Яцек Дукай
Лед (53)

За костта яма у му кон

— Емукол ела!

— Алатка.

— Или мат!

Тунгусите гледаха нещо в Байкал. Излезе от палатката на студа, пристегнал кожуха си с колана и омотал лицето си с кожи. Осмото утро на безумната сибириада — нима потерята продължаваше да върви по следата? Адин и Чечеркевич се кълняха, че всеки следотърсач неведнъж се е губил по пет пъти на байкалския лед, в бурите, в бесните вихри. Плъзна се по ледената обвивка на склона до самия му ръб, откъдето над върховете на дърветата се разкриваше гледка към гладката безкрайност на Свещеното море. Тигрий Етматов и братовчед му клечаха в снега и се взираха в белотата, която преливаше от земята към небето и обратно.

— Ру, ру, ру — мърмореше шаманът.

Свали миражостъклените очила, образът на лед-езерото веднага замръзна. На югоизточния хоризонт, накъдето гледаха инородците, висеше тъмна запетая, мъничко петънце, като стара пукнатина на фреска. Беше един от онези рядко срещани моменти, в които байкалските ветрове отстъпват в планините и снежните завеси не скриват лицето на Свещеното море. Ако се изкачеше по-нависоко, сигурно щеше да види дори самата Студена железопътна линия, може би дори някой товарен склад под черните кълба пушек, пълзящи по леда. Хм, а може и да не види никакви складове — поддържаха ли Иркутск и Зимни Николаевск контакти с останалата част на Сибир?

— Сматри, сматри! — размаха ръце роднината на Тигрий.

Взря се напрегнато. Нима онази чертичка на хоризонта наистина се движеше?

— Сирга? — попита. — Лу-ча? — Това бяха тунгуските думи за „шейна“ и „руснаци“.

Шаманът прокара хоризонтално разперена длан пред гърдите, което беше знак за отрицание.

— Кто ета? Казаци?

Роднината зачурулика с Етматов, двамата отново се загледаха в хоризонта. На склона, в потмечните пари, се появиха господин Шчекелников и Чечеркевич.

— Отиваме ли, господин Ге? За четвърт час ще се върнем.

— Почакайте, ребята забелязаха някой, който ни следва.

Чечеркевич отиде бързо при тунгусите, размахвайки ръце и крака, пъхна главата си между Тигрий и роднината му; Чечеркевич се оправяше добре с туземния език, очевидно затова Пилсудски го беше изпратил заедно с Адин.

Чингис запали цигара.

— Нали ви казах: хванат ли следата, все едно са ви влезли в задника, могат да бъдат изкарани само с кръв.

— Адин главата си залагаше, че сме се отървали от казаците.

Чечеркевич се изправи, размаха ръце, подскочи, свали шала от лицето си.

— Казват, че не са казаци.

— И слава Богу! — въздъхна.

— Казват, че е друга потеря.

— Излиза, че ни преследват? — отдръпна се назад.

— Тигрий иска да прескочи до тях по Пътя на Мамутите.

— Първо да се доберем до Пътя в Средния свят. Довечера може да пошаманстват.

Господин Шчекелников пуфна луциферски дим.

— Щом ще има ново надпреварване през студената Зима, то да не е на празен стомах. Обмислихте ли всичко, господин Ге?

— Кое, за онази планинска ферма?

— Половината златотърсачи и сороки, пътуващи към Лена, купуват запаси от Лушчий. Трийсет версти по не особено тежък път, ще стигнем дотам още по обяд.

— Ще се разчуе. Колкото по-тихо пътуваш, по-далеч ще стигнеш.

— А ако гладен пътуваш, по-скоро ще паднеш. И сами можем да поразузнаем, току-виж има новини от града. Вие какво, наистина ли смятате, че цял Сибир ни дебне?

— Ами някой ни следеше. Че и сега — сам виждате.

— Следяха поляците-терористи! А с нашите двуседмични запаси и храна за елените, едва ли успеем да се доберем до Кежма.

— Че защо ми е да ходя в Кежма?

Той пъхна цигарата в процепа между парцалите, изпусна черен дим.

