Яцек Дукай
Лед (42)

За счупената копейка

— Като продавач например, или канцеларски помощник, а може и деловодител в някое счетоводство.

— Но пане Бенедикте! За Бога! Гони ли ви някой?! — Пан Войслав, безкрайно огорчен и разчувстван, чак се хвана за сърцето (вярно, сбърка точно от коя страна на тялото да се хване). — За нас е истинско удоволствие да ни гостувате! Децата ви обичат! Много! Жените също — защото имат с кого да разговарят. Не ви ли го казват? — че сте невероятен слушател не го ли казват?

— Защото говоря малко.

— Пане Бенедикте! Ако се притеснявате за тези няколкостотин…

— Трябва да работя — повтори с тъпа упоритост. — Трябва да си връщам дълговете.

— А нима аз говоря за някакви срокове! Настоявам ли за връщане?! Не!

— Вие сте дори прекалено гостоприемен, не мога да кажа лоша дума. Но какво? — месец, два, кой знае кога Шембух ще ме пусне — и аз трябва като резидент-неудачник да вися тук, подобно на стара леля, догаряща на фамилната трапеза? А няма да отида да моля за никаква работа от Зимата! Затова си помислих за тези зимлязни фирми както чувам, почти всяка втора е с полско име — вие ги познавате отлично.

Изпи остатъка от чая и остави чашата. При това неволно спря поглед върху ноктите си: не че бяха изгризани (защото не бяха), а че са съвсем бледосини, без никаква розова ивица в основата. Един от видимите ефекти от нискотмечната диета във високотмечната среда в Страната на Леда. Продължаваше да има усещането, че тъмлинната аура от неговото тяло и облеклото му се различава от аурите на лютовчиците: светлинната перверзия е с една и съща интензивност, но векторът е точно обратният. Хората обаче не обръщаха внимание на това.

— Дори не споменавам пан Порфирий, може би ще бъде неуместно — но един Хорчински например…?

Пан Войслав махна с ръка, сякаш прогонваше муха.

— Че къде научихте за чичко Хорчински? Хорчински отдавна се продаде на Круп срещу харбински акции, шестнайсет за сто, горкият той… — Пан Войслав се тупна по корема, скубна брадата си и погледна изпитателно, сякаш проучвайки наново човека, с нескрито подозрение за измамничество.

Може да забележи, помисли — но не отклони очи, а отговори на погледа с прям поглед, като поповдигна още малко глава и стисна устни. Може да се досети; нали което е замръзнало, не може току-така да промени формата си.

Но не — защото от къде на къде пан Велицки ще познава тайнописите на черната физика?

Пан Войслав изпусна въздуха от дробовете си.

— Е, убедихте ме! — плесна с ръце. — Мъжът трябва да има някакво занимание, мъжът трябва да чувства силата на ръцете си. Ако не може да печели сам, той е предоставен на чуждото благоволение, живее като държанка — тук сте прав! — Хвана верижката, погледна циферблата на часовника-луковица. — Ще изпратя Трифон, пан Цвайгрос ще успее да ни отговори. Пригответе се, пане Бенедикте, отиваме!

— Сега? Но аз току-що се върнах.

— А откъде ни се връщате така на разсъмване в последно време, любезни? Някъде в града ли закусвате? Или сте си прелъгали някоя красавица, а? Но ако е така, по-скоро бих разбрал вечерните разходки, хе, хе. Няма да сте първият, когото Амор ще е уцелил тук.

Беше 13 септември, свети Йоан Златоуст, събота сутрин, след късна закуска в дома на семейство Велицки. Мразовити лъчи от лятно Слънце грееха във високите прозорци на трапезарията; по миражостъклото се стичаха витражи. Лютият се беше вмразил обратно в Ангара, което повдигна духа у всички на „Цветиста“. През нощта на Мачуш беше паднал млечен зъб, затова получи от тате тежък половин империал — сега си светеше с него в очите, застанал до прозореца, и изпращаше златни слънчеви зайчета през миражостъклото. При това стоеше с широко зяпнала уста, с извито към бузата езиче; преставаше да го върти във венеца само когато в стаята влизаше някой нов — старият доверен слуга Гжегож, прислужницата, готвачката, гувернантката, Трифон, — тогава Мачуш обръщаше към него лъскавата монета и го гъделичкаше по лицето със светлинката. — Имам пиричка! — съобщаваше. — Имам пиричка!

Тръгнаха с пан Войслав към кафенето на Вител — в улица, пряка на Главната, на третия етаж в представителен каменен блок в стил сецесион, над фирмата на нюйоркска Германия, входът бе откъм страничното крило. На стълбите се разминаха с шишкав полуазиатец, който намяташе забързан шубата на гърба си. — Какво, бягате ли? — заговори го пан Войслав. — Къде така сте се разбързали? Онзи само изсумтя и продължи тичешком надолу. — Ужецки — поясни пан Велицки. — От майка китайка, но сам той е православен староверец, прави големи пари от пресован чай, мъж, който струва половин милион суха пара.

Даде си сметка в каква компания му предстои да влезе.

Преди още пан Войслав да успее да предаде палтото си на гардеробиера, към него се хвърли млад семит със зализана черна коса, пращящ от нервна енергия; явно беше забелязал Велицки през стъклените врати на вестибюла.

Сграбчи го и започна без предисловие:

— Седем хиляди пуда мръсна чартушка, след три дни на страничната в Инокентиевски Едно, авансово плащане четиридесет процента, моят човек държи акции на Штурц и Горубиев, авизо Брухе и компания, Фишенщайн преди малко ми даваше двайсет и шест и половина, половин третина от табора на Петрицки, какво ще кажете, господин Велицки?

— Той е давал, защо не сте ги взели?

— Кой казва, че не съм ги взел? Да не съм с болен мозък, за да не взема, след като дават? Взех! Аз ви питам какво ще кажете, защото знам, че имате зъб на Фишенщайн.

— Но какъв е гешефтът тук, господин Рибка?

— Винаги има гешефт! — Разгорещеният младеж дръпна Велицки настрана, неизвестно защо, след като не сниши гласа си ни на йота. — Аз ще имам следващите пет хиляди пуда другата събота и тогава ще мога да ги продам за двайсет и седем или и осем. Но…

— Но до следващата събота Шулц може десет пъти да обяви отваряне на Зимната железница.

— Тогава аз бих ви ги продал днес за двайсет и пет, е, нека Бог да ме накаже за глупостта ми, двайсет и четири хиляди и седемстотин, и ще се изсмеете в лицето на господин Фишенщайн, зелен червей ще изяде Фишенщайн!

— Продавате ми чужд риск, господин Рибка. — Велицки без особено усилие се измъкна от прегръдката му и бутна вратите към главната зала. — Аз днес да гарантирам вашите следващоседмични руди, а в понеделник да прочета във „Вестник“, че е отворена кежменската линия и тогава всички да ми се изсмеят в лицето.

— Повторете ми това след седмица, когато никъде няма да намерите получиста чартушка по-ниско от трийсетак!

— Да сме живи и здрави, вие май плащате на Пилсудски, господин Рибка.

— Какво? Как? Кого?

Влязоха в залата. Пан Велицки веднага се насочи към масичка под гигантско огледало в позлатена рамка.

— Къде е Валдус? — запита двама тъжни блондини в измачкани костюми.

— У Цвайгрос. Чете ли това? Оскърбително до Бога!

— Какво има там?

Блондинът отдясно удари по вестникарския чаршаф, разтворен между чая и сушените плодове и орехите.

— Подпишат, не подпишат мирен договор — военният данък ще си остане още най-малко година заради, цитирам, нуждата да се възстанови военният потенциал на Империята.

— Къде го прочете? А! Още не е официално.

