Яцек Дукай
Лед (43)

За това, което не може да се чувства

Вече за трети път играеше ролята на модел тук.

— А може ли да не мърдате, пане Бенедикте!

— Че аз не мърдам.

Столчето беше неудобно. Когато посети госпожица Елена за първи път в пансиона на Киричкина, госпожицата беше цялата омазана е въглен, пръстите й бяха черни, под окото черта, петно върху нослето, така че ръката сама посягаше за кърпа. Елена беше започнала от енергични, направени с размах скици върху големи картони. Имаше на разположение и статив, много полезен при опитите й да рисува портрети — на леля си, на прислужницата, на mademoiselle Филипов, на пан Поченгло. Пан Поченгло й беше подарил комплект художнически аксесоари, включително рамки осем на десет, голяма палитра и кутия маслени бои. Елена рисуваше в ъгловата стая, ползвайки се от слънчевата светлина, още по-бяла поради леда и снега навън; столчето бе сложено между прозорците. Креслата и фотьойлите, много по-удобни, се оказаха прекалено ниски, госпожица Муклановичувна трябваше да има лицето на модела на съответната височина; подходящо за тази цел беше само това тежко столче от бор.

Вратата към салона, където тихо похъркваше леля Уршула, оставаше отворена, за да се спазва decorum^[1]. Разговаряха полушепнешком, за да не я събудят. Точно от дясната му страна, на разстояние една изплювка, едно вдишване, беше политурата на прозореца от миражостъкло, залята с всички оттенъци на белотата; към госпожица Елена трябваше да занича с лявото око. Тя рисуваше облечена в много широк сарафан, може би купен от горничната, целият вече на петна от въглен и боя. Едно леко трепване подир друго трепване — и той извръщаше глава, за да улови полупрофила на Елена в тази очарователна самозабрава, погълната изцяло от живописването: с изплезено езиче, прехапала устна, сбърчила радостно вежди, навеждаща главичка ту насам, ту натам, докато черните букли падаха върху челото й, очите, порозовелите бузи. Тогава тя духваше ядовито в опит да ги отмахне или се забравяше още повече, посягаше с ръка и ето, на лицето на девушката се появяваше maquillage на петна, многоцветен като нацъфтяла леха.

— Добре, но в такъв случай бил ли е той бигамен?

— Не, тук с тази Леокадия Гвуждж са живели без брак.

— И все пак — какво безчувствено сърце! Извинете ме, пане Бенедикте, но… все пак по това време във Варшава съпругата му е била на смъртно легло! Нали така? Понеже познавам подлата човешка природа — чак дори е странно как някой „доброжелател“ не й е писал за всичко ставащо тук, от чиста злоба.

— Неомъжена жена с дете — нима мислите, че са се появявали тук в някакви компании? В руската провинция може би такова нещо би излязло наяве, но тук, в Иркутск? Те са се криели, вероятно никой не е знаел за госпожица Гвуждж и дъщеричката им.

— Главата изправена! Значи… значи смятате, че това е заради смъртта на детето. Ах! Та това е била ваша сестра, родна сестричка — а как се е казвала другата, за която се смята, че той я е застрелял?

— Емилия, Емилка.

— Пак мръднахте. — Тя се приближи, хвана го за лакътя и китката, постави ги така, обърна ги иначе, наклони глава, присви око, засмука бузата си — не, все лошо.

— Ау! Ще ми изкълчите ръката, госпожице.

Тя пое дланта му и се вгледа отблизо.

— Ама виждате ли, вие непрекъснато се чешете, може би трябва да отидете на лекар, това сигурно е някаква екзема…

— Трудно ми е да се сдържам, когато…

— Мехлем. Или носете памучни ръкавици.

— Хм. Като доктор Тесла.

— Да, точно така! И ви моля, потърпете още минутка! Имам разкошна светлина върху профила и рамото.

