Яцек Дукай
Лед (36)

За Града на Леда

В ранното утро на 30 юни 1908 година, смятано по григорианския календар, недалеч от река Подкаменна Тунгуска в средната част на Сибир — експлозия, ураган, земетресение и огнен стълб и дим, така започва.

От няколко дни по небето се забелязвали многоцветни сияния, които не приличали на други сияния. Местните говорели за лоши сънища при животните, които не позволявали на добичетата да спят спокойно нощем. Лятото било топло.

Това, което долетяло, долетяло от юг или от югоизток. Свидетелите разказват, че оставило след себе си на небосклона дълга опашка прах. Запомнили посоката — от юг към Кежма — и как я променило: завой на 70 градуса на изток, след 300 версти завой на 120 градуса на запад, отново 300 версти, и едва тогава ударило в земята. Кулата от дим се издигнала на двайсет версти. Има много свидетели, понеже показания давали дори хора, отдалечени на сто руски мили, отвъд Полярния кръг: грохотът едва ли не ги оглушил, а които не оглушил, чули след това трясъци и протяжно, ритмично тътнене. Тези, които били по-близо, били хвърлени на земята; мнозина пострадали тогава. Във факторията Ванавара, 60 версти по-нататък, ударната вълна вдигала пешеходците във въздуха на три-четири аршина, отнасяла шатрите на туземците заедно с туземците, северните елени политали над земята и си счупвали я крак, я гръбнака.

Пламтели лесовете.

Една след друга настъпили най-светлите нощи в историята, когато уличните минувачи в Кьонигсберг, Одеса или Лондон можели в полунощ да прочетат на улицата вестник без изкуствено осветление. Червени, бели и теменужени сияния разсветлявали небето. Слънчевите залези били неописуемо красиви.

Суеверните хора приписвали тези феномени на зловещо подреждане на планетите и тайнствени астрологични синергии. Хората с по-конкретно мислене говорели за преминаване на Земята през облак космически прах и за вулканична експлозия, като припомняли аналогични гледки отпреди четвърт век, когато избухнал вулканът Кракатау.

Това по света; в Сибир обаче се носела мълва за коварна атака от страна на Япония. Първоначално обаче никакви сибирски съобщения не проникнали в Европа и никой не узнал за истинските причини за поднебесните явления. Запазило се е само едно официално съобщение от онези дни, по-конкретно — от Енисейск, откъдето тамошният началник на полицията, някой си Солонин, докладвал на губернатора:

На седемнайсети юни в седем часа сутринта над село Кежма край Ангара от юг в северна посока, при ясно време, високо на небето прелетя аеролит с огромни размери, който при приземяването си издаваше звуци, наподобяващи оръдейни изстрели, и изчезна. Рапортът минава през местния отдел на Руското Географско Общество към Иркутската Магнитно-Метеорологична обсерватория. И тук нещата спират за почти година.

През пролетта на 1909 година започват да пристигат вести от север за нови метеорологични феномени, по-специално за нетръгваща си зима, за жестоки, нечувани студове, които продължават да сковават средната част на Сибир въпреки календарната промяна в годишните сезони. Тогава за първи път до научните институции на Империята достига разказът на очевидец свидетел за лют. Кореспондентът Николски пише до директора на Обсерваторията А. В. Вознесенски: Ръководейки се от указанията за горските работници, с водач нает ловец, отпътувах на около осемдесет версти на север и североизток от село Малишевка, където на третия ден, в едно много студено разсъмване, на снежното поле видяхме странно образувание от тъмен лед. Това образувание (прилагам скица) изглеждаше като увиснало във височината върху невидим скален скелет. Искахме да приближим, но конете отказаха да ни слушат. На което приписвам нашето оцеляване, тъй като този странен лед като че излъчваше такъв мраз, от който не би излязъл жив ни човек, ни животно, в което сам се убедих, импровизирайки с ето такъв експеримент: първо, хвърлих в него бутилка, пълна с вода, а водата замръзна още във въздуха, в мястото, където се разби, тоест много бързо; второ, като се приближих, колкото беше възможно, срещу вятъра, който носеше от тази люта маса пръхкав леден прах, и това се оказа пълно безразсъдство, защото, ударен от още по-мощен полъх, веднага почувствах силно обледеняване по кожата на лицето (което и след седмица продължава да боли). Измерих образуванието отдалеч, изчислявайки го на дванайсет аршина височина, пет и двайсет аршина ширина и дължина. Пренощувахме на това място, за да тръгнем обратно на следващата заран, и тогава забелязах още едно нещо — през нощта цялата тази люта форма трябва да се беше преместила според видимите знаци в пръстта (камъни, повалени неща, дърво и т.н.). Което не разбирам, затова и толкова по-старателно го описвам и съобщавам.

