Яцек Дукай
Лед (32)

За предвиждането на бъдещето

Жестока снежна виелица замазваше контурите на сградите на гарата в Канск Енисейски, замазваше с бели валма целия перон и дори самия състав на Транссибирския експрес, така че след като слезе от най-ниското стъпало на подложената стълбица във вече замръзващата сива кал, видя само двата най-близки вагона, перонния фенер и окачената под него стара предупредителна табела и, разбира се, разискрената от феерични дъги маса на зимлязния паровоз в далечината, силна чернота, проблясваща през вездесъщата белота — и толкоз.

На табелката, под дебел слой скреж, се червенееше разкривен надпис:

Лёд!

Сякаш за да информира още някой неразбрал. Кан и Енисей под ледена кора, гроздове висулки, нависнали по дърветата, бухащата изпод машините пара пълзи над земята в ръбести облаци. Пристегна новата, облечена за пръв път шуба, нахлупи тежката шапка на главата и закуцука към задните вагони на състава. Бастунът се хлъзгаше по смръзлината, прикрита от току-що нападала суграшица и киша, никаква опора. Усещаше пареща болка в коляното, в главата му кънтеше, стомахът се свиваше и разпускаше от конвулсии, повдигащи нагоре, към гърлото, топла киселина, а гърлото болеше като прерязано. Претоплените до невъзможност вагони класа Лукс до такава степен изсушаваха въздуха през нощта в купетата, че сутрин човек се събуждаше с пришита към небцето зад езика подметка от казашки ботуш и парче пемза на мястото на езика. Изпи почти литър вода направо от крана, докато най-после гърлото издаде що-годе човешки глас. Глас — или по-точно поредната утринна благословия при вида на появилия се в огледалото кошмарен образ. Причината беше, че заспа с лице върху недовършеното писмо и ето ти сега, под очите — като карикатура на сълза, изрисувана върху лицето на цирков клоун — се беше отпечатало дългото триъгълно копие на молива. Прозя се така, че цялата му челюст изпращя.

Осем сутринта местно време, Слънцето се подчинява на астрономическото лято, но на Земята е Зима. Проточи врат, опитвайки се да надзърне в отделението на госпожица Муклановичувна, покрай което тъкмо минаваше, но прозорецът беше плътно завесен. Вероятно спят, ясно, че спят; той също трябваше да спи — ако не беше натрапчивият спомен за вчерашните думи на прокурор Разбесов и ако не беше черният махмурлук, който непрекъснато ги…

Скрип-скрип, не, не е ехо от виелицата, това е някой, който идва отзад, напредва крачка по крачка. Спря, обърна се. Дусин.

— Добър ден.

— Здравейте, здравейте.

Дусин също спря.

Стисна зъби. Няма да го заговорва пръв, дори и да се наложи да стърчи тук до тръгването на Експреса.

Съветникът дозакопча припряно палтото си, вдигна яката, нахлупи лисичата шапка на ушите.

— Извинете ме. Винаги, когато слизате от влака днес, през целия днешен ден, докато не стигнем в Иркутск — ще ви придружавам.

— Ах! — Замига, защото снежинките слепваха миглите му. — А какво мисли за това княгинята?

— Техни Височества…

— Са се скарали.

— Вечерта, преди танците…

— Заради мен.

— Без да искам…

— Сте казали на княза. Той е повярвал, че…

— Сега те не…

— Не си говорят.

Интересно чий човек е в крайна сметка Захарий Феофилович Дусин? Вглеждаше се в него през кръжащата белота. Той стоеше, пъхнал ръце в джобовете на палтото, с гордо вдигната брадичка, змийският му поглед прогаряше виелицата.

— И вие вече сте се освободили от вашите мартинистки, леденистки страхове?

— Когато Негово Височество нареди, Дусин тръгва. Ако Нейно Височество нареди, Дусин пак ще тръгне. Така че няма защо да питате от какво се страхува Дусин.

Прокашля се.

— Но може да ме лъжете и баламосвате, може точно сега тъкмо княгинята да ви е наредила да вървите зад мен и да ми забиете нож в бъбрека, веднага щом се обърна гърбом към ангела-пазител.

— Не лъжа!

