Яцек Дукай
Лед (40)

За старите и новите познати и непознати

— Нещо не ми харесва — измърмори Чингис Шчекелников и потърси опипом своя войнишки нож. — Сложете си очилцата. Тъмно е като в задника на Победоносцев.

Във всички прозорци, врати и процепи на сградата на Физическата Обсерватория на Имперската Академия на Науките горяха тмечки. В нощния облак над града от време на време проблясваха само тънички лъчесенки, разсичайки непрогледния мрак, докато между източниците на тъмлина преминаваха суетящи се в портала и във вътрешния двор на Обсерваторията работници и носачи, едва ли не цяла рота салдати и погълнати в работа служители на самата Обсерватория. Малко по-нататък, откъм улицата и площада, извън границата на тъмлината, се бяха насъбрали неколцина зяпачи; впрочем спираха и минувачите, а и шейните видимо забавяха ход. Пред главния портал, върху широки плазове, овързани с парцали и слама, засипани със сняг, стояха внушителните цилиндри на теслектрическите генератори. Около тях стояха казаци с азиатски лица, закрити от широки миражостъклени очила, с карабини в ръцете.

Гледана през миражостъклата, тъмлината не беше толкова ослепяваща. Промъкна се между шейните и казаците с техните сиви, безизразни силуети. Белезникави петна преминаваха от мрак в мрак — едно от петната се отдели, хвана го за ръката, извика изумено и отстъпи крачка.

— Гаспадин Герославски!

— Тихо, Степан, тихо.

Старият охранник го поведе към главния вход на новата сграда на Физическата Обсерватория. Тук също бе пълно с казаци, които пушеха или дъвчеха махорка. Тъмлината проникваше отвън под страничните прозорци, но вътре горяха ярки електрически лампи и в тази непрестанна борба на светлина и тъмлина като в мътилка от млечно-смолиста супа ту изплуваха, ту потъваха в сивота, в тъмнина, в подземен мрак поредни фрагменти от стена, мозайка, таван, монументални зимлязни колони и мамутски мебели.

Разкопча кожуха, свали шапката и очилата. Дъхът му увисна в мразовития въздух. Кимна на Степан. И при него тмечта беше яко заседнала под кожата, не беше нужно нищо да си казват нещо на глас; наведе глава и тръгна в мрака.

Огледа се по големия хол, сега с изкалян под и претъпкан с багажи. От тавана висеше инкрустиран с цветни бляскави камъчета глобус. Стената на високото преддверие на Обсерваторията (първите етажи се издигат по правило на седем аршина височина) бе покрита от гигантска фреска, изобразяваща летен сибирски пейзаж, вълни от бяло-зелени лесове и небе, синьо като преобърнато езеро.

Чингис Шчекелников погледна и шумно се прокашля.

— Не понасям брезите, особено лятно време. Че са така бели — като че птиците са ги осрали до последно.

— Е, вие сте ни изключителен спец и естет.

Ако непривикналият с културата на Империята европеец мине по улиците на Иркутск, ще му писнат ушите, толкова отблъскващ и преливащ от грозни думи е езикът на обитателите на източна Русия; и в това отношение Шчекелников не правеше изключение. Квадратен мъжага, с квадратни лапи и правоъгълно отсечено носище над квадратна брада, напъхан в стара гимнастьорка под двукатен кожух, с филцови гамаши до коленете, обшити с кожа — единственото нещо, с което можеше да се похвали като белег за културна личност, беше, че се бръснеше гладко и не плюеше по килимите. Когато пан Велицки го представи като доказан и оправен човек, при това и мъжествен по сърце, участник още в първите диамантени експедиции за холандците, веднага си помисли, че това е някакъв кървав убиец, който се е озовал в Сибир, защото е бил прогонен, и с основание, за злите си дела от Голямата Земя отвъд Урал за остатъка от живота. Но се оказа кореняк сибиряк, роден в Желтугинската република край китайски Амур. Престъпления вършил, не вършил, но в жилите му със сигурност течеше унаследена разбойническа кръв. Госпожица Марта с охота разказа историята на Чингис. И така, до шейсетте и седемдесетте години на миналия век заселването на Сибир с руско население вървяло толкова бавно и мъчително, че административните власти пробвали за тази цел най-различни, невинаги препоръчителни начини, между другото губернаторът Муравьов-Амурски например, прочул се със своите оригинални начинания, за да повдигне с няколко хиляди статистиката на „доброволно заселилите се“, измислил такъв метод: събрал всички леки жени и улични проститутки, подвизаващи се из Източен Сибир, зачертал същия брой каторжници, освободил ги от остатъка от наказанието, а след това собственоръчно изпоженил подбраните двойки и ги изпратил на „заселване“. Чингис Шчекелников беше дете на едно от тези амурски семейства. Трудно е да се каже дали в него са взели връх лошите черти на бащата или на майката. Не се представяше с отчество. Не подаваше ръка. Не се покланяше. Не мигаше (тази гущерска интензивност на погледа най-много безпокоеше у него). Носеше големи, изпъкнали миражостъклени очила в костена рамка и дълбаеше с дългия си нож под квадратните нокти.

Пан Велицки много се притесни от писмата, които започнаха да пристигат на „Цветиста“ седемнайсет още на другия ден след първото посещение в Министерството на Зимата. Не всички бяха адресирани до „Герославски В. Ф.“; някои носеха следните надписи: Лично на ръцете на Сина на Мраз, Панича на Зимата или, нещо по-лошо: За Него. Обикаляха също някакви типове, напълно непознати на пан Войслав, чукаха по вратата в неподходящо време, заговаряха хората на Велицки. Някой хвърли в прозореца камък, увит в хартия със заплахи. Това го накара да заяви пред семейство Велицки, че се връща обратно в „Чарчя Ренка“, за да не ги излага на опасност. Но нито пан Войслав, а още по-малко госпожа Халина не искаха дори да чуят за такова нещо.

Нямаше как земетръсът в делегатурата на Министерството на Зимата да не отекне без шумно ехо в целия Град на Леда. Особено когато за всички и всекиго поотделно вече бе замръзнала тази истина: в Иркутск е пристигнал синът на Батюшка Мароз. Хвърленият в прозореца камък разби и магичния защитен щит, отделящ до този момент домашния рай на Велицки от останалия свят. И изведнъж се върнаха всички страхове, с които живееше в Експреса: че всеки човек в Иркутск можеше да се окаже явен враг или някакъв подмолен агент — че ще го пипнат, убият — застрелят — ще му забият нож в гърба — само да стъпи на Иркутския паваж. Та не го ли отвлякоха още първата нощ, вкарвайки го в ковчега, не искаха ли да го закопаят жив в гроба? Само да им даде възможност — ще го разкъсат на парчета. Помнеше това трескаво треперене на душата и тялото, в което изпадаше при самата мисъл за тези заплахи — страха — мисълта за бъдещ страх — тогава, когато беше и страхливец.

Пан Велицки, винаги предвидлив, нае на извънработно време работници от своите складови предприятия, трима здравеняци в грубо кърпени палта, увити в плъстени парцали от главите до петите, така че само белоцветните полукръгове на очилата, като очи на насекомо, се подаваха изпод чалмите. Изпускайки черна пара, те пазеха дома, откъм вътрешния двор и откъм улицата, откъм реката и от страната на прохода между блоковете, ден и нощ. Когато семейство Велицки излизаше до шейната, мъжагите се кланяха на дамите и се усмихваха през шаловете на децата, криейки срамежливо зад гърбовете големите тояги-костотрошачи.

