Яцек Дукай
Лед (38)

За прелестите на семейния живот

— Ониромантията се шири из владенията на Леда! — сипеше огън и жупел от амвона свещеник Рузга. — Само погледнете, мили мои, тези роби на сънищата, които изгубват чувството си за реалност, така както човек губи себе си в нощните бълнувания, правейки от сънна увереност всичко, към което го тласка сънят, но защо, но за какво, ама наистина ли е искал да направи всичко това — спящият няма да ви отговори; а и понякога има чувството, че самия него изобщо го няма в собствения му сън, че сънят по силата на някаква своя вътрешна логика го води от една тайнствена сцена към друга тайнствена сцена, него, спящия-несъществуващ. Нима не са ни познати този вид сънища? Познати са ни! Сестри мои, братя! Онироманти и ясновидци от всякакъв сорт паразитират върху нашата слабост! Погледнете тези, които са се оставили да ги управляват техните сънища: стават ли от това по-щастливи тези сонные рабы? Всъщност не сънищата им предсказват бъдещето, а преживяваното от тях бъдеще напомня сънища! Най-напред те губят представа за последствията от собствените им действия: дечицата им стоят гладни вкъщи и в домовете им вилнее студ не защото мъжът целия Божи ден се е влачил по кръчмите и не подхваща порядъчна работа — а защото куцо куче му е пресякло пътя, защото звезда му светнала от небето и защото сянката на лют му посочила на север. По-късно те изобщо престават да виждат смисъл да се занимават с каквото и да било, защото дали ще свършат нещо, или няма да го свършат, все едно, сънят бездруго ще ги повлече с потока си, животът ще изтече покрай тях и да става, каквото ще става. И толкова свято вярват в това, че никой не може да ги разубеди! Познавате ги — отговорете си сами в себе си: това християни ли са? Може ли да следва заповедите на Нашия Господ една или друга такава жертва на ониромантията? Ще влязат ли тези сонние рабы след смъртта си през Петровите врати? Не, и знаете добре защо не: в света на сънищата няма добро и зло, няма истина и лъжа, няма грях и няма спасение! Християнинът — католикът поляк — това не е този, който седи и чака някакви откровения свише и неизбежности и се подчинява на очевидното, което ще действа вместо него, ще мисли вместо него, ще живее вместо него — а този, който сам действа и знае какво прави, живее и знае защо живее, избира и сам избира, дори въпреки тези неизбежности и тези очевидности, а когато греши, греши лично той и това е негов грях, от неговата жива душа произхождащ, искрен и съзнателно съгрешен! Тези, които седят и чакат на камък край пътя, няма да стигнат до Царството Небесно; Царството Небесно е за тези, които вървят, които тичат, които се стремят към целта и дори когато падат от болка и разкървавят нозете си пред почиващите си отстрани на пътя, пред тези, които не са се потрудили — и наум няма да им дойде да слязат от пътя и да се откажат. И дори да вървят в лоша посока по този път, едно ще им бъде зачетено: че са вървели, вървели, вървели! Не вярвайте на ясновидците — особено на тези, които пророкуват правдиво!

Такива апели отправяше свещеник Рузга към полските милионери в църквата „Успение Богородично“, храма на сибирската римокатолическа енория, най-голямата енория в света.

Слушаше свещеника не особено внимателно, защото търсеше с очи иззад колоната фигурата на пан Войслав Велицки, описана му от просяците — трябваше да бъде грамаден и силен мъж, два аршина и дванайсет вершока висок, с едър корем, силно стегнат в корсет под елегантен сюртук, със светла брада, разделена на две, а забележителен още и с това, че на пръста на лявата ръка носи тунгетитен пръстен с брилянта на царицата. И наистина: едва станаха за свето причастие, и го забеляза сред господата, седящи в най-близките до олтара скамейки: ръст, брада, корем, пръстен — точка в точка. Придвижи се покрай стената, за да не го изпусне от очи; хората правеха път на куцащия, кашлящ, подпиращ се с бастун. Войслав Велицки седеше точно зад пейката на градоначалника Шостакевич и господин Игнаци Собешчански. Редом с него седяха две жени на балзаковска възраст и три малки деца, от тригодишно до седемгодишно вероятно. Велицки показваше нетърпение в края на литургията и няколко пъти погледна часовника си, който вадеше дискретно от жилетката. Бързо се отправи към изхода, без да дочака края на пенията; закуцука след него.

Застигна го при шейните на „Тихвинска“, говореше енергично с кочияша и инструктираше за нещо двама служители, които мигом се завъртяха на пети и хукнаха да изпълнят нарежданията. Пан Войслав закопча палтото от катеричи кожи и тъкмо нахлузваше светли ръкавици на дланите си като самуни, когато се изпречи на пътя му. Богомолците започваха да напускат на групички неоготическата църква, просяците издигнаха хорален хленч. Тук, от кръстовището до брега на Ангара, е просяшкият рай: Спаска Църква, Богоявленски Събор, а още и Полската Църква. Помисли си, че Велицки ще го отпъди от раз тъкмо като просяк; затова, преди изобщо да каже дума, поднесе под носа му писмото.

Той погледна, без да се учудва.

— Вие от кого?

— От Варшава, прочетете, от Алфред, кхъ, Тайтелбаум.

Дори и да не се беше досетил за името, не даде вид. Намести pince-nez на носа си, извади листа. Студът беше относително неголям като по Иркутска мярка, че не си струваше трудът да му се обръща внимание: някакви си петнайсет под нулата; облачета тъмлинна пара отплуваха от патриаршата брада на Велицки със секундно закъснение, без миражостъклата на очите се виждаха ясно лъчесенките, пълзящи по гънките на коженото палто на пан Войслав.

— Ах, значи вие сте Бенедикт Герославски.

Застана нащрек.

— Кхъ, вие ме познавате отнякъде, кхър, чували сте, така ли?

— Пан Алфред ми пише, че сте негов сърдечен приятел!

Сгъна писмото, замига иззад биноклите.

— Директно от Конгресувката, казвате. Но — но вие нещо зле ми изглеждате!

— Исках… дали бих могъл… става въпрос за това, че чиновниците от Министерството на Зимата…

— Знаем ги, знаем. Не се бойте, Велицки няма да позволи негов сънародник да закъса. Сигурен ли сте, че ви няма нищо?

Отново се закашля, след излизане от топло помещение на такъв студ не е лесно да овладееш едно възпалено гърло.

— Имах инцидент по пътя, в Транссиба, кхър, и виждате… — чукна с бастуна.

Велицки се хвана за главата.

— Пристигнали сте с този, бомбардирания влак! И нищо не казвате, господине! Къде се настанихте?

— В „Чарчя“, кхър, „Ренка“.

