Яцек Дукай
Лед (22)

За светлите и тъмните страни на махмурлука (светлия и тъмния)

Надникна в тръбата на интерферографа: светлина, светлина, светлина, светлина, светлина — толкова истина и неистина, колкото и слънчеви мъниста, тоест много.

Докосна внимателно слепоочието си, в което громолеше в свой ритъм утринният махмурлук — луб-луб-луб-ЛУБ. Нощес в съня той се сля с тракането на колелата на Експреса; сега, след събуждането, се чу съвсем отчетливо тази втора машина, носеща се лудо по вътрешните сводове на черепа, от челото до тила. Преминавайки през лявото слепоочие, прескачаше с трясък съчлененията в мозъчните релси: това беше четвъртото ЛУБ. Та нали се изпи дяла бутилка коняк — госпожица Елена спря след третата чашка, а по-късно, след като тя си отиде, се отвори и джин. Да не забравяме и водката на Зейцов. Нищо чудно, че се плещеше всичко, което слюнката донасяше на езика.

Прибра интерферографа, надигна се от постелята. Проплакна уста над миниатюрния умивалник. В огледалото се показа небръснато лице с отекъл нос и струпей на устната. Посегна за тоалетните принадлежности, навлече халата. Кое ли време е? Без часовник е трудно да се ориентираш дори кой отрязък от деня е, когато над мръснозелените равнини зад стъклото виси това оловно небе: докъдето погледът стига — небе, накъдето и да погледнеш — равнина, накъдето и да завъртиш очи — Сибир. Точно под хоризонта необозримата степ е отсечена от по-тъмната ивица на леса; не след дълго Транссибът ще навлезе пак в тайгата. На зеления фон — докато се взираше така, търкайки очи — се премести черна точка: кон, върху коня ездач, туземец в животински кожи и дълъг прът, завързан към седлото. Някое време той се носеше в галоп успоредно на Магистралата, после внезапно изчезна, сякаш потъна вдън земя. Погледна в Путевадителя. Вторник, двайсет и втори юли (по руския календар — девети); щом още не са позвънили за обяд, Експресът вероятно се намира някъде между Татарска и Чулимска.

Заключи атделението и тръгна към баните. Първата беше свободна. Завъртя позлатената арматура, водата шурна във ваната с мраморна облицовка. Прозорчето тук беше малко, овално; млечнобялото стъкло бързо се запоти и Азия отплува отвъд границите на европейския свят на Лукса. Тук-тук, шляп-шляп, потопи се до шията. Щом човек не може наистина да се пречисти, поне тялото си да очисти. Мръсотията по кожата ще падне лесно — но мътилката в главата…

Тази игра бездруго не можеше да свърши добре — независимо от това на коя страна беше паднала монетата, на страната на истината или на страната на фалша, — защото изреченото слово, било то истинско, било фалшиво — остава с нас, остава, докато го помним; абсолютна истина за нас ще бъде това, че сме го изрекли. Не се ли основава тъкмо на това и феноменът Света Изповед? Не се брои грехът, а словото за греха. Не животът, а словото за живота. Не човекът, а за човека. Не истината, а за истината. За това какво сме сторили. За това какво не сме сторили. За доброто, за злото, за всичко, за което можеш да се изповядаш. За, за, за.

Наистина ли след преминаването на границата на Страната на Лютите, когато интерферографът на Тесла покаже двузначната логика на светлината, ще настъпи някаква видима промяна в тези неща? Но нали хората ще продължават да си лъжат без каквато и да било мяра? Нали няма да се появят изневиделица магически способности за разпознаване кое е истина, кое лъжа?

Тогава има ли смисъл да разпитва за „истинската“ госпожица Елена Муклановичувна? Не успяваше обаче да прогони от главата си тази мисъл, тя се завръщаше отново и отново като курсиращия вътре в черепа му влак, обиколка след обиколка, още веднъж, и още веднъж, и макар че кънтеше в слепоочията, макар че носеше неприятен привкус в устата, отново:

Наистина ли някаква съвсем обикновена варшавска мошеничка, щерка на щавач на кожи, обучена от негодника Бунцвай, крадла и убийца, с тихата подкрепа на една също толкова ловка Мариолка, се прави тук на Елена Муклановичувна? — Или пък Елена Муклановичувна, измъчено от дълголетна болест чувствително момиче с извънредно развинтена фантазия, се прави на Бунцваевска тарикатка, на окървавена измамничка?

