Никола Тесла оправи снежнобелите си маншети, изпъна по-добре ръкавиците си, с тайнствена физиономия хвърли поглед първо през дясното си рамо, после през лявото, след което с жест на илюзионист измъкна от джоба на фрака си черно камъче и го постави на масата. Това беше тунгетитов патрон за револвер. Взе го с два пръста. П.Р.М.48. Тесла повтори жеста — втори патрон изтрополя по лабораторната маса. П.Р.М.41.

— А-ха! — Доволен от себе си, лицето му засия с още повече тмеч. — Честит рожден ден, господин Бенедикт! — Сърбинът намигна. — Хубавичко разузнах от Степан.

— Аз…

— Не е ли така?

— О, не, напротив! Но как разбрахте?

— Кристине ми каза.

Прочисти гърлото си.

— Е, да, всъщност…

— И на колко ставате?

Изчисли наум, като извади една дата от друга, и както винаги се изуми от простата сметка.

— Двайсет и четири.

— A, un Enfant du Siècle!^[1] — усмихна се Тесла.

Стисна патроните в дланта си.

— А кое ви наведе на мисълта за…

— Ами как, вие сам ги поискахте.

— Поисках ли?

— Онзи ден вечерта не помните ли? След като потрошихме закачалките. Трябвали ви — как беше? — аха, „за всеки случай“. Но аз долових страха! — Тесла вдигна белия си пръст. — Долових страх!

Беше си чиста истина. Не си спомняше нищо такова, а и тогава Никола бързо заспа с глава върху тунгетитовото огледало, как ли е успял да го помоли за нещо? Но сега говореше верни неща.

Да, но тогава непрекъснато удряше Чукът на Тмечта, разбиваше на парченца изминаващите мигове, преди още да са замръзнали хубаво. Оказва се — помолил е Никола Тесла да му даде патрони за Гроссмайстера — истина или фалш?

— Merci, merci beaucoup, mais…^[2] хм, мислите ли, че ще ми потрябват?

— Нали не сте се отървали от револвера.

— Не съм. — Хвърли бърз поглед към вратата (работилницата беше пуста, всички чакаха генерал-губернатора в главното фоайе, под глобуса и фреската с летен пейзаж), светкавично измъкна пакета от колана си, разопакова оръжието. Гроссмайстерът хвърляше матови отблясъци. Отвори барабана и духна в празните му гнезда. — Онези агенти от тайната полиция, на които дадохте ледено оръжие… — Зареди патроните в цветните гнезда. — На хората, особено в Експреса, като че ли не свърши особена работа. Вие какво, наистина ли се страхувахте, че лютите сами ще предприемат някакви защитни действия срещу арсенала на Лятото?

— А вие нима смятате, че те не са способни да мислят или да се отбраняват?

— Хайде без шеги. Нали не сте поръчали тези револвери заради това.

— Защото беше експериментална серия, още преди помпите на Котарбински, дори преди идеята за тунгетитора. Както и това, че се получи оръжие и против хората, по-мощно от обичайното…

— Тунгетитният куршум бие в леда и какво? Още повече лед. Защо точно срещу лютите…

— И въпреки това успяхте да простреляте един.

Докосна с върха на пръста си поставения в револвера патрон.

— Засега доктор Волфке не го е изследвал.

— Кое?

— Поведението на високоенергийния тунгетит в течен хелий, в кръвта на лютите. Точно както съществуват хладоиди на зимлязото с пълна противотоплинна симетрия ето тук, затвор, барабан, дуло — така и съединенията на тунгетита… Прав ли съм? Под нулата по Келвин… Може би точно такъв е бил планът ви за унищожаването на Пътя на Мамутите?

Щракна барабана на Гроссмайстера и оръжието отново беше цяло. Инстинктивно го вдигна към очите си, погледна през змийското дуло. Мерникът показваше самия център на таблицата за геометричните свойства на леда.

— Всъщност, драги ми докторе, успяхте ли най-накрая да измерите тези структурни константи? Бях забравил за това.

Тесла замърмори нещо под носа си на чужд език.

— Pardon?

— Известно е, че хората са различни! — изръмжа той. — Ако измерим електрическото съпротивление на телата на един и друг човек, то с една сравнително чувствителна апаратура винаги ще се получат различни резултати. Но характерът? Как да се измери характерът на човека?

— Но вие нали разбирате, че трябва да имам тези данни, преди да тръгна да търся баща си. — Скри Гроссмайстера. — Ще измина хиляди версти по леда, натоварен с помпата на Котарбински, а когато се озова на мястото, ще се окаже, че баща ми натрупва в себе си тмечта по-бързо, отколкото помпата успява да изпомпи — и тогава какво? Най-лошото ще е, ако се окаже вярно, че абаасите могат да растат и узряват, например, слязъл е на Пътя на Мамутите като дете, тогава и постоянният теслектрически капацитет на характера…

— Помпата! — скочи от мястото си Тесла.

Очевидността премина по тмечта като невидима мълния.

— У вас ли е?

— Вчера…

— Къде?

— Моля.

Той измъкна изпод черните дъски под масата му в ъгъла дървен сандък, запълнен догоре с всякакви електрически джунджурии, кабели, лампи, изгорели намотки; изкара всичко настрани и отдолу се показа нафтова печка.

— Вътре ли е?

— Под резервоара.

— Кабелите…

— На макара.

— Когато се разпали…

— Опитах.

— Ах! Гениално! Никой няма да забележи покачването на температурата.

— И не с ръчка, а…

— На пара.

— Или от акумулатора за тмеч. Вижте.

Трополенето на множество крака извести за пристигането на важните гости. Тесла изрита сандъка под масата, изпъна се в цял ръст, пак оправи маншетите си. Отново се появи мисълта, че може би е най-добре незабелязано да се измъкне и да не афишира пред граф Шулц-Зимовний познанството си с доктор Тесла, който му беше трън в очите, каквото и да твърдеше официално графът; да не му навира и това в очите — но преди да успее да направи нещо, вратата се отвори и вътре влезе инженер Яго, мрачен като градоносен облак, а след него възрастният охранител Степан и цял куп сътрудници от Обсерваторията, чиновници, казаци и инородци с техните мръсни кожи; в центъра на цялата тази група маршируваше Франчишек Маркович Уряш, който дори не беше в парадна униформа.

— Въпроси от държавно значение — прошепна Саша Павлич на доктор Тесла. — Графът е зает.

Сърбинът започна да разкопчава фрака си.

— Аз също съм зает! — изръмжа гневно той.

Комисар Уряш съзря сърбина над прошарената глава на приказливия директор на Обсерваторията.

— А, нашият магьосник! — възкликна той и се измъкна от нахалната свита. Опитвайки се да изобрази на лицето си изкуствена усмивка — фалшива усмивка — той толкова енергично разтърси дясната ръка на изобретателя, че се наложи горкият Тесла да се облегне на масата. — Моите буряти питат защо вашият тъпан днес не бие — полусериозно, полушеговито се обърна към Тесла Франчишек Маркович.

— Изключих го — изръмжа докторът.

— Но нали не сте зарязали изследванията? Губернаторът е изключително много заинтересован от прогреса им.

Фалш в гласа, фалш на лицето, фалш в позата.

От друга страна бе истина, че през последните дни Тесла едва ли не изцяло се беше отдал на изследвания на безумните идеи на фьодоровците (нощем възкресяваше мишки под ударите на Чука на Тмечта; Саша се кълнеше, че за няколко секунди, в пика на неентропийната вълна, в гризачите се забелязват признаци на живот) и при него просто нямаше никакъв прогрес.

— Изключително много се радваме на интереса на Негово Сиятелство — поклони се инженер Яго.

Този път господин Уряш го изгледа сериозно.

— Даа… — въздъхна той. — Не се и съмнявам. — С пестелив жест отблъсна надничащия изпод лакътя му директор. — Господин Герославски, може ли поговорим за малко?

Той отиде в ъгъла, отпусна дланите си върху горещите плочи на печката.

— Честно казано, и аз имам работа с вас — отвърна.

— О?

След това кратко, по войнишки, му разказа за всички случаи с жандармерията в Зимни Николаевск и за тайната полиция, която плаши познатите на баща му.

Трудно беше да се каже, че го е изненадал особено.

— Идиоти, всичките са идиоти — промърмори чиновникът, като опря в печката челото си под светлите коси. — Но вие сам го виждате, не може да не го виждате. — След тези думи го погледна напрегнато. — Както и да паднат заровете, вие ще изпълните договорката с Негово сиятелство!

— Ама говорете откровено, гаспадин Уряш! — изстреля раздразнено, защото не можеше да разбере защо е толкова сложно да се казва истината — сякаш някой специално беше обвил мислите с воал от полуфалш.

— Размразяване в Европа. Зима в Сибир. Дадохте дума!

— Дума — повтори бавно.

— Не забравяйте: само когато е на власт, Шулц може да гарантира вашата и на баща ви безопасност. Тигрий Етматов и неговите хора са ми верни — ще бъдат верни и на вас. Разбирате ли? Негово сиятелство може и да не вярва в замръзналата История, но аз…

— Да, но какво става? Кой насъсква полицията срещу обкръжението ми? — Приближи се още повече към него. — Победоносцев? — прошепна тихо.

— Идиот, идиот, идиот — тихо повтаряше на печката господин Уряш. — Ако не беше необходимо, императорът нямаше да постави на генералгубернаторското място човек като Шулц, тоест пъргав, амбициозен, самостоятелно мислещ — с характер! — Нездрава руменина започна да обагря бузите му, чиновникът най-после се отлепи от печката. — Та нали точно в това се проявява най-силно принципът на управление в държавата на самодържеца: при дадената му отгоре власт в безопасност остава онзи, който е глупак, господин Герославски, който е идиот, тъй като тогава той представлява по-малка заплаха за автарха. Който също живее в постоянен страх — прошепна той, — от всеки, на когото е принуден да отстъпи дори частица от абсолютната си власт.

Почти не се изненада да чуе тези противодържавни слова от устата на чиновника от Канцеларията на генерал-губернатора. Въпреки всичко, много повече единоправдата се разбира по тмечта, отколкото се чува в думите — на езика от втори род — изплюти в материалния свят.

— Така че, сам виждате — отбеляза полугласно с нотка на сарказъм в гласа, — че единственият изход се крие във властта на Историята. Не на един човек и не на една човешка общност. — Изправи се и хвърли ръжена; той издрънча силно във вратичката на печката. — Нима съществува несправедлива гравитация? Има ли подли астрономии? Нечестни математически дисциплини?

— Да, знам, Александър Александрович изпрати на губернатора обширно писмо… Но в настоящия момент — Франчишек Маркович погледна към Тесла, — в настоящия момент други дела се нуждаят от вниманието ни. — Издуха носа си, което прозвуча като конска въздишка. — Ще ви послуша ли, ако го помолите?

— За какво?

— Как мислите, защо си направих труда да идвам дотук? За да му спася живота.

— Излиза, че негово сиятелство вече не гарантира пред императора безопасността на Тесла?

Господин Уряш само изсумтя.

— Какво пък, трябва да се опита, дори само за успокоение на съвестта. Често ли ходите у тях?

Помисли си за помпата на Котарбински, скрита в нафтовата печка. Нима така нямаше да е по-лесно? (Най-после оригинална мисъл в замръзналата глава!)

— Кажете на своите тунгуси и на когото там трябва в Сандъка, да съберат всички впрягове и оборудване тук, в Обсерваторията.

— Не искате да се показвате в Цитаделата?

— А онези карти, които ми обещаха…

— Да, да, помня: след ден или два — само ако знаете колко работа ми се е струпала на главата!

— Това е много важно, иначе няма да успея да изчисля къде баща ми…

— Да, да, да! — отсече той. — Мен също не ме радват войната и разкола! — После въздъхна. — Простете. Значи няма да ви послуша, а? Уважаеми доктор Тесла, ще позволите ли…?

Тръгна за работа. Беше вече около два часа следобед, но бурята продължаваше да бушува, да обгръща човек в плътен бял въртоп с диаметър от две крачки, така че наистина не можа да разбере какво е имал предвид Чингис Шчекелников, когато посочи към перона на Мармаладницата:

— Следят ви!

Едва в асансьора на Часовниковата кула се опита да го разпита, но онзи, разбира се, не можа да му даде никакво конкретно описание. Може да му е било подхвърлено от летящата игра на лъчесенки, победната символика на необходимостта — та нали всички облепени със смръзлина прозорци светеха перлено и дори стените излъчваха някакво леко сияние, което по-рано не беше забелязал. Над Страната на Лютите сигурно бе надвиснало огромно и черно-пречерно Сияние.

Затова инженер Йертхайм не сваляше миражостъклените си очила дори във вътрешността на Лабораторията. Беше невъзможно да прочете израза в очите му, защото гледаше някак накриво, когато произнесе най-сериозно иззад шкафовете:

— Ангелите се грижат за вас, господин Бенедикт.

— Нима?

Онзи пъхна в ръка му омачкана хартийка.

— Утре, в осем вечерта. Тя помни Филип Герославски, брат й сигурно й е разказвал за работата си. Ще поговори с нас.

Прочете адреса. Пресечката на „Амурска“, недалеч от „Цветиста“.

— Благодаря ви.

Почеса се по белезите на лицето с чуканчетата от пръстите си.

— Чухте ли вече клюките?

— Кои?

— За написаното във вестниците — какви ги вършат сънните роби. Като че ли се отправят към Транссиба. Като плъхове. Носят се слухове за война, само че не с Япония.

— Всичко това е заради Сиянието, господин Хенрик, вие сам го казахте: под Сиянието винаги е така.

— В канторите на Круп — той посочи с чуканчето към пода, — от ранни зори са в паника, Herr Direktor нареди да купуват суровини на каквато и да е цена.

— Хм, в Цитаделата също е неспокойно. — Запуши замислено. — А вие какво мислите?

— Победоносцев много ли се скара с Шулц?

— Хм, не, не е това.

— Китайците?

— И аз четох за новите въстания срещу манджурите. Само Народната партия, най-голямата, рита на юг, отвъд Леда. Ледът, господин Хенрик, Ледът се държи, какво може да се промени тук?

Излезе преди седем, за да успее да мине през Рапапорт. Леокадия Гвуждж вече не работеше там, но така или иначе трябваше да си купи дрехи (с два размера по-големи, на студа и влагата се свиват) и цялото оборудване за пътуването в самото сърце на Зимата. Натовари всичко в шейната, пакетите, чантите и най-неудобната покупка — сибирските ски (тоест ски, обвити с еленова кожа, чиито косми са специално нагласени в посока на плъзгането, както обясни продавачът с професионално възхищение).