По миражостъклото плуваха силуети на сгради, мъглявини и люти. Пансионът на Киричкина се намираше в южната част на стария Иркутск, на Гречески Переулок, недалеч от Инокентиевский Пасьолок. Костеливият пръст на кулата на Сибирхожето както обикновено разделяше на две пейзажа на метрополията, но храмът „Христос Спасител“ оттук не се виждаше. Бронзовите камбани отекваха обаче достатъчно силно. Не валеше сняг, небето светлееше чисто, безоблачно, гладък лазурит, Слънцето стоеше високо над мъглите; Чьорное Сияние беше угаснало докрай.

Това беше един от малкото дни, когато Иркутск, гледан отвисоко, се отваряше пред човешкия поглед с непритворна панорама, достойна за фреска или за монументална картина. Още по пътя от църквата „Успение Богородично“ до Градината на Интендантството, седейки в шейната редом с госпожа Уршула, забеляза необикновеното спокойствие, тишина и неделно замиране, което се предаваше и на атмосферата: ветровете стихнаха, небето се прочисти от облаци, дори мъглата стана по-рехава и легна в улицата, ниско между сградите. За първи път се откри възможност да се възхищава на цветните прозоречни рамки на иркутските къщи, небесносини, зелени, жълти, украсени с различни скрежоподобни шарки, с дърворезба и изкусни симетрии, при това доста строго геометрични. Въздухът беше невероятно прозрачен, както се случва в дни с мек студ; най-далечната форма на хоризонта изпъкваше ясно и изразително. Избледнялата светлина на уличните фенери от миражостъкло, разцепващите се по зимлязото многоцветия съвсем не размътваха картината, а я обрисуваха с по-дебели контури от сянка, така че всеки предмет, всеки силует изглеждаше като обрамчен от лентичка скъпоценен материал — като върху голяма, подвижна икона. И барабаните бяха стихнали, и прекупвачите не деряха гърла, и в шейните нямаше глъч — само хлопките на конските впрягове все така звънтяха. Дзрин-дзрун, носеха се през белоцветната икона на Града на Леда…