Експресът още не се е добрал до Зимата, пътуването продължава, истината все още не е замръзнала — еднакво възможни са и двете госпожици.

Обля се със студена вода, докато в кожата не се набиха ледени иглички и по тялото не пробяга тръпката на изтрезняването. Изтри покритото с пара огледало. Поне светлината и сянката се уравновесиха, не остана и следа от вчерашното отъмляване. С какви ефекти се проявява махмурлукът след зареждането с теслектричество? Напълно възможно е сам доктор Тесла никога да не го е изпитвал, зареждайки се ден след ден с доза тмеч, по правило преди още да се е изчерпало въздействието от предишното поразяване.

Докато се бръснеше, цепна струпея на устната. Устната бързо ще зарасне; много по-лошо бе положението с носа. Острието атакува кожата под прецизно премерен ъгъл, в люшкащия се вагон трябва да проявиш едва ли не вещината на артист, усета на цигулар виртуоз. Ще успееш — или няма да успееш и тогава кръв по кожата.

С бръснач до бузата започна да си тананика игрива някаква мелодия. Откъде този внезапен прилив на добро настроение? Няма никаква причина, всичко е против. Може би само госпожица Елена — нали още два дни от съвместното пътуване — виж ти, страхотна причина! Изми лицето си. На устните се изписа крива, неприятна усмивка. Госпожица Елена, двете госпожици Елени, по-голямата и по-малката. Което идва от паметта, не е нито истина, нито неистина. (Влакът в черепа прескочи от линия на линия). Тогава беше здравата отъмлен. Паметта за миналото — миналото в паметта друга памет, друго минало — каква ли лъжа, по-истинска от истината, се съдържа във второто шифровано писмо?

Завърза набързо халата. В коридора видя да идва насреща му господин Чушин. Отстъпи назад, за да го пропусне към ваните. Онзи стана морковочервен, смотолеви някакво извинение, избягваше да гледа към насиненото лице. Срамът трябваше да се преглътне — чисто физиологическа реакция, нещо преля от главата надолу по гръбнака, чак до петите: някаква огнена отрова, от която мускулите натежават, сухожилията се опъват и киселина залива вътрешностите.

Не успя да се скрие в купето — откъм прохода изникна правадникът, не дебелият Сергей, а онзи, другият, от втория вагон Лукс.

— Ваше Благородие! — викаше той, размахвайки ръка. Дотича. В ръка държеше лист хартия, сгънат в малък квадрат. Погледна, докато правадникът му го поднасяше върху разперената длан като върху поднос за писма. — Госпожицата много настояваше по възможност най-бързо…

— Колко е часът? Госпожица Муклановичувна е вече на закуска?

— Ах, не, милостиви господине, говоря за госпожица Филипов, от осмицата във втори вагон.

Предал писмото, шафнерът направи лек поклон. Тутакси се оказа сграбчен за ръката.

— Какво е това?!

— Кое?

— Откъде имаш това? — крясък, после разтърсване на правадника веднъж и дваж, докато мужикът в униформа не се опъна на пасажера и издърпа ръката си с много обидена физиономия. Отстъпвайки назад, той оглади цветния си мундир, отупа еполетите.

— Пръстенът! — посочи му се с пръст. — Я покажи!

Шафнерът протегна предпазливо свитата в юмрук ръка. Блесна хелиотропът с герба Кораб.

— Уверявам ви, Ваше Благородие…

— Откъде го имаш?!

— Намерих го.

— Къде?

Шафнерът повдигна рамене.

— Ами на панорамната платформа, на края на пътническия състав. Лежеше си там. В пролука между железата.

Разсмя се. Правадникът хвърляше мрачни погледи изпод вежди, убеден, че този смях е по негов адрес. Започна се ръкомахане, трябваше да го задържи, колкото се може по-бързо да отвори купето и да намери портфейла.

— Ще ти дам десетачка за него.

Шафнерът потъна в размисъл.

— Ами ако началникът разбере…

— Петнайсет.

В крайна сметка пръстенът беше откупен за осемнайсет рубли. След като го избърса с кадифеното парцалче, го надяна на пръста си. Стоеше му толкова добре, колкото и преди три дни, тоест идеално. Докато завързваше малко по-късно вратовръзката с вирната брадичка над стегнатата яка, изопнат — кого видя в огледалото? Граф Геро-Саски с насинена морда.