Темпото на разпространение на Леда е било толкова скоростно, че още първата зима той превзема Кежма, втората зима достига до Байкал и след някакви си петстотин дни от Удара извежда люти по улиците на Иркутск. В над седемдесетхилядната по това време метрополия от общо 18 187 сгради, вписани в последния имотен регистър, само 1190 не били построени от дърво. Градът на тигъра и самура е известен с дългата си и тъжна история на пожари; юнските пожари от 1879 година унищожили почти три четвърти от застроеното. През Зимата на Лютите нещастието се повторило — за защита от нечовешкия студ използвали всякакви източници на топлина, без изобщо да внимават за опасността от огъня, а когато пожарът избухва, скачайки от една дървена постройка на друга, не е имало как да го спрат: водата била замръзнала на камък. Този пожар обръща в пепелище и обгорели руини почти целия стар Иркутск — на сутринта след адската нощ над черната равнина се извисявали единствено проблясващите с ледена пот силуети на лютите. Според пресмятанията на Канцеларията на Иркутското генералгубернаторство една шеста от жителите на града изгорели живи. Загубите възлизали на 70 милиона рубли.

Въпреки това съществувала увереност, че градът ще се възстанови, така както се възстановявал и преди, и че отново ще промени изцяло облика си с нова архитектура. Вече от половин година благодарение на Транссиба край Байкал прииждали експедиции от европейски учени от различна величина. Извозвали изкупувания от тунгусите и ловците тунгетит до лабораториите в Санкт Петербург, Кьонигсберг, Виена, Париж. След пожара, откопавайки масите скрап изпод обгорените развалини, през които минали люти, били намерени и описани първите зимлязни хладоиди, все още много нечисти. Край Байкал, на Конния Остров в Ангара и на север от града, по пътя към Александровск и Усол, се измразили големи гнезда на люти, също там, на север, изникнало изпод земята най-голямото и най-дълготрайно соплицово, известно на човека. През лятото на 1911 година в съседство с него изградили първата експериментална холадница от системата на Круп. Назначеният от Николай II в екстраординерен порядък генерал-губернатор Тимофей Макарович Шулц незабавно основал там промишлен град, който — по модела на възникналия осемнайсет години по-рано край река Об Новониколаевск — бил наречен Зимни Николаевск.

През 1912 година, Годината на Лютите, Ледът се вгризва в Европа и пред лицето на хаоса и катастрофалния глад, предизвикан от измръзването на посевите, пред лицето на току-що избухналата втора война с Япония — се надигат отново революционни, анархистични и национално освободителни движения; междувременно в Иркутск израстват заводи и холадници, фабрики и предприятия с нови технологии, от цял свят тук се стича капитал и трудов народ, както и хора, търсещи други възможности за печалба. Но Иркутск също има своята революционна традиция. Точно тук през XIX век са били принудително заселени изпратените на заточение декабристи и петрашевци, които оставят свой отпечатък върху неговата градска култура. Бунтът и непокорната мисъл са се появявали тук някак по-често и по-лесно. През 1883 година водачът на Иркутските народници удря публично плесница на генерал-губернатора Анухин; оттогава байкалските губернатори избягват да държат речи пред народа. От 1890 в Иркутск действа комитет на Руската Социалдемократическа Работническа партия. През 1902 година Феликс Едмундович Дзержински организира бунт на принудително наетите работници във фабриките за алкохол на Александровск. През 1905, по време на Първата Революция, стачките и демонстрациите на работници и чиновници са толкова мощни, че към тях се присъединява и част от войската и казаците, а бил изкушен към непокорство дори и самият началник на гарнизона. (По-късно охранката ще изпоарестува цялата местна РСДРП). По време на Втората Революция бързо се разпространява идеята Зимни Николаевск да премине в ръцете на работнически савети; събирачите на тунгетит и следотърсачите се обединяват в дружества и кооперации. Като реакция на това през 1913 година, по силата на царски указ, издаден по инициатива на Столипин, Александър Александрович Победоносцев (между другото роднина на прочутия Константин Победоносцев, оберпрокурора на Светия Синод на Руската Православна Църква и възпитател на Императора) основава Сибирское Холад-Железапрамишленное Таваришчество, което поема контрола над търговията със суровини на Леда и продуктите на ледовите технологии. De facto именно Сибирхожето упражнява властта в града, защото макар и кмет на Иркутск от двайсет и повече години да остава полякът Болеслав Шостакевич, а Иркутското генералгубернаторство да се управлява от Тимофей Шулц, още повече закрепен от царя на този пост с графска титла и почетна двойна фамилия, не се е случвало никога те да са решили някой важен въпрос против волята на Победоносцев. Не само Зимни Николаевск, но и самият Иркутск бива възстановен след пожара според план и в служба на интересите на Сибирхожето. Иркутск е Град на Леда, Град на зимлязото, и това се вижда от пръв поглед.

