Дъждът разми образа на града, цветове и форми се разливаха пред зеницата ми като в миражостъкло. Излязохме на левия бряг на Иркутск откъм бедняшките паланки, през Кая, Иркут и Кайската планина, в северните квартали на Уйска паланка. Дъждът се ля през целия ден, непрекъснато, конете се плъзгаха в калта. Градът на Тигъра и Самура плуваше в дъжда, размекнат, неясен. Първи бяха паднали трупните мачти, не видях нито една на Московския път, в градските покрайнини или в Уйска. В лютия студ поне всичко изглеждаше ясно, рязко, открито до самия хоризонт в кристално прозрачния въздух; с настъпването на Размразяването Господ Бог беше прокарал мръсен парцал по стъклото на прозореца.

Щатските избраха левия бряг, защото през последните няколко седмици той не бе представлявал особен интерес за основните политически сили, които държаха Иркутск под революционен терор. В бедняшките коптори на северна Уйска паланка — а тук видях само редове от къщи и ниски хижи, потънали в мократа земя, придобили вече землист цвят — се беше родила партията на Селската взаимопомощ, но тя не претендираше за държавната власт и не се впускаше в кървави сблъсъци с троцкисти, ленинисти, монархисти и националдемократи; за нея най-важното беше да нахрани Иркутската беднота, която се състоеше в три четвърти от бедняци, откъснати наскоро от земята. Щатските на Поченгло имаха някакъв договор със селяните: два пъти ни спираха под дъжда и веднага ни пускаха, след като разменяха по няколко изречения. Думите се просмукваха в дъжда, не можех да чуя тия забързани преговори с мъжете, въоръжени с тояги и цепеници. През града преминавахме като полуматериални духове през подводен пейзаж; колиби, къщурки и бараки плаваха наляво и надясно с цветовете на дъжда, калта, неравни, разкривени, размити. В света без прави линии Истината се изплъзва от погледа, човек гледа и не разбира съвсем какво вижда дори, когато го вижда.

Спряхме при един въглищен склад в квартала до Кещински проспект. Двама щатски отидоха да проверят моста. В града беше останал единствено Мостът на Шелехов; всички по-стари, слаби конструкции бяха унищожени от ледените късове в началото на Размразяването, потонният мост беше отплувал почти до самия Ледовит океан. Понякога по Шелехов можеше да се мине свободно, понякога революционерите от източния бряг стреляха без предупреждение; друг път беше достатъчно да платиш нещо в натура. Щатските заминаха, трябваше да се върнат след час. Ние разседлахме и изтъркахме конете. Пийнах топъл спирт, запалих цигара… а после вече нямаше какво да правя и излязох да се разходя. Човек се връща в града след много години, а градът се е преместил във времето, човекът се е преместил във времето, трябва отново да измине пеша цялата карта от бръчки и белези. Някъде тук, до Кещински, се намираше „Чарчя Ренка“ — или „Дяволската ръка“…

Фенерите не горяха, забелязах го едва сега. За малко не се блъснах в някакъв зимлязен стълб. Вдигнах глава. Фенер, да, какво друго! Неволно погледнах към Стария Иркутск, към навъсеното небе — надвиснал ли е там облакът от тъмлина, скрива ли зад себе си кулата на Сибирхожето? Само че дъждът я беше скрил много по-плътно, не видях изобщо нито кулата, нито куполите на храма „Христос Спасител“, изобщо нищо от десния бряг на Иркутск. Градът се беше разтекъл в комплекс от оловни, синьоцветни петна, като посмъртни кръвоизливи по кожата на труп — както на земята, така и на небето.

В един момент като че ли завих не където трябва — озовах се в някаква глуха уличка, зарината до втория етаж с вече гниещи отпадъци. Тръгнах назад. В последния момент съзрях в купчината боклуци и очертанията на човек: тук изхвърляха и човешки останки. Колко ли бяха умрели в Иркутск от заразни болести, колко от глад? Отстъпих назад, покрих устата си с ръкава на даждевика. Както в зимната мъгла, така и сега, зад завесите от дъжд, по Иркутските улици предпазливо се разминаваха хора, без почти да се виждат един друг. Опитах се да се вгледам в лицата им, които вече не бяха скрити зад миражостъклени очила и шалове. Измършавели, с нездрав цвят на кожата, с тъмни торбички под очите, и то не от тмеч, а от продължаващо с месеци недохранване… Когато Иркутск изнасяше зимлязни богатства за целия свят, той можеше да си позволи да внася в Зимата всякакви продоволствия; сега редът и равновесието се бяха счупили, нямаше срещу какво да се купува пшеница и ориз, нямаше и за кого да се купува, изобщо цялата идея за търговска дейност по време на революцията беше оставена настрана. Сибирското селско стопанство още не се беше пробудило; за това беше нужно отново да се прогонят селяните от градовете към земята, в стопанствата, държавата да им даде безплатно имоти в степите, в тайгата. Контролиращите Иркутск партии вече бяха успели да издадат няколко декрета за аграрната реформа — всеки от които плашеше с ужасни санкции, ако някой не спази указите. Така че нямаше защо да се учудва на липсата на ентусиазъм у селяните. Напълно разбираемо, скоро Ледът отново ще скове Сибир, по-вероятно ще се наложи да се доверят на земеделието на Царството на Тъмнината, на онези същите поднебесни ферми, които функционират върху тунгетитова почва, под мощна тъмлина…

В „Дяволската ръка“ имаше повече хора, отколкото си спомнях. А може би просто времената бяха такива, че всички киснат по цял ден тук, в долната зала, не знаят какво да правят в града, потънал в хаос и нищета. Интересно ми беше как клиентите се разплащат със стопанина — в каква валута? По какви цени? Намира ли им той изобщо храна? Окачих подгизналото палто до вратата, облегнах на стената пръчката и седнах на едно свободно място до прозореца. Тютюневият дим запълваше помещението с топла мъгла, за това спомагаше и парата от тихо свистящите самовари. Чай имаше за всички. Под портрета на Алистър Кроули господа с европейски външен вид споделяха изсъхнало на камък парче жълто сирене, поставено върху носна кърпичка с избродиран монограм; за мярка използваха клечки за зъби. Сибиряк (тоест наполовина азиатец) в дебел, добре скроен костюм от шотландска вълна, седящ до масата, на която някога стоеше шахматната дъска с недовършената партия между Кроули и отец Платон, чистеше и смазваше разглобена на части винтовка Мосин. До него, край студената печка, придрямващ старец си киснеше краката в тенекиен леген. Едва седнал, до мен се приближи един арменец с детски очи и ме попита дали не съм пристигнал с Транссиба. Изненадах се. Нима експресът все още върви? Арменецът беше дребен прекупвач на „изгодни стоки“, сега безработен. Тук очакваха пускането на Транссиб като Божи знак. Всеки влак от Владивосток беше повод за празник. Зад сибиряка с винтовката Мосин-Наган се виждаше радиоприемник; посетителите на заведението и познатите от окръга се събираха тук в часовете на харбинските и обските предавания, за да чуят новините от света; нощем улавяха радиовълни от Хонконг и по-далечни места. Попитах за новини от Европа. Арменецът можа да ми каже единствено, че Франц Фердинанд е подписал с Николай II Александрович някакво „краковско примирие“ за създаването на специален съюз срещу революцията. Изглежда, Лвов гореше. Лятото в Европа беше изключително сухо и горещо.

Огромен китаец разнасяше чай във филигранни чашки. Нямах дори портфейл, камо ли „честни пари“. Разперих ръце и казах, че не мога да платя. Онзи поклати плешивата си глава и постави пред мен чашката с горещата напитка. Благодарих му. Разбира се, нямаше нито захар, нито мед, нито сол, нито мляко с каймак. В чая плуваха плесенясали лимонени и портокалови кори. Зъбите, каза арменецът и озъби щърбавата си уста. Зъбите падат. В този миг от улицата влетя вдигащ пара от дъжда жандарм в непълна изкаляна униформа. Господа, възкликна той и шумът в заведението утихна, господа, идва нова революция! След което измъкна от пазвата си смачкан лист хартия и го приглади върху гърдите си. Погледнах: „Новая Сибирская Газета“. Там беше отпечатана същата онази фотография от празненството, за щастие с толкова ужасно качество, че на нея вместо трима мъже можеше да има три елхи. Жандармът прочете на всеослушание статията на пропагандния орган на СЩС. Не беше успял да завърши, когато в залата на „Дяволската ръка“ се разгоря оживена дискусия. „Дружество за Историческа индустрия“! А какво означава това, по дяволите! Но ето че в очите на арменеца се разгоря пламък. Зимлязо искат да произвеждат! Ох, ох, значи ще има нов пазар за тунгетита! Но тогава ту един, ту друг отбелязаха с право, че за това Поченгло се нуждае най-вече от контрол над Транссибирската линия. А за това трябва колкото се може по-скоро да дойде в Иркутск и да се договори с Победоносцев и Центросибир. Пак ще започнат битки за града! Всички се прекръстиха, произнесоха в един глас „Боже опази!“ и плюха. Това събуди деденцето с накиснатите във вода крака. Поченгло, изхриптя той. Поченгло, Фишенщайн, Герославски. Погледнете само, двамата — поляци, третият — също като поляк, защото е евреин! Що за заговор е това, срещу Русия, срещу императора…! Да прогоним тая зараза от Империята! Сибирякът го погали с масивната си лапа по главата — успокойте се, отче, няма вече Империя.

Часовникът удари. Извиних се, надигнах се от мястото си, трябва да тръгвам. Арменецът ме поглеждаше, докато си обличах палтото — нямаше ли да ме познае? Нямаше. Вдигнах яката си, излязох на дъжда, калта похотливо всмука ботушите ми. Къде се намира Кещински проспект, къде е Ангара, как да стигна до щатските… Огледах се. Липсата на прави линии — това е нещо повече от зрителна измама, къщите наистина са се изкривили, разлели са се, схлупили са се. Ето, кръчмата от другата страна: от лявата страна половината й прозорец е потънал в земята, още малко и еркерното балконче ще опре в улицата. Погледнах към „Дяволската ръка“, дали някое крило на хотела не е паднало в калта. Арменецът стоеше пред входа с чадър над главата и ме гледаше настойчиво. Поздравих го, като опрях тмечометъра до слепоочието си. Той се смути. Извинете, гаспадин, какво… Вдишах рамене. Дали случайно не сме се срещали? Търговецът предпазливо се приближи. Изобщо не смятам, че сте пристигнали с Транссиба, призна си той, шепотът му надви шума на силния дъжд. Още щом ви видях… Вие сте човек на Черното Сияние, разбрах го. Изръмжах в отговор нещо неразбрано. Арменецът се приближи още повече, скривайки ме под чадъра. И зачете по лицето ми като в закодирана книга. А вие не сте ли чували слуха? — попита ме той под дъжда. Сега толкова слухове се носят, нови слухове, от Размразяването! Някои от тях са правдиви, други — очевидно лъжливи, трети — и едното, и другото. При добри предсказания той се спуска в града и пътешества, сам-самичък, сред хората, от никого неразпознат, чужд, спира се за миг ту тук, ту там, подслушва и се вслушва, говори откровено, събира в устата си градския вкус и дух. Никой не го нарича със собственото му име — та нали никой не го е поглеждал в очите под това име. Той ли е или не е? Той? Той? Не е той. Победоносцев!

Тръгнах си, без да кажа нито дума. По пътя се спирах по ъглите, за да проверя дали арменецът не върви след мен; не вървеше. Щатските ме чакаха заедно с един мъж с гумирана пелерина. Мостът на Шелехов се намира под контрола на бандата на Рептия, ето този човек ще ви преведе през Ангара, вървете. Ние ще чакаме тук два дни до полунощ, както вече се уговорихме; след това идете на петата миля на Мармаладницата или оставете съобщение в склада на Пелевин. Благодарих, сбогувах се с тях. Човекът с пелерината първоначално се представи като Лев, после като Павел, сякаш бе забравил с какво име се е нарекъл. Сигурно и двете имена бяха фалшиви. По пътя ми описа политическата карта на града: новата фракция есери сключила съюз с националдемократите и вчера заели Гара Муравьов и гаровите складове; Централний Испалнителний Комитет Саветов Сибири заел манастира от седемнайсети век в Знаменское и дал монахините за развлечение на тълпата бродяги, завербувани под червеното знаме; троцкистите завладели градската канализация. Имало престрелка за водопровода, монархистите нападат бъчвовозите.

Ако това беше някой европейски град, град в страна сред други градове, вместен на тясната карта! Колко дълго щяха да продължат сблъсъците? Две седмици? Системата от външни сили щеше да притисне въпроса към тази или онази страна, ситуацията в държавата и ситуацията в съседните страни щеше да тласне победата към едните или другите сили. Но Иркутск, но подобна сибирска метрополия, окачена в средата на азиатската безкрайност на тъничката нишка на Транссиб — прекрасно разбирах това — тук имаме свят, откъснат от останалия свят; минават месеци или години, докато необходимостта от изток или запад наклони везните на Историята. Засега всичко се върти в неконкретности, полупобеди и полупоражения; вот, такава недодялана е Революцията, Историята по Котарбински.

Спуснахме се на брега на Ангара до стария железопътен мост, преди реката да завие на изток. С усилие успях да разпозная през поклащащите се от вятъра завеси от дъжд очертанията на разположения по десния бряг Иркутск. Град — всъщност сянка — спомен за града. Реката течеше изненадващо спокойно, вълните не достигаха половин аршин. Цветът на водата в Ангара напомняше стара кал. Двамата помощници на Лев-Павел бяха изтеглили лодката на каменистия бряг, във водата я избутахме четиримата. Ако нещо, промърмори ми Лев-Павел, когато започнахме да гребем, ако нещо, кажете, че сте ходили там за лекарства. Как така ако нещо? Нима в очите на революционните партии преминаването на другия бряг е някакво престъпление? По-лошо, изхриптя той. Измяна!

Размекнатият профил на стария Иркутск бавно се изрисува върху мръсното небе. Доближихме до брега под панорамната тераса на булеварда. Трикратен светлинен сигнал на всеки четен час, каза Лев-Павел и натисна греблата веднага щом скочих на брега. Мърляви момчета ме гледаха отгоре през парапета. Направих им страховита физиономия. Сериозните им лица дори не потрепнаха; широко отворените очи дори не примигнаха.

