими, с трезва или откровено лунатична реч, или в такова тяхно неуловимо смесване, че човек не знаеше дали през устата му говори мозъчна треска, или свещени мъдрости; с лед, с лед да го обложиш, може и истината да замръзне.

— … които смятат, че по този начин общуват с Бога. Хррркррр!

Но, приятели, питам ви аз, нима Бог не знае какво лежи в човешкото сърце, докато човекът не Му го каже в молитва, било на глас, било в мислите си? Не е такъв този разговор! Крррхррр! Не е!

… Силата и смисълът на молитвата не е в това. С Бога разговаряме не с думи и песни, не с някакви ритуални жестове, защото всичко това са инструменти на Лъжата — хррркррр, — казвам ви, инструменти на Лъжата! Не, приятели, с Бога разговаряме само чрез Истината, тоест чрез това, което е невъзможно да излъжеш: чрез самите нас, чрез нашия живот и нашата смърт. Това е единственият разговор на човека с Бога: че човекът е, какъвто е, че е живял, както е живял, че е постъпвал, хррркррр, както е постъпвал. И по същия начин Бог ни говори — не с гласовете на самозванците, които приписват на себе си Неговия авторитет, сред които искреният човек не е в състояние да се ориентира в Истината, — а чрез Своето дело, което значи чрез Творението, чрез гласа на света, с гласа на действителността, която е първата и последна инстанция на Истината. Затова, крррхррр, и това го запомнете, затова най-чистата молитва към Бога е Истината на науката, тоест езикът на материалния свят, който поддържа в битие човешкото тяло.

… Но как стои въпросът за света на духа, питате. Това е същността на молитвата, както ми се струва. Хррр. Има молитви за търпение, има молитви за храброст, молитви за утешение на сърцето, за сила на опрощението, за издръжливост на страданието, издръжливост на неправдите и несправедливостта. Но върши грях със суеверие и вяра в глупави магии този, който гледа на тях като на вещерски заклинания: ще кажа или ще помисля предписаните слова, ще падна на колене или ще целуна позлатения идол — и Бог ще ме дари с благодатта, за която моля. Как може с такава търговия и фокусничество да омърсяваш духа си! Крррхррр! Лъжа е това! Лъжа! Крррхррр!

… Тогава как да се молим? Я помислете, братя мои, не отправяме ли във всекидневния живот различни молитви на тялото? За да наберем енергия и да събудим членовете си, изпълняваме бързи, силни движения, подгонвайки кръвта в мускулите. За да спрем химията на гнева, стискаме юмруци и зъби, прехапваме устни. За да върнем равновесието на чувствата и разума, задържаме дъха си, забавяме биенето на сърцето. Учудват ли някого такива и онакива, хррр, гимнастически ритуали, практикувани от атлетите? Учудва ли ни войнишкото маршируване? Или упражненията на боксьорите, на борците?

… Разликата с тях обаче е такава, че молитвите на духа не се виждат и човек не е в състояние да научи на тях друг човек. Все пак не е трудно да разпознаем истинските хора на молитвата — крррхррр! — по същия начин, както лесно ще познаете атлета и опитните гимнастици. Атлетът на тялото властва над своето тяло и изгражда неговата сила; атлетът на духа властва над своето чувство, над страха и похотта, над сърцето и разума, и развива тяхната мощ. Човекът със силно тяло по-малко се безпокои за това тяло, хррр, затова е по-спокоен и по-добронамерен в ситуации, когато се изисква смелост. Човекът със силен дух не лъже дори и това да докара върху му преследвания от света на материята, защото никакво материално давление не ще промени неговата Истина.

… Пазете се обаче, скъпи мои, защото има и лоши молитви: за завист, ярост, черни похоти, ненавист. Крррхррр! Колко често ги изговаряме, без изобщо да съзнаваме какво вършим! Когато ожесточено повтаряме една гневна мисъл, когато шептим ругателство срещу ближния като литания, когато потъваме в лоши въжделения, когато градим блянове за неправда и унижение на другите, когато се радваме на тяхното нещастие или тържествуваме по повод техния провал. Крррхррр! Хррр! Не знаем, че се молим, но всъщност се молим — за какво се молим — на кого се молим — на Сатаната, на Сатаната, Сатаната! Крррррррррр!