Когото изплашиха, изплашиха; не всички обаче. По здрач, два дни по-късно трясък и шумно дрънчене се разнесоха в дома на „Цветиста“. Обсипаната с вулгаризми хартия, завита около ледена буца, която счупи прозореца на партера, представляваше този път скъсана страница от „Иркутски Новости“. Гжегож, камериерът на Войслав, я донесе в кухнята и я показа, разтворена. Снабдена с неясна фотография на Никола Тесла, застанал гордо, с ръце, стиснали иглите на гръмоотводи, в храстовидния ореол на милионволтово електрическо изпразване, статията носеше заглавие: Докторът гръмовержец пристига в Иркутск! С дебел удивителен знак, как иначе, а отгоре на това и комично подчертано.

Изпрати човек за най-новите вестници. Всички ежедневници отбелязваха пристигането на Тесла. „Голос Байкала“ препечатва снимка на доктора с текст: Магьосникът в своята лаборатория в Колорадо Спрингс, на която Тесла седи, четейки спокойно книга, под дебели като дървесни дънери и дълги няколко десетки аршина змии от бели изпразвания; това правеше огромно впечатление. Част от журналистите спекулираха на тема поръчаните у изобретателя от Сибирхожето чудодейни машини за производство и обработка на зимлязо; други обаче с основание долавяха тук ръката на Императора и много по-заплетени кроежи. Прелистваше нервно пресата. Никой от писачите не се беше добрал до подробности, въпреки това доста тревожен беше самият факт, че се е намерил някой, който е свързал едно с друго имената на Никола Тесла и Бенедикт Герославски. Кой е знаел, че са пътували с един и същи Експрес? От Министерството на Зимата ли е тръгнало изтичането — едната фракция пуска клюки срещу другата? Или самият сърбин се е разприказвал, предразположен съответно към това от някого? Той има такива мегаломански уклони, нерв за театрална драматургия, както би казала mademoiselle Филипов. Но успява да бъде и параноично потаен, с цели седмици да не показва носа си от своите лаборатории.

Въпрос: като какъв човек ще замръзне — е замръзнал — Никола Тесла?

Хората се променят — докато не престанат да се променят.

Но той, той изпомпва всеки ден от себе си преди закуска истина и фалш с цели ведра, в бутилки, в пудове черна сол, в галони тмеч. Беше обещал да му помогне? Та какво от това — помпайки се до последна фибра, уплашен от призрака на интелектуален Мраз, Тесла е способен едновременно да удържи и да не удържи на думата си, да замълчи и да издаде, да помага и на размразенците, и на леденистите, да служи и на царя, и на Победоносцев, едновременно да спасява Отец Мраз и да го предаде в ръцете на Шулц, постъпвайки еднакво искрено, разумно и логично.

Затова и тази ранноутринна визита във времето преди втория теслектрически ритуал.

Господин Шчекелников измерваше с убийствения поглед на василиск казаците, тъмящи с цигари около въглищния казан край отсрещната страна (можеше така с часове да забива в чужд човек гневния си, разярен поглед) и не забеляза когато от дъното на преддверието, под стълбищната арка се зададе високата фигура на Никола Тесла. Дългите крачки на сърбина се опитваше да догони Степан, заедно със ситнещ по петите му втори прошарен очилатко. Тесла ги отпрати с движение на ръката в бяла ръкавица и ловко заобиколи Чингис. Сърбинът беше в елегантен едноредов костюм, с наметната на раменете черна шуба с широка яка. По косите му, сресани симетрично в две страни от пътя, лъщеше помада и блещукаха лъчесенки и черни искри. Зад себе си оставяше въгленочерни послеобрази под формата на колона от астрални проекции, гаснещи една подир друга — най-бледите още стояха изправени на стълбището, слизаха към мозаечния под в хола и едва повдигаха глава при вида на неочаквания гост, зарадвани.

— Господин Бенедикт.

— Докторе.

На лицето на Тесла грееше широка усмивка. Стисна му ръката.

— И ето.

— Да.

Изобретателят се взираше в лицето му с гореща симпатия, надвесен в полупокровителски жест.

— Боледували сте.

— Изглеждам зле, нали.

— Вече сте по-добре.

— Ами.

— Да. И по очите.

— Очите?

Тесла докосна с пръста си в памучна ръкавица долния клепач.

— Органът, който поглъща лъчите на тъмлината…

— Ах!

Не можеше да има никакви съмнения, че е току-що оттъмлен. Иззад доктора излезе напред квадратният Чингис, изплю се, попита за ножа си.

Сърбинът го погледна добродушно.

— А този — кой е? — попита все така на немски език.

— Нещо не ми харесва — процеди повторно под нос Шчекелников, гледайки с недоверие костеливия сърбин.

— От какво страда? — попита с любопитство Тесла.

— Здрав е, здрав. Само че е до немай-къде подозрителен.

— Наистина ли?

Почеса се по главата под гъстия перчем.

— Това е най-подозрителният тип и най-големият мърморко, който може да се намери от тази страна на Байкал.

— И за какво ви е?

— Ех! А чия е идеята за тези тмечки?

Тесла проследи с поглед поредния ламаринен сандък, който внасяха от уличната тъмнина четирима задъхани носачи.

— А, да. Степан и някакъв местен офицер, когото ни изпратиха тук, много се страхуват от шпиони и журналисти, че уж, представете си, щели да фотографират императорските машини и от това ще произлезе скандал или някакъв политически трус.

— Трябва да поговорим на четири очи.

— Знам.

— Машините.

— Ммм? Какво „машините“? — попита доктор Тесла.

Даа, оттъмлен до равнището на детска разсеяност.

— Всичко зависи от това в какво състояние са оцелели.

— Нелошо. Повечето.

— Колко ще продължи?

Тесла намести шубата, метната на раменете му, пъхна по-дълбоко кърпичката в джобчето и се обърна върху тока на обувката си към по-ниския с повече от глава Шчекелников.

— Той ни подслушва — каза, учуден от откритата безочливост на правоъгълния разбойник:

— Понеже всички нас гледат — отбеляза с нотка на развеселеност. — Ето, вижте: Степан и онзи там, побелелият, те ви очакват…

— Хм, времето, времето, да, днес трябва да започнем да палим кладенеца. В такъв случай каня ви в „Нова Аркадия“! Кристине ще ви се зарадва. А веднага след като се настаня тук — заповядайте възможно най-скоро. Ще ви покажа… Впрочем… Но добре е, добре е, че ви видях! Ах — мисълта на изобретателя прескачаше от една мисъл на друга, — ще ви разкажа какво…

— Днес съм поканен на обяд, може би утре.

— Утре, дадено!

Засмя се.

— Дадено.

Сърбинът отново протегна ръка.

— Не трябваше да ни виждат тук заедно — прошепна, хващайки ръката в ръкавица с ръка в ръкавица.

— Нищо не може да се направи, докторе — въздъхна. Замръзна.

Тесла кимна с глава.

Повдигна бастунчето.

— Господин Шчекелников!

Чингис сложи миражостъклата на носището си.

— Видяхте ли, гаспадин Йе-Ге-Герославски, как този се уплаши? Познавам циганите, от циганите никога нищо добро не чакай. Брой си паричките в джоба, гаспадине! Виждате го, нали, какъв изпечен лютовчик — а уж току-що пристигнал. Всичко това е тъмна работа, казвам ви. А, да ги чука лют.