— А накъде сме се отправили, господин Ге? Знам, че към Пътя на Мамутите, но накъде?

Погледна към белия Байкал и отдалечената запетая върху белотата.

— Бягаме, Чингис, бягаме.

И това бе истината: непрекъснатата гонитба, която бе започнала в Тунка, бе забавила ход заради необходимостта да се избере посока и да се обяви рационална цел на това пътуване. Но още вчера, докато разпъваха лагера, след като бяха излезли от снежно-бурния Байкал, не му беше лесно да отговаря на въпросите на пилсудците и Шчекелников; днес, ще не ще, трябваше да вземе решение. И така, какво Черния Оазис? Оазисът и ледената смърт? Няма да стане! Но тогава как изобщо да стигне до баща си? В първата, повече или по-малко спокойна нощ, на мъждивата светлина от нафтовата печка, той изчисляваше по картата на Пилсудски местоположението на Оазиса по отношение на отбелязаните срещи с Отец Мраз. Ако Пилсудски не грешеше, филтрираният от заледения Байкал тунгетит излиза от земята по хидрологичните канали, пробити от лютите в Пътя на Мамутите, на североизток от Байкал, точно зад Байкалските планини, на стотина версти от онова място, където на седемнайсети и деветнайсети април тази година инженер Ди Пиетро беше срещнал баща му (стига да не беше някой друг абаас), да се замразява по пътечките от камък и глина. Това беше последната среща, описана в книжата на Франчишек Маркович Уряш. Замисли се: онзи абаас, видян от италианския инженер — той към Оазиса ли е отивал, или се е връщал от него? Каква е скоростта на човешкия метаболизъм на Пътищата на мамутите? Замръзнали, придвижвани чрез хелиевите вълни през геоложките формации — губят ли напълно намиращия се в организма тунгетит, че се налага след известно време да го попълват? Та това изобщо не е организъм! Та това изобщо не е живот! Или италианският инженер бе видял там нещо съвсем ново, не баща му, не Кроули, не Немия, не Копиткин, а някой от неотдавнашното, априлско замръзване? А на следващия ден вече друг въпрос се въртеше в ума му: а какво изобщо е търсил там Ди Пиетро с компанията си? Какви измервания е правил в Становите планини от името на компанията си или на Сибирхожето? Нима зимлязните концерни не се досещат какви богатства са се натрупали в Байкал? (Да не говорим за загадката с онзи странен тунгетит, който изтича от Байкал). Готов беше да се обзаложи, че точно това бе причината да се засекрети черната хидрография на Страната на Лютите. И щом като беше стигнал до идеята за Черния Оазис за две седмици, след само едно пътуване до Олхон, докато се оттъмли с помпата на Котарбински, то инженерите на Сибирхожето, дори най-отявлените лютовци, би трябвало да стигнат до нея през всичките тези години. Защо загина Карол Бохданович? Къде се беше случил неговият „нещастен случай“, не беше ли в Байкалските планини? И какво беше чул Черски от шаманите, че веднага след това царят го беше обявил за държавен престъпник и беше определил награда за главата му? Трябваше да попита Пилсудски дали точно япончиците не бяха помогнали на Черски да избяга. Ако правилно си спомняше датите… Беше писал за бурятите преди около десетина години, могъл е да се запознае с Пилсудски още преди бягството на Стария от третото изгнание, та нали Стрелците на Пилсудски се бяха сражавали тук, в Японския легион, през по-голямата част от втората руско-японска война; следователно: Черски е разказал на Пилсудски — Пилсудски разказал на баща му — баща му слязъл по Пътищата на Мамутите. Може и така да е станало, може; твърде гладко замръзва към днешна дата.

… Ето какви сънища за миналото виждаше наяве нощем, заровен под вонящите кожи, в задушната плъстена юрта, заслушан в хрипливото дишане на Адин, Чечеркевич и Шчекелников. Въпреки умората, понякога не успяваше да заспи. Опитваше се да подреди картите на пани Велц, издраскваше с ноктите нули и нули — досега всички подреждания излизаха нормално: дори Тесла да биеше с Чука на Тъмлината според уговорката, вълната от тмеч се отдалечава на твърде малко разстояние от прототипа, за да може да я разчете с лекота далеч от Пътищата на Мамутите. А не беше и моментът сега да се спуска на самите Пътища, тъй като бягаше.