Измъкнах се на улицата, като прецапах през кал до колене. Надалеч, в южния край на булеварда, до подпората на моста лежеше съборения и счупен наполовина паметник на цар Александър III; на празния постамент стърчаха парчета от каменните императорски крака. Насред булеварда се извисяваше огромна камара от мебели, различни домакински предмети, счупени шейни, книги и хартии в изобилие; на самия връх, като черешка на торта, аленееха осакатените тела на голи мъже. А на съдийския стол, поставен насред празното пространство, под чадър седеше млад мъж, може би на около шестнайсет години, и четеше книга; на коленете му лежаха две винтовки, цев до приклада. Бързо свърнах в първата пресечка.

Фенерите не бяха запалени — в тях гореше нещо друго, докато дъждът не угаси пламъка. Иркутск поддържаше традициите на трупните мачти; революционерите бесеха по фенерите облени с нафта буржоа и хвърляха върху тях факли; оставаха овъглени кукли, в които освен очертанието на човешка фигура не можеше да се разпознае нищо друго. Никой от малцината преминаващи не надигаше глава, за да ги погледне — това беше разликата с трупните мачти на бурятските шамани, които с отвращение, да, с отвращение, зяпаха всички, сякаш бяха някаква туристическа забележителност. Но сега Иркутските жители вървяха, забили поглед в земята, уплашени от възможността да установят контакт с друг човек. Стараеха се да изчезнат, доколкото можеха. Не гледам, не виждам, мен няма да видят, няма да ме погледнат. Притиснати към стените, промъкващи се колкото се може по-далеч от моста, с увиснали ръце и увесени на гърдите глави. Размиваха се в дъжда, без да издават нито звук, дори стъпките им не се чуваха. Никой не говореше.

На пресечката с Главната забелязах на фенерите няколко светли силуета: бяха ги окачили, след като бе започнало да вали. Разпознах мъжа в зелена жилетка, който се поклащаше под прозорците на бившия Окръжен съд: кмета Шостакевич. Значи все пак го бяха открили! Поченгло смяташе, че Болеслав Шостакевич е избягал в Харбин с настъпването на Размразяването — очевидно въпреки всичко беше предпочел да остане в своя град, за добро или за лошо. Значи за лошо, за лошо.

Но не може всички обесени да бъдат някогашни политици или предприемачи, измъкнати от скривалищата им. Дори когато поглеждах надолу, по залятата от дъжда улица, виждах дузини окачени по фенерите трупове. За цяла година безвластие Иркутските бунтовници щяха да избесят всички от своите черни списъци. Така че кого окачат и палят сега, след като не бяха останали класови врагове, религиозни богохулници и слуги на бившата власт?

Да, а очевидно е нужно да бесят. Как иначе измъкналият се от Леда човек ще разпознае в материята разместването във фронтовете на идеите? Коя партия контролира тази седмица северните квартали на Стария Иркутск от другата страна на Главната? Това е новата война по Пътищата на Мамутите: не с инародските племена, а между политическите течения, и не за да прогонят враждебните духове, а за да съсипят чуждите исторически проекти — ето защо поставят трупни мачти над Иркутските улици. Веднъж връх взима светът на тялото, следващия път — светът на духа. Но войната е една и съща.

Към стъпалата на момчето, което висеше на следващата пресечка, бяха привързали табелка, която съобщаваше, че е осъден от Работническия съвет за „частный хлеб“ по това разбрах, че се намирам на територията на ленинистите. От щатските бях узнал, че във връзка с царящия в Прибайкалието глад Центросибир е постановил, че законна е само онази храна, която е официално разделена и раздадена; всякакви продоволствия от други източници трябва да бъдат предадени на Комитета, наказанието за частна консумация е смърт. Храненето беше обществена дейност, разрешаваше се единствено под строгия контрол на народната власт, „обществено хранене“. Подозрителни бяха всички неочаквани движения на челюстта и тайно преглъщане. Онези, които си изпразват червата нощно време, подлежат на внезапни физиологични проверки. Има план за претеглянето на всеки иркутски жител и постоянно балансиране на цялата органична маса, останала под управлението на Центросибир. Марксистките счетоводители вече се бяха нахвърлили със сметалата си върху Материята.

Повечето от сградите, които се намираха в съседство с болницата „Светата Троица“, се бяха срутили навътре, сякаш някой бе стъпил върху тях от небето; една от тях представляваше картина на пълна разруха, с почерняла от сажди фасада и избити прозорци. Пожарът беше лизнал и самата болница, като бе оставил тигърски ивици върху каменното тяло, между сълзящите прозорци от миражостъкло или млечнобяло стъкло.

Едва бях успял да вляза във фоайето на болницата и да запазя равновесие върху наклонения й, вълнообразен под — и в района се разнесе продължителен гръм, земята се разтресе. Младежите с ленти на Центросибир на ръцете, които охраняваха централния вход, изтичаха на улицата само за да се върнат веднага с новината, че се е срутила половината от храма „Христос Спасител“. Ту един, ту друг от присъстващите инстинктивно се прекръстваше. Дотича дебеличък комисар, подгизнал до мозъка на костите си, и отведе със себе си тези млади войници на революцията, както и всички останали ленинисти, които познаваше по физиономия: трябваше колкото се може по-скоро да се организира охрана, преди хората да се втурнат да грабят тунгетит от разбития купол. Значит и в Иркутск тунгетитът отново е станал ценен. Помислих си, че това е добър знак, Историята се връща в руслото си.

Но след това изгубих оптимизма си. На стълбището ме спря някакъв дребосък с цели три ленинистки ленти на бинтованата си ръка, който се беше отегчил от плюенето в ръждясалата кофа, и когато отказах да му дам цигара, той започна страховито да сумти и мърмори политически заплахи. Какво бе предизвикало подобна реакция? Госпожица Елена пак щеше да каже, че съм се държал високомерно, без дори да се усетя. Изчислих всичко наум. После попитах лениниста от колко време е тук, в „Света Троица“. Младежът се похвали, че са го простреляли на цели три места. И показа: рамото, ръката, хълбока. Разгърнах палтото си и измъкнах изпод пуловера обвитата с брезент папка. Ето, погледнете, дали не сте виждали тук, в болницата, тази девушка? Помага на ранените вместо милосърдните сестри. Ленинистът се взря в автопортрета на Елена, неочаквано развълнуван и по руски съчувстващ. Ах, любимата си търсите! Поклатих глава, избягвайки думите от езика от втори род. Той се взря внимателно в рисунката; накрая заяви, че не е виждал такова момиче.

Но! Не трябва да се натъжавате, таваришч, може да съм видял, може и да не съм видял, може да съм забравил — макар че паметта ми сигурно нямаше да пропусне такава красавица. Ами тогава ще попитаме отговорното лице. Пашли, пашли, ще проверим при старшата сестра, тя трябва да знае всички доброволни помощнички в болницата.

И ние тръгнахме да търсим сестрата; раненият комунист беше получил ново бойно задание и се впусна в задачата с революционен плам. Първо отидохме на третия етаж, където обикновено се намираше старшата сестра; оттам ни препратиха в хирургията. В хирургията цареше по-голям от обичайното хаос (както бързо ме увери ленинистът, самият той леко замаян). Не стига, че никой нищо не знаеше, но и всички бяха твърде заети, за да разберат какво точно не знаят. Милицията на Комитета беше започнала да докарва тук жертвите от храма; навсякъде имаше кал, кръв и физиологични отпадъци с цвета на същата тази кал. Работата бе там, че храмът не се беше срутил в идеалния ред на събаряща се къщичка от карти. Основите в размразената и отмита земя се бяха подкопали в едната страна и точно там се бе срутила част от монументалното светилище, като бе затрупала с отломки доста голяма част от квартала. На каруци, на коне и на колички, на ръцете на оцелелите съседи — до „Света Троица“ се добираха ранените, умиращите и вече мъртвите, които само лекарят можеше да обяви за мъртви, за да повярва семейството им. Но и тогава не вярваха веднага: не са живи, но може и да са живи. Аз кръжах из тази буря от викове, плач и човешки трагедии с рисунката на госпожица Муклановичувна в ръка, като поредния роднина на жертва на трагедията, зашеметен от внезапното нещастие и стиснал в сляпа надежда светата икона. Опитвах се да разпитам лекари, сестри. Но дори когато ми отговаряха, го правеха разсеяно и набързо. (Никой от тях не разпозна Елена).

Към вечерта всичко се поуспокои. Таваришч комунистът се появи, за да ме почерпи с махорка и да ми предложи нов отличен план. Кой, извън старшата сестра, трябва задължително да познава всички хора, които работят в болницата? Ами да, специалният комисар, изпратен в болницата от Комитета, който подписва пропуските от името на Комитета! А аз познавам Василий Петрович още от времето, когато работех като сервитьор — увери ме ленинистът, — сега ще решим този въпрос.

Тръгнахме ние към комисаря на Центросибир. Василий Петрович наистина позна ранения си камарад, но не гореше от желание да си спомня за някогашните си връзки с него. Попитан дали не е издавал пропуск на такава и такава девушка, на име Елена Мукланович или нещо такова, той веднага започна да подпитва, присвивайки налетите си с кръв очи: а коя е тя? А кой пита за нея? Из за чево тревога такая? Чий политически интерес се крие тук? А тази красавица защо на картината е облечена буржоазно? Полякиня, а? Полякиня? И тук направих една пълна глупост, защото разкрих на Василий Петрович истинското си име и реалните обстоятелства. Но нали вече беше Лято, а самият комисар по рождение не беше от най-досетливите — той не направи връзката, не ме позна, никаква лъчесянка не му очерта очевидността. Накрая Василий проучи честно автопортрета на госпожица Елена и заяви, че тази или дори някоя приличаща й гражданка никога не е получавала бумаги от него.

Благодарих му и излязох в коридора. Мъртва е. Изплюх в плювалника остатъка от махорката. Малкият ленинист се опитваше да ме утеши. Седнах на табуретката под бялослепия прозорец, изпънах сколиозния си гръб. В болницата вонеше на кисела химия и стара кръв. Във въздуха се усещаше мухлясала влага. Зад прозореца дъждът барабанеше все по-силно. Опрях се на перваза и почувствах как студът нахлува през процепите в стената и как ме влече към този студ. По стените се виеха пукнатини, в тях зееха сиво-кафявите венци на тухлите и зъби от натрошен хоросан. Целият Иркутск се срутваше.

И сега какво, пита съчувстващият ми комунист, може пък да проверите при роднините й? Вдигам рамене. Тя няма тук роднини. Да почакаме старшата сестра. Какво, Василий не ни каза истината? Ами… казал, не казал, съществува ли вече истина изобщо…? Изплювам се почти на сухо. Момчето-ленинист вижда, че работата се е вкиснала здраво, трябва да се измислят най-фантастични утешения. А може пък този ваш приятел да я е объркал с някоя болна! А може и изобщо да не е работила тук като доброволка, че да е вписана в регистрите, а просто е помагала веднъж или два пъти от добро сърце, а той я е видял при някое от посещенията й и така да си е помислил. Може да е болна от нещо? Ето, виждате ли! Може и да е посещавала някой познат тук. Или всичко това да се е случило още при преместения фронт, когато „Света Троица“ беше в ръцете на троцкистите или бомбаджиите-есери, след което част от персонала си тръгна от страх да не бъдат обвинени в измяна, то и без това тук почти всички са доброволци — та кой ще им плаща заплата? Нима си изкарват хляба от лекуване на болни? Не! Ето я, зората на комунизма: безкористна помощ на чуждия човек, изпаднал в нужда. А онзи, който иска да забогатее от страданието и смъртта, той правилно бяга от народната справедливост! Точно така избяга предишният хирург Кеселман, който първия път ме настани тук, така избяга известният хирург Бусански, докторите Варамий, Конешин, Алхолц-Щрайер, самият директор Путашкевич, като преди това опразни болничната каса; о, за такива хора направо въжето и фенера…

Конешин! Значи тук е работил доктор Конешин? И какво се е случило с него след това? Ленинистът скочи и веднага издаде: Конешин заминал с националистите, задържал се е в бившата Градска болница. Но за какво ви е този доктор? Какво, не търсите ли вече девушката?

Изтичах на улицата, скривайки бързо рисунката. Валеше като из ведро. Тръгнах на изток, като на първата пресечка се канех да поема на юг. Но там чух изстрели: покрай мен притичаха някакви хора, криейки се зад стените и по ъглите. След катастрофата с Храма нощта изглежда нямаше да е спокойна; троцкистите ще поискат да се възползват от случая. И аз тръгнах по заобиколния път, през „Болшая“ и „Ивановска“. В разрушения проход на „Второва“ се беше притаила група въоръжени хора на коне, със скрити под пелерините карабини, която само чакаше знак за атака. Не знаех дали това са ленинисти или аванпост на някой от другите историотворци. Беше твърде тъмно и дори без биещия в лицето дъжд можеха да се видят единствено анонимни силуети, сенки върху сенките.

И така, улица след улица. Някой гони някого, някой стреля по някого, някой вика някого през бурята… Лубум, лубум, лубум! В облаците над Иркутск проблесна мълния и аз видях, че стоя пред сградата на Физическата Обсерватория на Императорската Академия на науките. Зад мен, в града, революционерите с ентусиазъм се стреляха, стенеха ранените, плачеше дете, панически цвилеше кон. Лубум… преминаваше през земята вибрацията от ударите на Чука на Тмечта. Влязох вътре.

Главното фоайе на Обсерваторията се беше разцепило на две части; цялата западна страна лежеше в развалини. Пристъпвах по отпадъците, като се подпирах на пръчката. В полумрака трудно можеше да се разбере кое къде е… Запалих клечка кибрит. От олющения фрагмент от фреската ме погледна еленче, което се оглеждаше в зелено езерце. Лубум! Защо никой не беше изключил прототипа на доктор Тесла? Значи той си бие така пред всичките години след неговото бягство. Нима се бяха уплашили от адската машина? Или от банално суеверие? Саша не спомена какво се беше случило тук, не беше се връщал на това място след рухването на Цитаделата. Та нали в самата апаратура тук лежат цели пудове тунгетит!