Да ги чука лют, зурлестият студ. Кой за пътя пита, на пътя ще изрита. Щерката студена — майка й зелена; щерката рогата — виновен е бащата… — такива и подобни пагаворки и улични мъдрости на цветист матерински език винаги можеха да се очакват от устата на Чингис Шчекелников. Госпожица Марта никога не го допускаше по-нагоре от партера; слизаше от етажа на Велицки, а Чингис го чакаше долу, във високия вестибюл. Също тук се разделяха. Не подаваше ръка, не кимваше с глава, обръщаше гръб, без да каже и дума, и забиваше кубически юмруци в джобовете на двукатния си кожух. Една сутрин надникна в долната кухня и го завари там в компанията на двамата здравеняци, пазачи на къщата — седяха умълчани до масата, стискайки в грамадните си лапи канчета със самогон, загледани мрачно пред себе си. Единствената разлика беше в това, че мъжагите не се бръснеха.

Всъщност, ако не броим новопристигналите от Голямата земя и най-висшите сфери, на практика тук не се срещаха гладколики мъже: бръснейки се, мъжът унищожава естествената омазненост на кожата, а оттам и измръзванията стават по-лесни. Погледна се в огледалото. Брадата му вече бе успяла да израсне, макар и все още не до варшавските си размери; пораснал бе и перчемът. Повика камериера, за да изреже пак къдрите и да свали четината след тях. Което е замръзнало, замръзнало е.

Белезите от раните по бузите бяха скрити от брадата, личеше само един, най-дългия, проточен под самото око. Натисна кожата. От какво ли беше този белег? От падането от Експреса? От железните листа на Подземния Свят? От ледената висулка на мартиниста Йерофей? Погледна се отново в огледалото, вече след бръснача — гол череп, черна четина, деформираща чертите на лицето, поглед на туберкулозник изпод черните вежди. Между бумагите от Министерството на Зимата имаше една стара снимка на баща му, направена за затворническите актове след пристигането му на каторга, с дата есента на 1907: Филип Герославски, двайсет и девет годишен, с распутинска брада, остриган до голо по шаблона на заточеника, в омачкано сако и извехтяла риза. Свали дрехите. Докато боледуваше, отслабна още повече, сега можеше да преброи ребрата и да опипа костите. Застана в профил, извъртя се с гръб, поглеждайки над рамо. Не трябва много, помисли си, тялото е къщурка от карти: едно докосване, едно подухване — и всичко се разпада. Ледът — каквото и да говорим е някакъв изход. Кой може да каже как ще се извърти умът на човека след десет години каторжен труд в горските роти и минните дружини? Епифанията на Зейцов не беше нещо необичайно. Всички пророци и гностици идват от пустинни места, от големи безлюдия. В палестинските пустини някой ще види горящи храсти и огнени ангели; в Сибир — апостоли на леда.

Докато обличаше последния оцелял костюм (ексцесите в Транссиба му костваха поне половината гардероб, придобит с юдините рубли), си помисли, че все пак може би ще е по-разумно да започне изчисляването на бащините Пътища на Мамутите от обратния край, тоест не от мразовите явявания, а още от каторгата, от първите години на заточение и какво го е отвело тогава при Мартин, в каква посока е вървял, за да стигне, където е стигнал — и накъде ще тръгне по-нататък — накъде бяга тънката, пунктирана линия на неговия Път — за да го изпревари по него и там да го срещне.

А най-хубавият костюм беше задължителен — на обедите с поканени гости у семейство Велицки идват най-различни знаменитости от Иркутското society и финансисти, нещо повече, дори и от правителствените сфери, като например този Гермес Данилович Футяков, член на градската дума, на когото е предсказано, че скоро ще замени в креслото на градоначалник Болеслав Шостакевич. Футяков пристигаше винаги един час по-рано; затваряха се с пан Войслав в кабинета му, откъдето градският съветник излизаше разгорещен и сияещ. — Гаспадин Футяков — информира Войслав с полушепот, навеждайки се през масата — е много почтен крадец. — Казваше го леко и с усмивка, а престоят в Страната на Лютите вече бе достатъчно дълъг, за да схване още във въздуха за какво идеше реч. А е равно на Бе, Бе е равно на Це, Це е равно на Де, ergo Гермес Данилович Футяков е почтен крадец. И по-нататък: Пиер Иванович Шоча, представител на род, свързан с швабските Хохенцолерни чрез някакъв румънски мезалианс, младок с тънка снага и андрогинна хубост, който изяждаше от немай-къде само половин парченце от сервираната му порция. — Прочут женкар и морфинист, лентяй по рождение — казваше за него пан Войслав. А ето сега — кой? Никой друг, а самият пан Порфирий Поченгло, директор на Металургичното и Минно Дружество „Косовски и Буланже“. — Гений с горещо сърце. — По-нататък: Битан фон Азенхоф, един от старите иркутски богаташи, индустриалец още от предзимлязната епоха, днес вече толкова преситен на богатство, че за развлечение се захваща с все по-нови и различни афери и бизнеси; съсобственик на публични домове и организатор на шумните, радващи се на не най-добра слава ангарски кулиги, надбягванията с шейни. — Нешчастний победитель. — По-нататък. Андрей Юше, млад банкер, наскоро оженен за племенницата на равина Израел бен Коен. — Добре възпитан страхливец. — Пан Сатурнин Гживачевски, вицедиректор в заводите на Круп, страстен ловец, готов да хукне в тайгата при всеки удобен случай; лявата му ръка не е съвсем изправна, след среща с мечка му останал голям белег, вижда се под маншета на ризата. — Работлив егоист. — Пан Йеж Вулка-Вулкевич, който пише кореспонденции за петербургския „Страната“ и „Илюстрован Седмичник“. — Отявлен пилсудчик, сърдит на целия свят и на половината Америка. Трябва да знаете, че пан Йеж редактира под псевдоним също и „Свободен поляк“. — Et cetera, et cetera — и всички те — заклети лютовчици, с подкожно вмръзнала тмеч и мощна потъмлина, стелеща се по лицата, косите и облеклата.

Всеки път, поглеждайки по дължината на масата, си повтаряше наум Войславовите характеристики на тези хора, сякаш прилепнали към тях със силата на етикети, титли и неотнимаеми ордени. Как така — ще възкликне образованият европеец, запознат с Фройдовци и Бергсоновци, — как така, та човекът не е измерим предмет, не е парче материя, която можем да опишем чрез скали и качествени характеристики: че този тук е такъв и такъв, а онзи — еди-какъв си, не друг, а трети — буквално еди-какъв си. Как така? Да затворим човека в думи — какво говорите! да изречем в две думи истината за него — невъзможно е! Няма страхливци и няма храбреци, няма благородни и подли души, няма светци и грешници. Истината за човека не може да се назове на никой междучовешки език! А тук ти казват: роден лентяй — и край, истина! Почтен крадец — истина! Работлив егоист — истина! А опиташ ли се да излъжеш — ще излъжеш с пълното съзнание, че е лъжа.

Вглеждайки се в тях крадешком над чинията, местеше език по свода на небцето, търсейки онзи вкус и усещане, които помнеше от влака след сесия у доктор Тесла. Съществува ли наистина такова място — такова време — в Леда, под абсолютната власт на Мраз, когато алетеаметрите^[1] достигат края на скалата, тмечта кристализира в жилите и теслектричеството стреля от пръстите с черни мълнии — такова място, такова време, че езикът от втори вид става идентичен с езика от първи вид и може да се изрече, което не може да се изрече?

