На 24 октомври пуснаха в движение Зимната железница. При възстановения мост, както съобщаваха вестниците, е поставен засилен военен пост, очакваха се нови акции на япончиците на Пилсудски. Официално бе потвърдено продължаването на задължителния военен данък, затова пък ситуацията на пазара на зимлязо и тунгетит се успокои, а генерал-губернаторът отпусна малко юздите: освободиха повечето мартинисти, оставяйки в затворите главно водачите на стачки и безредици, цензурата позволи на „Сибирски вестник“ да публикува статии за тези събития, а делегация на промишлениците-абластници направи посещение в Цитаделата. Пан Порфирий Поченгло не беше включен в състава й. По-късно пан Поченгло отново пътува по бизнес дела из целия Сибир, като със сигурност е използвал случая, за да разнесе тайната кореспонденция на движението за независимост и да уговаря съратници в конспирацията. Изпрати визитка с име и адрес във Владивосток, където трябваше да отидат бегълците, за да бъдат безопасно транспортирани през Пацифика; беше посочил и адрес на харбинска фактория в случай, че възникнат някакви затруднения по пътя. Двата комплекта фалшиви документи щяха да бъдат доставени преди заминаването от Иркутск.

По обичая на добрия гражданин на Империята се учеше да забелязва червейните движения на Историята, като четеше между редовете цензурираните статии.

Както съобщават от Енисейск, там е бил убит мъж, който откраднал голям брой патрони от митническата служба. Във връзка с това убийство полицията е разкрила широка мрежа от заговорници, членове на таен клуб. В помещението на този клуб е намерено голямо количество маски, ритуални приспособления, патрони, кинжали и друго оръжие. Арестувани са голям брой лица. Някои от тях са направили много важни признания.

Междувременно обаче, въпреки удобната железопътна връзка с Кежма, от Министерството на Зимата не идваше никакъв сигнал за решение по неговия въпрос. Нито хората на генерал-губернатора, нито Шембух, нито Ормута, нито дори онзи чиновник блондин, никой от тях не се появи с ново указание или да разпита за баща му; явно вече не се интересуваха от Батюшка Мароз. А знаеше, че не е така. При следващото посещение в делегатурата — планираше наум — ще трябва да им поиска конкретни неща. Ще потърси и онзи, хилавия субект с черните зъби. Ще разпита за първите експедиции в Зимата, за участието на баща му в тях, за Ачухов. Сигурно се е запазила листата на техните участници, някакви доклади, отчети; имперската бюрокрация не би позволила една акция да пропадне без цял шкаф хартии и хартии за хартиите. Със сигурност разполагат и с нещо повече за Отец Мраз. От картите и копията, пъхнати му в ръцете от блондина, не можеше да се изведе нищо полезно. Оттатък Кежма вече е Смъртоносната Изотерма — там ли е отишъл баща му? — но в началото е можело да се проникне и по-нататък, трябва да има някакви свраки, които помнят това. Но как да ги намери? Тяхната работа е такава, че не се заседяват в Иркутск, а се скитат с месеци по Сибир на лютите. А може сега да поостанат в града за по-дълго.

Защото настъпиха мразовете на байкалската зима; мразовете, а с тях и мъглите, подобни на желе: при минус петдесет, минус шейсет градуса Целзий влажността във въздуха се пресичаше до гъста емулсия, която можеше да се реже с нож. Господин Шчекелников излезе преди изгрев и му показа как се реже мъгла: с ножа надолу, с ножа встрани, острието хоризонтално, за да хване по-широка линия — така очерта в застиналата мъгла квадрат горе-долу метър. Фигурата увисна в неподвижния въздух. Студът растеше и изглеждаше, че силата на Леда е вече толкова голяма, че започва да се пресяга и в миналото: огледа се през рамо и видя в тази мъгла тунела, издълбан от движението на тялото, формата на тялото отпреди пет, десет, двайсет крачки, останала като трайна гледка — замразено минало. Хора, животни, шейни, всичко, което се движи, се отразяваше в стоящата мъгла с вериги от дупки, материални сенки от несъществуващото. Можеше да види с очите си и почти да опипа битието отпреди минута, четвърт час, час (ако вятърът от Ангара беше слаб). Минус петдесет, минус шейсет.

На когото не се налагаше непременно да излиза, си седеше вкъщи до печката. В камините фучеше като в повреден самовар. По прозоречните миражостъкла парата ставаше на капки, от мокротата избликваха цветни фонтани; миражостъклото никога не обрастваше със скреж. Покривите на зданията и гърбовете на лютите зад прозореца плаваха над носещите се много бавно маси небесноцветна мъгла. А тук — под керосиновата лампа, с чашка най-прекрасен чай, в плюшения, разгрят четвъртмрак се зае с писане на писма до Полша.

И така — най-напред до Зигмунт, придружено със запис за трийсет рубли. Много ли напират кредиторите? Заседна се в този Сибир. После до Алфред. Заседна се в този Сибир, гореща благодарност за препоръката до пан Велицки, няма съмнение, че той спаси живота на нижеподписания. Теоретичните трудове лежат непипнати, затова пък се практикува логическо инженерство, за каквото не си и сънувал. Как върви докторатът в Лвовския? Появи ли се нещо интересно в логическата математика à propos теорията на Котарбински? Нека изпрати някакви нови статии, с които човек може да поспори, преди мозъкът му да е пресъхнал докрай.

Написа и до Болек, напомняйки му за себе си след толкова години. Какво ново при него? Здрав, нали? Как му върви? Колко катедрали вече е построил? Дали пък не се е оженил? Нека отговори на този иркутски адрес. Тук се хвана на работа, порядъчен гражданин е, ще успее да върне на братчето всички заеми, ето първата вноска. А нищо чудно съдбата така да завърти човека, че да се озове и на американския континент — ти само посочи сигурен адрес, на който може да бъдеш открит в близките година-две. Твой любящ брат, Бенедикт.

След здрач, след чашка вишновка, после втора и трета — дойде момент за писмо до госпожица Юлия. Какво ново — нищо ново, само дето работи. Ха, госпожицата не е и предполагала, че Бенедикт Герославски ще се хване някога на порядъчна работа — ето как пътешествията в екзотични страни променят човека! (Плюс помпата на Котарбински, разбира се!). Но каквито и странни, външни причини да се търсят тук, каквито и оправдания да се изнамират, госпожицата няма да каже, че и това не е истината за Бенедикт Герославски. Защото във Варшава — с въшливия ъгъл у Бернатова, с корепетициите и други припечелвания на черно, с просията у евреите, хазарта — тези неща му изглеждаха възможни и логични, но не и някакъв постоянен щат, не нормално, банално бъдеще? Дали тази неоформеност на незрялата възраст, тази изменчивост в характера е в Лятото математически, биологически неизбежна — като стадий на какавида в живота на светулките? А може би всичко щеше да тръгне по съвсем друг начин, ако не беше именно госпожицата — ако не беше онова нейно докосване, мимолетно, топло — ако не бяха пламенните обещания — великите планове — цялата онази несбъдната бъдещност — вината за това е на госпожица Юлия! Вината е на госпожицата и госпожицата знае това! Че повярва на нещо, което не съществува!

Писма, писма, писма, с формални поздрави, с изкусна калиграфия, върху плътна, гланцирана хартия, нагъсто окопейчени — един от по-малките дребнобуржоазни ритуали, така както тихите следобедни срещи в домашен кръг, неделният обяд, сериозният правителствен вестник на закуска и вечерното кафе в клуба за джентълмени, където, като у Вител, се разговаря свободно за бизнес интереси и флиртове, за политика и война.

Купи си часовник „Филип“, на сребърна верижка, с гравюрка на герба на Иркутск на капачето, лежеше много мило в дланта. Заставайки сега пред огледалото в разкопчан сюртук, с проблясващата полудъга на верижката отстрани на закопчаната жилетка, под тъмносинята английска вратовръзка — съвсем не се питаше кого ще видят непознатите, не се замисляше дали този и онзи детайл се връзва с картината и какво би могъл да означава в техните очи, дали случайно не е лъжа; не мислеше за това дори под тъмлинната аура, проблясваща в огледалото, току-що отъмлен. От няколко седмици не беше се виждал с Тесла; възползваше се редовно от помпата на Котарбински в неговия апартамент в „Нова Аркадия“ на път към Мармаладницата, но Тесла по това време го нямаше в хотела. Mademoiselle Filipov казваше, че Никола на практика не напуска Обсерваторията; там нощува и дори се храни там. Отново е престанал да спи, разговаря със себе си на много езици, движи се леко трескав, пуска през главата си килотъми тмеч и киловолти електрически ток.

Беше му изпратил писмо.

Драги Б. Г.,

предполагам, че това, че не сте ме посетили все още в новата лаборатория, се дължи единствено на извънредната Ви заетост. (Понеже и Вие сега работите в областта на черната физика!) Има ли промяна в плановете Ви по ОНЗИ въпрос? Мисля, че съм все по-близо до решението на нашия проблем; моля Ви да не предприемате никакви ходове, преди да сме разговаряли. Каня Ви!

Предан Приятел,

TGI

„TGI“, което ще рече „Tesla the Great Inventor“.

Доктор Тесла се беше настанил на партера на Физическата Обсерватория на Императорската Академия на Науките, в складовите помещения на гърба. Зимлязни кабели с дебелината на ръка във влакнеста изолация преминаваха през коридори и стълбища, окачени под таваните, в издълбани в стените ниши — до подземията, до изкопания кладенец, където Никола се беше „включил към Пътищата на Мамутите“. Той — тоест неговите машини. Но нали в това отношение няма особена разлика.

Гигантска тунгетитна бобина за високо напрежение — тор^[1], омотан със стотици аршини тунгетитен кабел — заемаше цялата ширина на склада. Разположили я бяха на самия край на дългото помещение, до стената, защото когато бобината работи, никой не може да мине безпрепятствено покрай нея. До самия вход са подредени зимлязни кондензатори и мегагенератори. Никола прилагаше генераторите в контролирани резонанси за измерване на съпротивлението, реактивността и индукционната сила на теслектрическата бобина, както и за отбелязване на техните чернофизически съответствия; но най-ефектни бяха експериментите, при които бобината се превръщаше в тъмлечоносна система, свързана със самата Земя, тоест с Пътищата на Мамутите.

— Ще проникна при тях с взлом! — заканваше се Тесла и — в шинел, с ръкавици, защитни очила, самурен калпак — дърпаше машината за ръчката, а работниците зимовници с азиатски лица и дебел слой потъмлина закриваха очи и колкото се може по-скоро се омитаха от лабораторията. — Ще открия тази честота, гръм да ме удари!

Лют мраз бухаше от бобината и матов скреж покриваше сплитъка от проводници и корпуса: оттам се образуваха капки и въздухът замръзваше. Тъмлината се изливаше от машината на гъсти вълни, хвърляйки при най-малкия уред толкова интензивни лъчесенки, че без миражостъклените очила човек не можеше да ги погледне дори и с крайчето на окото. Нисък, зловещ звук — протяжно бучене, от което косите се изправяха и кожата сърбеше — се разнасяше по зданието и се изливаше далеч на улицата. („Голос Байкала“ публикува писма с жалби от обитателите на околните кооперации).

После започваха теслектрическите изпразвания. Черни мълнии, в букети от дузини, стотици, милион, се изстрелваха от бобината и като гладни пиявици се впиваха за секунди ту в един, ту в друг предмет, виеха се, множаха и деляха, начупвайки се и изправяйки, след което изведнъж прескачаха някъде другаде. При което се разнасяше трясък и трещене и студен повей изпълваше лабораторията. Някои въглени светкавици достигаха противоположната стена на склада, на повече от четиридесет аршина. Затова тук нямаше как човек да се скрие. Тесла неведнъж беше поразяван така. Но нищо не предприемаше.

— Студът дори не се усеща — казваше. — Стоящият на земята човек не оказва съпротива на тмечта.

В страничен склад, една врата по-нататък, беше си устроил работен кът повече за занимания с теория, по-малко ориентиран към практиката; на втория етаж имаше стая, приспособена за спалня, но почти не я ползваше. Тук, долу, точно над подземията и Пътищата на Мамутите, държеше в клетки мишки и плъхове, които подлагаше на опити по зареждане с тмеч и изпомпване на тмечта от организма. Светлокос руснак с лице, гъсто нашарено от сипаница, водеше документацията от експериментите: Саша Павлич, биолог, препоръчан от професор Юркат. По-рано Саша бе работил над феномена на приспания във вечната замръзналост живот.

Помещението беше затоплено. Хвърляйки шинела, Никола побърза да запише новите резултати; не разполагаше с бюро, за работата си използваше дългия лабораторен плот, долепен тук до стената под полици с най-различни уреди и детайли от уреди. Забеляза преносима помпа на Котарбински на ръчка, а също и пробит чайник. В кош зад масата стояха дълги термометри и бастуни с пръчковидни зимлязни антени — тмечометри, както научи по-късно.

Саша тъкмо хранеше мишките, които тихо църкаха. До всяка клетка достигаше кабел, зимлязният кабел обхващаше чрез тясна скобка един от крайниците на гризача. Документацията лежеше в отворени кутии върху клетките, сортирана по вертикала: Партия на Първата Седмица; Партия на Втората Седмица, на Третата Седмица et cetera. Приложените снимки представяха черно-белите телца на животинките, замразени на камък — и вътрешностите на гризачите, разкроени посмъртно. Павлич беше очертал и разписал идентифицирани области като центрове на заболявания.

Тесла се приближи и погледна над рамото му, беше по-висок с цяла глава.

— Добре, засега само мишки и плъхове.

— Теслектрическият ток ли ги е убил?