Първото нещо, преди човек да се появи между хората: да строши огледалата.

Второто нещо: никога да не казва два пъти една и съща лъжа или една и съща истина. Не може да се влезе два пъти в една и съща река, невъзможно е да влезеш в същия човек. Само че кой ще ти разбере? Освен госпожица Елена — никой. Всички се преструват, че идват от едно общо минало, нещо повече — дори се карат за това минало: не беше така! аз помня по-добре! Трудно е да се измисли по-голяма глупост. Измъкна от чекмеджето смачканото пътно разписание. На него бе записал второто писмо до баща му — това, което се възстанови от разтъмлената памет след сеанса у доктор Тесла.

ZCZQPQAMKEDJWROXUUZX
IBJUYKBVJJMMWTYDPXNB
TWJPWUPGRSPTGEKNKMUX
TIVSLRGZCRSLGDRKNKEA
WKZIZFBXVSEMSIZFSEDL
KJCQPCFDEXQRKXOEXEIZ
CUELTMDHABBTWULJMTQI
VWOZBEBLTAXNCOBLIZNJ
MKWYWNCOKKXYVBXOWEGE
WTKWOPKXSUZJLVUEZZKA
WFWDCZQMAMODYZNFDIUE
EM

Преписа го на чисто листче. Логично е да се предположи, че методът на шифровка е идентичен с този на първото писмо. Но откриването на регулярност тук вече не вървеше така лесно KNK, KNK, и какво още? Интервал от 21 букви — ключ три-, седем или двайсетиединзнаков. Значи писмото трябва да се разбие на 31 азбуки… Безсмислено. Нещо тук не се забелязва, нещо тук май се изплъзва поради лошо насочено внимание. Други повторения…?

А може да е просто от махмурлука, страничен ефект — може би не върви да дешифрираш без теслектрически заряд в тялото, без поток тмеч в мозъка. Главата трябва да е поразтъмлена, едва тогава…

Я стига!

Експресът отмина, без да спре, станция Кожурла. Небето малко се проясни, струящата към земята светлинна палитра повече отговаряше на лятно време: малко жълто, малко лазурно, тук-там ослепителна белота — стълбове светлина, пресечени от невидими облаци. Дори звукът от влаковите колела отекваше някак по-различно, по-меко, по-глухо, приспивно: длук-длук-длук-ДЛУК, длук-длук-длук-ДЛУК. Отвори прозореца, подаде глава. Вятърът разроши косите му; обърна поглед към опашката на влака. Тя леко изви в другата страна и подире й ясно се открояваше линията на отиващите отвъд хоризонта релси. Докато гледаше така, филтрите на божествен фотопластикон в небесата се преобърнаха и право върху релсите зад Експреса се изля поток от слънчево сияние, сякаш ангели насочиха своите прожектори в тази точка; и по протежението на релсите заиграха многоцветни дъги, вдигнаха се бледозелени, виолетови, розови, пурпурни отблясъци, блещукащи ленти, сякаш ивици aurora borealis^[1], само че не върху северно небе, а разтеглени по траверсите в релсовия път на Транссиба. Длук-длук-длук-ДЛУК. Разбра, че влакът вече се движеше по зимлязни релси, че това вече е страната Предзимие, че днес или утре ще се навлезе в Царството на Леда. Попипа машинално интерферографа във вътрешния джоб на сакото, Архимайстора, затъкнат в пояса под жилетката. Друг импулс трепна в пръстите, които нервно обръщаха пръстена с герба Кораб ту в една, ту в обратна посока. Превърти пръстена, поискай си нещо. Затвори прозореца. О, щедър джине^[2], отнеси ме от този проклет влак! С госпожица Елена или без. Някой почука на вратата.

Отвори. Зейцов.

— Добър ден.

— А, вие ли, здрасти, за какво става въпрос?

Посетителят се пообърка от подобна безцеремонност. Прокара пръсти по косата си, вече не толкова сплъстена като вчера; впрочем видът му бе съвсем приличен в сравнение с обичайното състояние на Филимон Романович, дори беше облякъл някакъв костюм свежарка, светлобежов на червено райе, наистина голяма безвкусица, но чист; и по екс-каторжника не личеше и следа от вчерашния запой, гледаше с ясно, не кървясало око, държеше главата си изправена. Само че силно се сконфузи и сега стоеше на прага, обхванал лакти и шарейки с поглед наоколо, сякаш бе забравил защо изобщо е почукал на тази врата.