От първия обяд с поканени гости за нищо друго не мечтаеше, колкото да подслуша някак си през дружеската врява думата, която прошепва пан Велицки на ухото на някой от гостите — формулата за Бенедикт Герославски.

— … est-ce possible? C’est à peine croyable.^[2]

— Nullement, та нали сам се изкуших, това е един от онези китайски доктори. Погледнете, госпожо — тези пръсти аз изобщо не можех да ги изправям. Alors, лягаш на твърдия матрак, между другото не най-чист, а китаецът ти забива в тялото тунгетитни игли. Нарича се Изкуството Ченцю. Особено за ревматизъм и старчески оплаквания е направо спасително. Докторът запалва някакви благоухания, слага жар при иглите и тогава такава успокоителна хладина се разнася по мускулите…

— Чувал съм и за китайски доктори, които приготвят на тунгетит опиумни смеси — каза Пиер Шоча. — Имали ли сте случай да пробвате и това?

— А, не, знаете ли, точно това някак не ми се е случвало.

— Ето, виждате ли, мили дами, откъде идва необикновеността на черно-опиумните упоения — нали на сонния раб нищо не му е нужно, по-скоро е обратното: наливат билки в него, за да го изтеглят обратно в действителността — но черният опиум, ах! — унесе се младокът и в това унесение набучи с вилицата и пъхна в устата си цял картоф. — Ммм, черният опиум, той действа по съвсем различен начин.

— Употребявате ли?

— Както пан Гживачевски красиво се изрази: „някак не ми се е случвало“.

— Но познавате някой употребяващ?

— И ето ви следващото препятствие. Познавам или по-скоро познавах двама ценители на ориенталската медицина, които твърдяха, че по един или друг начин са си доставили този прах. Разбира се, бидейки любопитен относно качествата му, ги помолих да ми обещаят, че веднага ще ми разкажат искрено за сънищата и всякаквите преживявания, както приятните, така и неприятните. Но след това вече не се случи да се срещнем; и двамата изчезнаха някъде без следа, мразовитата наша мъгла ги погълна, ммм.

— Във всичко това имат пръст онези китайски шайки — изсумтя Гермес Данилович. — На тези триади, или както там ги наричат. Бял Лотос! Децата на Доктор Сун! Юмрук в Името на Справедливостта и Единството! Кой ги кръщава с такива имена? Напаст Божия, китаец до китаец — иди, че различи мравка от мравка. И, естествено, те не говорят руски. А научаваме едва когато по града се разпълзи някоя гадост, или когато открием огнестрелно оръжие у тях.

— Господа, вие май се боите от китайска революция? — засмя се редакторът Вулка-Вулкевич.

— Е, там, драги ми господине, китаецът никога в никакви социализми няма да повярва, това са крайно привързани към семейството хора, за да си дадат трупаната от поколения собственост или да поставят мъдростта на тълпата по-високо от мъдростта на старците. В тяхната империя всяка година изникват стотина нови индустриални предприятия за милиони юани. Знам какво говоря, защото търгувам с тях. Въз основа на китайската хитрост можеш да издигнеш не една суперсила! А при това са народ, толкова устойчив спрямо всякакви високопарни идеи — тяхната идея е само една: практичността. Чели ли сте Конфуций, господине? Едни нации, като поляците, с извинение към уважаемите домакини, са могли да живеят свободно поради благодеянията на земята си, изобилстваща от мляко и мед, и затова никога не са се научили на покорство и на единомислие относно средствата, които трябва да прилага една суперсила; а други нации, като китайската, от самото начало е трябвало да се организират за огромни усилия, за да регулират реката, за да могат изобщо да оцелеят, затова имаме Великата Стена, затова имаме и четирихилядигодишна империя.

— Може да греша — каза Андрей Юше, но може и да не греша, и ако не греша, нещата стоят така, че ето, революционната антиманджурска партия чака само случай, за да тръгне срещу императора, а поради това, че все още няма люти на юг в Китай, то там се ширят селски въстания, доктор Сун събира войски, и това, че няма лед в Хонконг, то е…

— Ще ме извините, господине — изпъшка фон Азенхоф, — но главата ме заболява от това, мозъкът ми подпухва и носът протича, като слушам за Лед и История. Брътвежи, драги господа и дами, мартиновски брътвежи и дрън-дрън, та пляс!

— Но моля ви, как можете! — възмути се госпожа Гживачевска, хвърляйки уплашени погледи към този край на масата.

Фон Азенхоф плесна с разперена длан по покривката.

— А какво, да си трая ли, защото в дома на обесения не се говори за гравитация? Пан Герославски ще ме извини. А ако не ме извини, то и аз не искам да го знам, а и за какво ми е? — Засмя се пак. — Имам желание за една щипка безпардонност към тази тук гъска, notabene, превъзходна, целувам ви ръчичките, госпожо Халина; само една щипка безпардонност. Какво ще кажете, любезни ми господине?

— Същото мисля и аз — отвърна, докато нарязваше месо за Михаша. — Че това са брътвежи.

— Айайай, но за какво ви е веднага да се съгласявате с мен? Вие би трябвало да се надуете поради деликатността на наранените си чувства, да ме обсипете с обиди и изобщо да хвърлите тези прибори и да затръшнете вратата. О!

— Тогава сигурно не би трябвало изобщо да се показвам в града, а да се затворя в стаята, като Победоносцев в кулата.

— Ха-ха, а знаете ли, господине, защо Победоносцев не излиза по светло? Чакайте, ето ви най-новата клюка. Оказва се, че френската болест така го е прояла, че сам не може да понесе вида си и…

— Herr Битан! — прогърмя от другия край на масата разгневеният пан Велицки.

— Както казах — продължаваше фон Азенхоф, — гъската е превъзходна, превъзходна.

Трябва да добавим, че Битан фон Азенхоф на външност беше изискан възрастен господин, с патрицианска хубост, с леко прошарени коси, в елегантен костюм от английска вълна, с монокъл с верижка и диамантена игла в шала. На обедите у Велицки идваше сам; беше овдовял още през миналия век.

Жената на Андрей Юше беше сърдечна приятелка на жената на пан Войслав, разменяха неуморно клюки през масата, хапвайки съвсем малко; впрочем толкова силно стегнати в корсетите си жени, както тук, в Иркутск, не помнеше да е виждал в Кралството. Разговаряха за любовни романси, новооткрити магазини, любовни романси, деца, любовни романси, мигрени от Черните Сияния, романси, цените на платовете за бални рокли, романси, романси и романси. Лютовчиците са хора свръхвлюбчиви, си помисли, отмествайки стола на Михаша, за да слезе; момиченцето изтича и се покатери на коленете на татко си. Какво се крие във феномена концентрация от тмеч, така че да предизвиква у хората такова любвеобилие? Та нали това е форма на лудост и рязка промяна в природата на човека; такова нещо тук не би трябвало да се случва.

Ако обаче е тъкмо обратното, ако поетите грешат и романтиците се заблуждават — и любовта в никакъв случай не е необикновено състояние, а тъкмо естествената основа за истината за човека, от която сега се отдалечаваме, губейки се в света между „да“ и „не“… Обичащият човек е по-прост и по-истински от необичащия човек. Усложненията и несигурността нарастват заедно с отдалечаването от любовта. Сигурно Зейцов би се подписал под това. То може да бъде проверено дори в енорийските регистри за венчавките и кръщенетата в генералгубернаторството. Лудостта е съществуване без чувства, болестта е безстрастие, перверзията е празният живот след любовта. Който обича, той здравее. Чувството говори с езика на догматичните уверености; от сухите разсъждения, лишени от страст и желание, идва всяка неувереност, всички полуистини и полулъжи. Да погледнеш Михаша, притулена в жилетката на Войслав: така детето ще замръзне в истината за дете; и нямаш единоправда никаква в детето, откъснато от родителя.

