Яцек Дукай
Лед (29)

За голямото значение на едно малко разминаване в мненията между доктор Конешин и господин Блутфелд

Птици пееха в тайгата, в катедралната тишина между дърветата; светлината от зелените витражи падаше по дивите пътечки, по храстите, натежали от непознати плодове, по тревата, изпъстрена с цветя с неизвестни имена, върху господата в елегантни костюми, напредващи с лека стъпка от един слънчев просвет към друг.

Вчера вечерта. Юрга, Туталская. Сега конната бричка дойде май откъм страната на Литвинов, ако добре чух началника. Между тях — никакви поселища, само това областно селце въз основа на Столипиновото право; а може и някой ловец или златотърсач в тайно укритие. Така че нещастният завалия може да си бяга на север, колкото си иска, докато падне в Арктическия океан. Или, което е по-вероятно — в някое блато.

… Наистина бих ви посъветвал да не форсирате това коляно; при малко повече късмет, ако позволите на крака си да почива, след седмица-две ще бъде като нов.

— Ама виждате, докторе, не аз, Herr Блутфелд не може да ни догони.

— А ако се случи нещо… кой ще ви носи на връщане? Онези две очарователни госпожици, които се грижеха за вас, никога няма да ми го простят. Чукнах петдесетака, а все така продължавам да смятам това за възхитителен феномен това качество на характера, дори не знам как да го нарека — мед, който привлича жените. Вие винаги сте имали успех, нали?

Избухна в смях.

— Благодаря ви, господин докторе, благодаря, ще го запомня, страхотно ме развеселихте!

— Някой добре възпитан син от заможно семейство, с чисто сърце и неопетнена репутация — не, те дори няма и да го погледнат. Но само да се появи в града някой скандалджия и развейпрах, измамник, прославил се най-малко в три околии — и веднага пламват очите на девиците и оживените шепоти в салоните. Защо той е такъв магнит за тях? Защо това, което е порядъчно, стабилно и сигурно, само ги отблъсква? Ами защото, виждате ли, то е скучно, така ще отговорят: скучно е.

— Всичко е заради френските романи.

Доктор Конешин погледна изпод вежди.

— Дълги години бях щастливо женен.

— Вярвам ви.

Докторът вдигна глава, сякаш се загледа в короните на дърветата. Вървеше мълчаливо до него, разгръщайки храстите с бастуна на турчина. Посока север, значи лесно е да се ориентираш по мъха по дърветата; драсваше мъха с хоризонтални чертички, зелен налеп оставаше по бастуна. А докторът докосваше кората на отминаваните дървета с върха на пръстите, дори без да се обляга на тях, а сякаш проверявайки стоят ли наистина там, където ги вижда, бреза, бреза, бряст, бор, клен, а тези, непознатите чудовища на азиатската дендрология, по-високи от кедри, докосна два пъти.

— Тази млада американка, Филипов… тя дъщеря на стария инженер ли е? Или може би внучка?

— Не знам.

— Стори ми се съвсем невинна… Хм. — Симетричният доктор подръпна червеникавите си бакенбарда. — Понякога е трудно да разбереш.

— Какво имате предвид?

— Отвъд известна разлика в годините, когато мъжът се ангажира сърдечно, когато се свързва с жена, ако ме разбирате, млади човече, ако въобще сте в състояние да разберете… тогава вече не виждаш само жената. Тогава в тези неща има някаква двузначност, двойна визия, наслагване на образи — показа с ръце на височината на лицето си, — като в онези стъклени играчки: гледаш с лявото око, виждаш млада любовница, гледаш с дясното, виждаш дъщерята, която не си имал.

— Защото тя е и това, и това.

— Да. Не. — Конешин ритна ядосано един мравуняк, отскочи. — Ох, след като вече сме извън Лукса…

… Опитът с бащинството, господин Бенедикт, опитът с бащинството — това, че мъжът става баща — не може да се сравни с опита на майчинството. Майка се става постепенно, в процес, който продължава много месеци, жената дораства до тази мисъл и роля заедно е порастването на детето в нея. А баща се става изведнъж, ето този ден, този час, за един миг. Това пада върху него като острие на гилотина, което отделя времето на небащинство от времето на бащинство. Когато за първи път вземе детето на ръце, тогава „ще повярва“ в неговата реалност. Или, което е по-лошо, когато един ден чуе: „Имаш син“, „Имаш дъщеря“. Без междинни етапи. Не съществува „благословено състояние“ за мъжете. Не носят бременност. Не изпитват бащинството в собственото тяло. Не могат да се подготвят.

— Но докато майката винаги знае, че е майка, бащата никога не може да е сигурен, че е бащата. Може само да предполага. Може да вярва. Може да се преструва, тоест да реши: този ще ми бъде син, тази ще ми бъде дъщеря — дори тя да е някоя съвсем друга; това е акт на разума, не на биологията. Той ще си остане докрай условен баща, ако-баща, нещо между истински родител и неродител. Затова пък майката е материално осезаема, абсолютно сигурна, както земята, по която стъпваме.

— Ха, явно вие съвсем не познавате жените! Достатъчен е един кратък разговор, за да се убедите, че те живеят в свят между истина и лъжа. Нещастни синове на Аристотел сме ние, мъжете.