Най-богатите измежду вярващите вече сядаха в своите шейни, наредени по протежение на улицата, образува се навалица, настана суматоха, а към Войслав дотърчаха децата му в джудженски кожухчета, посипани с току-що нападал сняг, под шапки, непропорционално големи за мъничките им главички, така че под лятно-зимното слънце се виждаха само носленцата и пухкавите им личица; подхвана едното, качи второто, вдигна третото.

Дръпна се настрана, за да направи път на съпругата, бастунът му се хлъзна по леда, лявото коляно се огъна като гумено, олюля се.

— Но моля ви, признайте си, за Бога, та нали виждам — болен сте, тресе ви треска, едва се държите на краката си.

— Премръзнах вчера през нощта, кхър, така е. Господин Войславе…

— Позволете — Бенедикт Герославски, моята съпруга; Халинко, погледни господин Бенедикт, не съм ли прав?

— Но аз наистина…

— Глупости! — И кимна на водача. — Като се върне Трифон от Зимни, ще го изпратиш до „Чарчя Ренка“ за нещата на пан Бенедикт. Деца, деца, не се лиже ледът, нали ви казах! Наглеждай ги де, Мартуш, благодаря. Е, хайде, тръгваме, сядайте, господине. Ще ни разкажете за всичко, което става в Старата Страна, както и за цялата терористична афера, знаете ли, милички, че господин Герославски, прочут варшавски математик, е пристигнал при нас с този, четвъртъчния Експрес, който беше вдигнат във въздуха с бомба? Но защо не се качвате, уважаеми господине!

— Казвам се Бенедикт Герославски, кхър, син на Филип — каза бавно, много отчетливо, над виковете на кочияшите, конското цвилене и не много далечното шаманско барабанене. — Издирват баща ми с полицейско писмо; бил е заточен тук през хиляда деветстотин и седма, сега се движи с лютите. Министерството на Зимата ме държи на мушка. Ще имате неприятности.

— Ще имате неприятности! Няма да доживеете до неприятностите, господине, ако веднага не легнете под завивката! Виждате ли го, едва пристигнал и вече изпечен герой! Сядайте и не прекалявайте повече с вашата скромност, любезни, та всеки ден ли ни се случват такива визити на края на Божия свят!

Ето така се озова под покрива на господин и госпожа Велицки.

Едва когато се огледа в голямото огледало в хола на техния дом, отпаднаха и последните съмнения относно искреността на мотивите на пан Войслав: действително, видя се образ на нищета и отчаяние, към старите белези, синините и струпеите се бе прибавила и една много нездрава руменина, лъснало от студена пот чело и лош блясък в очите с дълбоки сенки под тях, безпогрешен признак за болест. Кашляше често, дълго и с мокро ехо издън гърди. А след като свали връхните дрехи, се разкри и насиненият череп, и пръстите в стегнати превръзки. Откъде ви е това, господин Бенедикт? Ами от влаковите инциденти. У жените на Велицки се надигнаха най-лошите инстинкти — на загрижени опекунки.

Пан Войслав Велицки бе притежател на двуетажен дом в новоизградения след пожара южен район на десния бряг на Ангара, на улица „Цветиста“, пряка на „Задморска“; прозорците гледаха към леда на Ангара и южния край на Конни Остров, а поглеждайки от ъгловите стаи, видя в далечината над мъглата трупните мачти на железничарското предградие Инокентиевский Пасьолок. Като всеки заможен гражданин на Иркутск Велицки държеше за спешни случаи резервно жилище за своето семейство: цял етаж в имение отвъд Уйск, зад река Кая. Там държаха второ хранилище с припаси, други гардероби; двойка служители поддържаха празното жилище в готовност за пристигане на семейството; цялата прислуга беше обучена в изкуството по бързо пренасяне. Когато възстановяваха града, обясни пан Войслав, все още не знаехме за Пътищата на Мамутите.

От трите жени в дома — неговата съпруга, неговата сестра и неговата майка — най-шумна и привличаща най-много внимание бе последната, така че първия ден я взе за действителната глава на семейството и управител на стопанството, както впрочем бива често по обичая още от XIX век, когато майката или овдовялата баба, при липсата на мъже в силата си, било защото работят, било защото са изпратени на война, в заточение или в някаква друга житейска експедиция, държи в желязна ръка цялата фамилия и фамилното имане. На втория ден обаче разбра, че всъщност най-младата, Марта Велицка, решава на практика всички ключови въпроси в този дом и нейната тиха дума тежи повече от колоритните експлозии на чувства от страна на майката. На третия и четвъртия ден, впрочем чак до седмия ден, не разбираше нищо, защото лежеше вече напълно потънал в трескаво бълнуване, докато двама платени от пан Войслав доктори, единият поляк, другият немец, спореха над леглото дали става въпрос за възпаление на дробовете или за инфекция на друг вътрешен орган, а може и начало на Бяла Зараза. През следващата седмица, когато стана от леглото и вече ходеше из дома, хранеше се на масата на семейство Велицки, играеше с децата им и прекарваше следобедите с жените, а вечерите с пан Войслав в неговия ъглов кабинет, открит с големите си прозорци от миражно стъкло към лед, и лед, и мъгла, та през следващата седмица узна най-тихата истина: не управляваща, но фактическа господарка на дома на „Цветиста“ седемнайсет е Халина Велицка de domo Гургала, защото тя владее сърцето на пан Войслав Велицки.

Децата — момченце, момиченце, момченце — се качваха на всички на главите, в преносен и буквален смисъл. Неведнъж виждаше пан Войслав да изскача от кабинета си (и то дори по време, когато там седяха някакви клиенти, приети по здрач или в празничните дни) и да крещи високо, трополейки по паркета в слонски галоп, съпътстван от писъци и кикоти на синчето или дъщеричката, или пък и двете сладурчета накуп, които той изнасяше качени на широкия му гръб, стиснати под мишница, а веднъж дори и със захапана между зъбите якичка на най-малкото, Пьотр Павел, и така транспортирайки ги, да изразява голямо възмущение, че дребосъците му пречат на работата, на което, разбира се, никой в дома не хващаше вяра. Виждаше го да задрямва след неделния обяд на шезлонга в салона, тежката ръка падаше заедно с вестника на пода, изпод тужурката му изскачаше куполообразният корем, независимо че беше плътно опакован, а върху това огромно коремище, като върху вълшебна планина, се изкатерваше, гризейки изплезено езиче, Михаша, за да избухне в смях, когато пан Войслав се събуждаше, вече с дъщеричката, настанила се удобно върху екватора му; тогава тя подскачаше като върху надуваема топка, а пан Войслав издаваше щастливи звуци. Или пък симулираше, че продължава да спи и само хъркаше все по-силно, докарвайки до вълнообразно движение буйните мустаци и широката брада, а коремът се тресеше, от което, в синхрон с ритъма на дълбоките вдишвания и издишвания на бащата, момиченцето се вдигаше и спускаше, за да се пльосне накрая и да се хване с юмручета за тази брада и да не падне, толкова луди бяха тези родеа.