Изтощен, той падна възнак на възглавницата и видимо изгуби съзнание. Господинът в костюм протегна ръка, за да провери дали Сергей Андреевич още диша. Дишаше. Стопанката занарежда погребална молитва — всички въздъхнаха, сякаш освободени от шаманска магия.

Излезе в преддверието.

Междувременно Зейцов бе запарил кафе, доста блудкаво впрочем, вонящо на прогизнали партенки; пъхаше насила чашки в ръцете на хората, само Шчекелников му се опря. Чингис гледаше от прага изпънатия на смъртното ложе Сергей Андреевич Ачухов и, чудо над чудесата, не произнасяше никакви укорителни коментари, нито стипчиви пагаворки. Току-що беше заклал човек; най-напред отиде да измие ръцете си, а сега, полускрит зад рамката на вратата, наблюдаваше Ачухов със спокойно възхищение.

— От колко време трае това?

Зейцов заразказва с шепот за дългите месеци агонизиране в мъки. Преди Филимон Романович да пристигне тук с царска грамота и с парите на своя радитель, Ачухов беше свил гнездо в някаква въшлясала къща, приют за отледени, пропъждал от себе си лекарите, които приятели му изпращали, и прекарвал дълги часове в молитви.

— Вярно ли е това, което се говори? — обърна се Шчекелников към Зейцов, когато той спря за момент. — Че те преживяват голямо удоволствие от това?

— За религиозния екстаз ли ме питате, господине?

Разбойникът поклати глава с отвращение.

— Трябва да има някаква умереност дори в разврата.

Преглътна кикота си заедно с отвратителното кафе. Откъде се взема това, че човек с най-голяма охота би прихнал с безсрамен смях на подобни сцени на смъртни трагедии? Ачухов умира — нима е смешно? Не. А все пак в цялата ситуация имаше нещо такова, на което единственият здрав отговор изглеждаше експлозия от грубоват хумор. Дали има народ, в чийто обичай е да се разказват анекдоти по време на погребения?

А може би причината за подобни мисли да е теслектрическият поток в главата му…?

Падна нощ, любопитството бе задоволено, време е за връщане у дома. Достатъчно смърт за един ден.

— Господин Шчекелников, там, на улицата, на снега, не забелязахте ли случайно онази папка…

Притича Зейцов, изтръгна чашката от ръката му.

— Събуди се!

Господа толстоистите, подчинявайки се на молбите на Филимон Романович, отстъпиха столовете. Сдържайки с усилие нелепата усмивка и нервните тикове, приседна на този, който беше по-далеч от върха на леглото.

Сергей Андреевич го гледаше внимателно изпод тежките вежди. Потърси с поглед Зейцов — беше избягал.

Откашля се.

— Извинете…

Повдигна ръка от постелята.

— Какво правите тук?

— Ах. Господин Зейцов ме…

— Познавам ви.

— Не, не. Бенедикт Герославски. Господин Зейцов казваше…

— Виждал съм ви — изхриптя умиращият Ачухов бавно, с мъчително замисляне след всяка сричка. — Помня лицата, помня хората.

Дали в съзнанието му бълнуване и реалност не се смесили докрай?

— Паметта — отрони тихо, — е оръдие на Сатаната.

— Ах! — Старецът разкри в усмивка останките от зъби. — Много добре. Ела по-близо, де, синко. Те няма да ни чуят.

— На мен също може да ми се струва, че помня различни неща. Какъв смисъл има да се пита дали е истина това, което не съществува?

— Миналото не съществува? Ай, тогава аз всъщност сега не умирам! Хррр. — Засмя се. — Филимон добре ви описа!

— Така ли?

— Как мога да умра — без минало? Как мога да бъда спасен — без минало? Как вие можете да живеете — без минало?

Надигна се. Старецът обаче изведнъж показа енергия на младо момче: хвана го за ръката, задържа я. Ще се дърпа ли с човек, стоящ над гроба? Седна обратно на стола.