Премести се на освободеното кресло отдясно на редактора Вулка-Вулкевич.

— Чувах, че вие сте се познавали с Филип Герославски.

Редакторът се смути и първата му реакция беше да се наежи гневно.

— От кого сте чували това?

— Значи сте се познавали! Тук ли се срещнахте?

Обърна се целият с лице, опрял побеляла глава на ръката си, подпряна между кристалите.

— Драги момко, натискаш стареца към спомени при вино, доста жестока забава. — Засмя се дрезгаво. — Преди всичко, не беше така… но, хайде, хайде, какво знаете за неговата нелегална работа?

— Нищо.

— Нищо ли? Нищо. Хм. Е, най-напред — не беше съвсем така, че сме се срещнали като някакви политически събратя, войници на една идея.

Той помаха на прислугата, посочвайки чашата си; девойката, като заобиколи умело децата, разположили се на килима и завързващи голяма панделка на силно мяукащия котарак, му наля догоре червено плодово. Пан Вулка-Вулкевич сръбна дълга глътка, въздъхна и с кимване го подкани да се приближи още. Премести се с креслото. Господин Йеж заметна крак връз крак, поправи папийонката под изпъкналия си гръклян, изпъшка.

— Дааа. Когато разговарям днес с младите, или когато трябва нещо да им изложа в полемика на страниците на пресата, виждам колко трудно е да им покажа нашето минало в цялото му движение, променливост, неуловимост, нерешителност. Толкова повече тук, под Леда, където всичко изглежда така сигурно и вечнотраещо. Проклятие! Как да обясниш, че тогава си бил някой различен от това, което си сега? Как да говориш искрено от името на това, което вече не съществува?

— Да оправдаеш грешките на младостта…

— А, съвсем не, момченце, не грешките. Вие предполагате, че по онова време е имало по-добри решения, които от глупост или поради слаб характер сме пропуснали. Но разсъждава ли детето като възрастен човек? Грешка на детето ли е, че мисли като дете? Наши грешки ли бяха, че сме разсъждавали, както сме разсъждавали?

… Вземете например хиляда деветстотин и пета. Дори още по-рано, хиляда деветстотин и четвърта, когато ПеПееС започна да се цепи на фона на първата японска война. Сега чувате, господине: „Пилсудски“, и мислите: „терорист“, „боец, който вдига във въздуха влакове“, „японски диверсант“, „сибирски атаман“. Но нали дълги години той беше първият социалист на Полша, нелегален деец на ПеПееС, беше преследван от всички царски полиции и хвърлен в затвора заради издаването на „Работник“, който агитираше за революция на пролетариата. Вярно, тогава малцина бяха чували за него. А още по-преди: щеше ли изобщо да се занимава със сериозна революционна дейност, ако не го бяха заточили в Сибир невинен, в оня процес срещу Народна Воля за покушението срещу цар Александър? Сигурно никакъв конспиратор нямаше да излезе от него, ако в началото не го бяха осъдили на пет години за конспира, в каквато не е участвал! Ето как фалшът случайно се превръща в истина. Лято!

— Но какво общо има това с моя фатер?

— Ами то и с него не беше по-различно! Или си мислите, господине, че е бил социалист по вродено убеждение? Има такива времена, когато идеята влиза в хората като микроб, пренасян с флуидите, като обикновена инфлуенца — било Пилсудски, било Бжозовски, един източник на идеи — не можеш да се предпазиш от заразяването, въпросът е само колко бързо ще оздравееш. А тогава всички боледувахме от социализъм.

Господин редакторът изведнъж го стрелна нервно с очи над чашата.

— А вие, господине, да ви попитам направо, къде стоите политически?

— А аз, да река направо, политически седя в ъгъла.

— А, да, то сега модите са такива в Конгресувката!

— Не, господине. В Конгресувката е Зима.

Прихна.

— В Конгресувката Зима, а тук какво? Партията на Седящите в Ъгъла не се е записала достойно в историята на Полша. Смяташ, господине, че като мълчиш по политическите въпроси, то това вече не е политика? Това също е политика, само че най-глупавата от възможните! — ръмжеше ядосан старият редактор. — В моето поколение няма да намериш много подобни наивници. Пан Филип също беше човек с гореща кръв. Не го свърташе дълго на едно място. А още по-малко в ъгъла, хе-хе. До първата японска война социалистическите идеи са се изветрили напълно от главата му. Не, не съм го познавал по онова време. Разказвал ми е едно-друго. В ПеПееС, мисля, никога не се е записвал. Но в хиляда деветстотин и пета вече ясно е действал в подкрепа на „старите“; това разцепване вървеше по линията пролетарска революция или народно въстание. Пилсудски избра тогава бецията, тоест: Бойната Организация, и войската. Пан Филип не ми е доверявал чак в такива подробности своята дейност, след каторгата заточениците стават много предпазливи и потайни по тези въпроси, хе-хе, имена, места, дати, не, не мога да ви кажа.

— Аз и не питам. — Украсеният с лента котарак се отърка о крачола му; подхвана го за гърба, повдигна го. Сви се на кълбо в скута му и изпъчи корем нагоре. Чешеше го с лявата ръка, докато с дясната пъхаше вкуснотии от масата в муцунката. Облизваше се с котешко доволство, присвивайки зеници не без известна подозрителност: храни ме, добре, но може и да престане, може внезапно да се вбеси, знае ли го някой там човека… — Когато са го освободили през хиляда деветстотин и седемнайсета…

— Да, тогава го срещнах у Верчински. Верчински държеше тук дом за помощ на заточените. — Без да извръща поглед, господин редакторът Йеж го пренесе в друго място или по-скоро в друго време: загледа се в миналото. — Много окаяно изглеждаше пан Филип, много мизерно. Той по начало не е човек със силно телосложение, а и каторгата винаги изстисква хората, те се смаляват, гаснат. И най-ярко съм запомнил как избухна и отхвърли предложените му средства, събрани доброволно, от съчувствие. След десет години каторжен труд стоеше изправен, държеше главата си високо, гледаше в очите, подаваше ръка като свободен човек, имаше ясен и чист глас; в дрипи, с изтощено тяло, но се държеше като шляхтич.

Добре помня това, господин Бенедикт. Вашият баща прави впечатление на хората, не се изличава от паметта просто така, като случайно срещнат познат-непознат; срещнал си Филип Герославски, тогава добре знаеш кого си срещнал. По това той наистина прилича на Пилсудски, не на Валигура^[3].

… Мислех да помогна на пан Филип — сигурно точно затова, че не желаеше помощ. Помолих го да опише своята история; щях да му заплатя според обема. Нали го познавах по име, бях чел някои негови неща, имаше остро перо, може би не най-леко, но остро, остро.

— И какво, написа ли?

Господин Вулка-Вулкевич изкриви борсучето си личице, украсено с бялата четчица на мустака.

— Посети ме в редакцията. Тогава издавах „Сибирь-Поляка“. Обеща ми десет страници под заглавие Как станах революционера и може би още нещо, което съкрати. Но веднага се запозна с тези и онези… — Пан Йеж отново направи гримаса.