Не навлязох в тъмните коридори, не минах през вратите, които в няма истерия стоят изкривени в напуканите стени. Тъмнина и тишина; изоставено светилище на науката. По ъглите мътнеят теслектрични духове и послеобрази на люти. Чува се само дъждът, който се стича на плътни струи. Нещо се шмугна в тъмнината, зашумоля, записка. Не запалих нова клечка. Котка? Мишка? Плъх? Или пък тук живеят някакви брадяги или хора, които са се скрили от уличните сражения.

Изкатерих една барикада с височина до средата на сградите и скочих от другата страна. Изходът към вътрешния двор беше блокиран от огромна купчина дребни отпадъци, слепени здраво с кал и чакъл. Щеше да се наложи да пропълзя на четири крака под горния праг на вратата. Върнах се обратно, влязох в страничната зала; ако паметта ми беше замръзнала правилно, това беше помещението зад склада на Тесла, в което той провеждаше изпитанията със своята черна бобина — на дългата стена трябваше да има два прозореца с изглед към двора. Почуквах по стената с пръчката, като броях крачките си от ъгъла. Накрая рамка — но стъкла на прозорците няма: хлътващата сграда беше изтласкала миражостъклата от черчеветата. Натиснах — капакът на прозореца излетя от пантите. Лубум! Погледнах във вътрешния двор. Шшшшшшш.

Проблесна мълния. Нищо не видях. Лубум! Втора мълния. В този миг започнаха да проблясват стотици мънички зеници, които се бяха вторачили в мен. Дръпнах се инстинктивно назад и едва не паднах. Плъховете стояха неподвижно под проливния дъжд, застинали като на прогорена от светкавица фотография: всичките стояха на задните си лапички, муцунките на всички бяха обърнати в една посока. Лубум! Затова пък се движеше лостът на Чука на Тмечта и при последвалия удар през животните премина вълна-тръпка, сякаш някой беше смачкал и разкъсал тази снимка. Сърцето ми подскочи право в гърлото. Какво всъщност се беше случило с гризачите, които Саша Павлич беше използвал за теслектрическите опити? Тук, в Обсерваторията, всичко беше останало така, както в деня на бягството на Никола Тесла. Действаше прототипът на Чука, свързан чрез зимлязни кабели към токоприемниците, които изтегляха теслектрическа енергия от Пътищата на Мамутите. Никой не беше пуснал животните от клетките им, останали са си затворени. Но прототипът на Чука действаше. Достатъчен е бил само един пик на теслектрическата вълна… Лубум!

Сега по тези кабели висяха гирлянди от всякакъв боклук, разкривени по всевъзможни начини жици, със заплетени в тях талисмани на човешката цивилизация: моливи, писалки, монети, ключове, отвертки, гребенчета, клечки за зъби, пакетчета, монокли, пружини и стотици други дреболии.

Отстъпвах бавно от прозореца, като се опасявах да не разкъсам изумителната връзка, която задържаше плъховете в стаден ступор. Накрая я прекъсна стената. Тогава се обърнах и се затичах към изхода, като се препъвах в големи парчета боклук и си наранявах пищялите.

Съдейки по звуците от изстрели, заглушени от дъжда, уличните боеве се бяха преместили на изток, към Северната гара. Притичах към южната страна на Главната. Някъде след около двеста крачки преминах покрай останките от барикада, която преграждаше улицата и тротоарите. Наблизо на улицата се бяха проснали умрял кон и умряло куче в композиция, достойна за Гоя. Загледах се в нея. Край мен просвистя куршум, рикошира в калдъръма до глезена ми. Втурнах се към портата. Оказа се, че в двора се крият двама есери, единият кървеше под ризата, а другият беше запасал три револвера в колана, но барабаните и на трите бяха празни. Есерите ми показаха една задна вратичка, която водеше към западната алейка, и ме посъветваха да се придържам към ангарската страна. Кой стреля, ги попитах. Не знаеха. А защо всички прозорци са тъмни? Хората се страхуват, крият се зад тмечките. Оглеждайте се за петна тъмлина, там се води бой.

Изтичах към западната страна. Тогава осъзнах, че за да стигна до Градската болница, ще се наложи да направя широка дъга през половината Иркутск. На каменната къща в неоготически стил, която се издигаше на ъгъла, забелязах табелка „Нов Ралмайер“ (витрините на магазина бяха заковани с дъски), и тогава разбрах, че се намирам някъде до Конния остров и че вдясно от мен минават „Заморска“ и „Цветиста“.

„Цветиста“ в дълги фрагменти изглеждаше напълно обезлюдена. Лошото предчувствие се появи след първите няколко къщи, когато през унилия нощен дъжд съзрях единствено изгорели черупки на сгради: изглежда от единайсети номер нататък цялата крайречна страна изглеждаше по този начин. Веднага след настъпването на Размразяването сградите с изглед към Ангара бяха послужили за военни укрепления по време на първите, най-страшни боеве за контрола над Иркутск.

Домът на семейство Велицки излъчваше през празните си прозорци мастилена тъмнина. Поне фасадата беше непокътната. Половината врата се поклащаше на едната си панта и жално поскръцваше на вятъра. Изкачих се по напуканите стълби на втория етаж. Неприятно беше да се натъкна на картината на унищожение на всичките ми спомени за светлите и топли дни, прекарани у семейство Велицки. Надясно кухнята, стаите на прислугата — влязох. Подът надигнат, паркетът овъглен, печката разбита. През вратата вляво се мерна бяло петно — някакви гъби вече бяха успели да пораснат в постоянната влага, да се разпъплят по развалините в дълги лишейни ленти. Преобърнах с пръчката дъските и щръкналите парчета мазилка. Някакви птици си бяха свили тук гнезда. Под стените имаше пласт нечистотии, вонеше на екскременти. Водата се стичаше през цепнатините и пукнатините в тавана. Третият етаж. Всичко разграбено, а което не са успели да изнесат — потрошили и запалили. Бюфетите в салона, големият стоящ часовник, шкафовете от орехово дърво — останали бяха само отломки и въглени. Там, където в неделните обедни часове пан Войслав играеше на шезлонга с децата, сега има мръсна локва, а в нея плува недоизгризаният труп на врана. Под изкривения прозорец се въргалят гилзи. Завъртях се на място и погледнах с едното си око към дъждовната нощ, а с другото — към несъществуващото минало. Ето тук — салонът, там — трапезарията; ето там — кабинетът на пан Велицки. Тичаха деца, миришеше на оризова кутия и горчив чай, биеше часовникът, старата пани Велицка мърмореше молитва, в печката бумтеше огън. Да, не, да, не. Пръскаше студен дъжд, изгнилите останки на еснафския уют хрущяха под ботушите. Там, където пани Халина Велицка посядаше в креслото с гергеф и бродерия, сега зееше дупка с неравни краища: в нея се беше сринал целият комин, когато беше поддала носещата стена. Преминавах от врата към врата. В спалнята на Велицки — изгорялата рамка на съпружеското легло. В моята спалня — останки след огромен огън. Порових с тмечометъра в смесицата от кал и пепел. Какво ли не бяха горили тук, дори порцелан, картини и огледала бяха хвърляли в огъня. Краят на пръчката докосна счупената фигурка на индийски слон, тя се претърколи през ръба и падна в черната дупка. Разбрах какво търся, подгонен от нервна меланхолия, и се боя да открия: техните останки, някакви следи от страшния край на Велицки, материални доказателства. Ако бяха разполагали с време да си тръгнат спокойно, сигурно щяха да отнесат със себе си повече неща. Част от книгите в библиотеката бе успяла да се спаси от огъня; после бяха изгнили, мухлясали и се бяха разпаднали, изоставени на лошото време и палещото слънце. Все още можеха да се разчетат няколко заглавни страници. „Стас и Нели“. „101 развлечения за компания“. „Замръзналият“. „Самаркандски дневник“. В ъгъла — поредното трупче. Мушнах с пръчката. Не, просто плюш и подгизнали парцалки от детско мече. Някой беше разпорил коремчето на Пан Чепчей и така беше захвърлил съсипаната играчка. Какво, нима бяха търсили богатствата на Велицки в мечето на Михаша? Пан Войслав не им ги беше дал с добро? Ако не го бяха обесили пръв, заедно с най-изтъкнатите иркутски буржоа веднага след настъпването на Размразяването. Не бях обърнал внимание дали по фенерите на „Цветиста“ висят някакви трупове. Отидох до източния прозорец.

Тъкмо навреме, за да стана свидетел на поредния акт на вихрещата се с пълна сила революция. Трима въоръжени юноши се бяха прицелили в четвърти, който вероятно принадлежеше към друга политическа правда. Това се случваше от другата страна на улицата, така че виждах само гърбовете им. Тримата тъкмо връзваха ръцете на жертвата. Въжето вече беше прехвърлено през фенера — техниката на обесване беше идеално разработена, на единия край на въжето връзваха камък и го прехвърляха през напречната греда на стълба. Жертвата беше готова; първоначално крещеше нещо на тримата, но те му запушиха устата с топка кал.

Нахлузват примката на шията му, двама хващат другия край на въжето, само чакат знак да дръпнат…

От дъжда изскочи конен отряд, само четирима конници, но те бяха достатъчни: стъпкаха с копитата онзи, който държеше под прицел обречения, застреляха единия при въжето, другия притиснаха към стената. Колко бързо се завърта на сто и осемдесет градуса Правдата в размразения поток на Историята! Бившата жертва, освободена от въжетата, сега хвана третия си мъчител и повлече дърпащия се юноша към фенера. Примката вече беше готова — свободния край на въжето привърза към седлото на единия конник — оставаше само да пришпори коня — аз се наведох през прозореца по същата причина, която привлича дори случайни зрители към местата за екзекуция — плюещият кал спасен юноша вече нанизваше примката на шията на своя палач…

Под краката ми изтрещя дъска, посипаха се тухли и аз се сринах на първия етаж.

Когато се съвзех от шока и се надигнах на колене, с болки в цялото тяло, и започнах да се опипвам за счупени кости, те стояха около мен с насочени карабини. Вдигнах ръце във въздуха. Само да успея да се изправя на крака, да уловя погледите им, та аз нямам никакво оръжие или компрометиращи документи…

Но първо, на всякий случай, ме пребиха от бой, докато не изпаднах в безсъзнание.

Подпухна второто ми око, единственото, с което поне успявах да видя нещо, но аз не го усещах, погълнат от равномерно разпространилата се болка, и първата ми мисъл, след като се освестих, беше, че зрението ми повече няма да се върне, защото са ме ослепили, тъй като абсолютно нищо не виждам. И ме обзе ужасна тревога! Тревога, гняв и някаква животинска жажда за мъст — увързан като пушена шунка, започнах да се мятам по неравната повърхност, да се блъскам болезнено в мебели и стени, да крещя заплахи и проклятия. Докато не се приближи някой (чух стъпките), не ме цапардоса по тила и аз отново не изпаднах в безсъзнание.

След това вече действах по-разумно. След като дойдох на себе си, останах да си лежа тихо и само въртях глава насам-натам, като все попадах на дъски; така успях да определя особената болка в слепения ми клепач и балона с кръв, пораснал върху окото ми. Успях да го пробия на една остра треска. Почувствах стичащата се по лицето ми топла течност. След това започнах сражението с клепача: макар и с милиметър, макар и тясна цепнатина към светлината храс! в зеницата ме удари ален проблясък. Претърколих се на хълбок, за да мога от тази поза, целият облян в кръв, да огледам своя затвор.

Намирах се в дълго помещение с редица миражостъклени прозорци от едната стена, върху които в момента танцуваха единствено отраженията на вътрешни картини: отвън бе тъмната бурна нощ, чувах равномерното барабанене на дъжда и боботенето на далечни гръмотевици. Тук светеха електрически крушки, слабичко, и само една от пет, не повече, но това беше първото електрическо осветление, което виждах в Иркутск след Размразяването, дори в болницата „Света Троица“ се справяха без него.

В единия и другия край на помещението нагоре и надолу се виждаха вити зимлязни стълби и някой непрекъснато се качваше и спускаше по тях, предимно въоръжени мъже с червено-черни превръзки на ръкавите. Опитах се да си припомня цветовия код на революцията, както ми го бяха обяснили щатските. Зелено и бяло — това са СЩС, червеното — ленинистите, черно и бяло — националдемократи, а черно с червено — може би комунистите на Троцки?

Не бях единственият им пленник тук. Вдясно от мен, до стената лежаха трима нещастници в още по-окаяно състояние и от мен, защото ръцете им бяха вързани зад гърба, а на главите им бяха нахлузени чували. Всъщност някъде след четвърт час пристигнаха неколцина здравеняци с берданки и извлякоха тези тримата за краката, вероятно за скоростна екзекуция. Потреперих.

Вляво от мен имаше клетка за животни, в която лежеше гол труп, жестоко пребит, целият в рани, струпеи и синини, с отрязано ляво стъпало и откъснати пръсти. Значит, в началото ми се стори, че е труп, но в един момент той се размърда, обърна се в клетката си към мен, намигна с окървавеното си око… И веднага ме втресе от изненада и неволно отвращение, което изобщо не можех да разбера, защото отвратителен в тази страшна човешка останка беше точно животът; със смъртта все някак щях да се примиря. Човекът в клетката забеляза, че го виждам, и ми се усмихна беззъбо, разкривайки обезобразените си венци. На високото му, изпъкнало чело имаше четири белега като от нокти на хищник. Кичур сиви косми беше залепнал под разбития му нос. Като дишаше, той свистеше през странните дупки на лицето си. От ухото му изтичаше безцветна гной.

— Привет в чистилището — изхриптя към мен през прътите; закашля се, захърка, после се захили още по-глупаво и едва тогава, в краткия проблясък на тмеч, аз разпознах осакатения мъченик: Франчишек Маркович Уряш.

Познаваме се от Сандъка, казвам му, виждал съм се с Ваше Благородие по официални въпроси, что случилос? А той: хри-хри-хри — та това е смехът на Уряш, та той се смее, и тогава разбрах второ нещо: Франчишек Маркович сашол с ума.