— Зейцов вече ме е уговарял — процеди през зъби. — Той си мисли, че вие ще ме убедите? Че щом умирающият ме помоли, то аз ще се съглася на всичко? Клопка някаква, да? Така го е замислил! Шантаж! Изобщо не ме интересува вашата История с добавка Божието Царство!

Ачухов се забавляваше все повече.

— Хррр. Защото вие, хррр, не вярвате в Историята, хррр, изобщо. А нали — не виждате ли това? — ако няма История, няма Бог. Християнството е Истината за Историята. Отнеми на християнството Историята — какво ще остане? Нищо! Нищо! Крррр! Няма Бог на Лятото — там има само догадки, спекулативни школи, парламенти на идоли и дискусионни клубове на пророци. Истинското спасение е възможно само под Леда; истинското християнство — само под Леда; истинското добро и зло — под Леда.

… Защото ако я няма Историята — няма го и човека! Кррр. Ако не можеш да кажеш истината за миналото, тогава каква истина ще изречеш за което и да било свое дело? Всяка постъпка, всеки избор се ражда от миналото в бъдещето. В живота за един миг, за времето на едно трепване на пламъка на свещта — няма да направиш нито добро, нито зло. Само този, който съществува в Историята, може да притежава свободна воля. Как ще осъдиш убиеца, ако запомненото убийство, убийството, което е минало и не се извършва пред твоите очи — вече не е истинско, сигурно станало? Няма История, тогава няма и човек — има само примигване на химически молекули, хррр, и шарка от материя, хваната в настоящето.

— Не отричам.

— Не отричате.

— Ще ви издам една тайна — засмя се срамежливо, след което се наведе над Сергей Андреевич Ачухов, така че чак в ноздрите го удари вонята на болест, старост и запотено, немито тяло. Княгиня Блуцка поне използваше парфюми. Произнесе фразата с широко отворена уста. — Аз не съществувам.

— Ах! — натъжи се старецът.

— Да, да — поклащаше глава с детинско задоволство, сякаш от радост, че на възрастния е погоден хитър номер.

(Може би вината е на теслектрическия поток в главата, а може и на водката в жилите).

— Колко нещастен трябва да сте… — Старецът стисна пръстите му. — Чувал ли е някой за по-дълбоко отчаяние? Какъв по-голям мрак в душата и по-тежко светотатство? Сине мой! Дори и самоубиецът, осъденик, отдава с това убийство почит към Създателя: унищожавайки Неговото творение, коленичи пред Него и признава своята нищожност спрямо Този, Който Е. На самоубийците им е все едно за живота, защото най-много ги е грижа за себе си. Но вие, кррр, на вас ви е все едно за самия себе си! Още не е имало по-завършен нихилист. Хррррр!

Той се задави с кървава слюнка. Подаде му кърпата. Лявата ръка се тресеше толкова много, че не успяваше да се избърше. Помогна му.

— Хррр, хррр, мислехте, хррр, че ще ви моля за дума пред Отец Мраз и ще ви благословя. Кррр. Не. — Замаха с кърпата да се приближи още. — Хората си мислят, че преди смъртта над човека се изливат софия и някакъв висш гносис, а всъщност тогава е трудно да си събереш мислите дори по най-простия въпрос, така боли всичко. Хе, хе. Ето ви моята глупава мъдрост за вас: Идете и се напийте. Идете да полудувате с приятели. Изкачете се на висок връх в планината. Идете да половувате в тайгата, изправете се срещу див звяр. Намерете си девушка, мека и разкошна на сърце и тяло. Обявете се против всички по някой политически въпрос. Яжте до насита. Винаги си подарявайте минутка да погледнете към звездното небе, към искрящия на клона сняг, да погалите куче, да прегърнете дете. Всичко, което спечелите, харчете за материални неща за всекидневни нужди: най-хубави дрехи, от най-приятни на пипане тъкани, най-мили за окото прибори, дреболии, галещи дланта. Ако трябва да избирате от две блюда — изберете това, което още не сте опитвали. Ако трябва да изберете един от два града изберете този, в който още не сте били. Ако трябва да избирате живот — изберете този, който още не сте преживели.

— И това е молитва за съществуване? Това е молитва за тялото!

Ачухов губеше сили.

— Крррхррр. Сторете, според както сте запомнили.

