Яцек Дукай
Лед (24)

За смъртта в минало време

— Мъртъв е.

Наведе се над тялото на доктор Тесла, притискайки интерферографа към окото си. Светлина — светлина — светлина — светлина — светлина — светлина — светлина.

— Мъртъв е, госпожице Кристине, но може и да е жив.

Тя се разсмя малко истерично.

— Лика-прилика сте си!

Погледна я подозрително.

— Какво имате предвид?

— For the love of God^[1], спасете го!

— Говорил ви е за това.

Устните й затрепериха.

— Вие ми обещахте! И какво стана? Вместо да го отклоните, сам се поддадохте!

— Сега ще кажете, че вината е моя; че аз съм го убил.

Достойно за удивление беше, че mademoiselle Филипов запазва самообладание при тези обстоятелства. Какъвто и да е бил за нея доктор Тесла — баща, далечен родственик, любовник, — той бе единственият й близък човек в това пътуване през чуждата страна, див край, между чужди хора, в Транссиба сред азиатската пустош, на път към още по-голямо уединение. Сега тя оставаше сама. Можеше ли да разчита на охранниците? Бяха функционери на царската политическа полиция, но какви заповеди в действителност са им давани, никой не знае; трябваше да пазят доктора, не го опазиха — какво ще предприемат сега? Тя оставаше сама. Седеше на ръба на леглото отсреща, подръпваше нервно ръкавите на роклята от органза, поскубваше светлата плитка и ежеминутно се навеждаше към Никола сякаш в очакване сърбинът да се сепне и да повдигне клепки.

Доктор Тесла лежеше в своята постеля, върху извезаното с алена нишка наметало, с възглавница под главата, главата обърната към прозореца, зад който се нижеше мрачно зелената необгледна тайга, докато Експресът се отдалечаваше от последните центрове на цивилизацията, преди да прекрачи границата на истинския Сибир и Зимата, длук-длук-длук-ДЛУК, а с всеки подскок на вагона подскачаше и тялото на Тесла, при което положените отстрани дълги ръце на доктора, с длани, скрити в безупречно белите памучни ръкавици, се свличаха от наметалото. Маншетът на левия ръкав на ризата беше запретнат и откриваше малко над ръкавицата следа от червен обръч: на това място Тесла си беше омотал зимлязната жица на динамомашината. Генераторът все още стоеше на масичката, провисналият на килима кабел се виеше като змия, ръкохватката се люлееше насам-натам. Металните елементи бяха успели да засъхнат, скрежът по уредите и стените бе изчезнал.

Разказът на mademoiselle Филипов бе кратък и конкретен. Кристине се заговорила с някого след закуска — върнала се в купето, а там студ, тъмлина, Тесла върти ръчката, черни искри се сипят от кожата и от косите му, от устата му излита дълго стенание, но той стои, но той върти — госпожицата го сграбчва, откъсва го от машината, слага го на постелята — вече студен като смъртта — губи съзнание — сърцето му бие все по-слабо, след няколко часа престава да тупти.

Припомняйки си случката с Юнал Фесар, не искаше да повярва на думите на госпожицата.

Послужи си с окуляра на интерферографа за идентификационно огледалце, приближи го до устните на доктора. На стъклото не се появи никаква следа от дихание. Мъртъв.

— Случвало ли му се е по-рано?

— Какво?

— Да умре.

— Как може да се шегувате така!

— Еее, и двамата се шегуваме. „Спасете го!“ Стани, Лазаре!

— Но нали сам казахте: мъртъв е, но може и да е жив.

Замислено барабанеше с металната тръба по брадичката си.

— Не е замръзнал, ако разбирате какво искам да кажа. Но същото могат да кажат за себе си няколко милиарда други трупове извън Страната на Лютите. Тоест — усмихна се под мустак — труповете не говорят, но…

Mademoiselle Филипов се разрида.

Колко бързо се беше озовал в роля, обърната на 180 градуса: сега се наложи да прегърне плачещата девойка, да я притисне, да й прошепне нежни думи, да я погали по главичката, да я залюлее, докато се унесе, тихо, шшшт, шшшт. Тя подсмърчаше, свила длани в малки юмручета, безпомощност на новородено.

— Ми-мислех, че вие — защото нали и вие също, а и той говореше за вас…

— Какво говореше?

— Че вие ра-раз-разбиирате!

Какво можеш да очакваш от едно дете? „Мамо, кученцето ми се повреди, оправи ми го!“ И се тика под нос умрялото животинче, и в широко отворените детски очи няма и сянка от съмнение, че възрастните са затова — да възстановяват реда в света.

Тя притихна.

— Мъртъв е — повтори тихо.

— Дали да не отида за доктор Конешин…

— Молих го да не заминава. От самото начало над това пътуване тегнеше зла поличба.

— А той е упорствал.

— Да. Сам трябваше да направи всички експерименти, винаги е било така. Най-напред искаше веднага да замине за там и на място да провежда изследванията. Измолих го поне за Прага. — Тя намери кърпичка, издуха носа си, извини се. — Знаете ли, че точно Никола обвиняваха за появата на лютите?

— Какво говорите?

— Да, да, за кой ли път пишеха пасквили за него в пресата. След като Пиърпонт Морган му отказа субсидия, Никола трябваше да затвори кулата в Уордънклиф, още през деветстотин и трета или четвърта. Цялата афера с Морган… Никола нямаше да преживее всички тези неприятности, ако не беше така сляп за някои очевидности в общуването с хората; но неговата мисъл винаги се устремяваше по-скоро към това, което е неочевидно, което никой не е забелязал в картинката. Както печелеше симпатията на хората, така ги и настройваше срещу себе си. И това, че никога не се ожени… Случва се да е сляп за хората; сляп, глух и нечувствителен. Вероятно с Морган също е разговарял като с почитател на науката, а не като хитър финансист. И така изгуби Уордънклиф. — Ръката на доктор Тесла се свлече от постелята, mademoiselle Филипов я повдигна и с голяма нежност я сложи върху наметалото. — А понеже от години предричаше, че ще освободи магнитната енергия на Земята, че ще съумее да сваля цепелини от небето и да потапя кораби с невидима сила, че ще предизвиква земетресения в която си поиска точка… Знаете ли колко мелодраматичен може да бъде той. И след първите съобщения от Русия всичко изглеждаше точно така — сякаш в центъра на някаква пустош, на другия край на планетата, е експлодирала невидима енергия; четох статии в стари вестници. А след Никола продължаваше да се влачи и онази история от Колорадо… — тя млъкна.

— Така ли?

Кристине тръсна глава, събуждайки се от опасния унес, на който сама се беше оставила да я понесе; докато говореше, всичко беше наред, нека говори, нека се потопи в собствените си думи, това е началото на всеки траурен обред — възпоменанието за умрелите.