Транссибирският експрес се изтърколи под покрива на залата на Гара Муравьов в ранното утро на двайсет и пети юли. От прозореца в коридора на един от обикновените пътнически вагони изобщо не видя зданието — там някъде отпред, над плетеницата от коловози, сияеше високо в небето фатаморгана, калейдоскопично кълбо от слънца, дъги, огньове, ангелски искри. Чак когато влакът спря в средата и се видяха залите отвътре, в главата му се оформи образът на тази сграда. Ето как се представяше пред очите на пристигащите гости Иркутск. Цялата Гара Муравьов стоеше на тънки като паешки крака зимлязни скелети, а празните пространства в стените и таваните, останали между зимлязото, бяха запълнени от гигантски плоскости миражостъкло. Пробивайки си път заедно с другите пътници към вратите на вагона, задръстени от струпания багаж, поглеждаше с любопитство през запотените стъкла, криейки обаче лицето си зад тройната яка на дебелия овнешки кожух, така че агентът, шпионин или друг даносчик, поставен на перона да дебне за Сина на Мраз, да не забележи и не разпознае случайно лицето в прозореца. Случайно, или по-скоро по някакво чудо, защото все пак направи всичко възможно, на което истината позволяваше, да избегне разпознаването. А тя, тази истина, сега бе най-добрата защита: не скъпите кожи, не пръстените, парфюмите и копринените вратовръзки разказваха истината за Бенедикт Герославски; впрочем онези елегантни копелета, богаташи и аристократи от вагона Лукс, те са една шепа и най-много привличат вниманието. На земята на Леда трябва да слезе онзи и абсолютно същият Бенедикт, който ходеше по улиците на Варшава; или поне не фалшификат на онзи Бенедикт. И затова — прост, тежък кожух, който купи от един арменец във влака, като му продаде на загуба и новата кожена шуба, и шикозното палто; затова — най-обикновени торби и безформени денкове вместо куфари и кожени сакове; затова — муцуна с рани, обрасла, тъмна, а не гладко избръснатото личице на петербургски красавец. Дори и сред пътниците от втора класа не изглеждаше най-добре. Но — кой знае, дали пък царските хора и мартинистите не са получили тук описание на истинския му, варшавски образ? Обръснатият череп бе скрит под дълбок калпак. Още малко се поизпоти в навалицата, в душното притискане в коридора на последния от вагоните с купета, но вече всяко поемане на дъх се пресичаше от гъстата мъгла във въздуха и остър като парче счупено огледало мраз го срязваше през гърлото — и когато скочи върху каменния перон и помъкна багажа си към готическата арка на гаровите врати, се затресе от студ под кожуха, пуловерите, фланелките. Големи термометрични часовници с медни циферблати и спиртни измерватели (живакът замръзва в Страната на Леда) показваха минус двайсет и два градуса по скалата на Целзий. Часовниците висяха от двете страни на зимлязния тимпанон, под който течеше потокът от пътници. Освен главния перон, където стояха композициите на Транссиб и Зимна Северна, под миражостъкления покрив се виждаха други два пасажерски перона, разположени малко по-нататък. Истина е, което казват, мислеше, докато влачеше багажите или спираше, за да си поеме дъх в арктичния въздух, и покашляйки, зяпаше архитектурата на гаровите зали като поредния сибирски селяк. Истина е, което казват: Иркутск е столицата на Сибир. Руското зимлязно art nouveau е придало на покривите формата на три гигантски листа, загънати почти отвесно при земята, а горе, високо над влаковете, припокриващи се като люспа върху люспа. Този гладък наклон и цялата стръмно спускаща се форма — досети се — бяха затова, снегът да се свлича по-лесно от тях и върху плоскостите от миражостъкло да не се струпва лед, така че да се гледа през чистите призми на дъгите към небето, да се позволи на слънцето да надниква във вътрешността на залите. Но и така някой със сигурност трябва да се катери там по зимлязните колони, оформени като стъбла и жили на тези листа, някой трябва да тъпче с работнически обуща ангелските палати, да удря с чукове в смръзлината, покриваща постепенно неуязвимото, непропукващо се миражостъкло — поднебесните чистачи, пролетариатът на лопатата и дъгата… Отново хвана торбите и вързопите. Ако не беше този просташки кожух, със сигурност досега да е дотичал някой насилщик. Да повика? Да помаха? Трябва да гръмне с оръдие, за да забележат човека в тази врява и бъркотия; а и нали въпросът е никой да не го забележи. Забеляза, че лицата на повечето хора са омотани в шалове, че дишат през шалове; моментално последва примера им. Кой ще разпознае човека, лишен от лице? Стигна до чакалнята. Край едната стена тук бяха наредили стоката си китайци, евреи, монголци, дузина представители на други азиатски нации; руските прекупвачи, ако се съди по видимите части от техните физиономии, бяха най-малко. Край другата стена стояха жандарми, махащи постоянно на някого с ръка и нареждащи да се открият лицата и да се показват документите; придружаваха ги трима казаци със саби. Грабна торбите си и сви надясно, колкото се може по-далеч от тях. Под вратите на касата лежеше вълк