Лъжеше ли? (Сега да се взрем в очите а ла прокурор Разбесов!) Не лъжеше.

Продължи към вагона на Тесла, Дусин го следваше на две крачки.

Отвори Фогел. Беше закрил устата си от студа с шалче, подаде другата си ръка, помагайки му да се покачи. Фогел понечи да помогне и на Дусин, но видя отрицателния знак с глава. — Чакайте отвън! — Побелелият охранник погледна учудено и затръшна вратата под носа на съветника. После отново постави очилата на носа си, изтривайки ги като преди с кърпа.

Огледа се във вагона.

— Тук ли е доктор Тесла?

Фогел посочи зад одеялата, провесени напряко на вагона, от корпуса на големия генератор до купчината железни кутии. Отгърна с бастуна тежките завеси. Това беше нещо като преддверие, стъкмено с идеята да задържа топлината в най-отдалечената част на вагона, където се намираха леглата на стражите, самоварът, а сега и масивна чугунена печка, чиято димоотводна тръба излизаше от вагона през високо прозорче, уплътнено с насмолени парцали. Дъските на пода бяха покрити с дебел слой стари сенници, оръфани кожи, чували с парцали; по всичко това се стъпваше като по блатно тресавище. На масичка близо до печката седеше Никола Тесла, в разкопчана голяма черна шуба и бомбе; прегърбен, записваше нещо в книжка с кожена подвързия. На леглото, под одеяла и метнат отгоре опушен кожух, похъркваше Олег. А над шумолящия и подсвиркващ самовар се беше надвесила mademoiselle Филипов, тъкмо тя дойде първа да го поздрави.

Но поглеждайки го отблизо, изду устни и закърши ръце.

— Mister Бенедикт, ама как изглеждате, та вие трябва да лежите, веднага си личи, че не сте най-добре, както каза и доктор Конешин, и тези танци, не биваше да го правите, о, вие още куцате, какво собствено правите със себе си?

Целуна топлата й ръчичка.

— Те разбират ли ни? — попита я на френски.

— Кой?

— Нашите канцеларски рицари.

— Не. Те не знаят…

— Но могат да разберат най-важното — обади се Тесла, повдигайки очи от бележника си. — Ако е вярно това, което се разказва за Страната на Лютите.

Закуцука към него, хвана изобретателя под ръка; гладката кожа на шубата се изплъзваше от пръстите в ръкавица.

— Помните ли нашия разговор? — прошепна. — При огъня в тайгата.

— Да — доктор Тесла погледна отвисоко, засмуквайки сухите си бузи. — Не е необходимо да ме питате.

— Добре. Помпата на Котарбински — Фесар я е повредил, аз сам видях.

— Помпата… Ах, това ли. — Тесла хвърли поглед към госпожица Кристине. — Аз я поправих още вчера. — Стана, щракна с пръсти в бялата памучна ръкавица. — Минутка, ей сега ще бъде на разположение.

Пренесоха помпата тук от предната част на вагона, сега стоеше върху шкаф близо до самовара. Беше достатъчно сърбинът да свали непретенциозното покривало от нея.

— И по-рано будеше моето любопитство — започна, докато сваляше ръкавиците, а междувременно доктор Тесла включваше черните кабели към машината и впръскваше топла смазка между задвижващите се метални елементи. — Какво на практика я привежда в действие, не виждам никакви…

— Трябва да се мисли, да се мисли, млади човеко! Когато въртя ръчката и превръщам механичната сила в тмеч, то в обратната посока…

— Ах, вярно, енергия от теслектрически батерии. А по-производително ли е това от парните и нефтените машини?

Изобретателят сви рамене.

— Засега това са само прототипи, веднъж ми изглежда така, друг път другояче, ще видим. По-удобни са, несъмнено. Е, добре, заповядайте.

С гола длан хвана зимлязното дуло, Никола Тесла натисна спусъка.