— Well, както с всичко, има си граници и на натоварването с тмеч, което организмът може да приеме без риск. Или от която може да се лиши без вреда за здравето. Отъмления плъх го убива страничният ефект от препълването на организма с тмеч: мразът. Оттъмления, плъхът с изпомпана тмеч — хм, тук причината е по-дълбока. Тези петна — Тесла показа с пръст в бялата памучна ръкавица — това са огнища на мълниеносно разраснал се тумор.

Уплаши се.

— Помпата на Котарбински предизвиква рак?!

— Не, не, няма повод за безпокойство. Мерим това вече доста прецизно: жив организъм от тази величина побира около седемстотин скотоса^[2]. Във всеки случай след изпомпването на седемстотин производителността на помпата драстично пада. Може да се предполага, че теслектричната вместимост на човека е няколко десетки пъти по-голяма. Онази помпа, от която се ползвате в моя апартамент в хотела, не изтегля напрежение, по-голямо от една десета нокт^[3] — тогава колко часа би трябвало да се помпате? А туморните ефекти констатирахме едва след пълното изпомпване на тмечта от организма.

Никола Тесла отчаяно се стараеше да улови феномена на черната физика в конкретни количествени измерения, да ги опише чрез математически зависимости. Таблиците, окачени тук по стените, запълнени с гъсти изчисления, стълбици от цифри, нестройни схеми — много напомняха онези от криофизическата лаборатория на Круп. Повечето изчисления Тесла извършваше наум и наум конструираше своите машини; по таблиците дращеха главно Павлич и още един помощник на сърбина, някой си Феликс Яго, изпратен му с препоръка от Личната канцелария на Императора от Петербургския Институт: възрастен, фин инженер, с монокъл и папийонка, който в този момент пресмяташе с гумени ръкавици черните кристали и ги пакетираше в миражостъклени буркани, които след това биваха запечатани с печатите на Императорската Академия на Науките.

Прочете на таблиците символите на черната физика на Тесла. За единица заряд тмеч е приел 1 скотос, σ, дефиниран като теслектрична вместимост на 1 грам хигроскопичен цинк ZnCl₂. Тмечта (W), протичаща във времето t, се характеризира с интензивност (I_w), измервана в нокти, n. I_w = ΔW/Δt. Налягането на тмечта, наричано също теслектрично напрежение (UW), тоест измерваната в тъмове, φ, „сила“, с която теслектрическият поток запълва носителя, зависи от напрежението на потока и от теслектричната вместимост на носителя — която е различна за различните материали и структури. Защото тук вече действат закони, специфични за теслектричеството. Никола се заприказва при таблицата, изписана с няколко паралелни връзки уравнения, различни за всяка от представените най-горе фигури: кълбо, шестоъгълник, почти двуизмерна гладка повърхност, дълъг цилиндър. Вглеждаше се в тях, сякаш искаше да прогори таблицата с погледа на дълбоко поставените си очи, в този момент много тъмни, като набъбнали с тмеч; бял кичур падаше на острата лицева кост, дори не го забелязваше. Несъмнено съществува някаква „структурна константа“, Q, която не произтича от химическия състав на обекта, а изключително от неговия строеж, от пространствената форма и топлинните процеси, протичащи в него, и от тази константа зависи тъмлинната вместимост на предмета, както и неговата способност да поема и вероятно дори темпото, с което той генерира тмеч. Защото — да, да, господин Бенедикт — всяко тяло постоянно събира в себе си постепенно тмеч дори и в пълна теслектрична изолация, поради самия факт на своето съществуване. При това — а го измерваме възможно най-точно — без да се употреби никаква енергия.

— Сигурно не говорите за perpetuum mobile, докторе?

Лицето на Тесла се изкриви в гримаса.

— Неведнъж са ме обвинявали в научна наивност. Perpetuum mobile, ха! Патентовал съм вече няколко такива версии на диска на Фарадей. Представи си, господине, еднополюсно електромагнитно динамо, където токът се индуцира от магнитното поле на Земята. Ако вземем достатъчно голям диск или съответно бързо въртящ се, или изпълнен в материал с хилядократно по-висока проводимост…

— Електрически свръхпроводници?

— Да. Бихме имали самозареждащо се динамо: генератори, черпещи от енергията на планетата. Или от космически енергии: вземи два такива диска, един на земята, другият увиснал над нея, изложен на космическото лъчение, и ги присъедини от двете страни към кондензатор. Или вземи толкова дълги кабели, така че единият край да е заземен, а другият изхвърлен в космическото пространство. Са ли това някакви магични машини, които нарушават законите на физиката? Не, това са просто безгоривни двигатели, които черпят енергия отнякъде.

… Но тук имаме работа с напълно различен механизъм. На колко милиарда скотоса трябва да изчислим заряда от тмеч на Земята? Структурната константа ни показва най-ефективните тмечоносни конструкции.

Помисли си за криофизическата „температура на подреждането“ и мярката за ентропия. Дали в измерванията на тази константа Никола е приподредил на отделните предмети някаква обективна мярка за ред, някаква скала на единоправдата? Съществуват ли повече и по-малко „правдиви“ геометрия и стереометрия? Коя равнотопла форма представлява от само себе си по-голям порядък: кълбото или кубът?

А човекът? Колко близък до Истината е Homo sapiens?

Тмечта тече самоволно по линията на теслектричното напрежение, но от човека така няма да изтече, макар че, от друга страна, той е съвършено податлив на натъмляване от въздуха, от земята, от водата.

По същия начин стоят нещата и с леда — с помощта на професор Юркат Тесла вече разграничи над стотина вида лед, всеки от тях с различно поведение в теслектрически ток.

— Подозирам, че това има нещо общо с неговата молекулярна структура — как са се подредили частичките вода по време на кристализацията. Моите зимовници седят там долу, в кладенеца, и дълбаят със зимлязни игли от жила в друга глациална жила. — С помощта на зъбчати щипци Тесла изтегли тапата и си наля минерална вода в чашата. Носеха му тук бутилки с такава вода от „Нова Аркадия“. — Стигна се дотам, че при постоянно налягане в генераторите мога да позная цвета и замърсяването на леда, към който съм се включил само по звука на работещите машини.

— Помпате тмеч от Пътищата на Мамутите?

Докторът отпи от водата.

— О, да, помпам, но работата съвсем не в това. Моите генератори я променят в електрически ток, така че в това отношение съм си самодостатъчен. Само, надявам се, не мислите да вземате това като оръжие срещу лютите!

— Искрено казано…

— Смятате, че възнамерявам да изпомпам цялата тмеч от Пътищата на Мамутите?

— Когато говорехте за цялостни решения, помислих…

— С лъжичка в океана?! Драги ми господине!

— Тогава как?

Тесла за момент се вслушваше в ехото на далечен глашатайски барабан, някаква асоциация изведнъж отклони мисълта му от разговора; трябваше да изчака минута и повече, едва тогава изобретателят замига и се върна към темата сякаш нищо не се е случило.

— Идеята се появи у мен още през деветдесетте години на миналия век. Разбира се, прав сте, господин Бенедикт, тогава нищо не знаех за теслектричността и Леда; никой не можеше да знае. Работих над система за общосветовен безжичен телеграф. Как се разви цялата работа с Маркони, е отделен въпрос; обаче моята идея — как да ви го кажа най-разбираемо… Представете си балон, напълнен с вода до точката на напрежение на гумата. В балона има отвор с тръба с бутало — натискаш буталото, в балона се впръсква вода, балонът се разширява. Инсталирай в различни места повече такива бутала — ще се издигат и падат в ритъма на твоите впръсквания. А сега замени балона със Земята, водните потоци със земни токове, а буталата — с приемно-предавателни станции. Вълните пренасят информация, но вълните пренасят и енергия, за което все така никой не мисли. Представи си отново, че предизвикам експлозия в тази вода — вълната върви през балона — разпознавам нейната честота и помпам буталото в синхрон с нея, като непрекъснато увеличавам амплитудата — след известно време балонът трябва да се пукне. По същия начин ще се пукне и Земята.

— Искате да унищожите планетата? — засмя се. — Ще се освободим от лютите, наистина, но се съмнявам царят да е имал точно това предвид.

Тесла въртеше бавно чашката в ръката си, загледан в люшкащата се вода в стъклото.

— По онова време се разходих един следобед заедно с познат от моята лаборатория на Хюстън Стрийт, близо до Уол Стрийт, в подземията на един от небостъргачите. По това време там правеха някакви ремонти, сградата беше празна, безлюдна. Носех в куфара си механичен осцилатор. — Показа с другата ръка колко малък е бил той. — Прикрепих го плътно към една от стоманените подпори на сградата. Настроих честотата на трептенията на осцилатора така, че подпората влезе в резонанс. След няколко минути цялото здание се тресеше като в треска; други небостъргачи в съседство също се тресяха; изобщо околността изглеждаше като по време на земетресение. В мазето се вдигна прах и пепел, чувахме вече сирените на пожарната — грабнах чук и разбих осцилатора.

Спасихме се в последния момент. Даа. С помощта на този миниосцилатор бих могъл да срина Бруклинския мост за по-малко от час.

… Земята вибрира с честота един час и четиридесет и девет минути. Да кажем, че детонирам тон динамит точно на такива интервали, всеки път увеличавайки силата на възвръщащата се вълна. В определен срок от време Земята трябва да се разпадне, предполагам, не се съмнявате, господин Бенедикт.

— Но вие не искате да разтрошите Земята — каза, вече без усмивка.

— Of that you can be sure.^[4] — Прокара бялата си длан по циганския нос, лъчесянка просветна в тъмното око. — Но за теслектрическия ток по Пътищата на Мамутите също съществува резонансна честота. Трябва да съществува.

— Откъде тази сигурност?

— Забравихте ли от какво е започнало всичко? От удара!

Наля си от водата в друга чаша.

— И точно това опитвате с тунгетитната бобина?

— Тогава ще построя тъмлинен чук, който ще разбие всеки Лед. Или поне… — Тесла въздъхна и приседна на ръба на масивния лабораторен стол. — Бях заспал и… Не се учудвайте, спя, спя.

— Присънило ви се е…

— Да. Че един ден по този начин ще срина целия Град на Леда. Не пренебрегвайте предчувствията за бъдещето! Винаги съм имал талант за ясновидства; веднъж спасих човек от смърт в железопътна катастрофа благодарение на подобно озарение. — Той се замисли. — Смъртта на моята майка — също най-напред я видях в облаците.

— Всички тук предупреждават за клопките на ониромантията. Видяхте ли сънните роби?

— Excusez-moi.

Тесла отиде до шкафчето в ъгъла, извади малко шишенце, изсипа нещо върху ръкавицата — трябва да вземе таблетките си. Обърна се с гръб. В другия край на помещението Саша Павлич, седнал над микроскопа, поглеждаше с любопитство. Намигна му. Саша се изчерви и се наведе над окуляра.

Разходи се покрай масите, наредени край стените. В сравнение с безпорядъка в Лабораториите на Круп тук цареше направо идеален ред. А нали това беше партер, над Пътищата на Мамутите. Може би са имали късмет и засега лютите ги отминават. Или във всичко това присъства ръката на mademoiselle Кристине. Мина покрай тунгетитното огледало с прогорен знак, напомнящ пентаграма, машинално докосна блюдата на аптекарската везна, щракна веднъж и дваж ключа на мраколампата под червен абажур (складът притъмня за миг, като че залят от мръсносива морска вълна), погледна във вътрешността на огледално кълбо…

— Не пипайте! — изкрещя Тесла уплашен.

Дръпна се крачка назад.

Тесла притича, изключи нещо в основата на Стойката с кълбото. До него стигаха доста дебели кабели в противотмечна изолация. От кълбото излизаше хоризонтално дълга миражостъклена ръка с допълнително монтирани някакви оптични уреди. Отдолу бяха разположени дузина измервателни уреди с часовникови дискове.

— Бомба теслектрична, що ли?

— Уфф. Je vous demande pardon. — Огледа се за инженер Яго и сниши глас. — Не е бомба; на практика това е тъмлинна лампа, но… — Тесла се приближи още повече; позата издаваше стеснителна поверителност. — Някъде преди повече от трийсет години конструирах първите генератори на Лъч на Смъртта, Death Ray Devices. Тези лампи можеха в частица от секундата да дезинтегрират циркон и диамант. Вижте, строежът на такова светлинно оръжие е много прост: сферата, облицована отвътре с отразяващ материал, малко като лайденска бутилка, и грудка полиран въглен или циркон или рубин, включен към източник на енергия. Светлината се отразява вътре, като се концентрира лавинообразно върху камъка. Пуфф, и той се изпарява! Или използваме цинкови плочи, изпускаме този акумулиран импулс от светлина навън — и какво оръжие! Ако имах средства, за да работя над него в подходящо по-голямо време кой още би водил войни, когато един по-бърз от окото лъч би изпепелил от разстояние стотици мили цели армии?

… За съжаление никой не се заинтересува от изобретението. Тук обаче имам възможност да проверя в действие тъмлинната версия на Лъча на Смъртта. Като концентриращ камък използвам криовъглерод или чист тунгетит. Полученият тъмлинен лъч поразява с толкова ниска температура, че досега не съм успял добре да я измеря.

Вглеждаше се в кълбото със стъклена човка, чешейки се по гърба на ръката.

— Замразява, но не унищожава?

— Не знам все още за какво може да е полезно на практика — нямам твърде много време за тези експерименти. Мислех да се съсредоточа върху бобината Т и резонанса на тмечта в Пътищата на Мамутите, той, както ви казах, трябва да представлява главният предмет на изследванията — в задната част на двора строя прототип на тунгетитор, — но се оказва, че отново някакви политически интриги издигат прегради пред работата ми. Изглежда местният губернатор, как му беше…

— Шулц.