— През юли осемстотин деветдесет и девета в лабораторията в Колорадо Спрингс, когато е работел над регистрирането на електрическия пулс на Земята, правилно казвам, електрическия пулс — тогава получава сигнал от космоса, повтарящи се редици числа. Моля не забравяйте, че на Земята по онова време още е нямало никакви радиоапарати. Никола изчислил, че сигналът произхожда от Марс. Моментално направил съобщение за това в пресата. — Тя погледна с нежна усмивка мъртвото лице на изобретателя. — Никога не се усъмни в себе си и с това най-много си навреди. Майка ми ми е разказвала…

— Наистина ли?

— И когато получи тази поръчка от царя, в началото само за оръжейни проучвания, защото едва през пролетта на миналата година се сключи ясен договор срещу лютите — с мъка го уговорихме да държи нещата в тайна. Ужасно се боеше, че отново някой ще го изпревари и ще си осигури патентите преди него; само да знаете колко нерви му струваше това! Срещна се с инженерите от Сибирхожето, изглежда едва те го убедиха. Познато ли ви е това суеверие? Че в Страната на Лютите не е възможно да се измисли нищо наистина ново, всички преломни открития, свързани със зимлязните продукти, са правени другаде, инженерите казваха, че специално заминават за Владивосток, за Томск, за да си освежат умовете. И когато им хрумне някаква идея, се връщат обратно, защото самите изчисления, рационалната работа, край Байкал върви изключително гладко — но ако нямаш „нещото“ в паметта си отпреди това, в територията на лютите няма как да го вкараш в мисълта срещу никакви съкровища на света. А какъв по-голям страх у Никола от този да не стане като другите хора — да мисли, както мислят те, да забелязва само вече забелязаните очевидности? Може би тогава по-голям дял в него би имал нормалният човек — но по-малко геният. Трябва да знаете, че Никола е суеверен, вярва във всякакви подобни…

— Момент, госпожице Кристине, какво говорите, та нали той се помпаше с тази тмеч тъкмо с такава цел — да проясни ума си, сам ми го каза.

— Зле сте го разбрали. За работа до късно през нощта или когато трябва да се бърза с конструирането на прототипи — да; но за нови мисли и онази частица лудост…

— Какво?

Скочи рязко. Отиде до масичката, хвана ръчката, зимлязния кабел, завъртя динамото. По тела потече тмеч, в машината замига бледа тъмлина, трррррррррр, парещ студ нахлу в дланта му, пропълзя над лакътя.

— Какво правите?! Оставете това!

Тя изтръгна кабела, с другата си ръка спря ръчката, ужасена, гневна.

Трябваше да отстъпи.

— Памет, заради паметта — мърмореше си под нос. — Не за такива ефекти се е питал, не за такива, та нали сам той не е знаел, експериментирал е.

— Господин Бенедикт!

Прибра интерферографа.

— Човек, който живее с паметта… Казвахте, госпожице, че той разговаря с несъществуващи хора, че смесва въображение и реалност? Днес на обяда един индустриалец от Иркутск разказваше за тукашните чудачества: например в Страната на Лютите няма луди.

Госпожица Филипов сбърчи вежди.

— Добре ли сте…

— Няма луди! Не разбирате ли? Не затова Никола ходеше до вагона с арсенала на Лятото! Тук държеше динамомашината, но там — макар че не ми показа, там включи кабела към черна сол, премести скритата апаратура, измъкна тунгетитно огледало — там държи генераторите, предназначени за обратно действие! Мили Боже, та нали ми го каза съвсем открито: как да бъдат унищожени лютите? — ами ето как: съвсем не като ги залееш с още по-голяма тмеч, а като изсмучеш от тях цялата тмеч! То е като с електрическия ток, дали тече към катода или към анода, няма значение, винаги си е ток; по аналогичен начин две са и посоките на потока при Тесла: колкото повече тмеч — толкова по-малко тмеч. Разбирате ли, госпожице? Това е начинът да бъдеш луд, това е начинът за откривателски мисли, от никого преди това не помислени, чудесната машина на боговдъхновените и на изобретателите — това е помпата на логиката на Котарбински. Същият поток, само че възвърнат в обратната посока! Арсеналът на Лятото: това, което и е, и не е, нито е истина, нито лъжа, нито да, нито не погледна тленните останки на Никола Тесла, — нито живо, нито мъртво, госпожице Кристине, нито живо, нито мъртво! Следващата спирка! Кога е? Къде? Кой час е?!

Ръцете й се тресяха. Измъкна от чекмеджето своя екземпляр от Путевадителя, нервно го прелисти.

— Не знаем колко е закъснението — простена. — Може би Новониколаевск? Видяхте ли коя беше последната станция?

— Момент.

Изхвърча в коридора. Купето на правадника се намираше на края на вагона, преди баните. Завари човека с омазани с масло пръсти и колбас между зъбите. За малко да се задави. В отговор на стремително зададения му въпрос той показа най-напред малкия часовник, стоящ върху самовара, след това окаченото на вратата разписание, дописвано на ръка с червено мастило, със замах, на едра, забавна кирилица. За да я разчете, трябваше да забоде нос в хартията. Новониколаевск, престой един час, след двайсет и осем минути. Двайсет и седем. Времето лети, изтича обратно в купето на Тесла. Хвана за ръката доктора (кожата студена като лед), опита да го повдигне. Mademoiselle Филипов тихо извика.

— Какво правите?!

— Гръм и мълния, тежки са все пак тези трупове — избълва. — Драга госпожице, веднага изпийте някакви освестяващи соли, защото ще ми е нужна помощта ви. И вашата ръка, и главата ви трябва да са във форма.

— Но…

— В следващия половин час Никола трябва да се озове в своя товарен вагон, ще се опитам да направя чудо. Сега — пое си няколко пъти дълбоко дъх, седна в края на ложето на починалия, отри чело — сега трябва да помислим как да го пренесем. Кой да го пренесе. И по какъв начин. За да не предизвикаме тълпа от зяпачи на гарата и да не нахлуят в арсенала на Лятото; господин Тесла никога не би ми го простил. Мисля, че вие, госпожице, веднага след спирането на влака трябва да отидете до онзи вагон и да доведете тук двамата агенти, вас ви познават най-добре и ще ви послушат; тогава бързо…

Госпожица Кристине развъртя дървената ръкохватка от динамомашината и като се пресегна над празното легло, почука с нея по стената, луп, луп, луп, три пъти един след друг.

Погледна я озадачено. Тя остави ръчката. Вратата се отвори и в купето нахълта Павел Владимирович Фогел с наган в ръка.

— Господин докто…

— Приберете това оръдие! — извика тя към побелелия охранник, защото, загледан в трупа на Тесла, той замря с опасно прицелено оръжие, пръстът върху спусъка, мигайки като птица в огромно потресение.