… към госпожица Филипов, която следеше ставащото съвсем не със страх, нито с гняв или упрек върху светлото си личице, чаровно близнато от студа с бонбонен руменец, но с някаква нездрава интензивност, с някакво иронично задоволство, с немигащи, примрежени очи. Тя почукваше с токче по кутията и духаше в плетените си ръкавички. Това не може да е истина, тя няма как да издържи, ей сега ще избухне възмутена, ще хвърли горчиви упреци и ще избяга нацупена. Или не, по-скоро: ще се нахвърли със стиснати юмручета върху Никола, върху машината, ще издърпа кабелите, ще ги стъпче. Не, още по-иначе: самата тя ще се хване за зимлязния проводник, ще застане пред Тесла, нека веднага източи от нея тмечта, нека стреля! Или още по-другояче: ще бъде сломена, цялата й ирония ще се изпари и госпожица Кристине ще избухне в плач, тропайки с крака по чувалите и парцалите в детинско отчаяние. Не, съвсем другояче:

Извади от джоба си кърпичка.

— Моля, приведете се в приличен вид.

— Merci bien.

Взе кърпичката и изтри брадата си, по която се беше насъбрала слюнка, изтекла от машинално отворената уста.

— Оставаш ли? — попита Кристине доктора.

Тесла не отговори, наведен със събрани вежди над помпата, която отново бе започнала посред бръмченето си странно да покашля и да свисти съмнително; сърбинът само повдигна ръка. Mademoiselle Филипов разбра.

— Е, господин Бенедикт, в такъв случай…

— Моля да ме извините…

— За какво се извинявате?

Тя закопча палтото си, оправи пелеринката и като заръча на господин Фогел да наблюдава самовара, излезе; застърга отместваната врата.

— Какво иска тя? — попита, напълно дезориентиран. Къде ли са ми ръкавиците? Ляв джоб, десен джоб; откри ги пъхнати зад веригата на генератора. Как по-безболезнено да ги нахлузи на вдървените, натъртени пръсти? Не успяваше. — Хсссс… Страхуваше се да не се случи отново някакво нещастие, но сега…?

— Разговарях с нея тази нощ — каза тихо Тесла, все така на френски, без да се обръща. Фогел издрънча с капачето на чайника и Олег изстена продължително насън. Сърбинът погледна към охранниците. — Беше пила много, седяхме дълго, в крайна сметка всичко й разказах.

— Тоест…?

— Всичко, мой недосетлив приятелю, целия ваш ябълков план.

— Мой — какво?

— Е, престанете най-сетне!

Пое си по-дълбоко дъх, веднъж, втори път. Обувките му затъваха в изкаляния килим от слама и стърготини; влакът стоеше, а въпреки това целият товарен вагон се тресеше под омекналите нозе. Излезе в преддверието, отделено с одеяла, но си спомни за бастуна; върна се. Доктор Тесла дори не го погледна; той вече беше изключил трансформатора и сега към извадените отгоре тунгетитни вътрешности на машината включваше някакъв измервателен уред, изработен от термометър и стъклена колба, обрасла с гъбеста гадост.

Вратата на вагона беше оставена отворена, слезе внимателно — Дусин му помогна. Mademoiselle Филипов стоеше наблизо, усмихвайки се лъчезарно към тайния съветник.

Хвана я подръка.

— Не разговаряйте с него! — прошепна рязко.

— Ах! Аз нищо няма да кажа, не съм глупачка.

Дусин не помръдваше от мястото си, взираше се мълчаливо; пъхнал ръце обратно в джобовете, с мрачния поглед на човек от Дусиново.

— Да вървим! — поведе девойката през виелицата. Коляното отново го прониза, в главата му се завъртя, белота, белота, прекалено много белота, къде е горе, къде долу, в какво да опре бастуна, това облак ли е или снежна преспа? Бързо се разбра, че тъкмо госпожица Кристине ще му служи и за опора, и за ориентир, тя правеше първата крачка. — Простете.

— Трябва после да обсъдим всичко това — шепнеше девойката, притискайки заруменялото си личице към яката на палтото си. — Насаме. Ще ви помогна във всяко отношение в Иркутск.

— Ще помогнете — за какво?…

— За спасяването на вашия баща! Нали затова се наливате с тази отрова? За да измислите, за да, както казва Никола, да си центрофугирате ума, за да извадите заек от цилиндъра — нали така? — да измислите как да спасите вашия фатер! Ето за какво!

— Не. Да. Не. — Спря. — Не мога, моля ви за минутка… — Подпря се тежко на бастуна, забит в смръзлината, силно се разкашля; гърлото и дробовете му не се справяха със студения въздух. — Подслушва ли?