— Възможно е. Този Шулц изпраща в Петербург пасквили как аз прахосвам държавно имущество за частни изследвания, а Победоносцев ми слага прът в колелата при всеки сгоден случай, все по-трудно ни е да си доставим чист тунгетит, а само за скелета на тунгетитора се нуждая от шейсет пуда — с една дума, трябва да направя някаква демонстрация, за да успокоя царя. — С дискретен жест на главата посочи към инженер Яго. — Оттук и Бойната Помпа и всички нейни ръчни варианти — виждате ли, приятелю, мисля за вас, — убедих ги, че това са един вид умалени оръжия срещу лютите и че трябва да изпробвам действието им върху организми в Мраза. Quid pro quo, не си представям, че по този начин биха могли да изпъдят лютите и да спрат Леда — в най-добрия случай лютите ще слязат обратно на Пътищата на Мамутите — и тогава какво? Пак ще копаят кладенец след кладенец, да строят Бойни Помпи на всяка верста? А Ледът ще остане, както си е бил. Не, не, mon ami, с него трябва да се справим в самия източник, so to speak.

… Но за да ми дадат време за това и да имам развързани ръце, трябва да им представя ефектен театър. Така изглежда животът на изобретателя и иноватора: никой няма да разбере идеите му, защото ако ги разбираше, сам щеше да изобрети всичко; затова истинският иноватор трябва да си осигури съмишленици с харизма, да ги спечели с вяра, основана на миналите му успехи, или — или именно така: с измама, с хитрост, със зашеметяващ блъф. Придобил съм през годините известен опит в това отношение.

Излавяйки ги с дълга ръка иззад масата, Тесла показа схеми и скици на тази Бойна Помпа, нарисувани на картони. Конструкцията като цяло изглеждаше наистина внушително — дорисуваният долу за сравнение човек изглеждаше като мравка. В паметта му изплуваха илюстрациите към Война на световете на Уелс — машини, по-високи от къщите, опиращи се на тънки, паешки триножия. На тази скица липсваше само лютият, който ще се разтопи под удара на Помпата.

— А ето и ползата от тази непредвидена принудителна работа: опити в областта на черната биология. — Никола махна с ръка към клетките с плъхове и мишки. — Защото най-голямата трудност, разбира се, е в това, че — кого мога да размразя тук с помпата на тмечта? — вледенени трупове, замразени животни, в най-добрия случай зимовници-каторжници — но никого и нищо в поне близко до състоянието, в което се намира le Père du Gel. Тоест, да речем, че ви дам такава преносима помпа, изпитана върху тези нещастници, а вие, воден от най-добри намерения, я приложите върху вашия баща, нали може да го докарате до смърт с това, нямам представа, може да предизвикате някакъв термичен или тъмлинен шок или друг непредвиден ефект. — Върна се в своя ъгъл и си доля още вода. — И тъй, въпросът е: какво да се направи, за да постигнем сигурност?

— Какво искате да кажете… Че би трябвало да разполагаме с някакъв друг Отец Мраз за експеримент?

— That’s right. — Тесла вдигна чашата с вода като тост. — Трябва най-напред да се научим да замразяваме така и хора, едва тогава ще сме в състояние да ги отмразяваме.

Извърна очи.

— Питате ме как баща ми се е превърнал в този… този… този…

— Вие не знаете.

— По следите му съм точно до онова място по Пътищата на Мамутите. — Погледна към клетките с плъхове, които бавно замръзваха след пълното им отъмляване, скреж покриваше кожухчетата им, слюнката се вледеняваше в муцунките. — Мога ли да разменя няколко думи с професор Юркат?

— Той замина за седмица или две в Томския университет.

— Ах. — Почеса китката на ръката си. Беше дошъл тук направо от „Нова Аркадия“, чувстваше съвсем ясно теслектричния поток — всмукването на тмечта в организма — като движението на тази студена вода през глътката. А дали не е единствено самовнушение след думите на Тесла. — Кога мислите да започнете с опитите върху хора? Доставиха ли ви тези осъдени?

— Всъщност бих искал да знам повече, преди да започна да рискувам с човешки живот. Затова ще ви помоля: оставете засега настрана мисълта за спасителни експедиции и тайно размразяване на баща ви някъде зад Полярния кръг. Ако успея, цар Николай ще получи, каквото искаше, и Ледът ще изчезне изобщо от Земята — по-скоро, отколкото някой е предполагал.

— Значит, ще пропъдите Зимата, ще изтребите лютите.

— Такава е идеята.

— Тогава откъде тази сигурност, че le Père du Gel ще преживее подобно Размразяване?

Никола Тесла се смути, разпери ръце, главата му клюмна на белия нагръдник, изгърби се, оправи шарфа под брадата си, изхръмка нещо под нос на непознат език, отново разпери дългите ръце. Едва в такива моменти личеше колко много е остарял, колко уморен е: бръчки, сенки под очите, съвсем не от тъмлина, тънка кожа, опъната върху острите скули. Обикновено това не се забелязваше: Тесла владееше тялото си абсолютно, навитият за постоянна будност ум не му позволяваше да почива, да се спре, да изнемощее.

— Имате един изключителен баща между хората — каза, — и тъкмо това е цената: страх, смущение и несигурност. — Тесла остави чашата. — Да ви дам мазило за ръцете?

В делегатурата на Министерството на Зимата трябваше да се яви чак след пет часа, а госпожица Елена заминаваше вечерта; затова най-напред тръгна към Полската Библиотека.

На листче, пъхнато в бележника, си беше записал задачи за проучване. Последната, девета точка се отнасяше за Балонния Безсловесник, към когото го насочи госпожа Гвождж с точност около месец. Библиотекарят, който се движеше с бастун и имаше перде на лявото око, потвърди, че да, тук се съхраняват годишниците на всички периодични издания от Байкалския Край, в това число и ежедневната Иркутска преса. Помоли за 1919 година. Библиотекарят го заведе до склада на гърба на помещението и показа с бастуна си кутии с ламаринена обшивка. Ето, сам виждате какво е положението тук.

Полската Библиотека — въпреки поредното, за кой ли път, щедро дарение на Клуба на Счупената Копейка — не можеше да излезе от състоянието на перманентна катастрофа: с последователност, достойна за лихвар или китайско проклятие, тя падаше жертва на лютите, измръзващи се през нейните хранилища и библиотечни зали. Не помагаха пренасянията във все по-скъпи, все по-отдалечени от Пътищата на Мамутите локации; не помагаха четвъртите етажи и сутеренните караули. За пети път в рамките на три години се наложило спешно да се евакуират цели сбирки. Сега вече бяха прекратили усилията за пренасяне в нова сграда — когато смръзлякът се придвижил по-нататък, изчистили и изсушили помещенията и разопаковали всичко обратно. Повечето мебели обаче ставали вече само за подпалки; още не са купили нови и затова книгохранилището бе затрупано от камари кутии и пакети, образувайки по този начин в празните пространства лабиринти, напомнящи малко лабиринта от зимлязни стелажи и шкафове в Лабораториите на Круп. Човек се движеше из Библиотеката като червей във вътрешностите на спящо чудовище. Във всеки момент — често почти под краката — се разнасяше трясък и грохот, от който косите се изправяха: изскачаха паркетите, разкривени от минаването на глациария. Сива мазилка падаше от таваните на дълги кори.

След като откри годишниците, подвързани в големи половинпудови книги, ги пренесе на масата до прозореца в главната зала, недалеч от бюрото на библиотекаря. Старецът отвори дневника с вписванията. Пъхна трирубльовка в кутията за дарения.

Седна до масата и отвори голямата книга.

Историята започва през 1882 година, когато инженер Саломон Август Андри взема участие в първата научна експедиция на Шпицберген. Тогава го завладява идеята за достигане до Северния Полюс с помощта на аеростат, тоест в коша на водороден балон. Саломон Андри работел в шведско патентно бюро, бил е член на градския съвет на Стокхолм и пропагандатор на идеята за еманципация на жените вследствие на промишления прогрес, а в науката се прочул с публикации, засягащи феномените — да, да! — феномените на топлопроводимостта. През 1896 година конструирал аеростата „Орел“, истинско чудо на тогавашната техника; получил за своето начинание покровителството на Шведската Академия на Науките и дотации от кралската хазна и от Алфред Нобел. На 11 юли 1897 година „Орел“, с господата Андри, Фрьонкел и Стриндберг в коша, стартира от Шпицберген. В коша се намирали също така клетки с пощенски гълъби, с които Андри възнамерявал да изпраща информации за хода на експедицията. Последната вест от „Орел“, получена на Шпицберген, носи дата 13 юли, 12 часът и трийсет минути. На борда всичко е нормално. Това е третото съобщение, изпратено с гълъб. Андри.

… Търсенето на аеростата и екипажа продължава и до днес. Шведите не жалят пари, нито усилия. Дълги години акцията е била ръководена от брата на Саломон, Ернест Андри. През февруари 1900 година по света се разнасят първите слухове за намирането на останките от „Орел“ в Сибир. Помощта си предлага княз Кропоткин, резидиращ по онова време във Великобритания, член на Британското Кралско дружество. Той дори изготвя карта с обозначено мястото на катастрофата при изворите на приток на Енисей. Ловци, златотърсачи и тунгуси години наред донасяли различни метални, дървени и платнени останки, настоявайки за обещаните награди. Ернест Андри дисквалифицира телеграфично поредните находки. По-късно, след идването на Леда, комуникацията с помощта на телеграфа става невъзможна. Из Сибир кръжат поредните слухове, легенди, митове, все по-фантастични. Между тунгусите е жив разказът за кацането на „летяща лодка“ на планината Того Мар. През 1918 година Того Мар, заедно с Иркутск, Алданските планини, Джугджур и брега на Охотско море, е била вече отдавна под Леда. Тогава златотърсачи, наети от Лензото, срещнали край Олекма, в подножието на Статските планини, човек, когото пресата по-късно кръстила Балонния Безсловесник.

… Не говорел, това първо. Имал физиономия на европеец, което се разкрило напълно едва когато го обръснали от многогодишната брада. Бил вече много стар и изнемощял; липсвали всички пръсти на краката му, липсвали ушите и много от пръстите на ръцете, всичките зъби, мразът отнел и лявото око. Намерили го без дрехи и багаж, освен няколко животински кожи. Лошо съшити. Оттук се появила хипотезата, че години наред е живял между туземците. Не реагирал на руска реч и изглежда изобщо не разбирал това, което му говорели, което му комуникирали с жестове и гримаси — а това вече било много странно в Страната на Лютите. Каторжниците от известно време вече не били дамгосвани, както се правело по-рано — с буквите „КАТ“ на лицето, по дланите, — затова в самото начало хората на Лензото не изключвали, че това може да е някакъв затворник-беглец; но не. Бързо си спомнили за „Орел“. Изпратили го при швед геолог, който работел някъде край река Лена. Междувременно държали Безсловесника в помещение до склад в лагера край Олекма. Докторът го изследвал и установил, че без никакво съмнение това е зимовник, необикновено издръжлив на студ: някои части от тялото му били напълно нечувствителни на допир, дотолкова смразен бил в тях метаболизмът. А въпреки това старецът се движел, дишал, ядял, отделял, сърцето му биело (макар и много бавно). Изпратили следотърсачи да тръгнат назад по следите му — след петнайсетина версти следите свършвали.

… Държали го в този малък склад цяла седмица без един ден; сутринта на седмия ден там влязъл човек със закуска и се оказало, че Балонния Безсловесник вече го няма. Не бил излязъл — прозорците били зарешетени, дори здраво заковани, а вратата заключена от външната страна с резета и ключалка. Подът от дъски от лиственица бил разбит, дъските разтрошени, изтръгнати; но Безсловесникът не би могъл да прокопае тунел под склада, почвата била замръзнала на камък. Предположението, че лют е излязъл от Пътищата на Мамутите и го е откраднал, също не било логически издържана: за една нощ глациалът не би успял да се измрази и да се вмрази обратно; да не говорим за това, че всички в лагера са щели да забележат резкия спад в температурата, а половината от уредите, оставени в складчето, са щели да се спукат или да пострадат по някакъв друг начин. Претърсили втората, магазинната част на складчето, до която Безсловесникът имал достъп. Не открили никаква следа и там от него, само отбелязали тази особеност, че някои от шкафовете с припаси били напълно разбити — в статията в „Иркутски Новости“ журналистът плете фантастични спекулации, свързани с факта, че това били шкафове, обковани със зимлязо, добре запоени, а Безсловесникът не разполагал с никакви инструменти, за да разпори зимлязната обшивка. Със силата на волята си ли ги е разнищил?

… „Новости“ поместват единствената фотография на Безсловесника, която успели да направят; някой в лагера над Олекма е разполагал със стар апарат, използван при геоложките документации. На снимката — не много ясна, едрозърнеста, но поне репродуцирана тук на половин колона — двама мъже в кожуси с качулки и с миражостъклени очила, поддържат отстрани за лактите значително по-нисък, отслабнал до скелет нещастник, почти гол. Нещо, което беше трудно да се твърди със сигурност, както и да се каже каквото и да било за подробностите на вида му: мъжете стояха на фона на бели ледени хребети и заснежената тайга, но около Балонния Безсловесник зееше на тази стара фотография черна дупка, петно от гъста отъмленост, а вместо чертите на лицето на Безсловесника, вместо очи, коси — в тъмнината, уловена в обектива, проблясваха само няколко чертици лъчесянка, сякаш звездни констелации на нощното небе.

… Тази история достига до Байкал през пролетта на 1919 година, статиите са писани въз основа на разкази от втора и трета ръка. Под най-обширната, поместена в „Новости“, беше подписан някой се „АГГ“. Записа си инициалите.