— Отивам при Педушчик — обяви с мрачен тон блондинът отляво. — Ще му поднеса главата си на тепсия. Ако Победоносцев отново даде Шуплестия Дворец във владение на Тисен, ще се продам. Да ме порази лютият, ще се продам!

— Е, хайде, ще се продаваш…! — прихна пан Войслав, докато сядаше с пъшкане на креслото до тях, после помаха на келнера. — Ако се налагаше да се разпродавате, трябваше да го направите по време на стачката на шаманите. Колко измъкнахте от варшавските трамваи, петдесет хиляди? Господин шеф, може ли да помолим за самовара при нас!

— Продавали сте зимлязо за релсите във Варшава? — намеси се в разговора. — А кой изпълнява договора за хидравликата там?

— Моля?

— Как стоят нещата във вече превзетите от Леда градове? Не се ли подменят тръбите?

Пан Велицки пое формалностите.

— Да ви представя пан Бенедикт Герославски. Пристигна неотдавна от Варшава. Слушайте, Ужецки излетя оттук като попарен — заради този данък ли е?

— Последните курсове от Йевропа, Хамбург и останалите борси, акциите на Банкферайн отишли в канавката на четиридесет и пет крони и петдесет халера.

— Я покажи!

— Рублата стои на двеста и шестнайсет крони и дребни.

— А понеже вие сте голям спекулант, дали някой ще се сети да обърне всичко в четирипроцентови ценни книжа и държавни облигации.

— Каза господин специалистът по профукване на състояния.

Тези двама умърлушени блондини бяха братята Гаврони, синове на Якуб Гаврон от Лодз, селски син, който натрупал състояние от шевни машини и дал на децата си образование в европейски училища; но се задавил с костилка от слива и напуснал света на зноя и парите само на четиридесет и шест години, като оставил на близнаците Ян и Януш повече от триста хиляди рубли суха пара плюс няколко лодзки инвестиции. Инцидентът със сливата станал през хиляда деветстотин и десета. До хиляда деветстотин и тринайсета братята успели да профукат почти цялото богатство. След като опропастили бащинията, се захванали да правят свой бизнес, а Иркутск на зимлязото им се сторил най-доброто място за това. В което не се излъгали. Междувременно Ян се оженил и станал баща на дъщеря и син — израснало ново поколение Гаврони. Сагата би могла да се повтори.

На чаша чай и петифури, на кафе и топли плодови пироги пан Велицки обсъждаше тук, у Вител, бизнес интересите полусериозно, по кафеджийски. За момент при тях на масичката се отби споменатият Фишенщайн, внушителна фигура с прошарена грива, прошарени пейси, в черен халат, подпиращ се на дебел бастун като прът на знаме, лявото око — угаснало и издълбано, заменено в хлътналата очна орбита от миражостъклено топче с тунгетитна зеница — когато я насочеше към нещо в този полусляп поглед, веднага настъпваше промяна в цветовете и лъчесенките, изтичащи от нечовешкия гледец. Пан Войслав стана, поздравиха се изключително любезно, с подобаващото за солидни търговци уважение. Завърза се разговор на полски, руски и на идиш за това и онова — едва в края му се ориентира, че ставаше въпрос за това кой за какъв проект ще даде гласа си на най-близкото заседание на съвета на Сибирхожето, и по-конкретно — кому какви концесии за производство на хладоиди да бъдат дадени. Братята Гаврони наостриха уши. Нито Велицки, нито Фишенщайн бяха членове на съвета на директорите и акционерите на Сибирхожето, но тяхното мнение оказваше влияние върху гласовете на заседаващите. Разбра също, че тъкмо по този начин се прави политика в Иркутск, такъв е гласът народен и този е начинът за прилагането му в решенията на властта: не през градската дума и политиката, отдолу нагоре, а през гласа на парата.

Пан Велицки тръгна да изпрати Фишенщайн до входа, а братята Гаврони с охота започнаха да разказват едно-друго, оцветявайки обясненията с нерадостни жалби. Сибирхожето можело да си гласува, каквото си поиска; на практика именно Победоносцев решава въпросите с правата за експлоатация на гнездата на лютите в Зимни Николаевск, както и в целия Сибир. Най-устойчивите и най-дълбоки гнезда се намират в така наречения Шуплест Дворец, чиито трансмутационни мощности се изчисляват на пет милиона пуда и отгоре годишно. Холадниковият концерн на Тисен в компанията на дружеството на Белков-Жилцев получават повечето договори с Военното министерство на Русия, в това число и всички контракти за зимлязо за строежа на корабите на Зимния флот на Пацифика.

— Отделен е въпросът, че ни задушават с данъци — роптаеше Ян.

— Данъкът е за това, да се трови животът на порядъчните хора с него — пригласяше му Януш.

— А да не говорим, че докато тези военни приоритети остават, няма да се доберем до холадниците.

— Цените на естествените находища отново ще стигнат небето.

— Свраките и геолозите-проучватели ще се стрелят из тайгата.

— Процесите ще блокират земята.

— Ще се множат разбойниците.

— Ще крадат, ще крадат.

— И ще подкупват шаманите.

— Ще изпотъпчат Пътищата на Мамутите.

— Когато на харбинската борса зимлязото стоманена проба прехвърли седем рубли за пуд, пак ще пламне войната в Подземния Свят.

— Фишенщайн е умен, че инвестира в имоти.

— Че изгубил ли е някой някога в търговията със земя? Тук вече няма дори къде да се погребват хората.

— Гробищен бизнес! Това е идея. Пристигат с хиляди и какво правят? Измират.

— Само че трябва да се прокара добър закон, така че градската дума да плаща за всички бедняци.

— Не бери грижа, не бери, вестниците ще привлекат поповете и мекосърдечните съпруги на нашите големци, тогава кой ще вдигне ръка срещу християнското милосърдие? А?

Тук си спомни за Иркутските гробари, които явно много добре се самоуправляват.

— Не е така, пане Бенедикте. Йерозолимското гробище е закрито още през деветнайсети век; сега там на практика се погребват само католици. Но действащо или не, кладбището трябва да се поддържа от бдителни дежурни гробари, за да могат да вписват в регистъра всяко измразяване на лют изпод земята. После трябва да тръгне след него и да събира останките от покойника, за да ги върне обратно в гроба — имаме такива повторни четвъртпогребения, в Иркутск ще намериш обширно гробище до всяка църква, а църквите тук са много. Защото, виждате ли, тази материя, която крачи в смръзляка по улиците на града, това не е само вода, тоест лед, но и всякакви случайни частици, които той там е събрал със своя мраз под земята. Което означава също и парчета от труповете на покойниците, погребани под кръста, ако е преминал точно през тях. Би ли искал да видиш разнесена по покривите и тротоарите своята блаженопочивша майка? Ето, затова плащаме на гробарите.

Огледа се из салона. Съботното предобедно време беше причината гостите засега да се броят на пръсти. В преобладаващото си мнозинство това може би наистина бяха поляци. Не забеляза нито една жена.

Под слънчевия ландшафт отсреща седеше мрачен червенокос тип с телосложението на Лонгинус Подбипента^[1], но с учудващо малка глава, бодната на дълга, дъгообразно извита шия, в този момент — сведена ниско, с нос в халбата. Но очите му под гневно събраните вежди следяха всяко движение в кафенето и със сигурност нищо не се изплъзваше от ушите на рижия; знак за повишено внимание беше червеният проблясък в зениците и стиснатите около полупразната халба лапища, създадени като за топор.

— Това е господин Левера, нашият местен графоман — прошепна Велицки, който се върна и седна отново при изпускащия пара чай. Съветвам ви да не го приближавате.

— Какво, хапе ли?

— Когато прочете нещо добро и то не е негово. — Пан Войслав се засмя под мустак. — И под никакъв предлог в присъствието на Левера не споменавайте Вацлав Шерошевски, нито някое от неговите произведения. Левера до края на живота си няма да му прости. Представете си, той си е въобразил, че ще бъде пророкът на Новия Сибир, но каквото и да напише, винаги се оказва, че с половин година го е изпреварил Шерошевски.