Тя се обърна.

— Не го виждам.

— Не повишавайте глас. Всичко това… не може да се разкаже така просто. Аз помолих Никола, но… — Нахлупи шапката до очите си. — Говорим си така, защото е лесно да се говори, кажеш едно, кажеш друго, накъдето моментът завърти човека, и тогава може би наистина си вярваш на думите, но — как изобщо може да се говори за бъдещето? как можеш да кажеш „ще постъпя ето така“, „ще направя това и това“?

— Вие се страхувате!

— Ха!

— Не искате ли да спасите баща си от Мраз?

— Та нали все още дори не сме в Иркутск! Вие искате от мен да предвидя бъдещето, да гадая по снега.

Девойката наду бузи.

— А господин Зейцов може.

— Какво?

— Да гадае по снега. Нарича се криомантия. Той ми показа. Трябва да сложите ръката си в легенче с вода, но съвсем плоско, дланта разперена, ето как, и да я държите на самата повърхност, да сложите легенчето на студено — и да се гледа как водата замръзва около дланта. И по фигурите върху този тъничък лед като по везмо между пръстите, по това се отгатва съдбата.

— Госпожицата вярва в тези сортилежи, тези гадания, вярвате на хороскопи и таро? Вярно, та нали ви видях на сеанса на княгинята. Всичко това е измама за днешния разум! Щом човек сам иска да се самоизмамва по този начин — моля, какво по-просто от това. Ето, нещастния господин Фесар. Когато го намерихме, кхъ, с разбита глава, моля да ме извините, с разлята кръв, сякаш превързан с червен муселин, залят с червена маслена боя — а аз го бях видял точно такъв на два пъти преди това и тогава си помислих, напълно убеден: кръв, убит е, мъртъв е, не е жив.

— Вие сте го видели…?!

— Пророчество, ще кажете, ясновидство, кхъ — продължаваше все по-бързо въпреки дращенето в гърлото и измръзналия си нос. — Но нали точно в това се състои илюзията, на която се поддават всички, които вярват, че съществуват минало и бъдеще, че съществува вчерашен Юнал Фесар и утрешен Бенедикт Герославски. Докато на практика съществува само нашата памет за миналото в този момент и представата ни за бъдещето в този момент! И ако сега си спомням, че господин Фесар умря, както умря, кхъ, и си спомням и своите по-раншни образи за неговата кончина, точно такива, а не други и ето, в главата ми се раждат, от съпоставката на тези две минали, вече несъществуващи времена — сбъднало се предсказание.

… Когато четете хороскоп или чувате някакво пророчество, бъдещето, за което те говорят, все още не съществува; а когато се случат нещата, които помните от някогашното гадание, това гадание вече не съществува — съществува само вашата памет за него. Същата грешка е основата за цялата шарлатания на доктор Фройд: ние не интерпретираме спомените си за миналото, кхъ-кхъ, а подлепваме към сегашната интерпретация едно минало, което ни отговаря. — Разкашля се сериозно. Напипа в джоба си кърпичката от mademoiselle Филипов, сложи я на устата си, сега дишаше през тази материя, през ръкавицата и през дланта си. — Аз съвсем не твърдя, че това е, кхъ, лъжа, че ние просто лъжем. Тези неща са извън истината и лъжата. Да побързаме, че иначе влакът пак ще замине без мен, просто няма да ни забележат в тази виелица, кхъ.

— По-добре не говорете повече.

— Миналото, бъдещето, те са извън истината и лъжата. Фантазира си този, който разказва и пише за бъдещето, и също такава фантазия създава този, който разказва и пише за миналото, тоест за несъществуващи хора, неща, страни. Всяка памет е само дотолкова истинна, доколкото не противоречи на настоящето. Кхкр. Ето, погледнете зад себе си: виждате ли нашите следи в снега? Следователно ще излъжа, ако кажа, че преди минута стояхме там, а не ето там. И само толкова, и това е всичко, което, кхърр, остава от миналото. А извън това, а отгоре на това — сама виждате — нищо, белота, белота, няма нищо, нищо сигурно зад нас, нищо сигурно пред нас. Така че не позволявайте да ви мамят, не позволявайте да ви омагьосва това, което не съществува. Прогонете Зейцов надалеч. Не им вярвайте: на всички тези врачове, стратези, детективи, прогнозисти, историци. Всеки исторически роман е само един фантастичен роман. Кхърр.