Погледна отново листчето с въпроси. Явно не на всички ще се намери отговор в книгите, но — например — какво всъщност е търсил баща му в орографическите трудове на Бохданович? В архивите, изсечени от господин Шчекелников от смръзлината в старите кантори на Хорчински, не се намериха никакви конкретно насочващи данни, със сигурност нищо, по което би могло да се проследят бащините Пътища на Мамутите. Все така нямаше представа как му е щукнало в ума да тръгне тогава на самотна пилигримка в Зимата — и закъде всъщност се е отправил — и по какъв чернофизически метод се е замразил в Батюшка Мароз.

От кутиите на научния отдел библиотекарят, вече много по-склонен да помогне, довлече петнайсетина тома. Както бързо успя да забележи, сибирхожетовските карти на Пътищата на Мамутите и изобщо геологията на Сибир до голяма степен се основава на откритията и трудовете на трима поляци: Александър Чекановски, Ян Черски и Карол Бохданович. Чекановски (заточеник след Януарското въстание) е съставил най-старата геологична карта на Иркутското генерал-губернаторство, със специално отчитане на Байкалския Край; преди това са се ползвали все още от такива стари и непрецизни картографии като записките на Даниел Готлиб Месершмит от експедиция, изпратена по заповед на Петър Велики през 1723 година. И тук първата изненада: картата на Чекановски заедно с всички нейни копия, обработки et cetera, е била поставена под възбрана от царската цензура. Чекановски се е отправял в експедиции и до Тунгуска, Чулакан. Неговите палеонтологически бележки обхващат първите изследвания на изкопаеми мамути. В Усть-Балей край Ангара открил гигантски подземен музей на юрската флора и фауна. През 1875 година за тази, засекретена днес, карта получил златен медал на географското изложение в Париж. Руското Географско Общество му издействало амнистия и освобождаване от каторга. Но цяла година по-късно Чекановски се самоубива по неизвестни причини.

… Имал е ученик, Ян Черски (също заточеник след Януарското въстание, само че по-млад). Черски от самото начало се специализира в геологията на Байкал. В Болоня е бил удостоен с награда за картата на езерото и заобикалящите го планини. Доказа се: запечатана от Рапацки и Победоносцев, всички екземпляри иззети от публично разпространение. За какво става въпрос! Преглътна ругатнята. Черски е живял в Иркутск. От името на Сибирското отделение на Руското Географско Общество е провеждал изследвания над Долна Тунгуска. Отивал още по-далеч — въз основа на неговите карти на Индигирка и Колима са открити големи залежи от въглища, цинк, злато. Колекционирал минерали и изкопаема фауна. Търсел е следи от мамути. В долината на Катунга изкопал праисторически човешки останки. В Петербургската Академия на Науките няколко години правил изследвания на остеологията на бозайниците от кватернера въз основа на сбирка от десетки хиляди кости, изкопани в Сибир. Умрял през 1892 година по време на поредната експедиция.

… Карол Бохданович е бил геолог по образование, не по каторжническа съдба. По време на строителството на Транссибирската железница е ръководил една от изследователските групи, издирващи полезни изкопаеми по трасето. През годините 1893–1894 за пръв път работи край Байкал. Вероятно е изготвил някакви карти; със сигурност е разполагал с картите на Чекановски и Черски. Достъпната в Библиотеката editio castigata — Материалы па геалогии и полезным ископаемым Иркутской губернии — не съдържа тези карти. Запитан за тях, библиотекарят обясни, че най-новите научни трудове в тази област, както и повечето преиздания на по-стари публикации върху Сибир са по същество editiones expurgatae, старателно прочистени от хората на Рапацки, а често и от самия Победоносцев, от всякакви сведения и знания, които могат да наведат читателя на търговските тайни на Сибирхожето. Само поклати глава. От една страна — та нали не обискират частните домове, не цензурират сбирките на всеки човек, който се интересува от геологията на Сибир. От друга страна, това са учреждения, към техните действия рядко може да се приложи мярката на обикновената логика, чиновникът изпълнява разпорежданията на висшестоящите не защото вижда в тях някакъв смисъл, а защото това са инструкции отгоре. Адвокатът Кужменцев сигурно би го изразил по-силно: не се опитвай, млади момко, да се досещаш за причините за решенията на царските учреждения, от това само можеш да полудееш. Чешеше кожата си. Винаги си има някакви причини!

… Вестта за Леда заварва Бохданович на Кавказ, където издирва нефтени находища. Върнал се обратно на Байкал, пристъпва към системни проучвания. Иркутск току-що е преживял пожара и Зимата на Лютите. От север се завръщат със сензационни известия първите експедиции до района на Удара. Бохданович е бил винаги в добри отношения с народите на Сибир, автор е на спечелилите гласност писма в защита на чукчите. А тук се появява и Александър Черски, син на Ян, ученик на Бенедикт Дибовски. Черски-юниор и Бохданович си сътрудничат от 1911 до 1917, или поне по това време в техните библиографии личат заглавия, подписани и от двамата. През 1914 публикуват О холад-железной руде и возможности нахождения ледовых руд на Дорогах Мамонтов. Това е може би първият път, когато в научна студия се появява формулата „Пътищата на Мамутите“, по-ранни цитати не намери. Никъде не е заявено направо, но изглежда, че именно Бохданович е бил откривателят на Пътищата. Почти по същото време Александър Черски издава Бурятски Дневници. Полската Библиотека ги няма в колекциите си. Представи си как един мразовит ден на 1913 година е станала важната по своите последствия среща между Черски, Бохданович и бурятския шаман. Може би идеята се е родила след прочитане на трудовете на Черски-баща за изкопаните в Сибир мамути.

… Бохданович и Черски публикуват все по-малко, започвайки от 1917 Бохданович напълно замлъква — а всъщност продължава да работи интензивно, за което може да се прочете в тогавашната Иркутска преса. Отправя се между другото до Последната Изотерма. Финансира го Източно-сибирското отделение на Императорското Руско Географско Общество, или de facto Сибирхожето. Загива в Баргузинските планини, при неуспешен опит да взриви соплицово с помощта на избухливи материали, през август 1922 година. Официалното следствие приключва бързо: нещастен случай; но по тона на тогавашните статии може да се съди, че са били налице противоречиви версии.

… През януари 1923 година тръгва куриерско писмо със заповед да бъде заловен Александър Иванович Черски. Списъкът на обвиненията включва недотам уточнени политически престъпления, кражба на търговски тайни (на Сибирхожето?) и принадлежност към забранена от държавата религиозна секта.

… През февруари 1923 година избухва втора стачка на шаманите. Разгаря се война по Пътищата на Мамутите. Сгъстяват се оградите от трупни мачти около Града на Леда. А скоро след това — скоро след това Негово Императорско Величество Николай II сключва договор с Никола Тесла.

Протегна се върху неудобния, изкривен сколиозно стол. Паркетът стреля под краката му. Не трябва да храни надежда, че от тези късчета История ще прочете някаква истина за миналото. Разбира се, тук се водят политически и търговски битки по най-високите етажи, нямащи нищо общо с перипетиите на Филип Герославски. Върна се в мисълта към разговора с блонд-чиновника в Министерството на Зимата. Трябва да го намери и да го разпита — какво всъщност е очаквал от Сина на Мраз? Нищо чудно, че му предаде това копие на Сибирхожетовата Карта на Леда така потайно, след като те самите цензурират дори частичните, вече минали през цензурата карти. А може това да не са те? Може да е някоя друга фракция? А може тъкмо от частичните, специализирани карти — от тях да идва заплахата? В крайна сметка зимлязните дружества работят по свои карти, нито Рапацки, нито Победоносцев нямат достъп до техните библиотеки, концерните държат архивите си в Берлин, в Кьонигсберг, Виена, Ню Йорк, наемат собствени геолози като Филип Герославски.

Погледна още веднъж хронологията на заниманията на Черски-младши и Бохданович. Можеше да се обзаложи, че някой високопоставен наистина е искал да се отърве от тях… До какво ли опасно знание са се добрали? Баща му е търсил картите на Бохданович още през 1918. Досетил се е по-рано, отколкото те самите? Защото след това Черски и Бохданович със сигурност са чули за Батюшка Мароз. В 1921, в 1922 година. Трябвало е само да съберат две и две. Ако…

Библиотекарят му подаде кърпичка. Благодари и я уви около лявата си ръка, изтри капките кръв по стола и по ноктите на дясната ръка. Библиотекарят завъртя предупредително пръст. Само да остави петна по книгите.

Ако — ако тази трансформация на човека в човек-лед не е единично, неповторимо чудо, докоснало единствено Филип Герославски (а разумът не иска да се съгласи на чудо), то би трябвало да съществува някаква обща рецепта, установяваща условията, при които и други хора са в състояние да стъпят на Пътищата на Мамутите.

Хипотеза: Бохданович и Черски са узнали тази рецепта.

Кому най-много зависи тя да бъде засекретена?

Хм, от най-висшестоящите играчи тук се очертават по принцип пет фигури за разгадаване: генерал-губернаторът Шулц-Зимовний и Александър Александрович Победоносцев тук, на място, както и — царят, Распутин и Рапацки там, на Голямата Земя. Шулц обаче иска да се възползва от Отец Мраз за преговори с лютите; Шулц трябва да бъде изваден от петимата. Царят едва ли би прибягвал до такива тайни методи. Война с лютите да; но убийство на геолози и цензуриране на карти? Рапацки — неговите мотиви са най-малко ясни. Распутин — е, да, Распутин е луд, но с известен риск може да се предположи, че тъкмо той пръв би пропагандирал идеята за подобни самозамразявания и би повел мартинисткото братство по пътя на Батюшка Мароз. Остава Победоносцев. Той има мотив, има възможности и е тук, на място. Седи на върха на своята кула над Иркутск в облак от тъмлина и без скрупули унищожава всичко, което заплашва неговото Царство на Леда…

Къде е Александър Черски? Крие се от охранката, вероятно вече е на другия край на света. А сътрудниците на Бохданович и Черски? Техните буряти? В състояние ли е Победоносцев да цензурира цялата сибирска етнография?

Измолен, библиотекарят намери няколко ценни старини, между които editio princeps на Дневник от московския затвор, от градовете и местата на Адам Каменски: първото, както каза, полско описание на Сибир. Попаднал в руски плен в средата на XVII век, Каменски е изпратен на заточение в Якутия, където опознава вярванията и обичаите на сибирските народи. Не много след него се появяват записките на Шенницки, Лях и Пьотровски. За бурятите и тунгусите пише Юзеф Кобилецки в Известия за Сибир и пътешествия в Сибир през годините 1831, 1832, 1833, 1834. (Всички автори дотук — заточеници). А ето го, разбира се, и Маурици Август Беньовски с неговата История на едно пътуване и необичайни събития, а в добавка — моля, заповядайте — Анхели на Словацки. Изглежда, че половината произведения, посветени на земите и народите на Сибир, са излезли под перото на поляци. Единственият съществуващ речник на якутския език и култура е съставен от Едвард Пекарски, също заточеник. Последният том на този речник, сигниран „Санкт Петербург, 1921“, съдържа обширен раздел, посветен на тунгетитната война, която водят якути и буряти по Пътищата на Мамутите. На предпоследната страница на изданието забеляза все пак огромния печат на управлението на цензурата към Министерството на Зимата. Провери номерацията на страниците: липсваха общо осемнайсет страници. И тук са рязали! И то от книга, вече публикувана, издадена, продадена!

Библиотекарят го посъветва да отдели по-скоро внимание на етнографските повести на Шерошевски, в литературата може да се прокара нелегално повече истина, защото изкуството да се цензурира фикцията тоест лъжата — е прекалено изтънчено занимание за чиновническите умове.

Вацлав Шерошевски започва успешно кариерата си на етнограф (Дванайсет години в страната на якутите му носи златен медал от Руското Географско Общество), за да навлезе постепенно все по-дълбоко в областта на литературата. В която впрочем също се справя превъзходно. Предпоследният му роман под заглавие Абаас ми каза описва перипетиите на млад полски заточеник, който, след като забогатял от търговията със самурени кожи, основава, заедно с ловец с якутска кръв, фирма, която изкупува кожи от местните обитатели на значително по-високи цени, като с това позволява на бедните автохтонни жители поне да се измъкнат от мизерията и да си построят по-солидни юрти в сравнение с плъстените. Което довежда до такъв страничен ефект, че — микроикономика в практиката — ловците обръщат гръб на неговите конкуренти и героят все повече забогатява, спечелвайки си при това голямо уважение сред народите на Сибир. И когато Ледът се стоварва над Подкаменна Тунгуска, когато огънят унищожава Иркутск и започва треската за тунгетит и зимлязо, нашият герой благодетел е в най-добра позиция, за да инсталира голям синдикат на свраките и да изпомпва милиони рубли от Сибирхожето. По този начин обаче бързо се озовава в центъра на войната, водена от шаманите на буряти, тунгуси и якути за господство над Пътищата на Мамутите. Най-напред му биват отнети сънищата: по време на почивка на тялото духът му е откраднат и подложен на най-различни мъчения. Героят се обръща за помощ към своя съдружник, който му довежда стар якутски шаман, едноръко джудже, водено от vendetta, от желание за мъст срещу американските стоманени гиганти и пруските оръжейни концерни. Този чорт-магьосник обяснява на героя природата на войната. И така — в човека има две души, душа кут, свързана с материалния свят, и душа сюр, свързана със света на нематериалното. На свой ред душата кут се състои от ийе кут, вбита в тялото като чвор в дъска, буор кут, кръжаща около тялото като куче на верига, и салгин кут, която по време на сън излиза от тялото и…

Едва след дълъг интервал от време усети, че някой е спрял до масата и гледа през рамото му в книгата. Огледа се. Някакъв мрачен дангалак, косата му в Йертхаймов цвят, морковочервена. Стискаше под мишница брошура, екземпляр на За азиатския произход на руския деспотизъм на Маркс.