Разсмя се.

— Защо „нещастни“?

— А как иначе! Този, който е способен или само да лъже, или да говори истината, няма никакви шансове пред онзи, който свободно отрича едновременно и лъжата, и истината. Колко пъти сте се разминавали с прекрасния пол? Колко пъти тя ви е признавала, че сте прав? А колко пъти накрая дори не сте били наясно какво всъщност е искала тя?

Удари с бастуна по ствола на брезата, та чак парченца бяла кора се разлетяха встрани.

— Знам какво целите! — измърмори. — Намерил ми се Лекар на Историята! Доктор на Човешките Дела!

Конешин спря, овладя дишането си.

— Опитвам се да ви предпазя — каза докторът спокойно. — От всичко това може да произтече само добро, както вече ви споменах; и то само ако наистина откриете начин историята да бъде излекувана. Трябва да поемете тази отговорност върху себе си, да разсъдите според собствения си разум. А не да се продавате на Поченгло, не да се наемате като лишен от собствена воля изпълнител: каквато История са готови да си купят, такава да им изпросите от вашия Отец Мраз. Нещо повече не позволявайте да ви заробят за едното нищо! Не се оставяйте да ви завърти главата някое хитро девойче, с красиви очи, нежна думичка и рицарско милосърдие, така че накрая да не знаете какво искате, какво иска тя, какво мислите сам вие и какво тя ви е подпъхнала между думите, кое е добро и кое зло, кое истина, кое лъжа — този вид История, напомняща женски каприз.

— Мислите, че госпожица Муклановичувна…

— Всичко това са излишни отклонявания на вниманието! Покушения на света на сетивата, от които е хубаво колкото може по-бързо да се освободите! Това, което е случайно и ненужно — животът, който сте преживели, а сте могли да преживеете нещо съвсем различно — какво значение има то?

Зад стария кедър теренът слизаше към плитка долчинка, спусна се полека по мекия склон, подпирайки се на бастуна.

— Вменявате ми вашите собствени мании! — повиши тон, без да се оглежда за идващия отдире му симетричен доктор. — Но по какво според вас бих могъл да позная „здравата История“? Здрава ли е онази, замразената под Леда? А дали не е по-здрава свободната История на Лятото? Ха, има ли изобщо някаква осезаема разлика между света на многото истини и света на едната истина? Ние с вас сме хора на емпирията, тогава кажете ми как трябва да измеря с инструментите на природника края на едната логика и началото на другата?

… Мога да строя хипотези, да кова теории, да откривам явления, свързани с едно или друго физическо действие, например феномените на светлината, за които, уверявам ви, много интересни неща може да ви каже доктор Тесла, който е конструирал специални оптични уреди за тази цел, мога, най-сетне, да изследвам различните ефекти, които предизвиква тунгетитът; но по какво ще позная, че това не са тъкмо нови физически явления, случаи, които разкриват несъвършенството на нашето описание на природата — но вследствие промяната в логиката, която прилагаме?

… Че логиката изобщо е измерима сила, оказваща непосредствено влияние върху материята или върху взаимодействията в материята, като гравитация, електричност, и че когато бъде прекрачена границата на Лятото и Зимата, на логиката на Герославски и логиката на Аристотел, е възможно на някакъв хитроумен логомер да се отчете спадът и приливът на тази сила? Та нали със същия успех бих могъл да кажа, че всеки мраз благоприятства двузначната логика, защото всяко нещо, когато е замръзнало, е по-конкретно, сигурно и едноизмерно, тоест стълбчето живак показва силата на класическата логика — и няма ли да наречете това разбиране примитивно, няма ли да бъде то злоупотреба с авторитета на науката?

… А от друга страна — нека господин докторът погледне заедно с мен — от друга страна, логиката това е просто език за описване на действителността, критерий за правилността на изреченията в даден език, а сега, моля, кажете: когато се пренасяме в една непозната, екзотична страна, сред чужд народ, с други обичаи, вие самият сте пътували много, значи сте се озовавали в далечната чужбина, и когато се заемете да напишете писмо до семейството си и трябва да им разкажете за тази нова реалност — за това, което виждате зад прозореца, какви хора срещате, как се държат те, какви са техните празници, техните привички, какви са порядките при тях, в домовете им, на улиците, в главите им, когато се опитвате да уловите с думи духа на тази страна, но вярно, искрено, без съзнателно-несъзнателна цензура — не откривате ли в онзи момент своя стар език, езика на другата земя — крайно упорит, неадекватен, безпомощен да се справи с тази задача?

Доктор Конешин изравни крачка с тази на накуцващия на пътечката-непътечка и поглеждаше внимателно изпод сведеното чело ту неравната почва под стъпалата, ту горската околност, ту встрани, при което най-силно присвиваше очи.

— Мислили сте много върху тези неща, виждам.

— Не ми позволяват да мисля за нищо друго.