На „Цветиста“ пристигна, след като вече се беше стъмнило, дори дъгите на миражостъклените фенери не можеха да пробият снежната завеса, на улиците в Града на Леда цареше арктически мрак, за който беше чел единствено в писанията на много пътешественици из северните земи; бяла тъмнина, размазана по стъклата и подправена със странни цветове. Но човек привиква, човек спира да обръща внимание. Формата, движението — това да. Всичко останало губи значението си. Виждаш не това, което виждаш, а само онова, което мозъкът разшифрова от неочакваните каракули, рисувани пред ретината на окото.

Въртоп — морска вълна — облак от пера — цветна сянка — петокрак, трирък силует — пегнаровско чудовище с грива от висулки — човек със ски, който подскача — младеж с лятно сако, със сняг в черните коси, със заледени вежди и ресници кой той — Методий Карпович Пелка, жив.

— Гаспадин Герославски! Идват да арестуват Ваше Благородие…

Не успя дори да извика, когато Шчекелников го сграбчи в мечешка прегръдка и го извлече от шейната. Двамата паднаха в пряспата. Скочи на крака, захвърли ските и тежката бала одеяла, по-малките пакети се пръснаха по улицата. Те се поклащаха някъде в снега, неясни фигури, мечка и маймуна. Извика веднъж, още веднъж. В пролуката под вратата на Велицки проблесна светлина. Биячите с тоягите бързат на помощ. Ще пребият Пелка. Затича се в бушуващата виелица.

Вятърът не можеше толкова бързо да заличи дълбоките им следи, тръгна по тях — ето тук Чингис е натикал Пелка на цял аршин в пряспата, тук го е влачил за краката, тук Пелка все още е се съпротивлявал, разхвърлял е смразен сняг на всички страни, а ето тук — тук господин Шчекелников е душил кльощавия мартинист, като го е притиснал с рамо към стената, притиснал го е под самата му шия. И всеки момент ще забие багнета си, както искаше да намушка онзи работник от холадницата; така обича да прави Шчекелников.

Дръпна Чингис за ръката онзи не помръдна.

— В къщата! — изкрещя в ухото му, като дръпна вълнения шал от лицето си.

— О!

Шчекелников посочи земята под краката на Пелка. Там лежеше месарски нож с карикатурно широко острие, излязло като от детска рисунка за разбойници-човекоядци.

— В къщата! — повтори още веднъж.

Господин Шчекелников сви рамене — в резултат на което освободеният Пелка се отлепи от стената, като кашляше отчаяно и в паниката си се хвана за шията.

В този момент се появиха биячите с тоягите и лампите. Нареди им да вземат багажа от шейната. След което хвана Пелка за яката на парцаливото палто и го повлече със себе си към коридора и втория етаж. Господин Шчекелников бързаше отзад с физиономията на разочарован гурман, като въртеше в лапата си страшния нож на Пелка.

Тикна тресящия се мартинист в стаичката до кухнята, едната й врата залости отвътре, пред другата остави Чингис със заповед да не пуска никого. Свали шубата си, шапката, ръкавиците, шаловете, горните пуловери, свали очилата, събу ботушите; отиде до печката и допря дланите си до гладките, горещи плочи — първото, което прави сибирякът, когато се върне от улицата, нещо като здрависване с дома.

Освен ако не си леденист-мартинист и инстинктивно не се оттегляш в най-отдалечения от печката ъгъл (като кашляш и хриптиш, и разпръскваш навсякъде капки от топящата се от косата и ледените дрехи вода).

Издуха си носа и бутна един стол на Пелка. Онзи седна непохватно, неудобно, като заведен при директора ученик, на самия край, с прибрани крака, чудейки се какво да си прави ръцете (скръстваше ги на гърдите, пъхаше ги под мишниците, слагаше ги на коленете, пъхаше ги в джоба).

Едва сега забеляза мръсния бинт, който се подаваше изпод левия ръкав: превръзка се виждаше и под разпрания шев на рамото.

— Ранен ли сте?

— Тогава си счупих ръката. — Той се прокашля. — Ваше Благородие трябва…

— Кога? Ах. — Тъй като беше свалил миражостъклото, вече нямаше защита от лъчесенките, които се образуваха на стените и на черно-белия прозорец зад тялото на Пелка; тмечта на Мефодий Карпович пареше очите: да и да, не и не. — Когато скочихте от влака, да. А с кого разговаряхте онази нощ?

Той отвори уста, затвори я, отново я отвори.

— Той вече не е между живите, ще кажа на Ваше Благородие. Господин съветникът Дусин дойде да ме предупреди, каза ми да бягам, тъй като Нейно княжеско височество научила за мен от прислугата, скоро щяла да изпрати хора. И аз изскочих.

— Княгиня Блуцка тогава и на мен ми спаси живота, защо ще… О, тя е мартинистка — всичко е заради мартинистката вяра!

— Има голяма вражда между общността на Нейно Височество и моята общност в Москва, Истината е между нас. — Той наведе глава. — Распутин собственоръчно удуши бащицата ни. Само че, Ваше Благородие, сега не е моментът да…

— Почакай. Първо всичко това трябва да замръзне! Защо Дусин, доверено лице на княгинята, тоест, най-вероятно също мартинист — но…

— Господин Дусин беше верен на Техни Височества, но наш брат. Обеща, че и на вас ще помогне — какво, не помогна ли?

Замръзна.

— Добре. — Отново си издуха носа. — Та за какво ще ме арестуват?

— За убийството на губернатор Шулц.

Носната кърпичка полетя към пода. Падна на столчето до печката.

— Не ме лъжете…

Пелка нервно се прекръсти, целуна медальончето си.

— Кълна се в спасението на душата си!

— Откъде имате тази информация?

Той прехапа устни.

— А няма ли да ме издадете?

— Няма да ви издам, Пелка, не се безпокойте.

— Ами… Добре, тогава. Когато преди около месец пристигнах тук след Ваше Благородие, къде можех да отида? Обърнах се към моите братя, към приятели на приятелите ми. Известно време се лекувах, но веднага уведомих всички, че ако се чуе нещо, което е свързано с Ваше Благородие — а нали всички, които вървят по пътя на Мартин, са чували за Сина на Мраз — веднага да ми съобщи, а пък вече бях задушил всички опасни замисли на разгорещените глави, за да оставят на мира Ваше Благородие. И точно днес пристигна страшна новина от един наш брат, който, само ви моля на никого — който е слуга в дома на полковник Гейст, и той каза, ой, какво ми каза: извършено е кърваво покушение над Негово сиятелство граф Шулц-Зимовний, и първият, който е получил обвинение и смъртна присъда за това, е Венедикт Филипович Герославски. И сигурно още не са го оковали във вериги само защото готвят мащабна жандармска акция из целия Иркутск. И какво може да ви спаси живота? Само бягството.

Избърса челото си и едва сега забеляза избилата по кожата пот. Отдръпна се от печката.

— И кога е било извършено покушението?

— Ами успяха само тук-там да изтичат и да вдигнат тревога — това колко прави? Около час?

— Стой тук.

Излезе в коридора. Извика да му донесат хартия и писалка, бързо надраска няколко думи на уважаемия Модест Павлович Кужменцев и изпрати писмото по един слуга, като му пъхна една рубла в джоба, за да тича по-бързо в бурята.

Госпожица Марта полюбопитства какво става — господин Шчекелников все още стоеше в коридора пред вратата, но поне кошмарния си нож беше скрил в пазвата. Целуна ръка на дамата с пространни извинения и помоли да му чукне, когато пан Войслав се върне от работа. После взе горещ шоколад от кухнята и се върна при Пелка.

Онзи не поиска шоколад; наля в една чашка. Младежът седеше с посиняло лице, притиснат към студеното стъкло; дясното му око, черно, се взира в бялата тъма, лявото шари из стаята, и в резултат се получаваше някакво рибешко кривогледство.

Подуха шоколада.

— А всъщност какъв сте вие, Пелка? — попита тихо. — Защо вървите подир мен из половината свят, хора убивате заради мен, собствената си глава залагате?

Той опули още повече влажното си око.

— Ама как! Ваше Благородие! Как защо!

— Вярата ви е на сърце, това го разбирам, но…

— Вярата! — ахна той и се разкашля, след което дълго време масажира гърлото си, притиснато от лапата на Шчекелников.

Отпиваше шоколада на малки глътки, като се опитваше да отмерва всяка мисъл и жест според вътрешния си такт, за да не може никакъв чужд ритъм, натрапен върху тялото му, да му наложи своята воля и дух, броеше прости числа, тоест едно, две, три, пет и седем. Като същевременно не откъсваше поглед от Мефодий. Господин и ратай, полицай и уличен скитник, поляк и руснак.

— И все пак, наистина, какво ви е нужно? — продължи спокойно разговора. — На вас, мартинистите? Какво искате? Какво чакате?

На лицето на Пелка преливаха удивление и решителност.

— А вие, католиците — на вас какво ви трябва? Какво искате? Какво чакате?

— Значи не е вярата. Тогава какво?

Той се смути, отмести поглед; но може и да се опитваше да прекъсне зимлязната връзка.

— Вие, господата, винаги сте такива… — изръмжа младежът.

— Какви, Мефодий, какви?

— Винаги водите такива женски разговори. — Той тръсна глава. Ама защо не бяга Ваше Благородие?! Ще ви арестуват!

Избърса шоколада от мустаците си.

— Ти си добър маладец, не си жена, но пак можеш да споделиш какво ти е на душата; това е мъжка работа, Мефодий, не просто да си бъбрим за чувства, а да погледнем в себе си и ясно да определим онзи дух, който води мъжа към най-велики подвизи. И ти, Мефодий, правилно отбеляза, при господата тази способност на окото и думата, на душата и разума, се среща по-често; а селянинът, дори съседа си да убие, по никакъв начин не може да обясни на съдията: защо, по каква причина, заради кого го е направил. Освен това няма да му каже защо е прекарал целия си живот на нивата, както баща му и неговия баща; в живота му няма никакви „защо“ и „по каква причина“. Така е, замръзнало. — С езика си размаза сладкия шоколад по небцето; вкусът му и гладката, маслена плътност се отпечатаха върху езика, така че вече говореше в наистина шоколадов тон и ритъм, тоест плавно, меко, ниско, сладко. — Затова пък господата… Ти как смяташ, Мефодий, защо е всичкото това изкуство, на което се възхищават в градовете и именията, всичките тези театрални и книжни разкази?

— За да тласнат по-бързо жените към грях и да им завъртят главите — изръмжа онзи.

— И това също. Само че аз питам не за какво, а защо, с каква цел? Става дума точно за това: че човек прави нещо велико — благородно дело, подла постъпка, неочаквано действие — нещо друго, такова, което сякаш не е дошло от него, и какви последствия носи със себе си тази постъпка, и как се опитва на другите и на самия себе си да обясни, защо е направил онова, което е направил; и обикновено се случва така, че на никой човешки език не може да го изкаже — и точно затова служи изкуството, то разказва.

— Това не го знам — отвърна Пелка. — Не съм начетен.

— Но нали се намираме на земята на Леда, тук даже мужикът, който през целия си живот не е поглеждал в чисто огледало, е способен да изчисли всичко на пръсти. — Остави чашата си. — Добре, кажи ми, Мефодий: от кого се срамуваш толкова?

Той притисна слепоочието си към стъклото, стисна клепачи.

— От родителите си, от тях.

— Кои са те?

— Кои? — въздъхна той. — Те вече с мамутите вървят.

— Но срамът тежи.

— Срамът тежи, господине, ох, как тежи.

— От какво?

— От подлостта, за вредата нечовешка, за сърцата черни и живота мой, толкова ме е срам пред Бог и пред хората, толкова… — Едва не му спря дъха. Притисна юмрук към гърдите си, наведе глава. — Тежи, задушава, така дълбае с огнени нокти, че понякога не мога да дишам.

— Знам, Пелка, знам. Но знам също, че ние не живеем с греховете на родителите си. Ако наследявахме от тях всичко с печата на първородния грях, то след няколко поколения на земята щеше да бъде царство на сатаната: всяко дете с минали грехове щеше да добавя към тях и собствените си. Но всъщност става точно обратното, Пелка, точно обратното!

— Ама всичко е заради мен, заради мен и за мен! — зави Мефодий. — Заради това, че съм жив!

— Какво толкова си направил?

— Аз… Преди пет години, преди пет години бях момче, което се надбягваше по снега с кучетата, напаст божия за майка и татко, по горите се шляех, храна крадях, бягах от работа. Живеехме в Мрачнетово, има едно такова село до гората, което беше определено с декрет от канцлера Столипин още преди лютите; на около сто версти оттук.

— И дойде Зимата.

— Дойде Зимата и продължи, и аз, глупакът, отидох в гората с момчетата да слагам капани, искахме кожи да продаваме, да заработим малко рубли; а едно от момчетата донесе бутилка сивуха, и друг носеше… Напихме се всички, това вече не го помня, но се напихме и останахме да спим там през нощта, дойдоха студовете, под четирийсетака, в камък ни превърнаха… Казват, че не съм бил жив.

— И какво стана?

— Ами, през нощта в Мрачнетово дошъл Отец Мраз.

— Вече са го познавали?

— Не. Само че, Ваше Благородие, работата е там, че седмица по-рано в селото пристигна исправникът^[3] и остави при кмета едно апавешчение за Отец Мраз, в което се обещаваха сто златни рубли на онзи, който го предаде на властите. С голяма фотография.

— Ах!

— Сто златни рубли за човека! А той пристигнал в най-големия студ, тоест в студа, по студа, на студа. Съвсем гол бил и така вървял през снежната буря. Старият Госев го пита, защо си дошъл — Отец Мраз отвръща, че върви след черното Слънце и да са му занесели болните, щял да лекува онова, което все още може да се излекува, болестта измразявал.

— Той ли го каза?

— Каза го. Тогава. Да.

— През хиляда деветстотин и деветнайсета.

— Да. Само че трябва да знаете, че тогава той още не беше Отец Мраз, както го знаем днес; дори не помня, как го наричаха тогава. А онова, което ми разказаха хората, че ходел, че сядал, че като жив говорел и даже водка пил — само че някак бавно и със странни движения, и че скърцал, и от него се сипел сняг и лед, и изобщо бил много студен, не можели да го докоснат, в стаята не издържали, висулки до земята.

— И какво? Говори, Мефодий.

Той плъзна бузата си по миражостъклото като котарак, който се гали на… на студа.

— И майка ми тича при него отчаяна: спаси ми детето! Измръзнаха дечицата до смърт! В краката му пада, студено, иначе сама щеше да го завлече. И накъдето го повели ловджийските кучета — натам тръгнал.

— И какво?

— Ами жив съм, нали виждате.

— Какво е направил?

— Кой го знае? Четирима бяхме, паднали-замръзнали; хванали единия, тръгнали да го вдигат от земята, откъснала му се вледенената ръка, тялото се разпаднало — така и го оставили, пратили да доведат попа. А жените вече водят Отец Мраз. А ние сме лежали там, под дърветата, на голата смръзлина… в началото дълго време правил нещо с нас, в кръвта ни човъркал, казват, в сърцата ни алени висулки размразявал… а после ни взел и тръгнал с нас по Пътя на Мамутите.

