Яцек Дукай
Лед (48)

За Дъщерята на Зимата и прекрасните девойки, за войната на духа с материята и трудната любов към тялото

— Шести ден.

— Какво си мърморите там?

— Ще замръзна.

— Танците бързо ще ви стоплят.

— Тук вече моля госпожицата да ме извини, от мен танцьор не става.

— Sans blague^[1], та нали танцувахте с Елена в Експреса.

— А, тогава ме болеше кракът.

Mademoiselle Филипов изду устни, като го гледаше неодобрително изпод снежно-светлите си ресници.

— Пане Бенедикте, обещахте, че повече няма да се правите на глупак!

— Но аз не се правя — закле се, притискайки ръката си в бяла ръкавица към белия нагръдник на фрака. — Никога не се правя.

Девойката го мушна в гърдите със сгънатото си ветрило като с кама.

— Защо тогава постъпвате така с мен? Не можете ли поне днес — като нормален човек? Сам ме поканихте, а сега…

Галантно целуна облечената в дантела ръка.

— Дано гръм ме удари и ме превърне на въглен, ако при вас незабавно не се появят поне дузина кавалери!

Кристине огледа кристалната галерия.

— Та аз никого не познавам… — неуверено изрече тя.

Но Кристине Филипов наистина изглеждаше великолепно — със златисти, високо вдигнати коси, обхванати с лека сребърна диадема, с високо повдигнат бюст под разголените рамене, със силно пристегнат корсаж, но сякаш замръзналата тук, под леда, в модата от деветнайсети век, плътно пристегната в талията бална рокля от благородно шумоляща коприна. Изчервена под rouge на балния maquillage, тя приличаше най-вече на пухкава девойка, неразцъфнала още в жена — дебютантка на първия си бал.

От входната галерия, балната зала и отворените стаи изплуваха поредните двойки; mademoiselle Филипов се наведе, за да ги погледне от високото; фон им беше заснежената тайга под лунното сияние. Дворецът на генерал-губернатора се намираше на трийсет версти от Иркутск, в губернското имение, върху паяжина от стотици зимлязни напречни греди — окачен в небето между облаците и звездите, където никакви люти не можеха да достигнат до графа и неговите гости. До него се стигаше по серпентинова рампа, дълга половин миля, с толкова незабележим наклон, че елените без никакви усилия успяваха да изтеглят шейните по леда. В по-голямата си част дворецът беше построен от миражостъкло — стъклени бяха подът и стените поне на първия етаж. Когато вътре запалеха всички лампи и свещи, както сега, оставаше впечатлението, че нощната тайга до самия хоризонт е осеяна от пъстроцветни калейдоскопични отблясъци.

— Това там не е ли княгиня Татяна? А граф Шулц познавате ли граф Шулц, пане Бенедикте? — шепнеше mademoiselle Кристине, като незабележимо посочваше една или друга особа иззад ветрилото си. — А господин Победоносцев, изглежда, няма да се появи? Но вчера в хотела чух, че в Иркутск специално е пристигнал генерал Мерзов със свитата си. Il’y a du monde ici!^[2]

— Или поне Сибир.

Може би заради шестдневния пост, но в главата му проблесна поредната увереност в единоистината: рязка, заслепяваща.

— Досега нито веднъж не сте били на бал. В нюйоркското общество сте се движили… в качеството си на каква?

Девойката отново пламна.

— Ах, значи вие също сте сключили облог, или греша? Във влака, както всички останали. „Дъщеря ли му е, внучка или любовница?“ — Кристине въздъхна толкова дълбоко, че гърдите й едва не изскочиха от деколтето. — Добре, ще ви кажа каква е истината…

Прихвана я бързо през талията, завъртя я, притисна блед пръст към устните й, за да й затвори устата. Тя се ококори.

— Шшшт! — прошепна. — Нищо няма да ми кажете! Нищо такова! Не искам да знам. Нима не можех да попитам за това самия Никола? Но не! Ще се защитавам до последна капка тмеч! За една жена не се казва нищо конкретно, разбирате ли?

— Н-но, но… — заекна Кристине — защо не?

— Доктор Конешин беше прав, това е мъжки недъг.

— Какво говорите?

— Истината. — Отстъпи от балюстрадата. — Да вървим, време е да ви представя пред обществото.

— И ще ме представите вие? — Тя изду отново устни, поправи инстинктивно балните си ръкавици и полите на роклята, които се събираха отзад в скромен турнюр.

Подаде й ръка.

— Заради това събитие дори си напечатах визитки. Е, не сам. Нима смятате, че не съм проучил предварително обичаите им?

— Жалко единствено, че човек не може да се научи да танцува от академичните учебници — въздъхна девойката, докато се спускаше по спираловидното стълбище към миражостъкления под, тоест към небето над тайгата.

— Ако подобни неща можеха да се научат от книгите, ние щяхме да представляваме точно онова, което сме прочели, госпожице Кристине, и между живия човек и написаната инструкция за човек щеше да има съвсем незабележима разлика. Позволете ми да ви представя господин адвокат Модест Павлович Кужменцев, приятел на двора; мадмоазел Кристине Филипов.

Девойката умело приклекна в реверанс. Облеченият във фрак старец, придържан от лакей в ливреята на дома Шулц, целуна ръката й.

— Прелестна, прелестна — замърмори той в дълбините на брадата си. — Наистина, Венедикт Филипович, вие сте несправедлив, позволете ми да погледна тази усмивка, дете мое, ах, още малко топлина за старите кости…!

Девойката се изчерви като розичка, което само подсили очарованието й.

Адвокатът посочи с бастуна си мургав офицер в параден гвардейски мундир, който точно в този момент се покланяше до вратата на две салонни навъсени матрони от тежката категория, напълно блокирали пътя на останалите гости.

— Помислих си, че никой по-добре от нашия млад войник след английското училище — хайде, ела тук, наказание божие, пак го отведоха — поручик Андрей Авивович Ростоцки от Преображенския полк, mademoiselle Кристине Филипов, директно от Америка през Европа дошла при нас, по покана на Негово императорско величество, нали? — но това вече, дете мое, сама ще му разкажеш — погрижи се за момичето, Андрюша — защото аз ще помоля гаспадин Йерославски да отидем настрани, уфф, почакай, почакай…

Той с достойнство се отправи към съседната стая, подкрепян вече от двама лакеи. Хвърли многозначителен поглед — дали е забелязала? Девойката вече кокетно поглеждаше към поручик Ростоцки, като същевременно се изчервяваше красиво, а онзи красив звяр, с испанска брадичка и белички зъби, я очароваше с английски комплименти, които по всяка вероятност бяха напълно искрени.

Модест Павлович се облегна на възглавничките на дивана, под колекцията от вълчи глави, окачени на миражостъклената стена; зад нея веднага се изля нов поток от гости, черни фракове, бели нагръдници, двуцветни мундири, всичко това изпъстрено със звездичките и лентичките на различни ордени, дамските тоалети също колоритни — злато, диаманти, злато, диаманти, най-висшата аристокрация и буржоазия на царски Сибир.

Адвокатът потропа с бастуна си по пода — далеч под краката му, над зимноцветната гора, вятърът завихряше облаци от снежен прах; спираловидната вихрушка правеше оборот на няколко версти.

— В галерията бяхте ли?

— Няма го там.

— Тогава чакайте при стълбището. Това е такъв човек…

— Аха?

— Ще застане в сенките, ще се оглежда отгоре. От галерията или зад колонадата също ще можете да го видите как минава през залата.

— А Ангелът?

— Ангелът още не е пристигнал, ще ми подшушнат, когато се появи. А може и въобще да не се появи. Победоносцев изпраща поздрави заедно с извиненията си.

— Тогава аз защо съм им?

— Пфф, хиляди причини, повечето от които трагични за вас. Ако, не дай си Боже, нещо стане — старецът се прекръсти веднъж, два, три пъти, накрая целуна пръстена си, — имате кой да ви пази гърба, нали?

— Тук? На бала на губернатора?

— Знаете ли колко размразенци са пристигнали специално по покана на граф Шулц? Без да споменаваме дваряните, които Распутин е засегнал.

— Тук никой не ме познава.

— Така ви се струва, да? — промърмори старецът и пъхна в носа си емфие. — Хубаво, поне фракът ви стои горе-долу добре, но можеше и да се подстрижете по-човешки!

Прокара ръкавица по гладкия си череп.

— Тъкмо се подстригах.

— Ама и брадата трябваше да обръснете! Защото изглеждате като… като…

— Как?

— Като някой отшелник, насила докаран в двореца! — Модест Павлович кихна, захриптя, но гневът му бързо се изпари. — А може и така да е по-добре, все пак хората очакват нещо от кръвта на Батюшка Мароз, нали? Само не забравяйте едно нещо — гаспадин Велицки няма пръст в това.

Удари се с юмрук в гърдите.

— А ако се наложи — каза на немски, — намира ми се мощен револвер.

Кужменцев прикри очите си с длан.

— Господи, кого съм довел в салона…

Вместо да застане на стража до стълбището, отново се качи в галерията и седна в най-отдалечения, скрит в сенките ъгъл — който в двореца на губернатора се беше получил само на етажа, където подовете и част от стените бяха изградени от обикновени тухли, тъй като беше доста неприлично домът да бъде направен прозрачен на всички етажи и във всички плоскости.

Както обикновено ставаше на подобни приеми — или поне се смяташе за норма — много по-интересни неща се случваха около главната притегателна точка на вечерта, отколкото в центъра на вниманието, тоест в грамадната миражостъклена бална зала, която, изглежда, бе направена по образец на Огледалната галерия на Луи XVI, под тунгетитови полилеи, които, с качулчета тъмлина от тмечките, хвърляха огнени отблясъци. На петдесетина аршина по-нататък, от другата страна на галерията, се подготвяха музикантите, подрънкваха и си настройваха инструментите; пак там, от другата страна на входа, под галерията се събираха и разпръсваха — в шест коридора и дузина стъклени салончета — роднини, познати, приятели и врагове, любовници и hommes d’affaires^[3], руснаци и поляци, руснаци и немци, руснаци и французи, руснаци и поданици на Австро-Унгария, руснаци и онези, които бяха с толкова високо потекло, че вече не се вписваха към нито една националност или поданство: беседващи на салонен език и лоялни към домовете, на които не им пукаше за граници, политика и религия. Княз Василий Орлов с княгините, великият княз Дмитрий Павлович, Prinz Григорий от олденбургския дом с княгинята, великият княз Николай, чичото на царя, когото Распутин бе прогонил от Европа, генерал Мерзов със съпругата си… Дамите предаваха пелерините си на sortie de bai^[4], получаваха декоративни тефтерчета, господата галеха белите нагръдници… Граф Шулц-Зимовний в параден мундир — би трябвало да е точно той — посрещаше важните гости, застанал в дъното на фоайето, точно под огромния снежен вихър.

Докато се взираше в тях, в отраженията и призматичните им превъплъщения, преливащи се от разкош в разкоша по миражостъклените стени и колони, внезапно го обзе странно чувство на откъсване: Бог стисна юмрук и избута двореца на Шулц с една идея по-встрани. Гледаше във вътрешността на терариум. Или от вътрешността на затворен терариум — към тях, живеещите на свобода. Та това бяха два напълно разделени, в най-буквалния, библейски смисъл, свята, с лист бронирано стъкло помежду тях. Какво търси бедният математик-учител, син на полски изгнаник, на бала на генерал-губернатора Шулц-Зимовний? Изкарай якута от тайгата и го въведи в петербургския двор, нека се опита да намери себе си в тази толкова чужда му стихия! И какво — да се смее ли човек над всичко това? Или да трепери уплашено? А най-лошото беше, че кожата на ръцете вече не пареше.

През галерията преминаха две двойки, изтичаха разтревожен камериер, девойка, развяваща карминени панделки, кученце и прислужница, която гонеше кучето на господарката си, икономи, които носеха столове за дамите, някой влезе и слезе надолу, някой влезе и през смях размаха ръце от парапета, някой влезе и запали пура.

Под тунгетитовите полилеи обявиха изпълнението на Евгений Витинг и Фриц Фогелстром, прочути тенори.

— Quel dommage.^[5]

— Pardon? — Онзи се огледа и извади пурата от устата си.

— Le Père du Gel n’a pas pu venire.^[6] — Стана и се приближи до него. — Представете си — обхвана с широк жест целия стъклен дворец, — цялото това tableau, замръзнало завинаги в най-чист лед: с всичките ви богатства, всичките ви надути физиономии, надменни медали, поръсените с пудра захар дами. Капка История, Историята, замръзнала в капка.

— Гаспадин Герославски е глътнал от виното на политиката — каза Франчишек Маркович Уряш и почерпи с пура, която измъкна като фокусник изпод фрака си. — И сега езикът му се заплита от пияни алюзии.

— Защо ми дадохте онези секретни карти и рапорти на Министерството на Зимата?

— Как защо? За да намерите баща си.

— Аха. — Запали. — Да намеря баща си. И после какво?

Уряш отметна една светла къдрица на челото си, по бледото му лице премина лъчесянка.

— Капка История, казвате. — Той прокара пурата си над пъстрата картина, сякаш й взимаше мярката. — Виждате ли там княз Фолш? Тъкмо се залепи на Негово Превъзходителство. Някога князът притежаваше имение с петнайсет хиляди души и милионен годишен доход. А сега проси милостиня по богаташките имения и в домовете на роднините си.

— В немилост ли е изпаднал?

— Немилост? — изсумтя Уряш. — Появи се Ледът. Князът бе вложил огромни средства в предприятия, които веднага след въвеждането на зимлязните технологии се оказаха ненужни и той банкрутира.

— Аха. Значи е размразенец.

Уряш си сложи очилата и го погледна отблизо с клинично изумление.

— По-добре поседнете, Венедикт Филипович, защото онова, което ще ви кажа, може да се окаже твърде голям шок за вас. Тези хора, повечето от тях — добре, ще бъда откровен: почти всички тези хора, с изключение, може би, на най-висшите чиновници, тласкани от собствената си амбиция, като Тимофей Макарович, всички тези хора нямат никакви заслужаващи внимание политически възгледи, защото те просто са глупави. Знам, че тази болест ви е съвършено чужда и ви е трудно да проявите емпатия, но се опитайте: те са глупави, по нищо не се различават един от друг, тъпи са като месарски чук. „Леденисти!“. „Размразенци!“. Това би означавало, че с празните си глави са измислили нещо за собствена полза: че за тях ще бъде изгодна едната или другата политика, Историята, която тече в едната или другата посока. Послушайте поне за минутка баналните им разговори, идиотските дискусии, които водят напълно сериозно. Дори дете, което си играе с кукли, разбира повече от човешката анатомия, отколкото те разбират от света, който се простира извън границите на салоните им. Скучаещите дами се срещат, за да преживеят нещо възбуждащо на спиритическите вечеринки и теософските лекции, и така заради модата, господин Герославски, просто заради модата те попадат в распутиновите кръгове, и ето, че чувам как у нас, в Русия, са се появили някакви „придворни мартинисти“. Ха! Или пък разни земевладелци, напили се до козирката, с мечките танцуват, се навиват един други за още по-големи безумия: аха, дали пък да не влезем в политиката — а каква е сега политическата мода? Демократи? Народници? Социалисти? Либерали? Леденисти? Размразенци? Хайде, юруш! Et voilà! Винаги е било така в Русия, така и ще бъде, вече се е смръзнало. И още се засилва, когато дойдат тук, под Леда — той започна да тика пурата си към една или друга фигура — Глупак! Глупак! Глупак!

Пусна по езика си дълга димна струйка.

— Какво се е случило? — попита полугласно.