Позволи си да каже на госпожа Халина, че има вероятност децата им да пораснат много разглезени. Принципите на възпитание в добрите буржоазни домове и богатата шляхта в Конгресувката са съвсем различни.

Тя много се учуди.

— Разглезени? Пане Бенедикте, ние не ги глезим, ние ги обичаме.

— Именно.

Тя само го погледна учудена.

Пани Халина, жена, неотличаваща се с особена хубост, но затова пък с необикновена деликатност и топлота, установяваше ритъма на домашния живот в отсъствие на съпруга си, което значи през по-голямата част от деня, когато пан Войслав обикаляше холадниците и фабриките на Зимни Николаевск или посещаваше своите гарови складове. Пани Халина рядко даваше нареждания дори на прислугата (а случеше ли се, правеше го със странна деликатност, почти с шепот). Но на практика не беше необходимо тя да нарежда каквото и да било, понеже всички съзнаваха идеално местата си и своите задължения и целият дом бе устроен според разбиранията на пани Халина. Докато си почиваше в леглото след треската, тя влезе веднъж след закуска с цял наръч книги и списания, като предложи сама да почете на болника; а после всеки ден идваше някой по същото време под един или друг предлог да му прави компания — тя ли им беше наредила така? Можеше да се обзаложи, че и дума не е обелила.

Донесе му и няколко стари Сенкевича, Дикенси, два любовни романа на Мнишкувна, миньорската епопея на Забжицки-Балут, криминалета на Марчински и Вилк, роман за пътешествия на Фердинанд Антони Осендовски, пет повести на Вацлав Шерошевски^[1], печатани тук, в Иркутск, включително и прочутия Скреж, от който научи историята на Големия Пожар и основаването на Зимни Николаевск. Също и няколко броя от илюстрования седмичник „През земи и морета“ с приключенските романи на Карл Май: В дебрите на Балканите и Рождество Христово. По-нова полска литература можеше да се намери в реактивираната петербургска „Страна“, която публикуваше фрагменти от Недоочаквания на Жеромски и Хора на лятото и зимата на някоя си Домбровска.

Все пак по-интересна му се стори всекидневната преса на Европа и Сибир.

Транссибирският експрес я докарваше от Санкт Петербург и Москва с едноседмично закъснение; семейство Велицки бяха абонирани за „Русские Ведомости“, „Русское Слово“ и „Биржевые Ведомости“, но също и за „Сибирская Жизнь“ от Томск. В пресата на европейска Русия можеше да се намери информация, повече или по-малко цензурирана, за западната политика и световните събития: за спорната инициатива за създаване на Атлантически Съд, предложена от президента на Съединените Американски Щати Джеймс Кокс, за вълните от демонстрации в индустриалните градове на Германия и Великобритания, предизвикани от спада в работните заплати и масовите уволнения, за ирландските кланета, за замразяването на третата балканска война и дори информации от Китай: за поредния заговор на Националната Народна Партия срещу императора, за който са били осъдени и публично екзекутирани в един ден двеста и шейсет души.

Затова пък в сибирската преса можеше да се прочете за местни чудатости. В „Голос Байкаля“ е поместена обява от банкера Сусликов: ако някой през нощта на седми срещу осми юли текущата година е сънувал лилии, разцъфващи от газовите инсталации, или ръжда по кожата, моля да се свърже с този и този адрес, в тези и тези часове; предвидена е награда от пет и повече рубли. Отстрани — съобщение на Иркутския Кръжок на Христовите социалисти: другарите Еланти А. С. и Павликов Г. Г. се оказаха предатели или провокатори, от самото начало изпратени от Северните меншевики на Плеханов с цел да компрометират ХС, за което тук известяваме на всички и на всекиго. И отново — съобщава се, че някакво семейство Толек, двойка томски комунисти, са разкрити като провокатори на охранката. Но не е ли било провокация и самото им семейство? Госпожа Толек, изцяло предана на революцията, не могла да преболедува изневярата на мъжа си и в пристъп на меланхолия сложила край на живота си с помощта на стоманена кука за плетене.

Страница по-нататък — реклама на китайски изправяч на кости, а под нея реклама на чудотворна мас срещу измръзвания. Има и културни анонси. Первое Абшчественное Сабрание кани в своето седалище на етнографска вечер, посветена на откритията от разкопки на терена на Военната болница в Знаменское и Глазков, където са намерени първите в Русия гробове и предмети на култа на човека от каменната ера; лекция ще изнесе професор Базов К. Ю.; вход свободен. По-нататък: голяма, на половин колона, обява за откриването на салон за черноаптечни услуги на проспект Петър Велики номер четири, работи денонощно. Попита госпожица Марта какво е това „черноаптечни услуги“. Оказа се, че в Страната на Лютите е възникнал междувременно много силен клон на фармацевтиката, почиващ върху микстури, хапчета и тинктури, съдържащи прахообразен тунгетит. Зад тази нова химия не стояли никакви медицински авторитети и гласовете по въпроса за ефикасността на тези средства били поделени, което не пречело на черноаптекарите да печелят главозамайващи богатства на гърба на лековерните, търсещи чудотворни медикаменти срещу рак, Бялата Зараза или безплодие.

Издаваната в Иркутск „Новая Сибирь“, макар и рускоезична, при втори поглед се оказа списание, редактирано почти изключително от поляци, при третия поглед — трибуна на абластническата политика. Най-сетне разбра за какво говореше във влака прокурорът Разбесов. В статия под заглавие Защо трябва да се появят Съединени Сибирски Щати някой си Павловски (подписан като професор в Ломския университет) излагаше аргументи за необходимостта от установяване на независимост на сибирските колонии спрямо империалистическите сили на Голямата Земя. Под „Голямата Земя“ тук вероятно се имаше предвид европейска Русия. Павловски („сибирски патриот“, каквото и да значеше това) представяше търговския и инвестиционен баланс на сибирските провинции и поразяващо несправедливата структура на бюджетните харчове в Империята. Абластниците отдавна издигали искането за „деколонизация на Сибир“; идеята е имала много разновидности, като се започне от теориите на Земля и Воля за полуавтономност на „сибирската колония“ спрямо европейска Русия, през Свободославия, към която се е отнасял благосклонно дори граф Муравьов-Амурски (може би се е виждал на стола на неин първи президент) до федерация на инородните щати под властта на „сибирски сенат“. Имало е социалистически версии. Имало е и полскоосвободителни (полското сибирско въстание от 1833 година, ръководено от свещеник Шерочински и доктор Шокалски всъщност е трябвало да предизвика общосибирска революция). Разбира се, всичко това е Историята във версии и интерпретации на авторите на „Сибир“.