… Три дни чакали родителите ни, на иконите се молили; на четвъртото утро той излязъл от земята заедно с мен и Петя. Като че ли всички сме били в съзнание, не помня. Но сме били живи, господине, живи и здрави. Само едно нещо ни остана до края на дните ни: студа в костите. Значит, само Петя, защото студът не го пускаше, два дни камъни и лед повръщаше и черни съсиреци изхвърляше от тялото си, и в огъня лягаше; а пък аз…

— Значи ти, Пелка, си вървял по Пътищата на Мамутите.

— Не знам. Казват, че съм вървял. Сигурно съм вървял. Не помня.

— Не помниш, но — замръзнало.

— Ами да. И продължи така: как на сутринта в Мрачнетово се изсипаха цял куп сотници с десетници, исправницы и започнаха отдалеч да обстрелват Батюшка Мароза, и как той, надупчен от куршумите, като че в глина стреляха, се хвърляше в земята, стичаше се по Пътищата на Мамутите, но пак така бавно, в леда, а те върху него с щикове, че и с тояги, с коси, с всякакви железа го удряха и сечаха, с коне го тъпкаха, с вериги разкъсваха, Боже Господи мой, и големи камъни по него хвърляха, и той така през цялото село и през угарта, в гората, и така потъна в земята, целият накълцан.

… След това платиха на баща ми и на майка ми сто златни рубли.

— Ах!

Мефодий вече търкаше лицето си в стъклото като изпаднал в някакъв транс, удряше се с юмрук по гърдите.

— А аз живея! Живея! Сто рубли за това, че издадоха спасителя! Господи спаси!

— Но нали и той е оживял, Отец Мраз, жив е.

Пелка стисна сините си устни.

— Мина може би месец — но мен там вече ме нямаше, родителите ми ме пратиха при баба и дядо под Вишний Волочок — месец, откакто заминах, а и исправниците отдавна ги бяха отзовали, никой нищо не видял през нощта, когато той започнал да се отмразява от кладенеца, на сутринта вече почти можел да си стои на краката, само че този път с него не можело да се говори, самият той не говорел с човешки думи; и знам само, че онези, които още в ранна утрин седнали в шейните и се махнали от Мрачнетово, само те си запазили живота; защото когато след няколко дни там отишли жандармите, заварили само смръзлина — лед, лед, само лед, стаите разтворени, криви, заснежени, всичките прибори на шушулки, добитъкът вкаменен и ни една жива душа, ни едно топло тяло. Само насред селото стои един грамаден кръст от замразени борови трупи.

— Отвел ги е.

— Сами тръгнали.

— Цялото село.

— И така е справедливо, Ваше Благородие, справедливо е — заради злото, с което отвърнаха на доброто.

— А ти…

— Аз на Ваше Благородие… аз, Ваше Благородие… аз…

— Друг щеше да си отмъсти.

Пелка се биеше яростно в гърдите.

— Мен, мен ме тегли, пече ме, изгаря ме. Поне една думичка. Но от кого? От него? Ами дори и така да е — дали той мен, дали аз него — какво тук да се прощава! Може ли Ваше Благородие да го разбере? Аз не разбирам! — Той се хвана за главата. — Нищо не разбирам! Съвсем!

— Тук няма никаква прошка, Пелка. Има само срам.

Замръзна.

Но не можеше непрекъснато да не се връща към тази горчива мисъл: що за Исмаилово проклятие беше това — рубли сто, рубли хиляда, продаден от селяните, на които беше сторил само добро, продаден от родния си син, издаден от другаря си по работа, от „истинския си приятел“ — що за Исмаилово проклятие! — нима в това се състои принципът за „структурната константа на характера“, че, щеш — не щеш, обръща хората един срещу друг, пробужда у тях злоба, гняв и отвращение, в края на краищата ги тласка към отявлено предателство поради някакъв тайнствен магнетизъм на сърцето? Той ще бъде дивак: ръцете му ще са срещу всички, и ръцете на всички — против него: и против всички братя ще разбие той своите шатри. Исмаил, човекът на Истината, човекът-абаас, живо теслестрическо динамо, божествена батерия за тмеч. На хора с такъв характер може да им се възхищаваме, дори да ги обичаме с цяло сърце, но с тях не може да се живее. Трудно е да се каже къде е по-лоша съдбата им: в Лятото, където могат само да се мятат между различните видове полунеистини, или тук, в Зимата, в страната на абсолюта. Така или иначе не за живот са предназначени подобни хора, не за живот…

— Пасматри, Мефодя…

— Ваше Благородие трябва да ме послуша, трябва да бягате, не се бавете…

— Ами…

Някой почука.

Излезе в коридора.

Слугата помагаше на Велицки да съблече шубата и шаловете. Пан Войслав свали очилата, наведе се да целуне Михаша, която, макар да се готвеше да си ляга, изтича при татко си, като влачеше след себе си парцаленото мече на име Пан Чепчей.

— Пане Бенедикте… — започна домакинът над главата на дъщеря си, която пищеше в брадата му колко е студен.

Прекъсна го.

— Бихте ли дошли за секунда да поговорим, много е спешно.

Пан Войслав предаде Михаша на гувернантката.

— Точно с вас исках… — изхриптя той. — Защото точно на излизане от фирмата до нас достигнаха някакви странни слухове, а нали вие днес отново в правителствените кръгове сте се въртели, нали? При мен има човек, който твърди, че преди час-два е бил убит Шулц-Зимовний. И, обърнете внимание, той не лъже.

Пан Войслав застина на място. Ледът в буйната му брада още не се беше разтопил и сега искреше на фона на отмечта, украсявайки със сребро мълчанието на Велицки.

— От друга страна — продължи, знам, че някъде по пътя някой е пуснал лъжа, защото същият човек, напълно убеден в думите си, ми каза, че, представяте ли си, за това убийство искат да арестуват мен; а аз днес дори не съм се приближавал до Цитаделата, току-що се връщам от Круп.

— Ама какви ги говорите! — рече задавено Велицки.

— Именно, а вашият дом…

— Почакайте! Първо трябва да проверим всичко това! Модест Павлович…

— Вече му писах. Истината на Кужменцев е почти като истината на Шулц.

Пан Войслав приседна на стола и замислено започна да си събува обувките.

— А онези слухове — попита — какви са?

— А, съвсем различни. Че от Зимния Дворец е потвърдена оставката на граф Шулц и че княз Блуцки-Осей трябва да въведе тук нов ред с помощта на императорските полкове.

— Гръм от ясно небе!

— Черното Сияние, пане Бенедикте, ние всички сме по малко сонные рабы, вземаме знака за истина за самата истина, предсказание за осъществена неизбежност. — Той най-после свали и втория ботуш. — Сега ще изпратя Трифон, няма нужда от паника. Има ли у вас някакви предмети, които охранката би могла да използва при делото?

— Не… няма.

— А онзи ваш човек?

— Хм, вярно.

Върна се при Пелка. Благодари му, като предвидливо не му даде пари, не му предложи никакво друго възнаграждение. Онзи кимаше с глава, но през цялото време гледаше някъде встрани, все още обсебен от мисълта за срама (която сама пораждаше срам).

— Сега вече трябва да тръгваш, Мефодий, така ще ми помогнеш по-добре.

— Но вие трябва да бягате! Бягайте!

— Определено нямам намерение да отида на разстрел за престъпление, което не съм извършил.

Изведе го от стаята. Господин Шчекелников го погледна с подозрение. Едната му ръка все още беше скрита, очевидно стискаше дръжката на ножа. Даде му знак да върне на ледениста месарския сатър.

— За какво ти беше този нож? — не пропусна да го попита на прага.

— Та как да съм сигурен, че ще успея? Ами ако вече отвеждаха Ваше Благородие…

— И се канеше да се нахвърлиш с това върху жандармите?

— Първо то ми попадна под ръка…

— Аха, значи изскочил си навън и си хукнал — излиза, че днес не си ме следил.

— Аз? Не, Ваше Благородие, аз — не.

Прекосил вече прага, Пелка се поколеба и се опита да се върне, обхванат отново от неочаквано безпокойство:

— Няма да си тръгна, докато Ваше Благородие не се окаже на безопасно място! — така че се наложи да го изпрати по стълбата до портата и с помощта на здравеняците-биячи да го изкара с вятъра на „Цветиста“; там бурята го подхвана и го погълна.

Часовникът в къщата би девет и половина. Изяде горещата вечеря от гъст журек и лучен хляб с хрупкава коричка. Старата пани Велицка бродираше край камината, като често примигваше над плата с вещерското си око: половината й смръщена физиономия беше осветена от огъня, другата половина се криеше в сенките и затъмлението. Котаракът-побойник се грееше в краката й.

— Нали джентълменът не е забъркал нашия Войслав в никаква лоша компания? — подпитваше сладко.

— Не, госпожо.

— В никакви политически свади?

— Не, госпожо.

— Войславек има толкова добро сърце…

— Много добро.

Изобщо не можеше да разбере защо старицата си беше наумила, че е въвлякъл насила пан Войслав в нещо, което противоречи на убежденията му, нещо повече — дори и на благополучието на цялото семейство. За това трябваше да е някой световноизвестен хипнотизатор! (Или Алистър Кроули).

В девет без пет на вратата почука куриер, който носеше на Велицки бележка от някакъв негов колега във фирмата. На Гара Муравьов като че ли беше пристигнал ешелон, пълен с военни, вероятно отзовани от японския фронт полкове; войниците веднага били свалени от влака и разпределени в отряди, общо три огромни роти. Велицки отвърна със заповед да се съберат допълнителни хора за охрана на складовете.

Седеше в салона под светлината на керосиновите лампи, печките и камината, опитваше се да се включи в разговора, който обаче непрекъснато се разпадаше; атмосферата на нервно очакване се беше предала на всички присъстващи. Освен Велицки тук седяха и пани Халина, и госпожица Марта; тук биеше сърцето на дома. Прислугата непрекъснато поднасяше кафе и сладкиши (които поглъщаше единствено пан Войслав, но затова пък с пълни шепи).

Някъде към десет и половина на „Цветиста“ пристигна адвокат Кужменцев. Запъхтян, покрит със сняг, почервенял от студа, почернял от тмеч, воден под ръка от доверения си помощник — първо трябваше да се настани добре в креслото и да гаврътне няколко чашки сливовица, преди да си върне напълно разума и гласа — а през това време нервите на всички се изопнаха до крайност.

— Кхърм! Да. Уффф! Не е за мен, стария, да препускам през глава нощем, в безбожния студ. Още малко, и изобщо нямаше да ме пуснат от Сандъка…

— От Цитаделата ли идвате?

— Ами да, виждате ли, Венедикт Филипович, прочетох по-бързо получената от вас страшна новина, отколкото началника на канцеларията на кмета, който на маджонг ме…

— Ама какво става там?! Кажете най-после!

— Ами казвам ви! Нали? Казвам! — След тези думи той отново захриптя и едва третата рюмачка му върна гласа. — Бррр! Слава богу, че не знаете нито времето, нито мястото! В собствения му кабинет, над губернаторските книжа, със собствения му нож за разрязване на писма, днес вечерта е бил заклан нещастният Тимофей Макарович Шулц!

Жените изпискаха, прекръстиха се. Старият Григорий изпусна подноса от ръцете си — жените отново изпискаха. Сепналият се котак скочи и изтърча през подноса с дрънчене на метал и пронизително мяукане.

Пан Велицки запали лулата си.

— Да ги вземе дяволът всички.

Старата Велицка едва не получи удар.

— Маминка да върви да си ляга — отсече пан Войслав, без дори да я поглежда. Премести стола си към креслото на адвоката и се наведе към достойния старец, доколкото му позволяваше не по-малко внушителната му фигура. — И кой го е убил?

— А, мерзавци някакви проклети, охраната веднага ги залови, двама бяха, анархисти някакви, като че ли, или нихилисти, а може и комунисти, само че засега все още нищо не се знае. Сега всички са се събрали около леглото на умиращия, личният му лекар и цяла армия повече или по-малко значителни лекари, военни и граждански лица, намират се даже китайски и бурятски знахари. А по коридорите като обезумели сноват въоръжени войници, докато мине нощта със сигурност ще се изпозастрелят едни други, както ги тресе така, на всяка сянка-лъчесянка подскачат, нали? Даже стрелят вече.

— Ама кажете, Модест Павлович, как се случи това? — продължи да настоява упорито. — Някакъв заговор ли имаше? Издадоха ли някакви заповеди за арести? Защото до нас точно такива слухове достигнаха. И за заповедта за оставка от императора, която е трябвало да се озове на масата на Шулц.

Кужменцев поглади прошарената си брада, примигна с кървясалото си око.

— Да, верни неща казвате. Има заповед от императора, за която чух от такива хора, че все едно със собствените си очи съм я видял. Заповед „да се предприемат необходимите действия за потушаване метежа на Шулц“.

— Че какъв метеж?! — отдръпна се Велицки.

— Княз Блудки-Осей никога не би се съгласил на тайно убийство… — промърмори под носа си. — Но Гейст и Шембух, всички онези от тайната полиция и чиновниците, които мразят Зимата…

— Мислите, че тези терористи са били изпратени при генерал-губернатора от тайната полиция?

— Модест Павлович, разкажете ми със свои думи истината за граф Шулц — що за човек е той: щеше ли да се подчини покорно, ако беше уверен, че зад оставката се крият несправедливост и черни замисли? Модест Павлович! Черното Сияние е над нас! Нима граф Шулц е смятал другояче?

Адвокатът притисна сакатата си ръка към слепоочието.

— Той е човек силен, благороден.

— Виждате ли! Много по-лесно и безопасно е в немилост да изпадне покойник. Особено тук, в Сибир, на десет хиляди версти от императорския дворец.

— Той никога не се е противил на Негово Величество…

— Но способен ли е Негово Величество да се отърве от подобни опасения?

Адвокат Кужменцев само поклати тъпо глава.

Пан Велицки посочи с лулата си към масата.

— Чуйте — прошепна той, — ако това е провокация на тайната полиция, то наистина може да се случи нещо и на поляците. Един Господ знае кого е посочил полковник Гейст.

— Значи да се махам?

— Само през първите няколко дни, нали разбирате, докато не се успокои всичко; а после Модест Павлович ще изпрати писма, ще изясни всичко по официалния начин — та сега при всеки сблъсък с войниците може да завърши с куршум в челото. Защо да дразним съдбата?