— Вие сте математик, така казахте, нали? — математик, значи се занимавате с абсолютни величини; дори когато питате за логиката, вече питате от гледна точка на вече предварително избрана логика, да-да, не-не. Границата, да се намери границата! Измервателни инструменти! Ясен и отчетлив критерий! Такъв е вашият „научен метод“. А аз съм практик на едно знание, събирано в хилядолетния опит на други практици, несигурно, заблуждаващо, изкривено от предразсъдъци и от несъвършенствата на сетивата, бъркам с ръце във вонящи рани, ровя слепешком в хлъзгави вътрешности. Не съм длъжен да преброя до една пъпките по тялото на пациента, за да кажа, че има шарка. От колко капки започва пороят, а на колко свършва ръмежът?

… Аз виждам симптомите и назовавам болестта. Започвайки от света на идеите, както правилно го каза онзи каторжник, Зейцов, защото там започва всичко, още в идеите: което е било сигурно, става несигурно, което е било единствено, вече е множествено; което е било необходимо, е подложено на свободен избор. Права! Религии! Йерархии! Системи за управление! Обществени порядки! Та нали виждате какво става по света, не сте сляп. Че се хвърлят бомби по улиците и се стреля в министри, и това е само една десета от ехото.

… Впрочем вие също назовахте нещата по име. Да, Историята може да съществува само под Леда: няма История, ако няма минало. Оставени всеки в своето Сега, без гарант за приемственост между това, което е било, това, което е, и това, което ще бъде — ето какво получаваме: война, хаос, унищожение, несъгласие и ненавист, объркване на всички ценности, разпадане на порядъка — хора, които не вярват в нищо, или, което е по-лошо, вярват в толкова много неща наведнъж, че сами не знаят, че вярват — държави, които омаловажават собствените си основания за съществуване — народи, които се отказват от собствената националност и се накичват с чужда — владетели, които се боят да владеят и искат да служат, тоест да бъдат владени — поданици, които искат да бъдат сюзерени на кралете: невежи селяни, недоучени хлапаци, аналфабети от фабрики и продажни викачи, които искат да налагат закони на по-добрите от тях, за да преобърнат всеки ред и да поставят подлеците над добродетелните, глупците над мъдреците, бедните над богатите, ленивите над работливите, тъпите над талантливите, простаците над необикновените, лъжата над истината!

Тирадата на доктора го накара да се разсмее.

— Тогава ние се различаваме по това, че вие искате върху едни несигурни, мъгляви фундаменти да поставите конструкция от желязна сигурност, паметници на свещената необходимост, докато аз търся сигурен, надежден начин да се улови несигурността.

— Много лековато го възприемате…!

— Затова пък вие тръпки да те побият!

Симетричният доктор махна с раздразнение.

— Май беше прав по ваш адрес капитан Привеженски… а може и не. Може и не, възможно е да ми е предоставен шанс, един на милион, да срещна на път такъв случай — моите думи наистина да повлияят на Историята! да докосна Историята с гола ръка, както тялото! И вие ми се чудите?

Долчинката премина в котловина, по средата на която тайгата малко се прореди, тук стояха само клонести стари великани. Откритите за погледа на чистото небе полянки от светлина бяха гъсто обрасли с кълбовидни бодливи храсти, вид малки дръвчета с изпочупени, преплетени клонки. На някои от тях, между тръните и листата, се показваха неузрели къпини, миниатюрни сливки. Докторът откъсна няколко, опита, плю.

— Ама че конфитюр, пръстите си да оближеш — изръмжа.

Под дъба отвъд слънчевото пространство висеше гнездо на оси или стършели, кръжаха ниско над земята. Хер Блутфелд замахна, за да отпъди насекомо, и събори изсъхнала вейка, която го посипа с прах от изгнила дървесина и сиви иглички. Всичко това се изсипа върху косата, влезе във врата му, наложи се да подскача и да изтръсква от себе си боцкащите прашинки. Докторът се усмихна (симетрично). Помисли, че тук наистина може би минават мечки — при тези оси, пчели, нали мечките обичат дивия мед? Тези от руските приказки — със сигурност.

Зад дъба изпращя клонче, зашумоляха храстите, нещо звучно застърга. Спря, вдигна инстинктивно бастуна, сърцето му подскочи в двоен ритъм. Спогледаха се с доктор Конешин. Докторът набърчи чело озадачен.

С театрален жест той сложи ръка на устата си и извика:

— Господин Фесар! Господин Фесар, моля ви, обадете се!

Прехапа устни. Бастунът си е бастун, но да избягаш с такъв крак надалеч ще е невъзможно. Опря се с гръб на бора. Дали не е по-добре от раз с Гроссмайстера…

— Господин Фесар!

— Тихо там, не е той! — извика някой от шубраците.

Въздъхвайки облекчено, тръгна през храстите, като заобиколи отдалеч клона с гнездото. Докторът хихикаше и кашляше след него, развеселен.

Двайсетина аршина след дъба, под три брези, наклонени една към друга като съборени плочки от домино, стоеше офицерът от царската флота от вагон Лукс номер две, когото — ако се вярваше на думите на Гертруда Блутфелд — изпращат през Азия с назначение на нов кораб в Николаевск. Обкръжен от тъмен облак мухи и по-дребни насекоми, той стоеше с револвер в ръце. Пристъпи няколко крачки и тогава забеляза разложения труп на животно: елен или нещо напомнящо елен, но значително по-малко, без рога, вече жестоко разкъсано, шията отметната над гърба, торсът разкъсан, а вътрешностите разпилени наоколо; разнасяше се воня до небето.