— С кого? С пилсудчиците? Или може би с мартинистите?

Старият редактор избяга с поглед, прикривайки набързо смущението с гневно раздразнение.

— Всичко разбирам, син, който търси баща си, многогодишна раздяла, семейна трагедия et cetera, но когато започваш, господине, да ме питаш за…

— Имена, места, дати.

— Може би когато деменцията ме разнищи на старини — но тогава, с Божия помощ, ще забравя най-сетне и тайните, тези, най-опасните.

Какво пък, това е мисъл, която рано или късно идва в главата на всички: син на заговорник, търсен от Империята, доведен по желание и със средствата на Империята, и то съвсем не в пранги — към кого на практика ще бъде лоялен? Полските зимлязни индустриалци и буржоа това малко ги интересува, но хората от кръвната група на Вулка-Вулкевич са непрекъснато нащрек.

— Със сигурност обаче можете да ми посочите лица, които са познавали по онова време баща ми, но не са се заплели в никакви политически, нелегални заниманийца; та нали е имало и такива.

— Ооо, разбира се. Но от къде на къде аз би трябвало да ги познавам?

— Къде е живял? С какво се е издържал?

— Ах, наистина! — Господин Йеж се прокашля, изплакна гърлото си с плодово вино, изкашля се отново. — Да, той остана у Верчински кратко време. В Иркутск поживя… Но какво правите с тази котка, господине!

— Ух, ненаяла се бестия. Поживя…?

— У някакъв обущар, били са като че ли в една рота, този обущар бил получил пет години за контрабанда или укриване на крадено, момент, едно такова, просташко име — Куцба? Хуцпа? Вуцба? Вуцба! Хенрик Вуцба!

Хенрик Вуцба, обущар, хиляда деветстотин и седемнайсета.

Къде ли в Иркутск държи обущарско ателие днес? Отивайки на следващия ден в „Нова Аркадия“, попита Чингис Шчекелников. Не знаеше. Обеща да разпита; ще намине там още сутринта.

„Нова Аркадия“, издигната на мястото на „Аркадия“ от деветнайсети век, поддържаше традицията на най-скъпия хотел в Иркутск; Никола Тесла нямаше навика да отсяда в други. Личната Канцелария на Императора, или който там плащаше разходите на Тесла, явно не поставяше финансови ограничения по тези въпроси; може би не са се осмелили да му откажат след транссибските премеждия. Живееше в шестстаен апартамент на най-високия, осми етаж. От прозорците се разкриваше гледка към мъгла, покриви и мъгла. Тътенът от бурятските барабани почти не се чуваше. Хотелската прислуга беше наредила масата за четирима. Когато влезе, скочиха от местата си две подплашени госпожици: Кристине и Елена.

Застина на място, полупарализиран.

Госпожица Муклановичувна прелестно се изчерви, спусна очи и стисна устни. Усмихва се на собствената памет и от собствената памет пламти с руменец — споменът за несбъднатото през последната транссибска нощ е по-важен от всичко случило се.

Mademoiselle Кристине закри уста с богато набрания маншет на блузката си.

— Ами аз ще отида за Никола.

Стоеше и гледаше. Елена се приближи бавно, стъпка по стъпчица. Взе ръката й, повдигна я към устните си. Девойката инстинктивно я стисна в юмрук.

— Господин Бенедикт…

— Госпожицата не трябваше ли…

— Но влаковете…

— … в санаториума…

— … вдигната във въздуха…

— Вярно, значи чакате.

— Чакаме.

Тя се усмихваше открито. Целуна отново кокалчетата на тънките пръстчета, раз, два, три, четири.

— Трябваше да изпратите поне писъмце.

— Защо писъмце?

— За да знам!

— И какво щяхте да направите?

Има ритъм в това — в препирането, в момичешкото заяждане — има мелодия.

— Сега не искате и да ме видите, нали.

— Защо, ето, виждаме се. О! Дайте да ви разгледам. — Без да освобождава ръката си, тя се обърна с гръб към прозореца. — Трябва ли да се подстригвате по този начин? И с тази брада в добавка — изглеждате като беглец от каторга. Дали само ми изглежда, че сте отслабнали още?

— Боледувах.

— Кракът?

— Не, мразът. — Направи мрачна физиономия. — Мартинистите искаха да ме погребат жив.

— Какво говорите! — Подхвана го през кръста и го придърпа по-близо до прозореца, зад който сивотата от облаците се сцеждаше по оснежените покриви, белотата от покривите се сцеждаше по тъмните фасади на сградите. — Говорихте ли вече с него? — запита по-тихо, а влажният й дъх погъделичка бузата и врата му.

— Той сега ходи по Пътищата на Мамутите, говори на езиците на леда.

— Но вие ще го с доктор Тесла…

— Нека госпожицата за това…

— Никому, нали знам. Само че…

— Какво?

Тя изля думите на един дъх в странно бързане. — Аз над това се… Не сте ли мислили? Поне за момент. С хладен ум. Искам да кажа… Че ако не… ако вие наистина поговорите с него, а той с лютите и те размразят Историята, как бихме се…

— Госпожице Елена, та ние вече сме…

— Знам, това е вашият баща и…

— Вие искате…

— … дали си струва да го отмразявате?

— Вие за политика!

— Отечество, политика, История, но — какво бихте пожертвали? Помните ли Зейцов? — шепнеше тя. — Авраам и Исаак? Тоест не дали бащата сина, а дали синът бащата…

— Какво ви прихваща?!

Тя се отскубна.

— Нищо, нищо.

Вглеждаше се внимателно в нея по-късно по време на вечерята. Беше сресана по различен начин, гарвановочерните коси бяха стегнати в гръцки кок, това й придаваше сериозност. Кадифената лента с рубин бе заменена от гъстата дантела на черна collarette^[4]. Не подчертаваше устните с молив. Под болезнено бледата й, тънка кожа, по линиите на сините жилки, вече се стелеха белезникави петънца тмеч, под ресниците искряха като снежинки лъчесенки. Спомни си сцената на гарата в Стара Зима, моментът, когато госпожицата прекрачи границата. И каква всъщност замръзна Елена Муклановичувна, виртуозът на лъжи, неразличими от истината? Говорейки нещо на френски на доктор Тесла, премести машинално солничката в края на плота. Отговори й с агресивна реорганизация на батареята от гарафки. Погледна удивена. Това са игри на Лятото, лишени от каквото и да било значение и смисъл под Леда.

Естествено, че замръзвайки, тя е трябвало да се променя — от всички възможни Елени в една, истинска Елена.

Е, но трябва ли заради това да се пътува до сърцето на Зимата, трябва ли търпеливо да се насища с тмеч? Пътуването е магично време, наистина; но всяко пътуване все някога свършва.

— Престанали сте да си гризете ноктите — забеляза с половин глас mademoiselle Кристине, когато й доливаше сметана.

Погледна бързо пръстите си. Действително от няколко седмици не се отдаваше на оникофагия^[5].

Понеже двете госпожици бездруго бяха посветени в тайната, свободният разговор на кафе в малкия ъглов салон по един естествен начин отиде към проекта за тайно размразяване и отвеждане на бащата от Сибир.

— … и вече трябваше да отпътуваме от това убого градче. Впрочем не бихме стояли изобщо там толкова време, но ситуацията беше извънредна: ранен лют, убит лют — възможно ли е изобщо такова нещо? Исках поне да видя какво ще стане с целия този срутен Лед.

— И какво?