Пан Кшищоф донесе наблюдателната тръба, притисна уреда към окото си, като се изви назад така, че да успее да постигне някаква донякъде отвесна позиция на главата си върху счупения врат, и така огледа Байкал.

— И какво ще кажете? — попита.

— Идват пеша.

— Пеша?

— И по всичко личи, без шейна. Но точно към нас, пане Бенедикте. — Издиша черно.

— Е, зле ни се пише… Господин Шчекелников — към Лушчий!

Чингис свирна на тунгусите. След няколко минути останките от лагера бяха прибрани и натоварени на шейните. Нахлузи върху унтите вседеходките от кости и кожа, за да не пропада в преспите, когато се налагаше да слиза от шейната и да върви редом с нея; местността беше твърде неравна за обикновените ски. Самите тунгуси се придвижваха по снега на тъй наречените „кънки“, тоест леки дъсчици, с дължина един аршин и широки три вершки — но за тях трябваха огромни умения и тренировка.

Преди да потеглят, се огледа дали не беше останало нещо по-голямо на мястото на нощувката, но туземците и япончиците бяха обрали всичко, дори снопчето клонки, които всяка вечер подпъхваха под палатката. Всъщност съвсем скоро щеше да падне сняг и да скрие отпечатъците върху смръзлината.

— Ила? — допита се шаманът.

— Към Лушчий. — Посочи господин Шчекелников. — А после на Пътя на Мамутите. Понял?

— Мамантав, мамантав — замърмори в кожите си Етматов, като стържеше някак объркан с кънките.

Извика на Чингис, той плесна с камшика, шейната потегли.

Може би наистина тогава, на улицата, в последния му ден в Иркутск, се беше случило нещо голямо. Но ако япопчиците или тунгусите бяха видели онази истина за Сина на Мраз, която помнеше, и един ден не биха се скитали из сибирското безпътие. Свали за миг и двата чифта ръкавици, петопръстните и двупръстните, извади компаса, часовника, картата и тефтера, след което записа в него (като бързо надраскваше по половин дума между подскоците на шейната) времето и посоката на движение, а също спомена и за предполагаемите преследвачи. Без познаващи местността водачи навигацията тук беше практически невъзможна: компасът лъже заради магнитните отклонения с петнайсет градуса; Слънцето се мести по небето с трийсет градуса под линията изток-запад; а също така не трябва да се разчита изцяло и на водачите. Всеки ден усърдно си водеше бележки. На зазоряване термометърът отчиташе минус четирийсет и седем градуса по Целзий — пръстите му трябваше да измръзнат бързо, да изгубят чувствителност, кожата трябваше да побелее като мляко. Но не ставаше толкова бързо. Тунгуските мазила не помагаха, тъй като очевидно нямаше на какво да помагат. Този процес беше абсолютно биологичен, подобен на онова, през което беше преминал малкият Пелка.

От друга страна, се досети също и за ефекта на пръста на пан Кожински. Беше се докоснал до истината и истината замръзна — но съвсем мъничко по-различна от предишните лъжливи представи, съответстваща на съвсем мъничко по-различно минало и бъдеще. Не помнеше промените и не помнеше онзи, предишния Бенедикт Герославски, а и как би могъл? — истината е една, единоистина — а това е сърцето на Зимата, а не украинските степи на Лятото. Могат поне да се правят някакви заключения по най-малките несъответствия, противоречията с изводите за миналото, направени въз основа на онова, което не съответства на спомените. Които, всъщност, ще принадлежат на наново замръзналата някогашна реалност, също както и по-устойчивото на студа тяло. Защото той помнеше как трепереше при всяко прохладно подухване още когато пътуваше с Транссибирския Експрес — а ако сега тук се появеше който и да е от пътниците в луксозния вагон, дали щеше да му разкаже онази същата история за граф Геро-Саски, за екатеринбургския студ, за това, как беше паднал от влака и за катастрофата на станция Стара Зима? Миналото не съществува.