Сега настъпиха часове на по-тежки бълнувания, когато болката стана непоносима за Сергей Андреевич и той вече не беше господар на реакциите на тялото, както и на издаваните звуци. А тъй като Зейцовото гадно кафе не помогна (водката го разгря, водката размъти главата му, сега водката го унасяше), клюмаше в ъгъла, опрял скула на издрасканата стена. Докато нов вик, крясък, оплетен в кашлица и кървав хрип, не го изтръгваше от този полусън и тогава разтъркваше очи за сцена на умиране, каквато никога не е била увековечена на платната, възпяващи мъченичеството на един светец. Ачухов, някога силен мъж, сега изсушен до едрококалест скелет, се мяташе по измърсеното ложе, плюейки кръв, слуз и всякакви гнусотии. Стопанката безцеремонно го обръщаше в постелята, увиваше го в одеяла, опитваше се да го обездвижи, когато искаше да се надига и да къса всичко наоколо. Подаваха му вода, някакви медикаменти във водата; давеше се.

Зейцов изчезна за момент и се върна с шише „Поклевска“. Пийваше, скоро и без изобщо да се крие. Бяха му нужни три мощни глътки, за да влезе най-сетне и да погледне Сергей Андреевич в това състояние. Очите на екс-каторжника веднага се овлажниха, ръцете му се затресоха, от гърлото му се изтръгна отчаян стон. Ридаеше за учителя си, за света, за себе си.

— И аз какво сега, ех, Боже, за какво да продължавам да живея аз, глупакът, щом всичко наоколо в голяма болка и нещастие се обръща, да спасявам безпросветните мужици, няма да ги спася, да спасявам Русия, няма да я спася, исках да спася поне един добър човек, но не и не, винаги всичко наобратно — за какво ли му е на света този Зейцов Филимон Романович, само за посмешище.

— Нямате ли тук поне някаква почтена работа?

— Работа! Че нима аз някога съм пил за свои?

— Когато изтрезнеете, идете в канторите на Круп в Часовите кули, Лабораторията търси съвестен пазач — вие сте образован човек, ще се представите добре, ще ви вземат дори и след каторга.

— Каква работа, когато баща ми умира! Боже! — И цап за „Поклевска“.

Шчекелников веднъж и втори път даде знак откъм вратата: да тръгваме оттук. Завъртя глава отрицателно. Ще се изседи до края. Зейцов бе прав, това нямаше да трае още дълго, Ачухов ще умре тази нощ; замръзна.

Междувременно той изхъркваше неразбираеми признания, викаше гневно, неизвестно от какво така пламнал, към видими и невидими хора, извръщаше мътен поглед към стената, към тавана, към прозореца, с тях водеше разговор за минали работи, стари грехове, лица от миналото, правдиво или фалшиво, как да познаеш — няма начин; умираше разгорещен, в треска, тоест в несигурност. Викаше майка си. Викаше братята си. Викаше някакви жени, непознати на Зейцов. Викаше Бога. Идваха ли, или не; можеше да се съди само по упоритостта, с която повтаря призивите. Цялата стая вече засмърдя на урина, изпражнения и стара кръв.

Призоваваше и Бенедикт Герославски — редувайки го с Филип Герославски. На тях разказваше за някакъв Черен Лабиринт, под небето на Черните Сияния, върху поле от черен лед. Светлината — говореше, хъркайки — тук не се управлява от законите на светлината и окото вижда неща, които не вижда, тоест Истината, хваната в материя. Истината, нареждаше, има формата на съвършено кълбо и може да се докосне. Лабиринтът на полето на унищожението е затова — да погуби тези, които не забелязват Истината. Шестима тръгнаха, изхъркваше, нито един не се завърна. Лютите, нареждаше, лютите се носеха като река. Слънцето изгряваше черно като въглен и се криехме под желязо от живи лъчесенки. Скулптури от лед ни разказваха историята на света: който видеше себе си, пропадаше под земята. Не ни трябваше да ядем и не ни трябваше да пием и не трябваше да дишаме; не успявахме да умрем. Мамутите, нареждаше, мамутите, мамутите показват пътя.