Колко време го бяха държали в това ужасно заточение? Като го подпитвах внимателно, думичка по думичка, узнах нещастната му история: хванали го веднага след Размразяването, но това изобщо не били троцкистите, а леденисти-монархисти, които тогава все още били сила в Иркутск; на първо място искали да накажат граф Шулц заради непростимата измяна срещу Йево Императорское Величество, а господин Уряш им вършел работа като първи съучастник на генерал-губернатора, от когото да измъкнат чрез всякакви способи тайната на скривалището на предателя. Работата е там, че след като леденистите не видели със собствените си очи графския труп и не вярвали на съобщенията за смъртта му, те решили да измъчват бедния Франчишек, докато той не им издаде тайната. Само че Франчишек не знаел никаква тайна. Граф Шулц-Зимовний вече не бил между живите. Беше настъпило Размразяването, сплетните бяха едновременно и слухове, и истина. Повтарял им го, но по никакъв начин не можел да ги убеди. Ако действително знаел нещо, щял да им го признае още първия ден. А така — седмици наред го измъчвали. И тогава той започнал да си губи ума. Ясно, че ми го каза точно с тези думи, но историята беше ясна: измъчвали го не до точката на Истината, а до точката на пълно размразяване. И той полудял. След това го продали на ленинистите.

Първоначално те смятали да го използват за демонстративен процес на народна справедливост, само че бързо разбрали, че процесът само ще стане за посмешище, като се има предвид видът и състоянието на обвиняемия. Но и просто да го убият, без никаква изгода и без политическо решение — това също не направили. Така че го държали в някакво студено мазе, хранили го с разни червеи и помии, докато фронтовете на уличната революция не се преместили и кварталът не бил зает от троцкистите. Попаднал в техните ръце, господин Уряш бил подложен на нови страдания, но сред самите троцкисти нямало съгласие относно политическия път на Сибир, затова редовно избухвали сблъсъци между различни конспиративни и вътрешноконспиративни групички, всяка от които се позовавала на учението на Лев Давидович Бронщайн. Така че когато едните вече влачели господин Уряш към фенера, изскачала друга каманда и им казвала, не, ще продадем живота на губернаторския доносник в полза на Революцията! И ето как стигнал до тази животинска клетка, където го заклещили като някакво зверче — вълкодав ли, или ловно псе — и седмици наред го държали застанал на четири крака. А междувременно троцкистите преговаряли с Победоносцев, за да им даде още един влак, за безопасен трансфер до Томск или за някакви енергийни концесии. Само че Победоносцев очевидно изобщо не ценял живота на Франчишек Маркович. Господин Уряш се озъби с кучешка гордост. Никога не ме е ценял, хри-хри. А сега ме държат тук на задушно, щом гладът стъпи на гърлото на Революцията, ще ме изядат, хри-хри-хри.

И докато двамата с превърнатия в животно губернаторски чиновник си разменяхме шепот и безумни смешки, към нас, под стената, се приближи един от троцкистите, облечен с кожено, фасонно яке, с три дупки от куршуми на гърдите, вдигнал нафтова лампа над главата си. Замълчах, щом зърнах движението на сенките по дървените повърхности. Мъжът се спря, заклати се напред-назад на токовете на казашките си ботуши с лъскави високи кончови, наведе се и поднесе към лицето ми мътното стъкло на запалената лампа. Дръпнах се назад. Той ме хвана за пешовете на сакото, с едно дръпване ме изправи до седнало положение и започна да обискира джобовете ми. Портфейлът ми бяха прибрали още преди това. Но този боец беше по-педантичен. Освен това периодично ми надничаше в окото; останах със странното впечатление, че познавам отнякъде този чернокос млад мъж с грубо лице, замръзнало под сърдитите бръчки, с пищни мустаци, скриващи устните и отрудени, покрити с мазоли ръце. Той? Той? Не е той. Намери увитата в брезент папка с рисунката на госпожица Елена, взе я, отвори, поднесе лампата над листа, усмихна се в циганската си четина. Напразно протестирах — той ме удари силно, без дори да си свива пръстите в юмрук. Само кожата под сляпото око се цепна като разрязана. Когато си тръгваше, под светлината на лампата забелязах на безименния му пръст ярка звезда: пръстен с голям диамант, облян в кръв. Който с лекота разпознах по студения си спомен — той? той! — диамантът на Великите Моголи, който принадлежеше на пан Войслав Велицки.

Подът затрепери и вибрацията премина по цялата сграда, стъклата на прозорците зазвъняха: минаваше влак. Държаха ни някъде недалеч от линията — нали под контрола на троцкистите се намираше Инокентиевский пасьолак и всичките работнически населени места на юг от Гара Муравьов? Лежах, затиснат от още по-мрачни мисли. Всички са убили, сега ще убият и мен. Специалиста по напразно хабене на алгоритмично изчислени планове! На масата пред мен лежеше Историята, но не, аз трябваше да се завра в най-дълбоката ентропия! По бузата ми като охлюв пропълзя топла струйка, която ужасно раздразни нервите по кожата; изтърках лицето си в дъската. Болка, болка, болка. Уряш ме гледаше с безумен поглед. Глупак, шепнеше той, глупак, всичките са глупаци. Сматри как танцуват, как със злато в очите си светят, как се прозяват под кристалите, с красавици, с ордени се пъчат един пред друг. Къде са сега князете, генералите, адмиралите? Къде са? В чистилището!

Наистина, къде бяха? Попитах озверилия се комисар за княз Блуцки. Нали той беше в началото с царските сили в Александровск, а после, след сключването на онзи странен договор с Победоносцев и граф Шулц-Зимовний, беше отстъпил към Об. Нима императорът не му беше дал някакви заповеди след Размразяването? На което Франчишек Маркович започна да клати клетката и да удря по прътите и в неочакван пристъп на истерия. Хри! Хри! Хри! Княз Блуцки! Собствената му съпруга искаше да го отрови! Това беше леденисткият договор с Победоносцев, това беше и силата на граф Зимовний на сибирския трон: Лед! Лед! Само че всичко се разтопи, напука се. И сега ще ме изядат. Хри!

Затворих окото си. Той вече беше напълно размразен, паметта му изтичаше от ушите. Може и да беше така, а може и да беше другояче. Опипах с непослушни пръсти възлите — не, няма да успея да ги развържа. Напрегнах мускулите си. Няма да ги разкъсам. Всяка минута наблизо преминаваше някой, ако не да прекоси помещението, то да се спусне по стълбите наляво или надясно; така нямаше да може да се избяга. Поне да знаех накъде гледат тези високи прозорци… Миражостъклото не се разбива толкова лесно, но може пък да успея да избия прозореца с все рамката и да изскоча навън — само че ако това е трети или четвърти етаж и до земята има цяла пропаст? Ще си счупя врата. А може и да не го счупя. Може да се озова върху някоя купчина въглища или върху навес, или пък да скоча върху някой спрял наблизо вагон. Отворих окото си. Да скоча внезапно, да се засиля, десет крачки, бум, черния прозорец. Как е така? Ще успея ли? Няма ли да успея? Ще оцелея ли? Или няма? Да скоча ли? Или да не скоча? Преди да дойдат и да ме повлекат към фенера или, което е по-лошо, да ме затворят в клетка и да ме докарат до лудост. Прехапах си езика. Истина или лъжа? Истина или лъжа?

Дойдоха, преди да успея да замръзна докрай във всичко това. Онзи, с холандския диамант, и още двама здравеняци — изправиха ме на крака, разрязаха въжетата. Поведоха ме, без да кажат нито дума. Вървях, без да се противя, като само поглеждах изпод подпухналия клепач към близките стъкла.

Не стигнахме до стълбата. Вкараха ме в някаква затрупана с ненужни вещи канторка, квадратна кутийка с гола крушка, грееща с жълта светлина, без нито един стол или табуретка, но пък с три маси, затрупани с вестници, обяви, салфетки, зачетени книги. Веднага забелязах с пасивно отчаяние, че на стената нямаше прозорец. Затова пък висеше огромен плакат, който показваше мускулест Работник със запретнати ръкави, който тъпче уличния плъх-Монархия, и всичко това на фона на куполи-близнаци и кули-скелети. Дори шрифтът беше идентичен с агитациите по време на войната с Япония. Абщенародная Ревалюция. И много сиво, което символизираше червения цвят.

Маладецът с диаманта ми тикна в ръката тежка телефонна слушалка, след което излезе и затръшна след себе си тясната врата. Гледах изумено. Тук имаха телефон! Който, очевидно, даже работеше. След Размразяването бяха успели да опънат кабели — но докъде? Едва ли извън града.

Притиснах студения метал към пулсиращото ми от болка полу-ухо.

Ииииииуууууу, ви-ииииииии, уииииииии… Лиииии-ииии-ск! Крррр.

По кабела духаше електрически вятър. Оставих слушалката, прокраднах се до вратата — стоят на прага, разговарят. Какво да правя? Ситуация без ясно решение — всички променливи са затворени в квадратни скоби. Трябва една по една да се проверяват всички комбинации.

Седнах на затрупаната с хартии маса, тя силно изпука. Нещо се изкашля в телефона. Преброих до десет и отново вдигнах слушалката.

Кли-иииииууууу! Уууууйзззззз! Крхрр, тртртр, кркккк. Тштк!

Преглътнах слюнката си.

— Александър Александрович?

Крхррррр.

— Венедикт Филипович.

Уиуиуиииииииииииииии…

О, Лед! Стиснах изкълчените си пръсти, изгърбих кривия си гръб. C, следователно D, следователно E. В „Света Троица“ се бях представил с истинската си фамилия. Победоносцев държи нож над Транссиб, както, вероятно, и над градската електростанция, кой знае какво още е успял да зареди с динамит. Всички са длъжни да говорят с него. Има шпиони там, тук и навсякъде; винаги е имал. И сигурно пръв е научил новината за Дружеството за Историческа индустрия Герославски, Поченгло и Фишенщайн. Сега е чул, че Герославски е у ленинистите. После научава за пленника на троцкистите, заловен на улица „Цветиста“. Нарежда проверка намират портрета на Елена.

Ще се пазари. Какво иска? Царство на Тъмнината?

Изплюх в ъгъла червена храчка.

— Как са сънищата, Александър Александрович? И какво ви е навредил Иркутск сега?

Той дълго мълча.

— Забравете всичко — отвърна най-накрая. — Вашият Поченгло… Там слуша ли още някой?

— Не. Не знам. До мен няма никой.

— Наредих да останем насаме… Ще им дам двайсет и четири часа от Благовещенск до Об, ще ви пропуснат свободно. А когато щатските заемат Иркутск, ще ми осигурите свободен преход под знамето на Сибирските щати.

— Докъде?

— Докъдето и да е.

— Условие. Ще получим карта с всичките заряди.

— Сам себе си няма да взривя.

Но след това, след това.

— Едва на границата.

— На границата. D’accord. Замръзна.

— Замръзна, дай, Боже, да замръзне.

Въздъхнах.

— И какво, край?

Кхърр.

— Александър Александрович?

Ииииийуууууу, ви-иииииии, уиииииуууууу…

— Александър Александрович, ами вашето Царство на Тъмнината? Вече не искате да ставате свидетел на триумфалното завръщане на Леда? Какво се случи с вашите мечти, с великите видения, за които ми разказвахте като приятел на приятеля? Та нали трябваше да седя до вас. Всичко се обърна с главата надолу. А?

Уиииуииииуиииииии…

— Александър Александрович? — Не, тук нещо не се връзва. Ясно, че при нас вече е Лято, вече не мога с абсолютна сигурност да изчисля характера на човек, особено пък на такъв, като Победоносцев. Но въпреки това… Може ли да се пречупи алгоритмиката на душата до такава степен? Та това не може да се събере! Не може да се изчисли! — Какво се случи там? Кажете ми. Още преди Размразяването. Чувам, че сте се договаряли с княгиня Блуцка-Осей да отровите самия княз. Що за правда?

Крхрррр.

— Гаспадин Йерославски…

— Ама кажете, де, кажете!

— Нали знаете, че Негово княжеско височество беше против вас от самото начало. Дочух, че е било така още от времето на пътуването ви с Експреса. И като стана дума…

— Хусарят изпратил срещу мен своите.

— И първото му голямо раздразнение било, че тогава сте убили човек, който му е бил нужен. Но княгинята, княгинята и… и аз… ние… преди всичко ние искахме да защитим Леда, да защитим лютите. И вас, гаспадин Йерославски. А князът, тоест, императорът…

— Тогава сте пратили онази армия от брадати срещу Тесла!

— Ама вижте сега! Не се ли оказах прав? Та вие трябва да ми благодарите. А това, че толкова се стараете за гръмотевичния доктор — това вече е извън всякаква логика, та вие се намирате на противоположни идейни полюси, той разбива Леда, а вие искате да строите от Леда аполитея — от двете страни на фронта се сражавате — къде е тук логиката?

— Колко пъти да ви казвам, гаспадин Победоносцев? Той ми е приятел!

— Les amis de mes amis sont mes ennemis — mais c’est absurde!^[1] Господи, защо не наредих да го премахнат още преди, докато можех! А сега той се хвали във всички световни вестници: „Човекът, който разби Леда“! Quelle bouffon!^[2]

— И въпреки това вие сте били посредник между граф Шулц и княз Блуцки.

— Ах, изобщо не беше така. Князът вече се готвеше за генерално настъпление, договорихме се княгинята да му поднесе отровен чай, аз изпратих господин Зел с мълниеносно действаща химия, но пазачите го хванаха; не знам дали е проговорил той, но по-вероятно се е разприказвала графинята. Представете си какъв смут се е завихрил в главата на стария княз! Той бързо изпрати съпругата си в някакво заведение с ограничен достъп за нервноболни, а по следите на Сина на Мраз пуснах специалните следотърсачи на Гейст, княгинята му напълни главата с приказки за победата на Леда и за поляците Герославски…! Само че Негово Княжеско Височество вече съвсем беше изгубил интерес към Сибир и военните или политически проблеми. А след това Тесла избяга от граф Шулц и всичко приключи.