— Нищо, примръзна наново, но тъй като господин Бенедикт му беше откъснал крака, изгуби на височина, така че глациалът тръгна направо по земята, през релсите, и надолу, в смръзлината. Anyway. Отивам там рано на другата сутрин, и какво да видя? Мълчалива тълпа стои по линиите и по дължината на линиите, както върви перонът към товарителницата, където чакаше нашата композиция в страничен коловоз; те стоят навсякъде наоколо. Стотина души, може би повече. Какво, Кристине?

— En effet, невероятна панорама. Господин Бенедикт трябва да си представи цялата картина: бледо разсъмване, снегът едва-що е престанал да вали, навсякъде е бяло, развалините на гарата засипани със сняг, на хоризонта един, втори лют, а тук стоят те, мъже, жени, млади и стари, стоят всички в пълно мълчание. Такава тишина, че снегът стреля под стъпките ни, сякаш някой чупи орехи. И само облачета пара над хората, пуф, пуф, съвсем като сенки на снега. Ах, какво tableau!

— Нямаше да ни пуснат — продължаваше удивен Тесла. — Докато местният полицай не изтича за поп, попът освети вагоните, дори влезе вътре и там отправи някакви молитви; тогава отстъпиха.

— В града поне от тълпата суеверно селячество можеш да не се страхуваш.

— Пред Победоносцев и цялото Сибирхожето… предпочитам селяните. — Докторът се засмя кисело. — Хората от охраната тук дори искат да монтират около Обсерваторията мрако-прожектори, за да не може никой да стреля отдалеч или да хвърли бомба през прозореца, нито дори да се приближи, без да се види голяма лъчесянка.

— Отправиха ли ви вече някакви заплахи?

— Ха! — Сърбинът скочи и изчезна зад вратата на кабинета; върна се със сив плик. Извади неголям лист хартия от него. — Погледнете дали това е заплаха.

Братството за Борба с Апокалипсиса кани господин Никола Тесла за сътрудничество в най-великото дело на човечеството. Подписано: Хавров Е. Г. И отдолу герб или някаква стилизирана емблема: цветче върху череп на труп. Ще възкръснем!

— Има ли някакъв адрес? Кой е пък този Хавров?

— От всички странни писма това беше най-странното — въздъхна mademoiselle Филипов, поглеждайки някак разсеяно над чашката шоколад към белоцветния град, хороводите от огънчета на шейните, потопени в мъглата. — А получихме и приятелски писма от тукашните Социалисти Революционери и от някаква секта, призвана за страшни самоосакатявания. Да ги покажа ли на Степан? Тогава те биха ни пренесли в казашките казарми или Бог зае къде.

— И на мен ми пишат най-различни оригинали и тъмни типове. Домакинът нае силноръки; с мен също ходи винаги един такъв антибандит. Но няма друг начин, освен човек да направи възможно най-бързо своето; в случай че не подвие опашка и не избяга. Но вие сте подписали договор все пак. С Императора!

— С първия влак за Кежма ли тръгвате, господин Бенедикт? Значи заедно с Еленка.

— Не, не мисля. — Стрелна с поглед госпожица Муклановичувна, която се беше загледала във вечерния Иркутск. — Министерството ми прибра паспорта. Царските чиновници мерят сили с Шулц и с Победоносцев. Трудно е да се каже как ще се извъртят нещата. Междувременно никой изобщо не знае къде да бъде намерен Батюшка Мароз.

Mademoiselle Кристине остави чашката и пресягайки се над масичката, угрижено стисна ръката му.

— Господин Бенедикт, и какво ще правите? как ще го спасявате? как ще го размразите и ще го изведете от Сибир?

— С Бога и с истината, тези закъснения са ми само от полза. Докторът говореше за два месеца. А и най-напред трябва да се мине през тестове, досега изобщо не е проверявано, нали?

Тесла поклати глава.

— Затова и дойдохме тук.

— Тоест — госпожица Елена прокара пръсти по долната устна, сякаш изучавайки в размисъл формата на собствената уста, — тоест, как си представяте да направите това на практика, господин Бенедикт? Да предположим, че те го намерят. И ви отправят на това място. Но, естествено, не сам. А вие, както разбирам, трябва да вземете със себе си съответната машинария на доктора, това може да са доста големи товари — колко големи?

— Помпата — измърмори доктор Тесла — и кабелите, и моторът за помпата, или батерии, или…

— На ръчка — не може ли на ръчка? Както във вашия генератор.

— Може и да може. Но това също трябва да се провери: какво налягане на тмечта е необходимо, в какво темпо е допустимо да се изтегля от човека, каква е физикалната зависимост на тмечта от температурата, хм. — Старият изобретател извади от джоба си перо и започна да си записва нещо на обратната страна на поканата от Братството за Борба с Апокалипсиса, разполагайки се по-удобно във високото тиково кресло, протегнал напред дългите си крака. — Защото засега познаваме всъщност няколко сходни exempli, но не познаваме принципите, всичко това едва ни предстои, затова и дойдохме чак тук. Написах първия учебник по електроинженерство и ще напиша…

— Какво?

— Първия учебник по черна физика!

Госпожиците размениха многозначителни погледи, Кристине вдигна очи към тавана. Бъркаше с лъжичка в чашата. Дълго време Тесла се взираше някъде в снежноцветното пространство, след което внезапно пренесе поглед върху mademoiselle Филипов.

— Казах ти да направиш нещо с тези обици! — измърмори недоволно.

Кристине машинално притисна длан към ухото си, спускайки надолу глава така, че светлите букли закриха половината й лице.

Госпожица Муклановичувна си пое шумно въздух.

— Е, добре — подхвана тя с висок глас, — нека поне помпата да е малка, ръчна — но как ще я превозите под очите на хората от Министерството? Пане Бенедикте? Как след това на място ще оттъмлите баща си? Как ще го доведете нелегално обратно тук? Та те няма да ви позволят! Ще ви арестуват!

— Знам — каза спокойно. — Трябва да обмисля много подробно това.

— Все още нямате никакъв план, така ли?

— Та господин Бенедикт изобщо не вярва в бъдещето.

— За късмет тук е по-лесно да се реализира дори най-сложната стратегия — отговори.

— Но първо трябва да се измисли! — възкликна Тесла. — Най-напред трябва да ти хрумне непомислена от никого досега мисъл, да сътвориш нещо от нищо! Знаете ли колко е трудно това, mon ami. Най-трудното!

Не извърна очи под интензивния поглед на сърбина.

— Къде? — попита.

— Тук — посочи кабинета.

— Сега?

Тесла разтвори ръце.

— My machines are your machines.^[6]

Станаха. Госпожица Елена изстена театрално. Прокашля се, поглади твърде широката жилетка и сако. Никола Тесла тръгна отпред.

В кабинета завари спуснати щори, светеха електрически лампи; докторът запали допълнително и керосиновата лампа върху широкото бюро от италиански орех. В нейната мека светлина високата фигура в черен костюм се разми по краищата като нагрята восъчна фигура. Само дългопръстите длани в бели ръкавици искряха с две ярки петна, привличаха погледа като ръцете на цирков артист, показващ магии на сцената, под сценичен прожектор, неволно ги следваше с поглед — когато хванаха за дръжката големия дървен куфар, когато го вдишаха върху плота на бюрото, когато откачиха закопчалките и повдигнаха капака, разкривайки керамично-стоманено-тунгетитните чаркове на устройството. Под капака бяха пъхнати спирали от кабели. Тесла разви няколко аршина от проводника и го монтира сръчно в контакта на стенната електрическа лампа, единствената несветеща, със свален абажур и крушка. Връщайки се при бюрото, доведе втория кабел до буркана със сиви кристали, стоящ на лавицата над лампата; третият кабел взе върху бялата длан: това беше този, който завършваше с иглата със спусък.