На разсъмване настъпи обрат. Заспа за малко. Господата толстоисти сложиха в ръцете му Евангелието. Когато отвори очи, ужасен, привлече книгата към устата си, но съвсем не с намерение да допре устни в набожна целувка, а се покри с нея като дете, поглеждайки иззад обложката с накървавено око. Смъртта вече беше близко — Ачухов можеше да изтръгне от себе си само момчешки шепот. Кой? Кой? Какво? Какво иска? Къде? Какво? Какво? Пламтящ, разтапяше се във въпроси, все по-прости, по-кратки, все по-безадресни, безцелни, като химическо съединение, което се разлага до самите си първоелементи. Какво? Какво? Какво? Разкопа постелята и одеялата, голият крак, нашарен с черни жили тмеч, обагрен с петна от многобройни измръзвания и Бог зае още какви болестища, риташе ритмично в таблата на леглото, леглото се тресеше и подскачаше. Сергей Андреевич, в изблик на голяма емоция, не беше вече състояние да си поеме дъх; с последните си думи изхъркваше от дробовете останките от въздух и кръв. Не чувате ли? Не усещате ли как се тресе земята? Мамутите, мамутите дойдоха за мен! Про-про-падам. Пропадна.

Господата го прекръстиха, затвориха клепачите му. Стопанката хвърли още въглища в печката. Стана. Филимон Романович Зейцов, пиян като свиня, клечеше до леглото и шумно хлипаше, притиснал буза до дланта на мъртвия. Пристъпи, погледна за последен път Сергей Ачухов. Не го позна, толкова много се бяха променили чертите на лицето му, когато душата бе напуснала тялото. Опря се на високата рамка на леглото, защото му се зави свят. Чувстваше, че непременно трябва да каже нещо възвишено, да изрече думи с голяма тежест, а същевременно бе изпълнен с увереност, незамъглена от алкохола, че неминуемо ще изрече тук някаква шутовска глупост, от която ще изпитва срам месеци и години, ако не до края на живота си. Олюлявайки се, сякаш зашеметен от тази смърт и тази смрад — възможно ли да вдишаш смъртта в дробовете като опиумно изпарение? — отвори уста и…

Господин Шчекелников го изведе на улицата. Студът, ясното утро и градският живот го отрезвиха. Слънцето едва изгряваше иззад кулата на Сибирхожето. Потърси на чистото небе покривите и кулите на губернаторската Цитадела с нейните тъмлисти часовници. Лъчесянката на черен фон показваше осем часът. Трябваше да отива в Зимни Николаевск, на работа. Господин Шчекелников обаче посочи в противната на Мармаладницата страна, към куполите на храма „Христос Спасител“.

Чингис купи тмечка и веднага хлътна в кораба. Спря в притвора. Стъпките на квадратния гигант отекнаха с кратко ехо във вероятно съвсем пустия храм. И за кого беше дошъл да се помоли: за пилсудчика, когото закла през нощта, или за Сергей Андреевич Ачухов? Този път не можа да сдържи гърления кикот зад стиснатите зъби. Опирайки се с ръката в ръкавица по стената, с глава, наведена напред като срещу вихър, пристъпи навътре в голямата църква, на изток, тоест в лъчистата тъмнина. Целият кораб, до самия иконостас, изпълваха редуващи се потоци тъмлина и светлина. Защото не само куполите, в които бяха инвестирали Иркутските холадпрамишленници, но и по-голяма част от обзавеждането и вътрешната декорация бяха изработени от скъпоценния тунгетит, от многоцветни зимлязни хладоиди, в златни инкрустации. Тъмлината от многобройните тмечки, падайки върху тунгетита, се отразяваше с огнисто сияние — то пък се вливаше в сферите на отвъдмрака, където се разтваряше като мляко в мастило друга светлина, чиста слънчева светлина, струеше през прозорците — но и за тъмлината бяха отворени тук прозорци, водещи направо в черни адови бездни: огледала, окачени симетрично между иконите. Тъмлината от тмечките се отразяваше от тях в едната и в другата посока — който е преминал през голямото празно пространство от притвора до аналоя, е изтъмлил наоколо чудовищна лъчесянка, от мозайката до високия свод, към всички посоки в храма, върху хилядата икони и безбройните лица на Бога и увековечените на тях светци.