„Новая Сибир“ печаташе също така обширен репортаж за хода на строителството на тунела Аляска. А са намерили място и за твърде сладката дописка за откриването на два нови приюта за „отледнени“ хора (ще рече: върху чиито домове са седнали люти), прибежища, издигнати далеч от трасетата на мамутите от благотворителната фондация на господин Хариман. Всичко това беше прекалено прозрачна пропаганда.

„Сибирский Вестник“ беше полуофициален глас на руската власт, което лесно можеше да се отгатне по стила на статиите. Тук се рекламираха най-големите фирми на Иркутск, всички финансови акули от Зимни Николаевск. Концернът Тисен информираше за създаването на Акционерно дружество Тисен & Тихолиев със седалище в Иркутск, с шейсетпроцентово участие на Тисен и двайсет процента под формата на ценни книжа, пуснати в свободна продажба на пазара, за чието придобиване се призоваваше; целта на основаваното дружество е експлоатация на първичните залежи от естествено зимлязо. На свой ред Азовското Металургично Дружество обявява открито наддаване за строителството на специална холадница за източване на кръв на люти, предназначена за промишлено производство; подписали за управителното тяло: Ст. Семашко, Т. Хандке. За тържествено и шумно откриване на седалището на своето Иркутско дъщерно дружество предизвестява Ческа Банка. Съюзът на Католическите Шивачи на Сибир кани на ревю на „антипарижка мода“, Дегтевская 22. В Нов Иркутски театър е поставен френският фарс под заглавие Кой носи цветята, който обаче е спрян веднага след премиерата по настояване на царската цензура; редакторът Вишний разсъждава над упадъка на обичаите в декадентска Европа и разложението на здравата социална тъкан на Империята поради моралните зарази, идващи от вече прогнилия Запад.

За разлика от тези вестници, „Иркутские Новости“ бяха типичен следобедник, пълен със съобщения за скандали във висшите и нисшите сфери, новите криминални престъпления на известни преступники, чудеса и отвъдморски гадове, както и с истории за неочаквани забогатявания и още по-светкавични фалити. Цели колони заемаха тук светските клюки и много странните репортажи от така наречени събития, тоест приеми в палатите на иркутски крезове, балове у губернатора, театрални премиери, венчавки, погребения и съдебни процеси. Тези репортажи често бяха подписани с ексцентрични псевдоними или само с инициали, а пропорцията в информацията, съдържаща се в тях, се представяше по следния начин: една десета част — от самото събитие, девет десети — описание в подробности на облеклото и прическите на дамите, участващи в тях. Може би не по-различно изглеждаха вестниците от този сорт и в Кралството — там обаче той не ги четеше; само болен, само обездвижен в леглото стигаш до такова състояние на изсушаване на сетивата, че четеш най-глупавия вестник от първа до последна страница, а още и дребните обяви, а накрая проучваш и картинките.

В „Новости“ прочете също за процеса на шайката на Виенеман. Той бил инженер-металург от пруски произход, който по време на една от поредните си експедиция към северно сврачище се отделил от свраките и тунгусите в ледената страна, за да се появи чак след половин година отново край Байкал, с едната ръка измръзнала и едното око вледенено до мозъка. Твърдял, че с това око може да погледне направо в Подземния Свят и че вижда жили на Леда и поляни на мамути и срещу добро заплащане ще покаже на зимлязните фирми нови богатства; тази способност придобил, както твърдял, живеейки в естествено състояние сред лютите. Никой от корифеите на зимлязо не се хванал на Виенемановите приказки, но в Иркутск винаги ще се намерят наивници с пари, търсещи лесни и печеливши инвестиции. И какво било учудването, когато един, и втори, и трети, престрашили се да платят на Виенеман, се връщали зарадвани, действително намерили залежи в посочените места. Все по-големи фирми купували от Виенеман карти и координати. Погубила го алчността; трябвало е да бяга по-рано. В крайна сметка обаче Иркутският оберполицмайстер сметнал две и две и свързал случая на Виенеман с рапортите за твърде често изчезващите безследно напоследък разузнавачи и частни геолози. Заловили бандитите, когато измъчвали поредната жертва, за да измъкнат от нея тайната на нейното находище. Ледоокият инженер им бил полезен като ефектен камуфлаж — защото хората бързо повярвали, че той наистина с този си сопличен гледец провижда под земята; явното чудо затворило устата на съмняващите се. Чак след това някой донесъл от Прусия вестта, че Виенеман, макар и наистина човек с техническо образование, е търсен в своята страна от години за бигамия и търговия с крадени расови кучета.

В „Новости“ се публикува ежедневна карта на Иркутск с нанесени вектори на преместванията на лютите; подобни информации печаташе и „Куриер Варшавски“, макар и в далеч по-малобройни детайли и съвсем не ден за ден, а преди всичко силно завоалирано, от страх пред цензурата на Министерството на Зимата. Тук, напълно разбираемо, свободата бе по-голяма. В „Новости“ се публикуваха списъци на улици и заледени сгради, както и „шамански хороскопи“, тоест предсказания на бурятските глашатаи относно движенията на лютите в най-близките дни. Тези „херолди“, барабанящи пред лютите — както изясни с подигравателно изкискване пан Войслав, — не са никакви шамани, а първите случайно хванати зимовници туземци, които градоначалникът наема, за да предупреждават хората в мъглата. Случва се някой лют да се измрази ни в клин, ни в ръкав някъде направо изпод повърхността на почвата, така че тези глашатаи са спасили не един разсеян еснаф. Разбира се, ако този глациал изскочи през средата на мазето му вертикално нагоре, нищо не може да се направи. Затова колкото си по-богат в Иркутск, толкова по-нависоко живееш. Семейство Велицки живееха на третия етаж в своя дом, десет аршина над улицата. А Александър Александрович Победоносцев живееше на върха на кулата на Сибирхожето, в небето над Иркутск.

Във Варшава подобни проблеми нямаше. Но пък и това бяха съвсем различни градове на Зимата: по улиците на Варшава никога не можеха да се наброят повече от петима люти наведнъж, докато тук, в Града на Леда и околностите, от Байкал до Зимни Николаевск и Александровск, от началото на воденето на статистиката винаги над земята са бродели не по-малко от стотина мразници едновременно. Пътищата на Мамутите, въздъхваше тежко пан Войслав и пуфкаше гъст дим от лулата си.

Съботното илюстровано приложение на „Иркутски Новости“ публикуваше също котировките в геоложките лотарии, за гнезда и соплицови, разположени далече от Пътищата, се плащаше в съотношение едно към двеста, едно към двеста и четиридесет. Тегленето на кредитните земски участъци ставаше в Омск, резултатите бяха докарвани запечатани с лак чрез Транссиба.