Уряш се накани да отвори уста, но в последния миг се въздържа. Само се усмихна и прибра пенснето.

— Тръгнете след мен, ако обичате. На десетина крачки, за да не пораждаме слухове. Какво пък, Венедикт Филипович, да се опитаме да помогнем на вашето нещастие.

Той спокойно слезе от галерията и сви в левия коридор. Тръгна с равни крачки след него, цигарата му помагаше да запази външно безразличие. Какво се случи, размишляваше, без да сваля поглед от гърба на слабия мъж, стана така, че отново някаква глупава заповед, абсолютно нелогична заповед се стовари върху Шулц и хората му и преобърна всичките им политически планове, обърка редовете им, унищожи вече изготвените стратегии. Изпадналият в безизходица Франц Маркович сега плюе горчилка по Санкт Петербург и всичко петербургско. D следва от C, което от своя страна следва от B. И къде сега в тази мозайка на мащабната имперска политика се е озовал Отец Мраз?

Уряш посочи към входа към ъгловото помещение, непрозрачно, тоест, със стени, които го отделяха от останалата част на двореца, изградени от тухли или дърво. Влезе вътре; Уряш го помоли да изчака търпеливо, отстъпи от прага и затвори вратата след себе си. Външните стени и подът, който не беше покрит с какъвто и да е килим, откриваха панорама към нощната тайга, осветена от луната в първа четвърт, и огромни пространства от разноцветен лед и сняг. Погледна часовника си. Девет без седем минути. От вътрешността на двореца се разнесоха първите звуци на музика. Потърси си пепелник. Във витрините и по вътрешните стени на кабинета беше представена богата колекция от мамутови кости и чернороди. Mijnheer Йертхайм му беше показал веднъж един: грудка тунгетит, събиран от свраките от повърхността на земята, ранна отломка от главната маса, паднала край Подкаменна Тунгуска. Това беше най-ценната форма тунгетит, тъй като ценността му не се определяше по теглото му, а най-вече по формата и състава му. Бурятските шамани смятаха чернородите, които приличаха на фигурки на хора и животни, за най-силни талисмани. Съществуваха полиминерални хладоиди от тунгетит, проникнал в кварц и в гранит, безформени варовикови чернороди и други подобни. Стойността на колекцията на граф Шулц сигурно надхвърляше сто хиляди рубли. Любуваше се на експонатите, докато се разхождаше бавно покрай шкафовете и остъклените рафтове. Някои от чернородите правеха огромно впечатление; човек не можеше да не си помисли, че са излети като по някакво чудо от някой инороден художник — във вид на бременна жена или мамут, или паднал на колене човек, или ето, човек с еленови рога… Сети се за слепено-замръзналите „Франкенщайновци“ на лудия Пегнар. Потрепери.

После седна на стоящия в ъгъла стол, тоест във въздуха над пропастта. Неволно скръсти ръце на гърдите си, инстинктивно предпазвайки тялото си от студа. Добре, да допуснем, че планът ще се осъществи и губернаторът ще осигури защита, ще даде благословията си и документ с разрешение за експедиция до сърцето на Зимата с водачи и шамани, и че дори ще успеят да откарат контрабандно и на място да монтират помпата на Котарбински, която междувременно Тесла ще е настроил за хора, и че баща му, размразен по този начин, няма да умре и да речем, че всичко се развие както трябва — как после ще се изплъзнат от вниманието на частната компания, без да се сблъскат в ледените простори на Сибир с държавните следотърсачи, как след това ще се доберат до Харбин или с кораб до Владивосток? Дори да успеят да се договорят с японците, накрая с баща му ще попаднат ако не в ръцете на генерал-губернатора, то в ръцете на Пилсудски. Господ знае, че така ще е по-зле.

Така или иначе, дори това да означаваше сигурен плен, трябваше да се решава бързо, докато Никола не се е заел с изпитанията на Големия Чук на Тъмлината в Байкал — защото тогава всичко щеше да бъде една голяма лотария: изплют някъде в пустинята, като същия онзи Балонен Безсловесник, дори ако баща му преживее Разтопяването, дори ако резонансът на тъмлината не го разкъса на части, както предсказва за целия Лед с типичната си самоувереност Никола…

Скочи от стола, изтича до вратата, сграбчи дръжката. Заключено. Нададе животински вой.

Как можеше да е такъв идиот! Заради това, че искаше да удържи на думата, дадена на госпожица Филипов — и ето, моля ви се, умът му е замръзнал в леда, ако ще и с чук да го удряш и половинка свежа мисъл няма да отскочи!

Заключено, заключено, а това е единствената врата, добре си подбра стаята Уряш, през стените никой няма да го види, а прозорец, ясно, губернаторският дворец няма, всъщност каква изобщо е ползата от прозорци, под тях нали има пропаст. Ритна плювалника, той издрънча при удара в миражостъклото; ритна крака на дивана и зави от болка.

Затвори го, хукна да съобщи на Шулц да почакат, докато приключи балът, и тогава да изпратят своите костотрошачи, че и жандармите, призовани под някакъв предлог; с това и ще приключи всичко. Ругаейки несвързано под нос, измъкна от пояса си Гроссмайстера, разгъна платчето. Черният револвер сияеше в студени дъги, които танцуваха в бялата длан.

Заби зъби в цигарата. И така, това беше грешка от самото начало, не биваше да идва тук. И се случи — ами да, случи се така, че на Шулц Отец Мраз вече не му е нужен, очевидно, получиха се такива заповеди, че на него вече няма да му помогнат никакви преговори с лютите; ха, самото присъствие на Сина на Мраз компрометираше губернатора, адвокат Кужменцев предчувстваше нещо, нали поканата бе получена в резултат от машинациите на Победоносцев, тук нещо не се връзваше от самото начало, само че как да навакса човек с оборотите на зъбчатите колела на държавата, как да успее да предугади мислите на царя-Бог — никога няма да успее. Да стреля в пода от миражостъкло? (Далеч отдолу, над гъсталаците, се вихреше спиралата на снежната мъгла.) В най-добрия случай няма да си счупи врата още с падането — но пък със сигурност след няколко минути ще замръзне. Да стреля във вратата? Ами ако Уряш е сложил някой да го пази? Тогава може би в стената. Погледна към шкафа е експонати и изведнъж под черепа му започна да се заформя една идея.

Рамките, телените стойки и свещниците бяха от зимлязо, хладоид с високо съдържание на въглерод. Подреди ги покрай вътрешната стена, най-далече от вратата, избута останалите мебели встрани. Напъха тела под ламперията, наби свещниците в стената, като начука студения метал с дръжката на Гроссмайстера. Та нали замразяването на стената изобщо няма да му помогне; стената трябва да се взриви, а това можеше да направи единствено хладоидът в твърд вид, тоест под формата на лед. Чернородите ще служат за основна контратоплинна маса. От друга страна, ако топлината на удара в хладоида се превръща в контратоплинен материал, то как ще се държи този материал под ударите на хладоид? Ще излъчи топлина? Та нали тунгетитът свети под въздействието на тъмлината. Само че как да изчисли всичко това, в какъв мащаб — една такава антитоплинна вълна? Преминавайки през тунгетита, вълната периодично щеше да изменя атомите си: студено-топло-студено-топло-студено… Не взриви ли точно това лютия? Но нали тунгетитът никога не се нагрява, още повече на студ. Може би съществуват някакви особени зимлязни хладоиди, например като този, никеловия, използван при конструирането на Гроссмайстера — той трябва да потисне тунгетитовия хладоид в конструкцията на ударника и дулото… Опита се по памет да възстанови подробностите от събитията на гара Зима, моделът на онзи леден взрив. Къде удари куршумът, как навлезе студът в зимлязните релси… И какво беше написал доктор Волфке в своите заключения върху опитите, проведени в хладолабораторията. Въздухът се втечнява и се превръща в твърдо тяло… Тунгетитовото чукче на инженер Йертхайм, което чука по термометричните наковални… Топлинна свръхпроводимост… Събра чернородите в една черна пирамида, като електрическа схема, монтирана от детайли, изковани в бароков стил. Отдръпна се в противоположния ъгъл, зад диванчето, прицели се с Гроссмайстера. Цялата инсталация, гледайки я сега с едно око през гущера-дуло и рога на мушката, приличаше на малък олтар на някакъв езически култ — а може би местните диваци си правят такива…

Вратата се отвори и вътре влезе най-красивата девушка_, която беше виждал в живота си._

Той застина и инстинктивно насочи оръжието към нея. Девушката изписка и закри устата си с ръка, гледайки с детинско изумление Гроссмайстера. След това се обърна бавно, за да погледне към зимлязо-чернородската конструкция и оченцата й се ококориха още повече.

Отпусна револвера. Беличката й рокля, с корсет, обгърнат от облаци син тюл, покрита със златен пух, висеше над бездната като ангелско облаче от религиозна картина. Девушката направи крачка напред и всичките й волани, дантели и фусти зашумоляха, сякаш повя вятър. После направи втора и трета — той стоеше като истукан — но вместо да избяга, се приближи и докосна цевта на Гроссмайстера с протегнато пръстче. При всяко учестено вдишване на гърдите й проблясваше сребърно-перлена огърлица.

Той извади пурата от устата си и издиша облак дим.

Красавицата се засмя с перлен смях.

— Que c’est beau!^[7]

В кестенявата й коса, разпусната по селска мода, беше затъкнато цвете от неизвестен вид с виолетово-пурпурен цвят. Вградените в миражостъклените обеци диамантени звездички се редуваха да проблясват с колието. Задейства се инстинктивният му рефлекс: вдигни ръка, закрий очите си.

А на прага нова суматоха: Уряш, заедно с окичен с ордени мъж, с двама лакеи и още някакви хора отзад. Момичето подскочи като уплашена патка, завъртя се на пръсти, хукна към вратата, дотича до важния сановник, когото той едва разпозна.

— Oh, papa…! — Прегърна го през врата и започна да му шепне нещо в ухото.

Бързо скри Гроссмайстера под фрака и бялата жилетка от пике.

Най-накрая Франц Маркович избута останалата компания в коридора, остана само губернаторът Шулц-Зимовний и неговите лакеи, които побързаха да му донесат кресло, наредиха около него кошове с благоухания, поставиха под протегнатата му ръка масичка с кристални и миражостъклени чаши и започнаха да разливат напитките преди домакинът да успее да помръдне пръста си. С тежка въздишка графът се отпусна в готическото кресло, протегна крака и ги кръстоса при глезените, а лакеят в същия миг постави под тях табуретка в стил ампир.

Шулц кимна одобрително. Трябваше да седне на стола, който вече беше поставен от лакея на подходящо разстояние. Другият лакей грабна пурата от ръката му. Седеше изпънат, като глътнал бастун, със събрани колене и отпуснати върху тях ръце. Скритият набързо Архимайстор го мушкаше в бъбрека.

В съответствие с математиката на характера в Страната на Правдата (Велицки, което означава и Кужменцев, а значи и Шулц) генерал-губернаторът на Иркутската губерния беше преуспял човек, тоест някой, който по същество е изпъквал във висшите сфери на Руската империя, но не с висотата на произхода си (от която, в повечето случаи, може само да се падне), а с това, че се е издигнал със собствени усилия; не привикнал със социалния успех, но свързан с него; не жадуващ за този успех, но с копнеж за нещо такова, за което може да се претендира само благодарение на успеха. Произхождаше от обеднял дворянски род и беше получил губернаторското кресло на върха на военната и министерската си кариера. Само че след Зимата на лютите Иркутското губернаторско кресло не изглеждаше приятна награда за придворните фаворити, а по-скоро представляваше опасно предизвикателство и изискваше упорита работа, иначе сигурно нямаше да го получи някой като Тимофей Макарович Шулц.

Графът протегна длан, в която веднага сложиха кърпичка; той се изкашля в нея, извърнал глава към благовонията. Прошарената му брада беше подстригана по шведска мода, но с буйни, също така прошарени бакенбарди. Беше силно оплешивял, пламъкът на керосиновите лампи се отразяваше във високото му чело. На гърдите му сияеше орденът на Свети Андрей Първозвани, окачен на тежка тройна верижка, с медальони в червено-синьо, сребристо-синьо, червено-златно, фигурка на разпнатия на кръста апостол Свети Андрей, поставена върху златен двуглав орел в тунгетитна инкрустация. Орелът върху осмовърхата звезда на ордена беше обкръжен от надпис: „За вярата и верността“.

Графът примигна, погледна към Луната, погледна към заледената тайга под краката им, погледна към „изложбата“ от тунгетит и чернороди и отново спусна клепачи.

— А вие случайно да не сте някой мартинистки фанатик?

— Не, Ваше Сиятелство.

— И слава Богу. — Той отново се закашля и хвърли кърпичката на лакея. — Извинете дъщеря ми, чула за Сина на Мраз и не могла да сдържи женското си любопитство. А пък е още дете. Но вие — погледна го онзи внезапно с умните си очи, — как ви е името, Венедикт Филипович, нали?

— Да, Ваше Сиятелство.

— Правите впечатление на човек реалист. Франчишек Маркович казва, че сте математик. Което, ще си призная, не смятам за гаранция за особена практичност по житейските въпроси. Четох вашата, хм, Аполитея…

— Ваше сиятелство чете подобни вестничета?

— А къде другаде може да се прочете нещо интересно? Определено не в пресата, радваща се на благоволение от страна на нашите правомислещи чиновници. Там не може да се промъкне нищо, което би могло да разбуни ума на добрите руснаци. Ако искаш да разбереш какво трещи в дълбините на руската душа, чети нелегални вестници. Всяка седмица ми ги събират, извънредно поучително четиво.

… Значи така — той вдъхна дълбоко дима от благовонните кадилници, — излиза, че според вас Ледът ще направи нашия милостив господар, и премиера, и всичките министри, и всички учреждения, пък и мен, в този ред, излишни?

— Да.

Графът се усмихна под мустак.

— Ваше сиятелство сам вижда — подхвана разпалено, — че и самият Государ Император е уверен в това, макар да е само от сънищата и предчувствията си, а не от знания; затова така се защитава, затова иска война с лютите.

— Александър Александрович смята, че вие сте леденист.

— Победоносцев?

— Но при повторно четене забелязах, че сте написали текста по такъв начин, че по нищо не може да се разбере дали наистина желаете това Царство на Небитието?

— Моля за извинение, но какво точно…

Графът потрепери и в очите му проблесна първата искра на раздразнение.

— Може и да ви предам на охраната — отвърна, — а може и да ви пратя при родителя ви с амнистия, но както и да реша да ви употребя, първо трябва да опозная инструмента, който държа в ръцете си, нали?

Потрепна.

— Да опознаеш човека…

— Казахте ли нещо? — сопна се графът.

— Не съм леденист — отговорът бе рязък, с поглед, вперен в очите на графа. — Но не съм и размразенец.

— Но вярвате в Историята под Леда. Кой сте тогава?

Кой? Затвори за миг очи пред огледалата и кристалите, пред чуждия поглед. Шестия ден от Мраза. Кой?

— Аз съм… математик. Математик на Историята, le Mathématicien de l’Histoire.

Граф Шулц-Зимовний си допря върховете на пръстите си и облегна брадичка на палците. Сега го гледаше изпод вежди, изпод високото си чело.

Слугите изчезнаха от полезрението. С изключение на дима от кадилниците, вече нищо не скриваше сибирския хоризонт, чистото, обсипано със звезди небе и снежната буря под него, която се вихреше в бавни протуберанси с цветовете на дъгата. Готическото кресло, табуретката под краката, твърдият стол, кадилниците — висеше си там, над Земята на Лютите, като дума, произнесена в пълна тишина.

— Три месеца — каза губернаторът. — Ще успеете ли да се договорите с него за три месеца?