— Изглежда, че самият вие не го виждате твърде ясно — изсъска по-рязко, отколкото бе възнамерявал. — Шулц ми беше защитник, именно Шулц ни даде, на мен и на баща ми, свободни паспорти, той възнамеряваше да ме използва при контактите с лютите; мога да се закълна в Бога, че точно той ме е довел тук! След смъртта му аз съм само една мърша сред вълци.

— Значи според вас оттук е тръгнал и слухът за заповедта за арест…?

Влезе слугата.

— Господин директорът Поченгло при пан Герославски.

Велицки въпросително пафна с лулата си. Отвърна му с разперване на ръце: не съм очаквал.

Порфирий Поченгло не искаше да влиза в салона. Само прекрачи прага на втория етаж. Не си свали нито шапката, нито миражостъклените очила, само си беше разкопчал шубата и си беше свалил ръкавиците и сега нервно удряше с тях по дланта си.

Стисна му бързо ръката и още от прага започна да плюе кръв:

— Заклаха губернатора.

— Знаем.

— Знаете? — Директорът въздъхна. — Аха, знаете. Защото, разбирате ли, дойде заповед за оставка…

— Знаем.

В очилата на Поченгло затанцуваха маслени калейдоскопи.

— Господин Бенедикт, кажете ни тогава, не е ли ваше това дело.

— Какво?

— Слава Богу! — Едва сега си свали очилата и леко се усмихна. Под ястребовите му вежди като капки течно сребро проблясваха лъчесенки. Лицето му, отново небръснато, беше покрито с някакви струпеи, с коричка, сякаш току-що беше пристигнал от най-смразената сибирска пустош. — Дойдох да ви предупредя, но щом вече знаете… Приготвихте ли си багажа? Мога да ви взема в моята шейна. Вярно, че пътят през Харбин сега е практически неизползваем, а и Транссибът също, ще проверяват всяко купе, но някак си…

— Значи вече има заповед за мен?

— Господи Боже мой, пане Бенедикте, та те са влезли там с ваша препоръка!

— Какво?

— С вашата визитна картичка, на която собственоръчно сте ги препоръчали на губернатора Шулц!

Опря се на стената. Мамути притичаха в галоп под основите на къщата, всичко се затресе, секунда, две, не можеше да си върне равновесието; Поченгло повика прислугата, седна на донесения стол.

— Шембух — прошепна, когато кръвта се върна в главата му.

— Pardon?

— Шембух, Гейст. Нима всичките тези иркутски нищожества са се осмелили да тръгнат срещу генерал-губернатора…

Пан Поченгло очевидно се смути.

— Ама, скъпи ми пане Бенедикте, нещата наистина не изглеждат така.

Фокусира погледа си върху неговото измръзнало, покрито с тмеч лице, върху очите му, които оставяха странно впечатление за срам-радост.

— Но той всъщност още диша, нали? — попита тихо.

Поченгло кимна утвърдително.

— Три рани, много кръв, всички се молят, ако даде Бог — ще оживее.

— Вие също се молете; вие, абластники, отцепници, молете се най-горещо.

Поченгло отклони поглед към лампата, пристъпи от крак на крак, сваляйки смръзналия сняг от ботушите си.

— Ама защо така — възкликна глухо, — защо винаги притичвате със своя срам, с угризенията на съвестта си и желанието за помирение — postfactum, когато цялото зло е сторено! Тогава сме другари! Тогава вече се грижите за раните! Ама преди това със собствената си ръка нанасяте тази рана!

— Но вие знаете — припомни му Поченгло, — че от моя страна договорът между нас беше абсолютно откровен: вие се договаряте за Размразяване с лютите, както говорихме — тук Лято, в Европа — Зима, а аз ви извеждам нелегално и безопасно в Америка.

— Откровен и задушевен. Но от самото начало, още с онова заседание на Клуба на счупената копейка, ако не и по-рано, още по времето на сибирските си пътувания, вие точно така, от душа, работехте за победата на абластническата идея, само че по съвсем различен начин. Конспирации, да! Конспирации като швейцарски часовници — в единственото време и място на Земята, където конспирациите наистина са възможни: тук, под Леда! Не е нужно да кимате — посочи го с пръст, — аз виждам!

Започна да изброява.

— Успех на мирния договор на княз Блуцки. После! Край на морските блокади. После! Възобновяване на търговските отношения между Сибир и Америка. После! Рязък спад на цените на стоманата на борсите на другия бряг на Тихия океан. После! Паника в главата на Дж. П. Морган и безжалостни заповеди за агентите му в Москва и Петербург, милиони за подкупи. И после! И после! Сметките на Порфирий Поченгло и неговите абластники: изобщо даже да не торпилират мисията на Морган — а да му помогнат, именно да му помогнат с каквото могат в очернянето на генерал-губернатора пред царя.

… Математика на Характера! Алгоритмика на Историята! Углавно престъпление на Леда! Толкова надеждно, колкото две и две е четири, като дедуктивен извод на Шерлок Холмс! Вие се познавате лично с граф Шулц, позната ви е единоправдата на графа. Какво ще направи Шулц, след като без никакви основания бъде обвинен от царя в измяна и бъде свален от сибирския си трон, прогонен от царството на зимлязото?

— Двояко баба врачувала^[4] — измърмори директорът.

— Значи имаме карамбол. Но също толкова предвидим и в двата му варианта. Такъв е този човек! Притиснат до стената, тласнат към лъжа, към несправедливост — ще се поддаде ли? Или въпреки това ще обяви независимостта на Сибир? И тогава абластниците ще триумфират!

… Не сте помислили само за това, че царят също ще се прикрие. Шембух, ха! Шембух, Гейст, как ли пък не! Играта не е била срещу тях, а срещу самия цар! Министерството на Зимата и Трети отдел се намесиха в ледения заговор по негова заповед, точно той ме натопи в политическо убийство. — Усмихна се мрачно. — В разните иркутски интриги между един и друг чиновник бих могъл да разчитам на някаква подкрепа — но какво мога да направя срещу Всерусийския Император?

Пан Поченгло го изгледа отвисоко.

— Толкова пъти говорихте за Историята. И ето сега развихрилата се История ви ритна отзад. Боли ли? Не може да не боли. Всичко останало се разтваря в илюзорна мъгла — само тя си остава жестока реалност. Така че не ми се оплаквайте както тогава, във влака. Докоснахте се до голата материя на Историята!

— А аз ви смятах за човек с характер!

Поченгло прихна иронично.

— Надценявате моето лукавство. Не съществува никакъв заговор, никаква клеветническа интрига, чрез която аз тук, под Леда, да направя така, че граф Шулц да измами сам себе си, тоест да стане такъв, какъвто не е. Не мога да изфабрикувам Истината така, както ми се иска, по мой каприз да създавам Истина от Неистината. Ако това противоречеше на формата на душата на графа, то княз Блуцки-Осей пръв щеше да го забележи и да каже на царя, че това е Истината, че в характера на губернатора Шулц-Зимовний няма измяна, че верността му е по-силна от амбицията и че той никога няма да отнеме Сибир от Негово Величество. И с това щеше да се приключи, и самият Шулц го знаеше много добре. А същевременно той какво правеше? Затваряше стотици свободомислещи при най-малкото подозрение, че подкрепят отделянето, нареди на казаците да стрелят в народа, при всеки удобен случай се кълнеше във верноподаничество пред Петербург и собствените си хора, не твърде приятни на самодържеца, хвърляше в тюрмата.

Спомни си сцената в Цитаделата, когато Шулц пусна пред княза онзи полковник с прекалено откровения език. Наистина, Математика на Характера, — но с какво се различаваше тази игра от пиеската, разиграна от Иван Петрухов на бала в губернаторския дворец?

В Царството на Идеите математикът ще е най-практичният от всички.

— Не бих излъгал членовете на Клуба — продължаваше пан Порфирий. — Тази мисъл ми хрумна после, след посещението на американците при Шулц, на което той реагира с онези неочаквани арести… И се наложи да се махна от сцената, за да не се издам. Каквото можехме, предавахме на хартия, чрез писма, с чужди куриери.

— Но когато се споразумявахте с мен — тогава да — тази полиция — това беше по петербургска заповед, нали? Какво направихте тогава? — признахте, че участвате в предателски областнически заговор под тайното ръководство на генерал-губернатора? Тогава сте лъгали, не може да не сте лъгали!

— Та аз наистина разчитах, че вие ще се договорите с лютите! И продължавам да разчитам. Без Размразяване в Сибир… кой знае доколко ще успеем да придвижим въпроса с независимостта. Разбирате ли, цялата идея се основава на това, че импулсът идва не от Леда, защото от Леда никакви нови, революционни импулси не могат да произлязат — а далеч отвъд Зимата, от Америка, от нюйоркските борси, от Морган и от японския император… Карамбол, казвате. Да. Едната топка се удря в другата — на това полукълбо, на другото полукълбо, чук-чук-чук, и не се вижда самата ръка на играча на билярд, а само неочакваното, всеобхватно движение. Така се твори История.

… Да можеше поне за година или две Ледът да поотпусне тук за малко, за да може да стане някоя и друга промяна, и после пак да замръзне!

— Забравете за Размразяването! — засмя се мрачно. — Никакви преговори няма да има. Ще се радвам, ако самият аз успея да си спася живота. Всичко отиде по дяволите. Ето какво остана от великите планове! Ето какво се получи от заговорите! Пфу!

— Сигурен ли сте, че…

— И още как!

— Може би ако…

— Ето какво Размразяване! — На стената зад директора Поченгло проблесна кръгла лъчесянка, едва не падна от стола. — Ах! Боже! Трифон! — извика.

Трифон се появи.

— Ваше Благородие желае…?

— Обличай се светкавично и тичай във Физическата обсерватория на Имперската академия на науките, при доктор Тесла. Съобщи му, че генерал-губернаторът вдига бунт срещу императора и че доктор Тесла трябва веднага да бяга, докато Шулц лежи окървавен и бере душа. И че това го казва господин Герославски. Понял?

— Понял, Ваше Благародие, понял.

— Само че гледай никой друг да не ви чуе!

Пан Порфирий запали цигара.

— Притеснявате се, че той въпреки всичко може да оживее — промърмори той горчиво. — Молите се за поражението на свободен Сибир. А пък сега само едни Съединени щати на Сибир са способни да ви спасят от бесилката. Забравихте ли? Щом Шулц умре, царските чиновници ще хвърлят в затвора вас, съучастника в неговото убийство, нашият Николай Александрович ще се погрижи за това.

— Ако Шулц умре, това ще е само половин победа: временното военно правителство ще бъде в ръцете на княз Блуцки, тоест, отново в ръцете на царя, и тогава доктор Тесла ще получи държавна помощ, и тогава може би дори ще дочакате Размразяване, пробудено от машините на Тесла…

— За какво ще ми е тогава…! — извика Поченгло.

— Но ако Шулц оживее и запази властта си, кое е първото нещо, което ще направи, след като се е опълчил открито срещу Негово Величество Николай Александрович? Кое е онова нещо, едно-единствено, което, въпреки императорския гняв, е способно да му купи и Победоносцев, и всички сили в Държавата на Лютите?

… Защитата на зимлязните богатства преди войната, която безумният цар обяви на лютите!

— Ще му се наложи да разбере, че в замръзналата История подобна революционна промяна няма да може да защити. — Поченгло цъкна с език, издуха дим. Прехвърлените върху лявата му ръка ръкавици хвърляха върху ламперията сянка под формата на слънчев паяк, заплетен в дузина дебели крайници. — Откъсването на Сибир от Руската империя без Размразяване…

— Пан Порфирий, граф Шулц-Зимовний не вярва в Математиката на Историята.

Онзи прехапа покритите си със струпеи устни.

— Вие трябва, просто си длъжен да говорите с баща си!

В Царството на Идеите математикът ще бъде най-практичният от всички хора — но същевременно не Историята, не аполитеята управлява Сибир, Русия и света. Най-добрите планове, най-дълбоко обмислените, престъпните шахматни партии и математическите заговори — не успяват, защото истината не е била отделена от лъжата до самия край, защото тук не живеят само едни Исмаиловци, и, каквото и да правиш, отнякъде винаги ще се вмъкне зародишът на ентропията. Материята още не е замръзнала.

— Ех, чорт пабери, да бягаш, да не бягаш, има ли изобщо смисъл…

Поченгло го хвана за рамото.

— Пане Бенедикте, не бива така! Вземете се в ръце. Знам, че всичко изглежда така, сякаш небето се е стоварило на главата ви, но това още не е краят. Нима не сте попадали в по-опасни положения? А когато ви изхвърлиха в гората от Транссиба? А? Тогава поддадохте ли се? Не трябва така!

Подаде му запалена цигара. Взе я с трепереща ръка.

— Та нали ако и тук не мога да разчитам на разума, на логическите предпоставки… — запъна се, — то тогава какво остава? Да гадая по лъчесенки, по скрежа? Да застана под Черното Сияние като някой сънен роб?

— Аз ще ви взема с мен — повтори Поченгло. — И без това трябва да напусна града. Сега събирам хора, ще изчакаме. Вече съобщих във фирмата. Хайде, размърдайте се! Можеше и въобще да не идвам тук; вижте, че и аз усещам по някакъв начин вина, макар и да не съм имал никакви долни намерения. Но повече няма да стърча тук. Хайде! Удобства не ви обещавам — но поне ще бъдете в безопасност!

В безопасност!

Отблъсна ръката на Поченгло.

— Оставете ме!

Засегнат, той замаха с ръкавиците сред дима.

— Ама какво ви стана пак? Защо сте се наежил такъв? Същи мраморен таралеж, за Бога!

Изстреля с пръст недопушената цигара към шубата му. Поченгло инстинктивно се дръпна.

— Дори да съм в клопка, защо да си продавам на безценица свободата? — Изправи се. Не беше по-висок от Поченгло, но поне се беше отърсил от позата на безпомощност и угнетеност. Директорът за пореден път отстъпи назад. — Приятел, значи! — извика с гневно презрение. — Доверено лице! Ръка на помощник!

Абластникът облещи очи.

— Ама какви дяволи ви прихващат!

— Вървете, бягайте вече, празнувайте своето Свободославие!

Поченгло започна да мига, лицето му се покри с плътна потъмлина. Посъвзе се и прокара ръка пред лицето си, сякаш искаше да премахне лепкавата тмеч.

— Разбирам. — Досети се. — Никога няма да ми простите, че я оставихте да си отиде.

Часовникът удари десет. Отиде в спалнята, вдигна щорите и на перваза на прозореца, който гледаше към Ангара, между плата и миражостъклото, постави запалена керосинова лампа. Загаси всички останали лампи в стаята. Бурята като че ли отслабваше, на реката се забелязваха повече светлинки от шейни, нощното небе проблясваше в по-чисти оттенъци на черния цвят.