Тук пишеха също много (в тона на екзалтирана сензация) за вдигнатата във въздуха от япончиците линия Зимна железница до Кежма. Тези „япончици“, както вече бе разбрал, не бяха родовити поданици на император Хирохито, а поляци от Японския Легион. Във връзка с този случай се припомня куриерско издирвателно писмо за гасударствения преступник Юзеф Пилсудски: години 57; ръст: два аршина и шест вершока; лице: обрасло с тъмна брада; очи: сиви; коси: тъмноруси; бакенбарди: светлоруси редки; уста: нормални; зъби: не всички; особени белези: веждите сраснали над носа, а на края на дясното ухо — брадавица. Награда за предаването му — седем хиляди рубли. И по петстотин рубли за всеки япончик или друг полски беглец, заловен с оръжие.

Поляците в Иркутск бяха силно разделени в мненията си на тема методите на Пилсудски, политическите му цели и съюза с Императорска Япония.

— Това е гибелно за бизнеса, пане Бенедикте, трудно е да се опише колко гибелно е — клатеше глава пан Войслав, разположил се удобно в своя ъглов кабинет за малката вечерна лула.

Седеше отпуснато в приближения към камината фотьойл, бяла дантелена покривчица излъчваше ухание на горски билки под бузата му, а тютюнът на пан Войслав, проточен в дълга лента във въздуха — на разтопена смола. Гореше само една керосинова лампа под абажурче от японска хартия; домът, като повечето в Иркутск, беше електрифициран, но честите аварии в електрическата мрежа и прекъсванията в захранването с ток бяха причината повече да се разчита на керосина. Въпреки късната доба сякаш по-светло от тънещия в полумрак кабинет беше навън, под редките облаци бял сняг, разнасян от байкалския вятър над леденото корито на Ангара, над Конни Остров и лявобрежните квартали. Долу, по леда и в млечносивата мъгла, просветваха двойните звездички на шейните, плъзгащи се насам и натам през реката. А тъй като гледаше на всичко това през миражното стъкло на прозорците, вече без да присвива очи и без сънно размечтаване, виждаше багрите на снега, багрите на небето, багрите на градските светлини и тези на шейните — как се сливат, преливат, заменят местата си. Вихърът пропъди облаците, над Иркутск се показаха сибирските звезди, сребърноцветни върху чернобагреното небе. Върна се споменът за съня от дима на шамана: мастилени констелации и геометрично ръбесто Слънце… На пръста на пан Велицки проблесна големият брилянт.

— Гибелно, гибелно. Да вземем само това, че ми отрязаха доставките от сврачищата и северните мини — и какво трябваше да направим, да затворим изведнъж холадниците, да спрем фабриките — а нашите контрагенти? — не е за приказване. Колко много бяхме принудени да комбинираме, да се молим, да надплащаме на посредниците, само и само да изгребем запасите от зимлязни руди преди конкуренцията — ех, какво да ви разправям, любезни, много, много зло ни докараха.

Спомни си сцената пред църквата на „Тихвинска“ и как пан Велицки още в църквата не можеше да уседи, постоянно поглеждаше часовника си.

— Но вече я възстановиха, нали?

— Линията ли? Ами! Знаел е Пилсудски къде да я взриви — някакъв мост преди Кежма е рухнал изцяло, скоро няма да го поправят.

— Значи вие смятате, че такива борби нямат смисъл, че, както казва Порфирий Поченгло, тиранинът трябва да се купи, не да се убива.

Велицки си играеше за момент с миражостъкления нож за разрязване на хартия, търсейки по-меки думи в облак от благоуханен дим.

— Аз идеално разбирам защо те правят това, което правят. Японците, другите като тях. Пилсудски се води от желязната логика на военните стратегии: съюзи се с неприятеля на твоя неприятел. Колкото повече войната с Япония разтърсва Руската Империя, толкова по-голям е шансът за успех на едно повторение на хиляда деветстотин и дванайсета. И дори няма особено значение дали императорът на Япония наистина ще изпълни след това дадената дума, защото японски армии никога няма да влязат в Европа. Тогава защо пилсудчиците взривяват днес сибирските линии на зимлязната железница и вредят на Иркутската индустрия?

— За да прекъснат мирните преговори на Русия с Япония.

— Да, точно така, логиката на тази политика е желязна. Боже мой, мислите ли, че през хиляда деветстотин и дванайсета щяхте да намерите тук някакъв поляк, който да не се е молил за успеха на тези въстания и революции и за падането на самодържавието? Е, може там някакви фанатични лоялисти. Но преобладаващото мнозинство, но ние, аз, такива като мен, няма значение повече или по-малко богати — о, аз ръката си бих дал да я отрежат! — Чак обърна тесния нож и за миг притисна бляскащото острие към китката си. — Само че Историята, господин Бенедикт, след като толкова обичате да говорите за Историята, Историята не ни предоставя такива избори: пожертвай това и това, и ще получиш родината в награда. Точно това е най-голямата трудност. Колко от тях се хващат за карабината, защото въоръжената борба дава най-добрия шанс за успех, а колко защото не могат да си представят друга победа освен извоюване на Полша?

— Същото казваше и Поченгло. Пари вместо карабини.

— Укор ли долавям? — засмя се Войслав добродушно. — Долавям укор!

— Не, от къде на къде, та аз никого не увещавам…

— Не увещавал! Но го смятате за лошо! — Пан Велицки се почеса с ножа по брадата. — Били ли сте в Америка? Не, не сте били. Плавах дотам преди няколко години по покана на съдружници, до Съединените щати, в Сан Франциско. Погледнете от наша гледна точка тяхната история. Хора от различни народи, под различни държавни управления или на практика също лишени от собствено управление, или не можещи да си намерят място в страната, където са се родили — се заселват на нова земя, създават нова държава, и вече си имат нова родина. Победа ли са постигнали, или са претърпели поражение? „Извоювали“ ли са независимост, или обратното — отрекли са се от нея? Патриоти ли са, или предатели?

— А не пише ли точно това „Новая Сибир“? Говорите като абластниците, господин Войславе. Отнеха ни Полша, тогава ще създадем — ще изкупим — Съединените Сибирски щати!

— Не. Поченгло тук не се различава много от Пилсудски, само че Пилсудски застава зад страна, която вече не съществува, а господин Порфирий — зад страна, която още не съществува. А аз се опитвам да ви кажа нещо друго, хм, ще опитам още веднъж. Вижте. Тези, които воюват за Полша, за какво воюват? За името, географията, езика и полските пари — тоест, дали за нещо, на което тези неща служат, за което те са средство, символ, за някакво по-висше благо? А? Тогава какво трябва да направи разумният човек, който е схванал, че в дадените обстоятелства друго средство е по-ефикасно за тази цел, докато онзи, старият метод, е направо вреден?

Не можеше да откъсне очи от брилянта в пръстена на пан Войслав, камъкът улавяше светлината от керосиновата лампа, хвърляше остри проблясъци в помещението, пълно с приглушена полусветлина и полусенки.