— Ако го намеря.

— Господин Уряш ви е дал всички карти и указания.

— Вече не са актуални, Ваше Сиятелство, не трябва така да се изчислява Пътищата на Мамутите на Батюшка Мароз.

— И защо?

— Пътищата са повече от един. Най-малкото са три, може би четири.

— Бащи Мраз? — възкликна графът.

— Хората, които са поели в плът по Пътищата на Мамутите. — Започва да изброява с пръсти. — Балонния Безсловесник. Някой си Иван Тихонович Копиткин, беден зимовник от сектата на мартинистите-католици. Филип Филипович Герославски. Може би и Алистър Кроули. Това е чернофизически процес, а не божествено чудо.

— Значи казвате, че няма да успеете.

— Не съм казвал нищо такова. Ваше Сиятелство, какво се случи с Карол Бохданович и Александър Черски?

Графът се намръщи.

— С кого?

— Геолозите, които първи описаха Пътищата на Мамутите.

— Не ми е известно. Питайте Франчишек Маркович.

— Имам едно подозрение… Ваше сиятелство, простете, но ще говоря откровено.

— Ще говорите откровено, дори ако лъжете.

Разсмя се с облекчение.

— Така е! Дори когато лъжа; особено когато лъжа. Но тук… Ваше сиятелство не ми отделя от ценното си време на бала по случай годежа на дъщеря си заради някакъв каприз на господин Уряш — а защото сте принуден от политическата необходимост. Ваше Сиятелство, виждате, че не са ми нужни мръсните пари на Рапацки; за мен е важен само баща ми. Ваше сиятелство се нуждае от време, а за мен е важно същото това време. Три месеца, да. Предполагам, че е получен някакъв ултиматум от Петербург, възможно е това да е дело на агентите на Морган. Но в настоящия момент причините нямат значение. Та над моята глава също виси меч. Ваше Сиятелство знае за императорския договор на доктор Тесла.

Онзи кимна.

— Доктор Тесла ми е приятел — продължи, без да променя тона си и без да отмества поглед, което в този момент беше особено трудно, — но доктор Тесла предсказва тотално Размразяване и смърт на Леда, и аз вярвам, че това ще му се удаде. Защото той е човек, който е направил кариера от проумяването на неща, които преди него всички са смятали за невъзможни. Никой и нищо няма да го възпре и аз не смятам, че Ваше сиятелство…

— Повече не говорете, заповед на Негово Императорско Величество. Тук и косъм няма да падне от главата на доктора.

— Ами това е то. Така, тук има много отчетлива математическа зависимост. Аз също няма да позволя да му се случи нищо лошо — и в същото време…

— Трябва да спасите баща си, да.

— И какъв е единственият начин за мен? Императорската дума. Той ще отзове Тесла, ще забрани Размразяването и всякакво друго инженерство, насочено срещу Леда, и едва тогава ще остави Страната на Лютите на мира. Но преди лютите да отстъпят в съответствие с политическите договорености, Историята трябва да се раздели на парчета. На вас ви остават три месеца; на мен — времето до Размразяването. Виждате ли, че и двамата имаме предвид едно и също, и двамата се стремим към постигането на една и съща цел.

Губернаторът вдъхна бавно сладкото благовоние, отпусна се странично върху облегалката на креслото; медалите на мундира му увиснаха настрани.

— Онова, което виждам, е, че вие чистосърдечно лъжете — каза той и рязко вдигна ръка, като го видя, че отваря уста, за да възрази. — Имал съм си работа с поляци; големи шмекери са, но честни до мозъка на костите си, за което е виновна онази ваша гордост, онази глупава дързост, от което не можете да се избавите дори пред лицето на смъртоносна заплаха, затова през Лятото всеки, който раболепничи пред клиентите си, с лекота ви върти около пръста си. Но през Зимата — ако можех, щях да назнача поляци на всички длъжности в Цитаделата. Аполитея, как иначе! — Той се изпъна в креслото. — Ето, значи, каква уговорка предлагам: до края на месец януари, хиляда деветстотин двайсет и пета година, вие ще ми представите доказателство за споразумение с лютите; затова сега ще получите всички официални разрешения, хора от Благовещенския полк, пари за необходимите разходи, в разумни граници, естествено, и временно прекратяване на всички решения по делата на баща ви. Ако резултатът успее да убеди Государя Император, ще ви бъда благодарен. Ако ли не… ами тогава всичко и без това ще бъде извън моя контрол.

— Доказателство, доказателство — повтаряше под носа си. — Какво доказателство ще удовлетвори Негово императорско величество? Ледът няма да отстъпи толкова бързо.

— Сигурен ли сте?

— Работя с криофизиците на Круп и знам какви скорости са възможни в Мраза. Нека Ваше Сиятелство си представи Историята като планински ледник, който се спуска по склона към долината.

Графът избута табуретката.

— Значи всичко е напразно, c’est la fin.^[8]

— Почакайте! — Започна да чеше дланите си през памучните ръкавици в безсмислен рефлекс, защото кожата всъщност не го сърбеше. — Кои доказателства са най-силни през Зимата? Кое, освен свидетелството на чувствата, би надделяло над логиката?

— Говорете по-ясно!

— Ваше Сиятелство нали е чел Цицерон? В Древния Рим присъдата в даден процес често е била предопределяна от така нареченото „доказателство на характера“, тоест, свидетелство за праведността на обвиняемия, което се давало от други благородни римляни — дори да имало стотици материални, веществени доказателства срещу него. Та кое е по-важното, кое е по-близо до Истината? Ножът и тялото или духът и идеята?

— Аха! — Граф Шулц-Зимовний протегна ръка, изкашля се в подадената му кърпичка, след което я хвърли през рамо; чевръстият слуга я улови във въздуха. — Разбирам. Правилно, правилно, точно така трябва да се постъпи. Някой, когото Милостивият Гасудар вече е облякъл в доверие… — Той отново опря брадичка на дланите си. — И се получава много добре, че сега, на бала — вие ще останете, после ще пратя човек да ви доведе, — сигурно ще се намери някой такъв. Тук има двама велики князе, но те… Хмм…

— Същевременно трябва да се договорим по още един въпрос. — Облиза устните си с език. — Съдържанието на това споразумение с лютите. Ваше Сиятелство, разполагам ли за това със свобода на действие?

— Вече сте разбрали, дори да е от доктор Тесла, какво би удовлетворило императора: освобождаването на Европейска Русия от Леда, особено градовете. Санкт Петербург без люти — това би ни спечелило година-две.

— Известен ми е, кхъм, този комплекс на Негово Императорско Величество, чувал съм, чувал съм. — Извърна поглед към озарените от Луната снежни вихри. — Но тук става дума не само за температурата…

— Искате да попитате дали вярвам в теорията на Николай Бердяев? Не вярвам. Може да се занимавате с математиката на Историята, но Ледът трябва да бъде разположен така, че Императорът да се успокои, а и Иркутската промишленост да не пострада.

Прехапа език. Макар това да е трудно да се разбере под Леда, но колкото повече останеше недоизказано, толкова по-добре. Защо изобщо се повдига тази тема? Все пак не питаш генерал-губернатора на Руската империя дали няма да се съгласи, например, да продаде на Сина на Мраз свободна Полша в замяна на гаранции за зимлязните богатства?

— Все още не сме изяснили — каза графът, като се надигна от креслото над тайгата, от трона на Сибир — как възнамерявате да намерите баща си, ако не по изчисленията от Пътя на мамутите?

Той също се изправи.

— Карол Бохданович и Ян Черски, те сигурно са знаели тази тайна. Цензурирани са геоложки карти, научни трудове и описания на вярванията на инородците. На тях има печат на Министерството на Зимата, но и на Сибирхожето.

Графът разпери ръце.

— Нямам власт над Рапацки и Победоносцев. С Александър Александрович трябва да се оправяте сам. Смятате ли да наемете техните шамани? За да проследят Отец Мраз по Пътя?

— Има и друг начин: щом се ориентирам в чернофизичните детайли, как се съчетават върху пътя, ще изпратя следотърсач… — Замлъкна постепенно, щом забеляза, че от известно време граф Шулц се взира внимателно в олтара от чернороди в ъгъла на кабинета.

— Това вие сте го направили.

Смути се.

— Господин Уряш ми нареди да чакам и…

Графът присви лявото си око.

— Красиво е.

Попита лакея колко е часът, заслуша се в звуците на музиката, които се носеха от вътрешността на двореца, оправи маншетите и ордените си.

— Ще ви помоля за една услуга — каза той, като се обръщаше към вратата. — Моята Анушка пожела един танц, пред очите на цялото общество, вече вписа Сина на Мраз в балното си тефтерче.

— А-а, н-но… Аз не умея…!

— Хайде, хайде — засмя се генерал-губернаторът, докато излизаше, предхождан от няколко прислужници, а останалите, с кадилниците, вървяха в ариергард — не се бойте, млади човече, Анна, естествено, е енергична, повече, отколкото подхожда на едно момиче, но няма да ви навреди, хе-хе.

Последният лакей пъхна пурата обратно в ръката му.

Излязоха.

Този път вратата остана отворена. На стража пред прага не стоеше никой. Хорските гласове и музиката се носеха по кристалните коридори на двореца като звук, излизащ от тръбите на орган.

Докато нагласяше тикнатия в пояса пакет с Гроссмайстера, в главата му се въртеше следната смразяваща кръвта мисъл: ако не беше сърдитото желание на mademoiselle Филипов, ако не беше този шестдневен пост, кой знае в каква неразбория от страшни фантазии щеше да се озове — разтопен, тресящ се, като онзи Бенедикт Герославски от Транссибирския експрес, нямаше ли да стреля панически в първата особа, която се появеше на вратата?

Излезе колкото се може по-бързо от стаята.

Herr Битан фон Азенхоф стоеше в групичката спорещи около креслото на адвокат Кужменцев и честичко се навеждаше към стареца с иронични маниери на лицето и тялото. Пиер Иванович Шоча се шегуваше над облегалката с някакъв поп и дама с китайска перука, която може и да беше популярна и модна в Новия свят и Европа отвъд Леда, но тук подобна coiffure^[9] изглеждаше неподходяща, ако не и вулгарна. След като разбра, че няма да успее просто така да се приближи и да поговори с Модест Павлович, той застана в небрежна поза под стъклената стена, на разстояние един тих глас (пурата отново помогна).

— Ами не, не, точно обратното, изобщо не е така! — парираше попът, като дърпаше високия военен за копчето на хусарския мундир. — Мерзов не би могъл да постъпи така с теб, откога кавалерията самостоятелно щурмува укрепление? Цяла седмица се изтегляха от Шантун под обстрела на японците, а после оставят и кръвта им да изтече, докато се лутат насляпо из планината Зибо? Къде е картата, кой взе картата?

— Съпругата на господин полковника го отведе да танцуват — прозя се monsieur Шоча.

— Ето така, всичко се прави по начина, по който го направи господин генералът! — убеждаваше свещеникът хусаря, събеседникът му само засукваше зад ухото си дългия, напомаден мустак и прехапваше устни, а попът, прегърбен, шареше с пръст по широките гърди на военния, начертавайки по този начин тактическите планове на Похайската кампания на Мерзов. — Първо пускаш кавалерията, после изпращаш пехотата и инженерите, формираш фронта, изтласкваш неприятеля на все по-неудобни позиции, докато не бъде принуден да отстъпи, и ето, че си завоювал земята; в това се състои военното изкуство!

— Я, отчето как разбира от военни тънкости…! — зачурулика дамата.

— Тезата на господин капитана — заяви Фон Азенхоф, докато черпеше Кужменцев с чорт-емфие, — доколкото разбирам, е съвсем различна. Той изобщо не отрича тактическата цел на генералската позиция. Но стратегията, силно свързана с политиката — това вече е съвсем друга работа. N’est ce pas?^[10]

— Дори Мерзов да кървеше два пъти по-силно, да беше изгубил цялата армия при триумфа си — промърмори капитанът, — поне да беше унищожил при това всичките сухопътни сили на Хирохито, а не да им позволява да отстъпят в пълен боен ред, така пак няма чиста победа, само разни пактове, примирия, мирни и всякакви други договори, спечелени с мастило на масата — които, следователно, не отразяват чистата истина, а само се опитват да наложат на света този хартиен фалш.

— Та те се сражаваха под леда — промърмори Модест Павлович и кихна.

— À tes souhaits^[11] — побърза да каже дамата.

Фон Азенхоф само поклати учтиво глава, изпълнен със съжаление към стария адвокат.

— А вие пак си знаете своето. Докога! Не мога да си представя, че с подобни мистични глупости са пълнили главите на немските или английските Hochgeboren.^[12] Или дори на французите. Някой някога виждал ли е Историята? Някой да я е измервал, опипвал, да я е притеглял?

— Monsieur Битан няма да тръгне да отрича, че лютите попречиха на световния ред — включи се бледият младеж, с увисналата на рамото му скучаеща девойка.

— Дори да го отрека — каза Фон Азенхоф, — как ще разберете дали греша?

— По Пътя на мамутите…

— А нима някой е виждал Пътищата на Мамутите?

— Но и никой не е виждал истината, справедливостта, народа и любовта — размаха пръст попът.

— Bien entendu!^[13]

— Никой не е виждал скоростта, времето и цвета. Никой не е виждал мислите.

— Ама как така — изненада се дамата. — Аз виждам цвета. Ето, par exemple^[14], роклята ми има лавандулов цвят.

— Вие не виждате лавандуловия цвят — заяви авторитетно отецът. — Виждате, че роклята ви е лавандулова.

Дамата не разбра. Направи кисела физиономия, после се усмихна смутено и когато това не впечатли никого, вдигна поглед нагоре.

— Билкарката на сестра ми — започна тя, сякаш току-що бяха прекъснали разговор точно на тази тема — е китайка от майчина страна, те ходят в тези техни светилища и повтарят чутите там старинни вярвания, взети от различните монголски и индийски вълшебници и лами. Какво ще кажете за това, messieurs, че при тях отдавна говорят за подобни „енергийни жили“, които са обрамчили земното кълбо от едно свято място до друго, и точно по тези жили преминават човешките души; и изобщо точно по тази география са делили и делят света, още преди да се е чула и думица за Пътя на мамутите — ха, какво ще кажете за това?

Сети се за един от безбройните проекти на доктор Тесла, идеята за промишлено използване на енергията на тмечта, която тече по Пътя на мамутите. Може би си струва да му подметне за тази митологична тема? Та той сам си бе признавал, че не са му чужди спиритическите и езотерични опити. Няколко дни щеше да е зает с издирването на карти, свързани с тукашните религии, и обмислянето на строителството на теслектрическа силова станция в свещеното място на ламаизма и хиндуизма.

— Каквото и да се говори — намеси се Пиер Шоча, — в Пътя на мамутите има някаква притегателна сила. Макар и никой да не ги е виждал — той се поклони иронично на Фон Азенхоф. — Някои мои познати, които предпочитат по-рафинирани удоволствия…

— Опиумистите — с театрален шепот съобщи дамата на хусаря.

— Някои мои познати — продължи Шоча, — които един-два пъти са изпробвали печално известния черен наркотик…

— Вие ни разказвахте, че такива като тях изчезват безследно — напомни му Фон Азенхоф.

— Та те твърдят, че един такъв, който неотдавна изпробвал черния маков сок, бил намерен от слугите си след целодневно издирване неглиже, обезсилен, на земята, на няколко пресечки от дома си. А той ги предупредил предварително да не го изпускат от поглед. Сигурно е блуждаел там като някой сънен раб, горкичкият.

— Та малко ли изумителни неща творят хората в състояние на опиянение? — въздъхна свещеникът. — Вместо на Бога, предпочитат да предадат душата си на сатанинската химия.