— Е, хайде, говорете, де! Защото след малко… апропо, колко е часът?

Зейцов извади часовник.

— Минава единайсет.

— Значи наближава обяд. Нали? Слушам ви.

Онзи почеса белега по размразените си пръсти и внезапно вдигна очи.

— Дойдох при вас с молба, Венедикт Филипович. Може ли да вляза? Извинете, но някак ми е трудно да говоря тук, на коридора… Впрочем, трябва да ви помоля за извинение, още в началото да се извиня, да. А за какво ли? Ами за това, което ви наговорих вчера, когато всъщност не знаех нищо за вашия баща, вярвайте ми, ако знаех…

— Влезте, хайде, влезте. Но за какво става въпрос? Нищо не разбирам. Какво общо имате вие с моя фатер?

— Ами то днес, вече на закуската, благодаря, днес вече всички за това клюкарстват; не че съм блестял там, във вашето общество, и в разговорите съм участвал, хе-хе, знаете как стоят нещата: щом си бил каторжник — парий за цял живот; но сега повече наострям ухо и което бях забравил от снощи, днес си го припомних, като чух техните разкази, особено на госпожа Блутфелд, която разказваше историята на вашия баща…

— Ах! Значи фрау Блутфелд е разказвала историята на моя баща?! Тогава целият влак вече знае, няма начин. Говорете, говорете.

— Отец Мраз, тъй го наричали, Отец Мраз. С лютите разговарял, можете ли да си представите, и което той им пошепне, лютите го изпълняват и такъв ред на Зимата се установява на Земята, така, според казаното от вашия баща, Ледът напредва по земи и народи, а сега да попитам — вие за какво отивате в Сибир?

— За какво?

— Ами да, ето, сега аз трябва да ви поднеса извинения тук, не се сърдете, Венедикт Филипович, няма да се сърдите, нали? Та нали виждам колко добър човек сте вие!

— Но за какво трябва да се сърдя, по дяволите!

— Ой! Ой! Вече се сърди, гореща душа. — Зейцов изпъшка, усмихна се накриво, погледна нервно през прозореца. При това се премести на леглото, само да е по-далеч, и пак започна да чеше белезите си. — Виждате ли, ако аз снощи не бях надрънкал, което надрънках, за Авраам, за Историята, за размразенците и леденистите, а главно за Бердяев… А те са слушали, един го казал на друг, макар и пет за четири, и излезе така, че, представете си, че ние с вас сме разговаряли за това, че не аз съм говорил, а сме разговаряли — а кой какво конкретно е казал, никой не помни. И се оказва, че вие сте разказвали за своите планове.

— Моля?

— Ами значи, за какво отивате там.

— Един момент, я дайте по-бавно, Зейцов, явно този страшен махмурлук не ме оставя, защото нищо не разбирам от вашите приказки, въртите и сучете като евреин около свиня, я се стегнете и кажете направо: какви са тези планове?

— Ами да замразите Историята.

— И как?

— Синът от големия свят отива с вести при своя Отец Мраз как да се обърне ходът на историята, скована под Леда: насам или натам. Това е… Така се получи. — Зейцов въздъхна жално. — Ще ми простите ли, Венедикт Филипович?

Гледаше го мълчаливо.

— Ох, сърдите се, виждам аз, че се сърдите.

— Знаете ли, това е някакво проклятие.

— А?

— Няма ден в този дяволски Експрес, в който да не съм си легнал един, а да се събудя друг.

— Е, така е то, хората се променят — поклати глава Зейцов.

— Не е там работата. Но да оставим това…! Кажете, за каква молба става дума.

— Но вие още не сте ми простили!

— Ама какво се тикате с това ваше опрощение! Толкова пък да ви тежи на съвестта някаква дума на чужд човек? Мания за милосърдие!

Зейцов го погледна съвсем сериозен.