— Кхм, но кое е това по-висше благо?

Вратата се открехна, в кабинета влезе госпожа Халина.

— Извинете. Скъпи, би ли погледнал малките, Михаша не иска да заспива, обижда Маша.

Пан Войслав надигна туловището си иззад бюрото.

— Идвам, идвам, mon cœur^[2], заговорих се с господин Бенедикт, извинете ме, ето, идвам, идвам.

Брилянтът улови последната светлина, когато пан Войслав дръпна ръката си от рамката; веднага угасна в сянката на коридора, където хлътна целият пан Велицки, заедно с брадата, енергичната си крачка и глас.

А историята на пръстена с брилянт е такава:

Спечелен на карти от Екатерина II от неин лейбгвардейски лейтенант, преминал по пътя на неясни наследявания в ръцете на Густав Ойдеенк, амстердамски ювелир, който през 1914 година отворил свой „Дом на Диамантите“ в Иркутск; въпросният брилянт произхождал от колекцията на Великите Моголи, окрадена от шах Надир от съкровищница в Делхи през 1739 година. Густав Ойдеенк го носел на пръста си като своеобразна реклама и фирмен знак. Геолозите, отправили се на експедиция в Годината на Лютите край Подкаменна Тунгуска, където събирали тунгетит и търсели естествени залежи от руди под Леда, се натъкнали между другото на залежи от графит (който вече не бил графит) и диаманти (които продължавали да бъдат диаманти). И бързо се убедили, че диаманти има не само на Урал, започнали да ги търсят тук наравно с тунгетита. Войслав Велицки, по онова време управител на бащиния си галантериен магазин и без скорошни изгледи за собствен бизнес, повярвал на дочутите от познати ловци предания на якутите за находища на диаманти при изворите на река Вилуй и като направил рисковани заеми, финансирал експедиция, за която наел литовски геолог с богат африкански опит. Експедицията се завърнала след близо половин година с проби от дву- и трикаратови диаманти и карти на потенциалните залежи. Войслав се отправил с това направо при Густав Ойдеенк, на когото предложил да продаде картите и познанията на своя геолог срещу участие в диамантеното дружество. Самият Ойдеенк вече нямал никакви живи фондове, а само дългове. След доста сложни преговори, по време на които не са се щадели парите за водка и хайвер, господата стигнали до споразумение, в което една от най-оригиналните точки гласяла, че ако въпросното дружество в течение на първите години от своята дейност открие камък, дори и наполовина от големината на брилянта, украсяващ пръста на mijnheer Ойдеенк, брилянтът ще премине във владение на пан Велицки.

Четири години по-късно Войслав Велицки продал срещу шестцифрена сума остатъка от дяловете си във фирмата „Вилуйски Диаманти“, за да пусне в действие свой магазин на едро за ледени руди.

Загадка: могло ли е да не му провърви? На кой момент е замръзнал пан Велицки: на фамилиарно-добродушния богаташ, брилянтния дебеланко, главата на щастливо семейство?

Търсеше фалш в тази нормалност на семейния живот на Велицки, фалшиви нотки между Войслав и Халина, между Халина и нейната свекърва, между Халина и етървата, лъжа, загнездена някъде между тях. Нищо подобно не успяваше да долови. Всички нещастни семейства си приличат; всяко щастливо семейство е различно, защото е уникално в своето щастие. Особено за външния наблюдател. Тук Зейцов би се разчувствал до сълзи. Вглеждаше се търпеливо в тях. Да ги попита за щастието, ще кажат това, което и всички: ох, колко трудности, колко грижи, децата постоянно боледуват, прекрачвайки всеки ден от студа в топлия въздух и обратно, Войслав така рядко бива у дома, затънал е в работа от зори до мрак, толкова повече сега, когато много от холадниците и предприятията стоят, а той си блъска главата как да поднови доставките на ценната суровина, а отгоре на всичко и тази постоянна тревога от японската война и слуховете за Бялата Зараза… Виждаше се, че са щастливи, че това е щастие. Съзерцаваше тези картини в нямо удивление.

Бяха ли семейство Велицки някакви изключителни хора или поне добри хора? Къде ти! За старата госпожа Велицка например едва ли някой би казал нещо по-различно от „алчна вещица“. Тя успяваше да прекара половината вечер в разсъждения за здравето на най-близките роднини, пресмятайки очакваните наследства съобразно поредността на кончините и унаследяването: ама защо не умират по-бързо, та вуйчо Грудкевич бездруго вече само спи, пие и спи, а на братовчеда Хушба на два пъти по чудо му се размина гангрената, не би ли могъл Господ по-скоро да ги прибере при себе си, нали няма как единият да живее с другия до края на дните си…!

Значи щастието не произтичаше от техните лични качества. Не зависеше от отделните елементи, а от самата форма, в която се бяха подредили, тоест от семейството. Не могат ли злите хора да бъдат щастливи? Могат. Щастието, преживявано в земния живот, няма нищо общо с доброто и злото, което правим в живота. Ако съгласно философията на княз Блуцки светът беше изграден по такъв начин, че човекът в награда за добрите си дела получаваше щастие още тук, в царството на телесното, хората щяха да се придържат към Десетте Заповеди, така както добре дресираното куче се придържа към заповедите на господаря — получавайки веднага награда за послушанието си. Когато да се прави добро е правилно, печелившо и практично, злото става белег за благородство на душата.

И тъй, наблюдаваше семейство Велицки с хладно възхищение, малко напомнящо възхищението на детето, което наблюдава тайно живота на мравките, или като склерозирал мърморко, който гледа, без да разбира хаотичните игри на дечурлигата.