— Вече? Теглим? Вече?

Тесла пъхна лявата си ръка във вътрешността на куфара. Забръмча.

Усмихна се с вироглаво изражение.

— Сам аз трябва да си пускам тук тмеч няколко пъти на ден, в противен случай ще получа умствено вкостеняване. Знаете ли, след онзи инцидент монтирах предпазители, за да…

Хвана се за зимлязото.

… гласът на госпожица Елена.

— Като двама алкохолици! За Бога, престанете!

Опря се на ръба на бюрото; светлините в кабинета пулсираха над главата му в зашеметяващ ритъм.

Дишайки през устата, се взираше в госпожица Муклановичувна.

— И какво? — ядоса се тя. — Какво пак ви щукна в главата? — Тя стоеше на прага, с ръце на кръста.

След първата крачка се спъна в килима; задържа се, полуприклекнал. Олюлявайки се още веднъж, хвана девойката за рамото и я придърпа към бюрото. Беше твърде смаяна, за да се съпротивлява. Доктор Тесла повдигна храстовидните си вежди. Като хвана кабела за изолацията, подаде лъщящата игла на госпожица Елена. Все така изумена — и в това нямо стъписване напомняща учудено, очаровано дете — тя я пое в двете си ръце.

После застина неподвижна, дишайки бавно; движеха се само очните й ябълки, проследявайки невидими гледки. Кристалите в буркана потъмняваха в темпо, незабележимо за човека — очевидно няма друга мяра за източването на тмечта освен феномените на тъмлината и субективното впечатление. Но след като така или иначе всички тук се отклоняват от теслектричната норма в другата страна, то как да познаеш коя блещукаща лъчесянка по дрехата на госпожицата произхожда от разликата в потенциалите на плюс, а коя — на минус? Евентуално ако се пъхне термометър в устата на човека, когото оттъмляват или се измери локалната електропроводимост на кожата…

През мисълта отново течаха възможности като придошли потоци, не смогваше да запаметява странните представи.

Тръсна глава.

— Смятате ли, че е разумно? — смотолеви тихо Тесла, като завъртя някакъв чарк в преносимата помпа.

— Не. Да. Дявол знае. — Захапа устната си. — Трябва да се хвърли монета.

Влезе mademoiselle Кристине и изпищя пронизително. Госпожица Елена се сепна и изпусна кабела. Доктор Тесла изключи машината.

Подскочи към госпожицата, която губеше равновесие. Но вместо да се опре на протегнатата за помощ ръка, тя се изплъзна и избяга под прозореца, вкопчвайки се в тежката завеса.

— Студен подлец! — изкрещя Елена и метна по него грабнатата от етажерката фигурка.

Наведе се настрани. Порцеланът се разби с трясък в стената.

Оголи зъби в усмивка и започна да се прокрадва зад госпожицата на огънати крака, кършейки ръце в лактите в гротескна пантомима.

Тя хвърли следващия предмет. Не улучи. Закиска се.

Подскочи на ляв крак, подскочи на десен и се хвърли към госпожица Елена.

Тя писна и се скри зад бюрото.

— Деца, деца! — викаше Никола Тесла, размахвайки дългите си ръце над недозатворения куфар. — Какви ги вършите!

— Хвана ли я, ще я схрррускам!

— Ще ме хване и ще ме схруска! — тя закърши ръце.

— Хвана ли я, ще й пребррроя добродетелта!

— Добродетелта ми ще преброи! — Сбърчи вежди. — Какво ли ще е това?

Заобиколи мебелта от другата страна. Тя скочи да се скрие зад доктора — но се заплете в неприбрания кабел и се просна на земята. Опита се да стане, но прецени, че няма да успее, и вместо това с индиански вик го хвана за краката, когато притича към нея — и така се стовари на килима редом с нея, като едва не събори буркана с кристали, натъпкани с теслектричество.

Госпожицата се изтърколи встрани. Хвана я лесно, тясната пола затрудняваше движенията й.

— Е, сега вече няма да ми избягате.

— Ай!

— Не е хубаво, не е хубаво.

— Кое не е хубаво? Така да ме хързулнете! — В потвърждение тя избълва сенчест дъх.

— Да сте почти месец в града и да не дадете знак! Хич не е хубаво!

— А може наистина да не съм искала да ви виждам очите, господине?

— Ха! Защото госпожицата я търси полицията, намерили са Елена Муклановичувна и сега издирват измамницата, госпожицата се крие, и до никакъв Санаториум на Леда не отива!

— Точно така! — Тя изду устни. — Промъквам се в снежните бури и влизам през задните прозорци! Който ме е видял и не ме е издал, пет години Сибир!

Притисна чело към нейното чело. Жасминът заля ноздрите му.

— С какво се занимавате, госпожице? — запита тихо.

Тя въздъхна.

— Рисувам. Дори се заех с живопис. Пейзажи на леда — белота, максимум белота. Опитвам се и портрети. Ходим в полските салони, в имението на Собешчански, на разходки в Парка на Интендантството.

— Амантите на зимлязни състояния се хвърлят в крачетата ви…

— О, ревнува! — зарадва се тя. — Ой ой, бедният господин Бенедикт, сега ще ме следи в мъглата всеки ден…

— Гррр!

— Ах, само да знаехте! Пан Порфирий например!

— Какво?

— Идва всеки ден — прошепна тя, — носи живи цветя, подаръци, за мен и за леля, кани ни на обяд, на танци, пързалки, опери.

Лъже ли, или говори истината?

Не можеше да реши.

Засмя се радостно и я целуна по нослето.

— Сигурно обаче нареждаме на прислугата да ги изхвърлят.

Кожената пантофка на mademoiselle Кристине спря точно до главата на госпожица Елена.

— Бързо ще изтрезнеят на студа. Тази твоя машина, Никола, подтиква хората към непристойни неща.

— Това ще мине — каза разсеяно доктор Тесла и запали цигара, след което започна да си говори на непознат език.

И наистина — застанал на тротоара пред хотела, нахлузвайки ръкавиците и махайки с бастуна към шейните, вече след трите глътки мразовит въздух (минус трийсет и осем по термометъра на „Нова Аркадия“), настъпи успокоение в пулса на тялото и пулсирането на мисълта. Дааа. Госпожица Елена. Никола Тесла. Баща му. Губернаторът Шулц. Негово Величество Николай II. Юзеф Пилсудски. Порфирий Поченгло.

— Абластник. Хариман. Америка! Кхъ.

Чингис, който измерваше с убийствен поглед снажния портиер, обърна глава при звука на тези думи, взря се, още по-намръщен, и явно долови разлика в лютовчиковото потъмление, защото блъвна черна пара през носа си и се изплю със замах.

— Не е зле, господин Шчекелников — каза и се изкашля. — Властта ни преследва, жените ни мамят, а враговете плашат. Живее се!

Спря шейна. Вечерният вятър откъм Ангара носеше по улицата усукани в спирала талази сняг, те пронизваха мъглата подобно на сибирски джинове, разтанцувани ифрити^[7] мраз.

Чингис Шчекелников нахлупи казашката папаха по-дълбоко над очите си.

— Нещо не ми харесва.