— Та исках да кажа следното: къде са го намерили — точно на Пътя на мамутите. Лежал си, премръзнал, кожата от ръцете и краката свлечена, в напълно безсъзнателно състояние.

— А може там и с лютите да се е сблъскал.

— Е, такава среща не би я преживял.

— Господин полковник — капитанът засука мустак и хвана дамата под ръка, — веднъж аз имах следния сблъсък с лютите…

Той продължи разказа си, като поведе накипрената дама с наперена стъпка и изпъчени гърди; компанията го последва към главното фоайе и балната зала, само Азенхоф се настани на дивана под портрета на мрачния прародител на Шулц и пое замислено аромата на дантелената дамска кърпичка.

Приближи се до креслото на Кужменцев, лакеят му подаде огънче, вдъхна тютюневия дим. Адвокатът повдигна въпросително вежди. Наведе се към ухото му, предаде му съдържанието на разговора с генерал-губернатора.

— Значи постигнахте онова, което искахте, нали?

— Не разбирам какво става, Модест Павлович. Трябва да ме подкрепите със своите знания и интуиция.

— Хмм? — погледна го онзи изпод прошарената си грива.

— Нали не бяха такива плановете им. Когато господин Уряш ме прати в Министерството на Зимата по следите на Отец Мраз, всичко беше планирано по съвсем различен начин, с други цели, по различни пътеки. А сега — Уряш плюе горчива отрова, а графът заявява „три месеца“. Три месеца!

— Значи са се променили. Какво му е странното? Трябва да разделите политиката от математиката. Все пак светът не се върти около вас, нито заради ваше добро, нито за зло. Разумът невинаги може да обхване причините за всички събития, които ви засягат. Не може да обхване дори по-голямата част от тях. От това може само да ви се объркат мислите: да напъхате в главата си целия свят, за да може самостоятелно да го разбиете на части, като швейцарски хронометър, и после да се облегнете назад и да гледате защо зъбчатите му колелца се въртят точно по този начин, как се въртят, защо той цъка. Нали не искате точно това?

— Мислех си, че поне тук, в Страната на Леда…

— Какво? Ще знаете всичко? — подигравателно изсумтя старецът.

Поклати глава в знак на отрицание.

— Тесла проведе с успех демонстрация на Бойната помпа. При Императора отиде делегация на Пирпонт Морган, която го настройва срещу Руско-американската компания, Околосветската железница и против Шулц. Сега Шулц отвръща с репресии. Подписан е мир с Япония. Не му се искаше да го показва, но… три месеца! Модест Павлович, може ли императорът да отнеме на Шулц Иркутското генералгубернаторство?

Адвокатът се размърда неспокойно на стола си. Към него изтича лакей. Кужменцев го отблъсна с бастуна си.

— Императорът може всичко — изръмжа раздразнено той. — Императорът си е император, нали?

— Да. Така е.

— Нали не смятате, че подобен ултиматум, ако и Негово величество Николай Александрович наистина да го е отправил, ще бъде разкрит пред обществото? Когато пристигне писмото, с което Тимофей Макарович е свален от поста си, а то ще пристигне в последния момент, графът ще си отиде с почести, с похвали, вероятно с някакъв нов орден. — Старецът отвори табакерата си, поднесе я напред, за да го почерпи, той поклати отрицателно глава, — Твърде много си въобразявате. Успокойте се, Венедикт Филипович.

— Но нима не се съдържа в това дарът на познанието? — изрече разсеяно той. — В увереността в една-единствена истина сред всички възможни други?

— Зарежете най-после проклетата си математика!

— Гаспадин Ярославский?

Обърна се.

— Анна Тимофеевна моли ваше благородие да отидете в балната зала — каза камериерът, без да отмества поглед от ледената, озарена от Луната тайга.

— Не, не, не — засумтя Кужменцев и мощно кихна.

Битан фон Азенхоф гледаше над притиснатата към устните си батистена кърпичка, измъкната не твърде елегантно под мрачния портрет. Той просто примигваше. Камериерът чакаше, леко приведен в поклон. Нямаше друг изход, освен да отиде да танцува с дъщерята на генерал-губернатора.

Стотици хора в гигантската зала, танцуващи дъги върху телата, платовете, скъпоценностите, вместо стени — звездният хоризонт на нощен Сибир; вместо под — бялата земя на нощния Сибир, във въздуха проблясват хиляди красиви отражения; и сред всичко това тя — най-красивата в лилиево-златна белота сред всички други красавици en grandes toilettes^[15], гледа с огромните си очи, не диша, в неочаквана тишина — когато той се приближи, поклони се и покани mademoiselle Шулц на танц.

Всички въздъхнаха шумно. Тя приклекна в реверанс, прие подадената й ръка, ръкавица върху ръкавицата. Размахаха се ветрила. Музикантите започнаха първите тактове на мелодията, но той нямаше представа що за танц е това и как да го танцува. Изведе графинята по средата на небето. Главата му се замая от шумоленето на роклята с цвят на есенен облак. Всички ги гледаха. Струйка пот се стичаше по голия череп, през челото и по носа. Девойката му се усмихна с алчна, капризна усмивка. Преглътна. Всички ги гледаха.

— Le Fils du Gel — прошепна тя.

— La Fille de I’Hiver.^[16]

Танцът започна — и се затанцува.

— А вие дори не сте студен.

— На госпожичката само така й се струва. Вече ви замразих.

— Какво?

— Приказки, mademoiselle, приказки; не бива да им вярвате.

— Отвличате хората в леда, изпращате ги на Пътя на Мамутите, яздите люти.

— Когато настъпи полунощ, ще се събудите замръзнала в байкалския лед.

— Шегувате се!

— Ето, потанцува госпожицата със Сина на Мраз и изчезна. Танцуваше.

— Нали няма да направите нищо лошо на папа?

— Аз? На господин графа?

— Не му правете нищо лошо, моля ви.

— Ама какво говорите! Револверът не беше за него. Имам врагове.

— Ах! Но не и папа!

— Вашият папа дори е твърде милостив към мен.

Танцуваше.

— Защо си затваряте очите?

— Оказва се, че се страхувам от високото.

— Тогава защо поглеждате надолу?

— За да не ви настъпя по крачетата.

— Но така, със затворени очи, е много по-трудно.

— Какво да кажа, главата ми се замайва, когато танцувам с вас.

— Колко сте забавен!

Танцуваше.

— А вие сте сгодена, нали?

— Да, папа вече се е договорил, разцелуваха ни лели, братовчеди, да ни бяхте видели…! Не ни ли видяхте?

— И вашият жених няма ли да ми се ядоса?

— Ще се ядоса!

— О! Трябва ли да бягам?

— Няма да избягате.

— Няма ли?

— Няма.

— Откъде сте толкова сигурна?

— А вие ядосан ли сте на Анушка?

— Обичате да си играете на билярд с човешките характери, така ли? Истинска Дъщеря на Зимата.

— Сърдите се…

— Но вие не познавате друг свят, други хора! Магнит към магнит, вода към огън, холерик към сангвиник, страх към страх, гордост към завист…

— А Павел Нестерович към Сина на Мраз…

— Харесва ви да се развличате с жестокости!

— Но вие няма да направите нищо лошо на Павелек, моля ви.

— Всички ни гледат, вие предварително сте разправили на всички!

— Comme vous l’avez dit vous-même, monsieur: le Fils du Gel et la Fille de I’Hiver…

— Excusez-moi.^[17]

Откъсна се от нея. Проправи си път между танцуващите, мина зад колонадата и отиде в страничната стая, където се пльосна на една табуретка. Мускулите на краката му все още трепереха. Появи се един услужлив лакей с поднос. Погълна цяла чаша с някаква силна напитка, без дори да забележи вкуса й. Музиката продължаваше да се лее, като че ли беше камаринска, танците продължаваха, можеше да види танцуващите през миражостъклените стени, разливащите се по тях на струи цветове, сякаш случайно заключени в очертанията на дами и господа; също толкова ясно виждаше и приближаващата се покрай стената, в каскадата от калейдоскопски конфигурации, очертанията на ядосана девойка — пани Анна — фигурата се приближи — не, не беше госпожица Анна — влезе, разтвори със замах ветрилото си, прехапа устни. Като че ли искаше да пристъпи по-близо, но в последния момент нещо я възпря, сякаш се беше блъснала в поредната стъклена стена.

— It just eludes me how could you possibly…^[18] — задави се и възкликна едва чуто с отчаяние. Под нея се надигаше леден вихър, широк няколко версти фронт от надигащи се дъгоцветни мъгли над замръзналата гора. — Великият Син на Мраз — подхвърли тя подигравателно.

— Сочеха ме с пръсти, нали?

Mademoiselle Филипов изруга доста грубо на английски, завъртя се сред шумоленето на коприна и се върна при наблюдаващия всичко през стената мургав Андрюша, окичения с акселбанти поручик. Веднага му подаде ръка с подканващ жест и двамата се смесиха с танцуващите.

Леденият вятър чупеше замръзналите дървета. Отраженията на Луната танцуваха върху сталагмитовите гърбове на лютите. Нощта на губернаторския бал тъкмо започваше.

Когато танцуваше с Елена… Сега вече споменът за танците в Транссибирския експрес му се струваше по-близък, по-ярък и някак по̀… правдив. Не беше в състояние да извика някакъв по-ярък образ от танца, който току-що бе прекъснал — сякаш всъщност бе танцувал някой друг, сякаш не бе танцувало това тяло; не, онова минало изобщо не желаеше да замръзне.

На съседната табуретка се тръшна някакъв дебелак, облечен във фрак, изпънат по тялото му като рибешки мехур. Върху мъжкото лице с хиляди бръчици и дузина петна, останали след отмразяване, непрекъснато се сменяха различни изражения, сякаш физиономията на този човек се контролираше от няколко каращи се обитатели на разплутото туловище, като никой от тях не успяваше да задържи постоянен превес в мимическата война.

— Петрухов Иван — представи се той с очевидната увереност, че самата му фамилия вече обяснява всичко; същевременно веднага протегна лапа за поздрав. — Ама как само въртяхте Шулцовата кукличка, хехе! И как я зарязахте — лицето й пламна, направо на изгоряло замириса, хехехе!

Гуменото му лице се изкриви в изражение на подигравка-радост-ситен страх-изумление.

— Какво искате, Петрухов?

— Какво искам ли? Нищо не искам. Дойдох да подкрепя приятелче. — Той се плесна по бедрото, изпълващо гладкия панталон. — Ние сме хора на леда, Петрухов и Йерославски, трябва да се вардим от тях, да не налитаме на сладкия им мед, като мухи на лепкава хартия, на лъскавите им девачки, на бонбонените им красавици…

— „Ние“?

Петрухов отново се плесна по бедрото.

— Ами аз и вие, сам вижте, двама чужденци, а как ни гледат, когато си мислят, че не ги виждаме…

— Бъркате, Петрухов, нас нищо не ни свързва, двамата с вас по нищо не си приличаме.

— Нима? — Физиономията му се разтресе, избирайки между угодническа, печална, сърдита и безразлична мимика. — Нима смятате, че щяха да ви допуснат в кристалните си салони, ако необходимостта не ги беше принудила, и ето, че сега си запушват носовете, отместват погледи и се преструват, че не виждат как простаците, хехе, облизват захарните им дъщерички? С ей тези ръце — той стисна в юмруци косматите си лапища, покрити с белези, — всичко с ей тези ръце! Онова, което е успяло да се замъкне на верста оттук в убийствения студ и да създаде тунгетия с размерите на плевня — чиста случайност! Само по този начин, само така може да се получи: случайно. Но свраката с милиони за тях си е само сврака. — Той се удари с юмрук в гърдите, по които не се виждаше нито един орден. — Замръзна! Простак в салона! Хе, хе, хе!

Изправи се без да каже нито дума, като се възползва от претекста, че иззад стената се появи семейство Велицки. Музиката утихна, разнесоха се аплодисменти, шумът от разговорите се усили, двойките се понесоха в калейдоскоп между миражостъклените колони.

Пан Войслав избърса потта от широкото си чело.

— Уф, ще ме убиете вие, ще ме убиете, вече не съм толкова млад като пан Бенедикт, сърцето ми, смилете се…

— А пък аз нямах ни най-малката представа, че вие сте такъв буен танцьор! — възхищаваше се междувременно от все сърце пани Халина. — А толкова упорито отказвахте!

Млясна я по ръката.

— Тогава сигурно ще ми разясните: как е възможно това, та аз изобщо не умея да танцувам?

— Ама защо продължавате да упорствате, че не умеете, като всъщност умеете?

Истина или фалш? Поклати глава, хапейки устни, вероятно е най-тъпото изражение на лицето. Миналото не съществува, всичко е спомени, които не се връзват с настоящето, по определение трябва да са фалшиви, значи щом сега танцува…

Но нали по своята същност това се отнася почти за всички хора? И тъй като това е невъзможно да се изрази в езика от втория род — ще остане завинаги заключено в личната тайна на сърцето. На повърхността изтичат тънки дестилати от усещания, неверни описания на предчувствия, неясни впечатления.

И тук нещо не се връзва. Че до самия край ние не сме такива, каквито се помним. Че в нас живее някой друг, чужд, с чужд опит и памет. И в онези кратки мигове, когато той надделява и завзема властта над тялото, се разкрива по-дълбоката истина. Известно ни е какво ще видим зад следващия хълм, макар никога да не сме стъпвали на това място. След целия живот, прекаран зад бюрото на дребен чиновник, в момент на внезапна неочакваност се хващаме за оръжието — макар никога да не сме държали оръжие в ръка — и стреляме право в десетката. Въвеждат ни във висшето общество, пропито от чуждоземски маниери, за които нямаме никаква представа, а и не можем да имаме, и въпреки това — вилицата в едната ръка, ножа в другата, учтиви разговори край масата, и думите, и жестовете, и savoir vivre^[19], и се оказва, че в това общество се чувстваме по-добре, отколкото постоянните му посетители. Учил ли ни е някой? Някой ни е подсказвал? Знаем всичко — откъде? Добродушни бащи, кротки мъже — но ние вдигаме ръка над детето, на жената в жест, характерен за закоравял разбойник. Танцуваме, макар да не умеем.

Нещо не се връзва. Животът не отговаря на живота, миналото — на настоящето.

Но как да се предадат тези впечатления на междучовешкия език?

Миналото не съществува.

— Може да има вроден талант. — Пан Войслав прибра кърпичката, усмивката му се скри, намигна заговорнически. — Сърце мое, дай ми само една минутка, уф, да поговоря с пан Бенедикт.

Отдръпна се зад колоната.

— Хващай се, господине, и скачай в шейната! — веднага тръгна да го командва Велицки. — Какво ти щукна в главата, че така публично да я поставяш в неудобно положение! Всички видяха, че нещо се готви, някакви офицерчета вече започнаха да подкокоросват жениха на Шулцовна. Като че ли той се нуждае от допълнително подкокоросване! Не бъди толкова глупав, пане, не си довличай нещастия на глупавата глава.

— Не мога. Не мога, пане Войславе, вече се договорих с Шулц, той ще ми даде документи за баща ми, за мен, всичко е договорено, само очаквам…

— Ами после пак ще успеете да се договорите някак! После, не сега! Само си помисли какво ли ще се договорите с Шулц, ако бъдещият му зет ти потроши кокалите или, още по-зле, ако дори пръст се осмелиш да вдигнеш срещу скъпия зет! Така че се разкарай оттук.

Стисна зъби.

— Няма да бягам.

