Яцек Дукай
Лед (2)

За това, което не може да се изрече

Водещо начало в моя живот е срамът.

Човек проумява света, проумява езика, с който светът бива описван, но не проумява себе си. Повечето хора — дори почти всички, струва ми се — цял живот не успяват да научат езика, на който биха могли да опишат себе си.

Когато казвам за някого, че е страхливец, това ще рече, че според мен той постъпва като страхливец — и толкоз, нищо повече, защото аз, естествено, не мога да погледна в дълбините на душата му, за да установя дали човекът е наистина страхливец. Този език обаче не е приложим, ако трябва да опиша сам себе си: в периметъра на моя опит аз си оставам единствената персона, за която собствените й думи, действия или бездействия представляват само блед и всъщност случаен израз на онова, което се таи зад тях и което е тяхна причина и източник. Усещам осезаемо съществуването на този източник, докато част от постъпките си изобщо не осъзнавам, възприемам ги по някакъв частичен, изопачен начин. Много пъти самите ние узнаваме последни по какъв идиотски начин сме се държали в някаква компания. По-ясно ни е какво сме имали намерение да направим, отколкото какво сме направили. Повече знаем какво сме искали да кажем, отколкото какво в действителност сме казали. Знаем какви искаме да бъдем — но не знаем кои сме.

Език за описание на нашето поведение съществува, понеже то е реалност, видима за много хора, и те могат да обсъждат помежду си нечия натрапчива учтивост или нечии faux pas^[1]. Език за описание на мен самия не съществува, защото никой освен мен не познава тази реалност.

Това би бил език за еднолична употреба, неизповедим, неподлежащ на запис; език от друга разновидност. Всеки трябва сам да си го сътвори. Повечето хора — почти всички, убеден съм — до края на живота си така и не успяват. Най-многото да повтарят чужди описания за собствената им особа, изразени чрез този производен език — езика от втори род, или пък да си представят какво биха казали на този език за себе си, ако можеха да се погледнат отстрани.

За да кажат каквото и да било за себе си, трябва сами на себе си да станат чужди.

Водещо начало в моя живот е срамът. Нямам по-точни думи, за да изразя тази истина.

Просяк протяга ръка с умолителен жест, имам пари, мога да му дам, поне пет, поне две, поне една копейка, никой не гледа, само двамата сме, аз и просякът — не давам нищо, обръщам гръб и отминавам бързо, сгушил глава между раменете.

Кой счупи буркана със сладкото? Майка ми повишава тон. Кой го счупи? Не бях аз и нямам представа дали виновният е Болек или пък Емилка, но майка ми пита още веднъж и още веднъж, тогава посочвам решително: Болек. Той.

Смях в компанията, всички се подиграваме на общ познат, който, разбира се, сега не е сред нас, един след друг се сипят спомени за негови излагации и недостатъци. Ставам, не се хиля, смръщвам вежди, стисвам устни, ставам и — не ви ли е срам!

Девушка красавица се е впила в мен, прегръща ме през раменете, увисва на гърдите ми, към скута, докато файтонът забавя ход и спира пред входа на кооперацията, където делим стая под наем с Кивайс; Кивайс замина при роднините си в провинцията, стаята е свободна, пияното момиче се киска, захапвайки копчето на сюртука ми — файтонджията се обръща, намига, да помагам, ваша светлост? Гледам ужасен. Пъхам в шепата му смачкана рубла. Закарай тази бляд, където поиска! Отблъсвам от себе си девушката, изскачам от файтона и хуквам презглава в тъмния вход.

В гората зад селото на дядо, в ров край потока лежи труп на сърна. Наръфан от хищници и лешояди, под черен балдахин от мухи. Не казвам на никого, идвам всяка сутрин и всяка вечер, ръгам го с пръчка, преобръщам го, наблюдавам как отново го налазват насекомите, как месото променя цвета си, а от тялото избликват тъмни течности, просмукват се бавно в земята. Къде се губя толкова време, пита дядо. Лъжа. Той вижда, че лъжа. Къде ходя — пита. Мълча. Налага ме с каиша. Плача. Не казвам истината, не казвам нищо. Цяло лято ходя из гората, издирвам мъртви животни. Нося си дебела тояга, като боздуган. Удрям мършата с тази тояга в тъп унес, докато гнилочта започне да се отделя от костите. На̀ ти! На̀ ти! На̀!