… И погледнете, госпожице, механиката, присъща на човешката памет. Това устройство — чукна с бастунчето по шапката си — действа по свои собствени закони, които не приличат на никои други закони. Твърдя, че ние никога не виждаме миналото, каквото е било; виждаме го през филтъра на нашия последвал опит. Ето, спомняш си за приятел от детството и си готов ръката ти да отрежат, но да твърдиш, че той е бил буйно и щастливо дете — понеже именно такъв го познаваш от по-късните години; а е възможно тогава, в ранното детство, той да се е криел по ъглите и да е изгарял от срам при всяка по-цветиста дума? И не може да се разбере, кхъ-кхъ, миналото не съществува. Припомняш си отдавнашни случки, например първото rendez-vous с любим човек — и това не е спомен за среща с непознат, какъвто той е бил тогава, а с човек, близък на сърцето ти от години. Затова много хора се кълнат, че любовта им е била любов от пръв поглед, но този пръв поглед, който те си спомнят, носи в себе си всички радости и наслаждения, които са дошли по-късно. Невъзможно е да се узнае истината, истината за миналото не съществува. Кхъ! Всяко повторяемо събитие: погребение, болест, пътуване — което сте преживели напоследък под знака на едно или друго състояние на духа, в едно или друго настроение, в едни или други материални форми… вече сте го преживявали в миналото! Кхъ! Някакви знаци, символи са ви напомняли нещо! А то е само изскърцване в машинарията на вашата памет. Ето, сигурно някога сте имали усещане, предчувствие на границата на увереност — че животът, тоест нашата памет за него, е поредица, преминаваща от едно ехо в друго ехо, че събитията ни напомнят други събития, думите — други думи, чувствата — други чувства, хората — други хора, предметите — други предмети, повторяем модел, който организира цялото ни минало. А всичко това са образи миражи, илюзии за несъществуващото, отразявани безброй пъти вътре в черепа на човека.

— И все пак… — mademoiselle Кристине се замисли, наклонила главичка, лепкав сняг се сипеше по русите й коси, — все пак нали би трябвало да има някакви начини; аз мога да си представя какво би направил веднага Никола: ще вземе и ще запише, ще запише дословно всяко предсказание с данни за деня и часа и когато после се наложи да се проверява, тогава вече не паметта, а доказателството върху хартията ще свидетелства за миналото — материално осезаема вещ, която можеш да пипнеш с ръце.

… А защо вие да не можете да планирате бъдещето според собствените си намерения? Ето това никак не мога да го разбера. Та нали за никого то не се подрежда точно според замисъла — но това не е причина да се живее само ден за ден, с настоящия момент, не е ли така?

— Вие искате да измъкнете от мен героична клетва, че ще се опълча срещу охранители, чиновници и мартинисти, срещу лютите, че ще размразя баща си и ще го изведа от Сибир. Но как мога да дам дума от името на човек, когото не познавам?

— Тоест за кого?

— За Бенедикт Герославски, който не съществува!

Кристине ахна.

— Неее, вие сте още по-голям чудак от този, за когото разказваше Елена!

От бялата мъгла изплува дългият силует на пътническия вагон. В прозорците светеше, върволицата грейнали правоъгълници поставяше граница пред снежната виелица.

Почисти нависналите по мустаците и брадата му висулки.

— Откъде мога да знам дали в бъдеще ще се появи подобен Бенедикт Герославски, обхванат от същото отчаяние като вчера — което помня от вчерашния ден?

— Ах, значи затова се стреляте с този черен ток на Никола? „Мъртъв е, но може и да е жив“. Така ли? Не иска, но може да поиска. Бои се, но може и да не се бои! — Кристине го бутна с пръст, дори през шубата се усети, блъсна го още по-силно, после го зашлеви с цяла длан, замахвайки несръчно, така че за малко да се подхлъзне; хвана девойката за наметката, обгърна я за талията. В отговор тя стремително го настъпи по крака.