— Исусе Христе, в кръв облян! И какво, че тук ви наричат Син на Мраза — днес сте вие, след седмица ще се появи друго салонно забавление — а и вие самият не вярвате в тези сибирски басни…

Велицки замлъкна и погледът му се пренесе към пробягващите по миражостъклото отражения.

— Късно е.

Огледа се. Малка група елегантни кавалери, половината цивилни, половината военни, се приближаваше с бърза крачка, водена от почервенял като цвекло млад мъж, дълъг като върлина, облечен с фрак и препасан с лентата на орден от не твърде висок клас, с монокъл, стиснат яростно в гнездото на окото, който му придаваше контешки вид.

— Това ли е той? — промърмори под мустак.

— Павел Несторович Герушин.

— Вървете си.

Велицки изсумтя, размаха гневно ръце, блесна с диамантите си — но след кратко колебание отстъпи зад една колона, при жена си, която си вееше нервно с ветрило. От съседната стая излезе Петрухов, застана до стената с чаша в ръка, с набожно-радостно-почтено-злобно изражение на лицето в очакване на пикантното зрелище. През цветното стъкло зърна с крайчеца на окото си на противоположната стена лилаво-златните очертания на mademoiselle Шулц; тя наблюдаваше отдалеч започнатия от нея карамбол с все същата алчна усмивка, все така ангелски красива. А иззад другите стени из целия губернаторски дворец сигурно гледаше целият елит на Сибир: дами, господа, графове, князе, генерали, милионери и мултимилионери.

Господин Герушин спря, сложи ръка зад гърба си, заклати се на пети, прокашля се гръмко.

— Настоявам… — гласът му задра и Павел Несторович почервеня още повече; прочисти гърлото си отново. — Настоявам! Настоявам незабавно да се извините на Анна Тимофеевна. И… Да напуснете… Нека… — Прокашля се за трети път. — Марш оттук!

Не отвърна нищо.

— Но първо се извинете! — извика Герушин.

Не отвърна нищо.

Приятелите на Павел Несторович му шепнеха гневно нещо зад гърба. Младежът оправи монокъла си, затътри крака.

— Цапни го по мутрата! — извика някакъв офицер.

Герушин сви юмруци, направи крачка напред…

Усмихна му се.

Онзи се дръпна назад.

В този момент Петрухов се разкикоти гръмогласно, сякаш се намираше в кръчма, чашата излетя от ръката му; той се хвана за корема и се сгърчи до стената, задъхан от смях.

— Страхотно просто! — заквича мъжът. — Ох, не мога! Намерила си девицата рицар! Дръжте ме! Сега пуделът ще ухапе Сина на Мраз по прасеца! Бау, бау!

Лицето на Герушин се наля с кръв, монокълът падна от окото му, горкичкият се затресе като от пристъп на треска. Дузината му дъгоцветни отражения също поаленяха, дори още по-ярко. Дворецът пламна в оттенъците на срама.

По-хладно, по-хладно, още по-хладно, Мраз. Светкавично приближаване към Петрухов, хващане за реверите на фрака, разтърсване така, че човекът съвсем изгуби равновесие и, махайки с ръце като с перки, падна на пода, тоест на озарения от луната фронт от ледени вихри.

— Пускат простаците във висшето общество! — изкрещя. — Каквото вижда простакът, каквото си мисли, това и плюе!

Скочи и Павел Несторович, повлече опитващия се да се изправи Петрухов за яката. Петрухов отново изгуби равновесие и падна на четири крака, заклати замаяно главата си насам-натам, размята полите на фрака, оплезил език като куче; гримасите на лицето му се меняха непрекъснато, бившият сврака-събирач окончателно се скапа.

Герушин постави монокъла на окото си, наведе се, прицели се и ритна Иван в изпъкналия задник — и то доста здраво, дебелакът се плъзна по миражостъклото като по лед, лъсна до блясък пода с корема и гърдите си, като същевременно не спираше да размахва ръцете си като мелница, след това продължи между призматичните колони и колкото повече се приближаваше към балната зала, толкова по-силно виеше и пищеше; изведнъж коляното му се закачи за нещо и той започна да се върти; изгуби едната си обувка, изгуби шалчето си, а накрая се блъсна челно в една ваза с цветя и застина.

Гръмотевичен смях отекна в двореца и всички гледаха, и всички се смееха — а най-силно Павел Несторович Герушин, с ясно доловимо облекчение, допрял длани като за молитва. Приятелите му се събраха около него, тупаха го по гърба и разменяха вулгарни шеги на различни езици. Запазвайки безразлично, сухо изражение на лицето, без да бърза отстъпи зад стената, към стаите. Развеселените кавалери се отдалечаваха на групички. Люляковата фигура на Анна Тимофеевна изчезна от проблясващите миражостъклени витражи.

Велицки гледаха със загриженост и деликатна сдържаност.

— Уф, пане Бенедикте, ама и нервички имате, аз вече си мислех, че сърцето ми ще изскочи, трябва да пийна нещо. Но колко добре се разви всичко, чудо, истинско чудо е, че успяхте така да се измъкнете…

— Никакво чудо — репликира, — и никакъв късмет, а просто математика, пане Войславе, хладна математика. — Беше малко замаян, мускулите му леко потреперваха, облегна се на касата на вратата. Отвсякъде се тълпяха разкрасени, изкривени образи на Сина на Мраз. Наистина, велика и непонятна е силата на огледалата. — В едно сте прав, пане Войславе: че трябва да се пийне.

Огледа се за лакея с напитките. Но вместо лакея в полезрението му попадна Франц Маркович Уряш. Представи го на пан Войслав; Уряш промърмори нещо под носа си и посочи към коридора, който водеше към непрозрачните стаи. Извини се на господин и госпожа Велицки.

— Негово сиятелство сам ме помоли… — започна с помирителен тон, след като се изравни с русия мъж, който дори не се обърна, за да види дали го следва.

— Тези салонни забави — изръмжа той, — поредната глупост!

Когато спряха пред полуотворената врата, той все пак му даде един последен съвет:

— Но сега влезте и се представете като най-благоразумния човек в целия свят.

— Какво пък, щом е замръзнало, да е замръзнало.

— Още щяхте да си висите в приемната на Шембух!

Влезе. Увиснали в небето над Сибир, генерал-губернаторът Шулц-Зимовний и княз Блуцки-Осей се обърнаха при звука на стъпките му.

— Позволете, Ваше височество, това е човекът…

— Познаваме се — процеди князът и с едно бързо движение на устата си намести изкуственото си чене.

Поклони се — на княза, но заедно с него и на княгинята, която забеляза да дреме във фотьойл в ъгъла.

— Поздравявам Ваше Княжеско Височество с подписването на мирния договор.

Графът бързо усети, че ситуацията се смразява.

— Гаспадин Йерославски ни служи само като посредник — увери той. — Очевидно Ваше височество изобщо не се е срещал с баща му?

— Не.

— Имах удоволствието да пътувам с Негово височество в Транссибирский експрес — обяви той.

— Ами заради вас влакът едва не излетя във въздуха — изръмжа княз Блуцки.

— Какво говорите, Ваше Височество! Изобщо не беше така!

Ако погледът притежаваше физическа енергия, то половината дворец сигурно щеше да стане на прах под погледа на графа.

— Както казах — изръмжа той, — тъй като несъмнено вашите показания, Венедикт Филипович, не могат да бъдат смятани за задоволителни за Негова Светлост, и освен това е очевидно, че Негово Княжеско Височество няма да тича след Батюшка Мароз по пущинаците из тайгата, свидетелство ще представи онази личност, която Негово Височество ще сметне за абсолютно достойна за доверие. Князът се съгласи да ми гостува до вашето завръщане; той ще изслуша доклада от устата на своя човек и ще съобщи всичко лично на Господаря. Защото князът се радва на пълното доверие на Негово императорско величество Николай Александрович. Разбирате ли, Венедикт Филипович?

— Абсолютно, Ваше сиятелство.

— Sacré nom de Dieu^[20] — избухна гневно княз Блуцки, махна раздразнено с ръка, след което, без да каже нито дума, излезе с бърза крачка на късичките си крака.

Графът срина и втората половина на двореца, изсумтя и забърза след княза. Лакеите се струпаха зад него на вратата. В стаята остана само сладникавият мирис на тамян.

Въздъхна с облекчение. Като че ли не мина зле. Ако се вземат предвид всички обстоятелства… Хм… Явно за графа това също е много важно. Дали е получил от царя ултиматум за оставка, или не? Мразостъклото беше много студено на пипане, облечената в ръкавица ръка не успя да го затопли достатъчно, че да остави следи. Дъхна на стената. Полумесецът се скри в мъглата от тъмлисто дихание. Пан Войслав сигурно е прав — каквото имаше да се играе, вече се изигра, няма защо повече да ги дразни, особено след този фатален танц с госпожица Шулц. Танцът… Опря чело в миражостъклото.

Истина или фалш? Миналото не съществува, всички спомени, които не пасват с настоящето, трябва да са фалшиви по дефиниция, така че ако сега се танцува… От друга страна: нали замръзна.

В мислите му се вряза ритмично, настоятелно трополене. Графиня Блуцка удряше с бастуна си по пода.

Може би викаше лакея или призоваваше духа на Дусин; цялата прислуга се беше изнесла след графа. Приближи се предпазливо към нея. Тя измъкна ръка изпод черните дантели и я вдигна; цялата й рокля беше от дантели, преди половин век сигурно е струвала няколко села. Целуна сбръчканата кожа. От княгинята се носеше мирис на билки и старост, дори още по-силно, отколкото си спомняше (или си спомняше по-слабо, отколкото бе миришела в действителност).

— Гаспадин Герославски — изкряска тя, сякаш развеселена от нещо.

— Да, аз, Ваше височество, аз, същият.

— Ела насам, хаймана.

Наведе се още по-ниско, както тогава, във влака, във вечерния вагон.

Лъхна го мирис на топла гниеща плът.

— Какво ти се е случило?

— Белегът под окото…

— А, белегът. — Княгинята изпъна показалец и заби нокът в нагръдника на фрака му. — С тебе какво става? Още не съм ослепяла, кхъл.

— И какво трябва да става? Успях да оцелея някак, макар че мартинистите, ваши или распутинови, искаха жив в мръзлотата да ме погребат.

Тя го сграбчи за брадата, дръпна, той изсъска от болка; успя да се отскубне, отстъпи крачка назад.

— Вещица! — промърмори.

— Глупак.

— Леденистка проклета!

— Нагъл сополанко!

И двамата се разсмяха едновременно.

Тя пъхна ръка в архаичната си чанта, измъкна носна кърпа, избърса увисналите си устни, по които се беше събрала лепкава слюнка. Гледаше я с едва прикрито отвращение.

— Но за Пелка няма да ви простя, Ваше Височество!

— Кой е този Пелка?

— Тези ваши мартинистки игрички…

Тя махна с кърпичката.

— Пфу! Замръзнало.

— Значи Ваше височество вече не играе на тези игри? А как са там сънищата в Страната на Лютите? Под Черните сияния? Е? Князът подписа добър мирен договор, Ваше височество няма да успее да го разруши.

— Затова се радваш, а?

Повдигна рамене.

Тя захихика в кърпичката си.

— Кажи ми тогава, синко, не бях ли права в отношението си към теб? Зле ли ми се присъни? А?

Не скри объркването си.

— Но аз не изпълних нито един от замислите на Ваше височество!

— Нима?

— Ха, че аз спасих живота на доктор Тесла — забравихте ли? — който сега ще започне да троши Леда.

Старицата поклати глава, явно доволна от себе си.

— Няма значение, кхъхр, няма значение. — Стрелна го с поглед над кърпичката. — Дали пък вече, миличък, не си се срещнал тук с уважаемия Александър Александрович Победоносцев? Или с хората му?

— Не.

— Кхъм, хрм.

Покритата с петна ръка трепереше върху дръжката на бастуна, другата тя притискаше към устните си, които също не можеше съвсем да контролира, тялото й я предаваше по всички фронтове, отвсякъде го удряше в сетивата отвратително усещане за старост. Отстъпи още една крачка, за да се спаси от вонята. Но самата княгиня Блуцка-Осея, тоест съществото, което обитаваше тая воняща торба от кожа и кости, на което вече нищо не му пречеше да се радва злобно, беше замръзнала с гримаса на задоволство, обезобразяващо душата.

Избяга от нея, надалеч, далеч от тази стая. Неспирни вълни от непонятен страх се разбиваха в ритъма на забързаните му крачки. Защо се радваше толкова тя? Какво, кого беше видяла? Леденист, който бе готов да защитава Леда и лютите? Но това не е вярно! Не е вярно!

Пани Халина седеше под папратите в компанията на младата госпожа Юша, тоалет от шифон с pailettes и тоалет от тафта с бисери. Докато си почиваха и пийваха плодово вино от сребърни чашки, те обсъждаха познатите си, които танцуваха зад прозрачната стена.

Извини се, млясна за довиждане облечената в дантела ръка на пани Велицка.

— Моля да ме извините, ще е по-разумно да пропусна остатъка от вечерта… Пан Войслав…

Пани Халина не отдръпваше ръката си.

— А тази госпожица, с която пристигнахте? — прошепна тя, като се извърна дискретно от пани Юша.

— Познавате mademoiselle Филипов, нали? Ако я видите, ще ви помоля…

— Не вярвам. Няма да го направите, вие не сте такъв човек…

— Какъв? Какво има пак? Mademoiselle Филипов вероятно танцува и се весели повече от всички нас, Модест Павлович й намери кавалер в мундир, тя ще танцува цяла нощ…

— Завеждате момичето на голям бал, може би най-големия в живота й…

— Така е. Тя не…

— Завеждате я — повиши глас пани Халина; за пръв път виждаше обикновено тихата съпруга на пан Войслав толкова раздразнена — само за да я тласнете при първия удобен случай в обятията на някакъв непознат — кой постъпва така? Само човек, напълно лишен от чувства, който изобщо не обръща внимание на чуждите чувства, някакво дебелокожо чудовище.

— Ах! Та аз не съм дошъл тук за забавление, трябваше да свърша други задачи и mademoiselle Филипов го знаеше отпреди.

— Какви ги говорите? Няма никакво значение! Не трябва да се отнасяте така към жените, още повече, че в тази възраст на незряла деликатност…

— Не, не, госпожо, не сте ме разбрали правилно. Между мен и госпожица Кристине няма никакви романтични отношения, подобна мисъл въобще…

— Пане Бенедикте! О, Господи! Какво значение има всичко това? Вие доведохте младо момиче на бал! Ако не можете да го почувствате, то поне се опитайте да го разберете. Е?!

Погледна изкосо към госпожа Юша, която подслушваше, без вече изобщо да се крие. Извърна поглед.

— Може… и да е така… някаква нелепост…

— Вървете при нея!

Ха, но как да намери едно малко момиче на големия губернаторски бал? Не я виждаше сред танцуващите. На призматичните миражостъкла проблясваха стотици флуоресциращи фигури, всяка една от тях можеше да е на Кристине Филипов. Трябваше да се вглежда внимателно, да оглежда лицата, да различава рентгеновия образ от двойното, тройното, четворното отражение. Изкачи се в галерията с надеждата, че от високо, при отлична гледка към цялата бална зала, ще успее по-бързо да намери момичето. По дяволите! Успя да види само как ту една, ту друга двойка се промъква зад колонада и с привидно безцелни крачки изчезва от миражостъклените плочки и се скрива в непрозрачните, частни стаи. Ето, значи как! Ами добре!