Осемнайсет и седемдесет и четири. Осемнайсет и седемдесет и четири. Панаирджийският глашатай дере гърло, съобщавайки печелившите числа. На влизане в панаира всички сме си купили късметчета. Развеселени, почервенели от студа и сливовата, сега търсим лотарийните картончета из джобовете. Намирам го, вадя го. Осемнайсет и седемдесет и четири. Другите разиграват велико разочарование и яд, тъпчат билетите в калта, проклинайки лошия късмет, и се будалкат с глупака, който не идва да си вземе печалбата. Късам печелившия билет и правя същото, каквото и те.

Нощем, когато никой не ме вижда, тренирам страшни физиономии, блещейки очи и оголвайки зъби, прекалено дивашки муцуни, за да значат каквото и да било на езика на човешките физиономии; страшни физиономии, а заедно с това абсолютно мъртво изражение, вцепененост на най-малките мускулчета на черепа, каквато на дневна светлина и между хора никога не успявам да постигна, тогава не успявам да овладея гримасите на лицето си. Нощем, вече заспал, под клепките си виждам схема, напомняща пожълтелите гравюри от учебника на Зига, анатомичната схема на това предателство: десетки твърди, разбягващи се нишки, проточили се като въжета под кожата на бузите, веждите, брадичката, устните; а другите краища на тези нишки държат заобикалящите ме хора, в длани, между зъбите, завързани за верижки на часовници и бутонели, за брачни халки, за топки на бастуни и чибуци на лули, при някои — втъкани в мимичните им мускули или дори в сърцата, направо през гърдите и гръдната кост. После тази гравюра оживява — ден е — има движение — хора — аз…

Усмихвам се — усмихвам се — усмихвам се.

Припомням си постъпки, служа си с втория език…

Трябва сам на себе си да стана чужд.

Бенедикт Герославски беше добро дете. Кой не би си пожелал да има такова дете? Беше възпитан — винаги слушаше родителите си, слушаше възрастните, не се обаждаше, когато не го питаха, не лудуваше, не се биеше с другите деца, казваше си молитвата преди лягане, в училище имаше най-добрите оценки. Другите момчета се шляеха из града, прекарваха времето си по улиците — той четеше книжки. Другите момчета зяпаха тайно момичетата и се дърлеха със сестрите си — той учеше сестричката си да чете. Миеше си ушите. Поздравяваше с поклон съседите и познатите. Не си чоплеше носа, не сочеше с пръст. Не боледуваше. Не създаваше грижи на родителите си. Кой не би искал да има такова дете?

Когато навърши седемнайсет и постъпи в Императорския университет, срещна други, които също навремето са били добри деца.

Разпознаха се по усмивките.

Късно ли е вече? Бих ли могъл да се върна — да се върна, но към какво, при кого, при кое Аз? Няма никакъв момент в миналото, който, преобразен по чудотворен начин, да е преобърнал хода на живота ми, никаква катастрофа, която да ме е връхлетяла, вследствие на което да съм станал различен от онова, което е трябвало да бъда. Нищо такова не мога да посоча.

По-скоро е точно обратното: докъдето и да стигам в спомените си, винаги ще открия под тънката ципа на думите и действията си един и същ принцип, мускул на тревогата, надеждата и отвращението, обтегнат в една и съща посока, когато съм бил на три, на тринайсет или на двайсет и три години. Не е чувство, нещо друго е, не е мисъл — бяга, изсулва се, изплъзва се, нематериално, неописуемо — стой! погледни ме в очите! — ти, ти — ще те нарека Срам, макар че не си, ще те нарека Срам, защото няма по-подходящи думи в междучовешкия език.