— И тогава вие открито се съюзихте с графа и Сибир обяви независимост.

— А какво да правим? Без Леда…

— Вие умирате.

Потърках със слушалката раната на слепоочието си. Охраненият Работник от плаката ме гледаше с ясни очи, стиснал карабината с пръсти-кренвирши, хлебното му личице наведено над якичката на бялата риза. Работата беше там, че всички тук не може да не очакваха избухването на Революция. Ако не друго, Размразяването ги беше освободило от дотогава замръзналата История. Шулц беше успял да изведе цялото си семейство. Победоносцев тайно беше минирал стотици версти от железопътната линия. И какво, и сега…

Но за какво му е, всъщност, на председателя на съвета на директорите на Сибирхожето да минира Транссиб? Това щеше да е идеален аргумент в преговорите на граф Шулц-Зимовний с царя, защото откъсването на Петербург от тихоокеанските пристанища на Империята е най-голямата заплаха за Николай — но тогава какво общо има тук Победоносцев…?

И тъй като само Ледът го задържаше сред живите при тази смъртоносна при всички други обстоятелства болест — как изобщо бе живял през всичките тези години след Размразяването? Как?

Какви ги върши там, на върха на своята кула, издигаща се насред града, завладяна от бойците на партии, които са еднакво враждебно настроени към него, и ден след ден получава от тях нещо чрез шантаж?

Присвих насиненото си око. Стоя на перона на Старата Зима, наоколо е бяло, всеки може да бъде такъв, в какъвто се е превърнал, преминавайки от измамата в истината, от Лятото в Страната на Лютите, а аз най-вече трябва да си правя изводи от онова, което не съществува — от онова, което не съществува — не съществува — никога не е съществувало…

Ииииуууууу, ви-иииииииий, уиииииийуу… Лииии-ииии-ииииск!

— Господин графе, защо не откупите верния си Франчишек Маркович?

Крхххррр! Крхххррр! Крхххррр!

— А за какво му е на Победоносцев слугата на генерал-губернатора…

— Той тук адски мъки изтърпява.

Уииииуиииииии…

— Знам.

Но не рискува, това вече ще събуди подозрения. За какво му е на Победоносцев слугата на генерал-губернатора?

Пък и няма да си признае на глас. Кой знае кой подслушва?

Но с кого всъщност разговарям? С електрическия вятър, със звуковата вълна, която се процежда по кабела, с металическия вой, модулиран в скритите тръби. Онова, което не виждам, което не усещам на допир — то не съществува. Миналото, бъдещето — празнота. Наистина ли бях стоял лице в лице с Александър Александрович Победоносцев? Наистина ли бях разговарял с такъв единосъществуващ човек?

Притиснах чело към студения бакелит. Лед! Лед!

Може пък наистина да е умрял веднага след Размразяването, може би така се е случило. Бягайки от убийствената чернота, къде би отишъл Шулц, ако не в поднебесното скривалище на своя съюзник срещу размразенците? И ето, като по чудо, в нощта на революцията той се добира до кулата на Сибирхожето, а там — кой? Трупът на Победоносцев, замразен на хидравличния трон? Може и така да е станало, може.

Та нали никой не е виждал лицето му, никой не е чувал истинския му глас. След смъртта на ангела му — колко хора, освен верните му слуги-буряти, са имали свободен достъп до него? Кое би било по-просто от това да заемеш мястото на пресния труп?

Дали е станало така? Не, вероятно не. Та нали някой е трябвало да говори през зимлязните тръби, жива ръка е трябвало да натиска стържещите лостове, за да даде заповед и да пусне графа в просмукания с тмеч връх, пред трона на мрака. Шулц отишъл, изправил се, поискал убежище и… Победоносцев му отказал? Пожелал да го хвърли на тълпите, за да го разкъсат? Скарали са се, графът се промъкнал в автомата, стигнал до тялото — може и така да е станало — протегнал ръка към него, и какво? Убил го? Убил. За да се скрие след това под маската на Невидимия, под маската на името.

И оттогава вече не Победоносцев говори с гласа на Победоносцев, не Победоносцев управлява чрез зимлязото на Победоносцев. Та кой би направил разлика? Лицето никой не е виждал. Никой не е изчислявал характера.

Но всъщност никой не е виждал лицето на Александър Александрович от момента на пристигането му в Иркутск!

Къде да се задържи подозрението, на какво да се опре границата? (Лед! Лед!) Когато губим мярката за истина — какво решава? Каквото и да е.

В края на краищата…

— А Победоносцев изобщо съществувал ли е?

— Какво?

— Съществувал ли е. — Прокашлях се. — Такъв човек: началникът на Сибирхожето. Та вие, в края на краищата, би трябвало да сте видели тленните му останки.

— Ама нали…!

— Не са можели да бъдат разпознати, да.

Заобиколих масата в посока към стената, доколкото позволяваше кабелът на апарата. Нараненото ми тяло, потрошено от всички страни, се обливаше в болка при всяка крачка. Но това е добре, това са атрибутите на ентропията: невъзможно е да се изчисли — трябва да се гадае. Повече движения, повече болка, по-голям безпорядък в мозъчната материя.

Шулц/Победоносцев се разкашля.

— Мислите, че…

— Застъпили сте го гладко и никой не е забелязал подмяната, нали? Какво, докато беше жив, виждали ли сте го със собствените си очи?

Иииийуууу, виииииий, уиииииииийууу…

— Виждали ли са се някога открито: Победоносцев и граф Шулц. Това питам.

— В Санкт Петербург, преди години, на една вечеря при премиера Струве.

— А тук, в Иркутск!

— Според онова, което Распутин и подобните му разправяха в двореца… има такава вяра, такава надежда… много хора пристигнаха в Страната на Лютите със смъртоносна болест. Има и такива, по-срамни обстоятелства, заради които човек бяга от близките си, оттегля се в сенките, изтрива се. Нали разбирате.

— Същото беше и при мен по време на пътуването с влака от Лятото… — Ударих с ръка по масата, хартиите паднаха, зазвъняха металните чаркове на телефона. Болката потече в свежа струя през тялото ми. — Трябваше да се досетя! Този modus operandi беше твърде очеваден! Още повече под Леда: кое разкрива по-добре най-голямата истина за теб от лъжата, която произлиза от теб самия? Така разкриваш всичко за себе си пред света. Та той открито ми призна, че е изпратил на Тесла агент, който се представя за фламандски журналист. Такава беше истината! Такива са откровените методи на действие на Победоносцев! Това е най-правдивата лъжа.

… Той е пристигнал смъртно болен и бързо е умрял, а може и да са му помогнали за това. Тъй като вече се е криел от света, светът така и не узна за това. Дали бяха наели човек, който да седи зад тръбите и пневматиката в кулата и да предава заповедите им с модулиран глас? Или сами са се редували да играят тази роля, през ден, през седмица?

— Кой?

— Сибирское Холад-Железапрамишленое Таваришчество! Директорите от съвета! — Притиснах слушалката към ухото си, челото — към дъската, подпухналото око — към един студен гвоздей. Слепец, забил главата си в стената, таран на умствената тъпота срещу тъпотата на материята. Ето защо се проваляха дедуктивните ми размишления, които водеха от агента-убиец към Победоносцев: нямаше никаква единоправда на характера, която да стои зад подобни заповеди. Обсъдили са го, гласували са го, направили са изчисленията, реализирали са го заради необходимостта да спасят зимлязните си богатства, процент и процент, рубла и рубла, пакет акции и пакет акции.

— Градът на Леда от самото начало е бил управляван от парите! Натрупвани са били директно от Леда и от зимлязото, от колебанията в харбинските курсове и геоложките войни по Пътищата на Мамутите! Не някой си човек, а Необходимостта — не думата на царя, когото са слушали дотолкова, доколкото са били длъжни — и не Александър Александрович Победоносцев. Който не е съществувал, не е съществувал, не е съществувал!

Иииии-ииллл-иии-ии-ииск…

Крхррр.

— Но… уиии… вие говорите… лииизг!… за това… Царство на Тъмнината… иииии… и вашето приятелство в проекта за бъдещия свят на Леда… който… ви-иииий… скоро няма… изг!… Така че кой? Съветът на директорите? Те са гласували за тези съновидения? Прехвърляли са си акции от заплануваното приятелство?

Наистина, кой е сънувал, кой е мечтал? Щом не е съществувал — чия правда е представял в тези измами? Каква тайна на колективната душа бе разкрил в страстната си проповед за Царството на Тъмнината, която прочете иззад лъчесенките и тъмлината, иззад стоманения грохот — той, обикновен образ от скреж, разраснал се между директорите на Сибирхожето, той, Човекът, Който Не е Съществувал?

Какво сънува Сибирхожето? За какво мечтаят борсовите компании и милиардните корпорации? Какви ледени кошмари задвижват бюрократичните души в акционерните дружества, в Sociétés Anonymes и Aktiengeselhchaften?

Тогава, в зимлязната кула, аз бях разговарял със същество без тяло и мозък и дори не с механично творение, не с машинен разум, с някакъв калкулатор на Лайбниц, който се задвижва от зъбчати колелца и ремъчни предавки; съюз и приятелство ми бе предлагал някой друг, нещо съвсем различно… Така, както ние сме деца на материята и разцъфтяваме от нея нагоре, към света на идеите, така и то се беше родило сред идеите и оттам, плахо, се протягаше към материята. Дете на Историята, то се придвижва по градиентите на историческата необходимост със същата лекота, с която преминаваме от стая в стая в тухлена къща.

За свой глашатай и единствен повереник си намира — кого? Кастрирания Ангел, човека, който буквално е отделен от тялото, отлепен от материята. А за приятел си търси — кого? Математика, Алгоритмика на Идеите, несъществуващия Бенедикт Герославски.

И, естествено, е израснало върху хранителната среда на парите… Други израстват върху чистата политика, върху войната, трети — върху природните науки. Организми, изградени от идеи, наместо от белтъци. И засега за тях няма имена, няма език.

— Какво пък, сега няма да стигнем до истината. Размрази се.

Крхр, тртртр, кх-каар! А, това вече беше смехът на Шулц/Победоносцев.

— Ах, ах, в края на краищата аз вече знам какво е в действителност: граф Шулц е мъртъв, мъртъв е!

И продължава да се смее.

Няма да науча истината. Може би Шулц лъже Победоносцев, а може би Победоносцев мами Шулц. Може да е така, а може да е иначе. Или е така и така.

Лято.

Удрям чело в стената. Иииииууууу. Отвън дъждът бие по металните листа, по дървото. Отварям око. Набъбналият от квас Революционер напряга мускули.

Издишвам.

Но какво значение има всичко това…? Само да дочакаме Леда. И тогава ще има истина и лъжа, битие и небитие, Единица и Нула.

— Давам ви думата си. А сега им кажете да ме пуснат.

— … уиуиииии… винаги… вюииииизззз… дума… изззз!… на Йерославски…

Оставих слушалката до апарата, почуках на вратата. Грубиянинът с диаманта ми хвърли касапски поглед и прекрачи прага, без да каже нито дума. Известно време слуша виещия в слушалката глас. После отиде при началниците си, като ме остави с другите двама пазачи. Чаках търпеливо.

Появи се възрастен троцкист, очевидно току-що събуден от сън, със замаян поглед. Изглежда, не беше твърде запознат със случващото се: първо поговори с диамантения, след това дълго разговаря с Шулц/Победоносцев. Накрая затвори слушалката и отпрати с махване на ръката бойците от кантората. Изпъна омачканото си сако, запали цигара… Примигнах, за да фокусирам върху зеницата си размазания му образ. Той ме поглеждаше, покашляше в шепата си. Нещо започна да ми замръзва в окото и главата — карти, папагал, АГГ, не, този беше плешив като коляно.

Прокашлях се.

— Вие бяхте редактор на „Иркутские Новости“.

Той ме почерпи с цигара, поднесе запалена клечка. Дръпнах си. Той присвиваше очи, заслепен от жълтата крушка.

— Вероятно трябва да ви задържа за преговори с Поченгло, гаспадин Йерославски…

— Впечатляваща търговия с живи товари води сега Лев Давидович. Може веднага да ме окачите на фенера.

— Ех, поляци. — Той тръсна пепел в шепата си. — Не е нужно да ми размахвате пред очите имена, Троцки неведнъж е нощувал у нас, включен съм в Списъка на Четиристотинте.

— Заговор на елита! — Усмихнах се с окървавените си устни. — Как да се създаде пролетарска република в страна без пролетариат? Ами да, еврейската интелигенция, която е най-добра за пролетариата, не е пролетариат. Откъде го знае? От историческите изчисления. Но ако някой се хване с Математиката на Историята не като хладнокръвен, безстрастен учен, съсредоточен единствено върху числата и вътрешната красота на алгоритмиката, а като мисионер, сектант, заслепен от своята свещена единоправда, който възприема всичко единствено през нейната призма и се изправя на правдобой срещу целия свят — той никога няма да получи добър резултат. Тънкокожите студентчета ги заболяло от страданията на обикновения човек и тръгнали да покръстват Русия в новата Марксова религия. Хуманистични изчисления! — изсумтях аз. — Ето, сега си имате народна справедливост и нов ред в света: глад, терор, трупове по улиците и хора в животински клетки, където ги държат като зверове.

Редакторът-троцкист се протегна в опит да отърси голямата умора от тялото и ума си.

— Нямам нерви да се разправям с вас… — Той приседна на масата, но така щеше да гледа отдолу нагоре; усети се и се изправи. — Та вие сте интелигентен, образован човек. Четох вашата статия и трябва да ви кажа, че самата идея е правилна. Точно в това е разковничето, да се съгласува светът с идеите. Ако Победоносцев не беше минирал Транссиб, ако болшевиките не бяха нарушили революционното примирие, ако не бяха японските блокади или китайската война, ако не беше насоченият срещу Япония Тихоокеански пакт на самодържеца с американците, ако не бяха непрекъснатите епидемии в града… Ето, кал, каша, бардак, безпорядък. Самият околен свят не ни позволява да реализираме идеите си!

— И само защото започнахте не откъдето трябва: първоначално трябва да поставите целия свят под властта на идеите и едва след това да се захващате с инженерството на историческия процес.