Но нали няма да си вреш носа във всяка стая в двореца, на колко от етажите се допускат гостите, два, три? Като нищо ще се забърка в поредната каша, има природен талант за това. Запали цигара в сенките на галерията. Спря един лакей — разпозна го само по черната папийонка и по златните копчета — помоли да му донесат чаша сухо вино; може би ще успее да отмие от устата си вкуса-мириса на отвратителна сенилна плът. На долния етаж музиката спря; излъчващ тмеч разгорещен адмирал, обсипан с ордени, пляскаше с ръце и потропваше с крак, подканяше гостите да се включат в полонеза — за този танц под огледалата се изправиха и по-възрастни дами, млади мъже в ливреи започнаха да разпръскват от високите балкони дъжд от златисти конфети, двойките се подредиха над вледенената тайга в синхрон с потоците луноцветни вихри. Лакеят донесе виното. Размаха пред очите му банкнота и с полицейски думи му описа мадмоазел Филипов и гвардейския поручик. Прислужникът се върна още преди да е приключил полонезът; с кимване на главата го подкани да го последва.

Това беше една от пушалните, тъй наречената Китайска стая, както му прошепна прислужникът, докато поемаше банкнотата пред затворената врата. Стените, макар и от миражостъкло, отвътре бяха плътно закрити с копринени завеси и паравани, които осигуряваха усамотеност на помещението. Да почука ли? След кратко замисляне пое тютюнев дим, натисна дръжката на вратата и надникна вътре. Гвардейският поручик и госпожица Филипов, вплетени в обятията си, дори не обърнаха внимание на нашествието на неканения гост. Застина за секунда на прага. Полулегнали на шезлонга, обвит в кадифе, под хартиен лампион, хвърлящ зелени сенки, на фона на сибирския пейзаж, двойка любовници се отдават на греховни наслаждения — от устата им не излиза нито звук, тъй като са съединени, телата им не помръдват, защото са сплетени, замръзнали. Кракът й, обут във френска обувка със златна кокарда, прасецът й в светлобисерно чорапче, прасецът и коляното, и дори част от бедрото, тъй като момичето е повдигнало непристойно крака си под фустите, воланите, дантелите, полите, за да прихване и притегли по-близо кавалера в бял мундир. Ръката му е пъхната грубо в decolte на момичето, обхваща цялата й гръд под корсета, стиска, мачка, шари — сякаш парче месо — а то си е месо — тяло върху тяло. Нейният maquillage, размазан, мокър, червенее върху бузата й и устните му — влага под устните, влага на шията; слюнка — нейната, неговата — смесени телесни секрети. Мускулите на краката му и бутовете му, напрегнати под тесните панталони на униформата. Пръстите й, стиснали рамото му. Жила дебела, налята с кръв — пулсира под ухото. Алена шия. Покрит с косми юмрук. Голи рамене, притиснати към облегалката на шезлонга. Слюнка. Език. Ръка. Прасец. Шия. Бедра. Гърди. Месо. Месо. Изгнило, бледозелено месо.

Побягна, изгуби по пътя цигарата си. Озова се обратно в галерията. От противоположната страна идваше господин Герушин в компанията на мъртвешки напудрена матрона, очевидно госпожа губернаторшата; отдалечи се към балкона с музикантите. От двете му страни се издигаха статуи в естествена големина от някакъв рядък, силно охладен минерал, който в тази стайна температура се потеше тъмлисто с черна пот. Скри се зад статуите, седна на студения пиедестал. Скулптурите бяха изключително точни копия на гръцки и римски фигури; руско еклектично art nouveau, застинало под Леда в точката класицизъм. Всеки мускул и сухожилие на тези статуи бяха предадени с анатомична точност: голият пастир закриваше очи пред голата стрелкиня, внушителните им сенки се издигаха до тавана. Липсваше само Приап. Отмести поглед. Афродита я бяха облекли, на раменете й висеше униформен мундир. Над звуците на музиката, която тук звучеше изключително силно, се чуваха още по-силните разгаворки на събралите се край балюстрадата мъже, предимно млади кавалери. Те обменяха мнения на тема девойките, които оглеждаха от височината на стъкления паркет в сибирската нощ.

— … в пет коня.

— Чакайте, чакайте, ами онази кобила с розите?

— Фьокла Петровна? И на най-големия си враг не я пожелавам.

— А пък Милушин след половин литър обяви, че ще забие дъщерите на Рептов.

— И двете едновременно? Хе-хе.

— Която не го изпъди моментално.

— Амбициозен човек. Аз и сам… А, гладките сърнички!

— С тези сметанови цицки…

— Ох, а как си върти дупето!

— … отчаяни смелчаци около княгинката! Ще се изпотъпчат, ще се изпомачкат, нещастниците.

— А за Негово сиятелство пак неприятности: красавицата как го стрелка с поглед, лови всяка негова усмивка, бюста си пъчи.

— То да имаше какво да пъчи!

— Не като нашата Агафия след смъртта на двама съпрузи, а?

— Ей, за Аграфя нито една лоша дума!

— Аха, тя като въздъхне, всички свещи се накланят.

— Ти кажи и за другите ветрове, които излизат от другия й край.

— Миналата година, на салона у Хейсови…

— А! Ами по-голямата Курогиновна?

— Пан Пьотр изпитва силна нужда от покаяние. Пан Пьотр много е съгрешил с жените.

— Покаяние, хм. Двеста хиляди рубли плюс дял от заводите на Курогин, когато старецът опне петалата.

— Аха, очите кривогледи, че и зъбите криви — затова пък пряк път към забогатяването.

— На всичкото отгоре проклетницата има и предимството, че е неописуемо глупава, погледни майка й; Курогин не е пропуснал ни едно момиче, от незаконородените му отрочета цял ескадрон може да се събере, а у тая кобила дори сянка на съмнение не се появи.

— Ех, чувствам, скъпи мои, че се влюбвам, направо ми намерихте идеала за жена!

— А жената на полковник Мерушкин? Още свежичка и плодородна ми изглежда…

— Ха, ама вече два пъти е била залагана! Само й погледнете роклята.

— Ето това е забележителна рецепта: да съдиш за тях по тежестта на пух-златото върху…

— Марш оттук!

— Какво?

Хвърли бясно към първия мундира, смъкнат от Афродита.

— Махайте се от очите ми! — изрева, усещайки как в гърдите му се заражда треската на злото, червен огън, като изгарящ Срам, макар и негова противоположност. — Животни! В лайна трябва да се валяте, а не сред хората да живеете!

— Ама вие какво…

Музикантите засвириха още по-шумно; наложи се да повиши още повече глас, стисна ръцете си в юмруци.

— При касапите! — крещеше, без да може изобщо да се сдържа. — Месо! Месо! Месо!

Гледаха го като луд. Ту един, ту друг промърморваше нещо под носа си, свеждаше поглед. Красавец в униформа смушка съседите си с лакът, започнаха да отстъпват към страничната галерия, някой налетя на статуята на копиеносеца, настъпи суматоха; след това се обърнаха и бързо се отдалечиха, като последният подхвърли през рамо няколко вулгарни думи.

Силата се отдръпна също толкова бързо, както се беше насъбрала във вените; облегна се безпомощно на парапета. Долу, в залата, танцуваха трепак, зрителите пляскаха с ръце. До ухото му гърмяха тръби и барабан. Трябва да бяга оттук, да бяга! Затвори очи, но това не помогна; върху клепачите му се рисуваха още по-крещящи картините на бала, а най-отпред — картинката с mademoiselle Филипов. Та нали там все още продължаваше пазарът за плът, изложба на мерзостта, вълни от повтарящи се на фона на музиката движения: ръка, крак, ръка, крак, и така — до гроба, а после — червеи.

— Точно затова предпочитам да не ходя.

Излязъл иззад гръцките статуи, застана до него. Гърдите му украсяваше само един орден, чийто вид и класа впрочем не успя да разпознае. Мъжът беше слаб, държеше се официално, изпънат назад, с вирната глава. Също се изпъна, но онзи беше по-висок с няколко вершока. Много бледно лице, гладко избръснато, почти лишено от лъчесенки, мека усмивка на устните. Православният тунгетитов кръст, който висеше на шията му, буквално заслепяваше очите на белоснежния нагръдник.

— Зел, Аркадий Иполитович — поклони се той.

— Бенедикт Герославски. — Веднага си спомни за визитните картички, намери една и я връчи на Зел. Онзи дори не я погледна.

— Знам. — С леко, грациозно движение на ръката, в която държеше визитката, обгърна залата под краката им. — Неговият син.

Ами да. Огънят вече беше сменил посоката си, сега гореше навътре; завръщаше се Срамът. Ухапа се от вътрешната страна на бузата, само за да не се усмихне, да не заскимти подкупващо, да не направи извинителна физиономия. — Боя се, че отново направих сцена. Изобщо… Не съм такъв човек, не съм замръзнал по този начин. Поне се надявам да е така.

— Не сте такъв човек, че да не назовавате на всеослушание греха грях, а добродетелта добродетел? — Мъжът прибра визитката, посочи му с жест наляво; тръгнаха напред. Аркадий Иполитович заобиколи, за да не се блъска между статуите. — Ушите ми кънтят. — Върнаха се в полумрака на галерията; Зел спря някакъв лакей, помоли за чаша вода. — Точно затова и не обичам да ходя; отъркваш се в хората и всичко ти се лепи като скреж, почернял от заводски дим, като улична прах, като мазна мръсотия. — Отпивайки вода на малки глътки, надникна в съседната стая. — Не говоря за телесната мръсотия, разбирате ме много добре, Венедикт Филипович.

— Да.

— Чистота, най-трудно е да се запази чистотата. Ако живеехме в свят, в който е възможно само общението между душите… — Той въздъхна. Гласът му също беше мек, течеше на бавни вълни, нагоре и надолу; в него имаше мелодия, ритъм. — Кой е върховният? Човекът минус тялото.

— Чели сте Фьодоров?

— Чистотата, братко, чистотата. Виждам, че и вие изпитвате същото отвращение, същата неловкост, бреме.

— Аз…

— Така е наредил Бог, че се раждаме на света в торба с лайна, с лайна покръстени, лайна консумираме; в лайна ходим, в лайна затъват сетивата ни; лайна даваме на другите в знак на любов; лайното е нашето щастие, лайното е нашата наслада. — Той се наведе с угрижено лице. — Но трябва поне да се опитаме да се изчистим! От тялото не можем да излезем, но можем…

Ударен рязко, се олюля и трябваше да се опре на стената-призма. Какво беше това? Herr Битан фон Азенхоф го помъкна нагло към стълбите, като хвърли подигравателен поглед към Аркадий Иполитович, който само наблюдаваше сцената с тъжно, кротко изражение на лицето.

— Отвличам ви! — отсече категорично фон Азенхоф.

— Какво искате, за Бога…

— Александър Александрович ще ви посрещне с надежда — успя да каже господин Зел. — Ще ви призная, че Александър Александрович прочете вашата Аполитея с огромно внимание, много я похвали.

— Кой е този? — попита с половин дъх, след като най-сетне се изтръгна на стълбите от желязната хватка на прусака.

— Ангелът на Победоносцев. И тъй, имаш ли още някаква работа тук, господине? Защото ми се струва, че и без това много набурсучи като за една вечер.

— Какво си позволяваш, господине?!

Азенхоф оголи зъби в усмивка.

— Спасявам ви, младежо. — Той щракна с пръсти на слугите да донесат връхните им дрехи. — Още малко и щяха да ви сложат на бял кон.

— Какво?!

Докато се спускаше по склона-серпентина към залунената тайга, в която виеше виелица, в небето над кристалния дворец изстрелваха фойерверки: първа шейна, втора шейна, трета шейна, весела компания, която се надвикваше; четвърта шейна — в четвъртата шейна седеше той, под меча кожа, заедно с Битан фон Азенхоф и онзи хусарски капитан. След първата поредица фойерверки, изпод двореца пламнаха изкуствени огньове, но този път подплатени с криовъглени заряди, така че изригнаха в огромни цветове от тъмлина; и когато преминаваха през зимлязно-миражостъклената конструкция на двореца, се разделяха на хиляда и една реки от цветове и светлини. Вече се намираше на долната рампа, губернаторският дворец грееше на звездосклона от лявата му страна, така че нямаше нужда да се извръща назад, което, честно казано, е практически невъзможно, когато са те увили плътно в кожи, шалове, одеяла и покривала, ушити от десетки катеричи, заешки и самурени кожи. В зависимост от ъгъла на полезрение и разстоянието, от което обсипваха замъка с фриртверки, на небето се рисуваха колажи от светлина и тъмлина, морски звезди, поглъщащи светлина, и морски звезди, излъчващи светлина, и първите се преливаха в другите, а вторите прикриваха първите, и в края на краищата всичките падаха върху заледената тайга под формата на дъжд от искри и не-искри. Обезумелите елени тръскаха глави, силно звънтеше богатата им украса от звънчета. Сибир ту гаснеше, ту изгряваше от дълбоката нощ, като пейзаж от Божия сън, който Той ту гледа през пръсти, ту го скрива от погледа и съществуването си.

— Видях, че е започнал да ви омайва — хриптеше съществуващият-несъществуващ Фон Азенхоф през шала и студа. — Който и да е, само да е готов да отрече котвата на тялото си, кхъ, да се откаже от греховете на плътта.

— Чрез самоубийство?

— Не! Самоубийството е грях! Той е човек от Селиванов, от подлогите и скопците от миналия век. Кхъ. Под Леда при тях се върна увереността във вярата, отново започнаха сечта.

— Победоносцев…

— Той… кой го знае. Но ето Зел, кхъ, кхъ — но защо го наричат Ангел? — прусакът извади облечената си в ръкавица ръка и разсече облака от тъмлинна пара, раз-два, като с нож. — Аскаплението го направи ангел!

— Искате да кажете, кхъ, че е евнух?

— Избелен! Обрязан под царски печат. — Раз-два, разсече отново с ръка. — Топките хръц, и край. На жените също изгарят гърдите, до кости.

— Значи вие сте си помислили — задъха се от студа, — че аз бих се съгласил да ми…

— Ба! Сам ще си го направите.

— Кхъ!

— Това е целта — трябва да ви дам противоотрова, докато не сте замръзнали така. — Фон Азенхоф изплува от поредния облак мрак, на лицето му бе изписана иронична, ехидна гримаса. — Това ще бъде добрата ми постъпка за този месец.

Хусарят избухна в басов смях.

Излязоха на леда на реката, Ангара или някое от нейните разклонения. След два завоя дворецът и неговите светлина-тъмлина, фойерверки-фриртверки, дъги и затъмнения се изгубиха зад ледените струпвания, зад редовете замръзнали дървета, скрити под кожуси от искрящ сняг. По речното корито заледено можеха да се придвижват по-бързо, това беше главният път, на идване към бала той също се беше възползвал от скованата от лед Ангара. Кочияшът плесна с камшик, пияният буржуа в първата шейна метна бутилка към луната, някой от втората шейна на свой ред поиска да хвърли шише в първата, но тук се намеси вятърът, шишето улучи елена, впрягът залитна на една страна, после на друга, започна бесен слалом по белия поток; мъжете виеха по луната като вълци, но бързо пресипнаха, единствената девойка, която компанията беше отвлякла от бала, пищеше със сопранов глас, първият буржуа се надигна изпод кожите и се наведе през задната част на шейната, свали задната лампа и я смени с голям прожектор с криовъглен фитил; и в този миг първият и вторият впряг навлязоха със смесица от светлини и сенки, заради което животните объркаха посоката и влакът от шейни се раздроби на пет части; вместо елени по черно-белотата тичаха изкривени еленски негативи; вместо дървета в тайгата се издигаха уродливи железни плевели; ледът се превърна в сияеща тъмнина, в поток от въглена лава; хората-сенки, прокъсани от светлинки като прогорени плоски фигурки, изрязани от хартия, се носеха по вятъра, разбиваха се в порива на конфетите от снего-сажди; небето се изсветли, Луната потъмня, нощта се преобърна. Гуляй, гуляй, гуууляй! Адският влак от шейни се носеше из Страната на Мрака.