В стаята се промъкна тъмен силует, плъзна се между краката му — котаракът. Вдигна го на ръце, върна се в салона. Котаракът се притисна към ризата му, отърка глава в нагръдника. Какво го беше ухапало пак? Остави домашния любимец до камината, до тихо похъркващата старица Велицка. Но животното веднага се завря под масата, описа осморка около краката й и едва настанил се в креслото под часовника, скочи на коленете му.

Едва Мачуш успя да го прогони, и то само за да заеме мястото му — като се прозяваше, сънен, протягаше се и се въртеше — но не, не, няма да се върне в креватчето. Всички деца се разбудиха, може би от възбудените гласове на възрастните или от общия шум и непрекъснатото движение, а може би по някакъв незабележим начин им се беше предало напрежението, което вече бе обхванало целия дом, онази атмосфера на очакване на неизбежните, ужасни и важни новини. Госпожица Марта се уви бързо в шубата и шаловете и изтича при съседите — старо чиновническо семейство, което живееше през две къщи по улицата; върна се с новини за също толкова неясно безпокойство. Там преглеждаха старите документи в писалищата и скриваха златото. Не съобщи на никого за новините, донесени от директора Поченгло — за препоръчителното писмо, което ще го отведе на ешафода. Междувременно се появи господин Юше с други неприятни слухове; еврейските банкери цяла нощ събирали семействата и богатствата си и като че ли се канели да бягат колкото се може по-скоро от Иркутск. Пан Войслав, със сребърното пенсне на носа си, седеше зад писалището и пишеше едно след друго писма, които разпращаше до различни краища на града дори до най-младите работници. Слугите сновяха из салона и разнасяха чай, кафе, ликьор, курабийки или вечерни сандвичи за гостите. Андрей Юше маршируваше по скърцащия паркет, размахваше дългите си ръце. Какво ще става? Че какво може да стане! Може би е най-добре да избяга за известно време, да скрие еврейския си произход от властите. Вие как мислите, господин Велицки, смятате ли да оставате? Пан Войслав пишеше писма, свилата се на коленете му Михаша духаше изпод ръцете му на покритите с мастило хартии, подаваше му празни листи, очевидно изпълнена с гордост от временния си пост на младши секретар. След това Юше се залепи за Модест Павлович. А вие, премъдри наши господине, вие какво ще кажете? Какво очаквате? Къде всъщност трябва да се намирате в такава нощ, определено не тук, нали? Адвокат Кужменцев замърмори в брадата си, поглеждайки към господин Юше изпод гъстите си вежди. Точно тук очаквам, отвърна му той, генерал-губернаторът или да предаде Богу дух, или да запази живота и властта си.

Събуди се старата Велицка; омота около скования си от артрит пръст конеца за бродиране като броеница и започна да повтаря право срещу огъня тревожна молитва. — Omnem spem et consolationem meam, omnes angustias et misecas meas…^[5] — Над главата му тиктакаше големият часовник, в мислите му препускаха цифри. Седеше мълчаливо, галеше Мачуш по разрошената косичка и се наслаждаваше на това горчиво-солено задоволство — като благородно осъзнаване на извършена измяна — че ето, той изобщо не се страхува, не потрепва при всяко изскърцване на вратата и тропота на слугите, не очаква напрегнато появата на жандармите. Ако ще идват, да идват; ако не дойдат, значи няма да дойдат. Отново — това беше един от онези моменти — си помисли за пани Юлия. Пани Юлия, баща му — не можеше да си представи никой от тези персонажи разтреперан от тревога пред неясното бъдеще. Ако ще е поражение — значи ще е поражение; какво пък, случило се е, да вървим на каторга или да скачаме през прозореца. Онова, което не съществува, е минало; бъдещето няма никаква власт над тях. Никой няма да се срамува от тях. Не защото са били безстрашни — но от кое да се страхуваш най-напред? Като че ли от самите себе си. И баща му, и госпожица Юлия правеха велики планове — за независима Полша, за удобен живот — които не се изпълниха, не по тяхна вина. (А изобщо чия беше вината?). Часовникът удари единайсет. В полунощ трябваше да замени лампата с тмечка. Може път японците да видят знака, може пък да успеят да организират бягство. А може и да не стане.

— Леволюция ли ще има? — подпитва Мачуш, превъртайки се на кълбо на другата страна. (Леволюцията му се присънва като някакъв пегнаровски дракон, който яде хора, рубли и играчки и ражда само сънни роби). Сега ли ще дойде? Не, революция не. Това е друга приказка, кралска. Приказка, приказка, нека чичо разкаже приказка! — веднага започва да настоява момчето. И му разказва приказка — за стария крал, който, заловен от враговете, се обръща към магьоснически, забранени познания и бяга от земните си преследвачи в подземни страни, в Преобърнатия свят, където черното Слънце с пречупени лъчи замразява железни пасища, по които в галоп се носят мамути, а духовете се хранят със сенките на живота, докато не съберат от тях достатъчно сила, че да пробият в горния свят, при синовете и дъщерите на Тялото. След като се спуснал сред мамутите, кралят сам предал тялото си на земята. Десетки магьосници и велики господари опитвали, но не преминали; а кралят си е крал. Но с всеки изминал ден под черното Слънце му ставало все по-студено и по-студено, и той все по-силно замръзвал на поляните от ръждясал метал, пораснала му брада от ледени висулки, кръвта му се превърнала в студен камък, косите се покрили със скреж, кожата му заприличала на огледало. Когато се опитвал да се върне от тъмлината на светлината Божия, той изплувал на повърхността на земята като грамаден ледник, тромав и бавен — хората проблясвали около него като светулки-червейчета, раз-два, и ги няма; а когато успявал да се докосне до някой от тях, онзи веднага угасвал и, замръзнал, умирал; когато кралят се опитвал да се обърне към някого, да му заговори — от устата му излизал само вой на сибирска виелица; когато решил да отмъсти на някогашните си неприятели, то дори нямал желание за това, толкова студен бил станал. Какво да прави, да студува с мамутите до края на света? Ах, но кралят имал храбър син — който бил още малък, за да започне да му помага още в началото, когато го заловили враговете, но сега се отзовал на бащиния зов и… И как ще го спаси кралският син? Също ще се спусне в Подземния свят? Та и той ще замръзне. Ще отиде при ледения си баща — ама даже не може да го докосне, чудовищният студ ще го убие на място, ще превърне в лед младото тяло. Как ще успее кралският син да извади краля от страната на мамутите?

— Ще им даде съкровище — решително отсече Мачуш.

— Съкровище?

— Нещо за нещо. Тогава магьосниците отстъпват.

— Ама там не е имало никакъв магьосник, който да омагьоса краля. Той сам се спуснал в Леда.

— Тогава сигурно е купил тайната от някой магьосник! — не отстъпваше от своето момченцето.

— Не, не, кралят се е родил такъв.

— А не е ли загубил нещо? Златно пръстенче, вълшебен меч, о, кръстче? Не може да не е изгубил!

— Почакай, почакай, Мачуш, той се спуснал съвсем без нищо, чисто голичък бил.

— Голичък? — захихика момченцето и отново се обърна на коленете му на лявата страна. — Кралят е бил голичък?

— Ами да.

— Тогава може… може би трябва да му се даде нещо? Което му липсва. Какво най-много липсва на един крал?

— Лъжи.

Половин час до полунощ, мъртъвците изправят кости, зад прозорците тишина, затова пък целият затоплен дом на „Цветиста“ скърца, когато mademoiselle Филипов се втурва по стълбищата, коридорите и стаите като торнадо, с парещ тъмлинест дъх, пръскаща на всички страни черни снежинки. Пани Халинка успя да я задържи само за миг, mademoiselle Филипов свали само шапката и калейдоскопичните очила и пътьом подхвърли една-две думи за обяснение. Малкият Петър-Павел, скрит на сигурно място зад полата на майка си, изпрати разгорещената американска девушка с ококорени очи.

Изправи се, сваляйки Мачуш от коленете си. Кристине му се усмихна бегло, но не изгуби нито секунда в любезности и поздрави, а веднага каза на френски:

— В четири преди съмване пред паметника на цар Александър, опаковайте си багажа.

— Кой?

— Тунгусите с вашите впрягове.

— Дойде ли господин Уряш от губернатора?

— Не.

Семейство Велицки и господин Юше, и дори старият Кужменцев слушаха внимателно. Помоли mademoiselle Филипов да го придружи в стаята му. Затвори вратата, като избута с крак котарака. Запали само една лампа на стойка; лъчесенките на стените избледняха, разпълзяха се по мебелите и в процепите на пода.

— А вие? Госпожице Кристине, губернаторът, опълчил се срещу царя, първо ще се отърве от доктор Тесла; вие стоите там под охраната на неговите казаци. От Победоносцев опази ли ви? Запази ви за себе си! Една заповед от Цитаделата, и finito. Бягайте! Транссиб е закрит, но тунгусите трябва да са ми верни, и…

Девойката свали ръкавиците си, енергично хвърли шубата на креслото. Цялото й лице беше поруменяло от студа, върху дебелата й плитка проблясваха кристални снежинки. Тя сви устни.

— И какви са тези неща, които чувам за вас, господин Бенедикт, че сте замесен в заговора за убийството на губернатора?

— Откъде такива слухове…

— Току-що през нас мина господин Порфирий. Въпреки вашето предупреждение, Никола, естествено, дори и не помисли за бягство, а когато се появи и директорът Поченгло… Ама колко е нахален! И като стана дума за това, а вие какво сте му наприказвали за мен? Помислих си, че има намерение да ни похити, вече изглеждаше не като директор, а дивак някакъв. Мъже! — изсумтя тя, не съвсем убедително, и замаха с ръка пред гърдите си, сякаш се опитваше да насочи мислите си в друга посока. — Но… Но какво ви е щукнало в главата!

— Ама изобщо не е така…

— А какво, може пак така, както в Транссибирския експрес, нечия чужда ръка да ви е въвлякла в лъжа, а вие не сте забелязали как — и тази лъжа така добре ви стои, че въвежда в заблуждение всички наоколо?

— Не. — Подобно нещо беше невъзможно, не и в Страната на Лютите. — Не, госпожице Кристине. Не знам какво ви е наговорил пан Порфирий, но, разбирате ли, в едно нещо определено не сте права: тук истината се сътворява. — До скрина лежаха неотдавнашните покупки от Рапапорт. Извади кожените пътни чанти и плъстените денкове, започна да си събира багажа. Първо извади на леглото цялото съдържание на шкафа. В полумрака на зимната нощ, под бледните лъчесенки и плахата светлина на керосиновата лампа, зад забулените от бурята щори, той отделяше едни материални вещи от други, сякаш отделяше един живот от друг. — Не всичко, госпожице Кристине, което някога ще бъде истина, някога е било истина; не всяко мнение, което днес е истинно, е било такова вчера, или онова мнение, което вчера е било правдиво, е било такова някой друг път. Има такива мнения, които в един определен момент се превръщат в истини; има мнения, които са превръщани в истина, чиято истинност се създава допълнително. Аз… замръзвах. Замръзнах. И едва сега — може би съм последният, но както обикновено става, защото съществуват и уникални хора в Леда, които не са управлявани от огледала — и едва сега се убеждавам в какво съм замръзнал, в кого.

— И в кого?

Усмихна се меланхолично, вече без всякакво напрежение, без нерви и без страх.

— Ами вие сама виждате.

Отиде от другата страна на леглото, където слугите бяха оставили разплутите, пропити с мас ботуши и момичето бързо отстъпи назад.

— Излиза — смръщи носле тя, — че всичко това все пак е истина.

— А истина ли е, че граф Шулц се е вдигнал срещу царя, за да си направи тук Сибирска държава? Не знаем. Бърка ли царят, като го наказва за измяна? Не! Защото граф Шулц е такъв човек. Всичко, което се е случило или не се е случило, е истина на материята — какво отношение има то към истината на идеите, истината на духа? Това, че всички планове се провалиха, че няма да намеря баща си и няма да се споразумея с лютите — какво значение има? Аз замръзнах като Сина на Мраз. Единайсет дни минаха от последното ми напомпване с тмеч. Играя с Историята. Съставям Алгоритмика на Историческите процеси. Залагам срещу царя. Ето каква е истината, mademoiselle.

Кристине се настани в креслото, потъна в захвърлената в него шуба, малко момиче в обятията на мъхест змей. Връхлетя го спомен — отвъд границите на Леда, следователно спомен от миналото, нито истинско, нито фалшиво — за първия разговор с нея, за срещата на уралския склон, под небето на Европа и Азия, за нейната обезоръжаваща загриженост за доктор Тесла. Как беше замръзнала Кристине Филипов в Страната на Лютите? Розоволик ангел на срама — ще замръзне ли някога? Ако не я беше зарязал на губернаторския бал…

— Трябва да ви се извиня.

Момичето вдигна глава.

— За какво?

— За поведението ми. На бала и…

— Но моля ви…

— Не искам да ме запомните такъв…

— Какъв?

— Арогантен. — Отпусна се до нея на колене, целуна студената и ръка. — Je suis désolé, pardonnez-moi, je vous en prie.^[6]

— Вие наистина не сте се изпомпвали повече.

Поглед срещу поглед, образува се симетрия на фатална интимност; но той не отмести поглед.

— Не. Освен това, госпожице Кристине, повече и не искам да се помпя.

Девойката се усмихна; но в усмивката й имаше фалш, затова я скри.

— Кажете ми, само че от все сърце: защо пуснахте Еленка?

— Как можех да не я пусна в санаториума!

Кристине изду устни.

— Разбирате какво имам предвид.

— Да. — Въздъхна. — Не мога да ви отговоря.

— Не искате!

Стисна ръката й.

— Не, госпожице Кристине, всъщност искам, искам. Но… Всъщност само тук, на лютовчиците, на хората на Зимата, само на тях и на Исмаиловците им е дадена тази увереност, тази геометрична последователност на формата на душата. Аз тогава редовно си напомпвах тмеч, бях дете на огъня. А ние, хората на Лятото, ние… какво сме ние… дим, пеперуда, дъга. — Изпусна въздух с издути бузи, разнесе го с ръка. — Правим нещо или не го правим, а после през целия си останал живот си блъскаме главата защо сме постъпили точно така.

… Пускам я, не знам защо; не я пускам, не знам защо; пускам или не пускам, просто без причина, която да мога да назова. Бягам от Иркутск, не знам защо; не бягам, също не знам защо; бягам или не бягам, не мога да обясня. Търся баща си, защо, не мога да кажа; не търся баща си, за какво, защо, не мога да кажа; търся или не търся — еднакво загадка. Правя нещо лошо, не намирам в себе си аргументи нито за, нито против; правя нещо лошо или добро, пак без каквато и да е причина, която да може да се изрази с аргументи в едната или в другата посока.

— Какво великолепно оправдание за всички недостойни постъпки!

— Не се оправдавам. Поемам отговорност.

— Отговорност? Каква отговорност! Та вие смятате, че не съществувате!

— Там е работата — отново махна с ръка.