Две маси по-нататък сърбаше кафето си широкоплещ брадатко в украсена с цветна шевица на кръстчета рубашка. Някой си Горубски, единственият руснак в кафенето. А под часовника зад него седеше докторът по право Зенон Мишливски, секретар на господин Цвайгрос.

— Той ще стои на вратата и ще посреща гостите — продължаваше пан Войслав полушепнешком. — Представете му се любезно и гледайте дали ще подаде ръка; ако подаде, това е добър знак, влизате. Седнете тогава някъде край стената и там стойте и слушайте, докато не пречупим. После можете да разговаряте за работа.

Разтърка отгоре лявата си ръка, още мравучкаше под кожата.

— Надявах се вие да ме препоръчате на някого — може би на хора от Круп.

— Ох, ами нали точно това правя! Ако влезете — по-добра препоръка от това не ви трябва, питайте и искайте смело. — Изкашля се силно. — Почтено би било аз сам да ви…

— Но моля ви! Наистина!

— Не, не, та нали имам във фирмата една дузина щатове, на които бих могъл да ви пробвам. Само че виждате, времето е такова, ако не беше Пилсудски, кой знае — но точно сега се налага дори да спирам хора от работа за няколко седмици. Затова…

— Карате ме да се срамувам, пане Войславе.

— Не, не, не — махаше с кърпичката пан Велицки, неловко усмихвайки се. Сръбна от чая си и погледна часовника. — Единайсет и трийсет, ще започнат да се събират.

Така беше, гостите постепенно ставаха все повече: влезе един, втори, трети. Всички се познаваха; най-напред минаваха от маса на маса, разменяйки поздрави, после намираха места и стреляха с пръсти към келнера.

Влезе за момент търговецът на кожи Кожелцов, търсеше някого. Но при вида на Горубски червенина заля лицето му и започна да се тресе като в треска; подпрян с две ръце на посребрения си бастун, започна да бълва с театрален шепот груби оскърбления.

— Какво му е? — запита.

— Кожелцов и Горубски бяха сърдечни приятели, заедно държаха голяма част от търговията с държавни кожи.

— Държавни?

— Значит, от налозите на ловците. Но Кожелцов си хареса дъщерята на Феликс Гневайло, влюби се, завалията, до смърт. Здравейте, здравейте, господин Порфирий!

На масата седна Порфирий Поченгло.

— Кога се случи това? — продължаваше пан Велицки. — В отдавна отминали времена, в хиляда деветстотин и седма като че ли.

— И какво, този Горубски също ли й е правил мили очи?

— Не, не. Само че пан Феликс Гневайло беше железен шляхтич, хич и не мислеше да дава дъщеря си на цезаропапист. И Кожелцов се покръсти в римски обред. Защото, виждате ли, това беше след указа за толерантността на Николай Александрович, така че той имаше право на конверсия; не много след това Столипин отново отмени тези религиозни практики. Но — вече бе направено, Кожелцов стана римокатолик, съпруг на полякиня, и сам бързо започна да се ополячва. Горубски за малко не получи удар. Опитваше се да му говори и така, и иначе, водеше му попове, учени дякони, дори се опита да отврати самата Гневайлувна от приятеля си — всичко напразно. Изпоядоха се жестоко. Колкото повече Кожелцов ставаше католик, толкова повече Горубски — православен. Колкото повече Кожелцов полски, толкова повече Горубски — руски. И така във всичко. Кожелцов изкупува рогат добитък, Горубски точно в този момент разпродава рогат добитък, дори на загуба. Кожелцов е размразенец, затова пък Горубски — заклет леденист. С времето може би щяха някак да се спогодят и помирят, но междувременно дойде Ледът и — така си замръзна.

Пан Поченгло кимаше с глава, потвърждавайки. Сега всички вече следяха бързо нарастващата свада между Кожелцов и Горубски.

— Моите земи, обещани от година! — гърмеше Кожелцов на полски, впрочем без да внимава много-много за произношението.

— Па русски уже не гавариш! — иронизира го Горубски, без да вдига глава от кафето си.

— Да имаше поне някаква печалба от това!

— Хайде, не се кахъри, моя си е печалбата, мои са си парите.

— Реакция проклета, всички сте псета на градинаря, сами не печелят, но и на другите не дават!

— Ами вървете, вървете, правете, каквото ви е угодно — само не в моя живот на този свят! И не на моите деца! Вземете се затворете в някой хутор сред тайгата като онези скопци или други кривоверци, в пустошта, дето никого няма да развращавате с вашето безсрамие, и там се режете, съвкуплявайте се със свине, палете печките с рубли и с икони — или каквото сега планират там най-горещите прогресисти на света.

Кожелцов беше вече червен като китайски лампион, изглеждаше така, сякаш под бръснатият му по сарматски модел перчем наистина ръси димна потъмлина.

— Господине, ти си твар, звяр и пропаганда!

— Господин? Господин? — цвилеше Горубски. — И сега се каниш да ми господинстваш?

Компанията около масата трудно сдържаше смеха си.

— Няма ли някой да ги успокои? — каза. — Още малко и ще си налетят.

— Ами, това е само чешене на езиците.

— Нещо много са се нагълтали с политика.

— Кожелцов замръзна като голям демократ — измърмори Ян Гаврон, пъхна бучка захар под езика си, отпи от чая си и смени темата. — Вие споменахте нещо за тръбите — много е възможно. Тунгуская Холад-Железапрамишленная Кампания продаде по силата на петербургски контракт четиристотин хиляди пуда високовъглеродно зимлязо. Но това са винаги договаряния с градските съвети или с който там държи контрола над публичните поръчки — трябва дебело да се маже, да се подмазваш на чиновниците. Освен ако едни или други владелци на блокове или самите водопроводни дружества не започнат да подменят тръбите и без декрет. Хм. Варшавските тръби — откъде правите този извод, господине?

— Защото хидравликата в стените се пука и водата замръзва в крановете.

Пан Поченгло премести самовара и се наведе над масата.

— Извинявам се за вчера, пане Бенедикте, бизнес. За какво искахте…

Направи крива физиономия.

— Не тук, не сега.

Чу се трясък. Сякаш се пукна млечнобялото стъкло на входната врата, с такава ярост Кожелцов я затръшна и побягна навън. Горубски само се разположи по-удобно върху ампирната софа и повика за водка.

— За какво изобщо този беше дошъл тук?

— Сигурно точно за това.

Отхапа от шоколадовия сухар.

— Често ли се случват подобни истории?

— Какви?

— На ополячени руснаци.

Поченгло отвори сребърната си табакера, украсена с герба на града на тигъра и самура, почерпи всички наоколо, запушиха; също запали.

— Пан Бенедикт като човек от Кралството вижда само една опция между поляци и руснаци. — Дръпна дълбоко, сложи крак върху крак, въздъхна. — Помня колко бяхте изумен в Транссиба. Вие живеете в романтични илюзии, драги! Мислите, че поляците по някаква Божия повеля са народ, който от само себе си е неспособен да бъде потисник и кръвопиец? А дори тук, в Сибир — инородците добре помнят един полски пан — Ян Кшижановски, който през седемнайсети век така е изтребвал с огън и меч тунгусите, управлявайки според най-лошите обичаи на Лашч и Стадницки^[2], че предизвикал истински бунт на местното население в Охотск.

— Помнят ли го?

— Това е памет на народа, не на хората. Нима ние не помним германците с Грюнвалд? — Пан Порфирий издуха предизвикателно тютюнев дим над масата. — Казвам ви, ако Историята се беше обърнала по друг начин, то днес ние щяхме да управляваме руснаците от Московското княжество до Черно море и руснаците щяха сега да пищят и стенат пред портретите на краля на Полша и Литва, оплаквайки се от чиновническата полонизация и отродяване, а техните кариеристи щяха да се състезават да приемат католическата вяра и да се контят в полски одежди.