— За първата поръчка ще се обърнем към вашето Дружество — изплю с кисел сарказъм посърналият редактор и с това разговорът приключи, защото се върна диамантеният боец с моите вещи. Върнаха ми палтото, пръчката, портфейла, папката с рисунката на госпожица Елена и дори кутийката с овлажнели хартиени цигарени гилзи.

Редакторът улови кривия ми поглед, насочен към проблясващия върху ръката на младежа пръстен и изведнъж, както беше сънен и изморен, избухна в гняв и засипа младия човек с такава лавина от проклятия, оскърбления, смъртоносни заплахи и ругатни, че младежът веднага застина пред него, насред кантората, в стойка мирно — ръцете, изпънати по шевовете, очите, забити в тавана — и покорно зачака присъдата на чиновника. Спомних си официалните викове на комисар Шембух. Грубостта на подобни крепостнически, наполовина робски отношения още дълго няма да напусне руските хора, независимо какъв път ще поеме Историята. Точно тази каша проваля идейните проекти, когато те се градят върху ентропията. Ще настъпи Царството Небесно на Филимон Романович Зейцов и руските ангели ще започнат да се налагат по мутрите и да плюят по курвенските синове според небесните си рангове, от горе на долу, натряскани с топла водка, зачервени и запотени под снежнобелите пера.

Накрая редакторът смъкна пръстена от пръста на боеца и изблъска троцкиста от кантората.

— От кого го е откраднал? — попитах, докато закопчавах палтото си, избърсвах с ръкав кръвта от лицето си и предпазливо опипвах насиненото око.

Той само повдигна рамене.

— Шивачи, обущари, боклукчии — изхриптя, — това е тяхното разбиране за народна справедливост: да вземат от богатия. И защо да се изненадваме на безпросветността у бедните? Е, хайде, тръгвайте, тръгвайте, трябва да ви изпратим, за да не си търси после Победоносцев поводи. Къде искате да отидете?

— В Градската болница.

Оставиха ме на границата на района, който се намираше под контрола на националдемократите, зад „Байкалска“, до старото речно пристанище, точно на запад от Инокентиевско. Междувременно започна да вали още по-силно, облаци покриха плътно нощното небе над Иркутск, така че формата на града напълно се размаза в сенки, по-плътни от сенките: абсолютно петно от мрак, размазана рисунка; чернота, разлята в маслено ни това — ни онова. Само това можех да видя с полузатвореното ми от отока око, заливано от дъжда и розовите секреции: как всичко плава, как едно очертание прелива в друго, дори още по-зле, как се разливат всички линии. Не носех миражостъклени очила — градът се разтваряше от само себе си.

Преминах, накуцвайки, през граничните улички, като се криех край стените. В куличките и мансардите на Градската болница светеше, единствено поради това успях да разпозная сградата. Както след пожара през 1879 година, така и след Големия пожар през 1910 година в Иркутск са били привлечени много млади архитекти, увлечени по световните модни течения, за да променят облика на байкалската метрополия. А с началото на епохата на Леда възникват допълнителни обстоятелства: зимлязната технология и осигуряването на безопасност заради лютите; само че реставрацията се е извършвала много бързо, за да могат тези обстоятелства да се отразят добре върху облика на центъра. Но ето че Градската болница е била доизграждана с двугодишно закъснение заради скандали, свързани със злоупотреби със средства; в крайна сметка финансиране осигурява Източносибирското общество на Червения кръст и оставя болницата под ръководството на Милосърдните сестри. В това време болницата получава съвсем нов проект, така че възстановената сграда да подхожда повече на пейзажа на Зимни Николаевск: първият етаж бе повдигнат с няколко аршина върху зимлязни подпори, охладени в ажурни форми, в стените бяха вградени грамадни плоскости миражостъкло, с дузини неоготически трегери и растителни сецесионни орнаменти между прозорците, пиластрите и релефите.

Светлини горяха в източното крило; едва когато стигнах до самата сграда, видях, че неосветеното крило е потънало в размразената почва — не много, някъде около аршин, но е било достатъчно, за да се разбие многоетажната конструкция и големи панели от миражостъкло да се изкъртят от рамките. Точно както отрязват от тялото обхванатите от гангрена крайници, така и тук бяха отрязали мъртвата част на болницата от здравата. Животът и светлината обитаваха вдясно от стълбите и асансьорите.

Където обаче цареше още по-голям хаос, отколкото в „Света Троица“. Най-напред веднага, след като влязох във фоайето, попаднах на сърцераздирателна сцена: две разплакани женици се дърпаха около мръсна бохча, разтървавани на свой ред от милосърдни сестри; към разправията се присъединиха мъже и дори пламенен младеж с оръжие. Заобиколих ги отдалеч. Една сестра, която ме забеляза при регистратурата, веднага се зае да увива с чисти бинтове главата ми, да полива раните с кислородна вода или някакво друго средство за убиване на бацили; сестричката, добра душа, ми разказа, че трагедията във фоайето се е случила заради миша треска: детенцето умряло и трябва да го изгорят, за да не се разпространи заразата. Крематориумът се намирал в тъмното крило.

Извадих картона от брезентовата чанта (един-два пъти се изплъзна от подпухналите ми пръсти). Тази млада жена, а също доктор с фамилия Конешин — познава ли ги сестрата?

— Доктор Конешин оперира в седма зала.

Тя, естествено, грешеше. В седми номер (където имаше цели три зали: 7А, 7Б и 7В) не можеха да се извършват никакви операции: тези помещения се намираха вече откъм страната на разлома, вятърът вкарваше дъжда през избитите прозорци върху оборудването, струпано на купчини покрай стените. Наложи се да обиколя целия етаж с операционни. За състоянието на всеобщ хаос най-добре свидетелстваше фактът, че си вървях навсякъде свободно, просто човек от улицата, от чието палто още се стичаше вода — тук отрязан крак, там десетина легла с нещастници, стенещи мъчително, тук купчина окървавени бинтове върху изкормени вътрешности; там — трудно раждане; тук гръд и ребра, отворени широко, там — опашка от оцелели след среднощна престрелка — и никой дори не вдигна учуден поглед към мен. Сестри със заети ръце сновяха напред-назад, без да обръщат внимание на хората в коридора. Господа докторите — преброих четирима, работещи по това време тук, очевидно всички, които са успели да съберат, нощта беше кървава, военна — изискваха на висок глас различни медикаменти, вода, светлина, чисти парцали и някой, който да помогне. Сводестите витражи, разположени над вратите на помещенията, където работеха лекарите, представяха евангелски сцени, предимно на изцеляване на болни и изгонване на зли духове; на тях Исус винаги беше обърнат с гръб, различаваше се единствено по светлината на фигурата.

В зала ЗБ (витраж със стадо свине, в които се бяха вселили бесове) доктор Конешин, който оперираше белия дроб на някакъв дебелак с бинтована на топка глава, крещеше гръмко за дренаж и конци; намерих ги две зали по-нататък. Сестрата, асистираща на Конешин, ми благодари, без да изпуска от пръстите, сложени в гърдите на пациента, пулсиращата плетеница от вени. Вонеше на керосин, кръв и гнилоч, но най-вече на керосин: операционната маса беше обградена от всички страни с кадящи лампи, окачени за тавана. — Не ми закривайте, не ми закривайте — изръмжа рижият доктор, щом се приближих до масата, премествайки с език по устните си късата угарка. Обиколих залата под миражостъклените прозорци, газейки из купчините втвърдени бинтове и парцали, разрязани дрехи и изрязани части от тела. — Господин докторе — попитах, опрян на зимлязното маслинено дръвче, вградено между високите прозорци, защото от умората, болката и постоянното напрежение беше започнало да ми се вие свят, — господин докторе, къде мога да намеря госпожица Муклановичувна? — Не сега — изрева той, — не сега! Почакайте, тя помага само денем, адреса й не знам. Смяната й започва в седем. Ммм, чакайте да не вземе да ми умре този синковец!

Седнах на едно столче в ъгъла. Треската ми отмина, охладих се. Кръвта се стичаше към краката, по отпуснатите ми ръце. Пръчката изтрака о пода. Трябваше да притисна глава към стената, иначе щеше да се откъсне от шията ми и да се търкулне наляво или надясно. Превръзката на окото ми се смъкна още по-ниско, така че цялата тази сцена, озарена от медната светлина от лампите — лекарят, проблясващ с очила в сребърни телени рамки, в опръскана с органични сокове престилка, бялата сестричка и огромното тяло, разфасовано върху катафалката — виждах наполовина, на четвъртина, на една осмина. Лекарят работеше във вътрешността на дишащото тяло с движенията на готвач, който за стотен път реже моркови и цвекло: едно, две, три, подрязване, изваждане, преместване, зашиване. Общуваше със сестрата без думи, двамата извършваха над тялото ритуал със стогодишна давност, нищо ново между човека и материята. Но колко беше остарял — отслабнал, изсъхнал, беше се смалил, дори някога буйните му бакенбарди бяха изсъхнали, сега единият беше пресечен от широк, млечнобял белег; така доктор Конешин беше изгубил своята симетрия… Дръпнах превръзката над окото си.

Дойдох на себе си под бледата светлина на дъждовното утро.

Свалих превръзката.

— Колко е часът?

— Шест и петнайсет. — Доктор Конешин копаеше със скалпела в гърдите на дебелака, като постепенно освобождаваше скобите, вадеше дренажи, клещички и щипци, куки и клеми, но вършеше всичко бавно, с една ръка, а в другата държеше запалена цигара. — По закон бях длъжен да ви изхвърля, но — и така този синковец ми умря. — Той пое дълбоко дим, отметна главата си почти хоризонтално назад и го издиша към тавана. — Ех, отново млад! Почти като във фронтовите дни.

От улицата се разнесе самотен изстрел, заглушен от дъжда.

Докторът се закиска, тръсна пепел върху сърцето на трупа и ме погледна с чистия си, трезв поглед — толкова трезвен човек може да бъде само на разсъмване, след като е прекарал безсънна нощ: нервите напрегнати, кожата като пергамент, мозъкът пулсира в черепа.

— От тях ли сте? Какво искате от mademoiselle Елена?

— Всичко. — Изправих се и му протегнах ръка над операционната маса. — Бенедикт Герославски.

— Вие?! — Той ме посочи със скалпела, присви лявото си око, погледна ме над стъклата на очилата. — Йерославски. Йерославски? Йерославски. Покажете ми физиономията си! Ммм. Да, добре са ви обработили тук.

Той прехвърли скалпела в другата си ръка, избърса дясната в престилката си и стисна моята подадена ръка.

— Щяхте да лекувате Бялата чума в тихоокеанските пристанища, докторе — казах.

— Изглежда доктор Тесла я е излекувал. Бум, бум, бум. А аз заседнах в Иркутск по средата на пътя, опитвайки се да се върна в Европа с Транссибирский експрес; това не беше разумно. Хммм. — Той отново дръпна от цигарата. — Да, добре ви помня. Franchement^[3], след всичко онова често размишлявах как ще се развият вашите дела с баща ви и Историята. А сега, моля, великият Никола Тесла… Хммм. — Вглеждаше се в мен през дима. — Нима не е така? Все пак обърнахте хода на историята, подчинихте Леда. Но не като сте уговорили лютите чрез баща си, както всички очакваха, а по-рано, по време на пътуването с Транссибирския експрес. Съдбата се беше прицелила на смърт в доктор Тесла, за дълго господство на Леда, сега това е пределно ясно, а вие, нека преброя, вие упорито: първо, предотвратявате покушение от охранителя изменник, второ, връщате го към живот от мъртвите, три, разкривате навреме бомбаджията — през цялото време спасявахте Тесла от предопределената му съдба.

— Госпожица Елена ви е разказала.

— И от други съм го чувал. Когато сърбинът се появи в Макао… Хммм.

Сведох поглед.

— Да, понякога аз също оставам с такова впечатление. Че всичко най-важно се случи по време на пътуването с Транссибирския експрес.

Докторът се умълча и продължи да издишва щипещ очите дим.

Съблякох палтото си, преметнах го на ръката си. Над размития над града хоризонт, зад миражостъкления прозорец, където всичко продължаваше да плува в дъжда, пропълзяваха по-светли, по-ярки петна. Там, на запад, на юг от Уйска — сякаш гореше Глазково. Поне от тази гледна точка мокрото време сега се оказваше благословия за Града на Размразяването, тъй като ще угаси пожарите след нощта на правдобитките.

Погледът ми неволно се връщаше към вътрешността на разрязания труп. Долетяха първите мухи. В анатомическите атласи всичко това изглеждаше съвсем различно, duodenum, jejunum, ileum^[4], там това бяха почти схеми на индустриални машини: ето това е такъв детайл, онова — такъв, ето този служи за това, а онзи е прикрепен към онова. А тук сякаш някой беше разбъркал с черпак в разтворения човек някакъв бигос, еднородна кафяво-червено-жълто-виолетова каша с парчета твърдо месо в нея. Човекът е направен от кал и кал в себе си носи.

— Я покажете. — Доктор Конешин отстъпи от краката на покойника и приближавайки, протегна ръка към брадичката ми, към бузата.

Отблъснах ръката му.

— Нищо!

— Може да успеем да ги изправим… Много лоши сраствания. Кой ви е правил трепанация?

— Никой.

Той продължаваше да ме оглежда със скептичен поглед.

— Вие какво — прихнах, — все още ли се забавлявате с френология?

Конешин бавно съблече престилката си.

— Тогава, във влака, ми се сторихте един такъв…

— Какъв?

Докторът метна престилката си върху автоклава и направи празен, безсмислен жест с ръката, която държеше цигарата.

— Никакъв.

Засмях се.

— Знам.

Той ме погледна изпод вежди. Везните се наклониха към моята страна, линиите се събираха към моето око, в този момент окото ми държеше доктор Конешин като насекомо, пленено в кехлибар.

Конешин потръпна.

— Е, какво, натрупахте ли голяма житейска мъдрост?

— Житейските мъдрости ги оставям на равините и старите проститутки. Да речем, че открих няколко закона, които управляват Математиката на Характера.

— Например?