— Чух го как ядеше — каза капитанът. — Приближих, избяга. Стори ми се рис.

Конешин и Блутфелд застанаха отстрани. Военният се представи: капитан втори ранг Дитмар Клаусович Насболт, офицер на броненосния крайцер на Зимата „Месть Владимира Манамаха“, моите почитания. Прибра револвера, стисна ръка на всички.

— Сам ли бяхте, господин капитан?

— Не, с още трима души, пръснаха се.

— С онова куче?

— Да, то най-бързо ще ги отведе към следващата мърша.

Побутна трупа с бастуна. Мухите се разбръмчаха отново, избухнаха като черен флаг на три-четири аршина над оголеното месо. Побутна по-силно главата на елена, тя се обърна без никакво съпротивление върху меката като пихтия шия. Вдъхна с нос, сладникавата смрад удари в гърлото, закова езика към небцето, трябваше да преглътне слюнката, насъбрала се в повдигащата сладникавост. Отвори широко уста, мухите наоколо бръмчаха; стъпи върху изпоядените черва, пресегна се надолу, пръстите му стиснаха мръсната, жълтеникава кожа точно под главата на животното, мъртво, мъртво, мъртво, завъртя главата насам, завъртя я натам като мокра, безпомощна кукла, от горната челюст стърчаха два зъба, подритна предните крака на еленчето, по-високо, за симетрия, сега нека гледа нагоре с този черен гледец…

Доктор Конешин го хвана за сакото, дръпна го, отведе го встрани.

— Какви ги вършите, господин Бенедикт, за Бога, с мършата ли си играете?!

Повърна, едва успя да отскочи; сгънат надве, подпрян на бастуна, така се връщаше на горския почвен покров течното съдържание на стомаха. Докторът завъртя угрижено глава и потърси кърпичка из джобовете си.

Наблизо подскачаше хер Блутфелд, изпотен и задъхан, с почервеняло от усилието лице — изтръскваше гнилочта от ръкава си.

— Е — измърмори под мустак капитан Насболт, — аз ви оставям, господа.

Симетричният доктор подаде втора кърпичка.

— Изтрийте си ръцете, господин Бенедикт, да не хванете отгоре на всичко и някоя зараза.

Последва шумно проклятие — неволно докосване на подутия пръст.

Докторът въздъхна, почеса се по носа, подръпна бакенбардите си и отново въздъхна.

— Да се махаме оттук.

Изкашля се.

— Някакво ручейче… Поне да изплакна устата си.

— А може и да хапнем, като че ли му е време. Както с очите си видяхме, съпругата на хер Блутфелд добре ни подсигури.

Хер Блутфелд потупа по джобовете на широкото сако и поклати преметнатия през рамото сак.

Докторът пръв премина от другата страна на храсталаците, като разгръщаше високите бурени и размазваше едри гъби-дъждовници, от които се понесе кисела смрад; докторските крачоли станаха кафяво-зелени.

Под северния склон на котловината, в сянката на надвиснали увивни растения, се простираше сипей от бели камъни, сякаш някакъв циклоп от тайгата бе струпал тук мраморна стена. По зъберите, извирайки някъде отвисоко, откъм ръба на ската, се стичаше тънка струйка вода.

Приближи се, изми ръцете си. Хер Блутфелд побърза да се възползва от възможността и седна върху една морена наблизо; държеше главата си на сянка и си вееше с шапката. Подпрян на бастуна си, се наведе ниско, за да хване струята в уста. Но ручеят променяше посоката на теча, скачаше по неравните камъни — затова само изпръска очите, брадичката, намокри превръзката, ризата и вратовръзката и само за миг подскочи на езика. Пръскащите капки галеха придобилата по странен начин изключителна чувствителност кожа.

— О, като по поръчка — изкоментира доктор Конешин, настанявайки се редом с Блутфелд. — Бог днес е в добро настроение, господин Бенедикт, изпълнява всички ваши желания. Спаси ви от счупване на врата, спря влака заради вас, позволи ви да се отървете само с няколко драскотини и изкълчвания, сядайте сега ето тук, моля, какво ще предпочетете, със сельодка или с хайвер, днес имате покровителство дори в тези дребни неща. — Докторът се разсмя по докторския си начин, чак хер Блутфелд спря да яде за момент. — Може би е време да Му се отблагодарите, не мислите ли, господин Бенедикт?

Разгърна гигантския сандвич. По камъка се катереше бръмбар, смаза го с бастуна, бронята на насекомото залепна за дървото, изтри го със салфетката, в която бе увит хлябът. Симетричният доктор се вглеждаше в тези манипулации, мъчейки се да прикрие веселостта си. Фесаровият бастун бе забит в мократа пръст между стъпалата.