— Мечтаете си.

— О, не! Сибир е най-доброто доказателство. Винаги има някакви заплетени и сложни неща в Историята, някакви останки от миналото и обективни обстоятелства, които изкривяват картината и които няма как да бъдат променени, затова е трудно да вземеш човек и човек, един народ и друг народ — и да ги сравняваш: този е по-талантлив, този по-малко, този се е справил, този не, в тези има материал за Империя, а от тези само по една случайност се тресе една четвърт от глобуса. Но ако някога и някъде е имало изобщо такъв полигон на Историята, празно поле, недокоснато от Историята, еднакво трудно за всички, със скрити шансове за голям успех за способните и волевите и с неизбежно, смъртоносно наказание за глупавите и ленивите — то именно Сибир е този полигон.

… И сега погледнете: нещо от нищото. Тук не е имало нищо, нито култура, нито индустрия, нито хора за нея. До преди век, век и половина е било възможно да преминете през областта и да не срещнете нито един грамотен човек. Тогава върху какво е можело да се гради, от кого са можели да се възползват имперските власти, когато е бил нужен интелигентен, образован индивид, способен да взема самостоятелно решения? А именно такива са били изпращаните тук след политическите процеси! Така че в началото тъкмо заточениците са изпълнявали всички постове в държавната и частната власт, за които в Сибир е нямало желаещи. А сред заточениците най-многобройни след руснаците са били поляците. Но присъдите са изтичали и те често са оставали и са се заселвали тук без принудително съдебно въдворяване; женили са се или са довеждали съпругите си; израствали са следващи поколения; а от родната страна са пристигали нови, на работа или заради възможността за забогатяване, вече по своя воля — за печалба! И са забогатявали! И са строили! Нещо от нищото — ето каква би могла да бъде Полша, ако Историята беше играла честно с нас.

… Погледнете: пан Игнаци Собешчански, трийсет и отгоре милиона рубли, най-престижният салон в Иркутск, десетки рудници от Енисей до Амур, фотьойл от дясната страна на Победоносцев, президент на Въглищната Конвенция, вицепрезидент на Сибирския Държавен съвет по въпросите на горивата. А когато пристига тук във времето след Първата Революция, през хиляда деветстотин и пета, в джоба си е имал само диплома на инженер от Петербургския Институт. Решил е, че ще направи кариера, и тръгнал да броди по планини и възвишения, влачил се е край реките и е ровил земята, докато попаднал на залежи от желязо, мед, въглища, волфрам. Сега той наема на работа преди всичко поляци. Бяхте ли в неговото имение? Жив Пан Тадеуш!

… Вижте: пан Кажимеж Новак, женен за наследницата на рода Кожел-Поклевски. Казват, че поляците са опиянчили Сибир — Кожел-Поклевски превзеха руснаците със сибирска водка. Отидете в най-далечната фактория и станция в глухата тайга — на масата „Пан Поклевски“ и „Пани Поклевска“. Тюменски складове, падунски ракиджийници и тукашни, александровски, фабрики за свещи и тмечки, киселини и фосфор. Те въведоха параходното речно плаване зад Урал. А колко католически храмове, колко полски училища вдигнаха, сиропиталища и открити кухни, благотворителни домове…!

… Инженер Шимановски от дружеството Дебалцевска Механична Фабрика, милион и двеста; пан Вицовски от Нова Иркутска банка, два милиона; господата Бецки и Вартиш, акционери във въглищата, нафтата и обувките на Спасович, половин милион и отгоре; инженер Решке от Северната Мамутска Компания, акции в половин дузина холадници, двайсет милиона годишен оборот само от тунгетит; пан Масемлов, тихоокеански експорт-импорт и колониални складове, след отварянето на Околосветската железница ще струва най-малко шест милиона; пан Отремба, кралят на Иркутския Солеварен Завод, независимо от гъстотата на лютите там, ще възлезе на милион и четиристотин на усолските варелници.

… Само че всички ние тук живеем като червеи в чуждия организъм на Държавата — а представете си, господине, Държава, изградена от нашето могъщество и за нашето могъщество! Не бихте ли си пожелали такава История?

Не беше дошъл тук за това, не го водеше такова намерение, нито такава мисъл в главата — но теслектрическият ток беше прекалено силен, чувстваше органично това треперене, това разтърсване от всяка клетка на пръстите, барабанящи припряно по плота на масичката, до всяка нервна клетка в мозъка, от която черни мълнийки като тмеч стреляха под черепа, извличайки от този лотариен барабан поредни образи на незадължителни възможности, нито истинни, нито фалшиви.

— Не! — отговори поривисто. — Не искам такава История!

— Охо!

— Полско могъщество вместо руско могъщество?! Или, както вие искате, сибирско могъщество — защото вие сте абластник, нали, вие искате да построите тук сибирска държава, не е ли така?

— Така е!

— А има ли значение кой над кого държи властта и на какъв език говорят чиновниците? И тогава ще има жандарми, които ще преследват нощем антисибирските бунтовници, и пак ще има байкалски въстания, които ще бъдат удавяни в кръв. Не казвайте, господине, че не; вие вече сте го измислили и изсънували и в този сън за могъщество сте се съгласили с всичко това виждам замръзнало е.

— А вие как бихте искали? без власт? без право? Вие сте анархист!

Тутакси се спомни спора в тайгата между доктор Конешин и Herr Блутфелд. Поклати раздразнено глава.

— Не! Трябва да има ред и сила за защита от тези, които кроят планове да ни заробят. Но не може да има никаква държава, никаква власт, диктуваща от земни тронове кое е добро и кое зло — нищо, което съществува, не може да стои над човека.

Пан Порфирий се разсмя сърдечно.

— Ей че глупост изтърсихте! И това ми било учен логик! Държава и не държава! Власт и не власт! Свобода и не свобода! Атлична! Когато измислите как да се реши подобен парадокс, непременно ме уведомете, няма да пропусна да се възползвам от рецептата.

Пан Порфирий допи чая си, извини се и се отправи към тоалетната. Върна си равновесието, бързо се охлади. В главната зала на кафенето прииждаха нови гости, вече без да присядат до масите, разменяха поздрави и клюки в малки групички. Бяха над четиридесет, жизнени и енергични, добре облечени господа, със златни и тунгетитни пръстени на ръцете, с брилянти и пух-злато, в показно демонстриране на богатство, нещо, което в Европа би изглеждало неприлично и направо вулгарно. Глъч от полски гласове изпълни кафенето. Загаси цигарата. Часовникът показваше дванайсет без десет. Сега би била добре дошла порция тмеч, помисли, теслектрично динамо — да се замразиш за този час, два. Защото ако отново нещо странно в неподходящ момент му щукне в главата…

Поченгло се върна. Скочи и го пресрещна насаме край стената между картините.

— Някак си не се отвори случай — започна с приглушен глас и с очи, обърнати към акварелната панорама на Байкал, — а трябваше отдавна да го направя: исках да ви се извиня за поведението си онази нощ в Транссибирский експрес. — И чак когато изрече това, успя отново да погледне към пан Порфирий.

Той гледаше учудено изпод дъгите на ястребовите вежди, в сините му очи проблеснаха лъчесенки. Ако успя да прикрие срама, все пак не под маска на безразличие — вероятно в този момент Поченгло се пита откъде е този гняв, защо е тази намусена физиономия, чужда на представата за Бенедикт Герославски.

— Така ли?

— За прошка моля. Не искам между нас да остава никаква обида.

— Аз не тая обида — каза сдържано пан Порфирий.

— Не искам никаква обида, защото трябва да ви помоля за друго, важно за мен нещо. Вие посещавате госпожица Елена Муклановичувна.