— Какво му е? — запита шепнешком.

— Господин докторът е мъртъв — каза Кристине Филипов. — Когато влакът спре в Николаевск, трябва да го пренесем в товарния. Ще отидете при Олег.

— Мъртъв?

— Скрийте това!

Той прибра револвера. Намести пенснето на носа си, приближи се до тялото на Тесла. Хвана внимателно китката. За момент изглеждаше, сякаш мери пулса му, втренчил празен поглед в стоящия до прозореца теслектрически генератор.

— Да — измърмори, прекръствайки се бавно, с бюрократична педантичност. — Ще трябва да телеграфираме. Вие, госпожице, ще свидетелствате ли, че е било нещастен случай? Че не е могло изобщо да се избегне?

— Още не се знае.

— Какво?

— Дали ще се наложи да свидетелствам. — Кристине отмести поглед, нави плитката на ръката си. — Господин Бенедикт ще ви обясни.

Наложи се да стане и да хване за ръката стария полицай.

— Трябва да осигурите сандък, възможно най-големия, разбира се, празен, за да побере без усложнения тялото на доктора. Ще го пренесем в този сандък.

Фогел поправи пенснето си, смръщи вежди.

— Защо?

— Сам ще видите. Нима губите нещо? Вече е мъртъв, така че повече няма да ви навреди. Е, добре, вървете, нямаме време! Сандък, голям!

Фогел излезе, от прага погледна още веднъж към проснатия върху аленото наметало сърбин — дългите му крака, стърчащи извън леглото, ръката в бяла ръкавица, свличаща се бавно към килима, кърпата на шията, раздърпана, оголваща кървави синини, и падащ към хлътналата скула бял кичур от вчесаните на път черни коси… Фогел стоеше като прикован и гледаше, докато вратата се затвори.

— Ще го направи ли?

Госпожица Кристине отново изгуби дух, сви се в ъгъла до прозореца, залепи чело на студеното стъкло.

— Може би. По-скоро да. Длъжен е.

— Мислех, че пътува в служебния вагон зад тендера.

— Пренесе се на мястото на Вазов. Оставиха празни купетата им до Иркутск.

— О!

Вазов и онзи другият, с разбития от Вазов череп, бе забравил името му, двамата ангели хранители, от самото начало назначени за охрана на Никола Тесла, имаха закупени места в Лукса и наистина след смъртта им купетата оставаха празни, вероятно две единични от двете страни на атделението на Никола Тесла и Кристине Филипов — логично беше. И Фогел се е пренесъл в едното, несъмнено със знанието на правадника. Но понеже не притежаваше билет, не беше пълноправен пасажер, не се показваше на обедите, най-вероятно изобщо не напускаше купето. (С изключение на нощните визити в съседните вагони за страх на пречкащите се по пътя му пътници.) Пазеше Тесла.

— Вие наистина ли имате надежда… че… Никола…

— Още не сме стигнали в страната на Леда, госпожице Кристине, още има място за лъжа, дори за най-голямата.

Запали папироса. Би било в известен смисъл обезпокоително как внезапно за всичко се намираше обяснение, всичко се подреждаше в приятен за разума порядък — ако не се намесваше съзнанието, че това съвсем не е първото толкова съвършено обяснение; всяко предишно бързо се оказваше фалшиво, или най-малкото непълно. В крайна сметка тук става въпрос за нова област на познанието, нова наука — наука за тъмнината, за теслектричността, за физикалните основи на логиката и така, в хода на това пътуване към сърцето на Зимата, се пътешества и през поредните епохи в историята на науката, една теория замества друга теория, една хипотеза заема мястото на друга хипотеза.

… Да, наистина, беше оттъмлен, Никола Тесла обърна посоката на тока в онази своя машина и когато се хвана за зимлязната игла, тмечта съвсем не се вля в тялото, а беше изсмукана от него. Помни: соленият кристал — един от малкото в стъкленицата — в началото не беше черен. Припомни си: че забрави цялото събитие, от хващането до пускането на кабела. Сега разбираше думите на доктор Тесла. Арсеналът на Лятото. Да се унищожат лютите. Всеки организъм, всяка биологична структура притежава не само определен електрически, но също и теслектрически заряд: тя е съд на тмечта. В естественото си състояние на Земята структурите остават не докрай запълнени. (Вероятно може по някакъв начин да се изчисли максималната вместимост на дадена структура и степента на нейната отъмленост. Доколкото такъв максимум съществува. Защото не говореше ли Никола за неограничения поток теслектричност…?) Лятото е царство на истинските лъжи и лъжливите истини. Затова пък Зимата не допуска нищо между истината и фалша. Лютите, деца на Зимата, живеят в голямо наводнение от тмеч. Така както можеш да изпомпаш тмечта от един лют, така можеш да я изпомпаш от всеки друг организъм, доколкото той я носи в себе си. Но дали един напълно оттъмлен — „размразен“ — човек ще продължава да живее? Тоест дали за него ще може да се каже нещо с абсолютна сигурност: че е жив, че не е жив, че го има, че го няма? Или всякакви твърдения по негов адрес ще бъдат също толкова истинно-неистинни и също толкова основателно ще бъде да му се приписват всички атрибути на битие-небитието? Правил ли е Никола Тесла такива експерименти върху хора? А върху животни? Несъмнено той разчита, че за лютите помпата на Котарбински ще се окаже инструмент за тяхната гибел.

… Значи, беше оттъмлен, а отсъствието или излишеството тмеч се разкриват за виждащото око еднакво: това са тези дребни феномени светлина, светлина и тъмлина, мрак и лъчесянка. Дали приложеният магнит е долен или горен полюс — силата е една и съща; дали електрическият ток тече в тази или в другата посока — силата е една и съща. Но що се отнася до непосредствения натиск върху организма и мисълта, той вече е различен при липса или излишество от тмеч.

… Сега всичко взе да се подрежда в ума опасно гладко, всичко се връзваше: и второто писмо на пилсудчиците, извлечено от „фалшивата“ памет, и тези подозрително лесни озарения и дедукции от отминалия ден, и среднощните разкази… Оттъмляваш се, логиката на единоправдата и единофалша бива изпомпана. С времето ефектът избледнява, нивата на тмечта се изравняват до средната локална за Лятото. Или за Зимата, където средната за тмечта е значително по-висока — оттук и пророкуванията на Зейцов и Поченгло: че това там е съвсем различна страна, че хората там придобиват други навици, променя се начинът на мислене, други закони управляват, Бог-Самодържец е преобърнал стрелката.