Тя издърпа възмутено ръката си. Върна се към събирането на багажа. Девойката седеше, наметната с тъмната шуба, прикрита от полусянка-полулъчесенка, и разтриваше неуспелите си да се сгреят ръце. Котаракът отново се вмъкна в стаята; отърка се в краката на гостенката и веднага скочи на леглото. Плесна го със сгънатите ризи. Показа ноктите.

— Не разбирам как можете… — продължи Кристине, говорейки на въздуха. — Не съществувате — а пък продължавате, както всички останали, да работите, да разговаряте, да живеете сред хората…

— Вие не разбирате, Кристине… та аз съм живял така от самото си раждане. И какво се е променило? Само това, че се появи допълнителна зрителна точка — показа задната част на врата си, — точка отзад на главата, откъдето всичко това се вижда какво е наистина, тоест в цялото си несъществуване.

— Не вярвам. Това е някакво безумие.

— Напротив: това е точно изход от безумието. Всички ние в Лятото се поддаваме на този мираж, на тази измама на езика, обичаите, междучовешките споразумения; сякаш всички ние съществуваме. Истината ни е ясна от самото начало — от самото ни раждане: ние не казваме „аз“, докато майка ни, бавачката, нашето семейство не ни накарат. А после лъжите започват да се натрупват една върху друга, едни навици поддържат други навици, докато съвсем не забравим, че е възможен и друг език, неподчинен на междучовешките измами, който не е изваден от огледалните отражения — езикът на истината, езикът на онова, което изпреварва „аз“ и думите, изказвани чрез това „аз“. И през ум не ни минава да се запитаме за това…! Протяга ръка, вдига предмета — вдига купчина книги, свързани с канап — и казва: „аз вдигнах“. И така си продължава — гледаме тялото си в сребърните отражения, в огледалото на чуждите очи, разказваме за себе си на техния език, който всъщност също произлиза от външния свят, задръстваме се с материални чувства и мисли — и то продължава да си расте — „аз“, „аз“, „аз“.

— Но сега говорите така, сякаш никой не съществува.

— Може и да има такива хора… които си мислят, че съществуват и наистина съществуват. Онези, които са замръзнали в собствената си единоправда. Изкристализирала жива истина. Възможно е. Но ние — това, което езикът разбира под думата „ние“ — толкова сме преяли от материя, че за окончателно доказателство за съществуването приемаме обвързаността на това, което мисли, с онова, което усеща тялото.

… Чували сте може би, госпожице, за хирургичните експерименти, при които лекарите разрязват мозъка на луд на две? Един мой приятел, който учи за лекар, ми е разказвал за подобни опити. Хряс, и вместо един вече имаме двама луди. Ето колко е непоклатима основата на всяка истина, щом всеки скалпел може да я разреже! Опитвате се да разберете моето „безумие“? Ами проведете обратния gedanken experiment^[7] — антисрез. Един луд — нула луди.

— Взимате със себе си тези книги?

— Онези, които още не съм прочел. А какво друго ми остава да правя в изгнание?

— Изгнание?

— Христинко, позволи ми поне да опитам! — възкликна полугласно. — С господин Шчекелников, с хората от Обсерваторията, със Степан, с помощта на тунгусите все някак ще се справим. Най-много да го цапардосаме по главата и да го измъкнем в безсъзнание — но ще отървете живота!

— Престанете, моля ви — отвърна тихо тя. — Сам знаете… той е такъв човек…

Засмя се под мустак.

— Да. — Взря се внимателно в нея. — Мислите ли, госпожице, че изобщо ще успея да се измъкна от града?

— Някакъв фатализъм?

— Не, просто досега всички планове… Добре, да речем, че тунгусите ще ме скрият в някоя затънтена станица — за месец? Два? През това време в Иркутск всичко може както да продължи напред, така и да се върне назад или изобщо да се промени. Извън границите на Страната на Лютите щях да използвам безжичен телеграф, но тук… — Изсипа на одеялото нещата от Варшава, математическите чернови, оригинала на шифрованото писмо на пилсудчиците, незавършеното писмо до госпожица Юлия, колодата карти на Фредерик Велц…

Изправи се.

— Когато излизахте, Чукът удряше ли?

Кристине отвори уста и преглътна очевидното; очите й се потъмлиха.

— Да.

Разбърка бързо картите и започна да ги подрежда на леглото в редици, без да спира да ги разбърква.

— Добре. Ще ви напиша процедурата за доктора. Не знам какъв е радиусът му на действие по Пътя на Мамутите, но докато има възможност, нека удря.

Седна до масата и написа няколко изречения на латински. Mademoiselle грижливо прибра листчето. Смръщила вежди, тя го гледаше как събира картите от леглото.

— Това някаква шега ли е? Смеете се.

— Oh, c’est rien.^[8] Подарък от приятел, който вече го няма. — Сви рамене. — Каприз на ума, госпожице Кристине, нали вече ви говорих веднъж как ни лъже споменът за сбъдналите се хороскопи. Ще прочетеш хиляда, но ще запомниш само онзи, който се е сбъднал. — Разклати кутията с картите на Пятник. — Прорицание! — подхвърли със сарказъм. — Дар на съдбата!

Танцът, патроните за Гроссмайстера, картите, които му подари вдовицата пани Велц — те привличат вниманието, защото лесно могат да покажат противоречията в едно минало и друго минало, всички те събрани в един спомен; но още колко подобни дреболии (а може би не дреболии, а дори ключови събития), идващи отвъд пределите на замръзналата История, съвсем незабележимо се представят за Истина? Отвъд Зимата, отвъд границите на Леда — Варшава? Вилкувка? Баща му, майка му? Бронек, Емилка, госпожица Юлия? Било ли е? Не е ли било? Так или иначе, ета всьо лож.

Блажени родените на земята на лютите! Те не са длъжни да помнят, не са длъжни да познават истината — те са истината. Казва се: „замръзна“. Но кой го казва? Онези, които ще се родят като лютовци, няма да знаят това изречение. Най-много да казват: „разтопи се“.

Удари полунощ. Сети се за лампата и тмечката — дали си струва? Нещо се мярна пред процепа на вратата — Мачуш надничаше, притиснал носле към рамката на вратата. Закани му се с пръст. Туп-туп-туп, избяга.

Запали тмечката, постави я на подпрозоречната дъска вместо лампата; след като дръпна завесите, в стаята стана по-светло.

Mademoiselle Кристине веднага разбра и тази очевидност.

— Този път кого?

— Япончиците на Пилсудски. Договорил съм се с тях, че ще ви изведат безопасно оттук. Не ви ли казах?

— Наистина сте вмръзнали във всичко това барабар с ботушите.

— Ами! Но ако все пак те…

— Не мога така, господин Бенедикт, вие сте нашият математик. — Тя напъха ръцете си в ръкавите на шубата и се изправи. — Трябва да се връщам при Никола. Вие тук нали няма да измислите пак нещо глупаво веднага щом си тръгна?

Показа й вещите.

— Замръзна. В четири часа, до паметника на император Александър.

— Добре. Защото започна да ми се струва, че въобще не възнамерявате да се спасявате — въздъхна момичето.

След което направи три бързи крачки и бързо го целуна по обраслата буза.

— И какво беше това? — изненада се.

— Подаръкът ми! За рождения ден! На господин Бенедикт! — възкликна тя от прага и от другата му страна, вече увита в торнадото от черна кожа и светла коса, докато тичаше обратно по същия път през стаите, коридорите, стълбата, през пропукващата къща.

Слугата отнесе багажа в шейната. (Събраха се общо шест денка и куфар — очевидно бе успял да понатрупа доста буржоазни блага). Господин Шчекелников вече спеше; здравеняците го събудиха. Той излезе навъсен, като палач с махмурлук. Помоли го да отидат настрани, разказа му с прости думи как стоят нещата.

— Значи уважаемият господин генерал-губернатор е наредил да ви заколят.

Не потвърди. Не отрече.

— Аха. — Чингис поклати глава. — Добре. Добре. Ами да.

Със същия успех можеше да удари с юмрук в мечешката си гръд и да изкрещи: „Замръзна!“. Оказва се, че изобщо няма нужда от Черно Сияние в небето, не е нужна гъста тмеч между човек и човек; а още по-малко има нужда да се облича всичко това в безпомощните думи на езика от втория род, да се търсят метафори, приближавания (и най-вече няма нужда от онези тромави думи от втори род, от търсенето на метафори, приблизителни решения). Поглеждаш и вече знаеш. В този момент за пръв път разбираше цялата единоистина без усуканите операции в Математиката на Характера, единствено чрез животинския инстинкт — сетивото на истината — който с такава лекота използват тук хората като доктор Мишливски или едноокия Йерофей. Нищо чудно, че на въпросите му, подвиквани в отчаяние над празния гроб, мартинистът отвръщаше само с мълчание и символичен жест. Защото какво може да се обяснява тук? Че един човек смята, че истината е такава и такава, а друг — че е съвсем друга? От всичко това детето на Лятото ще схване само едно: че има различни мнения. А нали — и това е очевидно — истината е само една, твърда като диамант, надеждна като… като две и две — четири.

И само помпата на Котарбински смесваше, преобръщаше, затъмняваше, объркваше.

— Императорът — каза.

— Императорът. Ами хубава история. — Шчекелников го погледна с гущеровото си око. — Вече ви казах, че ви е време, господин Ге.

— Време е.

— И кога?

— В четири часа, булевардът над Ангара.

Чингис протегна квадратната си лапа; стисна я здраво.

— Ами няма защо повече да изкушаваме дявола тук.

Отиде да впряга шейната.

Вече знаеше: Чингис Шчекелников.

Върна се горе, за да се сбогува със семейство Велицки. Междувременно господин Юше се беше прехвърлил в друг дом да се паникьосва в друга компания; отново изтича навън и госпожица Марта. Пьотруш беше заспал в прегръдките на пан Войслав, отпуснат върху силната му ръка и вкопчил пръсти в бащината брада. Велицки се надигна на прощаване, без да буди момченцето, притиснато към гърдите му; протегна ръка, без да каже нито дума. Когато стисна ръката на стопанина на дома, Пьотруш се размърда в съня си; извъртя се, простена нещо и пъхна палче в устата си. Мачуш и Михаша надничаха изпод масата, през големите дупки на плетената покривка.

Пани Халина донесе от кухнята горещи пирожки, увити в ленена салфетка. Благодари й тихо, целуна ръката й, изцапана с брашно. Тя импулсивно го придърпа в сърдечна прегръдка, притисна наведената му глава към гърдите си. Гърлото му се сви от проявата на нежност, очите му се навлажниха. В главата му просветна незамръзналото минало: княгиня Блуцка в Транссибирския експрес, същите емоции.

— За баща си ли потегляте? — прошепна пани Велицка. — А защо не тръгнете да търсите майка си?

— Простете ми. — Прокашля се. — Не трябваше да излагам на опасност вас и децата ви. Разбирам… не в такова семейство, не в такъв дом… Бяхте твърде добри към мен. Досега никога толкова добро… само…

— Да, да, да.

Знаеше: пани Халина Велицка.

Тя го благослови, прекръсти челото и гърдите му. С топлото пакетче под мишница, той бързо се обърна към вратата. Старикът Григорий му подаде шубата, шапката, шаловете. Туп-туп-туп зад гърба му. Погледна през миражостъклото. Мачуш и Михаша стояха на прага с ококорени очи и отворени уста.

— Чичо ще се върне — каза, докато си слагаше ръкавиците. — Ще се върне, ще се върне.

Само че те бяха деца на Зимата, родени лютовчета. Обърнаха гръб на лъжата и избягаха със сълзи в очите.

Господин Шчекелников угаси лампите на шейната. Бурята беше утихнала съвсем. Дори вятърът се беше омел от Иркутските улици и сега огромните преспи и рампи от заледен сняг с височина два етажа се извисяваха под многоцветното сияние на миражостъклените фенери като неподвижни монументи, като вълни в бурен океан, застинали насред конвулсия; и дори цветовете бяха подходящи, тоест морски, зеленикавосини, ето какъв беше нощният пейзаж в Града на Леда под лавината от пресен сняг. Неподвижен, да, и още тих, невъзможно, нечовешки тих беше градът, докато преминаваше през него с теглената от три елена шейна, с господин Шчекелников на капрата, с голия Гроссмайстер в джоба на шубата, който стискаше с облечената си в ръкавица ръка. Огледа се в зеленикавата перспектива на „Цветиста“, изрисувана в геометрически лъчесенки от къщите. Нямаше жива душа, не се забелязваше никакво движение. — Накъде? — попита гърба на Чингис и думата прозвуча под звездното небе силно, като плач в църква. — Направо към паметника ли? — Три часа остават, господин Ге, трябва да изчакаме някъде. — По това време? Къде? Там, където никой няма да тръгне да ви търси, в свърталището на старите убийци.

Избената механа на бандитите се намираше от другата страна на Ангара, макар че, честно казано, изобщо не беше сигурно дали това вече е противоположният бряг или все още самата замръзнала река, на която, директно върху леда, под въглищните складове, бяха изсекли ниски изби, където безпризорните скитници и бандитите прекарваха цялата нощ над най-отвратителната и най-евтина водка. Дотам се стигаше по криви, изсечени в смръзлината стъпала. Стените светеха с бледно-седефена светлина; Черното Сияние рисуваше върху тях и по тавана хипнотични фигури, които бавно приплъзваха към леда като черно-бели тюлени, моржове, китове. Неведнъж се случваше някой залят до козирката бандюга да вижда как на това място излизат мамути и в сънен транс да се нахвърля върху тях, да разбива в стените пейки и бутилки, собствената си мутра и юмруци, да ги намушква с нож и дори да стреля с револвер. Ледът замръзваше, размразяваше се и замръзваше. Ето това, показа господин Шчекелников, е червената следа от устите на Шведа-Злоеда, а тук — куршумът на Иван Григориевич Кут, наричан Курвобой, защото нападал уличните момичета и им обирал всичко, до последната монета, за да си купи билет до Златна Калифорния; а тук — парче кожа от бузата на Липко от Слоя, светла му памет; а ето тук — моят зъб. След което Чингис отгърна бърната и показа една от своите живописни зъбни ями. Даде израз на разбиране и признание с измърморване. Шчекелников поръча водка. Съдържателят на свърталището се измъкна от леглото си, отвори бронирано сандъче и измъкна бутилка с наполовина смръзнал самогон. На колана на казашкия шинел на стопанина висеше брадвичка с дължина около половин аршин. — Вратите често замръзват — обясни Шчекелников и измъкна тапата с щърбавите си зъби.

Внимателно отпи. Разкопча шубата си, погледна часовника. Един часът и седемнайсет минути. За какво може да разговаря два часа и половина в зимната нощ с един отявлен престъпник в кръчма на крадци и убийци?