— Добър ли е?

— Моля?

— Дали е добър, питам. Романът на Шерошевски.

— Хм, знаете ли, господине, аз търся тук повече достоверна информация, отколкото литературни качества…

— Но нали го четете! — прихна рижият. — Добър ли е или не!

Позна го: господин Левера, „нашият местен графоман“, нещастна жертва на таланта на Шерошевски.

— Много добър — каза, събирайки бележките си. — Човекът си има талант от Бога.

Онзи клатеше глава.

— И аз смятам така. — Протегна лапа като лопата. — Теодор Левера. — Изправи се, стисна десницата му. — И каква информация търсите?

Отговори с общи приказки за интереса си към ролята на местните вярвания в историята на полската сибирска геология, както и към случая с Балонния Безсловесник, който, като вълнуваща сама по себе си загадка, би могъл да заинтересува всекиго. Междувременно отчете при библиотекаря книгите, които вземаше за вкъщи, заплати таксата. Попита го за адреса на редакцията на „Иркутски Новости“.

— Аз ще ви покажа — предложи се Левера.

Господин Шчекелников пъхна овързания с канап пакет с книги под мишница и хвърли стрелкащ поглед към по-високия с половин глава писател. — Сега пък какво? — попита го, докато слизаха по стълбите. — Прекалено много червенокоси се въртят около вас. — Имате нещо против червенокосите? — Никой не ги обича, а от тази ненавист растат твърди проклетниците. — А аз се боях, че наистина имате някаква причина да подозирате господин Левера! — Нали не съм извадил ножа.

На шейната седна до кочияша. Докато Теодор Левера се настаняваше отзад, от лявата страна, Шчекелников го огледа още веднъж и дваж през рамо.

Кочияшът изплющя с камшика, конете дръпнаха в мъглата; впрягът остави след себе си тунел, изрязан в дъгоцветната емулсия. Облицовките от зимлязо и преохладени материали, видими по високите фасади, разстилаха наоколо вълнисти ореоли, моментни послеобрази от светлина, разложена в цветове и яркост — и то преди още човек да е надянал миражостъклените очила. Изглеждаше така, сякаш над Града на Леда отново възлизат Черните Сияния, макар че никакви изтъмлявания не се забелязваха по следобедното небе.

— Къде е тази редакция?

— Хей там, надолу по улицата, няколко пресечки.

— Благодаря.

— Моля, моля, и без това се канех да ида при тях през седмицата, да измъкна нещичко за залежали стихчета. — Левера се зави по-плътно в катеричите кожи и погледна над миражоочилата. — Прощавайте, аз, разбира се, ви познавам, тоест чувал съм, виждал съм ви…

— У Вител.

— Да. Аз запомням такива неща, колекционирам: лица, имена, клюки.

— Познавали сте баща ми.

— Не, не съм имал удоволствието. Той не се движеше в тези среди. Щях да знам, ако… Никога не се е появявал в кафенетата, в салоните и клубовете.

— А за Александър Черски — чували ли сте? Къде може да се е дянал сега?

Смръщи вежди.

— Каквото съм чувал — чувал съм, че работите при Круп. На Черски това не му помогна. Нае се в Тисен, а половин година по-късно — преступник.

— Министерството на Зимата…

— Моля ви, аз, разбира се, не знам кой, защо, как, за какво — но наблюдавам Иркутската сцена повече от петнайсет години и със сигурност мога да предвидя някои неща, като гледам самата форма на процеса, без да познавам вътрешните зависимости; по същия начин, както гледате отвисоко носещите се в танц по паркета и лесно можете да отгатнете по движението що за танц е това, без изобщо да виждате стъпките на всеки крак поотделно, нещо повече — дори без да чувате мелодията.

— Ще ме вкарат в някаква политическа провокация, това ли казвате?

Левера посочи с жест на главата квадратните плещи на Чингис Шчекелников.

— А този какъв е? Гръмоотвод явно. Добре разбирате за какво говоря. По-добре вземете присърце този мой съвет: свършете по-бързо, каквото трябва да вършите, и им изчезвайте от очите, преди да видят във вас следващия Черски. Дошли сте да навестите фатера си, нали така? Ами хайде, де!

Ядоса се. Колко може да бъде плашен човекът! Наистина ли всички тук виждат така истината за Бенедикт Герославски: жертва на бащината съдба?

— И вие просто ей така, от добри чувства, ме съветвате, без изобщо да разчитате при случай на някаква благодарност от страна на Сина на Мраз, както всички останали, така ли? — изтърси заядливо. — Че ще извъртя някакъв магичен пазарлък с лютите, а като го постигна, ще спомена доброжелателния графоман и по този начин ще преобърна Историята, че от Теодор Левера ще излезе нов Сенкевич, да?

Избълва в мраза и мъглата последните думи и веднага се уплаши, че сега пък онзи със сигурност ще избухне; избухна — но със смях.

— Бедният царевич! Никой не вижда малкия Бенедикт, всички виждат сина на велик баща! — Чак се извъртя изпод кожите и с оръкавичената лапа го тупна по гърба, разкикотен; хвана се за подлакътника, за да не полети напред. Левера блъвна тъмлиста пара, мъглоцветна белота се стече на шубата му, а чернотата на кожата се надигна към очите му. — Щом някой е настроен приятелски, ти, нещастнико, веднага подозираш интереси, скрити в приятелството със Сина на Мраз; ако някой е настроен враждебно — той е враг заради фатера. — Продължаваше да се смее. — Може би по кръчмите ходиш преоблечен, incognito, запознаваш се с девойките под измислено име? Така ли е? Или още не си паднал дотам, а? Горкичкият!

Левера пооправи шала на лицето си, скръсти дългите ръце на гърдите, скрити под кожата.

— Впрочем — само един човек може да устои на фаустовското изкушение: истинският артист. Творецът!

Охо, помисли, не трябваше да дава аванси на графомана. Сега ще се надуе, ще се наперушини, ще се изпълни със сериозността на пророк и ще започне да лее душещипателни баналности.

— Та помислете само — продължаваше господин Левера, — какво толкова може да му предложи дяволът?

— Как какво, успех — измърмори, — известност, слава.

— Но какво общо имат известността и славата с успеха? За това ли става въпрос — глупаците да издигат автора до небесата и меценатите да го обсипват със злато за творчество, което, както сам той най-добре от всички вижда, не представлява никаква ценност? Даа, такъв успех може да продаде дяволът на твореца — само че кой творец ще даде душата си за нещо, за което сам ще знае, че е Лъжа, евтина имитация на истински успех?

— Хм, тогава нека го хвалят за наистина велико произведение — не може ли дяволът да продаде такова?

— Може. Но по какво то ще се различава от обикновения плагиат? Ще вземе авторът кредит за великолепие, не от него сътворено, но с гаранция, че никой смъртен никога няма да научи за измамата. Сам той обаче — творецът — а всъщност нетворецът — той ще знае, че не е творец на този шедьовър. Тогава какво е купил? Отново само е разменил нематериалната душа срещу материални, обикновени блага и срещу този вкус на пепел в устата: съзнанието за Фалша.

— А не може ли дяволът да направи така, че човекът просто сам да напише такъв истински шедьовър?

— Тоест — какво трябва да направи сатаната? Да омагьоса писателя, така че от перото му да се изливат думи, без той да си дава сметка за това?

— Не. Просто…

— Да?

— Да направи така, че той наистина — наистина да извади от себе си този шедьовър.

— Значи да замени човека, който не е бил способен да го напише, с човек, който е способен на това — да му замени живота, паметта, опита, характера — така ли? Кой според вас би помолил дявола за помощ в едно такова самоубийство: вземи нещастника, който стои пред теб, заедно с душата му, а на това място постави друг, само че със същата фамилия и лице — кой? Май само идиотът.

— А за какво е нужно така отведнъж целият човек да се променя…

— А как иначе? Ако изкуството беше игра на случайността… но то е плод на реда! Когато пиша точно това, а не друго изречение, то не е защото над главата ми в този момент прелетя муха или съм си човъркал в ухото, а защото то произтича от всички предходни изречения, а всички те заедно — от моите предходни мисли, а тези мисли — от целия ми живот, който ме е довел до тях. Всяко истинско произведение на изкуството е образ на Историята — историята на неговия творец, историята на света, който го е породил. Няма под Леда богопомазани художници, каквито, както чувам, в запада на Европа са се нароили, по чиито картини няма да познаеш дали ги е създал разумен човек с предварително намерение, или някой полусляп безумец, който се е докопал за първи път в живота до четка и бои. Няма тук блаблаисти и абсурдисти и стихоплетци-мърлячи и балетмайстори, обсебени от Дионис. Не!

Редакцията на „Иркутски Новости“ пулсираше от живот. Днешното издание вече беше на път към машините, но явно това не беше намалило оживлението и врявата, царящи в стаите и в коридорите. Омазани с туш и мастило редактори, словослагатели с боя по ръцете и дрехите, разпространители с наръчи свежо напечатани вестници и машинни копия на големи транспаранти, куриери в кожуси и шапки от миражостъкло, с очила, пришити директно към дебела маска, закриваща лицето, не свалящи ги дори в помещенията на редакцията, изтичващи тутакси на студа; освен това някакви жени, които ги подгонват, още и кочияш или портиер, подвикващ над главите — изглеждаше така, сякаш през тесните коридори на „Новости“ текат истински тълпи. Подобно темпо на работа и бързина на пулса, с който тупти животът между хората, помнеше от кантората на Friedrich Krupp Frierteisen AG. Тракаха пишещи машини, тряскаха се врати, шумолеше хартия. Естествено, необходимо е да се наемат на работа голям брой непълнолетни за разносвачи, защото в Страната на Лютите телеграфът, телефонът и радиото бяха безполезни. Но беше попаднал в редакцията в момент на такова пренаселване, че да се промъкне от стълбите до другия край на етажа, до стаите на старите редактори, щеше да му отнеме четвърт час и би му струвало няколко дребни контузии — ако не бяха мощните тела на господата Левера и Шчекелников, които му пробиваха път. Когато един разфучал се запъртък с машинопис в ръцете налетя право на писателя, той го цапна за яката и повдигайки го във въздуха, го постави на аршин встрани и зад себе си; а там господин Шчекелников хвана напиращия малчик и тоже го премести безцеремонно на една ръка разстояние. По такъв начин си пробиваха път през териториите на Иркутската преса.

Господин Левера се запъти да урежда своя въпрос. Почука на вратата на стаята на редактора Григорий Григориевич Авксентиев, когото червенокосият писател беше идентифицирал като „АГГ“, подписан под статията за Балонния Безсловесник. Почука веднъж, и втори, и трети път; напразно. Можеше да си чука така до съдния ден: тук, пред вратата, редакционна врява, а в стаята — пъхна глава — петима мъже удрят карти на отрупаното с хартии бюро, сред облаци тютюнев дим, седнали върху пакети стари вестници, солидарно попийвайки гроздово вино от една бутилка, докато два поочукани самовара бръмчат и подсвиркват под замъгления с пара прозорец, а червен папагал дере гърло в телена клетка под тавана. Помисли, че Левера се е объркал; помисли, че е попаднал в стая на фирмени празноденстващи. Но от дума на дума — сядайте, затворете вратата, събличайте се и сядайте, де, добри човеко — и се оказа, че е той, издателят, старши редакторът, шеф на два отдела, и точно той, плешивият като коляно Григорий Григориевич Авксентиев, златното перо на „Сензация и Скандал“, и че те тук след приключване на броя се отдават на не толкова възвишени забавления. Колкото до вестника — изданието за следващия ден си се подготвя само. Че какви главные риедактари щяхме да бъдем, ако трябваше да идваме на работа само и само вестникът да отива навреме в печатницата! Но преди всичко — кой вас ви пусна тук, а? — Ами проврях се. — Ще глътнете ли за разгряване? Бог да ви благослови, господа журналисти. — Ну, Миша, роздавай. А на вас — именцето ви? — за още по-хубаво разгряване една партийка зимуха няма да ви навреди. Нали? — А с колко се влиза? — А с рубличка. — А давайте тогава!

Игра. В началото наистина вървяха рубличкови залози, но вече на третата партия се изхвърли на петнайсет рубли и ръката дори не трепна, както си е и редно, та без една червена, огнената, карта — прибра почти четирийсет рубли. От редакторите се изтръгна стон. — Я какво птиченце! Дойде да ни оскубе! — Ще си признае, Виехермайер го е пратил. — А ние се дадохме да ни подлъже! — Не, не! — възкликна. — Абсолютно невярно, това си беше случайност. Аз наистина търся тук Григорий Григориевич — каза, разбърквайки тестето за следващо раздаване — във връзка с една негова отдавнашна статия. — Казвайте! — Статия, статия! — обади се папагалът. Авксентиев почерпи с цигара. Преди да се мине от обявяванията към проверката, му припомни цялата афера с Балонния Безсловесник и какво е писал за него преди пет и половина години. Авксентиев отпи от виното, попийна чай, метна борово бонбонче на езика си. Да, имаше такова нещо, седмица или две беше голяма сензация, после, естествено, нещо друго скочи на нейното място — но какво по-точно гаспадинът иска да узнае? Да не би отново да се е появил онзи дивак? Или някакви шведи да са дошли едва сега за него? Това си струва да се отбележи! — Не, нищо подобно. Само една подробност от тогавашната статия може би ще си спомните: какво имаше в онези сандъци, които Безсловесникът е унищожил в складчето край Олекма, откъдето е избягал по чудодеен начин? — Един Господ знае, защото аз със сигурност не знам! — А ще бъдете ли така добър да проверите във вашите бележници отпреди години, в тогавашни материали, вероятно имате нещо повече записано там, не всичко отива на колонките! — Колонките! — дереше се папагалът. — Колонките! — Авксентиев само мляскаше бонбончето в дълбок размисъл. — Е, хайде, какво ви пречи да направите няколко крачки — продължаваше да настоява, виждате, богатството си залагам във ваша чест. — Тръгна.