Градината на Интендантството е била основана край брега на Ушакувка преди повече от половин век, по-късно двукратно унищожавана, но само няколко години след Големия Пожар и градската дума на Иркутск е завладяна от идеята да бъде върнато към живот това място, чието предназначение е гражданите да общуват с природата, да бъдат възобновени неговите функции, без да се правят сметки колко би струвало — нещо изключително важно в това време на Лед и вечна зима, откъснала метрополията от природата. Сред дарителите за проекта се оказват преобладаващата част от най-важните холадпрамишленици, техните имена и имената на фирмите и компаниите им красят в чист тунгетит мраморните плочи, поставени на входа към Градината, тоест в шлюза, където се плащаха входните такси — две и половина рубли за възрастен, една рубла за дете. Тези такси играеха ролята на инструмент за социално филтриране, защото никоя работническа фамилия не можеше да си позволи подобен разход за краткото удоволствие на една разходка на топло; освен това поддържането на Градината от година на година поглъщаше все по-големи средства. Духалата, изтласкващи топъл въздух под миражостъклото, работеха непрекъснато, задвижвани от мотори „Дизел“. Зимовници, наемани на дузини, пълзяха нощем, когато Градината беше затворена за публика, по конструкцията на гигантския парник, за да смъкнат ледените израстъци и да откриват и най-малките пукнатини. Цялата конструкция се издигаше върху дантелен зимлязен скелет, изпълнен в същия архитектурен маниер, както Гара Муравьов, защото бе родена в главата на същия архитект. Рубецкий К. И. беше замислил Градината покрита с обърнати чашки на дъгоцветни лилии. При слънчев ден като днешния синият цвят, разчесан в меки, седмоцветни отблясъци върху миражостъклото, пада тук направо върху нещицата мостчета, храстчета, цветни полянки, езера и фонтани, бели пейки и алтанки, върху дамите и джентълмените, разхождащи се по пясъчните алейки, лудуващите дечица, облечени в чорапки и воланчета à la Малкият Лорд, в моряшки дрешки със сламени шапчици canotier. Тук се играе театър на Лятото, властва измамата — в одеянията, поведенията и думите. Дамите разголват изпод кожените палта и шалове, оставени в шлюза, светли рокли с копринени комбинезони, леки английски костюми и японски рокли с асиметрична кройка и висок корсет, а всичко това допълнено и с пролетно чадърче, сякаш наистина предпазващо от слънчевия пек, стиснато в ръчица, обхваната в бяла ръкавичка. Господата в летни костюми в три части, незакопчани догоре, прелъстяват с бомбета и хомбурги, с тънки бастунчета, чисти лачени чепици с остър нос. Бръмченето от отоплителните машини се носи по Градината с монотонен ритъм, така бие механичното сърце на този зелен рай. През вълнообразната дъга на покрива се вижда гъсталак от мачти с трупове, обграждащи Градината на Интендантството — те обаче не успяват да спрат лютите. Колкото пъти през градината премине смръзляк, толкова пъти трябва отново да се сади трева, да се присаждат дървета, да се възстановява идиличният пейзаж цветче по цветче — цялата тази измама. Поточетата не извират и не се вливат в Ушакувка; тук те кръжат в странни примки, подпомагани от скрити устройства, отделени от смръзлината с изолационна подложка — измама, измама. Тук се разхождаш с бавна, достолепна крачка, от време на време присядаш на пейка, поспираш се над живописен ручей. Кланяш се вежливо на познати и непознати. Разменяш празни любезности — нито дума за бизнес, нито намек за истинския живот, за леденията, пази Боже — за семейни ядове или някакви здравословни проблеми! Защото тук е Лято. Тук е топличкият фалш, подобен на муселинено cache-nez, заметнато на раменете. Защото какво би била bourgeoisie, ако е лишена от правото да се самозаблуждава? Нито аристокрация, нито пролетариат; нито живот на духа, нито живот на материята. Затова трябва поне веднъж седмично да се поразходиш под мешчанското Слънце, в най-хубавия си светъл костюм, с елегантна жена под ръка. След като сам се постави под разпорежданията на госпожица Елена — преди колко седмици? — в църквата по време на литургия, когато седна в обсега на окото й, тя така и повече не го пусна и с решителен флирт го накара да им прави компания в Градината на Интендантството. Където прекарваш час-два под нагрят въздух, приемайки охотно този компромис с истината. Леля Уршула оставаше на благоприлична дистанция, с госпожица Муклановичувна можеше да се разговаря свободно, толкова по-свободно, защото това отново беше като разходка по уралска поляна или многоцветен разговор в Експреса на Котарбински — можеше да изричаш най-искрената истина, диамантено истинската — нямаше да познае — истина или лъжа? — спряла на алабастровото мостче под струите горещина, бълвани от фабрични машини, подложила поруменялото си лице под ласката на зефира, с полупритворени клепки…

— Как са сънищата ви, пане Бенедикте?

Завъртя се на столчето.

— Сънищата?

— Не ви ли предупредиха? Мен непрекъснато ме предупреждават. И свещеникът днес пак го каза в проповедта.

— Аз не сънувам.

— Всеки сънува.

— Не всеки помни сънищата си.

— Да не би да употребявате онези китайски билки за сон грядущий?

— Трябва да се случи нещо наистина важно, за да запомня съня.

— А, това е, защото вие сънувате миналото! Но впрочем — тя се почеса с четкодържача над веждата, — нали вие не вярвате в миналото. Не вярвате, че самият вие съществувате, нали така? Тогава как сънувате?

— В съня, госпожице Елено, в съня съществувам.

— Не разбирам.

— Какво не разбира госпожицата? Сънува се, че се съществува. Други сънуват така цял живот.

— Ха! И за какво сънува несъществуващият?