Отиде бързо встрани, приседна на пейката край стената. Лош, кисел вкус се събираше в устата, нямаше с какво да го изплакне, като че беше пресъхнала всичката слюнка. Отвсякъде гледаха тъмните очи на небесни фигури, широко отворени в израз, на тъжно учудване. Христос Пантократор от главния ярус на иконостаса протягаше благославяща десница с пръсти в кръстен жест, възпиращ или приканващ гледащия, не можеше да се каже от това разстояние. Иконата на Спасителя Велик Първосвещеник в реда на Дейсис — Бог върху зимлязен трон, с царе, чудовища и люти в нозете му — и Мандильонът отдолу бяха изпълнени в тунгетитна техника, покрити със слой пух-злато. Точковите огледала насочваха към тях под остър ъгъл потоци тъмлина, от които Спасителят изплуваше в поразяващия огън от тунгетитен отвъдмрак, в облак от зимлязни дъги, очертан със златна линия, в ореоли от божествена белота. Не би могло да се намери по-силна символика за архитектурата на светлината. Скри лице в дланите си.

Беше ли прав Ачухов? Отчаяние ли е това? Прехапа език. Но Сергей Андреевич вече гледаше от другата страна: не можеш да вярваш в съществуването на Бога, без да вярваш в съществуването на човека. Битието и Историята — Историята, тоест истината за Битието в миналото — представляват фундамент на всяка религия и морал. А ако се погледне отблизо, те са и основата на характера на човека. Разумът може да предложи милион аргумента за несъществуването, но самият факт, че не ходиш по улиците, като обиждаш, биеш, стреляш в когото ти падне — показва, че тук само разумът не е достатъчен. Всяка изречена дума, всеки жест, гримасата върху лицето и конвенционалното поведение — доказват силата на Историята.

Но дори искрено да го желаеш — как можеш с просто решение да започнеш да съществуваш? как можеш да преминеш самопроизволно от небитие в битие, от несъществуване към съществуване?

Това е божествен, не човешки прерогатив: призовават се за живот божествата; хората се създават.

Задача несравнимо по-лесна: да повярваш в собственото съществуване. Но как да си заповядаш да вярваш? Аналогично на вярата в съществуването на Бога, и вярата в съществуването на човека е или спонтанна, или изобщо липсва. Ще се намери ли някой, който, след като изслуша теологичните аргументи, ще каже — да, убедихте ме, искам да вярвам, ще щракне с пръсти, et voilà — повярвах? Та това е абсурд!

Разкашля се в ръкавицата. Студена горчивина слепваше глътката. Образите на Бог и на светците гледаха през завесите от тъмлина и светлина. Някой премина в далечината покрай клиросите^[5], в огледалата избухнаха лъчесенки, за момент вътрешността на храма „Христос Спасител“ се изпълни с нова архитектура от противомрак, образите върху „Тайната Вечеря“ над царските двери на иконостаса засияха с пух-златото и литургичните багри: червено, небесносиньо, зелено, жълто. Обърна глава, опря се на студения зид. Вярват не защото някой ги е убедил, а защото така са замръзнали. Никой в Страната на Леда не е изгубил вярата си и никой не е придобил тук нова вяра. Единственото, на което може да разчита, е помпата на Котарбински и на късмет в хвърлянето на монета. А монументалните светилища са като твърда форма, замръзваща върху водата. Ох, не биваше да влиза в църквата, виждал ли е в православния Иркутск някой да влиза в църквата „Успение Богородично“? Та нали не ги прогонват с огън и палки оттам — само че никой дори не се приближава, поразен от очевидността на Истината и Лъжата. Правилно казваха правадниците в Транссиба: в страните на Леда не може да съществуват две еднакво истинни вери. Ако е истинно православието — тогава римският католицизъм не е; ако е истинен католицизмът — тогава православието не е. Достатъчно се наслуша тук от руснаци и не-руснаци. Поляк — а-а-а, значи еретик! Нямат никакви съмнения относно истината за историята на Христовото наследство. Историята сама показва тази истина: Първият Рим е паднал, защото се е залутал в католическата ерес; Вторият Рим, тоест Константинопол, също: паднал с двайсетина години след като се е присъединил към латинската ерес. Останал е Третият Рим, Москва. Линията на наследяване е ясна и категорична: Киевска Рус приема кръщение от Византия, София Палеолог, племенница на последния владетел на Византия, се оженва за Иван III Грозни^[6], като донася при това в Москва съкровищата на християнската софия, голямата библиотека на Константинопол; Русия приема от Константинопол герба с двуглавия орел; градовете на средновековна Рус израстват по архитектурния модел на Константинопол, който на свой ред е израснал по поръчение на император Константин като огледално отражение на Първия Град, Йерусалим. Не може да се отрече — ето го истинното християнство. Тук не те склоняват насила да се отречеш от ереста, защото знаят, че това е невъзможно — замръзнал си еретик, — но същевременно не се и съмняват, че си прокълнат в своето упорство и заедно с всички свещеници, епископи, катедрали и богатства на Фалшивия Рим вървиш право по пътя на осъждането, с всяка крачка все по-далеч от светлината на Божията единоправда, в тъмлината, в горещия мрак, миришещ на желязо, под черното Слънце на Подземния Свят…