Игра се. Идваше веднъж по-добра, друг път по-лоша карта. Свали шубата, разкопча сюртука, разхлаби яката и вратовръзката. Един от редакторите изскочи за момент да събере назаем още пари. Преброи крадешком колко суха пара му оставаше: трийсет рубли и дребни, но заедно с това, което беше в игра, защото в портфейла вече бе останал само един самотен червонец. Плесна и него на плота — какъв смисъл има да го държи самотен в пугилара? Дойде студена ръка, дойде ръка гореща, пак студена, падна до двайсет и пет. Богггатство! — кряскаше папагалът. — Богггатство! — Григорий Григориевич се върна, показа листче с ръчно изписани бележки: в разкъсаните кутии е имало запаси от тмечки. — Но какви, на тунгетит или на леден въглен? — Само толкова знам, колкото съм записал тук, ето. — Спасибо. — Е, сега не беше редно да се измъква и да бяга, ще изглежда съвсем невъзпитано, Авксентиев толкова се постара — трябва да се играе. Игра се. Повече не повдигна поглед към редакторите, очите му залепнаха за картите. Господин издателят надигна вой, че картите се бележели с кръв; намъкна ръкавица на раздрапаната до кръв ръка. Измъкнаха отнякъде ново тесте. От следващото раздаване получи само фигури на Лято; ръката бързо хвърли две рубли на купчината. Пррравда! Пррравда! — Изтръпна. Часовникът — погледна часовника — колко ли ще дадат за такъв новичък, посребрен видя кой час е. Теслектрическият поток се движеше под кожата в главоломна струя — самият допир до хладния метал преобръща мислите, разбива асоциациите. В Министерството на Зимата чакат, на масата лежи остатъкът от спестяванията му, трябва да пасува, да се извини с късния час и да излезе, това е толкова очевидно, толкова разумно и правилно — вижда как го прави, чува какво им казва, как в отговор те измърморват сбогувания… — Господата ще ме извинят, заседях се, гонят ме задачи. — Грабна последните си пари, кожата, шала, шапката и изскочи в коридора.

Господин Шчекелников четеше пресните „Новости“ направо изпод пресата. — Пишат, че на католиците светата изповед им действала добре на храносмилането. Какво ще кажете, господин Ге? — Не знаех, че умеете да четете. — Който много чете, той става глупаво доверчив към хората, сигурно сте го забелязали? — Къде е господин Левера? — Праснал е някакъв счетоводител с пишещата машина, изхвърлили го от стълбите. Тръгваме ли? — Тръгваме, тръгваме. — Отдъхна с облекчение. — Тези писарушки, господин Шчекелников, са само банда кръвопийци. — Е, голямо откритие!

В сградата на Митническата Камара отново Ден на Ентропията, защото отдавна поръчаните екипи от строители са се появили най-сетне да спасяват зданието, нови подпори под таваните ще слагат, ще изправят стените и мазилката ще освежават. По тази причина част от чиновниците е трябвало да напуснат бюрата си. Но още по-лошо: когато се промъкна покрай Шембуховия Михаил през страничната врата, за да намери онзи кльощав блондин в неговия кабинет, се оказа, че това изобщо не е ничий кабинет. А че някой някога го е ползвал? Ами виждате ли, сигурно тогава на друго място е вървял ремонт и оттам се е пренесъл тук за седмица или две. Е, тогава можете ли поне да ми кажете кой е всъщност — и го описа възможно най-точно, чак до наполеонската букла на челото. А персоната трябва все пак да е много важна тук, при вас! Канцеларистът, настанен там, повдигна очи към тавана, направи кисела физиономия, почеса се под брадата, подръпна мустак… Оттъмлен, едва след дълга минута такъв театър разбра подтекста — съвсем очевиден впрочем — и посегна към портфейла. Чиновникът престана да показва деменция само щом видя шестте рубли. — Ако не ме лъже паметта — запя, — това е комисарят Уряш. — Къде мога да го намеря? — А, за това питайте в Администрацията.

Заситни към Администрацията. Пет рубли. — Комисар Франчишек Маркович Уряш? Има такъв. Книжата му са подпечатани, ето: през първата седмица на октомври се е върнал на работното си място в Канцеларията на генералгубернаторството. — Тоест къде да го търся? — В Цитаделата, Ваше Благородие, в Цитаделата. — Но погледнете в тези книжа, де, сигурно имате там някъде Иркутския му адрес. — Частният адрес на висш губернаторски чиновник искате да узнаете? — повдигна вежди канцеларистът. — Колко? — попита с въздишка. Показа. Налагаше се да пасува, няма да има пари дори за придвижване до работа с Мармаладницата.

Повлече се назад към секретариата на Шембух, отминавайки купищата тухли по мозайката и облаците мазилка, летящи от разкъртваните стени. Никой тук няма да помогне на питащия в нищо за този дето духа, такава е културата на държавата и човека, и това се вижда дори в най-дребните въпроси; впрочем в какви трябва да се вижда? — човекът с най-обикновен произход и неголямо имущество само с тях си има работа, не с въпросите за основанията на държавата, нали, не с въпросите за войната и трона. По това мерим и различаваме Държава от Държава: по физиономията на човека на входа на учреждението, по превитите плещи и наклона на гръбнака, по силата на погледите между молителя и бюрократа.

Седна под изкривения портрет на министър Рапацки.

— Може би ще ми подпечатате и да си ида, хе? — опита се да заговори Михаил.

Татаринът се възмути.

— Трябва да има ред! Ще чакате!

— Кажете ми поне чули ли сте нещо да е помръднало по моя въпрос. Е? Дълго ли мисли да ме държи така на каишка комисарят Шембух?

Секретарят направи удивена физиономия.

— А откъде мога да знам какво мисли или не мисли началството! — След малко омекна. — А вие направихте ли някакви стъпки по вашия въпрос? Къде бяхте вече?

Не схващаше много ясно къде би трябвало да е бил. При граф Шулц? При Победоносцев? Запита за Губернаторската Канцелария. О, това е императорско учреждение, не какво да е бюро, Главното Управление на Васточен Сибир държи в свое разпореждане също и Енисейска и Иркутска губерния и Забайкалската област; сега работи под фирмата Канцелария на Иркутското генералгубернаторство, но не е по-малко сериозно.

— Говори се, че всичко зависело от политическото решение — каза. — Значи някъде там, горе, над главата на Шембух.

— Ама вие какво изобщо искате? — ококори се стъписан татаринът, та чак очилата му се окръглиха. — Когато наредят отгоре, ще се сложи печат. Не е наредено — ще чакате.

Какво да се прави, ще се чака. Влезе молител, втори, трети, четвърти; един дори Шембух прие. В коридора строителите къртеха стените, неритмичният грохот заглушаваше глашатайските барабани, които никога не са далеч. Забеляза лютия долу на улицата, зад зданието на Източносибирското Отделение на Императорското Руско Географско Общество.

Тези вечни ремонти, подпорни греди, клинове, пилони, монтирани спешно, непрекъснатото състояние на полупренасяне… Сякаш изтласкваната от Леда ентропия намира отдушник едва на равнището на чиновническата бъркотия. Може би така си върви, от структурите на атомите нагоре: грудката метал замръзва по-бързо от човека, човекът по-бързо от Държавата.

Какво от това, след като и така човекът изобщо не може да се мери с могъществото на държавата? Колкото по-дълго седеше тук, толкова по-осезаемо се чувстваше като някаква нищожна дреболия, забравена в канцеларската бездна, жалък червей под подметката на Молоха. С времето дори плашливият Михаил с физиономия на добродушен чичо, дори той придобиваше зловещи черти. А ако това беше учреждение на Лятото, в целия размах на своя чиновнически потенциал, не разтърсвано от глациалната заплаха! Нов призрачен образ се роди там, в чакалнята на Шембух: чревната система на Империята, най-жизнените й вътрешности, когато храносмилателните сокове и смляната храна и самата гореща кръв пътува от град на град, от губернаторство до губернаторство, от власт към власт — системата оплита Азия от Владивосток до Урал и Европа заедно с Варшава — бюра, канцеларии, счетоводства, делегатури и департаменти, отделения и комисариати, регистри и архиви, управления и учреждения, нейните органи — хартията, печатът, чиновникът — влиза в министериалата жила в Иркутск, излиза в Санкт Петербург, влиза в Санкт Петербург, излиза в Одеса — кръжат, смилат, управляват.

Наистина, както смятат доктор Конешин и Поченгло, човекът е осъден на Държавата до края на времената? Наистина ли няма спасение? О, ако можеше да съществуват невинни порядки и власт на съмнението! Беше ли Herr Блутфелд такъв глупав утопист? Каква свобода между анархията без бъдеще и чакалнята на комисаря Шембух?

Заби ръце в джобовете на палтото, за да овладее нездравите реакции. На тавана над бюрото на Михаил започва криволичеща черта, дълга пукнатина, която върви напряко през целия секретариат. Трябва да се избяга с мисъл от театъра на ужаса. Най-сигурният начин: да впрегнеш ума в логически операции.

Пукнатината значи, пукнатината. Хм, защото по какъв начин на практика лютият се преизмразява през стената? Как едно твърдо тяло преминава през друго твърдо тяло, така че тези сгради въпреки всичко стоят, че тротоарите, изпод които изпълзяват глациалите, не се разпадат в чакъл и прах? Лютият не пори с ледената си маса като таран — тогава щеше да обръща всичко по пътя си в руина. Той се преизмразява. Ха, дали изобщо тази ледена броня принадлежи към „тялото“ на лютия?

… Кръвта на лютите прокапва през всичко, премествайки се в температура около нулата по тайнствените начини на хелия през земя, скала и стена, както водата през сито, но го прави дори въпреки гравитацията, въпреки бялофизическите закони — една молекулярна материя, оживявана от Мраз. А освен хелия какво още? Ами да, градиентът на температурата. Него също не можеш да го спреш с никаква материална бариера. Значи ледът е само следствие от влизането на лютия в земна среда, чужда на неговата физиология: около лютия въздухът става на капки и замръзва.

… Как протича това: протичат струйки хелий, Мразът се премества, глациалната маса нараства от едната страна, разтапя се и се изпарява от другата. Не строят ли точно такъв модел физиците на Kaiser-Wilhelm-Gesellschaft für schwarze Physik въз основа на изследванията на доктор Волфке и неговите хора? Подготвяйки рапортите, беше вписвал обобщенията от десетки опити, които е трябвало да подкрепят или опровергаят тези хипотези. Че не виждаме лютите като такива — виждаме ги изключително като „затворени“ във форми, наложени от различията в средата.

… А тези пукнатини, течове, цепнатини, отклонения от вертикала и понякога пълни руини, както в Шуплестия Дворец — това са резултати от многократни промръзвания на лютите със „замърсявания“, затворени в техния лед: зърна пясък, камъни, жили лед със субстанция с по-висока крива на топене, или дори частици, отлюспени от ковчезите, както разказваше господин Гаврон. Те остават в стените и по таваните като чаената утайка върху цедката. Оттук може да се заключи, че един прясно измразил се изпод земята лют е по-опасен за човешката архитектура, отколкото лютият, слизащ по висулките от поднебесните висини; по-меки са лютите при сухо време, отколкото по време на валежи; по-чисти са на село, отколкото в промишлените градове.

… А след като промръзвайки, оставя такива следи в материята, то е възможно по тези следи на микроскопично ниво да се пресъздаде точно цялото негово подземно трасе. Ако се разполага с необходимото оборудване и бюджет за толкова мащабни геологични проучвания, би могло по този начин да се направи пълна карта на Пътищата на Мамутите…

Затръшване на врата, крясък на разгневен чиновник; събуди се от унеса.

— Но той знае ли изобщо, че аз седя тук и чакам…?!

— Знае, знае, няма начин да не знае.

— Аз съм принуден да се освобождавам от работа, за да вися тук с часове пред вратата му напразно, губя пари, може би вие ще ми ги върнете, а?

— Не говорете за пари, съветвам ви за добро, не говорете за пари.

Отвори капачето на часовника си.

— Имам уговорена среща, не мога така до мрак…

— Учрежденският час! — вдигна пръст Михаил. — Учреждението не е бардак, клиентът не е господар!

Наближаваше четири.

— Дайте ми поне хартия, перо и мастило.

Подложи на коленете си твърд картон. Михаил се наведе обратно над своята работа. Чиновник-червей, клиент-червей, всички живеят в едно туловище, хранят едно туловище.

Работниците млатеха така, че чак портретът на Негово Императорско Величество Николай II се тресеше на стената. Над храма „Христос Спасител“ зад прозореца висеше сияен облак, шапка от мъгла над тунгетитните куполи, в този час мъглявоцветни. Нямаше как да не нарежда в яда си под мустак неприлични изрази, така че Михаил веднъж и дваж го погледна изкосо над мастилницата и печатите. Държава и не държава! Власт и не власт! Свобода и не свобода!

По дяволите, как би могло да се реши това? Как да се разсече сатанинският възел?

Оправи превръзката на ръката си, натопи стоманеното перо в мастилницата.