— Тъкмо за това. — Намести се върху столчето, напрягайки и разпускайки мускули. — Сънувах например… Представете си такъв вид болест: психическо затлъстяване. Че сте и още повече сте. Ядете, поглъщате в собственото си съществуване все повече и повече, една след друга степени, извън всякакви здравословни граници. Защото най-напред вие самият сте източник на сетивност, някаква точка, дръпната зад очите, зад ушите, под кожата. В главата, в мозъка. Но после изяждате останалото тяло, корпуса, членовете: не си в главата, а си глава; си крака, си пръсти, нокът, падащ от палеца — това също си ти. Е ли това здравословно? Продължаваш да дебелееш: не само тялото, защото след като си нокътят, тогава си и предметите около теб, най-близката материя, въздухът, вдишван, издишван, заобикалящият те въздух. Нещо повече. Домът. Земята, по която ходиш. Границата между материята на плътта и материята, докосваща плътта, се заличава и изчезва: това си ти и това си ти, може би малко по-слабо — но ти, ти, ти. И така се поглъщат поредни области материя, не можеш да се въздържиш. Виждали ли сте, госпожице, истински ненаситници? Как те ядат?

… Съществуването е вид болестно пристрастяване.

Тя го гледаше изпитателно над статива.

— Да бяхте спрели да се тровите с това теслектричество…! — въздъхна след дълга пауза.

— Ай-ай, чак пък да се тровя!

— Нали виждам, когато идвате направо от Тесла, как ви действа това.

— И как по-точно?

— Главата!

— Ето, ето, замръзвам.

— Вие си въобразявахте, че ще ме изкусите — щом някой е опитал веднъж, е спечелен до амина.

— Но какво против имате? Наслушали сте се на роптанията на mademoiselle Филипов, явно това е.

— Боже мой, и се учудвате! Та това е опасно! Никой не знае как действа, какво прави с човека; дори доктор Тесла!

— А откъде знаете, че е опасно?

— Ама страшно ме ядосвате с тези ваши мъдрувания!

— Извинете.

— За малко не умряхте от това!

— Всичко може да се предозира, дори кислородът може да има смъртоносен ефект.

— Извинете.

— Но защо, защо, хайде, кажете ми — защо!

— Защото именно така човек е нещо повече.

— Моля?

— Не, не бих могъл.

— Опитайте, опитайте, пане Бенедикте.

— Ти си, който си, мислиш това, което мислиш, чувстваш това, което чувстваш. Но ако трябва да излезеш извън всичко това, ако трябва да проумееш мисъл, която никога преди това никой не е проумявал — подобно на махало, извадено от състояние на покой, трябва да се изтръскаш от себе си. Да бъдеш едновременно себе си и някой различен от теб.

— Да се самоизлъжеш.

— Да се самоизлъжеш. Може би. Става въпрос за това, че… Колкото повече замръзваме, толкова по-малко можем. Колкото повече сме… истински — толкова по-малко чувстваме, по-малко мислим, по-малки, по-ограничени, по-тесни хора сме.

— А пан Бенедикт иска…

— Да мисли непомисленото.

— Да чувства непочувстваното. — Изтривайки чело с ръкава на ленената си блузка, госпожица Муклановичувна се засмя не много убедена. — Та това е абсурд!

— Нима смятате, госпожице, че чувствата, на които вие сте способна, са всичките възможни чувства?

— Е, и какви още?

— Трябва ли да изрека дума, за която нямате думи? Разкажете ми тъгата на човек, който никога не е чувал за тъга.

— Не се смее. Иска му се да плаче. Светът му е грозен. Движи се без енергия. Не му се прави нищо.

— Вие разказвате поведение.

— Да. — Тя се замисли. — Както веднъж вече вие го казахте във влака…

Как пред сърцето си да се разкриеш?

Как в мисълта ти друг да вникне?

Душа, ще бъдеш ли разбрана?