— Явно вие още не можете да си дадете сметка каква обида съм ви нанесъл, без да искам. А прошката — прошката е най-първото нещо, без прошка няма живот, няма и не може да има щастие в живота, защото как си го представяте: да се наслаждавате на своите удоволствия, да вкусвате своите радости, когато знаете, че някой някъде таи справедлива обида от вас, защото е страдал и страда по повод някакво ваше дело? Що за радост би било това — все едно да пирувате в присъствието на умиращи от глад нещастници, от чиито уста сте измъкнали тази радост, че то тогава дори амброзията няма да ви изглежда сладка. Всичко започва от прошката, защото, от друга страна, когато самият ти таиш в сърцето си ненавист или дори лека неприязън срещу някого, в състояние ли ще си да се радваш искрено дори на най-дребното нещо? А това личи още повече, разбира се, в големите дела: когато някой се е заклел да отмъсти на смъртния си враг, а междувременно годините минават, вече е отгледал деца и внуци, спечелил си е хорското уважение, натрупал е имане с труд, но радва ли го всичко това, ще се готви ли спокойно за смъртта, ще погледне ли с усмивка Бога в лицето — не, защото приживе не е могъл и цветче да помирише, без в същия миг челото му да се набърчи, устните му да се изкривят и черен облак да закрие лицето му: самата мисъл, че врагът му може да е щастлив, е съсипвала собственото му щастие. Затова е толкова важно да се учим на практиката да прощаваме още от най-дребните провинения. Защото то е въпрос на практика, както умението да яздиш или да стреляш — не можеш да спреш първия случаен минувач на булеварда и да му кажеш: я ми уцели врабче от сто крачки. Няма да уцели. Същото е и със заповедта обичай ближния. Голяма грешка е — най-голямата! — човек да я приема като императорски указ: от вторник всички пътуваме от дясната страна, от сряда — прощаваме. А точно така говорят често свещениците, така говорят на децата и възпитателите, самите те зле възпитани. За да прощава, човекът трябва да тренира, да се упражнява, така както спортистите тренират телата си в тежката атлетика, тоест с години, в труд, пот и сълзи, от грешка на грешка, не веднага да се хвърлят към щангата за рекорди, а започвайки от най-малките натоварвания: да простиш нечие нелюбезно държане, да простиш нечия ленива небрежност, да помолиш за прошка за някоя не нарочно казана лоша дума. Така ще изградиш в себе си мускули, за да повдигнеш и понесеш опрощенията, които са смазали толкова милиони нетренирани.

… Моля ви, Венедикт Филипович — простете ми.

Очите неволно се сведоха към земята, ръката застина върху ризата. Вазов — как ли му беше името? Юрий? Дали успя да отговори, преди да умре? Кръв заливаше устата му, казваше нещо, но не се чуваше.

Тръсна глава.

— Вие, Филимон Романович, май имате твърде високо мнение за хората. Мнозина, какво говоря — мнозинството хора, да не кажа почти всички, нямат никакви проблеми да си живеят най-щастливо и без да им е простено.

— Така смятате вие. Така смятате.

— Е, добре, добре — наведе се напред, стисна коляното му, — прощавам ви, прощавам.

— Ето, вие си мислите: че какво трудно има тук, да кажеш една дума — всичко може да се каже; това е вашето мислене.

— Е, хайде стига. За каква молба ставаше въпрос?

Зейцов въздъхна по-дълбоко — дишайки, изхвърляше от дробовете си пропития от зли мисли въздух, отстраняваше екскрементите от душата, несмлените страхове.

— Тъй, тъй. Изпъдете ме, можете да ме изпъдите, но аз съм длъжен да ви помоля, макар че, сам виждате колко ми е трудно да се осмеля на такова, дързост. — Той спусна поглед. — Кажете: помните ли какво ви разказвах за Ачухов, за поправянето на света по Божиите заповеди, за революцията на духа — помните ли?

— Разказвахте, помня.

— Да… Та молбата ми е такава: когато вече ще говорите с вашия баща, прошепнете му една думичка и за това.

В първия момент — пълно недоумение.

— За кое?

— За такъв път на Историята — единствено за това ви моля, — такъв път, че на Русия да й се даде шанс, хората да имат шанс да станат свободни пред доброто и злото, а вече Царството Божие, ако настъпи, когато настъпи…

— Вие сте се побъркали!

— Ой.

— Или отново сте се натряскали от сутринта. Вие току-що ми се извинихте за това, че от думите ви са изплели лъжлива клюка по мой адрес и по адрес на моя фатер — а сега сам казвате, че вярвате на тази клюка?!