или куче с вид на вълк; дете инародче, бурятско или якутско момиченце, го хранеше от ръката си. Зад касата, върху черната зимлязна стена над разписанието бе нарисувана с няколко щриха с вар или креда разкривена бегла скица на слон. Неизвестният рисувач трябва да се е катерил на много висока стълба. Застърга с багажите по пода и спря по-наблизо. Изглежда да е силует на мамут. Някои от местните продавачи са изложили тук върху кожи по-едри и по-дребни фигурки на мамути — изпълнени вероятно от мамутска кост. Други — забеляза — предлагаха тмечки, голямо изобилие от тмечки, дебели и тънки, дълги и къси, прости и гравирани във форми, несъмнено с магическо значение. Тук тмечките бяха евтини като борша. Мнозина от новопристигналите се спираха при тези примитивни сергии и купуваха, без дълго да се пазарят: тмечка, амулет, кесийка с някакви тайнствени китайски или тибетски съставки, очила от миражно стъкло… Сега забеляза тези, които освен долната част на лицето, увита в шал или някакъв друг парцал, криеха и горната му част зад широки, изпъкнали стъкла — стъкла, подобни на големи лъжици за хранене. Виж ти, и униформен началник от железницата, и той, излизайки от Гарата, си слага на носа от тези многоцветни, блещукащи бинокли. Ха, сега вече никой не би могъл да го разпознае! Дишайки тежко, домъкна товара си до отворените кутии на продавачите на миражостъклени очила и без да каже дума, си купи едни такива очилца, за да ги сложи на мига. Всичко набра цвят, сякаш някой свали гъст, плътен воал от ярка картина. Никоя вещ вече не беше само бяла и никоя вещ не беше вече само черна, а естествено оцветени, те променяха сега багрите си с всяко помръдване на главата, с всяко примигване с очи; и това не ставаше в резки прескоци като при мигане, а като разливането на поток, като приливи на течна боя: цветовете се свързваха един с друг, преливаха, смесваха се, изтласкваха се един друг, изтичайки от формите като сок, изстискван от плод. Погледна пътниците. Багри, багри, багри. Погледна небето над прозрачния покрив. Багри, багри. Погледна ръцете си, краката, калта по мозайката под краката. Багри. Наблизо продавач на тмечки със скосени очи приканваше купувачите, ръкомахайки и припявайки на развален руски. Посегна да вдигне багажите. Друга ръка в двупръстна ръкавица хвана най-тежката чанта. Вдигна глава. Оказа се ухилен малчик с щърбава усмивка, с тенекиен номер на носач на багажи, прикачен към куртката му. Значи всички по-богати пътници от Експреса вече са обслужени и са потеглили. Отдъхна си с облекчение. Момчето, без да сваля усмивката от лицето си, се разприказва на руски, представи се като Василий и започна да хвали чичо Клячко, който е най-почтеният, най-евтин, най-бърз и най-опитен извозчик от тази страна на Байкал. Дотича втори насилщик и двамата поеха целия багаж. По стълбите от син мрамор излезе на площада пред гарата. Във въздуха висеше цветна сметана, бликаше на широки струи, изпълвайки до височината на втори етаж площада, улиците, пространствата между сградите. Многоцветната светлина от най-близките фенери, явно горящи тук през цялото денонощие, с труд пробиваше през млечната пелена. Хората влизаха и излизаха от нея като подводни форми, изплувайки и изчезвайки в облаците от тиня над речно дъно; препускащи шейни префучаваха през площада, оставяйки зад себе си килватер от бавни водовъртежи и също изчезвайки в сметаната. Как се ориентираха във всичко това, по силата на какво чудо не се изгубваха? Шумът от уличното движение не можеше да бъде ориентир, той долиташе от всички страни. Наблюдавайки все още от стълбите пред Гара Муравьов, виждаше над покривните острови (също белоцветни, защото бяха плътно заснежени) само два църковни купола близнаци, отдалечени и в тази си средблачна отдалеченост още по-монументални, а още по-нататък — самотна кула, толкова висока, че връхчето й се губеше в тъмни кълбести облаци. Слезе към шейната, на която Василий бе натоварил багажите, настани се под одеяло и еленова кожа. Ах, и още едно нещо видя във висините — едно, и второ, и трето, — завъртайки се на седалката, хвърли поглед към класицистичното крило на Гарата, увенчано с голям паметник на Николай граф Муравьов-Амурски — и четвърто, и пето. На високи десет аршина дървени мачти като на пилони за някакви призрачни флагове, висяха навсякъде в околността, над Гарата, над площада, над града — стари трупове. Изкорубени останки на чернокоси мъже, окачени на ръцете, огънати назад като криле, заедно с това с нависнали по тях фунтове костени и железни амулети, шнурове, пискюли, вериги, и извън всичко това голи, голи, та чак до костта изложени на публичен показ. Ледът ги беше сковал в скулптурни пози, не висят — а гледат, сякаш върху тези стълбове стояха езически Стефановци Стълпници. Потръпна. А от дълбините на града, от сърцето на метрополията, от белоцветните въртопи продължаваше да се носи все така приглушен, басов тътен, забавеният пулс на мамутите. Загърна се още по-плътно с шала, нахлупи по-ниско шапката. Така се представяше пред пристигащите гости Иркутск.