Лъжа е всяка мисъл назована!^[2]

Той се надигна от столчето, хвана се за ухото и придърпвайки се към прозореца, започна яростно да ближе миражостъклото; другата ръка подскачаше в ставите като побесняла змия, размахваше широко разперените пръсти; левият крак подритваше десния; при това мяучеше жално и блещеше очи.

Тя възкликна възмутена.

— Лудост.

— Това… това… то е вашето усещане в момента — изхриптя между близането и хленча, — но какво чувствам аз?

— Мръсотията по езика. Успокойте се, що за идиотщини, ще събудите леля.

Отлепи се от прозореца. Изплю се в легенчето за четките, оправи сюртука си.

Госпожица Муклановичувна изтриваше ръце в кърпата, отдръпвайки се от статива.

— В какво всъщност искате да ме убедите? Че този черен ток така преобръща мозъка на човека, че го разнищва?

— А госпожица Елена не помни ли? Какво чувствахте? Как се държахте? Коя бяхте?

Тя присви рамене.

— Има други начини да се излезе от себе си. Алкохол например.

— Алкохолът е нездрав заместител. Заменя един затвор с друг, Мраз с Мраз. — Приближи се към нея. — Свършихте ли?

Тя се поколеба.

— Казах ви, че няма да го покажа…

— Но аз ви моооля.

Надникна над статива.

Жестока цапаница.

— Каква прилика!

Лицето й засия.

— Наистина ли го мислите, пане Бенедикте?

— Две очи, две уши, даже и нос се вижда.

Тя натисна четката в ъгъла.

— Ами вие непрекъснато мърдате и се въртите, и се суетите, и махате с ръце! Всеки път, като погледна, все различна форма виждам — тогава как да успея да нарисувам убедителна конкретност?

— А как се рисуват фантастични, измислени сцени?

После седнаха в малкия салон до висока маса от сандалово дърво. Прислужницата почиваше в неделя, затова госпожица Муклановичувна сама примъкна самовара и сервиза, не позволи да й помогне. От колониалните складове наблизо беше накупила кутийки с най-различни зелени, червени и черни чайове и китайски билкови смеси с кратки странни названия, които звучаха два пъти по-екзотично, когато ги произнасяше госпожица Елена. Из стаите се разнесе мирис на билков чай, почти долови цветната ивица, плуваща във въздуха над килимите, канапетата, отоманките, холандските печки, скринове и цветарници, над похъркващата леля Уршула. Лелята се ококори за миг, примлясна и се загърна по-плътно в шала си, за да заспи отново.

Шушулките зад прозореца проблясваха сини.

На парапета, редом с руски издания на романи на Майн Рид, стояха няколко дебели книги: руско-италиански речник, италианска граматика, антология на италийските поети. Госпожица Муклановичувна ги беше получила от Порфирий Поченгло, защото възнамерявала да започне да учи италиански „за убиване на времето“. Наскоро в Иркутск беше отворил врати филиал на Всесветовния Институт за Чужди Езици за Дами и Господа The Berlitz School. — Език като вода! — възклицаваше тя, след което разгръщаше том на случайна страница и прочиташе няколко изречения, без ни най-малко да разбира смисъла им. — Как тече, как се разпенва, как перлено капе, как трепти!

Преди да седне, не смени петносания сарафан, само изми ръцете си. С нож с костена дръжка наряза черешовия хляб, намаза го със сметана.

— Настоящая хазяйка.

— Пан Порфирий ми разказа пред църквата как сте го убеждавали да се ожени за мен.

Задави се.

— Не. Тоест… Не по този начин. Може би той… — Отпи от чая. — Нали аз — ще замина — или — как ще се получи с баща ми — не знам какво ще стане с мен. Ето затова… за да постъпя честно…

— Тоест как?

— Извинете, моля ви, не се ядосвайте.

— Какво ви става днес с тези извинения…!

— Всъщност не би трябвало изобщо да ви посещавам.

Замислена, Елена облиза боровинковия конфитюр от пръстите си.