— Клюката си е клюка, Венедикт Филипович, аз не казвам, че сте имали такъв план, че именно с такава цел пътувате за Байкал — но след като вече това се обсъжда на висок глас, а и вие не отрекохте нищо по въпроса за баща ви, защо да нямам правото да помоля? Ако не ви се ще, тогава недейте. Какво ще ви навреди? И тъй и тъй ще говорите с баща си, а той, казвате, разговаря с лютите, а за какво — ние не знаем, но какво пречи да помоля той да каже една дума за добро дело, а, гаспадин Йерославски, та тук няма нищо трудно, а ако наистина с ваша помощ времето на Русия най-сетне се обърне към епохата на духа…

— Повярвали сте! — Хвана с две ръце главата си. — Ама какво е това! Що за лудост! Сам знаете, че това е лъжа, и вярвате!

Зейцов захапа мустака си.

— Не аз ще преценявам, Ваше Благородие, кое е истина, кое не, след като едва сме се запознали на път. Може клюката и да греши; може в началото да е била заблуждаваща, но след като се чуе, с времето може да се обърне в истина; а е възможно и още от началото да е била истина. И аз ви помолих за прошка не заради лъжата — какво говоря, обидата за вас ще е толкова по-голяма, ако се окаже истина. Няма такъв закон, който да изключва госпожа Блутфелд понякога да е права.

— Не вие ще преценявате това — повтори сухо. Извади папироса, запуши. Удари по масичката с тежкия пепелник. Зейцов разтърка окото си, раздразнено от влезлия дим. Преметна се крак връз крак, отръска се пепелта. — Е, добре! Ще ви кажа как стоят нещата! Защо отивам в Прибайкалието? Заради две хиляди рубли. Хилядарка в аванс и втора — след това. Платиха ми и ето, пътувам. Нае ме Министерството на Зимата. Отивам, за да говоря с баща ми Мраз по поръчение на Рапацки. Ето ви го целия разпоредител с Историята. А искате ли да ви кажа още нещо? Нямам и грамче вяра на тези въздухарски Бердяевски метафизики и плюя на всичко това: ако императорската Зима ми плати още едно хилядарче, ще уговоря татенцето да върне дори Иван Грозни. Е, какво ще кажете? А?

Филимон Романович Зейцов се надигна с мъка. Обърна се да излезе, заплете крака в тясното купе и когато вагонът силно се залюля, залитна и трябваше да се опре с протегната ръка на стената; наведен, прошепна отблизо в ухото му: „Да се прости, това е най-важното, от това започнете, от прошката“ — след което се оттласна към вратата. Искаше още и да се поклони, но поради теснотията не му се получи. Оттегли се гърбом и едва не се сблъска с някого в коридора.

Разтри челото си с изпотена длан. Луб-луб-луб-ЛУБ, по дяволите, всичко това е от ужасния махмурлук, и защо му трябваше толкова да се пали, та този алкохолик очевидно отдавна е изкукуригал, брътви едно, после друго, и всъщност глупак е този, който се хваща на дрънкането на глупак. От това започнете, от прошката. И за какво, и на кого? А го прошепна с такава медена жал в гласа, с такова ридание в гърдите, сякаш умоляваше осъдения край ешафода да се върне в правата вяра. Осенено пиянде. Впрочем сигурно преувеличава силата на тази клюка, тръгнала от Блутфелдова, както и всичко останало. Но кой все пак е могъл да чуе вчерашния им разговор на водка? Госпожица Муклановичувна. Към края също и доктор Конешин и още някой, който се приближи откъм билярдната маса. Може Дусин, но той се криеше в дъното. Някой да е седял по-наблизо? Не помнеше. Блутфелдова трябва да е получила версията от втора, ако не и от трета ръка; което никога не би й попречило…

— Може ли? Пане Бенедикте? Чук-чук.

Погледна. Помисляш за вълка, и той в кошарата.

— Заповядайте.

Елена затвори вратата зад себе си.

— Чух възбудени гласове и си помислих, че вече сте станали.

— Съвсем вярно умозаключение. Разбира се, бих могъл да бъда и рядък образец сомнамбулен вентролог, тогава бих бил костелив орех дори за Шерлок Холмс.

— Защо сте така язвителен днес?

— Нищо. Просто махмурлук.

— Ах!