Докъде ще желаете, благородни господине, пита Клячко, обръщайки се от дъската на кочияша и поглеждайки през рамо, а сълза от мръсната сивота на протрития му шинел се плъзва към брадатото лице под кожена шапка, оттам пък към яката и ръкавите на Клячко потичат розово-бяло-черни струи. Докъде? Езикът обикаля по венеца. А вие, добри човеко, не знаете ли някой хотел, странноприемница или пансион със стаи на човешки цени, но да не е много долнопробен? На тези думи Клячко се ухили широко в къдравата си брада, при което се оказва, че дори е щърбав identico с Василий. Семейство! Кръв на слаби зъби и незнаещ почивка език! Защото едва плесна с камшика и дръпна юздите, шейната тръгна, иззвънтяха тежките вериги на впряга, и Клячко занарежда: Благородният господин има късмет, защото случи на човек, който познава града като собствените си гащи, значи до последната дупка, и понеже е с добро сърце, няма да заведе господина в някакъв долен вертеп, а в евтин и съвсем порядъчен хотел, където работи шуреят му, затова може да гарантира, то впрочем навремето това беше скъп и прочут дом за гости, но изгуби реномето и клиентелата си, както впрочем и целият квартал Уйски и бившето Глазковское предместье, когато през последните години на левия бряг започнаха да се заселват на тълпи китайци и безимотни селяни, прогонени от сибирските столипински селца от вечната зима. Да, да, Ваше Благородие, цялото това зло е от чуждите пришълци и от ледените дяволи, дано Бог ги смете с огън в преизподнята. Ну, пашол!