Аполитея или за Държавата на Небитието

По какъв начин това, което не съществува, може да управлява това, което съществува?

Задавам си този въпрос, предмет на управлението, облечено в материя, погълнат от видимата, осезаема Държава, всесъществуваща чрез стотиците си хиляди функционери.

Какво е Държавата? Държавата е структура на властта на народите, посредством която едни хора управляват други хора. При това управляващите са малцина, а управляваните много, така че образно представена, тази структура има формата на пирамида или обърнато дърво.

Тя винаги изглежда по един и същи начин, независимо дали ще вземем за пример монархията, отговаряща само пред Бога, като Руската Империя, или всеобщата демокрация като Съединените Американски Щати. В тази структура винаги сме зависими от волята на индивид, който стои по-високо в нея, с изключение на самия император или президент.

Защото Държавата по самата си дефиниция представлява система за репресия и робство и поставяне на човека в зависимост от човека. А ако някой каже, че разлика има и тя е в огласяването веднъж на няколко години в демокрацията на волята на избирателите, то аз ще отговоря, че за структурата тази разлика няма никакво значение: въпросът не е в това — кой управлява, а че управлява.

Полската държава не съществува от век и половина — три други държави ни оковаха в своите властови структури. Не само че сме обект на репресии, това е репресията на друга култура, чужда нам духовно и морално.

Казват, че сме изгубили Държавата си именно заради бунтарството и анархистичните навици на някогашната шляхта. Предпочитам да виждам в това по-скоро симптом за тази полска черта, която смятам за нейна позитивна страна у поляците: симптом за стремежа именно към освобождаване на човека от Държавата. Наистина е трудно да се посочи народ, който да е така силно завладян от тази идея.

Как човек може да се освободи от Държавата? Път към това не открива нито демокрацията (както бе посочено по-горе), нито анархията. Защо не анархията, та нали Михаил Александрович Бакунин издига много сходни постулати? Ами по тази причина, че не е достатъчно да напишеш похвална утопия, трябва и да я въведеш в действие и да я защитиш в реалния живот.

А в света такъв, какъвто е, обществото, лишено от правото на собственост върху земята, на която би могло да живее спокойно, и не притежаващо армия, дотолкова силна, че да го защита на тази земя от съседите, веднага ще бъде прегазено от армиите на съседите заедно с всичките си анархистични идеи, след което ще бъде насила вкарано в структурите на тези чужди Държави. Затова решение не носят също и никакви социализми, независимо колко добре е описана по намеренията си конструкцията за велика социалистическа Държава — тя е невъзможна дори в идеалната Марксова формула, докато на земята остане дори и една несоциалистическа държава, срещу която множествата от индивиди, напълно свободни, освободени от експлоатация и фалш, ще трябва, щат не щат, да се организират отново в класи, слоеве и касти.

И ето я задачата: как да се защитят хората и земята от Държавите, без сам да създаваш Държава?

Ролята на държавни структури и изпълнители на властта би трябвало да изпълнява тук Не-Държавата, Несъществуващата Държава. Без чиновници, комисари, данъчни изпълнители, полицеймайстери и министри, без съветници и съдии. Решенията, отнасящи се до цялото общество, политическите избори, стопанските реформи, вътрешните закони ще се приемат не защото ги е наложило едно или друго правителство, избрано по един или друг начин, силно с една или друга форма на принуда — а защото не би могло да не бъдат приети. В царството на природата не съществува Държавата: гъсеницата се преобразява в пеперуда не защото кралят или парламентът на насекомите е приел постановление за нейното преобразяване и я е принудил към преобразяване, а защото то е естественото, необходимо и единствено възможно решение.

Паралелно с това как светът се покрива с Лед, се затваря цепнатината между това, което е възможно, и това, което е необходимо. Колкото по-голям е Мразът, толкова по-малка е ролята на чиновниците и всички изпълнители на власт. Накрая сам царят в Зимния Дворец ще разбере, че е станал съвсем ненужен, защото вече не издава никакви заповеди, които би могъл да не издава, и в никое от решенията си няма свободата на избор между две възможности: едната винаги добра, другата винаги лоша, и той вижда това предварително предрешено добро и зло, като заповядва това, което е необходимо (дори и когато искрено желае тази необходимост). Тогава управлява не царят — управлява нещо, несъществуващо в материален израз: необходимостта, тоест Истината.

Държавата изчезва пред лицето на необходимостта, Държавата е земният застъпник на единоправдата и няма основания да съществува в Лед. Бъдещето на този свят е аполитеята, в която човекът не зависи от волята на друг човек, а непосредствено от Историята, и несъществуващото управлява съществуващото.

Четири и петдесет и три. Сгъна ръкописа на осем и го скри в джоба на сюртука си. Грабвайки от бюрото на Михаил подготвената за печат и продължаваща правото му на пребиваване в Иркутското генералгубернаторство бумага, почука на вратата на кабинета на комисаря, след което нахълта вътре, недочакал поканата.

— Какво е това?! — изкрещя Шембух.

— Онова! — размаха бумагата.

— Йерославский! Вон!

— Сложете печат!

— Йерославский!! Пашол!

— Печат!

— Е, имате го! И вон, вон, вон!

Върна се в секретариата, затвори възпитано вратата.

— Слышал?

Михаил деликатно положи огромния печат, парафира.

— Бог ще ви накаже — прошепна татаринът, почти със сълзи в очите.

Слизайки тичешком по стълбите на делегатурата на Зимата и Митническата Камара, изпреварвайки дузините също забързани към изхода чиновници, едва ли не изгубен в тази чиновническа вакханалия, в себе си призна право на Михаил: това беше вид светотатство.

Влакът на госпожица Елена Муклановичувна заминаваше от Гара Муравьов точно в шест. Жандарми, придружени от казаци, проверяваха билетите, като не допускаха на перона никого освен заминаващите; копейковите перонни пропуски бяха безпредметни. Забеляза още повече хора с оръжие, отколкото помнеше от предишни озовавания на Гарата. От помещението пред касите, недалеч от бездарната фреска с мамута, всеки миг изхвърчаше по някой загръщащ се набързо нещастник; във всеки следващ момент жандармите завличаха там поредната жертва, смъквайки пътьом от лицето и шала и миражостъклата. Продавачите на иркутски специалитети, разположили сергиите си под отсрещната стена, се вглеждаха във всичко това с мрачни лица, подканвайки хората сякаш с по-малко жар от обикновено. Някаква нова репресия, измислена от Шулц? А може полицията да е получила поверителна информация за япончици или за ленински комунисти или други терористи? Господин Шчекелников зяпаше възхитен дъгообразната архитектура на покрива на залата, подсвирквайки под нос. А, да си гледат работата.

Понеже изпращачите на госпожица Елена нямаха достъп до перона, а още по-малко до вагона, всички бяха спрели тук, в залата. Приближавайки се, забеляза госпожица Муклановичувна да разменя тихо думи насаме с господин Поченгло. Mademoiselle Филипов, опряна предизвикателно на стената под мамута, ги наблюдаваше с безизразно лице; свали очилцата от миражостъкла, играеше си с тях машинално, така че видя очите й и смръщеното челце. Дъхът на девойката излизаше през шала на къси облачета.

Поздрави я задъхан.

— Уф, боях се, че няма да успея, проклета бюрокрация, pardon pour le mot. Никола не е ли дошъл? Може би е забравил. Къде е госпожа Уршула?

— Вече с багажите в купето. Разговаряли ли сте напоследък с нея?

— Хм, не си спомням…

— С Елена!

— Но за какво става въпрос?

Mademoiselle Кристине погледна внимателно, задържайки дълго погледа си сериозен, неподвижен, немигащ; така умеят да гледат децата, а също младите жени в състояние на учудване-страх-разочарование, когато очите им стават големи, кръгли и устната трепери, а вената на шията пулсира бързо.

— Как може така да се играе с нечие сърце! — изрече тя на един дъх. — Ама че жестоки хора сте се събрали! Вземи единия, удари другия!

— Но какво…

— Какво?! А тя защо заминава там? Смъртно болна! А вие! — Задави се и сложи отново миражоочилата. — Споразумяхте се, така ли?

— Кристинко, за Бога, за какво говорите…

— По-добре не отричайте! — Тупна с крак. — Елена ми разказа как сте я разиграли помежду си — като — като — като пакет акции!

— Но нали… Господин Порфирий… Нима тя…

Нищо не разбираше.

Mademoiselle Кристине внезапно го хвана за ръката и го притегли към себе си, до стената с мамута, повдигайки се на пръсти и сблъсквайки кожената си шапка с неговата.

— Сега ще отвлека господин Поченгло, ще ви дам време, поговорете с нея!

Не му остави и минута за отговор, веднага изтича към тях, хвана Поченгло под лакътя и докато той се оглеждаше безпомощно, го отведе към сергиите с инородски изделия. Госпожица Елена ги проследи с изумен поглед — тя също бе свалила очилата.

Свали своите. Поклони се.

— Господин Бенедикт!

— Госпожица Елена!

Същата усмивка, познаваше тази усмивка още от Транссибирский експрес.

Тя клатеше глава, сплела ръце под гърдите си.

— Ах, все пак.

— Да. — Бенедикт поправи ръкавиците си. — Сега вече това наистина е краят на нашето пътуване.

Тя позволи на мълчанието да прокапва в няколкосекундни капки.

— Тревожи се за мен — каза след дълга пауза Елена, гледайки след американката. — Съвсем ненужно.

— Ммм, винаги има риск. А ако на Пилсудски отново му хрумне да хвърли във въздуха Зимна Северна?

— Е, едва ли ще взривяват влакове с невинни цивилни.

— Права сте, под Леда е по-малка вероятността да се случи инцидент, който да обърне на пух и прах стратегическия план — измърмори. — Но доколкото си спомням, на няколко пъти в Транссибирския експрес се разминах едва ли не на косъм със смъртта, ту дребен инцидент, ту някакво стечение на обстоятелства, ту секунда насам, секунда натам — и нямаше да съм жив. Впрочем вие също.

Тя извърна поглед от пан Поченгло и mademoiselle Филипов.

— Така ли го помните? — каза удивена, гледайки го. — Като случайности?

— А вие как?

Поколеба се.

— Нали сам казвахте, че не съществува никаква истина за миналото…

Повдигна вежда.

— Казвал ли съм?

— Казвали ли сте?

— Пътували ли сме изобщо заедно в Транссибирския експрес?

Лека, насмешлива усмивка трепна по устните на госпожица Елена.

— Пътували ли сме?

— Имаше ли бомбен атентат?

— Имаше ли?

— Имаше ли убийства и разследвания, и тайни агенти, и битка под лютия…

— Имаше ли?

— Откъде познавам госпожицата?

— Откъде ме познава господинът?

Въздъхна.

— Знаете ли, госпожице, когато уточним тези спомени, така и вече със сигурност ще замръзне.

— Затова по-добре да не уточняваме. — Тя освободи в парата на дъха си дълга сянка. — По-добре не ми говорете какво помните. — Намигна дяволито. — Нека остане така — разтопено, полуправдиво. Окей?

Едва тогава разбра. Дори не тази сянка и не тъмната аура, танцуващи зад госпожица Елена, му го подсказаха — а блясъкът в окото й и вдигнатата високо глава, дръзката поза на девойката, като в онзи момент, в спомена-икона, когато тя протегна ръка и полуобърната към тъмнината зад прозореца на атделението, му нареди да загаси светлината, измамничка-убийца.

— Ходили сте в „Аркадия“ да се оттъмлите.

Тя не отговори.

— Значи затова Кристине така нервничи! — Засмя се неуверено. — Ама че трагедия прави от това!

— Исках да опитам за последен път. — Елена спусна очи надолу. — Преди да замръзна завинаги.

— Наистина трябваше да ми кажете. Или на доктор Тесла, той със сигурност нямаше да пожали някаква малка ръчна помпа за вас, леля ви нямаше да разбере…

— Даа.

Нещо тук не се връзва, някакъв скрит параметър изкривява уравнението, дясната страна на характера не се сумира с лявата…

И отново озарението, идващо не навреме: не като завършек на последователни логически размишления, а през внезапна асоциация с думите на mijnheer Йертхайм. Казват, че под Леда дори болестите замирали. Но никой никога не успя да излекува тук придобито по-рано заболяване. Мислех да отида в онзи санаториум на север…

— Значи… — започна неуверено, ударен от това знание като от заблуден куршум. — Госпожице Елено — аз, разбира се — о, Исусе, нямах предвид това — нима Кристине мисли, че искате да се самоубиете?!

Тя сви рамене.

— Та това са малки дозички, нали така? Човек веднага замръзва отново. Колко може да напредне болестта, с един-два дена?

Плесна се с юмрук по челото.

— Дурак, дурак, дурак! Изобщо не се сетих! Трябваше да ми вярвате, госпожице!

— Но, пане Бенедикте, няма за какво да говорим.

Прехапа езика си.

Госпожица Елена си пое по-дълбоко въздух, поправи шала си върху пепелявото кожено палто.

— И какво ще правите сега?

— Нима госпожицата не знае… — каза мрачно. — Трябва да спасявам баща си.

— Какво ще правите със своя собствен живот?

— Е, че кой може да планира сам себе си!

— Но… но ако не беше историята с вашия фатер, какво щяхте да правите?

— А! Сигурно щях да продължавам да изхленчвам някоя рубла от варшавските евреи.

Тя завъртя глава.

— Не може така, пане Бенедикте, не, не, не.