Във въздуха висеше смрадлива пара, мъгла, отделяна от влажните стени и мръсните, немити тела. Дишаше през шала-маска. Свали си само очилата. В мъглата и покрай бисерните стени плаваха неясни, смътни фигури.

— Онзи япончик, когото заклахте тогава, при кантората на Хорчински…

— Да?

— Често си мисля защо го направихте. — Засмя се глухо в брадата и шала. — Нали затова ви нае Велицки, затова ви плаща?

— Не видяхте ясно.

— Не — поклати глава, — не видях и не разбрах.

Чингис опразни чашата си до дъно.

— И как досега не са ви изяли вълците, такава жертва на наивността, моля да ме извините…

— Съжалявах ви.

— Старец млад ще съжали, млад на стар не ще прости. Ето, точно онзи Липко от Слоя прибрал някога от студа някакъв изгладнял полудивак, завел го в колибата си, храна не жалил, под крилото си из града го развеждал. Всички виждали, всички знаели, само Липко — не; казвали му: махни проклетия инародец, той дори не може да погледне човека в очите, без да гледа накриво. Само че Липко си беше един такъв, упорит. И една нощ дивакът му видя сметката и се върна отново в тайгата да гладува.

— Такой характер.

— Аха, такой характер.

Поредната чашка.

— А вие, господин Ге, сте друг.

— Така ли?

Чингис се изгърби над неполираната маса, намигна поверително, сякаш уговаряше някое тайно убийство.

— Вие сте благороден разбойник, това е!

— Казвате го.

— Слушай сега, който е оцелял, той по божието провидение е по-умен от всички останали кучи синове, които сега лежат из гробовете! — Шчекелников издиша тмечисто. — Една е истината: всички хуйовини са еднакви.

… Скитал съм аз по северните пътеки под флага на Сибирхожето и не на Сибирхожето, под такива и онакива камандири, и една късна есен ми се падна един младок, тъкмо излязъл от йеврапейските училища, още с жълто около устата, назначиха ни го за главен геодезист. Ами, тръгнахме ние с господин геодезиста. И се оказа, че момченцето имало благородна кръв. Всички му се присмиваха, защото нищо не разбираше и от най-простите сибирски неща, и никой за нищо не го слушаше; той даже по голяма нужда ходеше надалеч, ужасно го беше срам. И страшен саможивец беше, щото като си наумеше, и по цели дни нито дума, само по някоя цифра ще процеди през зъби. Та стигнахме някъде към Якутск, там трябваше да се срещнем с основната група от експедицията; с нас вече имаше двама нещастници, силно премръзнали, половината ни елени вълците вече бяха изяли. Е, имаше лагер, вярно, ама напълно опустошен, и хората се търкаляха простреляни по снега, затрупани вече, също нахапани. Явно някакви брадяги ги бяха нападнали преди това. А до Якутск още двеста версти и отгоре, спирт почти не останал, храната и тя на привършване, животните на издихание, а се надига нова буря. Нашият главен рукавадител видя в чьом дело и само се изплю; толкова го видяхме, а с него и трите ни най-добри елени. Охо, мисля си, край на господин Шчекелников. В този момент нашият малчо-геодезист вади нагана, прицелва се в рукавадителя и казва следното: той ще ме закара до града, ще вземем единия впряг, вие заколете последния, най-слабия елен, настанете се тук с всичкото оборудване, изчакайте бурята, аз ще ви намеря и ще доведа помощ. Взе впряга и потегли. А след една седмица се върна с припаси и ни спаси всичките.

— И какво?

Господин Шчекелников го изгледа по симетричната линия.

— Ами нищо. Всички хуйовини са еднакви.

— Пффф! Приказки за сибирски герои за повдигане на настроението!

Чингис поклати пръст в ръкавица. Ухили му се иззад шала.

— Каква чест за свърталището на старите бродяги и престъпници — каза Чингис, — защото тук са идвали мошеници, контрабандисти, прекупвачи на крадени вещи, дори бунтовници, само че тук никога не е пил убиецът на генерал-губернатора и личен неприятел на Батюшка Царя!

Така или иначе нестореното е по-истинско от стореното. Не е важно, какво си успял да промениш в порядъка на материята — ръка, крак, ръка, крак, ръка, крак и така до гроба — важно е като какъв човек си замръзнал. В кое откриваш себе си повече: в истината на материята или в нейния фалш, който отразява истината на духа?

Вдигна чашата.

— За нашите врагове!

— За враговете! Дяволът да им да им срита задниците!

След което разби чашата в стената. Парчетата се впиха в смръзлината. Ледът ще ги покрие, ще влязат в черно-белия фон, за вечен спомен за нещо си. Ето, вижте: водката на Сина на Мраз.

Тунгусите се бяха явили пред паметника на Александър Трети много преди уговорения час; когато отиде там в четири без четвърт, те вече чакаха до ниска, дълга, тежко натоварена шейна, в която бяха впрегнати четири северни елена. Шейната, с широките си извити плазове и снижения към земята център на тежестта, не беше предназначена за мостовете на Иркутск, а за задбайкалското безпътие. От забързаното чуруликане на Тигрий Етматов и двама негови роднини разбра само, че не успели да напуснат Обсерваторията без проблеми, очевидно всичко завършило с бой. С кого са имали сблъсъци там — с Тесла? С казаците на Шулц? С царската войска, която княз Блуцки вече бе успял да прати? Лъчесенките рисуваха дълги и отчетливи фигури; цар Александър от паметника стоеше във войнишка поза, с униформа и вдигната шпага, над масивната скулптура на двуглав орел, хищно надвесен над намиращите се отдолу жертви. Етматов подскачаше на място силно възбуден. Вдигна глава, но не можа да види самото лице на статуята.

Междувременно мъглата заливаше града, както пердето — старческото око. Мразът си оставаше около минус четирийсет градуса, всъщност доста под четирийсетте, дори по-близо до минус седемдесет в този час на нощта. Гърлата на тунгусите, увити от глава до пети в кожи и парцали, с оставени тесни цепки за очите, бързо измръзнаха, така че след кашлянето и хриптенето те бързо преминаха в състояние на пълно мълчание. Животните излъчваха ръбести облаци пара. Снегът под краката трещеше като разбито стъкло, тоест изключително гръмко в тази пустинна, бялодъгоцветна безкрайност. Мъглата — гъста, сметанова, кисела мъгла — плътно покриваше площадите, улиците, булевардите чак до покривите на високите къщи. Не се виждаше дори гърбът на лютия, който беше замръзнал недалеч, в посока към Конния остров. Очевидно на топло се бяха скрили и бурятите-глашатаи, защото тътенът на шаманските им тъпани не нарушаваше тишината. През мъглата се прокрадваха единствено калейдоскопските цветове на миражостъклените фенери — и въгленочерните симфонии на небесните органи на Черното Сияние.

Показа им с жестове, че първо трябва да излязат от града и след това да се заемат с разтоварването и пренареждането на багажа. — Ила? — изграчи Тигрий и се разхриптя не на шега; размаха късите си ръце на всички страни, хвърляйки трептящи сенки върху монументалната лъчесянка на Александър Трети. Осъзна какво го пита — от кой край на града трябва да излязат. Изправи се в шейната зад господин Шчекелников и огледа нощната белота. Често казано… Честно казано…

Мъглата заглушаваше звуците им, докато не нахлуха на самия площад, но след това внезапно освободи всичко: копитата по снега, скърцането на впряговете, дрънченето на оръжията, хрипливото дишане на животните и късите военни команди. Без да се замисля, господин Шчекелников шибна с камшика каренника, шейната се лашна напред, залитна към багажа. Когато се измъкна изпод меките денкове, видя над задната облегалка на шейната как от дъгоцветната мъгла се появяват силуетите на половин дузина конници, като духове, които изплуват от бездната. Същите цветове плаваха и из мъглата, и по снега, и по конете и войниците — само че в тях се стичаха по-бързо, а изтичаха в конкретни очертания. Обаче това не беше някакво бързо, накъсано, военно движение; всичко се местеше някак бавно, нагъсто, като… като… като сенките на мамутите по стените на крайречното свърталище на Иркутските убийци. Може би не трябваше да пие водка с Чингис… Държеше се за подрусващата се шейна и трепереше, сам господин Шчекелников размахваше камшика. Мъглоцветните хусари се придвижваха в полустъпка в нощната тишина, водеше ги висок офицер с проблясваща гола сабя. Позна го, въпреки плътно увитото с шал лице, така че дори краят на мустаците не се подаваше; позна го по сянката и лъчесянката, такава беше очевидността.

Двама от конниците се отделиха и тръгнаха след шейната на тунгусите, която междувременно сви от Главната по „Урицка“. Войниците извикаха на туземците да спрат; мъглата бързо погълна гласовете им. Капитан Фрет не викаше. С всяка секунда дъгоцветните силуети на хусарите ставаха все по-големи. Един от тях спря коня си, изправи се в стремената — фенерът освети дебело, тромаво плашило, със стърчаща от главата цев, приличащо повече на пегнаровски голем — затаи дъх, но изстрел не последва. Конникът прибра карабината, но извади сабята си. Всички извадиха саби — когато студът блокира затворите на огнестрелните оръжия, байкалските, ледникови хусари тръгват в атака, като секат и тъпчат с копитата на конете. Господин Шчекелников плесна с камшика. Но това никак няма да помогне, за миг ще ги настигнат. Стрелят — значит искат да убият на място. Капитан Фрет е получил заповед от княза, все едно от самия цар, ще я изпълни с цената на живота си; а е добре известно каква истина знае княз Блуцки-Осей за Бенедикт Герославски. A значи B, значи C, значи D. Скочи към Чингис, показа наляво — онзи сви от булеварда към източния прелез. Точно зад ъгъла се хвърли от шейната в пряспата.

Не се изправи, не побягна — нямаше за кога. Както беше паднал в дълбокия сняг, така си остана да лежи; снегът веднага го покри. Тъй както беше плътно увит в шубата и шаловете, дори не усещаше кой знае какъв студ. Като през восък и пух чуваше тежкия галоп на четиримата — шест вдишвания и издишвания, и той се стопи в мъглата. Преброи още десет вдишвания-издишвания и започна да се изравя от пряспата.

Изправи се на крака и веднага отстъпи към стената на къщата. Едва тогава осъзна, че бягството няма да успее — че няма никаква възможност да заблуди потерята на улиците в Града на Леда — понеже бе видял миналото, тоест небитието. В калейдоскопичната, сметанова, твърдозамръзнала мъгла всяко движение, всеки преместен обект оставяше след себе си пробит тунел от „не-мъгла“, празнота в мъглата, отчетливи, като изрязани с нож коридори, съставени от всичките предишни съществувания на предмета. Отстъпвайки от пряспата към стената, той беше повлякъл след себе си ивица „небитие“ с височината и ширината на човешко тяло: отчетливо съществуващо очертание на несъществуването. Махна с ръка. Махането увисна в мъглата и щеше да продължи да виси, докато вятърът не се върнеше в Иркутск от Байкал, тоест може би до зазоряване.

Как да избяга, когато миналото тегли след себе си негативите на всеки отминал миг? От хусарите също бяха останали огромни ивици „не-мъгла“, пробити насред улицата, свиващи зад ъгъла към булеварда над реката.

Така и влезе в „не-конете“ и се затича бързо обратно към паметника на Александър Трети.

Но още след няколко крачки се наложи да забави до вървене с накуцване — всяко по-рязко вдишване разрязваше гърлото и дробовете му на парчета. Студът не може да бъде победен; в Страната на Лютите лесно можеш да определиш температурата по това как хората вървят (и дали изобщо вървят) по улиците. Изключени са всякакви енергични движения, които карат тялото да мърда неочаквано и рязко; дори самото облекло — дебело, многопластово, сковаващо крайниците — прави свободния ход невъзможен. Човек пристъпва от крак на крак като парцалена кукла, като плашило. Е, как да бягаш тогава!

Облегна се на основата на паметника. Тук „небитието“, което проникваше в настоящето, бе объркано още повече. „Не-шейната“, „не-конете“, „не-хората“ се бяха разпръснали в четирите страни на миналото: замръзнал миг. Като дишаше бавно и равномерно, той измъкна Гроссмайстера, размота последния парцал от револвера-влечуго. Той запламтя под Черното Сияние с отблясъци на свети изображения. Опита се да долови звука на камбани, тропота на копита по стъкло, хорски гласове. Нищо. Хрр-кхър, хрр-кхър, хрр-кхър чуваше се само дишане. Стисна здраво покритите си със скреж клепачи. Ама откъде се бяха взели, Господи Исусе?! Когато излизаше от „Цветиста“, мъглата още не беше затиснала улиците, Фрет нямаше как да е последвал „небитието“ на шейната на Шчекелников. Кога бяха изпратили капитана в града? — преди час, два? Означава ли това, че в края на краищата Шулц е предал Богу дух? Вероятно капитанът е получил от княза конкретно нареждане: да убие колкото се може по-скоро — замръзнало. И той взел хората си, потеглил… Едва ли е щял да тръгне да го убива пред очите на Велицки, по-добре извън града. Възможно е Кужменцев или Велицки да са чули думите на Кристине, когато му съобщаваше мястото и времето на срещата. Не, не, те не биха го издали това също е замръзнало. В такъв случай какво е направил Фрет? Три са местата, където може да се открие Бенедикт Герославски: на „Цветиста“, номер седемнайсет; във Физическата Обсерватория на Имперската Академия на Науките; в Лабораторията по криофизика на Круп в Зимни Николаевск. Той какво направил — да, отправил се към Обсерваторията. Пуснали ли са го казаците на генерал-губернатора? Та Тесла също не би го предал. Но инженер Яго! От D следва E, значи следва F. А след това просто е трябвало да вървят по несъществуващите следи на шейната на тунгусите. А те предчувстваха нещо — Черното Сияние на небето, — виждаха наближаващата опасност. Той го бе видял в лъчесянката на цар Александър. Тогава откъде би могъл Фрет да знае докога да чака и кога да атакува от мъглата? Дали не се беше издал с някакъв непредпазлив звук? С небурятски вик? Не, Фрет също я беше видял. Онази вяра в единоистината, онази необходимост като логическа, хипнотизираща принуда под Черното Сияние, онази същата очевидност на мисловното озарение, която беше изпитал на станция Старая Зима… Ясните очертания на мамутите на фона на въгленото слънце преминават в дъгоцветната супа на „небитието“. Замръзнало.

Тупур-тупур, копита по заледения фирн. Скри се зад цокъла на паметника. От мъглата се появи оседлан кон без ездач, с парче плащ, заплетено в стремената, с влачещи се по земята поводи. Той сви с накуцване по Главната улица и се разтвори в черната дъга. Тупур-тупур.