Едва когато старата Велицка след дълго словоизлияние се сепна за момент и запита загрижено защо така господин Бенедикт не казва нищо, защо така седи и мълчи, наистина ли вече се чувства по-добре, дали не трябва да му се поставят още вендузи — едва тогава забеляза, че наистина цялата вечер не е казал и дума в компанията. Да не би комплексът на Herr Блутфелд? За какво да се говори, всичко е толкова банално; човек още преди да е отворил уста, вече се срамува, че трябва да изрече някакви очевидности. Но не, не ставаше въпрос за това. Промяната беше много по-голяма, не се отнасяше единствено за бъбривост или неразговорчивост. Истина е, че болестта поляризира характерите. Може би треската не беше толкова тежка, нито така продължителна (макар че ако не бяха грижите на семейство Велицки, можеше да приключи и със смърт), но излезе от нея малко по-тих, по-спокоен, по-бавен на думи и жестове, малко по-възмъжал. Сега го виждаше. Сякаш със седмото изпотяване заедно с черната треска, извлечена на повърхността на кожата от вендузите — се изпари и отровата на духовната треска, на онази вътрешна разглобеност на Бенедикт Герославски и Бенедикт Герославски, която по време на пътуването с Транссибирския експрес го обричаше на нови и нови фалшиви игри, компрометиране и изгаряне от срам. Сега огънят отмина; охлади се. Може би просто се адаптираше постепенно към средата, одомашняваше се в Страната на Леда: вътрешното равнище на тмечта се изравняваше с външното, тоест насищаше се с тази тмеч като попивателна хартия, потопена в мастило — не за няколко часа след бързо впръскване от теслектрическата машина, след инжекция от буркана със солни кристали, а трайно, дълбоко, до самия корен на човешката природа. По какво ще познаеш лютовчика, само по блещукащата отъмлина ли? Правилно каза на доктор Конешин: не можеш да опишеш истината на друга земя с езика на старата земя. Трябва да преобръщаш думите, да изкъртваш мислите от мозъците. Ето за какво зовеше свещеник Рузга с проповедта си. Някои от най-старите лютовчици, тези с по-слаб ум или по-слаба воля, изпадат в своего рода хронично déjà vu: те живеят в синхрон със своите сънища, според символите, които четат всеки ден от заобикалящия ги свят, понеже всичко за тях е гадание и знак за неизбежност. Между истината и лъжата не им е останало място дори да хвърлят монета. Китайските медици, тибетските шарлатани и лами приготвят и продават билки, които унищожават паметта за съня още преди събуждането; те се пият профилактично, защото сонные рабы вече не искат да ги пият. Всякакъв вид гадания — карти, зарове, бродерията на скрежа, следите на животни по снега — представляват по-силен или по-слаб знак за неизбежност. Така че игрите, основани на случайността, нямат особен смисъл, в Страната на Лютите никой никога не е хвърлил пет шестици и не е получил на ръка покер. Ако медицинската наука, на която варшавските професори обучават Зига, описва добре действителността и мозъкът на Homo sapiens наистина е такъв барабан за случайни електрически сблъсъци, в който нашите мисли се въртят и чрез електрически минимълнии се свързват помежду си — то нищо чудно, че във владенията на Леда подлите си остават подли, смелите смели, бъбривите бъбриви, а също така никой не става по-мъдър, отколкото е бил, и, както казваше Никола Тесла, тук не може да се измисли нищо ново, в сянката на лютите не може да ти хрумне революционна мисъл. Точно така, както се чертаят изотермични и изобарични карти, като се съединяват с изолинии точките с еднаква топлина или с еднакво налягане, така може да се начертае изоалетеична карта, на която ще видим спускащите се на широки тераси от върха над Подкаменна Тунгуска фронтове от нечовешко налягане от тмеч, вероятно до голяма степен покриващи се с термичните фронтове; и така както потопеният в ледена вода човек сам в крайна сметка ще се вледени, достигайки температурата на водата, така и човекът, живеещ под рекордно мощно налягане от тмеч — бива пропит от нея, поема я, асимилира я. В това няма нищо необичайно; във всеки два свързани съда височините на водните огледала се изравняват. Това е физика. Само че нейният предмет е нов: тази сила черна, тъмлинна, това електричество на единоправдата и единофалша. Бързо ще се появят институти, катедри и университети на черната физика, ще се запишат нейните закони, ще се начертаят уравнения. Те диктуват времето на въздействие да се раздели на телесната маса и алетеичния параметър — така по таблицата ще се разчете денят и часът и минутата, когато треската е излязла от душата. Това е математика.

… Но всъщност искаше ли да се променя? Минавала ли му е изобщо такава мисъл: по-малко да говори, по-малко да прави, по-малко да бъде — за да бъде повече? Дори не знаеше за настъпилата промяна, докато другите не я посочиха с пръст. Тоест нямаше никакво намерение да се променя и не знаеше какъв е смисълът на такава промяна. Но след като веднъж бе настъпила, нямаше намерение да я отхвърля. Беше замръзнал такъв.

Напълно разбираемо те използваха всеки удобен случай, за да разпитват за Варшава: какво става в Старата Страна, какви са новините от Европа, как се живее там, какво се носи, какво се говори, как се мисли. Тогава изпита онова изкушение, за което така много беше говорила госпожица Елена: да изфабулира, да разкаже някакви фантастични истории, измислени анекдоти — не за собствена полза, не заради някаква цел, а понеже е възможно и понеже те ще повярват. Лъжата го изкушаваше. В истината няма творчество, да говориш истината — това означава да възпроизвеждаш, да копираш, да повтаряш след света — а какво удовлетворение от една безмозъчна, вестникарска информация? Ето, говори се. Но да излъже…!

Да излъже означаваше да добави нещо от себе си, да вгради в тяхната картина на света творения на собствения си ум, да повика за живот хора, предмети, несъществуващи събития. Ах, как прекрасно разбираше госпожица Муклановичувна…!

И канейки се да отвори уста, за да отговори на въпрос на госпожица Марта — а в главата му една дузина варшавски фикции, — си спомни първия ден в Транссибирския експрес и онази измамна лекота, с която лъжата, макар и най-малка, породена дори не от слово, а от мълчание, оплита, завладява човека и взема връх над него, докато това, което не съществува, става по-силно от това, което е, и никаква истина вече не може да се изрече, защото от човека не остава нищо сигурно, стабилно, което да може да се пресъздаде вярно с думите на междучовешкия език.

— Ах, госпожице Марто — каза след дълга въздишка, — колко грозно щях да ви излъжа. Не ми вярвайте, няма да ви разкажа истината, а само моите сънища за Варшава. Слушат ли ви се приказки?

Затова пък с радост разказваше приказки на децата, те поглъщаха фантастичните лъжи с отворени уста; колкото по-фантастични и страховити, толкова по-ярки червени петна по пухкавите бузи. В това откри неочаквана радост — защото кой можеше да го предполага: оказа се истински разказвач на приказки…! После те настояваха за още и още невероятни истории, сядаха около него на пода, Михаша се изкатерваше на коленете му, впрочем заспиваше така за часове, особено ако седяха в салона пред камината с тихо припукващ огън, когато зад прозорците фучи зимната виелица; момиченцето постепенно заспиваше, а момчетата го дърпаха за крачолите на панталона — още, още, какво става по-нататък. Невинни лъжи, лъжи очевидни се изливаха в свободен поток: за доктори-ракоподобни, които вървят заднешком, говорят назад и живеят назад, които са в състояние да обърнат всяка болест в обратна посока и да отменят всяко нещастие, но никой не ще успее да ги хване и да ги принуди да го правят, защото как да оковеш някого, който цял живот се връща от миг на миг; за духове на казаци, хвърлени във въздуха по улиците на Варшава, сега летящи на призрачни коне в нощните снежни виелици и как можеш да ги забележиш, да ги чуеш, на Повишле, на Вола, на Прага — в свистенето на вятъра свистене на нагайки, черни силуети на тъмния фон на нощта, стрелба от карабини в полунощ; за ледената Пепеляшка, еврейска сиротинка, която измръзва до смърт, изхвърлена от дома си от роднините, докато по Налевки минава един лют и се вмразява под земята заедно с момиченцето и сега тя се появява, окована в лед, винаги когато по тесните улички на града се лута някое дете, заблудило се през нощта — тогава замръзлинката протяга към него сребърни висулки, отваря люлка-снежен човек и вика с припукване на леда: вледж-вледж-вледж; за подземните математици, които изчисляват там, долу, геоложките хороскопи на хората, живеещи над тях, така както ние четем хороскопите си по звездите — те обаче изчисляват нашето предопределение по стъпките ни, очертават констелации на градските фундаменти, черни съзвездия, а всеки гроб за тях е светла звезда, а всяка кръв, попиваща в земята, е светеща мъглявина — и как след като избягал от тъмните ями на Цитаделата, един храбър воин слязъл в територията на геоматематиците и се научил от тях да изчислява бъдещето и изчислил датите на смъртта на своите врагове и изчислил съдбите на своите приятели и роднини, и излязъл от гроба, за да предотврати неизбежните нещастия, а всяка негова математически сигурна крачка по земята променяла геометрията на подземните пророчества…