— Ах!

— Помните ли за какво искахте да говорим тогава, онази вечер, сърдечни работи и така нататък. — Опита се да разплете мимическите възли от лицето си, но като че ли без успех. Поне издържа на погледа на Поченгло, без да мигне. — Вие… вие можете ли да ми дадете дума, че — по отношение на госпожица Муклановичувна — че мислите за нея — че вашите намерения — са само сериозни?

Поченгло се поколеба.

— А в случай че ви дам?

— Тогава ще ви благословя. Но ако не, или ако замръзне тук някаква лъжа…

— Но защо тогава самият вие не… Е, да, разбирам, le Fils du Gel, c’est très fâcheux^[3]. Вие възнамерявате да чакате? Докога? Тя ще отпътува, а вие…

— Е, как ще бъде?

Поченгло притисна стиснатия си юмрук към сърцето.

Кимна с глава.

— Това е дяволски пакт — каза Поченгло след малко. — Не защото е пакт за жена, макар че — двама мъже и една жена, в това винаги е намесен дяволът. Но вие добре знаете, че аз не желая нищо по-силно от Размразяване и промяна, освобождение на Сибир. А след Размразяването — след Размразяването ще има нов свят и нови истини. А вие сключвате пакт за жена, господине — и вече знаете за какво няма да уговаряте баща си. Дали е редно — да продадеш Историята срещу очарованието на една жена?

— Твърде дълго живеете в Страната на Лютите. Ние от Лятото също знаем какво е чест.

Поченгло отново го погледна смаян.

— Все пак учудвате ме, пане Герославски. В това има някаква лудост, а следователно тайна. — Сериозният израз на лицето насреща му го спря да не се засмее, с което искаше да разреди напрегнатата ситуация. — За това ли искахте да говорите с мен в Хотел Варшавски?

— Не.

Удари дванайсет.

Удари дванайсет и всички наведнъж станаха от масите, шефът на залата заедно с пан Мишливски застанаха пред двойната врата в дъното, оберкелнерът натисна дръжката и направи подканващ жест. Зад вратите се раздвижи червена завеса, той пъхна в нея ръка и отмести материята, показвайки пътя. Гостите се отправиха натам един след друг, разменяха няколко думи с Мишливски и изчезваха между карминените гънки.

Тръгнаха братята Гаврони, тръгна пан Поченгло, тръгна пан Велицки. Забеляза редактора Вулка-Вулкевич да минава през вратите след кратък разговор с доктора по право. Скоро освен търговеца Горубски и графомана Левера в залата не остана никой. Облиза устни, прокара ръка по четината, обрастваща черепа (сега чувстваше тръпки по кожата на главата) и се приближи с решителна крачка. — Да? — Пан Мишливски се усмихваше насърчително. — Бенедикт Герославски. — Бенедикт Герославски повтори онзи, сякаш трябваше да чуе името от собствените си уста. Беше ли необходимо да каже още нещо? Дали първия път трябва да се мине някакъв тест? По какви критерии Мишливски отделя тези, които влизат, от тези, които не могат да влязат? Тук задължава ритуал; задължава традиция. Но пан Войслав не му даде никакви указания! Представете се любезно и гледайте дали ще подаде ръка. Междувременно пазачът на вратата стоеше безмълвен, не направи жест, очевидно в очакване на нещо. Да се поклони още веднъж? Да удари с токове? Да протегне десница? Да каже нещо — непременно. Но какво да каже? Че е доведен от пан Войслав Велицки? Че е син на Отец Мраз? Да каже, че не знае какво да каже? Може би просто би трябвало да помоли. Велицки трябваше да го предупреди! Стоеше като каменна статуя, гледайки с не особено доброжелателно упорство право пред себе си, като че дори спрял дъха си, и само теслектрическият ток, струята изгаряща минус-тмеч, се движеше под повърхността на тялото, в жилите и по нервите. Тлик-тлак, тлик-тлак, цъкаше развеселено часовникът. Шефът на залата се преструваше, че не вижда сцената пред него, полуобърнат с рамо към червената драперия. С всяка секунда растеше принудата — тази вътрешна сила, която всъщност идва извън човека и няма нищо общо с човека — безличностната принуда, напрягаща мускулите на лицето, разкривяваща по кучешки устата, палеща огън под кожата. Ей сега ще се усмихне извинително, ей сега срамът ще го залее. Стоеше като статуя. Пан Мишливски вдигна отворена длан. Реагира едва след миг, като пое тази ръка и я стисна стремително. Оберът направи подканващ жест. Влезе в меката червенина.

Зад нея имаше тясна, спираловидна стълба, водеща към горния етаж, а на върха й друга врата, отворена широко, и едва след нея — обширна клубна зала, почти в същия размер като залата на кафенето долу. Централно място в нея заемаше маса във формата на буква Т, около която седяха гостите — членове на клуба. По средата на напречната част на масата, на фона на прозорците, гледащи към Главната улица, седеше старец с многобройни белези от отмразяване с прилепена към ухото тръба — вероятно господин Цвайгрос. Забеляза там и господата Поченгло, Гживачевски и Собешчански. Петнайсетина души заемаха местата в кресла, на отоманки и пейки, разположени край стените, между големите саксии с азалии, араукари и рододендрони. Живи домашни растения — в Града на Леда съвсем не малък лукс. Седна под бял цвят, редом с Вулка-Вулкевич. Искаше веднага да му зададе въпрос, но старият редактор, като извади перото от бележника си, го приближи към устата си — изискваше мълчание. Действително никой не говореше, зад прозорците се чуваше само воят на ледения вятър и приглушеното от мъглата ехо от барабани. Погледна стената над главата си — тук висеше портрет на мъж в одежди от седемнайсети или осемнайсети век. Залата изобщо бе украсена с много картини, както портрети, така и пейзажи от сибирската природа или пък битови сценки на неин фон. Прочете месинговите гравировки върху рамките на няколко от най-близките картини: Йоахим Лешневски, Фердинанд Бурски, Леополд Немировски, Хенрик Новаковски, Станислав Вронски. Може би това са били високо ценени художници, а може и да са събратя на Левера в областта на четката, нямаше представа. Не се опита да отгатва идентичността на портретираните лица. Без много да протяга шия, прочете гравирания надпис на стената вдясно: Повелителят на Мамутите — Карол Бохданович — 1864–1922 — Негов е въгленът, Негово студеното желязо. От портрета гледаше набит мъж с прошарена коса, къса шия, масивна глава, солидно вбита в раменете, високо чело, с мустачки и клиновидна брадичка над твърда бяла яка и черна вратовръзка.

Пан Мишливски затвори вратата. Всички станаха, пан Цвайгрос прочете молитва. Разнесе се мощно „Тебе молим“ и „Амин“. Седнаха. Само Цвайгрос остана прав, опирайки се с костелив юмрук о масата. С кратко слово той благодари на всички дошли, съобщи за трагичната кончина на един от членовете на клуба, помоли за щедри пожертвувания за Благотворителното дружество на името на свещеник Шверницки (главната цел през този месец е спасяването на примразената Полска библиотека), след което даде думата на председателя на конвента пан Собешчански. Инженер Собешчански прочете от листче три проекта за решения, които клубът трябваше да приеме; ставаше въпрос между другото за някакви статии, очернящи градоначалника Шостакевич, и за разграничаване на „полските индустриални кръгове в Сибир“ от действията на япончиците на Пилсудски. Това възбуди размяна на остри реплики между няколко членове на клуба. Вулка-Вулкевич светкавично записваше.