— Бихте ли престанали вече, господин докторе? Та нали сам признахте, че Бог не ви е нужен за нищо в Историята. Това са удари под кръста. Очаквате да ви обещая — че какво? — че ще убедя баща си за История по ваш вкус? Канечна, непременно! Помислете, ако обичате, върху следното: Бог си е Бог, и няма значение какво — хора ли, люти ли, всичко се побира в Неговото знание и промисъл. Затова всеки опит да се воюва с Историята, да се променя нейният ход, дори и тази промяна да цели нейното поправяне — ще бъде война с Бога. Възможно е Бердяев да е прав, но може и да се заблуждава… Аз вече питах за това, ще попитам по друг начин: морално позволена ли е самозащитата пред Историята? А? Хапвайте, хапвайте, господин докторе, и не говорете глупости.

Затова пък не беше нужно да бъде подканван по никакъв начин Herr Блутфелд, челюстите му вече работеха с мощността на минно-обогатителна дробилка, рах-рах, от устните се сипеха ослюнчени трохи и цели парченца месо и салата. А понеже не можеше да преглъща в темпото, с което нагъваше — глътката е по-бавна от зъбите — донапъхваше останалото с юмрук, сякаш набиваше чеп в бъчва, със стиснат юмрук и с опакото на отворената длан, задържайки и пъхайки кльопачката в човката си, та чак вече ставаше не пурпурен, а моравочервен, от мустаците до мъхнатите вежди и линията на тъмните коси, гъсто намазани с помада. С основание можеше да се очаква, че натъпканото по този начин в гърлото излишество храна ще му излезе през ушите и носа като от месомелачка, в дълги спирали слузеста кайма. Рах-рах, а слюнката по брадата се триеше с ръкав.

Извърна очи. Започна да дъвче бавно, като държеше хляба с всичките шест здрави пръста на ръцете. Превръзката му пречеше, махна я от бузата.

— Когато лекувам хора — говореше в това време между една и друга хапка симетричният доктор, гледайки право пред себе си, в зеленината и зелената сянка, — когато пускам в жилите им изкуствена химия, изобретена от човешкия ум, за да излекувам болестите и облекча естествените болежки на старостта — действам ли тогава срещу Бога? Защото се противопоставям на реда в природата, на животинския план за живот и смърт. Развалям часовниците на природата. „Самозащита срещу биологията“. Това например е морално позволено, нали?

… Човекът се ръководи от собствения си разум — затова е човек. Живели сме в горите, в пустошта — обгърна с жест тайгата наоколо, — в един неизменен свят, в градина, непроектирана от човека; днес живеем в големи градове, във високи сгради от материали, които не са ни дадени в природата, в неестествена топлина, при неестествена светлина. Живели сме в свободно семейство и свободно царство; сега живеем организирани според рационални проекти, в неестествени, измислени от човека порядки. Живели сме от работата на тялото; сега живеем от работата на ума, поне някои от нас. Кажете ми, млади човече: живели сме векове и хилядолетия наред в естествената стихия на Историята, ставало е, каквото е трябвало да става, после сме поглеждали назад и сме описвали това, но ходът на историята е вървял и върви стихийно напред — защо пък отсега да не заживеем в История, проектирана от човека?

Преживяше думите му в равен ритъм; на места докторската мисъл засядаше между зъбите, несдъвкана, и тогава смилателният процес се забавяше.

— Ами тъкмо затова: защото научният прогрес представлява двигателят на Историята. — Изчопли с нокът остатък от месо между зъбите. — Можем ли да предвидим неоткритите все още открития? Могат ли да се включат в историческите теории силите на науката, все още непознати на науката? Това е логическо противоречие, господин докторе: да се предвиди такъв прогрес е равнозначно на прогрес — когато описваш изпреварващо, в съответните детайли, откритието електричество, в същото време правиш това откритие. Затова и не може да съществува никакво описание на Историята, което да отива отвъд настоящето, никаква сигурна теория на Историята, според която бихме могли да я проектираме, и никакво подобно рационално действие не може да реши коя История е добра за нас, коя лоша.

Симетричният доктор присви лявото си око, нарушавайки симетрията.

— Ако познанието за това кое е добро, кое е допустимо от гледна точка на морала не идва от разума — то тогава откъде? — Въздъхна, протегна се, разопакова втори сандвич. — Хм, шунката е чудесна, ох, а и да отдъхнеш на зелен въздух също е чудесно, здравословно и природосъобразно е, движение и хапване, хм, а представете си, че тук пред нас изведнъж излезе измежду дърветата Синът Божи, но забележете — Син Божи като от Свещените Писания, тоест какъв: някакъв неук дивак, лошо облечен, сандалите му, кожите, дрехата окаяни, дори и да умее да говори някакви езици, какво би могъл да знае той, нима познава машините, влаковете, нима е чувал за силата на електричеството и химията, знае ли всичко, което ние знаем, а още повече — че материята е изградена от атоми, че Земята и Слънцето висят във вселената между звездите, как се пренасят болестите; нима познава микроскопичния свят на микробите или умее да лети с аероплан, да кара автомобил; нима знае всичко, което може да се знае? Ами! А нали на това се основава човечността на Исус, на ограничаването, противоположност на абсолюта: непълнота, крехкост, неведение. Преди всичко неведение — първата разлика между Бога и човека: затваряне на разума, който е смъртен, в „тук и сега“.