Запита го за очилата от миражно стъкло. Каза, че това е срещу снежната слепота и за Чьорное Сияние. Запита го за останките по мачтите. А, господине, това вече е работа на бурятските шамани, наети от Победоносцев и градските съветници. И издава звук от изплюване, с едната ръка се прекръства, а с другата показва с камшика зимлязния показалец на кулата на Сибирхожето, стърчаща над града към небето. Но за какво са им те, продължава да разпитва, тези мъртъвци, натъркаляни по небето, обида за Бога и за хората. Пазят — казва — да не пристъпи враг по Дарогите на Мамонтите. Значи онзи мамут на стената на Гарата също е с тази цел? Мужикът се прекръства отново, призовава името на Спасителя. Нарисуваха го, казва, като знак за война със своите братя, за да могат господарите да трупат повече рубли от подземните богатства. А този барабан, този нарастващ барабанен шум — какво е това? Това значи — люти.

Старият Иркутск е основан на десния бряг на Ангара, а кварталът Уйски, изникнал след Големия Пожар^[1], лежи на левия бряг, на север от река Иркут и планината Кайска. Трябвало да се завие по Моста Шелехов, но всички карат по леда: реката не се е размразявала от четиринайсет години. То всъщност тук е трудно да се каже къде точно е бреговата линия на Ангара. По леда минават пътища и улици, които не се различават от улиците в центъра. А тази, по която сега пътуваме, е най-важната, обяснява Клячко, чиито уста не се затварят независимо от големия мраз, явно не толкова мразовит за него. Това е улица Главная — от Ангара, Яшчик и паметника на Гасударя Императора Александър III преминаваща през целия деснобрежен Иркутск, това там е Амурская, а хей там е площад Тихвинский, оттам тръгва улица Тихвинская, където е старата православна църква с копие на чудотворна икона, при която непрекъснато прииждат поклонници от цял Сибир, по Божия воля е оцеляла от пожарите, а например големият Казански Събор не оцеля, сигурно сте чували за него, не сте чували? Как хората всичко забравят, как отминава славата на този свят! Там, по-нататък, ето вижте, на негово място холадпрамишленниците издигнаха Събора „Христос Спасител“, още по-грамаден, пасматрите, пасматрите! Клячко размахва камшика на всички страни в мъглата, в която не се вижда нищо от това, за което разказва. Затова пък се виждат малки проблясъци потъмлина по калпака му, по гърба, по брадата на Клячко, когато обръща глава, по ръкава на шинела му; дребни, но доста отчетливи проблясъци — а дали не е от миражостъклото, което ги прави по-ярки? Поглежда над очилата. Сега са още по-ярки. Дълго ли живеете тук? А, господине, аз съм се родил в Байкалския Край, аз съм човек сибиряк! Вглежда се през очилата. Така е, както казваше Поченгло — половината от тях са лютовчици.