— Но, пан Бенек, но защо? — запита тихо.

Също сниши глас.

— Сега пак ме питате за неща, за които няма думи.

Тя пое шумно въздух.

— Влюбили сте се, в това няма нищо срамно.

Потърси ръката му над масата; след секунда колебание той затисна с дланта си студената длан на госпожицата. Палецът му се плъзна от китката по линията на костта между дребните издатини. Тук пулсираше в ритъма на ударите на Елениното сърце подкожна жилка. Задържа палеца върху вената. Най-висшата и най-трудна форма на искреност в тялото…

— Ще се опитам — прошепна, вдигайки поглед към сериозното лице на девойката, просветлено от блясъка на леда в левия профил; светлината се стелеше върху госпожицата, плота, самовара, стреляше, отразена от острието на ножа. Слънчевите лъчи, пречупени в панорамата на белия град, влизаха в салона филтрирани през калейдоскопичното миражостъкло, белотата имаше хиляди живи нюанса, белотата се вгризваше в тъканта, в дървото, в тялото, белотата тържествуваше за момент, мислите бяха бели и думите бели и бял гласът.

— Ще се опитам, ще се опита. Alors. — Дали се е влюбил. По какъв начин трябва да се изрече истината. — Госпожице Елено, така е то, когато вътрешният език се пренася в междучовешката реч. Откъде знаете, че е влюбеност? Защото тази дума е оправдана, когато има цветя, целувки, срещи, страсти, писъмца, тайни погледи, предбрачни признания и романтични ситуации, пориви на жената и мъжа и лудории на младостта. Виждате ли, госпожице? Поведения, поведения. Щом човек се държи така — трябва да е влюбен. Но не и в обратната посока, не и ако излезем от чувството — защото как да се преведе, как да се обясни? Не може да се обясни. Получил в муцуната, обърнал се и си заминал — значи е страхливец. Но откъде знаем, че е страхливец? Ами защото се е държал като страхливец. — Замига, замаян. — Дали човекът е влюбен, защото се държи като влюбен? Как да сравним душата на един човек с душата на друг? Нищо няма такова измерение, няма такова значение. Откриваме само движения на материята: жестове на тялото, изтръгвани от устата звуци, фантазии форми скреж. Но понеже живеем в това от детинство и знаем друг език, сами си го внушаваме и вярваме искрено в това, че щом движението на материята е такова, то и движението на душата е същото, наречено по същия начин — че това не е скреж — че тази форма означава нещо, че съществува сама по себе си. Страх. Смелост. Ненавист. Любов. Боже мой, нима наистина си мислите, че чувствата, на които сама сте способна, са всичките възможни чувства?!

Тя освободи полека дланта си от стискането, прокара пръсти по ножа, по острието и гладката дръжка.

— И какви още? — запита едва чуто.

Падна на колене пред нея, сложи пръст в устата си и го прегриза, после целуна края на роклята й, омазана с бои, и направи троен знак с топлата кръв по устните на госпожицата. Тя се отдръпна ужасена. С другата ръка хвана девойката за крака над глезена, обгърна го с дланта си като желязна окова. Преброи до десет, чувствайки как в тялото му набъбва теслектрически прилив. Всеки път, когато госпожицата отваряше уста да каже нещо, затягаше по-силно хватката; докато вече не й се искаше да казва нищо. Гледаше я мълчаливо, без да мига, поглед върху погледа. И Елена бавно, много бавно сведе глава. Voilà! После, радостно усмихнат, заудря с юмрук по паркета, докато кожата на дланта му не се разрани. Тогава седна обратно в креслото, за да допие китайския си чай.

Госпожица Елена свали от прозоречната рамка тежък том; отвори го напосоки, без да гледа. Задържа нокът върху произволно избран ред, повдигна книгата към белотата и прочете мелодично:

— Qualsivoglia.^[3]

Вкусваше думата с език: като вода, като вълна, като пяна.

— Qualsivoglia.