Сложи ръка върху кожуха на динамомашината на Тесла. Вече дори не беше студена. За момент помисли дали все пак да не завърти ръчката и да се доотъмли за едно здраво равновесие. Но вече бе минало почти денонощие, дори в огледалото не можеш да доловиш разликата. Освен това — наистина ли иска точно това: доотъмляване? повече Мраз?

Изтегли сака изпод масичката, пъхна в него генератора, кабела, ръчката. Не намери никъде ключето; но и не помисли да пребърква джобовете на трупа. За щастие шкафът не беше затворен. Хвърли в него тежкия сак, той издрънча върху дървеното дъно. Госпожица Филипов повдигна глава, сякаш ненадейно събудена; вероятно наистина се събуди от унес, с буза, притисната към стъклото, от което по нея остана червен отпечатък. Примига изненадана за момент, ориентирайки се наново в ситуацията: мъртвото тяло на Никола върху леглото, из купето се разпорежда чужд мъж. Сънят придава на хората някаква пухкавост; разсънвайки се, те обръщат към светлината меки, разнежени лица, по-пълни, по-окръглени. Светлокосата Кристине сега му се видя едва напъпило момиченце, с херувимски бузи, големи, витражно сини очи. Дори плахото движение на ръката й, прекъснат по средата жест, също говореше за детинска безпомощност и обърканост. Беше спала — също вид бягство. Отлепи цигарата от устната си и открехвайки прозореца, изтръска пепелта по вятъра. Хладният въздух изду черните перденца над ложето на починалия.

Mademoiselle Филипов направи няколко дълбоки вдишвания.

— Ще се върнете ли? — запита я тихо.

— Да. — Тя преглътна слюнката. — Най-напред в Прага, трябва да уредя нещата с Чито, неговия асистент; после в Америка.

— Какво ще стане с онзи вагон? С неговото съдържание? Машините и всичко останало?

— И без това всичко принадлежи на царя.

— Имате ли някого, който да разбира от тези неща?

Кристине погледна мъртвия изобретател.

— Самият Никола не разбираше от тези неща, никой не ги разбира, дори инженерите от Зимни Николаевск. Иначе човек би могъл да отиде и да попита. Или да прочете за това в някакви книги, нали?

— Аз имах предвид… ще продължи ли някой експеримента на доктор Тесла? Ще се заеме ли с работата, ще използва ли тези открития?

Кристине го погледна.

Прекръсти се енергично.

— А, не, Боже опази! Не ме гледайте така, госпожице! Не затова ви питам, наистина! Та аз изобщо си нямам и понятие от тези неща!

Тя закри уста с длан.

— А аз почти ви повярвах! Че знаете какво правите. Че като го пренесем там… че, както казваше Никола, вие сте се сетили за нещо повече и…

— Ще възкръсне.

— Какво?

Дръпна дълбоко дим.

— Казвам го на глас, за да проверя дали самият аз няма да се изсмея. Възкресение, възкръсване, вдигане от гроба, възстановяване на тялото.

Тя се наведе през ширината на купето и оправи кърпата на врата на доктор Тесла.

— Може би напразно ви притесних, трябваше да уведомя правадника и да го сложат в ковчег, а не да се безчестят тленните останки на Никола в сандъци, извинете, знам, че поведението ми заслужава укор, виждате, вече не плача, извинете. Всичко това няма никакъв смисъл. — Тя се изправи. — Ако обичате да…

— Гоните ли ме? Не бързам за никъде.

Намести се в креслото.

— Какво е необходимо за едно възкресение? Не труп. Починете си, госпожице, ще ви разкажа и вие сама ще прецените дали има смисъл да се мъчим със сандъка. Дааа. За възкресение — не труп. Необходим е жив човек и паметта поне на един свидетел, че някога този жив е бил труп.

… Защото виждате ли, госпожице, има само настояще: настоящ Бенедикт Герославски, настояща Кристине Филипов, настояща цигара, настоящ влак, настоящо тяло на Никола Тесла. Тяхното минало и бъдеще те примръзват към настоящето с различни възможни форми. Защото нали не съществува вчерашна Кристине Филипов и утрешна Кристине Филипов.

… Но: към настоящето принадлежат също и нашите умове и техните представи за бъдещето, както и тяхната памет за миналото. Но тъй като паметта е толкова трудно да бъде уловена в лъжа, а представата за утрешния ден винаги подлежи на строга верификация, смятаме паметта за сигурна, и за сигурно — отразеното в паметта минало. Но, госпожице Кристине, това е заблуда на настоящия ум! Не ви ли се е случвало понякога да помните някакво минало събитие ясно и отчетливо, а други свидетели на това събитие да го помнят по съвсем различен начин? Нима те лъжат? Нищо подобно. Към настоящето водят милион пътища и милион пътища излизат от него. Играете ли шах? Колко често ви се случва да погледнете шахматното поле и с пълна увереност да знаете как са били подредени фигурите върху него един ход назад и каква ще е подредбата им ход по-късно? Колко често от настоящата конфигурация може да се пресъздаде една-единствена минала конфигурация?

… Колко редки са в пространствата на Лятото моментите, когато това, което е възможно, се покрива напълно с това, което е необходимо!

… Господин Зейцов би бил по-голям специалист в тази област, но пък всички знаем историите на библейските възкресявания. Как Исус е вдигал от гроба? Идва при него храмов първенец, кърши ръце, целува дрехата му: Учителю, дъщеря ми умря, лежи мъртва в дома ми, семейството оплаква момичето, покосено, преди да разцъфне, но аз вярвам, че е в Твоята сила да я върнеш от мъртвите, стига само да поискаш, ще поискаш ли? Исус отива в дома на починалата, сред оплакващите я, защо плачете, пита — моля внимавайте, госпожице — защо плачете, защото детето ни умря, казват и всички знаят, че е умряло.

А, не, казва Исус, тя не е умряла, само е заспала. И отива в скръбната стая, навежда се над смъртния одър, стани девойче, прошепва. И момиченцето се изправя. Представяме си изумлението на семейството. Той я възкреси! Какво стори! Чудо! Изтръгна момичето от обятията на смъртта: беше мъртво, а сега е живо. Ама не, казва Исус, сега е жива, но преди това само спеше. Не говорете никому за това, забранявам. Лошо помните, ето, имате я пред себе си дишаща. Разбирате ли, госпожице? Какво е направил Той — могъл ли е да промени миналото, ако такова минало няма? Защото в крайна сметка остава само измамната памет на свидетелите. Брои се само сегашното състояние — само сегашната дъщеря на храмовия първенец съществува, — а миналото примръзва в нашите очи такова, каквото най-лесно го обхващаме с разума, тоест най-простото от възможните. „Само спеше“.