— Е, не всеки е Невероятната Фелитка Каучук! — засмя се принудено. — Какво пък… и без това всичко е една голяма импровизация. Ще поживея още малко в ъгъла у добрия човек, който впрочем със сигурност ще разчита на благодарност от страна на Сина на Мраз. Намерих си работа така, сякаш намерих рубла на улицата. Чакам политическите присъди, всеки момент може да дойде приказ насам или натам. Дори госпожицата… — Стана зъл. — Нещата съвсем не стоят така, че да си помисля: искам това и това — и светът да ми се съблече като яйце на чинийка! Опитвам се — опитвам се да се придържам към истината — но…

Не си даваше сметка, че размахва ръце, докато Елена не хвана едната и не я задържа във въздуха.

— Оставете най-сетне тези машини на доктор Тесла — произнесе тя тихо, но решително.

Почувства как пламъкът на срама от гърдите близва врата и лицето му; извърна поглед.

Тя се приближи с четвърт крачка.

— Кога ще се видим пак? — прошепна. — Сигурно никога. Това е сбогуване, пане Бенедикте, истинско сбогуване. Не „довиждане, до утре“, а — последни думи, последен образ, последно докосване. — Стисна ръката му още по-силно. — Разбирате ли ме? Такава Елена Муклановичувна ще запазите в себе си до края на живота, кхъ, и с такъв Бенедикт Герославски ще остана аз до смъртта си. Всичко, което можехме да си кажем, всичко, което можехме да си направим, цялото несбъднато бъдеще — сведено до този момент, до тези няколко минути. За вас — тръгвам и ще бъда като умряла, дори и да не умра; край, закрито, станало и пропаднало в миналото, не съществува, няма да се върне; ето защо — виждате ли го? — вече не съществува ни най-малък повод за срам. Това е сбогуване, от какво да се срамува човек в края на времената? Няма да има никакви последствия. Всичко е възможно.

— Всичко е възможно.

— Да.

Махна несръчно ръкавицата от другата ръка. Мразът се впи в кожата. Вдигна длан към лицето на госпожица Елена. Преди още пръстите да успеят да се подредят в някакъв жест, Елена наклони глава, притискайки се леко в тази гола студена длан — бузата открита, смръзнала с червен руменец, и шалът, влажен от дъха й.

Освободи ръката му, която стискаше. Не отклони очи, но стереометрията на душата вече сама подреждаше мига за единоправда; нито гледайки, нито мигайки, наведе глава встрани, постави я на тънките, ужасяващо студени пръстчета на госпожица Елена. Тя пъхна палеца си под шала му, продължи по мустаците, натисна устните, открехна зъби; така тя стигна до езика, до дъха, до слюнката, до извора на топлина в тъмлистите издишвания, излизащи от тялото. Повтори нейното движение — тя отвори устни, захапа студения палец със зъбки.

Сега — впримчени в симетричната стереометрия на любовниците — влезе в някакъв резонанс с Елена, изтръпнал от погледи, тела, дъх, топлина и тъмлина, течащи между телата. Гарата Муравьов, пътниците, зяпачите, носачите, жандармите и казаците, всичко, което бе извън този резонанс, изпадна отвъд границите на съзнанието — това бяха неща, толкова далечни и напълно лишени от значение, както движението на звездните констелации по небето.

Защото тук — един пулс отговаряше на друг пулс, окото на око, подкожен нерв на нерв, лъчесянка на лъчесянка, неизречена мисъл на мисъл, езикът на език, кръвта на кръв, топлината на топлина. И наистина имаше чувството, че тъкмо така — без думи — разказва на госпожицата всички неща, които не могат да се разкажат, и така — в този резонанс на мълчанието — оттъмлената госпожица изповядва под Леда всички свои неизречени, всички възможни, но несбъднати Елени Муклановичувни, с техните страхове, копнежи, свян и желания — полуправдиви, полуфалшиви — и всичките правдоподобни, но също толкова незадължителни техни минали истории, между които — и детството на болнавата Еленка от добро семейство, и измамническата младост на дръзка дъщеря на кожар, и милион други истории, също толкова добре пасващи към единоправдата на сегашния миг; всички възможни и още неистински бъдещи истории, между които и такава, в която госпожица Елена ще умре скоропостижно от възобновилата се туберкулоза, и такава, в която се омъжва за Порфирий Поченгло, и такава, в която осъждат Елена за чудовищно убийство, и такава, в която…

— … се сбогува!

Пръсна се.

Стиснал здраво клепачи, завъртя се на пета и се отдалечи с решителна крачка от госпожица Елена, глух за подвикването на Поченгло, без да се оглежда, докато не изскочи на стълбите пред гарата; едва тогава издиша задържания дъх. Край, сбогува се, свърши. Замръзна. Излиза кръвта от прегризания палец, вкусвайки Елена за последен път. Надяна ръкавицата, наложи миражостъклата. Мръсноцветни мъгли висяха над площада и в отверстията на улиците като варовикови скали, в които преминаващите впрягове пробиваха тъмни проходи с профил, отговарящ на образа на елените и шейните. Дъги от миражостъклените фенери се катереха по фасадите на високите сгради. Болнаво облачното небе се утаяваше над Града на Леда в блатноцветно възлесто месиво. На неговия фон тъмнината около костотрупната кула на Сибирхожето израстваше като цирей, гъба пърхутка, гнездо от гнилоч. Аленоцветни шушулки висяха от труповете по високите мачти. На термометричния часовник стрелките бяха спрели на минус четиридесет и осем градуса по Целзий, на хронометъра отстрани — на пет и петдесет. Вероятно сега се качва, вече потегля. Замръзна, замръзна, замръзна.

— Викай шейна, господин Шчекелников.

— Изчакайте второто синигерче, господине.

— Викай, господине, кхър, шейна!

Шчекелников го тупна по гърба.

— Влюбили сте се в една, господин Ге, и вече край, няма спасение: ще се влюбите в друга. Това е като с водката. Или като с кървавата работа. Първи път — и край, остава дупка в сърцето. — За доказателство се удари с квадратната лапа по гърдите. — Важен е гладът, господин Ге, гладът.

Закашля се в гръмогласен смях.

— Имате ли жена?

Чингис поклати главата-тухла.

— Че то не е моя жена, то си е жена. Мъжът без жена бързо оглупява. А жената без мъж — дяволска работа.

Ясно, в Страната на Лютите любовният копнеж не е отминал дори Чингис Шчекелников. Страшно е да си помислиш до какви меандри на характера слиза един такъв Шчекелников в Лятото.

Пан Порфирий само кимна с глава отдалеч и отпътува със своята шейна. Покани с мълчалив жест mademoiselle Филипов. Наистина „Нова Аркадия“ не беше по пътя до „Цветиста“, но и не се налагаше да удвоява пътуването до другия край на града.

За момент все пак си помисли, че Кристине, все така обидена, ще откаже; но не.

— Голямо недомислие беше от моя страна — каза, когато шейната потегли. — Признавам, бяхте права. Не биваше.

Тя не отговори. Не можеше да се отгатне изразът на лицето й — под голямата шапка, зад миражостъклата, увита в шала си.

— Можехте все пак да ми кажете, когато идвам сутрин в хотела…

— Аз вече не знам какво да мисля за вас. Струваше ми се, че държите на Елена!

— Аз сам не знам, кхърр, какво да мисля за себе си.

— Ууу, шут, не мъж.

Гледаше право напред, в мъглистоцветните плещи на кочияша и Шчекелников.

— Така го мислите. Така го виждате. D’accord.^[5]

Тя набърчи нослето си.

— Ами обиждайте се, колкото искате, моля! Всичко това е за радост на дявола! Тя затрепери. — Проклет град, проклети люти, мраз проклет! Кхкххх!

Протегна ръка да я прегърне, но тя я отблъсна.

— Трябва да ви е много тежко, а сега още повече; давам дума, ще ви навестявам, не така, на минутка, заради помпата, но само да…

— Аз вече не мога да спя от това! В крайна сметка те ще го убият, ще видите!

— Какво?

— Мислите, че са се смирили, след като вече сме в Иркутск? Миналия месец имаше два, а този вече три опита. Преживяхме и нощна визита на терорист от Бойната Организация на есерите, който, кхк, ни предложи помощ от името на бердяевците в неговата партия; беше ужасяващо.

— Но моля ви — Никола нищо не ми е споменавал!

— Той нищо не знае! — избухна Кристине. — И така трябва да си остане, нали разбирате? Степан урежда всичко с охранката и казаците. То дори е по-добре, че Никола не си подава носа от Лабораторията. Не вижда света извън тази своя Бойна Помпа, кххх, и големия тунгетитор. Той си е, какъвто винаги е бил.

— Но кой?

— Главно мартинистите, някакви извратени мужици. Губернаторът ги изпозатвори, та малко се успокои. Степан казва: аматьорщина. Но преди седмица там вече хванаха студенти от някаква имперска партия, студенти с бомба, кххх, която е могла да разруши цялата Обсерватория. А когато Никола излезе с тази демонстрация — страх ме е дори да си помисля. Дори може би бих предпочела да повярват, че е истина, кххх, че всичко е само едно шарлатанство и метод за измъкване на пари за неговите дългове, и да го изгонят безславно. Защото как тези милионери със зимлязото, или самият Победоносцев, или дори Шулц — господин Бенедикт, как те ще повярват след тази демонстрация, че наистина е по силите на Никола заради царя да изпъди лютите от земята му… кхъ-кхъ…

Кристине дишаше тежко, тъмлината потъмняваше шала й. В очилата на госпожицата се преливаха калейдоскопично всички цветове на мъглата. Плачеше ли?

— Може би, ако поговоря с него… Да разиграе всичко това някак по-внимателно… — На практика си нямаше и представа как. Може би трябва да се обърне директно към царя за по-голяма охрана… — Но за да повярва царят, че изобщо има какво да се брани, Тесла трябва най-напред да изостави този лютоубийствен театър. И така зле, и така още по-зле. — По каква причина всъщност не му говорите за тези опасности?

— Че за какво? Какъв смисъл би имало? Само ще му се струпа още повече на главата и работата му ще върви по-бавно, ще плати по-висока цена с нервите си. Никола не е вече първа младост, господин Бенедикт — а намеренията му и така няма да се променят от това. След като се е вкопчил в тази черна физика, кхк, то вече е „замръзнало“, както казват тук. Не си правете труд, никой за нищо няма да го убеди, ако сам великият Никола Тесла си представя нещата в обратната посока. — Mademoiselle Кристине обърна глава и като измъкна едната си ръка в ръкавица от маншона, я насочи с укор към него. — Вие! Вие също! Приели ли сте някога от някого добър съвет само затова, че вярвате на съветващия? А не по пътя на собствени рационални калкулации? Well?

— Кхърр. Госпожицата говори така, сякаш това е нещо добро. Значи някакво лековерие.

— Лековерие? Лековерие? — Тя притисна ръчичка към гърдите си. — Вие имате ли изобщо някакви приятели? А как е било във вашето семейство — да, бащата, майката — кхърр — как може така да се живее — без никакви авторитети?

Повдигна рамене, което очевидно не беше достатъчно видим жест под дебелата шуба.

— А що за човек изобщо е този, който търси авторитети? А? На какъв човек в живота му е нужен авторитет за нещо?

— Ами когато не знае как да постъпи — по-добре е да се довери на някой по-мъдър.

— А този по-мъдър е станал по-мъдър не защото се е ръководил от собствения си разум, а защото се е доверявал на разума на други, така ли? Хм. И по какво човек да познае кой притежава мъдрост, ако сам не я притежава?

— Трябва да повярва на мнението на мнозинството, кххх, та нали има хора, признати от всички за авторитети.

— Има. Но пак питам: как да отличиш истинския авторитет от фалшивия авторитет, тоест истинската мъдрост от привидната мъдрост? Ако го умееш — тогава за какво са ти още и някакви авторитети?

Mademoiselle Кристине тихичко се разкашля. Дълго оправяше миражоочилата си, криейки плътно лицето си с ръкавицата. В рядък прилив на увереност в единоправдата прозря мисълта на събеседницата си: несъмнено тя се върна сега към онзи разговор в Експреса, спрял сред тайгата, към разпита за срама на вярата, на който, без да иска, подложиха заедно с Елена госпожица Филипов. Дали продължава да мисли, че й се присмива? Укорява го за нещо? Таи ли обида?

— А нима не съществуват неща, по отношение на които разумът се оказва безпомощен? — каза тя най-сетне едва чуто сред подрънкването на хлопките и скриптенето на леда под плазовете. — Въпросите за добро и зло, етичните ценности? Това не можете да изчислите.

— Със сигурност.

— Тогава какво? Когато не можеш да се справиш със силата на собствения си разум, се предаваш генерално и ставаш — какъв? нихилист? аморално животно?

— Но госпожицата вече говори за чистата вяра, за религията!

— Вие обаче не вярвате в Бога!

В дъното на улица „Амурска“, над нощноцветните талази от мъгла, сияеха бялоогнените куполи на храма „Христос Спасител“. Избяга бързо с поглед от тях, воден от животински инстинкт, така както се дръпва ръката от пламъка. Как можеш да мърсиш духа си с подобно търгашество и фокусничество! Лъжа е това! Лъжа!

— В Бога — вярвам. Но пък не вярвам много на това, което хората говорят за Бога.

Бележки

[1] Тор (тороид) — в геометрията е ротационната повърхнина, описвана при завъртането на окръжност около ос, лежаща в нейната равнина. ↑

[2] Вероятно от гръцката дума skoto — тъмнина, заслепление. ↑

[3] От гръцката дума nokta — нощ. ↑

[4] В което можете да бъдете сигурен (англ.). ↑

[5] Съгласен съм (фр.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (46)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За черната физика, за Държавата на Небитието, за красивото изкуство на сбогуванията и за какво са авторитетите

Аполитея или за Държавата на Небитието

Яцек Дукай
Лед (46)