Така че всъщност изобщо не се беше променил. Промяната е възможна само в Историята, а отвъд Леда няма История — и до Мраза няма Бенедикт Герославски.

Неведнъж си беше мислил, че въпреки всичко това може да се оттренира. Дори алетеичният капацитет да е постоянна функция, с която човек просто се ражда — в крайна сметка и въпреки лошите физиологични предразположения, човек може да постигне много в живота чрез усилени тренировки, просто от упоритост, от повтаряне на опита. Не е толкова важно колко силно ще замръзнеш, а по-скоро какъв ще замръзнеш. Не говореше ли точно за това Ачухов в последното си поучение за молитвата?

Но как тогава да се тренира. Седнал странично върху натоварената шейна, която сега се движеше по един гладък склон на огряната от слънцето планина, той се опитваше не твърде уверено да събере накуп варшавските и предваршавските си спомени; много по-лесно му беше да призове онези, които бяха свързани с Транссиб. Как да се тренира — ами да, има схоластични методи: избери си теза и я защитавай до смърт в компания. Независимо каква: тази, друга, противоположна или каквато дойде там — колкото повече, толкова по-добре, колкото повече се различават, толкова по-добре. Защото само така, като се сблъскваш с чуждите убеждения, ще изработиш и разпознаеш в себе си искрени убеждения по въпросите на доброто и злото, религията и политиката, хората и света. Защото християните, възпитани сред християни, са толкова неемоционални и неуверени във вярата си, да — разтопени.

Вероятно има и по-груби методи, за директно разрушаване на срама. Но тук импулсът трябва да дойде отвън — защото кой всъщност управлява собствения си срам? Като че ли само госпожица Елена. Вдъхна през парцала студа, който режеше като диамантен нож. Госпожица Елена! Каква загадка: девушка, размазана върху толкова много възможности, че сама се вижда като някаква детска фантазия, разказче, представено наполовина сериозно по време на флирт — и същевременно правдиво, о, толкова правдиво, че чак причинява главоболие, причинява сърдечна болка. Наистина, phénomène de la nature^[1]…! Въплътена лъжа! Дали наистина такава се е родила — или сама се е направила такава, тоест разказала се е от началото до края, като Фелитка Каучук?

Но какво определение може да се даде на мъж, който си пада по такава жена и търси подобни жени?

— Кажете ми, пане Бенедикте, ще успеем ли да се върнем до Рождество? — пита пан Кшищоф, като се тръсва от другата страна на шейната.

— Каквото даде Господ, каквото даде Господ.

И това си беше чистата истина, защото вече единствено в милостта на небесата виждаше спасение. Извърна покритите си с миражостъкло очи настрани, за да откаже Адин от по-нататъшни разговори. Продължаващата още от самата Тунка потеря по очевиден начин даваше отговор: ето, бягаме. Но нали всички те — тунгусите, япончиците, Шчекелников — се влачеха през зимния Сибир само заради това, да помогнат на Сина на Мраз да се срещне с Отец Мраз, да проведе разговор с лютите; да уреди преговори, които се отнасят до Историята. Така че рано или късно ще се наложи да се изправи пред тях и да им каже кратко и ясно: няма да намерим Отец Мраз, няма да спасим света и изобщо няма да постигнем нищо в тази глупава сибириада.

Същевременно караше Тигрий да го поведе към Пътищата на Мамутите — защото това бе единственият му шанс: да получи знак от Тесла, че нещата в Иркутск се развиват добре и може безопасно да се върне там.

Но нима другарите му в сибириадата също не крият тайни? Адин и Чечеркевич имат своите заповеди от Стария, които по никакъв начин няма да издадат; той сигурно им е наредил да следят хода на преговорите с Отец Мраз, да цензурират договорите, водещи до онези Истории, които не вършат работа на Пилсудски.