Експресът дръпна, като завършек в забавянето на хода, и тялото на Никола Тесла полетя от леглото заедно с наметалото; подхвана го с двете ръце, изпускайки недопушената цигара на килима. Вратата се отвори, господин Фогел провря сивата си глава. — Имаме сандък, отивам за Олег. — Зад прозореца премина зданието на гарата в Новониколаевск и цяла редица товарни вагони в глухите коловози.

Mademoiselle Филипов издуха носа си.

— Каквото казвате — не го вярвам, впрочем и не го разбирам. Но както го казвате, господин Бенедикт… та той говореше по същия начин, or is it my memory playing tricks on me, so I could hear him once more, his manner of speaking, his manner of thinking^[2], по съвсем същия. На това ще повярвам.

— Къде е този сандък?

Последва акт от комедия с труп — борба в луксозната теснота на Транссибирския експрес с едно мъртво, бездиханно тяло. Веднага след спирането на влака започна движение по коридора и проходите; трябваше да затворят вратата и да внимават за случайни любопитни. Откраднатият или откупен от Павел Владимирович сандък (може би просто сандъкът, опразнен от багажа на мъртвия охранник) чакаше в атделението вдясно; когато Фогел се върна заедно с Олег, го пренесоха в купето на Тесла, като блокираха при това коридора за повече от минута, защото по време на операцията се оказа, че дори двойното compartment няма да побере големия пътнически сандък, плюс четирима живи и един труп — така че първа напусна mademoiselle Филипов, която слезе на посипания с чакъл и камъни перон на гара Новониколаевск (някога: Лагер Об). Тримата мъже се заеха да поставят Никола Тесла в сандъка. Налагаше се да се затвори и да се дръпнат перденцата на прозореца, гледащ към едноетажната сграда на гарата, където в този момент, по случай преминаването на Транссиба, се беше стекъл вероятно половината град и цареше истинска панаирджийска суетня — двете врати под заострения фронтон бяха широко отворени, в ниските прозорци седяха чиновници и други дармоеди, а на перона и между коловозите се въртяха продавачи и пощенски агенти, инародци с азиатски лица, в европейски дрехи и в кожени племенни облекла, докато в градинката отдясно, зад боядисания в бяло плет, скимтяха полудиви помиярчета, заглушавайки дори ужасното тракане на ръждясалата дрезина, която се влачеше по втория коловоз с тройка железнадарожники в парадни униформи на платформата. Отгоре на това локомотивът изобщо не угасна, нито замлъкна; свиреше, пуфтеше и издаваше звуци, удряйки стомана о стомана, по неясна причина всяка минута разклащаше с все сила цялата композиция, ту насам, ту натам, така че беше достатъчно човек да се зазяпа, да изгуби равновесие, за да падне в сандъка в обятията на трупа, с мордата напред. Затвори прозореца, така перонната врява стихна малко, затова пък в купето тутакси стана непоносимо горещо, душно и парно. Слава Богу, тялото на изобретателя все още не миришеше. Но на Олег малко му трябваше — поради тлъстинката в повечко веднага се задъха, лицето му пребледня, едри капки пот избиха по челото му и вече забелваше очи, а коленето му омекнаха — изпусна капака на сандъка, вагонът дръпна, на Олег му прималя. За късмет се стовари не върху трупа, а върху затворения сандък. Наложи се да освестяват охранника. Времето летеше. Отвори се прозорецът, без да се дръпват перденцата. Отново завиха сабаките, зафуча паровозът, разкрещя се простолюдието. Фогел се опитваше да обърне Олег на гръб, за да може да го плисне с вода, но задачата се оказа свръх силите на побелелия полицай; Олег се преобърна пряко на изпъкналия капак и краката му се разлетяха встрани, главата се удари в плота на масичката, от джоба му се посипа махорка, медни и сребърни монети. Фогел го хвана за яката, ръцете му паднаха на килима, краката се разкрачиха още повече и в средата на обкования с желязо ковчег на Никола Тесла се настани сега огромният задник на охранника, ляво полукълбо, дясно полукълбо, водни балони, опънали черния шевиот, а раздвижеше ли се влакът, по тях преминаваха вълни и тръпки, и когато изгубилият всяко човешко търпение Павел Владимирович Фогел се зае все пак да го освести с няколко ритмични удара ту в лявото, ту в дясното полукълбо, Олег Иванович, идвайки постепенно на себе си, подскачаше непристойно върху сандъка, блъскайки се, удряйки по мебелировката в купето, така че издраска вратичката на шкафа и счупи падналия на пода пепелник, и през цялото време се мяташе като осъден. — Да беше събудил умрелия! — извика справедливо възмутеният господин Фогел, докато триеше преуморената си десница над главата. При тази картинка човек не можеше да не се залива от смях.

После помъкнаха сандъка покрай композицията на Транссиба, по насипания с чакъл перон; тутакси отнякъде се появиха готови да услужат хамали, но бяха отпъдени с ругатни. Освестилият се Олег носеше сандъка отпред, старият Фогел помагаше отзад. Mademoiselle Филипов избърза, за да предупреди Степан. Трудно беше да уеднаквят крачките, сандъкът се клатеше опасно, чуваше се как отвътре тялото на сърбина, дългите му ръце и птичата глава се лашкат и удрят в стените. Товарът трябваше да се пренесе възможно най-бързо, преди да се е лепнал някой от пасажерите, от познатите в Лукса; ситнеха с малки крачки в полубяг. От друга страна — тъкмо това бързане можеше да издаде всичко.