Докато около масата се дискутираха поредните точки, свободната мисъл се откъсна от ставащото и се върна към момента отпреди малко пред вратите долу. Ако това беше тест — в какво се състоеше? и по какъв начин го премина успешно? Без да направи нищо, без да каже нищо, само стърчейки пред Мишливски като бездиханен манекен. Нима правилната реакция беше тъкмо отсъствието на реакция, тоест отказът от нея? Не словото, а отсъствието на слово? Не жестът, а отсъствието на жест? Нестореното — по-важно е от стореното. Но за какво би могло да говори това несторено? Ако успя да влезе този, който не молеше, не се кланяше, не изискваше — то нима са били прогонени молещите, настояващите? Може би не е там същността. Пан Мишливски беше гледал с оценяващо око, проучващо душата — стар лютовчик — доктор по право и практикуващ адвокат, опитен по болестите на човешкия характер, на характера, който в земите на Леда е сигурна и измерима величина почти колкото топлината в организма или пространственото измерение на материалния предмет. Нямаше как да не си спомни прокурора Пьотр Леонтинович Разбесов. Фантазии! — закрещя вътре в себе си. Как така? — минута, две, никакви думи, погледна — и вече знае? вече позна човека? Фантазии! Отгоре на всичко продължаваше да чувства в тялото си прилива на теслектричеството, изтеглено в зори с помпата на Котарбински. Ако беше обратното: ако се беше заредил с тмеч, ако се беше замразил — е, тогава Мишливски може би щеше да има какво да долови в човека. Но сега, в тази разтерзаност между Бенедикт Герославски и Бенедикт Герославски? Кого фактически видя той? Кого пропусна тук през прага? Нервно чешеше горната част на дланта си.

След като гласуваха решенията, предложени от инженер Собешчански, натоварен с тази функция, членовете на клуба пристъпиха към обсъждане на главната точка на събранието — становище относно проекта за реформа в минното право в губерниите на Леда, обнародван от премиера Струве. Досега в Империята действаше принципът, че собствеността върху земята обхваща също и всички нейни натурални богатства, а земите, принадлежащи на държавата (тоест на Русия на Романови, не на самите Романови), остават свободни за рудодобив. Сега се предвиждаше всичко това да се промени. Пьотр Струве имаше намерение да национализира Пътищата на Мамутите. Около масата се разгоря обичайният дебат, с удари с юмруци по плота, взаимно надвикване и звънтене в стъкло, за да се усмирят най-разгорещилите се — без особен резултат. Някои от седящите край стените отиваха при членовете на клуба, шепнеха им нещо на ухото; разменяха се листчета. Клубът бе единодушно против предложението на Струве, но възникнаха коренни разминавания по въпроса за методите за противопоставяне на проекта. Тъй като той удряше по всички зимлязни индустриалци, независимо от тяхната националност, фракцията, водена от Порфирий Поченгло, настояваше да се използва случаят, за да се създаде общ фронт за отделяне, който да се стреми поне към обявяване на икономическа независимост на Сибир. Лоялистката фракция не искаше и да чуе за никакви подобни „провокации към императора“. Полоноцентристката фракция чрез устата на Игнаци Собешчански разглеждаше въпроса за независимостта на Полша в контекста на независимостта на Сибир — дали ще се увеличат или ще намалеят шансовете за първата чрез втората? И от гледна точка на какви геополитически планове да се пресмята това? Имаше, най-сетне, и съвсем не малко гласове от страна на по-предпазливите членове на клуба, преобладаващо измежду по-възрастното поколение, които се съмняваха във възможността да се прокара каквато и да било по-дълбока промяна под Леда — „А искаме ли ние наистина да се освободим от Леда?“, — придружено със страх пред заплахата от страна на Императорска Япония, в случай че Руската имперска армия се изтегли от Сибир. Кой ще ни защити тогава, дрипльовците на Пилсудски ли? Поченгло удряше с миражостъкления пепелник и призоваваше: — Държава! Държава!

Някои пушеха — също си запали цигара.

— Не искат да си признаят — саркастично отбеляза редакторът Вулка-Вулкевич, в гнева си дърпайки ожесточено завързаната високо на гръкляна му папийонка. — Буржоа лицемерни! Бих могъл да ви посоча с пръст не един и двама, които даваха пари за Пилсудски и за старата ПеПееС. Сега, като изгубиха стотици хиляди от закритата железница към Кежма, никой не иска да си признае.

— Какво говорите, най-големите капиталисти плащат на социалистите?

— Естествено! Че кой друг? Сиромашията ли, на която не стига и за хляб. А с нападения на влакове няма как да финансираш масова въоръжена борба.

— Но къде е тук логиката? Плащат за собствената си гибел!

— Вие живеете в дома му и още не сте се научили да правите разлика между карикатура на буржоа и истински буржоа! В мнозинството си това са добри хора, пане Бенедикте.

— Моля?

— А какво лошо можете да кажете за вашия домакин? Няма ли добро сърце? Не обича ли той хората? А има пари. Защо да не инвестира в борбата за насочване на Историята към всеобща справедливост? Нима него не го боли за неравенството, нима не изпитва срам от собственото си богатство пред лицето на чуждата нищета?

Хвърли поглед към пан Велицки, в този момент енергично пледиращ за нещо, слънцето проблясваше с всички цветове на дъгата в брилянта на mijnheer Ойдеенк.

— Той…?

— Не казвам, че точно пан Войслав — но тъкмо такива хора, такива хора. Вие си мислите, че ако някой е направил големи пари, то независимо от това какъв е бил преди, по силата на някаква зла магия изведнъж придобива реакционни, противочовешки възгледи? Умението да се правят пари няма нищо общо с политическите вкусове. Експлоатират, без да знаят, че експлоатират, и вярват искрено в този световен ред. Наистина, има и големи лицемери, които могат, след като са се обогатили, да действат, водени от дребнав, глупав страх, срещу своите искрени убеждения, особено ако вярват на карикатурите на социализма, на различните ленински и троцкистки визии за класов терор — но глупостта, непочтеността и лицемерието рядко вървят ръка за ръка с характера, на който му е писано да успее в бизнеса. Ще намерите повече конституционни демократи и струвевски социалисти между новите милионери на Русия, отколкото сред дребните дворяни и старото дребно градско мешчанство, да не говорим за необразованото и суеверно селячество. Запитайте се колцина стиснати и набожни евреи инвестират — но не в популярна филантропия, а в едни или други социални движения! Защо? Защото са добри хора.

Вулка също запали цигара; подаде му огънче.

— А второто обстоятелство, пане Бенедикте, е такова, че всъщност в този момент Пилсудски се бори не за пролетарска революция, а за Полша. А впрочем и самата ПеПееС… Ситуацията в партията стана доста мътна през последните години. Нови караници за имуществото, завлечено след разделянето, нищо не помогна арбитражът на Международното Соцбюро, двайсет години се боричкат за печатницата и купищата книги. Може би четете листовките или краковската преса? „Младите“ в някогашното Кралство и Галиция поеха здраво юздите. Революционна фракция не знае на коя страна да застане между тях и Пилсудски. А Пилсудски вече дори не иска да създава тук нова партия, само чака удобен случай да използва военните сили. Но докато Мраз държи всичко от Пацифика до Одра, няма голяма разлика между едната напразна надежда и другата напразна надежда.

Пое дълбоко дим, размишлявайки. Хм, не беше взел под внимание, че в ПеПееС имаше схизма, не по-малка от тази при мартинистите. От кое ли политическо крило всъщност произхождаше онзи безух варшавски пепеесовец? Може би той изобщо не беше пилсудчик; може би точно затова техните хора от години не могат да се доберат до Отец Мраз, защото тук, на място, Пилсудски им блокира достъпа, прихваща пратениците им. Ядат се взаимно.

— А можете ли да ми кажете, господин редактор, коя страна в ПеПееС би искала такова Размразяване: на Запад до Днепър, не по-далеч, Русия цялата под Леда, но Япония свободна. По модела на Шулц: да се оставят тук лютите на спокойствие, да не се пипа Ледът. Чия политика е това?