И дори тунгусите — трудно можеше да повярва, че Уряш е успял да намери подобни оригинали на точното място и в точното време. Сред книгите, донесени от Иркутск, които сега четеше в палатката по време на буря, имаше две, посветени на инородците (вярно, че предимно на бурятите). Още през XVIII век в Сибир проникнал мощно тибетският будизъм. Нутуги, толбони и улуси-иргени приемаха тази вяра, строяха манастири и будистки светилища, и в тези дацани духовната опека над туземците беше поемана от лами, които постепенно изместваха шаманите. При бурятите разделението преминаваше по линията на Байкал: онези, които обитаваха земите на запад от Свещеното море, останаха при шаманската вяра, и ако решаваха да я променят, преминаваха в православието, под патронажа на Руската църква; точно сред тях Сибирхожето вербуваше своите агенти и войници на Подземния свят. Но и тунгусите трябваше по някакъв начин да бъдат обхванати от родовото управление според проекта на Михаил Сперански. Така че колко от старите шамани бяха останали досега? И колцина сред тях се бяха обърнали в своята вяра към абаасите?

Поговори за това с Тигрий преди спускането в котловината, зад която се издигаше каменният форт на Лушчий. Снегът по сенчестия склон беше твърд, заледен, много хлъзгав. Разпределиха отново елените, тунгусите трябваше да спуснат първо своята по-лека шейна, помагаше им с тоягите-спирачки.

— Кажете ми, Тигрий, как се случи така, та на света няма хора, които сами да си признават, че от сърце и с готовност работят за злото.

— Он?

— Да, вие не сте като бурятите, вие смятате лютите за сатанински абааси, зли духове на Подземния свят, уф, и въпреки това, и въпреки това — пан Чечеркевич, гледайте накъде размахвате лапите си! — и въпреки това по някакъв начин ги почитате, защитавате ги, а сега ми помагате да ги защитя от императорския гняв. Как се получава така? И не ми казвайте, че са ви се омесили страните на света, горната и долната, небето и преизподнята, доброто и злото.

… Може ли искрено да се вярва в откровения фалш? А?

Шаманът закрета около шейната, зачурулика на своя език, клатейки плътно увитата си глава, после се приближи до Чечеркевич и дълго време му говори. Разбра само думите „Ун-Илу“, тоест „лед“, и „хакин“ — „стомах“, и „бьом“ „теснота“.

Казва, че е добре, че лютите ще замразят Земята — обяви Чечеркевич, като потупваше с длан по кожата в някакъв енергичен ритъм. — Казва, че хората са лоши и заслужават Леда. Че трябва да се събуди Драконът, той ще изяде всички и едва тогава, в корема на Дракона, Повелителя на Леда, ще се сбъдне властта, той, пане Бенедикте, ще смели всеки в красив, послушен мамут.

— В корема на Дракона — измърмори, докато задържаше шейната на склона, — стифосани, като сельодки в консервна кутия.

— Лот айят уйдени! — обяви с ентусиазъм шаманът, като при всяка крачка забиваше дървените си кънки в тъмния лед. Те наистина често се държаха като деца, преминаваха с лекота от състояние на пълно щастие в печал, привързваха се лесно към хората и лесно им се сърдеха. В този смисъл шаманът изобщо не се различаваше от роднините си.

Двамата братовчеди на Тигрий Етматов (вярно, че понякога се наричаха негови братя, шуреи или някакви други роднини в сложните тунгуски кланови семейства) много си приличаха по лица и фигури — еднакви туловища-бъчонки на къси крака, еднакви кръгли лица и тесни, монголски очички под черните прави коси — а пък увити в кожите, които свободно разменяха помежду си в палатката, бяха практически неразличими. Единственото спасение се криеше в това, че куцият Етматов често проявяваше презрение и ужасно се гневеше на единия от братовчедите си, така че лесно можеше да се посочи кой е добрият и кой лошият роднина.

Само че след няколко дни с изненада забеляза, че вече друг от роднините се е превърнал в обект на гнева му, и друг се ползва с благоволението му.

Но си оставаше замразена истина, че при Тигрий имаше добър роднина и лош роднина; но тази функция на симпатия и антипатия при шамана действаше с променливи параметри.