Река Об се оказа естествена граница на атмосферния фронт, в небето над Новониколаевск изчезна мрачният оловен цвят и се показа ярко слънце, което изля върху гарата, върху бялото й здание, бялата ограда, белия чакъл, белия пясък — лавини ослепителна светлина. Имаше места, зрителни ракурси, където белотата, умножена по белота, прогаряше всеки цвят, форма и мащаб в картината и тогава човек се вглеждаше през бездънната глъб на тази дупка в материята на света, в огнищата от пламтящо нищо — тук, тук и там, свързани с мрежи от отражения, с нишки от слънчеви пламъци — над покрива на гарата, зад градината, в облаците над Новониколаевск, по прозореца на вагона, по протежението на железопътната линия. Чмух, чмух, чмуф, така от бялото небитие изплува силуетът на локомотив, напредващ бавно по страничния коловоз — присви очи, докато го гледаше право пред себе си, през рамото на запъхтяния Олег — най-напред масата, после забавените, засмукани от белотата дълги зимлязни дъги, арки и мехури от блещукащи цветове, които се носеха над паровоза като надути от вятъра платна на четиримачтов галеон; и колкото повече паровозът изпълзяваше от слънчевата дупка, толкова по-мощно обрастваше с многоцветни дъги, докато се изравни с последния вагон на Транссиба и тогава разгърна пълен такелаж от акварелни призрачни видения на десет, двайсет, трийсет метра над комина, както и по широко разперените встрани крила: тежка въглищна машина с очарованието на пеперудени феерии. Това беше локомотив, изпълнен изцяло от зимлязо. Локомотив, проектиран от край до край за зимлязото: не някакво копие на старите машини, а машина действительно нова. Тук за първи път видя в такъв мащаб технологията на епохата на Леда. Нейната естетика предсказваше още Гроссмайстерът — но това тук не беше просто някакъв инструмент, който можеш да хванеш в ръка; това беше локомотив. Тънките като цигарена хартия колела с паяжинни спици се въртяха отстрани на черна гъсеница, всяко двукратно по-високо от гъсеницата; огънатият като люспест корем покрив на паровоза изглеждаше сякаш виси на осите на тези колела. Коминът не израстваше от средата на челото на черния червей — а се виеше параболично от лявото му слепоочие, единствен оцелял рог на чудовище. Сив дим излиташе от него, започвайки от две трети височина, не биеше право нагоре в една струя, а се разстилаше зад дръвчето на комина като широко развяло знаме. Асиметрията в машината бе видима във всеки елемент, дори прозорците, разположени косо върху фронталната част, напомняха смръщените зеници на вълче; в стъклата им веднъж играеха бели отблясъци, друг път изглеждаха абсолютно прозрачни, та миг след това да се наситят с мастилени петна, а миг по-късно — с цветни калейдоскопи. Това трябва да беше прочутото ледено стъкло, което човек можеше да види и във Варшава, но само като рядка, скъпоструваща украса — известното миражостъкло: не може да бъде счупено, а само разтопено. Фаровете бяха два, първият по-голям и разположен малко по-високо. Езикът на отснежващия плуг стърчеше над релсите на повече от три аршина пред холадовоза, ажурен трен, предвождащ бронирана госпожица. Над змиевидно усукания стъргач, над фенерите и прозорците блестеше ледовито двуглавият орел на Романови. На десния борд пък, върху извит като перка заслон, дъгообразна стълбица и напомнящи рибешки хриле врати към кабината на машиниста, бе изписан в цвят слонова кост върху черна люспа — номерът и името на машината:

В-Сиб 5 ХЗ паровоз „Чёрный Соболь“

— Какво става? — запита.

— Презакачват ни, от Об нататък Транссиб се обслужва от байкалски локомотиви… — отговори Фогел. — Уфф, по-добре да побързаме, Венедикт Филипович.

— Ще ме плашите ли сега? Ледняшкият агент ще ме гръмне пред очите на всички?

— Уфф, пред очите на всички едва ли ще ви гръмне, но и така сме пред очите на всички!

Така си беше, пристигането на „Черния Самур“ бе привлякло от тази страна на влака стотина пасажери; който не беше слязъл, надничаше през прозореца. За щастие вече отминаваха последния вагон с купета. Огледа се през рамо. Един човек на перона не зяпаше зимлязния паровоз: слаб, изправен силует с фес, с бастун в ръката. В отговор на погледа му Юнал Таиб Фесар поздрави с пурата.

С помощта на Степан метнаха сандъка във вътрешността на вагона. Последен вътре се покатери Фогел; затвориха вратата зад него и отупаха длани.

Обръщайки се, попадна под мълчаливия поглед на агентите и mademoiselle Филипов.

— Да?

Кристине скръсти ръце на гърдите си.

— Чакаме.

С усилие се въздържа да не започне да гризе ноктите си.

— Добре. Вие, Павел Владимирович, Олег Иванович, извадете го и го положете тук. А вас, Степан, ще помоля да отворите шкафа, в който доктор Тесла държи машината, на която работеше вчера сутринта, когато ви посетих тук. Имам нужда също така от кабелите към него. А и някакви конструкторски схеми с описание… е, нищо, така и предполагах. Кой от шкафовете е?

— Този.

— Имате ли ключове за катинарите?

— За тези ли? Не. Но докторът също не ги отключваше. Ето тук, виждате ли, беше пробил дупки, нещо като отверстия, които запушваше с гумени тапи. Той идваше така всеки ден и пъхаше тези телове и пускаше това в себе си, тфу, казвам ви, Ваше Благородие, знаех си, че така ще свърши тази работа, и него също го молих, но какво да се прави, какво можеш да направиш, трябва да се слуша началството, и само гледах как се трови човекът с тая нечовешка гадост — какво възнамерявате да правите, Ваше Благородие?

— Да го свържа с гадостта. Как се включва?

Изтеглиха тапите от дъските. Степан измъкна иззад сенника служебното куфарче и извади оттам връзка ключове. Порови в тях известно време, поглеждайки с недоверие. Чакаше се. Mademoiselle Филипов изстена подканващо. С дълбока въздишка Степан отвори шкафа със солните стъкленици и извади кабелите. Този с менгемето накрая (охранникът бе стиснал челюстите му върху кристал) и този с иглата — кой ли трябва да влезе отдясно, а кой отляво? Паметта подсказваше веднъж един образ, втори път тъкмо противоположен. Погледна питащо към стария агент. Той отстъпи назад, закривайки се с ръката с ключовете.

— Е? — настояваше госпожица Филипов. — Какво сега? Знаете ли изобщо какво правите?

Стоеше с кабелите в ръце пред шкафа, запечатан с бандерол:

Tesla Tungetitum Company.

— Е, какво пък, и тъй и тъй ще имаме възкресение à l’improviste. — Пъхна кабелите в отворите и в скритите зад тях машинни гнезда. — Fifty-fifty. Как се включва това? — Но вече усети разтърсването в събуждащия се механизъм, прах и стърготини се посипаха от шкафа. В някое от гнездата трябва да се намира главният превключвател. Не видя дим. Какво захранваше този генератор? Беше ли свързан към външен източник на електричество? Размерите му, сравнени с тези на трите големи генератори, които заемаха по-голямата част от вагона, показваха, че това е по-скоро някакъв миниатюрен прототип.

Плю си на дланта, после сложи пръст на спусъка, върху оголената игла.

… И се отпусна към пода.

— Е, добре — каза и се свлече по дъските, търкайки със сакото си нерендосаното дърво на шкафа. — Добре. Нека някой… най-добре аз. След малко.

— Вие отново правите това! — извика госпожица Филипов. — Изпадате в същата зависимост, в каквато и Никола! Боже мой, затова ли го пъхахте в сандъка, затова ли тръскахте останките му, за да се убедя, че вие може би сте това, което говорят за вас — lying bastarci^[3] — всичко е истина!