Когато шейната се носи по леда на Ангара, вятърът, идващ по широкото речно корито от самия Байкал, разпръсва мразовитите изпарения и може да се види малко по-далеч на север и на юг: старият железопътен мост, по който току-що преминаха на източния бряг; новият мост на името на Григорий Шелехов, целият от зимлязо, видим изключително заради дъгите, отблясъците и небесносините сияния, толкова деликатна и дантелена е неговата конструкция, лишена от греди, конзоли и пилони; фантастичните формации соплицово или гигантското гнездо на люти, издигащо се на Конни остров, израстък върху израстък, сякаш руина от кристалния дворец на Снежната Кралица сред белоцветната ледена равнина; а тъй като мъглата се разнесе, върху всичко това пада освежаващото слънце на лятното утро, искрящо със сребърни огънчета по леда и снега и палещо зимлязните отблясъци на моста. Можеш да видиш и градското движение по Ангара, в едната и в другата посока се движат малки групички или потоци от пешеходци, плъзгат се десетки шейни, повечето с единични и двойни впрягове, като този на Клячко, но има и тройки, и тежки товарни шейни, теглени от четворки и шесторки, натоварени догоре с грамади търговски блага, кошове въглища, купища дърва; и всички те, освен с шумни звънци, са оборудвани с лампи от миражно стъкло, една отзад, друга отпред. Така че дори в мъглата, ако не е прекалено гъста, се виждат мяркащите се в талазите от белота двойни звезди, разлюлени, проблясващи калейдоскопично — и се чува неспирното дзрин-дзрун на звънчетата. Навлизайки в левобрежния Иркутск, обратно в студена влага, нераздвижвана от вятъра, забелязва смяната на тона на звънчетата: в мъглата гласовете им се носят другояче. Някои звуци тя приглушава, други приближава до ухото — като това сънно барабанене, разтеглено във времето като стон от забавяща въртенето си грамофонна плоча. Какво има там, някакъв лют ли седи на Уйски? Като зави в широк проспект, Клячко сочи с камшика на югоизток. Както при старата гара и руините на Инокентиевския дворец отпреди Пожара, казва, така ето там минава най-близката Дарога Мамонтов. А през „Чарчя Ренка“^[2] мразник не е преминавал от повече от година. Тпруу! Шейната спира. Какво е това „Чарчя Ренка“, пита. Ами ето, смее се човекът, скачайки от капрата и хващайки се за багажите — ето ви обещания хотел, заповядайте! Миражостъклени фенери светят от двете страни на фирмата, върху която е нарисувана ноктеста лапа, обрасла с черни косми. Чернотата на лапата прелива с тлъсти мехури по бяло-сивата фасада на тухлената сграда, а тази белота и тази сивота на свой ред падат на капки в снега; мъглата повтаря вярно цветовете на фенера, по целия дълъг и широк проспект. Затваря за момент очи. Дори и да няма места, ще намерим местенце, бъбри Клячко, аз ще захотелирам ваша светлост. Изпуска се от дробовете облаче топла пара и се влиза в „Чарчя Ренка“.

Собственикът изброява услугите, ценовите листи и включените в тях екстри (от рода на канализация и баня на всеки етаж, както и постеля без гадинки). Клячко е внесъл багажите, пъхва в ръката му щедър бакшиш. Трябва най-сетне да се откаже от тези навици на прахосника граф Геро-Саски — плаща авансово стаята само за два дни, с единични рубльовки, измъкнати от тънкото свитъче. Кашля през ръкавицата. Уморен е след дългото пътуване, казва хрипливо, ще оправим бумагите, като се наспя. Едър китаец вдига без усилие всичките торби и вързопи наведнъж. Собственикът го води на втория етаж, тук вече е топло, разкопчава кожуха, сваля шапката. Те гледат главата в синини. Но тези бумаги, казва владелецът, най-късно утре сутринта. Отключва стаята, връчва ключа. А защо името на хотела ви е такова, не много гостоприемно, пита, за да смени темата, защо „Чарчя Ренка“? А-а, ами защото тук живя едно време един прочут английски магьосник, на име Кроули; пристигна да се запознае с лютите, да им въздейства със своите рационални магии, дори с уважаемия Александър Александрович Победоносцев поговори; но веднъж отиде да изкачи Хамар-Дабан, едно соплицово, и не се върна, долу сме запазили масичката с неговия шах, правеше дълги шахматни партии с отец Платон от Събора „Христос Спасител“, отецът по-късно стана екзарх. Имаме и негова снимка, значи: Кроули, който с черен огън гледа в камерата. А ако искате да хапнете нещо в извънработните часове, предупредете ни по-отрано. И не добавяйте от себе си в камината, иначе ще го включим в сметката. Наспете се добре, спете — забравете.

Излязоха.