— Това са добри, уффф, добри поганци — хриптеше Чечеркевич. — Да, мръсни са и вонят, но са честни. Не са като проклетите якути. Там са само едни хитри крадци, гледат само да ти замажат очите. Пък са и подлеци по природа: представете си само, синът погребва баща си жив в земята, такова е сбогуването им с любов със старите радители. Кхъ! Все едно смърт просто няма, само в земята…

— Дръжте тази тояга по-здраво.

— А водка всички инородци пият, ама якутите — тия са родени пияници, ако срещнеш трезвен, във вестника може да го съобщиш. И когато…

— Дръж!

Но Чечеркевич изведнъж реши, че трябва да си почеше главата под шапката; тоягата, която служеше като спирачка на шейната, се изтръгна от ръката му и шейната полетя с цялата си тежест по склона. Хвърли се с пръта под плазовете. — Чу ок, чу ок! — крещяха след елените братовчедите на Тигрий. От шейната падна зле привързана торба, затъркаля се към котловината, десет, двайсет, трийсет аршина, продължи да набира скорост…

— Сега тичай след нея! — изрева на Чечеркевич.

Чечеркевич беше кекав човек, тоест всичко по него се крепеше на плюнка, едва-едва, на всичкото отгоре с пиянска нотка: ако ще е крачка, то ще е танцувална, като хореография; ако е движение на главата, то без малко да я откъсне; а ако е някое по-сложно действие, то се извършва с толкова ненужни жестове, че гледащият го човек дотолкова потъваше в този хаос, че губеше всякакво понятие какво всъщност, прави Чечеркевич, има ли поне някакъв смисъл в работата му. Дори по време на почивка пръстите му непрекъснато помръдваха, клепачите мигаха, коленете подскачаха, мимиките бълбукаха на повърхността на физиономията му в преминаващи за секунда неясни гримаси. По това той доста приличаше на Иван Петрухов, тоест на спомените му за Иван Петрухов от губернаторския бал. А и отмечта му го обкръжаваше в подобен ореол: мек, желеобразен.

Имаше определени подозрения, но сега нямаше как да ги провери. Точно както съществуват хора с висока теслектрическа структурна константа, извън пределите на нормалната човешка способност за Истина и Лъжа (като баща му и други абааси), така, в съответствие с всички правила на статистиката, трябва да има аналогични phénomunes de la nature на другия край на алетеичната скала. Не живите загадки, от типа на госпожица Муклановичувна — а истински деца на Лятото, хора, които никога няма да замръзнат в определена форма на характера, за тях никога няма да може да се говори в категориите на двузначната логика, че те са такива или онакива. И, естествено, ще кажете точно това: че те са разстроени, нестабилни, че са кекави.

С какво се отличават те в този свят? Наистина ли така се стремят към ентропията, случайността? Чечеркевич като че ли по нищо не се различаваше. Беше разменил по няколко изречения с него по време на почивките и сутрин (тъй като вечер в палатките всички бяха толкова изморени, че бързо заспиваха, едва изпили по нещо топло). Може би точно в това се криеше — защото кое може да е противоположното на изключителното, необичайното? Чечеркевич, Чечеркевич, угризение на съвестта и белег на паметта. Когато сега го погледнеш… нима леденистите не гледаха по същия начин граф Геро-Саски в Транссибирския Експрес? Тук може би това се вижда по-изразително, заради контраста. А онова, което в края на краищата беше замръзнало в Страната на Лютите какво от това? Още преди случката с лютия у него се беше появило силното убеждение, че в крайна сметка не се е родила алетеична противоположност на Петрухов; че в онези чертежи на Тесла се бе намирал по-близо точно до Чечеркевич, а не до Исмаиловците. Ето ви я и цялата структурна константа на Бенедикт Герославски. В Черния Оазис го чака сигурна смърт, така че няма защо да ходи там…