Днес тя беше в блузка от черна коприна, която хармонираше с черната пола; вместо кадифената лента с рубин шията й обгръщаше двоен наниз от перли, който падаше върху жабото от черен тюл. И този черен цвят, и корсетът, който, както изглеждаше, пристягаше още по-силно тънката талия на госпожицата, и гримът от тъмен туш на кестенявите очи, и яркото червило на устните — всичко служеше да подчертае бледата кожа на Елена и крехкостта на тялото й. Не е болна, помисли, но колко умело налага лъжата за своята болест — без думи. Отмести поглед.

— Моля да ми простите за това, което нощес…

— Какво говорите! Та нали знаехме предварително, не беше ли така? Вие сам предупредихте.

— За какво?

— Че ще лъжем.

— Значи госпожицата е лъгала?

— Naturellement!

Но заедно с това тя се усмихваше иронично с допряно до ъгъла на устните пръстче, с премрежени очи. Издуха дима към тавана.

— Вие никога няма да сте пас.

— Ммм?

— Добре, добре, за какво става въпрос сега? За закуската ви моля да не ме тормозите: проспах я. Някакви неприятности от страна на господин Фесар?

— Господин Фесар се разхожда с много смешен фес, главата му отдолу цялата бинтована, и не обелва дума. Затова пък от княжеската маса дойде питане за вас, стюардът го насочи към Блутфелдови, така че вече има нова клюка. Всъщност какви чувства изпитва към вас княз Блуцки-Осей, пане Бенедикте?

— Де да знаех… Презрение, нищо повече. À propos клюката. Зейцов ми разказа надълго и нашироко, че нашият вчерашен разговор с него… и как вие с лекота сте избъбрили тогава за баща ми…

— Ами нямаше как. Станахте посланик на лютите или нещо от този сорт.

Погледна я ужасен. Госпожица Елена само сви рамене с безгрижна усмивка.

— По-изгодно е човек сам да си избира лъжите, не мислите ли?

Завъртя глава.

— Всичко това ще мине, ще мине, ще мине.

— Със сигурност. Но междувременно трябва да се заемете с този леденистки агент, който ви дебне, надявам се, не сте забравили? Ако искате да стигнете жив до Иркутск.

— Имате предвид Зейцов ли? Че не трябваше да го пускам в купето?

— Не мисля, че е бил Зейцов.

— Но нали вчера вие се кълняхте тук, че ако не той, то никой друг!

— А тази нощ, в Омск, в Лукса, на мястото на някой си фон Прут от втори вагон, се е нанесъл нов пътник, също с билет до Иркутск. Разпознах го на закуската. Ето, виждате ли, за това изобщо не бяхме помислили! Та нали Фогел не твърдеше, че този агент се е качил на влака заедно с нас. Това дори е по-удобно за него — качваш се за кратко, убиваш и изчезваш.

— Вие май имате нов заподозрян — въздъхна. Кой е сега?

— Господин Порфирий Поченгло, сибирски индустриалец, но както се оказа — поляк по кръв и вероизповедание, така че сигурно ще поиска да говори с вас. Точно за това дойдох — моля ви, изчакайте знак от мен и, пази Боже, не се срещайте с него насаме. Добре би било да уредим нещата така, че един от нас да го заговори, а другият в това време да провери купето му.

— Започвам да разбирам вашите недомлъвки. „Да провери“, значи да влезе с взлом в купето му. А понеже специалистка по взломовете при нас сте вие, аз ще трябва да занимавам господин Поченгло на публично място.

— Само моля ви, изчакайте знак от мен.

— О, не се притеснявайте, ще изчакам.

Госпожица Муклановичувна се отправи към изхода. Стана, поклони се театрално. Девойката направи кникс. На прага погледна през рамо, смръщи носле.

— Пане Бенедикте, вие какъв одеколон използвате?

— Хм, честно казано, не помня марката. Защо?

— Не, нищо. Този парфюм ми напомня някого. Вече ви казах: уханията остават вътре в мен.

И се скри в своето купе.

В коридора забеляза правадника Сергей, повика го, помоли за цял чайник чай от вагонния самовар. Запалвайки втора цигара, открехна малко прозореца. Веднага бумагите върху писалището зашумоляха, разшаваха се листчетата с неуспешните опити за дешифровка на съобщението. Повдигна към очите си копията на двете писма до баща му: под първото бе записано разшифрованото съдържание; второто бе цялото разчертано в графи, търсещи в кода желаните регулярности. Естествено, прав е гласът, който му се подиграва иззад лявото ухо, левият ироничен ангел, който от самото начало предсказваше, че това е някаква глупост, а не шифър, измислица, а не памет, че няма второ писмо от друго минало, и всичко е само празен шум, изплют от отъмления разум на математик.