— А откога пък съществуват политики на Размразяването? Де да можехме да влияем върху тези неща…! — прихна Вулкевич и веднага продължи. — Идват при вас с такива предложения, така ли? При Отец Мраз и неговото синче, разбира се. — Засука по борсушки мустачките си. — Хм, имаше статии по този въпрос в „Работник“, в „Трибуна“, май също и в „Свободен поляк“ — но, знаете ли, все в същия дух, въз основа на принципа, на който се обсъждат всички посоки за развитие на събитията, като смърт на царя, балканска война, революция на Запад или братоубийствената лудост на Вилус, Никоша и Фердинанд^[4]. Тук надеждите на „младите“ се различават от тези на „старите“ и Пилсудски.

… Тези, първите, разчитат на пълно Размразяване, което означава преди всичко в Русия, защото по този начин ще пламне работническа революция в цялата Империя — което значи и на полските земи, а че от това евентуално би се родила независима Полша, общо взето стои на втори план.

… Вторите пресмятат политическите шансове по друг начин: първо, въпросът не е в това да се освободят само земите под руско робство, а цялата Полша, което означава, че само по себе си Размразяването няма да промени политиката на Хабсбургите и Хохенцолерните; второ, няма никаква гаранция, че Русия, придвижена напред в Историята, ще влезе в Революцията и в социализма изгаряща от нетърпение да подари свобода на поробените народи в Империята, а не например, че ще се превърне в още по-мощна Империя, защото ще се модернизира, ще бъде управлявана по модела на Бисмарк. Държавата! Разбирате ли, господине? Държавата ще надживее всичко.

— Да.

— И с тази аргументация Пилсудски убеди в крайна сметка Перл и другарите от Революционна Фракция, от Бойната Организация и Стрелците в страната.

— Но по този начин Юзеф Пилсудски излиза леденист — въздъхна. — Брани Русия ледена, не е ли така?

— Е, е, не си правете такива шеги, младежо — избухна раздразнен дребничкият редактор. — Това е човек, който поне има конкретен план и от години не се отказва да го осъществи. Знае какво иска, знае как да го постигне и прави всичко за това. Можете ли да кажете същото за нашите кръчмарски политикани и кафеджийски идеолози? Колцина от тях изобщо вярват, че Полша е нещо, което можем да съградим, да сътворим, да извоюваме, да придобием със собствени ръце, а не благодарение на щастливо стечение на обстоятелства, благоприятна звездна констелация, успешна война на Тройния съюз с Антантата или благодарение на каприза на чужди държави, на които заради това трябва на всяка цена да се харесаме — да не говорим пък за някаква магична сила на Историята? Кажете? Но разбират ли го хората? Оценяват ли го? Ха! — пан Вулкевич пламенно изфуча и премести цигарата в другия ъгъл на устата, после се наведе над бележника си.

След продължили повече от час дебати гласуваха становището по въпроса за минното право; Поченгло изгуби, победи опцията за сдържан протест, писмо с инструкции до петербургските съветници и изчакване на развоя на ситуацията. Но веднага се оказа, че пан Поченгло съвсем не мисли да сложи оръжие, това беше само увертюра към истинската битка, която сега щеше да даде по въпрос, внесен пред клуба по негова лична инициатива. И така, от свои хора (най-вероятно търговски агенти в Америка) Поченгло получил информация, че конкурентът на Хариман от Уолстрийт и тамошен магнат на стоманата и медта — Джон Пиърпонт Морган, е изпратил по морски път през Сан Франциско и Владивосток делегация с цел да бъдат блокирани работите по Тунела Аляска и Околосветската железница — свързването чрез такава транспортна линия на Сибир с Аляска и Америка би струвало на Дж. П. Морган загуби в размерите на цяло състояние, загуби на борсата, в договорите и монополите на суровини. Изкупвайки U.S. Steel преди двайсет години от Карнеги, той бил заплатил четвърт милиард долара; днес концернът му струвал повече от всички богатства на Русия, взети заедно — това са сфери, в които парите управляват политиката, не обратно. (Наостри уши). Околосветската железница беше ключово начинание за триумф на областничеството. По чисто икономически причини идеята за Железницата се подкрепяше и от Победоносцев, а и Шулц-Зимовний с охота би приел по-голяма зависимост на своето генералгубернаторство от Европа. Другояче стояха нещата с Императора и дваряните и изобщо с леденистите от Голямата Земя. Бяха нашумели безпрецедентни милионни подкупи, променящи курса на руската политика. Морган е в състояние да плати такъв бакшиш. И съвсем не му беше нужно да подкупва ордите от чиновници и придворни съветници; достатъчно беше да си осигури благоразположението на Распутин. (Това, от което се управлява царят, са сънните блянове и самурайският меч — няма по-висша логика от божествения каприз на самодържеца). Пан Поченгло излагаше много сериозно проблема — че чистата калкулация на печалбите диктува зимлязните индустриалци да положат всички усилия, за да осуетят мисията на Дж. П. Морган за установяване на контакт с мартинистите, както и да защитят строителството на Тунела. Запитан какви по-конкретно действия има предвид, отговори, че те биха били от компетенциите на таен комитет, който клубът трябва да създаде за тази цел. — Позор! — раздадоха се възгласи. — За кого Ваша Милост ни взема, за някакви разбойници ли! Бойте се от Бога! — И така нататък, и така нататък, това продължи доста, така че Поченгло не навлезе в подробности и диспутът остана на равнището на обиди, общи приказки и призиви за приличие, християнски добродетели и други подобни. След това гласуваха и предложението на пан Порфирий мина в съотношение три към едно, при голям брой въздържали се. Поченгло стана, поклони се, благодари. — Запитайте се колко от тях имат дялове в Железницата на Хариман — прошепна му редакторът Вулка-Вулкевич.

Господин Цвайгрос се надигна от фотьойла, вдигна тост с чаша червено вино за успеха на бизнеса и полското богатство в Сибир. Пиха. Станали на крака, всички членове на клуба посегнаха към салфетките на чинийките, поставени отдясно, и взеха между пръстите на двете ръце неголеми монети. Разнесе се продължителен трясък, напомнящ звука на разбиван порцелан. Конвентът свърши. Започна неофициалната част от срещата, може би по-важна от официалната, както обикновено се случва в политиката. Всички се скупчиха на групички и кръгове от по-близки познати, залата се изпълни с глъч от свободни разговори. Огледа се за пан Гживачевски, който потъна някъде в навалицата, не бидейки с особено едро телосложение. Едва след малко забеляза, че точно до него стои някой и го наблюдава с приятелска усмивка. Кой ли е? Обърна се. Инженер Решке от Северната Мамутска компания.

— Извинете…

— Аз…

— Позволете…

— Бенедикт Герославски.

— Тъй, тъй. Решке, Ромуалд Решке. Бихме ли могли…

— Слушам ви.

— Надявам се да не ми се сърдите. Така се случи, че размених няколко думи за вас с пан Войслав. Е, добре, признавам си — намигна с око, — поразпитах за вас. От самото начало много се интересуваме от изобретенията на доктор Тесла. Вие, както чувам, сте негов добър познат… — Изведнъж смени темата. — Разговаряхте ли вече с губернатора?

— Не.

— Мисля, че ще ви се стори много разумен човек, а предлаганото от него решение — единствено правилното в нашата ситуация. Колкото по-бързо се реши това, толкова по-добре. Междувременно чух, че търсите някаква работа тук, и…

Разбра защо Решке така лавира: търси как да го подкупи, без да произнесе на глас непристойна дума. Разбра: всички те ще изгубят много — цели състояния, — когато Ледът отстъпи. Ще изгуби и Велицки. Ето я неговата инвестиция: благодарността на Сина на Мраз! Ако можеха, биха вдигнали във въздуха Тесла с неговите машини.