— Не всичко може да бъде истина — измърмори и повдигна ръка към очите си. Черни петънца блещукаха по повърхността на кожата или вече под кожата; понякога, когато крайникът изтръпне, във вътрешността на дланта се подреждат бяло-розови мандали^[4], но сега изглеждаше така, сякаш там се сражаваха помежду си живи телца мрак и светещи телца. Погледна с лявото око, погледна с дясното. Във вагона цареше полумрак, светлината падаше през зарешетените прозорчета, отчасти затулени от купищата опаковки. Във въздуха се носеха милиони частици прах; всички те сега танцуваха и се променяха в златисто и всички хвърляха собствени сенки — това изглеждаше неправдоподобно, но можеше да се види с клинична прецизност, всяка прашинка отделно, черни петънца, бели петънца, златни петънца; цялата вътрешност на вагона бе разпарчетосана на калейдоскопични отломки от цветове. Калейдоскоп, да, това бе точната асоциация — доколкото те продължаваха да се въртят, да запазват космическото си движение, малко оставаше — и ще прескочат в съвършено друга конфигурация, хайде, хайде, и това вече няма да бъде вагон, това вече няма да бъдат дъски, това няма да бъде труп.

Това няма да бъде труп. Вдигна поглед нагоре. Тримата агенти от охраната стояха около него със сериозни лица, Олег с жълта кърпа в шепата, Степан с ключове, притиснати към гърдите, Павел с ръка, пъхната под сакото, с ръка върху ръкохватката на нагана, фигури от икона, всяка на своето място — Павел по средата, Степан отдясно, Олег отляво — всяка със свой атрибут — оръжие, ключове, кърпа — всяка с предписана му от Бога роля, троица чиновници на царския порядък.

— Стъкло — каза. — Силиций. Камъни. В краен случай метал. Намерете нещо, което би могло да се подложи под него.

— За какво? — намеси се Кристине.

— За изолация. Иначе тмечта ще се разтече от дъските, от пода. Ей сега ставам. Нека някой внимава за времето, десет минути преди тръгването на влака трябва да се върнем в Лукса. Разкопчайте жилетката и ризата на гърдите му. Има ли вода тук? Нещо за пиене? Какво има? Ставам.

— Имате светлина в косата — посочи Олег с кърпата. — Капе от веждите ви, Венедикт Филипович.

— Какво? Скреж?

Светлини, светлинки, светулки.

Прекара длан по главата си. Свивайки я после в юмрук, по кокалчетата и между пръстите се появиха ярки светлинки. Стисна клепачи. Под тях избухна ослепителна червенина. Отметна рязко глава назад, удари тила си в дървото, веднъж, втори път, трети път, все по-силно. Mademoiselle Филипов притича, сграбчи го за яката, дръпна го за рамото. Надигна се несръчно.

— Какви ги вършите? — прошепна тя, видимо уплашена. — Какво влезе във вас?

Сви рамене.

— Не знам. Много съжалявам. Сега може да ми се случи да… Е, може да изглежда странно. Не мога да го разкажа.

Тя прехапа устни.

— Той говореше същото! И после…

— После отиваше при другата машина, така ли?

Положиха Тесла върху три ламаринени кутии, получи се нещо като катафалка, краката на сърбина стърчаха навън, беше прекалено висок, тоест прекалено дълъг. Хващайки се внимателно за изолацията, вдигна кабела. (Навеждането обаче се оказа твърде рязко, зави му се свят.) Постави иглата върху оголената гръд на изобретателя, притисна зимлязото с отворената му длан, като сви показалеца в ръката на трупа върху пуска. Установил, че спусъкът е опънат докрай, отстъпи до шкафа.

Запечатаният генератор работеше с ниско боботене. Помпата на Котарбински изтегляше теслектричеството от тялото на Никола Тесла към стъкленицата със солни кристали.

— Повтаряше го всеки ден, нали? Госпожице Кристине?

Тя с усилие отвърна поглед от Никола.

— Да.

— Сутрин е изтеглял тмечта от себе си, следобед се е зареждал с нея.

— Да, като че ли така. А вие сега искате да го… — в другата страна? Да изтеглите от него това, което си е вкарал? Така ли?

— След изваждането на куршума от раната мъртвите не се връщат към живота. Не може да се излекува някой, който вече не е жив.

Тримата охранники стояха изправени над тленните останки на доктора, гледайки безмълвно. Олег продължаваше да стиска кърпата (от време на време изтриваше челото си с нея), Степан въртеше ключовете между пръстите си, Павел машинално пъхаше ръка под полите на сакото си.

— Казвал ли ви е, госпожице, защо го прави? — попита тихо. — Особено сега, на път, с това щеше да бие много на очи. Теслектрическият генератор му беше под ръка в купето, но за помпата трябваше да идва тук, в арсенала. Затова ли бяхте ядосана? Не можеше да го скрие, така както се е криел в своята лаборатория. Кажете ми, моля. Обяснявал ли ви го е някога? Защо го е правил? Едното на закуска, другото на обяд.

— Преди Урал, когато забелязах, че това е по-силно от него, се скарахме и… — тя спря. — Нарече го, pardon pour le mot^[5], клизма за ума. Казваше, че преди обяд му идват най-добрите идеи. А после ги записва. И че трябва… трябва… трябва…

Тя се задави от сухо ридание. Искаше му се отново да я прегърне, да я притисне към себе си, да я утеши — но тя бързо се оттегли в ъгъла зад големия цилиндър на мегарезервоара, скривайки лице в кърпичката си. А охранниците гледаха.

Тялото на Тесла изглеждаше също толкова мъртво, колкото и преди минута, дори по-мъртво, отколкото на ложето в Лукса, защото сега, с притисната към голата гръд ръка, почиваше в явно неестествена поза, като манекен върху тази ламаринена катафалка, сякаш моделиран от балсамьор в ковчега.

Приближи се, застана над Тесла. Оптична заблуда ли е, или наистина искри от сянката — въглеродни тмечки — се събират вече по миглите на сърбина? Прокара длан над лицето му. Дали след изпомпването на тмечта организмът трябва да се стопли, след като натъмленият предмет търпи охлаждане?

Олег изхлипа протяжно, отривайки челото си и веейки си с кърпата; по лицето му отново се появи нездрава бледост.

— Дръпнете се — обърна се към Олег. — Не гледайте.

— Какво? Защо?

— Това не е публична работа. Тези неща се вършат на тъмно, в тишина, под земята, зад камъка, когато никой не гледа. — Когато никой не гледа, помисли, когато няма приемственост между минало и настояще; зад завесата на Може Би. Това е само в Зимата, само в сърцевината на Леда, в соплицовите грамади, само там съществува единствено това, което съществува, и не съществува само това, което не съществува. — Излезте.

Тримата охранници се спогледаха.

— Излезте! Запалете си цигара, разтъпчете се, ще ви повикам. Хайде!

Господин Фогел кимна с глава и посегна към резето на вратата. Слънцето се изля във вагона, трябваше да се дръпне в сянката. Охранниците излизаха бавно, оглеждайки се зад себе си, Степан последен. Оставиха вратата открехната колкото една длан, процеп за потока топъл блясък, вливащ се в сутеренния полумрак.