— Уоу!

— Вие ме смятате за глупаво дете! А аз разбирам всичко! Знам какво направихте тогава с Никола! Но защо не възкресихте и турчина? „Нещастния господин Фесар“!…

Прокашля се.

— Бога ми, не помислих за това. Но с тази негова разбита глава… в присъствието на толкова свидетели… а и той вече е бил солидно оттъмлен… Вие си мислите, че аз съм управлявал това, че по някакъв начин съм планирал Никола да оживее? Това беше като да хвърлиш монета.

Кристине презрително изохка.

— А за вашия баща няма ли да хвърлите монета?

Освен всичко друго — и от това момиче да преглъща срам! Още и пред нея да се черви, пред ангела на срама да потъва вдън леда!

— А какво правя аз сега — завика през виелицата, облак гореща пара излетя пред лицето му бяла пара, черна пара, мраз. — Какво правя аз сега!? Какво!?

Mademoiselle Филипов, изплашена, отстъпи крачка назад, със зяпнала уста и инстинктивно разперени ръце.

— Кого очаквате да видите всички вие! — крещеше, размахвайки бастуна. — Някакъв чудотворец! Герой! Няма такъв, няма, няма! Кхъррр! — Тежката шапка падна от главата му, ритна я в снега, тя отлетя под колелото на влака. Някой стоеше на стъпалата, на фона на светлините от Лукса; силует в дълго палто. Размаха бастуна си във всички посоки, също и към тази фигура. — Няма да лъжа! — крещеше с хрипкав глас на руски и на полски. — Никакви лъжи! Само истината! Без мен! Кхъ! — Подхлъзна се и падна, удряйки болезнено лопатката си във високата смръзлина.

О, какво облекчение — да лежиш така в снега без никакво движение, в топла шуба, под небе с такава успокояваща белота, когато чудно прохладни снежинки се сипят право върху пламналата кожа, кхъ, кхъ, и се стичат на малки вадички към устата, стапяйки се в облака от тъмно дихание — направо от белотата отвъд вгледаните надолу лица на капитан Привеженски, тайния съветник Дусин и Mademoiselle Кристине Филипов.

— Не пострадахте ли, mademoiselle?

— О, ние само така си разговаряхме на висок глас.

— Е, аз видях. Пиян ли е?

— Не!

— Той беше във вагона с машините на доктор Тесла, така че нека нищо да не ви учудва, господин капитан; помним какви ги вършеше вчера блаженопочившия господин Фесар; добре, че този тук не ни побягна в тайгата…

— Тоест, вие казвате, че това е като с онези, шантавите, на които американският доктор пуска ток през мозъка и те после…

— А, не знам, не мога да твърдя. Но сам виждате, господин капитан.

Неразтопен сняг падаше върху езика. Гълташе го. На вкус бе като най-прекрасна изворна вода.

Капитан Привеженски го ритна в ребрата (шубата притъпи силата на удара), плю и се отдалечи, скрип-скрип.

Кхъ-кхъ, избухна в смях до загуба на дъх, лежейки на леда, продължаваше да се смее, докато Дусин и притеснената девойка го задърпаха да се изправи, смееше се, когато мрачният съветник надяна оснежената шапка на главата му и го поведе по стъпалата на Лукса към вътрешността на вагона.

— А вие, госпожице — обърна се угриженият Дусин към Кристине, — не излизайте гологлава в Сибир, колкото и мек да ви изглежда студът, така може да се сбогувате с живота си.

Тя само кимна мълчешком.

Заливаше се в смях, докато Дусин го влачеше по коридора и го вкара в атделението.

— Благодаря, Валентин — възкликна, ровейки в джобовете за рубльовка, — само че, Валентин, затворете вратата след себе си.

Този път Дусин успя да я затръшне с трясък.

Падна на кревата — в шуба, шапка и боти — и така заспа.

Лъчесенки танцуваха по стените на купето, по скования от белота прозорец, когато влакът минаваше покрай стоящите около линията грамади на лютите, длук-длук-длук-ДЛУК; после останаха само лъчесенките под клепачите, тези, които бяха плод на преобръщането на червените петна. Теслектрическият ток гъделичкаше жилите и разтъмляваше сънищата.