— Характерът на човека се оформя чрез изваждане.

Подозрителността му се засилваше с всяка секунда. Сега ме обхождаше в безопасна дъга, на разстояние пет крачки, като матадор бика. Ръката с димящата цигара служеше за мулета^[5]. Посинелият шкембест труп му служеше за защита.

— Mademoiselle Елена ми показа какво пишат за вас напоследък. Тук всички вестници са нахална пропаганда, лъжа върху лъжа. Но помня и директора Поченгло. Сега вие заедно правите абластническа политика, ммм?

— Не се смятам за политик, ако това питате. Това е остарял занаят.

Асиметричният доктор спря, сложил крак върху напречния прът на операционната маса. От разрязания дебелак изтичаха последните капки живот. Конешин се наведе над него към мен в опит да постигне поза на конфиденциалност, доверие, незадължителна изповед.

— Та каква ще бъде тя? — попита тихо той.

— Кое?

— Тази нова сибирска държава на директора Поченгло. Република? Някакъв институционализиран анархизъм? Съюз от народнически самоуправления? А може би комунизъм? Или Поченгло ще се обяви за неин самодържец? Кажете.

— Честно казано…

— Какво, още ли не знаете?

С ръката, върху която бях преметнал палтото си, направих широк жест, обхващащ целия разтопен град.

— И как би трябвало от само себе си да замръзне всичко това?

Вдигнах тмечометъра, завъртях го нервно, погледнах към скалата. 366 тъма. Зад миражостъклата течеше аквамаринова река.

— Ще започне сигурно с някаква демокрация — измърморих. — Дори и само за да отвлече вниманието на скъпите ни революционери от Сен-Симон^[6] et consortes^[7]. Постепенно реформираните есери и привържениците на Струве ще вземат връх. Гласуване, партии, избори — първо те ще замръзнат; междувременно ще изгуби атрактивността си политическият аскетизъм на Прудон^[8], Бакунин^[9] и Кропоткин^[10]. — Цъкнах с език. — Демокрация, да, демокрация.

Лицето на асиметричния доктор се изкриви от отвращение.

— Говорите за демокрацията така, сякаш е някаква идеология, носеща в себе си съдържание, цел, идеал; непрекъснато го чувам от тукашните горещи глави, които мечтаят да видят на гилотината Батюшка Царя. Та това е най-грешният ход! Демокрацията е празна форма, в която могат да замръзнат хиляди различни субстанции, и добри, и лоши. Точно както с ножа — тук той грабна мръсния скалпел и го размаха над трупа — сам по себе си ножът не е лош, нито добър: с него може да се среже ябълка, може да се оперира болен, но може и в някое кръчмарско сбиване да го забият под нечие сърце и да отнемат живот. Демокрацията на човекоядците ще внесе в парламентите идеята за равно разпределение на труповете. Демокрацията на милосърдните ще гласува за опрощаване на човекоядците. А демокрацията на децата — тя ще избере онова, към което я тласнат възрастните.

— Но инструментът не остава до края безразличен към целта. Онова, което правиш с ножа, не може да се направи с чук и vice versa^[11]. Сигурно има идеи, които процъфтяват по-добре в демокрацията, но има и такива, които повяхват и загиват в нея. Същото се отнася и за другите системи за управление, такива като монархията, самодържавието.

… Разбирате ли, докторе, най-първото, което трябва да се научи в практическото приложение на Алгоритмиката на Историята, това е да се четат идеите на нисшата материя. Вече разговаряхме със Зейцов за това в Експреса — бяхте ли тогава? — за модите, мелодиите, обичаите, вкусовете. Ето това какво е? — Вдигнах пред себе си окървавения, изкалян тренчкот. — Палто. Но обърнете внимание на кройката му: по-дълго ли е? По-късо? Каква е яката му? Как се закопчава? Как ще стоят реверите? А джобовете? Ръкавите пришити ли са, или реглан? Пешовете с разрез ли са, или без? Талията изрязана ли е — колко? Пребройте копчетата.

И сега, от какво са направени: от кост? От рога? От дърво? От метал? И на колко реда са разположени? Къде е коланът, къде е талията, къде е токата. Какъв е цветът. От какъв материал е ушито. И всичко това не са случайни проблясъци на фантазията на шивача, не са предизвикани от някакви нужди на купувача, това са знаци на духа на епохата, тоест: идеи, които управляват хората във всяка сфера на живота. Няма отделна идея за политиката, отделна — за музиката, отделна — за кулинарното изкуство, а съвсем друга — за архитектурата или модата. Идеята обхваща абсолютно всичко. Затова, par exemple, появата на голяма европейска война може да бъде изчислена няколко години преди това в популярните, евтини книжлета, които се продават в стохилядни тиражи. А офицерските шинели, якичките фатермьордер и тесните корсети — та всички те също отразяват една истина. Това, което е невидимо, предшества онова, което е видимо, monsieur le docteur. Първо една идея измества друга, а едва след това шивачът си мисли: „Не, по-добре ще бъде да направя фасона на тренчкота по-остър, да добавя коланче на гърба, пагончета на раменете, да направя кожения колан по-широк и ще се продава по-бързо“. Моята задача — да обхвана всичко това в цифри, конкретни символи, всяка идея, която стои зад шивачите и царете, да го поместя в системата на Алгоритмиката на делата.

… Да, мой докторе, точно по този начин гледам аз на демокрацията. — Посочих с тмечометричната пръчка към палтото; жестът беше театрален, взет от представленията на салонен илюзионист. — Палто. Демокрация. Voilà!

… Мога да го облека, мога да го съблека. Аз не съм политик. Политическите практики и политиците са променливи в моите уравнения.

В операционната надникна медицинска сестра, която носеше документи в платнена папка. Доктор Конешин взе болничните бумаги. Закопча маншетите на ризата си, избърса стъклата на очилата си и бързо започна да попълва позиция след позиция, като си мърмореше нещо под носа.

— Ами редът, ами Държавата! — внезапно възкликна той, като стресна сестрата. — За това едната демокрация няма да е достатъчна, господин Йерославски! Твърде скоро двамата с директора Поченгло ще го разберете: хората не могат да се управляват сами. Редът и справедливостта са толкова, колкото е властта над конкретния човек. — Той подаде документите на медицинската сестра. Угаси угарката в зимлязната отливка на гроздова лоза и избърса с ръкава си запотеното миражостъкло. — Особено сега, особено тук. Ще започнете с демокрация? Ще се озовете на боклука.

Той въздъхна, погледна тъжно. Свали очилата си; сега гледаше към вълните от мътни цветове над града с присвитите очи на късоглед човек, изпод смръщените рижи вежди; суровото, застинало лице на железен буржоа беше белязано от болезнена загриженост. Ах, бях забравил, че за доктора Историята бе личен въпрос, че той приема тези неща присърце; той имаше неразчистени сметки с Историята, тя го беше ухапала дълбоко в душата.

— Не — прошепна той, — няма да успеете. Още колко други такива плават в това след Размразяването? Демокрацията е просто малко по-здраво котле. Нищо няма да успеете да сварите в него.

… Ето, погледнете! Как всичко се топи, деградира. Хегел е грешал. Историята се движи надолу от това, което е необходимо, твърдо, логично — към онова, което се получава неясно, меко, случайно. От теокрация, през божествените, абсолютните монархии, през конституционните монархии и най-накрая до демокрацията: а по-нататък — по-нататък вече са само комунизмът, нихилизмът и анархията. Което най-ясно се вижда тук, в Русия, където се задържа най-дълго — замръзнал — първият ред, а ето сега всичко внезапно се стопява в тази човешка кал, в тази… тази… тази смърдяща тор. Погледнете през прозореца. Вижте!

… Цялото това Размразяване е стихийно бедствие на Историята.

Застанах до него, подпрян на пръчката, на крачка от високия прозорец, пред купчината парцали, които воняха на смърт. Пожарът в Глазково беше угасен и във вертикалните дъждовни ручейчета, които се стичаха по миражостъклото, вече не се отразяваха никакви ярки цветове. Иркутск постепенно се стичаше в канавката.

— Не се бойте, докторе. Ще замръзне.

— Какво имате предвид?

— Нима не се опитвахте да ме склоните към това още във влака? Изпълняват се вашите мечти: човек насочва Историята към идеалния, математически ред.

— Имате предвид…

— Ще настане аполитея.

— Аполитея?

Доктор Конешин не знаеше за моята статия. Тогава го е нямало в Иркутск, пристигнал е в града едва след Размразяването. Какво му беше казала Елена? Очевидно не всичко.

Затова му описах — както ми се струваше — със сухи и безстрастни думи концепцията за управление на Историята, за Държавата на Небитието и висшия ред, в който никой човек няма да има властта да мъчи и експлоатира друг човек; както и моята конкретна реализация на всичко това: чрез технологиите на Леда, които предлагат в бъдещето панкосмическото безсмъртие на Фьодоров, пълно Царство на Тъмнината, където хората най-накрая ще се отърват от робството на тялото и ще живеят сред чисти идеи — материята се изравнява с духа, езикът от втори род с езика от първи род. Духът е онзи, който дава живот: тялото не помага.

Така че никаква Държава. Никаква земна власт, никакви царе, никакви чиновници. Никакво физическо страдание. Никакви лъжи. Никаква несправедливост. Истина, която се изчислява от пръв поглед. Никаква смърт. Никакви достоевщини в душата. Любовта е надеждна като математиката, математиката — надеждна като любовта. Достатъчно Лед, за да се запази животът; достатъчно живот, че да се наслаждаваме на небесния ред на Леда.

Очаквах, че точно Конешин ще разбере цялата красота на визията ми — та нали точно той ми казваше: намерете начин да излекувате Историята! Поемете отговорността! Съдете със своя ум! Не обръщайте внимание на изкушенията, които произлизат от света на чувствата, от живота, който сега е такъв, а би могъл да е абсолютно различен! Сам поемете Историята! — нима не беше той? Той, той, той! И точно той викаше най-силно от всички: Историята може да съществува единствено под Леда! Той, той призова за История, проектирана от човека!

А сега — мълчи, свива устни, скръства ръце на гърдите си… Не знае какво да отговори. Потрива през тънката риза прегърбените си рамене. Вижда се, че трепери.

— Когато ми говорите по този начин…

— Какво? — засмях се тихо, прикривайки със смеха парещото си разочарование. — Уплашихте ли се, докторе?

— Аз ви говорих за поправяне, за лекуване на Историята. — Откъсна поглед от разтичащия се град и ме погледна отблизо. — Но за това е нужно да имате душа на лекар. Не на… математик. — Известно време предъвкваше някаква горчива мисъл. — Как ще изглежда това? Обмислили ли сте го? Как ще живеят хората във всекидневието си? Нали все някой трябва да ги управлява? В Експреса не споделяхте подобни убеждения.

Въздъхнах.

— Значи вие не помните спора си с Herr Блутфелд? Този спомен не е останал само в моето съзнание, n’est ce pas?

Конешин кимна.

Въздъхнах с облекчение.

— Alors^[12], аполитеята е единственото възможно решение на вашия спор: освобождаване от тиранията на човек над човека и заедно с това, казвам ви, Ред и Истина, които спасяват човечеството от нищета, несправедливост и всички ненужни страдания и смърт.

… Но вие, докторе, грешите, в продължение на векове Историята изобщо не е губила силата и компактността си. Вие тук, в Русия, имате изкривен поглед върху нещата, Мразът е влязъл в костите ви, увеличеното теслектрическо налягане е превърнало Истината в нещо обичайно. А всъщност е точно обратното.

… Ето, погледнете. Египтянинът изпод пирамидите от фараонски времена: той изобщо не е чувствал Историята, той се е раждал и умирал в един и същи свят, в един и същи държавен строй, с една и съща религия, под неподвижни звезди.

… Но ето, римските жители от времето на Републиката, европейските християни от епохата на Карл Велики и Барбароса — те вече са усещали първия натиск на Историята, тя вече им се е явявала въпреки волята на владетелите им: те, например, са притежавали съзнанието, че живеят в края и зараждането на една култура, че една цивилизация замества друга цивилизация, че кръв отмива кръвта, нови народи заемат мястото на старите, един култ убива друг култ и млад бог изхвърля от небесата немощните богове. А защо точно тези исторически формации изпадат в забвение, в какво се крие предимството на приемниците им? Това вече е неузнаваемо; промените са обхващали цели поколения; движението на Историята е можело да се почувства, но да се опише, да се измери все още е било невъзможно.

… Но ето че е дошло времето на Разума и революциите, осъществени със съзнанието за революция, въз основа на теориите за революция — Историята е хванала между пръстите си отделни хора. Вече в продължение на един живот е можело да се види как светът се променя — но не по повелята или решението на някой владетел, не заради нечий замисъл или каприз на природата, а по силата на историческата необходимост.

… А сега всичко се ускори още повече, сега за движенията на Историята пише във вестниците. Кой е наредил на Столипин да започне поземлена реформа, да пусне селяните отвъд Урал, да вкара земевладелците в нова икономическа система, да измисли нови методи за облагане с данъци? Нито Царско село го е приемало с желание, нито Таврическият дворец. Но това е трябвало да се направи: иначе Русия щеше да изгуби от онези държави, които без колебание се бяха модернизирали. Това се вижда още по-ясно при промените във военното изкуство: нима някой е заповядал на всички да поръчват в корабостроителниците дреднаути вместо старите бойни кораби? Не. Но е очевидно: който не върви в крак с Историята, той губи, а Историята го поглъща, сдъвква го, смила го на кайма. И най-ясно това си пролича с появата на ледовите технологии, когато само за няколко кратки години се завъртяха ветропоказателите на науката, икономиката, прогреса на всички континенти. Могат ли да се завъртят наобратно? Физиката си е физика. Историята си е История.