Ах, не! Та нали това са „добри хора“! Сдържа ироничния кикот. Като го няма наблизо Чингис Шчекелников, няма и кой да го защити от разяждащата като отрова подозрителност, поемайки я в себе си; сега пак разяжда душата. Потърси с поглед добродушното лице на пан Войслав. Нима няма добро сърце? Нима не обича хората?

— … с доктор Тесла?

— Plaît-il?^[5]

— В удобно за него време и място, разбира се. Виждате ли, опитваме се да се свържем с него, наш човек го посети в хотела и в Обсерваторията, но…

Пое си дълбоко въздух.

— Напълно безсмислено е, господин инженер. Вие вероятно сте се срещали с хора на науката, подобни на доктор Тесла. Не съществува такова богатство, заради което той би се отрекъл от своите открития и слава на откривател, баща на черната физика. Извинете ме.

Излавира между членовете на клуба, стигна до Гживачевски.

Позна го след второто примигване.

— Господин… Бенедикт.

Стисна ръката му, тази, здравата, дясната; хватката му приличаше на хирургически клещи.

— Чувах, че сте се познавали с Филип Герославски.

— Моля…?

— А, извинете.

Пан Сатурнин Гживачевски отпрати с кимване на глава предишния си събеседник и се отдели от групичката, дръпвайки се към вътрешния ъгъл на масата.

— Пан Велицки ми спомена. Ако бих могъл с нещо да ви помогна — извади визитката си, — не се колебайте.

Такаа, всеки втори зимлязен индустриалец тук иска да купи на безценица благодарността на Сина на Мраз. Какво по-просто от това да им го позволи? Да помоли за заем — ще даде без никакво колебание, хиляда, две, пет, колко е това за него.

Потръпна като че опарен с жив огън. Сви юмрук, кожата вече почти не пареше. Дяволският Мишливски, доктор по право и съдия палач.

— Търся почтена работа — каза решително, почти театрално. — Редовен щат.

Пан директорът Гживачевски, „работливият егоист“ (потъмлината му като черен ореол), само кимна с глава.

— Какви квалификации имате? Работили ли сте някога в минната промишленост, в металургията, а може би в търговията?

— Не.

— Знаете ли езици?

— Руски и немски. Да кажем, и френски. С класическите се справям писмено.

— С какво фактически сте се занимавали в Кралството?

— С математическа логика. — Скръствайки ръце на гърди, засмука дупката във венеца. — С експериментална логика. Боя се, че с нищо полезно за практиката, в търговията или промишлеността.

— Експериментална, казвате. Значи сте учен. Почакайте, имам някаква идея. — Навеждайки се над масата, Гживачевски надраска на гърба на визитката си няколко думи. — Идете с това в понеделник в нашата кантора в Зимни Николаевск, ще ви насочат към доктор Волфке. Ще видим дали ставате. Тогава ще уточним условията.

— Много ви благодаря. А срещу какво възнаграждение…

— Ако Волфке прецени, че сте пригоден, ще поговорим. После, после.

— Добре.

Подхвърли още нещо насърчително и се отдалечи.

Неизвестно защо, в този миг си помисли за госпожица Юлия. Защо във Варшава идеята за постоянна работа, от която да се издържаш, оставаше така непостижима, че никога дори не си потърси сериозно някакъв щат? Криза е, вярно, всички търсят работа, такива изпаднали в нужда студенти чукат по вратите по няколко десетки на ден — и все пак. Пан Кожински и нему подобните със сигурност щяха да помогнат в името на паметта на баща му. Ако човек наистина се заеме, ако се постарае… Тук е Сибир; както казваше пан Поченгло, назначават на щат образовани хора дори измежду заточените. Но не в това е работата. Разтвори юмрук, положи длани върху плота на масата, бялото картонче падна върху махагона. Сини нокти, тухленочервени петна под кожата… Литрите тмеч, изпомпана в кристалите, в крайна сметка също не обяснява нищо — а и какво обяснение изобщо може да се даде тук? Познаваш езика за описание на света, но не познаваш себе си. Направило се е нещо, сега се разсъждава защо се е направило. И дори ако изводът бъде правдив — той изобщо няма да бъде изречен, това не са неща за изричане в езика от втори род. Най-много да попита пан Поченгло или пан Мишливски — те без никакви задръжки ще изразят мнението си за чуждия и така за момент ще погледне на Бенедикт Герослевски отвън. Бенедикт Герославски, който е такъв и такъв, защото се е държал така и така; а, дори е без значение как се е държал.

Прозвънна стъкло. Господин Вулка-Вулкевич се препъна в креслото. Възползвайки се от случая на безплатно пийване, редакторът се беше залепил за напитките и въпреки ранния час бе успял да налее в себе си значителна доза алкохол — носът му светеше, руменина по лицето, над сивите вежди бе избила пот, а острите мустачки трептяха непрекъснато като пипалца на насекомо.

— Виждам, че и вие сте ударили някакъв бизнес — изтърси, поглеждайки накриво към визитката на директора Гживачевски. — Това е заразително, знаете ли, тази атмосфера, тази енергия — замахна с ръката с чашата, виното се плисна по маншета му, но редакторът дори и не забеляза, — това препускане, тук светът се върти по-бързо, дните летят по-бързо, часът се вгризва в следващия час, човекът гони и преследва от сутрин до вечер, и то съвсем не защото го гони работата, не от глад или нищета, а защото винаги има още някоя рубла за спечелване, винаги ще се открие някакъв случай, някаква печалба на хоризонта — и ето ти блясък в очите, нова сила в мускулите; могат така да гонят дни и нощи, от рубла към рубла, пазарни хищници. Мислите, че аз не чувствам това, също го чувствам, макар че, разбира се, младите го усещат сто пъти по-силно. Когато правят пари, са по-живи; когато изпускат парата от ръката, губят живот. Вас също ли ви хвана това?

— Може би. Малко.

— Своя фирма ли ще отваряте?

Изкриви се ехидно, но ехидството мигом изчезна от лицето му. Седна до масата, докосвайки с лакът чинийка под салфетка; явно това е било мястото на член на клуба, който не е дошъл на конвента.

Своя фирма… почеса се машинално между кокалчетата на пръстите. Няма да успее да изгради никакъв бизнес из основи; би трябвало да влезе с дялове в готов. Някой би трябвало да се занимава с транспортирането на оборудване и провизии до далечните сврачища, зад Кежма. И това би било идеално прикритие. Но откъде да вземе капитал? Не е ли по-добре да наеме хора еднократно? Няма защо да строи фабрика за чукове, за да забие дузина гвоздеи.

— Искате да влезете в зимлязото? — продължаваше да го разпитва Вулкевич.

— Ммм? Не, не. Би трябвало най-напред да се огледам, да проуча условията…

Що за идиотска идея! Да учреди фирма! Човек, който в живота си не е притежавал дори собствени четири ъгли, а тук изведнъж се размечта за дялове, за капитали, за бизнес! Нов пристъп на лудост — явно още не са се изравнили нивата на тмечта в мозъка.

Вулка-Вулкевич надигна почти празната чаша в полунасмешлив тост.

— Здиес радится следуюшчий капиталист.^[6]

— Даа, капиталист без капитал.

— Капитал? Маркс не е познавал хората! Та погледнете, господине, ех, погледнете евреите: пристигат без пукнат грош, а двайсет години по-късно половината магазини в градчето вече им принадлежат. Капиталът идва и си отива — а човекът или е примръзнал към парата, или не.

Прекара длан по плота, палецът му попадна на монета под салфетката. Взе я от чинийката, подхвърли я между дланите. Беше медена копейка от миналия век с двуглав орел на обратната страна, малка и лека. В допълнение изпилена по диагонала, между главите на птицата, така че двете половинки бяха свързани само с тънка ивица метал. Взе я между пръстите. И дете би могло да я счупи.