Така попадна в Котешкия двор.

Къщата се намираше под хълма, което означаваше, че бе добре защитена от ангарските ветрове, а тъй като беше далеч и от Пътя на мамутите, тук вероятно не се притесняваха особено много от опасностите, които произхождаха от земята. Както самото възвишение се простираше на сто-сто и двайсет аршина във формата на извит сърп, така и поредицата от постройки под него, с триетажната къща по средата. Шейните веднага влязоха в широко разтворения, празнично осветен сайвант за карети. На алеята, на последния завой по пътя от реката, като някакви маймуноподобни създания стояха увити в кожи мъже и насочваха с факли гостите към къщата. Вече бяха пристигнали и други шейни, може би от губернаторския бал, а може би направо от Иркутск. Зад сайванта се разхождаше мечка на верига и се изправяше на задните си лапи, щом от пустошта със звън на звънчета се появяваше поредния впряг; муцуната й се кривеше в неодобрително изражение.

Шейните не можеха да влязат едновременно; образува се опашка. Хусарят се изправи от седалката, викна на някой на верандата. Чу музика, която се носеше от хана. Лаеше разбудено куче. От задната пристройка сред облаци пара се изсипаха крещящи и пищящи фигури, започнаха да се гонят и да се пързалят по снега, мъже и жени, голички както Господ ги е създал; извърна се настрани. В сечището, зад подредените нарязани трупи, двама господа, облечени в скъпи кожени шуби, стиснали в ръцете си тумбести бутилки, се целеха прави в тайгата, гърмяха изстрели от дългоцеви револвери — в какво ли се целеха? Като че ли в ледените шушулки.

Слезе от шейната, господин Фон Азенхоф го поведе по верандата към главния вход, осветен от лампи и факли. През тесните прозорци се виждаха силуетите на веселите танцуващи гости; буйна музика, която по нищо не приличаше на сериозните мелодии от кристалния дворец, се изливаше през стените от дебели греди към гората.

Танцуват… Дали Herr Битан не смята отново да го уговаря да танцува? Развърза шала си, отупа снега от шапката, свали ръкавиците. Истина или фалш? Миналото не съществува, всички спомени, които не отговарят на настоящето… От трета страна: след толкова изпомпвания на тмеч, след толкова хвърляния на монети…

— Марушка! — избоботи зад гърба му плътният бас на капитана и той разпери ръце. В обятията му влетя сияеща весела девушка в рокля с неприлично деколте, която размахваше бутилка шампанско. Момчета във везани ризи помагаха на гостите да се съблекат, подаваха им чаши горещ чай, чашки с ром и водка. Още щом се изсекна, почувства сладкия, цветен аромат във въздуха.

В панталона му се отърка риж котарак; отмести го с крак.

— Какво е това място? — обърна се към Фон Азенхоф, който тъкмо даваше някакви нареждания на по-възрастния мъж.

— Ооо, Котешкия двор, моето убежище от градските грижи. Чувствайте се поканен в качеството на мой особен, специален гост.

Хусарят изпи на екс чашата с шампанско, засука намазания си с восък мустак, сграбчи красавицата, лепна й една гореща целувка, опипа я за задника, за гърдите, след което гръмко се разсмя.

— Дом на утехата, скъпи ми господин Мраз, най-добрият bordello на изток от Урал!

Очевидно Фон Азенхоф забеляза недоумението му, защото без да се церемони го сграбчи за фрака и го повлече навътре, към хората. От другата му страна веднага застана някаква жена в червена рокля, с устни и мигли, покрити със златист прах, с чисто руска красота, с дълга, пшенично-златна плитка, преметната през рамо. Тя звучно целуна Битан по бузата.

— Трябва да научите едно нещо — продължи пруският аристократ, като се опитваше да надвика обкръжаващия ги шум. — Тъй като човекът е животно, значи жената също е животно, което следва животинските си потребности, но пък е най-прекрасното животно. Катя, заеми се със синчето на Мраза.

— Ce serait un grand plaisir pour moi.^[21]

Спомни си варшавските проститутки, киселите им целувки, скришните прегръщания-притискания в сенките на влажни наети квартири или кръчми, онези бледни девици, вечно неумити, от които дори по време на нечистия акт ръцете сами бягаха в инстинктивно естетическо отвращение и напълно разумна ненавист към бацилите, дървениците и въшките, които вероятно съжителстваха върху момичето; дори не бяха само улични проститутки, а познати от района, дъщери на перачки, модистки, дъщери на прекупвачи на крадени вещи или крадци на дребно, от време на време по някоя дъщеря на пан адвоката или доктора, с които се беше запознал благодарение на уроците по музика или чрез някой приятел-студент — вярно, че с някои от тях, ако не се счита по някоя открадната целувка или прегръдка в ъгъла, по-далеч не беше стигал. Тялото му имаше достъп само до неприличните удоволствия, колкото по-неприлични, толкова по-достъпни. И тогава затваряше очи, извръщаше глава, опитваше се да прогони от ноздрите си отвратителния мирис, само и само животното да успее да постигне своето: да овладее тялото, да се възползва от него и да се освободи от животинските си желания. За да може веднага след това да забрави, да забрави, да забрави.

А сега си спомни. Срамът го удари между очите като шестфунтов чук.

Отстъпи към вратата и вдигна ръка в знак, че не иска да го доближава никой.

— Прекрасно съм запознат с всичко това! Животно, да! Не е необходимо да ме убеждавате да посетя това гнездо на разврата. От все сърце ви благодаря за гостоприемството, Фон Азенхоф.

— На сутринта ще ми благодариш. — Той кимна на Катя и й прошепна нещо в ухото. — Нали не мислиш, че толкова лесно ще се поддам на гаспадин Безпишков? Или предпочиташ да се прибираш у дома пеша? Защото шейна няма да ти дам. Добре де, добре, без драми.

Катя, която очевидно беше най-старшата сред девойките в Котешкия двор, гледаше с разбираща усмивка, леко тъжна, малко иронична, малко нетърпелива. Улови за ухото някаква прислужница и й прошепна някакво нареждане. После отметна плитката си и показа един тесен коридор, който водеше някъде встрани под стълбата.

Наруга мислено Фон Азенхоф и собствената си разсеяност, смайването си, благодарение на което си беше позволил да се държи безволно, като дете, искаш или не искаш, и тръгна след красавицата.

— Битан казва, че сякаш се нуждаете от пречистване — каза тя, докато отваряше поредната врата, а гласът й беше нисък, приятен, по-близо до мелодичен шепот, така че човек неволно надаваше ухо и се накланяше към червеникавозлатистата Катя. — Казва, че всичко това е някаква юношеска Weltschmerz^[22]. Билки за нея нямаме, но и банята също върши хубава работа. Моля.

Голямата къща беше съединена с по-малка постройка, в която се намираше банята. Още в преддверието се усещаше влага и горещина; Катя се спря на прага, подканяйки го да върви по-бързо. Банярката скочи и зашляпа с боси крака по покрития с вода под здрава, румена селянка с абсолютно мокри риза и пола. Катя цъкна с език, отстъпи назад и затвори вратата. Стана още по-горещо. Фракът, жилетката, ризата, всичките скъпи дрехи — сега всичко ще подгизне. Банярката се захвана с копчетата, с яката. Отблъсна я, по-грубо отколкото бе възнамерявал.

— Сам! — Обърна се с гръб към жената, съблече се бързо, като загърна Гроссмайстера в панталоните, след което отиде в помещението с тасове, ведра, течаща гореща и студена вода, за да се изплакне, преди да влезе в сауната. Там завари заета с любовни игри двойка: девойка, която абсолютно безсмислено беше облякла мокра и напълно прозрачна дреха, и розовичък като прасенце дебелак, който я гонеше със снопче брезови пръчки в ръка. Дебелакът беше абсолютно гол, девойката полугола, парата изобщо не ги скриваше, а и те самите не се прикриха; с весел смях се хвърлиха в белите кълба: шляп, шляп, шляп. Стисна зъби, изми се колкото се може по-бързо. Що за варварски обичаи, що за безсрамие, наистина, подобаващо само за дом с курви!

А в сауната, грамадна, построена от камъни и висока почти цял етаж, човек можеше направо да се изгуби, толкова гъста беше парата тук, а освен това температурата и влагата, а и онази типична за баните лепкавост веднага започнаха да творят разни странни неща с главата му, и още след първите две крачки сред синкавите кълба пара той започна да се чувства така, сякаш крачи през безкрайните мъгли на извънземна страна: всичко пред очите се върти, измамен е светът, който лежи пред тях. Трябва да седне, да отпусне клепачи, да задиша равно, спокойно. Точно в това се състои и най-голямото достойнство на тези бани: в парата могат да се видят хиляди неща, но никой няма да види теб, скрития, смазания.

След няколко минути той почувства как мръсната тежка пот излиза от всички пори на тялото му. Това чувство беше толкова изразително, толкова физически осезаемо, тоест не породено от някакви вътрешни съмнения, някакви умствени миражи, че веднага се появи образът на тлъсти червеи, приличащи на дъждовните или на змиорки, съставени от всякакви вътрешни нечистотии, как се измъкват през най-малките отвори в кожата, как от тях се стичат дълги капки сополи, а след тях плътта остава по-лека, по-мека, по-бяла и по-чиста. Дори да не е напълно прочистен, след посещението в сауната човек се чувства по-чист. Той чуваше ритмичното пошляпване на другите, които се напарваха. И то се набиваше в главата му. Опипа с ръка наоколо, плисна в лицето си вода от ведрото. Излиза — излиза — излиза, че Ангелът на Победоносцев е обрязан скопец. Само че Фон Азенхоф бърка, като смята, че това е поредното сибирско безумие, в този като че ли задължителен и безгрешен път към руското спасение — като че ли вижда в това нещо от Истината. Но това си е чисто безумие! Как изобщо може да си мисли подобни работи?

Избърса водата и потта от челото си, от очите. В мъглата проблясваха неясни фигури. Нима са запалили тук миражостъклени лампи? Сенките на голи хора — красиви и уродливи — се движеха по двойки в парата; тя им добавяше слонски хоботи, биволски рога, конски членове, жабешки лапи, ангелски криле. Отново стисна клепачи. И всичко това е заради шестдневния пост. Замръзваше. Беше хвърлял монета и така, и иначе, но накрая Бенедикт Геросласки очевидно се завръщаше към Бенедикт Герославски. Та откъде се беше появил граф Геро-Саски и всичките останали, съпътстващи го фалшификати? От скъпите костюми, от чистата яка, ухаеща на одеколон, от скъпоценния пръстен и брилянтина в косите, от миазмите на скъпия живот. Варшава, доходният дом на Бернатова, осраният кенеф, целият този смрадлив, въшлив живот, от който само му се повръщаше — острието на гилотината беше отсякло тази истина. Миналото не съществува. Има го само настоящият момент. И, моля ви се! Той беше танцувал!

И все пак всичко това е лъжа. Той замръзваше в самия център на Зимата, това вече не беше транссибирският влак, това е Градът на Леда, тмечът настъпва; вече не може да живее в никакви противоречия. Острието! Гилотината отсича докрай, всяко нещо принадлежи или на лявата, или на дясната страна. Или тяло, или дух! Предходният живот или надвременното битие. Господин Блютфелд или доктор Конешин. Лято или Зима. Човек или Бог. Гнил, вонящ труп, който се разлага в горещината, под милиони мухи — или математиката. Тиранията на човешката случайност — или аполитеята. Животно или…

Изля върху себе си остатъка от водата. Само че какъв интерес има Битан фон Азенхоф от това Синът на Мраза да не се превърне в такъв ангел? Няма го Шчекелников да поеме бремето на подозрението, необходимо, за да се отрови сам. А ето, че всеки път става все по-сложно; все по-често първо действаш, преди да си представиш дузина различни възможности за измяна, лъжа и срам. Подозрителен човек сте вие, господин Бенедикт. При сравнение наистина се създаваше такова впечатление — защото те дори не подозират. Подозрителността е състояние на неувереност, а те вече са се докоснали до единоистината, тмечът вече тече във вените им, замразява мозъците им. Парадоксално, защото сам по себе си Чингис Шчекелников представлява идеалният щит: той предварително знае, че всеки човек му е враг и че този всеки му желае най-лошото. Ето с кого щеше да е добре да поговори сега: с едноокия Ефрем, последователя на Свети Мартин.

Последният червей изпълзя от тялото му, излезе от сауната с клатушкане, като се подпираше на стената с леката си, хартиена ръка; отново се изплакна, този път с ледена вода; банярката донесе водка и кимоно; облече меката, изумително гладка коприна, изпи чашата вода на един дъх; излезе в прохладния, прозрачен, пропит с благовония въздух на Котешкия двор. Ангелът вървеше по персийки килими.

Край него животни се отдаваха похотливо на други животни. Не всички се криеха по стаите, зад затворените врати. На дългата маса, отрупана с пироги и месо, мъже, оплескани с мас и вино, се тъпчеха с поредните лакомства, прехвърляха си през масата парчета и шепи храна, скъпи плодове, донесени от топлите краища, размазваха ги в деколтетата на момичетата, наливаха направо в гърлата им напитки с различни цветове, които покриваха с петна изисканите им рокли. Между сребърните съдове се разхождаха котки. Банкер и съветник, единият с очила, другият с перука, но с изключение на това напълно голи, изблизваха хайвер от вдлъбнатините по пищното тяло на вече заспала проститутка, почервенели и запъхтени, сякаш бутаха сизифов камък; момичето похъркваше, те завираха носове и езици в гънките, цепнатините и вдлъбнатините й, обрасли с тъмни косми, облени в пот, почернели от скъпоценния хайвер. Котараците го гледаха изпод портрета на царица Екатерина. На пода в обзаведената по турски стая, излегнат върху стотина възглавници, хусарският капитан беше обяздил изпъкналия задник на Марушка; главата и раменете й бяха изцяло затиснати, потънали във всичките тези възглавници, така че единственото, което се виждаше на примигващата светлина на свещите, беше покритият с лунички гръб, потреперващите бедра и вече почервенелия от ударите на буйния войскар задник, който пан капитанът яздеше в ритъм, отлично отработен при препусканията в галоп и тръс, и, привел тялото си напред, тласкаше с увисналите си, сбръчкани задни бузи, като същевременно пуфтеше толкова идиотски, че мустаците му подскачаха чак до очите. Котките бродеха между възглавниците. Млад юноша в гимназиална възраст, изгубил някъде по пътя панталоните си, лежеше с красавица, която на свой ред беше гола от кръста нагоре — краката му бяха качени на етажерката, главата на шезлонга, едната му ръка в нощното гърне с повърнато, другата под полата на момичето, нейната глава пъхната под мишницата му, и двамата спяха в тази невъзможна поза, омазани в телесни течности, които блестяха като слуз. А котките ги облизваха.

Намери Herr Битан и неговата Катя в ъгловия салон на първия етаж. От патефона се носеше „Vesti la Giubba“. Катя, подгънала крака на плюшеното диванче до елегантния прусак, му шепнеше нещо на ухото. Фон Азенхоф пушеше дълга, цветна лула, с чибук от керемиденочервен корал, гледаше изпод спуснатите си клепачи през прозореца към заледената тайга, към белоцветната виелица, която бушуваше над нея, към полумесеца, приличащ на локва синьо мастило, и на извисяващия се зад дърветата хребет на люта с лунен цвят. Миришеше на арак.