Но се обади и друг глас, глас от дясната страна. Второто писмо, другото минало — паметта срещу осезаемото доказателство… Въпреки всичко това би било някакво спасение! Фрагментите от първото писмо, всички тези цели изречения-пароли-заповеди: РАЗМРАЗЯВАНЕ ДО ДНЕПЪР, ЗАЩИТАВАЙ ЛЮТИТЕ, ЯПОНИЯ ДА, РУСИЯ ПОД ЛЕДА, БЪДИ ЗДРАВ избухваха в мисълта в най-неочаквани моменти, разрушавайки покоя, провокирайки гневни гримаси и нервни реакции. Ако бъдещето трябва да се подреди в съответствие с тъкмо това минало, ако замръзне така, то, може би не докрай се заблуждава Зейцов; може клюката на Блутфелдова да не е много далеч от истината: пилсудчиците заповядват на баща му, защото той заповядва на лютите. Или поне има някакво влияние върху тях. А синът на свой ред — както смятат всички — влияе върху бащата. Тогава какво — прави ли са? Излиза, че леденистите съвсем основателно ловуват на сина? Излиза, че има някакъв метод в безумствата на мартинистите? Значи страховете на Фогел са основателни?

Разпоредител на Историята! Можеш да пукнеш от смях! Посръбвайки от горещия чай, отново се зае с криптоанализа. Главата му тежеше като напълнен със смола балон, мръднеш натам, дръпнеш се насам — черната вълна отвътре се раздвижва и черепът се килва от рамо на рамо. Така че най-безопасно е да се държиш съвършено изправен, изобщо да не помръдваш. Жертвата на махмурлука се разпознава винаги по вдървения врат и пълното с достолепие завъртане на главата. Криптоанализът вървеше толкова трудно, понеже всяка минута вниманието се връщаше към вече декодираното писмо. Дали пък не се е прочел превратно смисълът, дали не му се дописват значения, взети от чужди страхове? Та нали комисарят Прейс така и не каза какво всъщност иска Иркутският отдел на Министерството на Зимата. Да насъскат сина срещу бащата? Да го шантажират? Да го убеждават? Наистина ли и байкалските чиновници вярват като бердяевските размразенци и леденистите във влиянието на Леда върху Историята? „Отец Мраз“… Милост!

Още една случка преди обяда. И по-точно: на път към залата, в прохода към вагон-ресторанта, налетя — всъщност, почти налетя, защото успя да се дръпне от вратата, така че до сблъсък не се стигна — на капитан Привеженски. Онзи застина в разкрач, сконфузен за миг, дори замига неуверено, но веднага се окопити, плесна с длан по джоба на мундира си и тръгна напред с високо вдигнато чело, с поглед забит някъде встрани, във въздуха, в стената на вагона, сякаш проходът пред него беше празен, а той върви, без изобщо да обръща внимание на пътя — на който не стои никой. Не помръдна от мястото си. Капитанът бе принуден да спре. Прихна под мустак, продължавайки да гледа встрани. — Граф Мраз… — процеди подигравателно през зъби. Граф Мраз отива да обядва — отговорът дойде бавно, съпроводен от разкопчаване на сакото и копчетата на жилетката и посягане към ъгловатото пакетче в пояса. Видя ли капитанът това движение на ръката? Видя ли масивния пръстен върху пръста? Капитанът отново изсъска: — Махни се от очите ми, нещастнико и се върна назад в коридора. Без повече забавяне се влезе във вагон-ресторанта. Сърцето фучеше като парна машина. Млюх-млюх-млюх-МЛЮХ. Луб-луб-луб-ЛУБ. Длук-длук-длук-ДЛУК. Залитна, потърси опора в един празен стол. Княгиня Блуцка-Осей махаше настойчиво, призовавайки го от дъното на залата. Обяд. Всички гледаха. Премина с мъка шест крачки, преди върху лицето му да изплува една умилителна, сабача усмивка. Но лицето бе насинено и тези, които гледаха — всички — видяха само една разкривена, нагла издевателска гримаса. Бенедикт граф Геро-Саски-Мраз приседна на княжеската маса.