Мисли, мисли! (Ама какъв студ се е настанил в главата му!). Мисли, размишлявай, по дяволите! (Аха, ето, пак паника!). Мисли! — къде е тук спасението? Вдигна глава. Ни Луна, изрязана във формата на сърп, ни звезди, само една многоцветна мъгла и колонади от тъмлина по небето. Царството на Тъмнината се разпростира над Града на Леда. Александър Александрович Победоносцев в своя хидравличен трон на върха на кулата на Сибирхожето, чете отвисоко картографските предсказания в мъглоцветните форми под Черното Сияние…

Хррр! Само той!

А сега къде? Вярно, че умният човек би се отправил веднага в „небитието“ на хусарите, в дупката, пробита в настоящето от преминалите, следователно несъществуващи, конници — като онзи кон без ездач нагоре по Главната. Измъкна се иззад паметника и закрачи по твърдата снежна кора, която захрущя под ботушите му с грохота на панаирни фойерверки. Вървеше с наведена глава, движеше със замах раменете си и не прегъваше твърде краката си в коленете. Туп-трлуп, туп-трлуп, туп-трлуп. Гроссмайстерът сияеше в ръкавицата.

Иркутск беше съвсем тих, като сън за Иркутск. Сенките-кошмари на къщите плуваха отляво и отдясно. В мъглата перспективата се губи бързо: изглежда, че сградите се издигат на няколко десетки аршина по-нависоко, масивни, по-големи от всичко, построено от човека. В мъглата, при жадно настръхнали сетива, всяка възбуда бързо се разраства до границите на тревога. Върти се на всички страни и на всяка крачка подскача не заради заешко сърчице и момичешки нерви, а защото дори най-малкото движение, най-тихият звук се впиват силно в мозъка. Всяка сянка, всяко проблясване на фенер, всяко пропукване на увеличаващия се лед… Вървеше през Иркутската нощна мъгла като през шамански пушек, тлъсти абааси плуваха в дима.

Сянка отпред — мамут — дракон — ново пегнаровско чудовище — отскочи от коридора не-мъгла. Беше конят без ездач, онзи същия, с плаща в стремето — сега се връщаше по пътеката на собственото си небитие. Въздъхна с облекчение. От влажния му дъх шалът вече беше замръзнал към мустаците и брадата, така че беше невъзможно да го повдигне, без да откъсне заедно с него брадата от кожата.

Нататък, все по-нататък след не-хусарите. Студът хапеше под кожата на унтите под навущата от заешка кожа. Нямаше смисъл да ускорява крачка, трябваше да поддържа ритъма. Туп-трлуп. Помисли си за самотния си бяг през нощния Екатеринбург. Помисли си за господин Шчекелников и тунгусите — какво ли е станало с тях? Помисли си за госпожица Елена; усмивката го накара да потрепне от болка под вледенения плат. Ледени стилети пронизваха дробовете му. Тунелът от не-мъгла свиваше надясно, към сенките на сградите. В млечноцветната завеса красиво проблесна светлината на уличен фенер. Тук не-хусарите минават покрай самата стена; направи крачка и видя в дъгоцветното сияние бронята на лют, израснал насред улицата. Между него и стената се издигаха вертикални вълни от скреж. Час? Два? Стигаха. Оттук не можеше да се мине, трябва друг път, по друга улица… И в този миг разбра, че в този студ по никакъв начин няма да успее да се добере пеша до кулата на Сибирхожето. Отново въздъхна. Между зъбите му се беше образувал скреж.

Лютият се смразяваше на сталагмити и черни струни, разтеглени в мрежа до втория етаж. Прозорците бяха тъмни. Глашатайските барабани не биеха. Вратите на домовете и от двете страни на улицата сигурно бяха добре залостени (в градовете на Зимата съществуваше престъпната професия зимовници-грабители). За последен път погледна към смръзляка. Той или излизаше изпод земята или се вкопаваше в нея — половината му маса, лявата, северната, лежеше непосредствено върху вледенените павета. Затова пък тук, над „не хусарите“, се разгръщаше в корона от хиляди тънки и още по-тънки шушулки-игли, които стърчаха нагоре, в мъглата, в небето, и към фасадите на къщите, и към фенера. Калейдоскопи от студени цветове се въртяха върху безформеното тяло, преливаха се по изпъкналостите, сякаш това не беше някакво измамно отражение, а с хелиевата кръв на този кристален организъм — не-организъм наистина се беше смесила някаква ледена боя.

Предупреди го лъчесянка, която разпери крила иззад гърба на масивния смръзляк, игра от отблясъци върху боята. Обърна се, като се наложи да извърти цялото си тяло. Онзи вече го атакуваше с вдигната сабя — острието беше миражостъклено — наведен встрани от конската глава за по-чист, гладък удар, с открито лице, черен шал, развяващ се на врата му, със заскрежени мустаци, завити под побелелите стъкла на очилата, с отворени уста, от които излизаше плътен облак тъмлина. На бузата му имаше открита, кървяща рана. Червенината на кръвта се стичаше на капки по шинела му, чийто сив бронз се стичаше в конските косми — чиято чернота се стичаше в леда — чиято белота избухваше в мъглата — чиито синкавозелени оттенъци бяха погълнати от ослепителното сияние на Гроссмайстера, когато го вдигна с изпъната ръка, целейки се в самия център на широките гърди на капитан Фрет.

Той дръпна поводите, преметна се отляво на седлото. Конят послушно се завъртя, но явно се спъна или се подхлъзна на покритата с пресен скреж лапа-коренище-жила на лютия, защото предните му крака се подгънаха и то полетя с пълна скорост — кълбо от животно и човек — към пряспата на тротоара, като едва не се блъсна във фенера. Изпълненото с болка цвилене на коня проряза мъглата. На мястото на падането се вдигна облак от кафеникаво-цветен сняг; стоеше и гледаше облака като малко дете — увлечен, очарован. Минаха няколко продължителни вдишвания и издишвания, преди облакът да започне да окапва; като че ли излъчваният от лютия студ вледеняваше снежните парцали още във въздуха.

След поредното вдишване-издишване от облака излезе капитан Фрет, вече без шапка и очила, но с все същата сабя в ръка. Чернотата се стичаше по тялото му там, където се беше залепил кристалният сняг. Мустакът му стърчеше като кървавочервена шушулка, покрит с димяща кръв.

Приятел, на когото дължиш живота си — така е замръзнало; и неприятел, който е дошъл да отнеме точно този живот — така е замръзнало — какво може да се каже за такава ситуация? И тук, и там не е останало място за каквито и да е думи в езика от втори род; няма място дори за срам. Има само неизбежности, има само очевидности.

Капитан Фрет примигна, изплю тъмлинен сняг, завъртя в мелница блестящото острие пред гърдите си и се затича напред под лъчесенките на смръзляка. Стреля в корема му. Ледът разкъса хусаря на парчета.

Падна на твърдата кора на смръзналия сняг, плъзна се по кристалния калдъръм. Твърде близко! Отгоре се спусна завеса от нечовешки студ. Нощта се смръщи и се огъна, като наблюдавана през изпъкнало стъкло. Нещо странно се случваше и със слуха му: трясък и тишина, но не само тишина — в смисъл, липса на звуци, а тишина — като липса на чувствителен към звуците орган. Нещо нередно се случваше с всички нишки, които свързваха тялото с душата: те или се бяха скъсали, или се бяха оплели така, че до душата по тях не стигаше абсолютно нищо или почти нищо. Търкаляше се по гръб на Иркутската улица, но не усещаше нищо под гърба си, нито дори докосването на дрехите, дори онова, което се намираше „долу“, а ето, пред очите му, е „горе“. Не чувстваше движения отвън, не чувстваше движения отвътре. Не чувстваше дишането си. Не чувстваше отминаващото време. Нощта се носеше като вълна в затворен кръг: миг, още един миг и още един миг.

Да се изправи. Откъде дойде този импулс? Тялото започна да изпълнява движенията като чучело. Забеляза бликащата светлина от свитата в юмрук дясна длан. Гроссмайстерът. Не чувстваше нито тази си ръка, нито другата всъщност.

В тази цветна мъгла напълно изгуби чувство за посока. Стана, обърна се, за да продължи крачка по крачка, и едва тогава видя блестящото черно тяло на лютия — шушулка, сталагмит, струпа, жила, медуза, шкембе — съзря го наблизо, на разстояние от една протегната ръка, половин аршин. Завесите от скреж трепереха като пеперудки.

Тази бяла пот, която се стича по едната страна на смръзляка — е втечнен въздух.

Тази сянка под кожата му — е хелий, който се движи самостоятелно при температура, при която нищо друго не се движи.

Този лед — това е осъществената Истина, материя, свалена под нулата на Келвин.

Изпъна ръка. Достатъчно, за да пъхне дланта си до шушулката.

Спомни си за пръста на пан Кожински.

Спомни си за пръста, за шифрованото писмо от другото минало, за всички онези танци, които нямаше как да знае и да танцува, за възкресяването на Никола Тесла, за всяко едно друго минало, което не беше успяло да замръзне докрай. Има неща, които се превръщат в истини, чиято истинност се сътворява.

Помисли си, че в края на краищата не е жив: нито един организъм от Лятото не може да застане до лют и да оживее.

Нощта се мръщеше и гънеше.

Черното Сияние извличаше от смръзляка лъчесенки — огромни, прекрасни, хипнотични.

Притисна се към лютия.

… Разкъсаният на всички страни от хирургичните шушулки на ледената морска звезда капитан Фрет висеше над улицата, замразен в дузина големи и стотина по-дребни фрагменти. Звездата го държеше все още в едно цяло, макар и анатомически неправилно, в заледените парчета месо все още можеше да се забележи човешкото тяло. Премина между бедрото с червата и главата с част от гръбнака, под полудъгата на прегънатата ръка, която все още стискаше миражостъклената сабя. Гроссмайстерът беше изсякъл върху острието милион ослепителни дъги.

Когато се приближиха, закриваха очите си. И двамата си бяха изгубили някъде очилата. Защо бързаха? Видя конете им на самия край на мъглата, в мъглата, как отстъпват тревожно в по-плътната мъгла. По-ниският хусар, с кърваво петно на рамото, направи две крачки и отскочи като опарен, издиша тъмнота. По-високият хусар, въоръжен с карабина, духна в затвора на оръжието и се приготви да стреля; нищо не стана, карабината не проработи. Той също избяга на десетина аршина навътре в мъглата.

Но нали гърмежът на Гроссмайстера така или иначе скоро ще привлече и останалите, трябва…

Какво? Тръсна глава. Какво беше планирал — какво? Да се постави под опеката на Победоносцев?

Излезе от лъчесянката на капитан Фрет и първият удар на болката прониза ръката му до самата шия; едва успя да издържи.

Очевидно трябваше да се наведе — по-ниският хусар, онзи със сабята, облещил очи като птица, се канеше да скочи и да го прониже с оръжието си. Във формите на лъчесянката му от Черното Сияние виждаше цялата необходимост от поредни движения на салдата, последната от логическите неизбежности. Като насън — като сънен роб — най-бавен сред бавните — отстъпи встрани. Хусарят удари със сабята във въздуха.

Извика и избяга.

Сега вече остана само мъглата и онова, което беше в мъглата.

Приближаваха се до самата граница на райската светлина от фенера: мамути, абааси, пегнаровски големи. Гледаше разноцветните конвулсии на нощта. Поне някой, в края на краищата, поне един да излезе напред и да покаже ясно нечовешкото си лице. Да скочи и да го повлече в мъглата, в дима. Как да ги призове ясно? Каква жертва да предложи?

Чакаше търпеливо появата на руководителя в Подземния Свят. Чакаше, докато му стигаха силите, тоест — Мраза, тоест — колко дълго? Сънен миг, минута, две, четвърт час, час, до края на нощта? Стоеше като замразен насред Главната улица, с тунгетитова факла в ръката, лъчесянка върху бялата мъгла. Измразеният разум не се поддава на промени по същия начин, както не може да се изсече нещо в диамант, както е невъзможно е да се отпечата каквато и да е информация в абсолютно нормален кристал. Един миг се слива с друг, времето приема формата на колело, езикът престава да служи като орган за предаване на сложни мисли. Хррр-кхъ, хррр-кхъ, хррр-кхъ…

Когато пристигнаха с шейните, лежеше на калдъръма на около двайсет аршина от лютия и Фрет, тресеше се в предсмъртни конвулсии, превит на две, с колене, удрящи се в гърдите, с тракащи зъби, с ръце, биещи безпомощно по снега. Въздухът изобщо не искаше да влиза в замръзналата трахея. Не можеше да издаде дори страдалчески стон.

Вдигнаха го, сложиха го в шейната до окървавения господин Шчекелников, увиха го бързо в заешки и еленови кожи, разтвориха насила челюстта му и наляха в гърлото му топла билкова отвара. Увиха го в кожи като бебе. В тесния процеп подскачаха звездното небе и дъгоцветната мъгла. Изгуби съзнание, после си го върна; и отново, и отново. Шейната се движеше все по-бързо, чуваше свистенето на леда под плазовете и виковете на кочияша — полски език, звучащ на полски. Веднъж над процепа се мярна обрасло лице, появи се нащърбена усмивка. Опита се да изкриви лице в отговор, но само се ухапа по бузата и по езика. Треперенето му напомняше по-скоро пристъп на епилепсия; огнена киселина течеше по жилите; палачи одираха кожата от мускулите му, разкъсваха тялото му на парчета, разбиваха костите и вливаха в тях вместо костен мозък течно олово. Искаше му се да каже на усмихнатия брадатко, че разбира всичко — лампа, а в полунощ — тмечка; Пилсудски също иска да спечели своята История от смъртта на генерал-губернатора — но кочияшът бързо тикна в отворената му уста парче животинска лой, така че не успя да каже нищо. На небето Черното сияние скриваше и откриваше байкалските съзвездия. Не виждаше никакви покриви, фенери, дъги от миражостъклените лампи. Само една, а после втора трупна мачта. Отпусналите се вече япончици се смееха на неприличните си войнишки шеги. Сълзите от болка изстиваха в очите. Нищо, абсолютно нищо не вървеше по план. Няма да намери баща си, няма да размрази баща си, няма да поправи Историята; за нищо, за нищо се отказа от госпожица Елена. Дъвчейки сурова сланина, замразен, напускаше Града на Леда.

Бележки

[1] Дете на века (фр.). ↑

[2] Благодаря, много благодаря, но… (фр.). ↑

[3] Околийски полицейски началник в Русия преди революцията. ↑

[4] Фразеологизъм за ситуация с два еднакво вероятни изхода. ↑

[5] Всички мои надежди и утехи, всички мои тегла (лат.). ↑

[6] Съжалявам, простете ми, моля (фр.). ↑

[7] Мисловен експеримент (нем.). ↑

[8] Ни най-малко (фр.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (51)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За великите планове, тоест за властта на човека над миналото и бъдещето

Яцек Дукай
Лед (51)