Спете — забравете… За какво да забрави? Седна омаломощен на високото легло, застлано с избеляла кувертюра и украсено с пет възглавници, една над друга, по-малка върху по-голяма. От ъгъла, от голяма кахлена камина на цветя и изрисувани животни, идваше топлина на вълни. Инстинктивно помасажира дясната ръка. На отсрещната стена висеше малка тъмна икона, на масата под прозореца стояха две наполовина изгорели тмечки. Прозорецът беше с миражни стъкла, така че дори след като свали очилата, целият свят отвън се разливаше наоколо като багри върху палитрата на пиян художник; целият свят, което значи мъглата и тези няколко покрива в мъглата, и широкото платно на небето, а на него черният пищял на кулата на Сибирхожето, тунгетитните куполи на „Христос Спасител“. Биеха барабани.

Наостри уши. Биеха барабани и свиреше музика. Този квартал наистина не е от най-висока класа, още не е пладне и е петък, работен ден, а тук от съседната сграда гърми музика, и песни, и пиянски възгласи, въпреки дебелите стени и плътно затворените прозорци.

Кръчма ли, не ли, забавата там върви на макс, само ехо от караници и побоища чакай. Към звуците на гармошка и балалайка селяците извряскват просташки частушки и се смеят след всяка до пръсване.

Французин го пипна, премери го шваб,

С треви се опита да го довърши китаец,

Поляк оскърбен го призова на дуел —

лютият ги осра с висулките ледни!

Съблече се, изми се с не много студената вода в легенчето. Премести нещата от торбите в шкафа, откри стара Библия, собственост на някои си Фойцеви. Отвори я напосоки и заби пръст в стиха.

Йов, разбира се. Трийсет и седем, десет. Когато Бог праща вятър, ледът се стяга.

Ненадейно в паметта му изникна библейската проповед на Зейцов. Дали светът, замразен в единоправда и единофалш, е по-близко до Бога? Е, е. Не е, не е. А което е в повече, то е от лукавия. За момент плитките на мъглата над покривите се подвиха и в далечината, увиснал над брега на Ангара, заблестя в слънцето облата форма на лют. Е, е.

Царят люби Распутина,

разиграва той премиера.

Струв се кланя на Мартин

на Байкал под ледовете.

Работата е там, че наистина беше каталясал, не беше си доспал. Преброи и загъна наедно всички банкноти в бумажника и по стар навик ги пъхна заедно с документите под възглавниците на леглото. От хартиите измъкна препоръчителното писмо на Алфред Тайтелбаум. След ден-два ще трябва да се изправи пред чиновниците на Министерството на Зимата и да им заяви ясно и на висок глас: да — да (Не — не). Но е по-добре най-напред да се възползва от знанието и съветите на този добронамерен туземец — човек, с когото не се запознавал в Транссибирския експрес, който не е чувал за Сина на Мраз, не познава лъжите за Бенедикт Герославски. Да го поразпита за хората, за учрежденията, за работата на Сибирхожето, може да се окаже, че намерението на Министерството е дори прекалено очевидно; може просто да изчака плана на Рапацки. Може пък да се измъкне лесно от всичко това и проблемът да се реши от само себе си. Преди още да е пристигнал тук доктор Тесла със своите машини — преди да ги вкара в движение — преди да ги изпробва срещу лютите — и преди да се обмисли начин за извозване на помпите и теслектрическите мотори до…

Мраз в кръвта, окото плаче,

отмилява ти животът,

ако си видял случайно

мутрата Победоносцев.

Спусна перкалитовите щори, с което не успя да заглуши кръчмарската врява и бавното барабанене, но поне студената ледена светлина, слънчевият блясък, филтриран през мъглата, престана да се влива в стаята. Пъхна Архимайстора под възглавницата. Сламеният дюшек го убиваше под чаршафа, въртеше се върху скърцащото легло ту на едната, ту на другата страна. Едва след малко разбра защо сънят не иска да дойде, какъв стимулатор му липсваше: ритмичното тракане на колелата на влака. Бе успял така да привикне към него, сякаш цял живот е прекарал в пътуване — сякаш това пътуване в комфортите на Лукса беше наистина целият му предишен живот, толкова истински, колкото ясно го помниш.

Но ето че беше пристигнал на мястото.

Пили, пели, танцували

и мамута поебали,

рубли три за туй вземали —

якут, тунгуз и бурят!