… Толкова лесно ни е да приемем телесната човечност на Христос! Че е кървял, че е страдал, че е бил прекалено слаб, за да носи кръста, че е ял, пил, потил се. Но когато стигаме до разума… Колебанията в Гетсиманската градина, миговете на съмнение, пристъпите на бурни емоции — да, така е. Но дали Исус някога не е направил грешка? В най-дребно, най-земно нещо. Защото как така — Исус да е невежа? Ако застане пред който и да е образован европеец от началото на двайсети век, би изглеждал глупак, същински дивак, пълен с предразсъдъци.

… Но понеже е правил чудеса… понеже се е позовавал на противни на разума истини… Виждате ли, господин Бенедикт? Вгледайте му се! Помислете! Кого ви напомня? Виждате ли какво и кого защитавате? — бога на руските безумства, царя на лудостта, паразита на стихиите — виждате ли чия е тази власт над Историята?

— На Распутин.

— Да!

При тези думи се чу внезапен залп от лявата страна на симетричния доктор; погледнаха: хер Блутфелд плюеше недоогризана ябълка.

— Мъдрост! — избухна той, прихна и се изплю.

Гледаха го изумени. Доктор Конешин дори се изправи, изненадан. Сега той изтупваше костюма си и стрелкаше Блутфелд изпод червеникавите вежди.

Хер Блутфелд изтри лицето си с кърпа, после се изсекна в нея, шумно, енергично.

— Мъдрост! — процеди и вдигна очи към доктора. — За какво всъщност говорите вие? Мъдростта — това не са знанията! Как се казваше онзи гръцки шут — Сократ — каква зараза, две хиляди години оттогава и пак същото, но днес още и машини, машини, МАШИНИ! — Той се задъха и дълго време си поемаше въздух, хващайки се за гърдите и свирейки през нос. — Мъдрост! Че са видели микробите, то вече знаят кое е добро, кое зло! Кой ви е учил вас? Сигурно французите! Англите! Не могат да разграничат: мъдрост — разумност — знания. Само букви и цифри! Тфу! И ще се мръщят с погнуса: че най-важните учения в историята, учения, откриващи пътя към спасението, са могли да излязат от устата на необразован човек! Той не познава доброто, защото няма разум, разум, РАЗУМ! Тфу!

Плюеше, целият червен. Внезапно изплува споменът за Мичка Фиделберг, когото срещна в „Хершфелд“. Сходство, чак стряскащо. Блутфелд — Фиделберг, Фиделберг — Блутфелд. И как говореше, и как се палеше, говорейки.

— За какво са тези приказки! За Историята, за машината на историята, за Божиите намерения, но как говорите — търсейки все реда и сигурността, колкото повече, толкова по-добре, господин графа-неграфа го отвращава дори най-малкото „може би“, а господин докторът иска свят, устроен от човека според това, което трябва да бъде — Зимата е добра, защото не допуска нищо друго освен истина и лъжа, Лятото е лошо, защото нищо в него не е сигурно — така ли, не чух ли тези неща от вас? — а аз, уфф, по дяволите, аз ще кажа нещо точно обратно! Ще назова нещо, което съвсем не е очевидно!

… Лятото е добро, Зимата е лоша! Добра е несигурността, лоша увереността в истината и лъжата! Добър е хаосът, лош — редът! Добра е липсата на История, разпарчетосаната История, милиардите объркани минали и бъдещи времена, това е добро! Зло е едната История, лошата История! Тя е лоша, лоша, ЛОША!

… Лош е законът, писан за нещастие на милионите, лошо е свещеното управление, по неизбежност основано на страданието на народите, лош е математическият порядък на прангите и тюрмите. О, ако можеха да съществуват невинни строеве, управления на съмнението! Но трагедията е там, че всяка История, построена върху Истината виждате ли това, би трябвало да го виждате! всяка История, замръзнала в Леда, сковава в него най-напред човека: Истината не зависи от мен, Истината се намира над мен. Тогава Бог не е нужен и човекът е излишен. Разумът, редът и Историята извикват за живот най-страшните тирании, с които не може да се сравнят безумствата на Распутин, престъпленията на един или друг умопобъркан, пък бил той и императорът, царят-Бог, нито се равнява на натиска на неразумното, неорганизирано зло.

… Човекът е свободен — ето това е. Свободният човек, несигурният човек — той е свободният човек, човекът минус Историята — това е свободният човек, човекът между истината и лъжата — това е човекът, човекът, душа над ангелите, ЧОВЕКЪТ! Някой, ти, той и той, и аз, аз, АЗ!

Искаше да говори още, настръхнал, разпенен, искаше да крещи още, но му отне доста време да пристъпи към следващото изречение, подхващаше го, както цирковият щангист повдига тежестта над раменете си — до гърдите, вдишване, плещите, бузите издути, зъбите скърцат, навежда се, натъпкан до ушите с готови решения — пуф, и ще изстреля…

Но не успя, защото доктор Конешин беше по-бърз атлет на словото.