Спря се на прага, заби здраво голите си пети в килима — как иначе разгорещеният, запотен ангел ще се закрепи на земята, като същевременно се съпротивлява на вътрешния трепет, отвращение и свещен гняв?

Пан Битан притисна пръст към устните си. Лулата се раздвижи в подканящ жест, вече сънен, бавен. Поколеба се за миг и седна в креслото между прозорците, като подгъна дългите поли на кимоното под краката си и скръсти ръце на гърдите. Катя дори не го погледна; топеше пръст в чашката с арак и го прокарваше по устните на Фон Азенхоф, когато той вадеше мундщука от устата си.

Под диванчето се прозяваше котарак.

Плочата свърши. Битан се извърна назад, протегна чибука и с него спря машината.

— Катя — пропя той, — нашият гост е самотен.

Тя протегна ръка към звънчето.

— Не! — възкликна. — Ще почакам до сутринта и ще си тръгна с първите, които се връщат в Иркутск.

— Лошо, лошо — промърмори възрастният дворянин. — Каква неблагодарност, какво презрение.

— Презрение! — изсумтя.

— Ами да. Когато се храните — прикривате устата си и извръщате глава. Когато пиянствате — правите го сам, нали?

— Благоприличието изисква…

— Благоприличие! — изсумтя немецът. — Сам ли сте избрали така да се самозалъгвате? Или така са ви научили, обучили?

— Не — отвърна с по-тих глас. — Просто не мога по друг начин.

— Мога да се обзаложа, че сам сте си го избрали, вероятно против желанието на семейството ви — това е математика, логика. Нали?

— Друго не си и спомням. — Изпъна се в креслото. — А паметта, какво е паметта? Това изобщо не означава, че…

— А от любов — извършвали ли сте някога публично нещо долно, животинско, под въздействието на любовен копнеж?

— Той вече е чист — обади се Катя с мек глас и се притисна по-плътно към Фон Азенхоф.

— Такава е вашата любов…! — изсмя се подигравателно. — По-добре ми кажете какво възнамерявате да поискате от мен, за да ме доведете в този лупанар.

Немецът сви рамене, издиша дим.

— Нищо.

И веднага разпозна искреността в характера му. Той може би единствен сред всички не искаше нищо от Сина на Мраз, нямаше никакви планове, опасения и надежди, свързани с него — работата е там, че на него не му пука за Историята, не му пука за държавите, религиите, националностите; Битан фон Азенхоф изобщо не се вълнува нито от миналото, нито от бъдещето; толкова е погълнат от самия себе си и от удоволствието, което изпитва на момента. Абсолютният му егоцентризъм гарантира сатанинска незаинтересованост. Та нали и светецът не върши добро, защото е изгодно за него, нито дяволът върши зло заради някаква хладнокръвна стратегия — вършат онова, което вършат, защото в дадения момент за тях това е най-приятното.

— Mauvais sang ne saurait mentir^[23] — промърмори и потрепери, когато от прозореца повя хлад. — Това ви развлича, да държите хората в подчинение, като им осигурявате разкош и по този начин слагате нашийник на животното, което съществува в хората.

Катя доля още арак. Фон Азенхоф бавно облиза алкохола от пръстите й.

— Какво ме развлича… — въздъхна той, като се настани по-удобно на диванчето. — Поне не плюете по мен латински морализаторствания. Но руснаците имат по-предметно отношение към тялото. От една страна — Селиванов, от друга — Данило Филипович; а вярата е една и съща. Проблемът е там, че всичко това веднага стига до ужасни крайности: или абсолютната истина, или лъжата за края на света, и по средата няма нищо; отрязват и изгарят в себе си пола и телесните желания, или организират постоянни оргии в цели общини. Най-трудната част — той махна с ръка пред лицето си, — е да се задържиш някъде по средата. А вие — вие бързо се изплъзвате. Но какво пък — нали сте математик.

Изправи се.

— И какво като съм математик? Заради цифри още никой не се е самокастрирал.

Фон Азенхоф отново направи гримаса, издуха дим.

— Скууука — пропя той, — започва да става скучен. Катя, какво да правим с monsieur Мразчо, а?

— Искахте да си поиграете с мен, да ме хвърлите сред животните и да гледате как от Сина на Мраз излиза чудовище!

— Той вече е чист — повтори Катя и незнайно защо на лицето й се настани печал, обрамчена със злато и светлина.

Пан Фон Азенхоф прехвърли лулата в лявата си ръка, с дясната обгърна красавицата през врата, пъхна дланта си в деколтето на червено-розовата рокля и почти веднага с едно меко, сънено движение измъкна оттам под керосиново-лунната светлина бяла гърда, обхвана я със старческата си ръка и стисна между пръстите си зърното, също така розово-червено като роклята.

— Забавление, забавление, забавление — припяваше той, — но какво удоволствие може да намери тук онзи, който отдавна вече си е купил всички удоволствия? Да изядеш хиляда пирога повече? Да изпиеш едно ведро шампанско повече? Да натрупаш в раклите повече злато и диаманти? Да построиш кристални дворци, за да завиждат открито останалите — и от това да получиш удовлетворение? Първия, втория път — може би. Но когато вече забогатееш така, че вече никой не може да застраши това богатство, когато вече всички ти завиждат — тогава какво? Конкурентите, които трябва да победиш, вече са победени. Враговете, които трябва да унизиш, вече са унижени. Следващите милион или два — какво значение има? Всички удоволствия, които можеш да си купиш, стига да могат да се купят, вече не те радват.

… Отидох в онова галантерийно магазинче, след като се разделих с продажната дама на прага на „Аркадия“; не взех файтон, а заваля дъжд, скрих се бързо под платнения сенник, звънна звънче, тъкмо излизаше някакъв клиент — и аз влязох. Магазинчето малко, уютно, а зад щанда миличка дйевачка, пиленце още, тъкмо се е простила с детството — видя палтото, сюртука, пръстените, очите й се разшириха, затаи дъх. Усмихна се, поклоних се. Тя отвърна с реверанс и с усмивка, показвайки белите си зъбки. Дъждът се лееше като из ведро и какво друго ми оставаше, заговорих с момичето, пошегувах се, намигнах. Оляля, оказа се, че момичето може не само да се усмихва, колко приятна изненада: решително, със страст, разказва за сляпата баба, която е способна всичките си съжители да изподраска; за чичото с тежка подагра, който толкова се вбесил от болката, че се опитал да си откъсне крака; а това е семейното им магазинче, след обяд тя продава тук. Не успях дори да се огледам, а дъждът вече спрял, половин час, че и повече премина в приятни разговори.

… След седмица или две, в един ден, когато бях твърде изморен след дълги банкерски преговори, се озовах в този район, зърнах перденцето на галантерията и веднага ми хрумна как да си оправя настроението. Влязох. Зад щанда същата дйевачка. Дошли сте да си купите нещо? А очите й вече се смеят. Влизаха и излизаха разни клиенти, а ние продължавахме да се шегуваме. На излизане хвърлям на щанда двайсет и пет рубли. Това за какво, мръщи вежди девойката. За времето, което ми отделихте, отвръщам от прага и изчезвам. При следващото ми посещение момичето иска да ми върне рублите, пъха ми ги в джоба — извръщам се със смях, добавям още толкова. И така започваме да се заиграваме: след разговора давам, тя възразява, а колкото повече възразява, толкова по-упорито й тикам деньгите. Точно това е играта — всъщност на момичето и през ум не му минава да ми връща рублите. Излизам и плащам; всичко останало е чар и флирт.

… Навън е такава чудна пролет, а може би госпожицата ще затвори магазина по-рано, и без това няма клиенти, а из града е прекрасно за разходки. Не мога така, пане Битан, вуйчо разчита на мен. Измъквам дъгоцветна хартийка^[24]. За вуйчото чиста печалба; ще платя, ще платя дори за четвърт час. И двамата се смеем. А пролетният Иркутск наистина е прелестен.

… Оттогава винаги плащах предварително — преди разговора, преди разходката, преди изгубеното време. Големината на сумата също е част от играта. Ако извадя по-малка банкнота, момичето се прави на разочаровано и личицето му се опечалява: защо толкова малко? Така че пътят е само един: нагоре, повече, по-високо. Разговорите са по-дълги, разходките по-продължителни, до по-богати райони, там вече се кланям, свалям шапка, но и дамата, която ме държи под ръка, също бива представяна. На театър, моля ви, довечера всички отиваме на театър! При което тя ме придърпва настрани и шепне, че не може — но защо — няма какво да облече за подобно показване пред обществото. Поради което купувам на момичето вечерна рокля. Тя пита за цената и прави кисела физиономия; но след това при петия, седмия, дванайсетия път — обувчици, бижута, воали, ръкавици, изискани тоалети — вече гледа само красотата им. Та аз купувам само изключително красиви неща, най-красивите!

… За разходката, за обеда, за вечерята, за театъра — когато момичето ме целува, плащам й за целувката; когато някоя нейна идея ме хване неподготвен, плащам и за тази нейна изобретателност. Плащам — но същевременно и купувам — и следователно изисквам, избирам, оценявам; не чрез настояването да прави нещо, но пък и не съществуват покупки без подобни условия, както няма светлина без цвят, звук без тон. Прическите, дрешките трябва да ми харесват, точно тази, а не друга кройка на полата, такъв, а не различен корсет. Самото поведение на момичето — щеше да изгуби играта, ако не се беше справила с това — главата по-високо, усмихвай се, преди да направиш реверанс, на този не му обръщай внимание, с онзи потанцувай, а с онзи поговори. И вече след това: петдесет рубли, ако пофлиртуваш с господин прокурора; стотачка — ако докараш до ревнива бяс женичката на вицедиректора; стотачка, че и повече, ако покажеш за миг коленцето си на грохналия старик, така че да му секне дъхът.

Двеста — ако цялата вечер бъдеш такава и такава жена. Красива! Прекрасна! Четиристотин, ако го правиш цялата нощ.

… Работата е там, monsieur Герославски, че ако тогава бях влязъл и бях казал на невинното момиче с панделките от магазинчето: „Ще ти платя цяло състояние, ако ми станеш курва за една нощ“, тя щеше да ми зашлеви плесница и да повика полицая. А така цялото забавление и удоволствие се крие в това да купиш такава вещ, каквато иначе не би успял.

— Но вие просто сте я съблазнили.

— Катя, нима съм те съблазнявал?

Катя му подаде капчица арак на пръста си.

— Вие ме купихте, Herr Битан.

Преглътна грозните думи и този път се взря по-внимателно в Катя. Пудрата и златистият maquillage прикриваха вече не ситните бръчици. Това беше зряла жена, би трябвало да има деца, семейство и бъдеще с това семейство. Онази печал в светлите й очи — не, тя не беше мимолетна; това беше истината за Катя, момичето с панделките.

— Кога се случи това? Казвате, през пролетта. Преди зимата на лютите, нали?

— Година преди това. — Азенхоф целуна Катя по китката. — Купих я, и така си замръзна.

Представляваха наистина впечатляваща двойка — по същия начин, както впечатлява човек със смъртоносен тумор или дете с две глави. Прогони тази мисъл от главата си.

— Развлечение! — простена с хрипкав глас и закри очите си с ръка. — Вие искате да продължите да си играете с мен. Защо не вкарахте в леглото си която и да е улична проститутка, вместо да развращавате невинно момиче? Това вече не е животинска похот, това е банална подлост!

Фон Азенхоф зацъка разочаровано с език. Изкара дълга змиевидна струя дим и щипна Катя по бледната гърда; тя заби нокът в брадичката му. Той се усмихна под мустак.

— Точно онези, които не познават и не ценят удоволствията на плътта, си създават фетиши от тялото — каза той и остави лулата на съседната масичка. — А точно тялото, макар и да дава възможност за удоволствия, само по себе си не дава удоволствие. Ако това бяха чисто плътски грехове, както си го представяте вие в своя юношески идеализъм, грехове, от които могат да ви спасят острият нож и нажеженото желязо — тогава наистина щяха да са прави козоблудците и последователите на Онан, че е достатъчно единствено да възбудиш хубавичко съответния нерв и — вот, всьо. Но не е така! Разликата е в това, че не тялото, а онова осъзнаване в теб, че през очите на това тяло те гледат. Оттам идват най-висшият екстаз и la puissance d’Eros^[25]: от срещата с духа, който управлява тялото. Затова не може да разпали огън в мен никоя проститутка, дори най-красивата, най-младата, с извивки на статуя и уста от мед, щом през очите й виждам просто глупаво момиче, откъснато от кравите, което не е способно да осъзнае собствените си постъпки, камо ли да говори за тях. Затова пък, когато срещна жена със силен дух, с пробуден интелект, която за една секунда разпръсква хиляди фантазии, равна ми по широта на мислите и желанията… Monsieur Герославски, понякога дори не е необходимо да се допират телата, достатъчно е да я погледна в очите. Колкото по-голямо е осъзнаването за presence d’Eros^[26] в женските очи, толкова по-силно е удоволствието от тялото й.

… Така че сам виждате — засмя се той, — аз съм най-големият привърженик на еманципацията на жените!

Фон Азенхоф притисна Катя към себе си и й прошепна нещо в ухото. Жената остави чашата с арак и се плъзна от дивана на килима, показвайки босите си крака изпод карминовата рокля. Не си пристегна корсета, не повдигна презрамките. Застанала на четири крака, тя повдигна златистия поглед на сериозните си, абсолютно немигащи, разширени като от хипноза очи — така че беше напълно невъзможно да откъсне от нея собствения си поглед и да се извърне настрани. Дългата й коса падна на рамото и се повлече по килима, когато Катя започна да пълзи през стаята с бавни, котешки движения. Роклята й шумолеше, котаракът мъркаше.

— В моя Двор няма да намерите нито едно момиче, което да не умее да чете и да пише, да води на различни езици разговори за изкуство и политика — продължи да говори Битан фон Азенхоф. — Няма да намерите тук и момиче, което да е напълно лишено от собствените си непредсказуеми настроения, което да не може да те цапне в окото в момент на гняв, а в момент на отчаяние да си пререже вените. Ако не беше Катя, никога нямаше да успея да се справя с този дом на хетери. Затова пък…

Катя стигна до креслото, пресегна се и разтвори полите на кимоното, златните й устни блестяха влажно; плъзна ръка по прасците, бедрата…

Той скочи и избяга в коридора, към преддверието и вратата, пред която дремеше мъж в овча кожа; изблъска го, избяга на верандата и оттам на снега и студа. Леденият въздух опари кожата му и нахлу в дробовете му като пареща течност, отровна киселина. Падна на колене, задавен от кашлица.

Сняг, неопетнен, бял сняг, огледална, искряща повърхност — лед, лед най-чист — събра в шепи повърхностната замръзналост, втри я в пламналото си лице, в гърдите. Вятърът клатеше покритите с шушулки дървета, на хоризонта Луната хвърляше отражения върху купчината на лютия, от прозорците на горния етаж на Двора върху скрежа примигваха светлини и сенки, там хората се веселяха, пиеха, прелюбодействаха, танцуваха… Яде сняг, пи мраз. Истина или фалш? Истина или фалш? Миналото не съществува, всичко е спомени… А от четвърта страна: пръстът, пръстът на пан Коржински!

Почувства кожа върху раменете си фон Азенхоф го увиваше в нея, дърпаше го назад към топлия дом. Потрепери, опита се да се отдръпне — но вече не беше в състояние да се изтръгне от стоманените му обятия. Ледът се топеше в устата му.

— Вземете най-чистата, най-бялата, най-невинната — шепнеше прусакът и дъхът му ухаеше на тютюн и арак. — Нямам момиче за вас, нямам ангел за вас. Затова пък се намират красиви зверчета, жадни за удоволствие — и всичко онова, което се крие зад очите им.