Сепна се за момент, но веднага отново оброни глава на гърдите. Дали храмът е отопляем? Тъмлиста пара тече бавно от устата му като кръв, изпускана от вената. Танцуващите лъчесенки осветляват поредни фрески на отсрещната стена. Червата му се преобръщат, организмът се надига на бунт. Може би водката, а след нея и блудкавото кафе, погълнати на полупразен стомах, или пък тежката миризма на смъртта да са навлезли дълбоко в дробовете, а е възможно и алергия на Истината към Лъжата, на Лъжата към Истината — спомни си животинската неприязън на Горубски към Кожелцов и на Кожелцов към Горубски, — не биваше, не биваше да влиза в църквата! Прегъва се на две и повръща върху мозайката в храма. Лъчесенките застиват върху иконите, светците гледат в изумление, гледа и сащисаният дякон, спрял на половин крачка от него. Свлича се на колене, изтрива устни с шала; треперещата ръка машинално нахлузва миражостъклата на очите. Чернота и белота, злато и сребро, мрак и светлина се преливат, фигурите на светците изпадат внезапно в дълбоки контрасти, в кладенци на перспективата, а дяконът се разтапя до иконична фигура, очите му стават все по-огромни, черните вежди се разтеглят, носът изтънява, лицето се удължава и набъбва със светложълта багра, ризата върху кожуха му блести с пух-злато. Изпраща извинителна усмивка към него, а Срамът, проверен приятел, вече пали вътрешността, гърдите и лицето. В Лятото би могъл да се скрие под многоцветна неувереност и да забрави дори за самия въпрос, но в Леда — в Леда се знае добре какъв Бог гледа отгоре към човека. Няма вярващи — има само опознали Истината и тези, които не са я познали. Дяконът се приближава, навежда се, подава лъчиста ръка с неестествено дълги, тънки пръсти. Отблъсква я лекичко и олюлявайки се, опипом покрай стената, изскача от църквата на улицата. Който в Леда си отива от истинната вяра, прави го с ясна убеденост в Лъжата; няма лутащи се. Който върши зло, съзнателно се противи на Бога. А който в Леда умира, наистина умира…

Бележки

[1] Ваш си е бащата, ваш си е животът; свободен сте да правите каквото намерите за добре (рус.). ↑

[2] Научно Общество за изучаване на черната физика „Кайзер Вилхелм“. ↑

[3] Тук gl — от glacions — леден. ↑

[4] Орография — дял от геоморфологията, занимаващ се с елементите на релефа на Земята. ↑

[5] В православната църква — място с подиум и декоративна оградка, където по време на богослужението стоят четците и хорът. Клиросите и пеещите на тях представляват хоровете ангели, възпяващи Божията слава. ↑

[6] Иван III, велик княз на Московското княжество (1462–1505), всъщност е дядо на цар Иван Грозни (1533–1584). — Бел. NomaD. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (45)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За смъртта в сегашно време

Яцек Дукай
Лед (45)