— Виждал съм аз мнозина такива! — реагира гневно той и огненорижите му бакенбарда настръхнаха отдясно и отляво. — Хора индивидуалисти, свободни, той и той, и аз, и ти, и всеки свободен анархист със собствена История и собствена бомба в пазвата! Събирал съм там ръце и нозе и мънички детски телца, след вашите фойерверки на свободата на Крешчатик! Като се разходи „волността“ по Киев, само червена мъгла остана над улиците. Хаосът е добър? Безредието е добро? Ни Бог, ни цар? Ами, моля ви, заповядайте, яжте си коренчета в Сибир! Давай! Във вълчето стадо гонени от вълчи глад, един срещу друг, защото като го обхване такова желание, то кой, какво ще го удържи, него, свободния? — хващай за гърлото, за гърлото! Ни сигурност, ни изобилие няма да се сплотят в едно за някое голямо дело, не ще сътворят нищо истински голямо, няма да издигнат градове, нито ще създадат наука, няма да защитят цивилизацията, а когато се появи враг, който сам е подчинен на силен порядък, какво ще им остане? само да избягат с подвити опашки. Но затова пък — са свободни! Затова пък волни! Затова пък — той и той, и той, и следващият идиот светец, и полячето — сам по себе си господар, и еснафът натъпчитърбух, преял със сладки идеи!!

Докторът се завъртя на пета и тръгна енергично към тайгата.

Ще не ще, трябваше да стане и да закуцука след него. Хер Блутфелд се засуети, прибирайки останките от храната; после изтича след тях и отново се задъха. Но вече бе изпуснал парата: все така почти не си гледаше в краката, а по лицето му се разливаше уталожено блаженство.

— Аз дори не предполагах — заговори го, — че вие изобщо слушате тези наши глупави разговори. Надявам се, че не сме ви обидили, без да искаме; на господин доктора със сигурност ей сега ще му мине треската.

Хер Блутфелд преживяше нещо мълчешком зад затворените уста; така събираше думите. Преминаха ручея, приближиха склона на котловинката, твърде стръмен, завиха на североизток, прелазиха през дънер, заграждащ изхода от срутения камънак… Вече бе изгубил надежда за отговор, когато хер Блутфелд отново намери езика си в устата.

— Е, да, аз не говорих, не говорих. Известен ли ви е анекдотът за евреина, който заминал на далечно пътешествие по финансови дела? Преговорите продължавали, затова отива да телеграфира на жена си. Да не се безпокои, защото се налагало да остане още няколко дни, става въпрос за по-голяма печалба, ще се върне веднага щом може, поздрави, Ицхак. Дават му бланка да попълни, пощенският чиновник му обяснява, че таксата се изчислява за всяка дума. Ицхак написал съобщението, пресметнал думите, пресметнал цената на телеграмата — и започнал да комбинира какво би могъл да зачеркне като излишно и ненужно. „Ицхак“ — но нали жена му знае, че е Ицхак, че кой друг? „Поздрави“ ами ясно, че изпраща поздрави, как няма да пожелае здраве на собствената си жена? „Ще се върна при първа възможност“ — ами това се разбира от само себе си; ако няма такава възможност, няма да се върне. И така нататък, дума по дума, накрая зачерква цялото съобщение от телеграмата — чисти баналности.

… Ето, виждате ли, аз имам същия проблем. Не от скъперничество — просто на самия мен ми се отщява. Достатъчно е да поразмисля една минута над това, което възнамерявам да кажа, преди да го кажа. Почти никога не се намесвам в разговорите, не опонирам дори и на най-големи глупости, изричани в мое присъствие. Колкото повече са те, толкова по-малко смисъл има да им опонираш, защото толкова по-крещящи баналности би трябвало да изговориш срещу тях. Затварям уста, седя в ъгъла, мълча.

Няма значение дали другите ще видят баналността в моите думи — аз сам я виждам, и то прекалено ясно. И това, знаете ли, с времето се превръща в някакво тотално нежелание, някаква леност спрямо хората. Аз ще кажа това, тогава те онова, после аз така, те онака и така нататък, сколка угодна — за какво ми е изобщо да започвам тези мъки? Седя си в ъгъла и си мълча.

— Е, да, чухме ви как мълчите.

— Знам, че другите не се държат така, това не е нормално. Не рецитирам тук никакви, уфф, баналности и очевидности. Но нямаше да имате шанс сам да се досетите.

— Но обяснението — беше си съвсем на място, нали?

Блутфелд затвори уста, умълча се.

Умълча се и тогава от леса вляво, иззад гъсталака от бодливи храсти долетяха отгласи: ръмжене, мляскане и тежко влачене. Спря, повдигна бастуна, преграждайки пътя на хер Блутфелд. Огледаха се по дивата пустош. Долчинка, котловина, излизане на равно — ако някой се е случило да влезе в долчинката, то неминуемо е трябвало да мине оттук — юг-север, — посоката, в която бе побягнал пропъденият от капитан Насболт рис. Подаде бастуна на Блутфелд, той го пое в мълчаливо недоумение. Като разкопча бавно жилетката, извади иззад пояса пакетчето с Архимайстора. Отви парцалите и докато проверяваше патрона в гнездото, чу скимтенето на пируващия хищник.

При вида на оръжието хер Блутфелд пребледня. Даде му знак, доближавайки бинтования пръст до устните. После, стиснал Гроссмайстера с две ръце, закуцука през храстите.