Дали от магията, която хвърляха тези приказки, месмерично странна магия — та се забрави временно за всички неумолими неизбежности от външния свят, като че ли всъщност светът извън жилището на „Цветиста“ седемнайсет не съществуваше, дори това, което се виждаше от него през миражните стъкла, беше само измамна илюзия от смесени багри, образ на поредната страховита приказка, която може да се е присънила или се е припомнила от детските представи и въображение. Тук — топло, тишина, тиктакане на високите стенни часовници, приглушени гласове на прислугата зад стените, понякога трополене на малки крачета и пискливи смехове, понякога вреслива опера от патефона, мирис на керосин, печени сладкиши и запарен чай; а там — виещ вятър, многоцветна белота, фантастични пейзажи на градския лед, поднебесни дъги от ажурния мост над реката, скована под ледени блокове, облите кули на криокрепостта на острова, обледенен в тази река, каравани от светулки, примигващи в многоцветната миражостъклена мъгла, мачти с трупове, извисяващи се над мъглата, а още по-високо над мъглата — простата като бесилка карикатура на Айфеловата кула, покрита с облак от вечна тъмнина; и изплуващите от тази мъгла, сякаш перки на акула от морските вълни — сталагмитови гребени на лютите. Заставаше така до прозореца, с ръце зад гърба, почти докосвайки стъклата, така че топлият дъх ги покриваше с лека пара, заставаше така и гледаше белоцветната панорама на Града на Леда. Тук — дом; там — страшна руска приказка. Защото бе прекрачил магичната линия, влезе в защитения кръг, където нямаха достъп мартинисти, петербургски агенти, терористи и съветници на Историята. Те останаха навън. Тук, в дома, те не бяха истински. Нямаше от какво да се страхува. В дома дори сърцето бие по-свободно, с такта на тиктакащите стари хронометри, със скърцането на паркета под краката на основоположника. Дланите, в които се пъхват детски пръстчета, забравят формата на юмрука, отмръзват от приклада на револвера; езикът на разговора привечер няма да изрече заплаха за брутално убийство. Любезността около масата и топлата усмивка ще спасят човечеството от войни и най-големи престъпления.

Внедряваше се в нормалността на щастливото стадо чрез самото пребиваване под този покрив. Една седмица, все още болен, но втората, третата — вече хранейки се на тяхната трапеза, вече живеейки сред тях, участвайки в техните радости и грижи, дори и само на принципа на госта. Но най-големите промени ставаха в моментите, които се изплъзват от описание на езика от втори род, когато фактически нищо не се случва, никой нищо не говори, ето, седи се по време на четвъртъчната вечеря на масата в гостната, загребвайки с лъжичка охладената супа със сирене, наблизо пан Войслав преглежда натрупалите се вестници, също мълчалив, котката спи върху раклата под прозореца, старата госпожа Велицка във фотьойла под зеления пейзаж клюма над молитвеника, примигват електрическите лампи, часовникът тиктака, нищо не се говори, нищо не се прави, а се усеща как с всяка секунда се примръзва към това семейство — истина, и очевидност, и неумолима неизбежност за Бенедикт Герославски — докато довършва машинално остатъка от охладената супа.

Дотичва Мачуш.

— Мога да докосна носа си с език!

— Е-е, не е възможно.

— О! Ето, вижте! О!

И застанало с гордо вдигната глава, ще се изпъне с всички сили, за малко да му избие пот на челото, за да стигне с изплезено езиче върха на нослето.

— Наистина!

— Видяхте ли? Мога!

— А с език до ухото? Или с ухото до носа?

— Ааа, как така…?

— Е, можеш ли?

Чак сбърчи чело в голямо интелектуално усилие, опитвайки се да си представи тези анатомични ексцеси; размисълът над тези дивни неща преобрази луничавото личице, нито за момент не престанаха да се движат изплезеният език, вирнатият нос и сбърчените вежди; виждаше се колко сериозно подхожда към кариерата на мимичен атлет.

— Е-е, не е възможно — заключи най-накрая.

— А ако го направя — какво, ще спечеля ли?

— Не можете да го направите!

— А ако го направя?

Мачуш погледна с недоверие.

— С нос до ухото?

— С нос до ухото.

— Мхм.

— Я ела тук. По-близо, де. По-близо. — Навеждайки се още малко, докосна с нос ухото му. — Ето.

Мачуш се обиди.

— Тааате, господин Бенедикт лъже!

Пан Велицки се тресеше от смях зад масата, триейки очилата си с велурено парцалче.

— Първото нещо, господин Мачей — каза най-накрая, сучейки мустак, — което ще трябва да се научите в бизнеса: винаги договаряйте условията на договора.

— Аз няма да правя бизнес — отсече Мачуш. — Аз ще летя с алероплами!

— С какво?

Прислужницата помоли пан Велицки за момент; излезе, като продължаваше да се киска.

— С алероплами, фррррр! — бърбореше Мачуш, бягайки в кръг из стаята с протегнати настрани ръчички, докато не му се зави свят и клепна на дупе в ъгъла под цветарника със саксии. — Фрр, фрр! Брр, брр! — Изплези език, докосна с него носа си, брадичката, носа, още повече му се завъртя главата и се просна на пода. Отваряйки очи, погледна под цветарника. — О, червейче! А като виси така нагоре с краката, не му ли става лошо? А ако сложиш червейче в алероплама…

Велицки се върна. Забеляза, че лицето му е напълно променено.

— Кой беше?

Пан Войслав протегна брилянтната ръка с някакво официално писмо, сгънато на две.

— Куриер от Министерството на Зимата, трябваше да се разпиша. То е за вас, пане Бенедикте. Трябва да се явите при тях утре в десет.