… Така че, ако умножите всичко това по десет, по сто, по хиляда, погледнете с лупа всекидневието на средната класа. За какво ще му е на някого Държава? За какво са му чиновници? За какво му е политика? Историята ще влезе в техните функции и костюми. Данъци — само такива, каквито трябва да бъдат: нито по-големи, защото ще изгубим в търговската конкуренция с онези, които имат по-ниски данъци, но и не сведени до нула, защото без тях няма да успеем да поддържаме обществения ред. Правото — строго продиктувано от очевидните изисквания на епохата: законникът на Хамурапи^[13] няма да проработи в Швейцария от двайсети век, нито Bill of Rights^[14] ще свърши работа при голите южни диваци, които си палят огън, като удрят камък о камък. Може би за забавление на хората ще останат парламентите, където заради особеностите им ще се избират живописни викачи, а псевдополитическите им представления ще забавляват публиката с бутикови скандали, омраза на един парламентарист към друг или патетични кавги за цветовете на националното знаме и мелодията на химна, въпроси, които нямат абсолютно никакво значение за капитала и науката, за щастието на обикновените жители. Тоест, идва времето на аполитеята.

… Управлява Историята.

Докторът избягваше погледа ми. Ррррлум! Този път вълната премина през цялата сграда, затрепери всичко: стени, оборудване и медицински инструменти, дори трупът на масата зад нас изпусна последни газове. Земетресение? Случваха се често край Байкал, особено след началото на Размразяването, както бях чувал. Но не, това най-вероятно беше смръзлината, която бързо напускаше почвените слоеве.

— А вие как смятате да управлявате чрез Историята? — попита нервният доктор, застанал на широко разкрачените си крака. — След като цялата тази аполитея е неизбежна и предопределена…

— Ах, докторе, задайте си въпроса: коя е причината Историята да проявява точно такава необходимост? — Отпуснах се повече върху тмечометъра. — Познавате навиците на природата. От гъсеницата се появява пеперуда, а не от пеперудата — гъсеница, тук всичко решава биологията по своите си правила и зависимости. Но коя биология на действието определя това, че рицарството, дворянството да станат кукла за буржоазията, а не обратното? Че династическите феодални владения трябва да се превърнат в национални държави, а не обратното? Че промишлеността унищожава земеделието — защо, защо не обратното?

— Така го е направил Бог…

— Но вие сам казахте, че Бог не е нужен за нищо! — възкликнах тържествуващо аз.

Той си пое дълбоко дъх, но не каза нищо. Под краката му вече не бе останала никаква истина, върху която да стъпи в противопоставянето си на моята Математика на Историята.

Но защо се съпротивляваше така? Защо отричаше собствените си думи, излизащи от моите уста? Сигурно и сам не би могъл да ми отговори, не и на езика от втори род.

— Освен това, драги ми докторе, самият Лед ни показа — продължих вече спокойно аз, — как можем да повлияем на биологията на Историята. И така ще стане, рано или късно, ще заживеем в История, проектирана от човека. Не аз, някой друг пръв е помислил за това. Царството на Тъмнината очаква своя властелин. Накрая, така или иначе, материята ще се слее в едно с идеите, тоест с числото, а Историята ще се превърне в наша природна околна среда, в наш въздух и хляб, единствен център на човешкия живот.

… Monsieur le docteur; vous comprenez, vous!^[15] Спомняте ли си от притчата на Зейцов онази ръчка за пренасочване стрелките на влаковете. — Вдигнах пръчката пред очите си, наклоних я наляво, наклоних я надясно. — Забранил ли е Бог да се убива, защото убийството е зло — или то е зло, защото Бог е забранил да се убива?

Това dictum^[16] накара доктора да се разтревожи не на шега. Забил поглед в краката си, той отиде до умивалника, наля в него вода, но не си изми ръцете; обърна се и се облегна с гръб на порцелана. Погледът му шареше из хаоса в операционната, като внимателно се стараеше да ме избягва. Накрая се спря върху голия труп, поставен насред помещението.

— Е, и как, господин Йерославски? ще бъде ли зло убийството?

Измъкнах се от търкалящите се край прозореца парцали, приближих до масата и се врязах в погледа на доктора. Вкусът-мирисът на смърт, онова сладникаво разложение, което не се различава особено за човешките сетива от мириса на разложение от гниещия дивеч, нахлу в устата ми, заседна в слюнката, прилепна към небцето. Преглътнах веднъж, после отново. Гробищните противни аромати едновременно ме привличаха и отблъскваха. Кой може да се въздържи от разчесването на прясна рана, от болката? Огромният корем на покойника, разрязан от ръката на Конешин, ми се хилеше с влажните си вътрешности и на утринната светлина приличаше на разкопан гроб — там вече дори червей пълзеше, тоест муха. А главата на покойника беше плътно увита с бинтове. Положих върху тази сляпа издутина сакатата си длан, потупах нежно бездушното месо през чистия покров.

— Пак ли искате да ме уговорите за нещо? Да ме помолите за нещо?

Конешин неуверено отиде от другата страна на масата, улови увисналата ръка на трупа със своята, след което я постави покрай хълбока му, симетрично на другата — без да прекъсва връзката си с мъртвия.

— За диктатура на милосърдието — прошепна той.

Но така и не се престраши да ме погледне право в очите.

На излизане се спрях на прага и се обърнах под прасетата, направени на кайма от демони.

— И въпреки това вие се сблъскахте с Историята — изрекох нарочно с по-лек тон. — Докоснахте се в движение до тялото й, почувствахте под пръстите си текстурата на Действията. Нима не сте мечтали за това, докторе? Да повлияете, макар и в минимална степен. Ето, повлияхте на мен.

Доктор Конешин продължаваше да стои над пациента, когото не беше успял да спаси, и с печален поглед оценяваше отвратителността на материята. Слънцето, разводнено от дъжда и миражостъклото, го очертаваше изотзад, подпалвайки рижите бакенбарди.

Загърна се с ризата до шията си.

— Студено ми е.

Извадих намачканата и овлажняла рисунка на госпожица Муклановичувна и отново тръгнах да обикалям болницата, да разпитвам медицинските сестри и всеки, който не приличаше на пациент. Едни ми казваха, че не са виждали такава девушка, други, че май да, имало е такава тук и умряла, трети разпознаваха в нея своя роднина; само че това вече изобщо не ме притесняваше. Дори гледката на залите, препълнени с умиращи от раните си или ослепели от чумата, не можеше да ми развали настроението. Сутрешните часове — в болниците това е време за силни страдания: събуждат се онези, които са успели да преживеят нощта, и приветстват новия ден с охкане, кашлица, сухи ридания, но най-вече с банални, механични, изливани в безкрайни литании ругатни; вместо това жените четяха молитвени литании. Мръсната мелодия от тези изкривени, дрезгави гласове се слепва с миризмата на медицински химикали и вонята на човешки тела, лежащи в пот, урина, изпражнения и кръв. Ако искаш да се примириш с тялото си — първо иди в болницата.

В залата с витража, изобразяващ жена с глинени гърнета под седем черни сенки, чух познат глас, мъжки, произнасящ немски думи, който веднага отекна в паметта ми с дълго ехо. Битан фон Азенхоф! Спрях се и се обърнах на място. Легло вляво, легло вдясно, легло под стената — казваше той. Приближих се. Не можах да го разпозная по тялото; гласът беше останал, но от плътта на Фон Азенхоф не беше останало нищо. Германецът беше събрал на топка одеялото и чаршафа, просмукани с кръв и гной, и лежеше по риза, придърпана чак до гърдите му, абсолютно гол, без да се смята широката превръзка на корема му, която той се опитваше да свали, но нямаше сили за това, кльощав скелет, обвит в кожа, наподобяваща рибешки мехур. От облика на пруски аристократ не беше останал дори острият нос — той беше счупен, бузите бяха хлътнали, обрасли със сива, старческа брада, прорасла в неравномерни кичури. Стогодишен дядо, беззъб, с треперещи пръсти, вкопчени като нокти в останките живот.

— Es wurde mir schwarz vor Augen, Katja… wurde mir dunkel…^[17]

Застанах отстрани, за да не ме види. Той се взираше с широко отворени очи в напуканата стена. От него се разнасяше ужасна воня. На дюшека се виждаше петно от непочистени изпражнения. Покритите му с рани гениталии приличаха повече на гнездо от подземни червеи. Изпод превръзката му се стичаше гъста кафява гной.

Докоснах рамото му: — Herr Битан? — Дали ме чуваше? Викаше своята Катя. Очевидно от няколко седмици живее така, сред призраци, напълно откъснат от реалността.

Но когато вдигнах очи, я видях да идва откъм вратата, понесла купа и кърпа. Жената седна на табуретка до леглото, извади кърпата от горещата вода, запретна ръкава на сиво го си кафтанче и започна да мие стареца. Изобщо не ме погледна. Светлозлатистите си коси — които вече изобщо не бяха златисти, а избелели до сиво — беше прибрала под ленена шапчица, изпод която бягаха непокорни кичури. На лицето, белязано от бръчките на хиляди грижи, не беше останала и следа от девичата радост, от невинната усмивка. В коридора щях просто да я подмина, вземайки я за чистачка.

— Какво му се е случило? — попитах тихо аз.

— Селяшки вили.

Фон Азенхоф тромаво размахваше ръце, отместих се леко встрани.

— Познавах го — казах, отдавна, преди Размразяването, още когато… когато в Котешкия двор…

— Не сте го познавали — отряза ме жената.

Немецът попадна на ръката й, вкопчи се треперливо в нея.

— Es dunkelt, meine Katze, es ist so finster…^[18]

Жената внимателно се освободи.

— Може би роднините му — продължих аз, — той сигурно има имение зад граница, не може просто така да го…

— Всичко раздаде.

— Какво се случи?

— Размразяване.

Продължих да ги гледам дълго време. Което беше твърде неприлично, но никой от нас не се срамуваше.

— Останали сте с него — промърморих аз.

— Той ми плати — отвърна жената с безучастен тон, — да не го оставям сам в тъмнината.

— Платил ви е? Но нали всичко е раздал?

— Вървете, той и без това ще умре, нищо няма да получите, вървете си, вървете.

Показах и рисунката на Елена. Катя я взе, след което посочи с мократа си ръка една пълна медицинска сестра в отсрещната зала.

— С нея съм я виждала често. Ще я обесите ли?

— Какво? Не!

— Аха.

След което много нежно започна да мие лицето на Битан фон Азенхоф.

Дебеличката сестра ми каза, че Елена Муклановичувна изобщо не работи тук, само идва за някакви изследвания, в много добри отношения е с доктор Конешин. Но често помага в дневните смени, когато потрябва помощ за болните. А днес ще дойде ли? Сигурно не. А къде живее? Сестрата напъна крехката си памет. Като че ли в пансиона. На улица… „Италианска“? „Испанска“?

Това вече можех и сам да замразя. Благодарих и се затичах по дългото стълбище към дъжда.

Оттук до „Гречески переулок“ не беше твърде далече, но не можех да преброя колко пъти ме връхлитаха редуващи се вълни от наелектризираща еуфория и черна безнадеждност. С всяка крачка в утринната светлина, разпръскваща се в дъги из въздушната влага, ме обземаше радост от скорошната среща с госпожица Елена. И при всяка крачка под мрачен облак, под сянката на сграда, прегърбена над улицата — потъвах в земята, притискан към калта, стъпкан от мамут. Сякаш накрая и мен щеше да разтопи този Град на Размразяването, Град на мръсотията и плесента. Вече ми се искаше да грабна тмечометъра и да измеря температурата на характера си; искаше ми се даже да намеря някъде огледало и да погледна на себе си с чужд поглед. Немият страх на Порфирий Поченгло не беше успял да ме докосне, пияната страст на Зейцов се беше стекла по мен като дъжд, но тревожното съмнение на доктор Конешин — него вече го бях почувствал, бях го приел присърце. А и Herr Битан фон Азенхоф, непоколебимият рицар на тялото, чието тяло умираше не по-различно от Сергей Ачухов… Es ist so finster… Тъмнееше — светлееше — тъмнееше. Който иска да се сдобие със знание за себе си, той жадува смъртта, а аз отивах към пансиона на Киричкина, като размишлявах дали все пак Филимон Романович не ми беше казал някаква неясна истина за мен. Не произлизат ли, въпреки всичко, опасенията на доктор Конешин от аргументите на разума, същите онези аргументи, които не могат да се изрекат на междучовешки език. И всъщност точно това ме очаква на кормилото на Историята: зимна тъмнина и най-големият ужас, какъвто е познал човек: самотност в тъмнини.

Бележки

[1] Приятелите на моите приятели са мои врагове — това е абсурдно (фр.). ↑

[2] Какъв шут (фр.). ↑

[3] Честно казано (фр.). ↑

[4] Дванайсетопръстник, право черво, хълбочно черво (лат.). ↑

[5] Червен плат, с който се дразни бикът в коридата. ↑

[6] Клод Анри дьо Рувроа, граф дьо Сен-Симон (1760–1825) — теоретик на индустриалното общество; представител на западноевропейския утопичен социализъм. ↑

[7] И партньори (фр.). ↑

[8] Пиер-Жозеф Прудон (1809–1865) — френски философ и социалист; първият, който нарича себе си анархист, един от най-влиятелните теоретици и дейци на анархизма. ↑

[9] Михаил Александрович Бакунин (1814–1876) — руски революционер, теоретик на анархизма, един от идеолозите на народничеството. ↑

[10] Княз Пьотр Алексеевич Кропоткин (1842–1921) — руски учен-географ, писател, революционер и теоретик на анархизма; един от първите „законодатели“ на анархо-комунизма. ↑

[11] Обратното (лат.). ↑

[12] Тогава (фр.). ↑

[13] Законникът на Хамурапи (наричан също Кодекс на Хамурапи) — сборник със закони на вавилонския цар Хамурапи (1750–1686 г. пр.н.е.), открит в Суза (Иран) през 1901 г. ↑

[14] Закон за правата от 1689 г. — законодателен акт, приет от английския парламент по време на Славната революция. Един от първите документи, узаконили юридически човешките права. За първи път са ограничени правата на монарха за сметка на висшия орган на представителната власт. ↑

[15] Нали разбирате, господин докторе (фр.). ↑

[16] Слово (лат.). ↑

[17] Чернееше ми пред очите, Катя… Тъмно ми беше (нем.). ↑

[18] Тъмнее ми, коте мое, все тъй тъмно е (нем.). ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (61)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За колективната душа и диктатурата на милосърдието

Яцек Дукай
Лед (61)