Звярът трябва да беше чул шума от гъсталака: изрева силно веднъж и притихна. Излезе изпод двустволовия кедър. Звярът отскочи от тялото на Юнал Фесар и оголи зъби. От тях висяха червени късове месо, беше се вгризал дълбоко в бедрото на турчина. Вдигна Архимайстора. Зад гърба му изпукаха клонки, изтрещя може би стъбло на счупено дръвче — иззад брезичките и боровете връхлетя, размахвайки бастуна, господин Блутфелд. Рисът изсъска и се шмугна в леса.

Блутфелд се наведе над Фесар. Погледна в стъклените му очи и бавно се прекръсти.

Трябваше да прибере Архимайстора.

— Господин докторе! Доктор Конешин! Насам!

Взе си обратно бастуна и приклекна край трупа. Турчинът лежеше възнак, с отхапан крак, подгънат неестествено, и разперени настрани ръце, сякаш в предсмъртен спазъм се е опитвал да впие нокти в земята. Освен отворената от хищника рана, в очи се хвърляше кръвта по плешивата глава: карминеночервена глазура върху черепа, стичаща се в гладки струйки по слепоочията и челото към отворените очи. Сърцето затупка по-силно, облиза устни, потресен. С върха на пръста си докосна тази глазура — лепкава, топла, влажна. Изтри пръста в ризата на Фесар. Зад главата на турчина растеше лопуш, откъсна най-големия лист. Плесна го о коляното си, за да се разтвори, и го постави на гърдите на покойника: отвесно, перпендикулярно на гръдната кост и успоредно на слънчевите лъчи, промъкващи се тук през двойната кедрова корона. После притвори лявото си око. И сега: едната страна на листа, обратната страна на листа, гледай, сравнявай: светлина, сянка, светлина — има ли съгласие и хармония от двете страни на преградката? или танц на хаотични лъчесенки и непрестанен кипеж на границата между слънце и мрак сякаш в котел от пъкъла? Ох, няма съмнение, че Юнал Таиб Фесар се е оттъмлил във вагона на Тесла като за Бог да прости, чудо е, че изобщо се е държал на краката си, че е успял да излезе от арсенала на Лятото като човек…

— Ама отдръпнете се, де! За малко да ви остави човек насаме и… Какво така ви тегли към тази мъртвина!

Подпирайки се на бастуна, стана и се отдалечи мълчаливо от трупа.

Конешин извади железничарската свирка и изпрати в тайгата серия пронизителни изсвирвания, които подплашиха птиците по близките дървета и накараха хер Блутфелд да запуши уши. После докторът се надвеси над нещастния Фесар.

— Ох, лоша работа, лоша. Чакайте да видя… Тук нищо. Със сигурност не от крака така се е обезкървил. Ммм.

Реши да заобиколи лобното място на търговеца, като разгръщаше с бастуна горското руно. Хер Блутфелд, приседнал в раздвоения като вила кедров ствол, бе отворил сака си и лакомо поглъщаше недоизяденото по-рано. Доктор Конешин за втори път в течение на последните два дни опипваше черепа на Юнал Фесар, този път клатейки глава с мрачна физиономия; ръцете му бяха целите изцапани с кръв. Бродеше сред гъсталаците от папрат и скоруши. Отнякъде се появи капитан Дитмар Клаусович Насболт, заедно с някакъв хърбав като пръчка младеж от вагона с купета, който отведнъж позеленя и трябваше да се подпре на дънера, дишайки панически. Навлезе в блато, обувката му затъна. Отнякъде се появиха Жул Верус и ловецът със стъкленото око; стъклоокият измъкна свирка и я наду продължително. Отдалеч отговори сирената на „Черния Самур“. След малко тук ще се стече половината Експрес. Без да обръща внимание на туптящата болка в подутото коляно, навлезе по-навътре в храсталаците. Господин Блутфелд раздаваше остатъците от провизиите. Верус и един от братята прахосници обсъждаха ни в клин ни в ръкав случаите на смъртоносен делириум, хапвайки от пушеното филе. Изгуби ги от очи, вървейки по спирала вече извън първия кръг дървета и обръщайки с бастуна всеки камък и счупен клон. Мерна му се мисъл за риса: ако се е упоил с толкова силно оттъмлена кръв, наял се е с оттъмлено месо — но теслектриката, отрицателна или положителна, не изтича ли в земята? — и сега обикаля някъде тук, този мършояд, хищник, но едновременно с това и нещо между хищник и нехищник, между рис и нерис. Дали това се унаследява? Не. Но ако животните се отглеждат така, че се внимава моментът на зачеване да настъпва в горещо оттъмление на самеца и самката, то в първото, във второто и в третото поколение, в десетото и стотното — еволюцията е безкрайна — еволюция във Фауната на Лъжата, Дарвин, измамен от Сатаната — Царството на Животните на Котарбински — Природата „Може Би“… Доктор Конешин подканваше да се направи носилка от брези, някой да изтича за стюардите, да се доведе началникът. Обърна един заседнал между коренищата на габър масивен камък, все още проблясващ с капки вода. На края на камъка се виждаше дълго петно кръв. Заобикаляйки отдалеч двойния кедър и струпалото се около него шумно общество, закуцука обратно към влака.