Отиде в ъгъла зад генератора, където mademoiselle Филипов седеше върху покрита с пътно одеяло желязна клетка, опряла слепоочие в кожуха на машината.

Приседна на близката кутия.

— Минава ли ви през ум, госпожице — запита без предисловие, — че това само изглежда като нещастен случай, че е трябвало да изглежда като нещастен инцидент?

Не го разбра веднага; когато думите му достигнаха до съзнанието й, стисна устни.

— Видях го със собствените си очи. Сам се довърши с тази адска машина.

— Моля ви, помислете. Тези уреди той ги е проектирал, той ги е построил, никой не ги познава по-добре от него. Прилагал ги е върху себе си от дълги месеци, ако не и от години. Както преди това електрическите динама — пускал е светкавици през себе си, сама ми разказвахте, държал е в ръцете си мълнии, с едно докосване е запалвал електрически крушки, карал е да протекат разрушителни сили през земята, въздуха и тялото си, без никога да пострада по вина на собствена грешка или погрешни изчисления. Тогава защо сега? Сега, когато ледняшкият убиец дебне от засада и царските агенти трябва да го охраняват от зори до мрак. Случаен инцидент?

— Но аз видях!

— Видели сте крайния ефект. Дали Никола би познал веднага, ако някой във ваше отсъствие се е вмъкнал в купето и е разместил в механизма на динамомашината калибратора на силата, някое колелце, увеличаващо налягането в теслектричния поток? Почти всяко нещо може да се окаже убийствено, ако е подадено в прекалено голяма доза.

— Това може да се провери! Да се погледне във вътрешността на динамото!

Завъртя глава.

— Сега? Когато го оставихме без надзор, в отворения шкаф, в отворения сак? Вие заключихте ли изобщо купето?

— Но кой би могъл да го направи! Кой изобщо е знаел за навиците на Никола!

— Кой?

Mademoiselle Филипов отвори по-широко очи.

— Вие!

— Да, вярно е. Кой още?

— Никой! Само вие! Само на вас съм разказвала!

— А охранникът? А самият доктор Тесла — с кого още е разговарял? А хората от пражката лаборатория — не са ли могли да се информират оттам леденистите? Освен това откъде можете да знаете дали аз на свой ред не съм казал някому?

— Казвали ли сте?

— Не е там работата. — Подръпваше мустак с раздразнение. — Вие не ме слушате. Не става въпрос за това как е било и как не е било, а как е могло да бъде. Виждате ли, госпожице, слънчицето свети, лято е, небето синьо, все още стоим в Новониколаевск, Ледът е далеч зад хоризонта.

Тя сбърчи нос, издуха се в измачканата кърпичка.

— Не разбирам какво целите, господин Бенедикт.

— Моля ви за минутка внимание, госпожице. Как изглежда сега ситуацията: няма никакъв начин да установим дали Никола Тесла е загинал в нещастен случай, или е бил убит. Всички предпоставки пасват и на двете версии за едно минало събитие. Дори самият доктор Тесла не би могъл да каже коя е вярната. Убили са го или не са го убили. Във ваша власт е да изберете каква история ще се примрази — убийство или нещастен случай.

Нещо започна да й просветва. Неволно се наведе напред, сниши гласа си.

— Уговаряте ме да разглася, че са го убили?

— За разгласяване засега не може да се говори, но да, такова минало би било, хм, по-разумно.

— Трябва да лъжа?

— О, не! Да лъжете? От къде на къде! И едното е истина, и другото е истина, или поне истина в същата степен. Ще кажете „А“ — и казвате истината; ще кажете „не-А“ — и отново ще бъде истина. — Закопча сакото си, заметна крак връз крак. — Е, как ще бъде? Значит, как е било?

— Но защо?

— Защо да се съобщи убийство би било по-разумно за вас? Мисля, че това е очевидно, вземайки предвид контракта на доктора с царя и задълженията, които след пристигането в Иркутск…

— Защо за вас е важно да е така? — Кристине смръщи вежди. — Какво ще спечелите вие от това, че ще кажат, че… — тя си пое шумно въздух, закри устата си с кърпичката. — Father Frost! Какво говореха те по време на закуската за вашия баща — че отивате да договаряте Русия с лютите — че…

Звук от плюене и шумна кашлица я прекъснаха в средата на изречението. Надникна зад генератора. Доктор Тесла седеше върху ламаринените сандъци, с едната си ръка масажираше гърдите си, с другата поднасяше към уста приготвеното от Олег канче с вода.

— Госпожице Кристине — каза тихо, — само недейте да крещите или да правите нищо глупаво…

Тя скочи. Виждайки Никола, извика продължително. Тесла вдигна глава, усмихна се. Тя се хвърли към него, едва не преобърна канчето с вода; докторът я прегърна, притисна я към себе си, целуна ръката й. Mademoiselle Филипов отново се разплака. Сърбинът гледаше над госпожицата, смутен.

Трябваше да се отиде до вратата и да се дръпне резето. Павел Владимирович стоеше само на няколко крачки по-нататък, веднага се обърна. Кимна му с глава. Той стъпка угарката, след което повика Олег и Степан.

Извади двата кабела от помпата; машината кихна, изсвистя, изхърка и замлъкна. Затвори отверстията в дъските на кожуха с тапите, нави проводниците, сложи ги в шкафа със стъклениците. Буцата сол, хваната в зимлязното менгеме, беше почерняла като въглен. Отри длани в панталона си — по кабелите се беше насъбрала студена влага въпреки дебелата им изолация.

Агентите стояха около Тесла, безпомощно отпуснатите рамене и размекнатите, блажени физиономии казваха всичко.

Сърбинът изпи остатъка от водата.

— Пресъхнало ми е гърлото — изхриптя.

После събра очите си като кривоглед, гледайки вътре в канчето, и захихика с тънко гласче. Това направи призрачно впечатление: Никола Тесла не се държи така.

— Не знам — каза Павел.

— Диша — каза Степан.

— Жив е — каза Олег.

Тесла остави деликатно канчето. Кристине Филипов седна на коленете му. Шепнеше й нещо на ухото. Тя се забавляваше да закопчава ризата на стареца.

— Трябва да се напише в рапорта — каза Павел.

— Че е жив, а не беше жив — каза Степан.

— Че е жив — каза Олег.

— Проверявах пулса му. Нямаше пулс. Не дишаше.

— Може да сте се заблудили.

— Не сте лекар.

— Бяхте изнервени.

— Бях, вярно е, бях.

— Сам виждате.

— Жив е.

Засмя се под мустак. Гледаха го. Разтвори ръце.

— Само спеше.