Слънцето искреше по заледените планински върхове, планинските хребети хвърляха рязко очертана сянка върху склоновете, която се стичаше като черна глазура върху бялата глазура на снега. Затова път в очилата с миражостъкла границата между светлината и мрака се размиваше, сякаш някой беше запалил огън под тигана на Байкалския край; достатъчно беше да наклони глава, да позволи на цветовете да се прелеят (макар всъщност да бяха останали само два) и в пейзажа на студените планини вече беше невъзможно да се открие разликата между небето, планинските склонове, облаците, ледника, тъмната долина. Всички те бяха просто криви петна от ярка светлина, напълно взаимозаменяеми. Пътуваше през този Сибир като по ескиз, изпълнен с въглен върху картон, нарисуван в неистов порив от силна ръка: извивки, накъсани линии, дъги през половината хоризонт, начупени геометрични фигури, които прекосяват безкрайността. А между тях и на фона им — мънички човешки фигурки, надраскани също набързо и не твърде деликатни: без лица, без пръсти, без особени белези, груби и неравни, някак големи, крачещи в облаци от пара.

Фермата-крепост на Николай Пантелеймонович Лушчий се намираше на превала над дълбока котловина, с открит на изток изглед към огромна част от белия Байкал, към дълъг отрязък от Зимната Железница. Това място не беше първата железопътна станция на Лушчий. Първоначално беше работил като огняр на Околобайкалската Железница, на няколко десетки версти от Порт Байкал. Докато тази линия все още беше действаща, Лушчий отговаряше за поддържането на стрелочните прелези и колелата в експлоатационно състояние, тоест следеше да не замръзнат. Транссиб и Източнокитайската Железница бяха построени с материали на Лятото и едва неотдавна бяха започнали да подменят релсите със зимлязни; преди това трябваше да наемат хора, които да проверяват дали механизмите действат въпреки най-ужасните студове. Най-често по релсите палеха огньове. Но дори и след преминаването на зимлязо проблемите не изчезнаха съвсем. Зимлязото наистина не се напуква от студа, не се смръзва на камък, уредите, изработени от зимлязо, не се развалят, затова пък вледенените храсталаци могат да обездвижат всяка стрелка, смръзляците обожават железопътните линии. А на Байкал проблемът беше двоен — само идиот-самоубиец ще запали огън на релсите, разположени върху езерния лед — затова във всяко едно отношение съединяването на всички разклонения на Зимната Железница при гара Олхон никак не беше удачно. След закриването на Околобайкалската Железница Николай Пантелеймонович първоначално се премести точно в Олхон, където — според сибирските слухове — се опитал да търгува с опиумен прах във влаковете на кръстопътя с Азия, като умело криел наркотика от исправниците директно в леда на езерото; така Лушчий започнал да натрупва богатството си. А после на Зимната се случили няколко нещастни случая и по заповед на генерал-губернатора Шулц на височините в Приморските планини започнали да се строят железопътни охранителни постове. Заради байкалските ветрове и бури, които обикновено скривали повърхността на езерото, комуникацията се осъществявала чрез светлинни и тъмлинни сигнали: патрулите монтирали край „съединените чрез лед“ фрагменти от релсовия път тъмлинни (през деня) и светлинни (през нощта) прожектори, предупреждавали най-близката охранителна станция, която повтаряла тревогата по линията на високопланинските станции, така че след няколко минути сигналът достигал до Порт Байкал, Култука и гара Олхон, където спирал изложените на опасност от авария влакови композиции. Каналът нямаше голям информационен капацитет и той се съмняваше, че Лушчий е получил някакви новини от другия й край, тоест от самия Иркутск.

Фермата-крепост беше построена до голяма степен по околобайкалския метод, тоест с изобилно използване на взривни материали в скалата. След това пробитата гранитна стена беше доизградена, като тук-там пробиваха врати и прозорци, а главният и единствен вход на нивото на земята беше укрепен с палисада, която обхващаше и стопанските постройки. Лушчий, търговец от втората руска гилдия, добре криеше онова, което беше заработил за двайсет години чрез нечестни дела; всъщност тук държеше на склад различни стоки, които продаваше на безумни цени на нуждаещите се от тях пътешественици и разкарваше по селищата и геоложките лагери из цялата половина на западното Прибайкалие. Но дори отблизо, от разстояние няколко десетки крачки, не беше лесно да се открие станцията под снежно-ледената покривка — но от най-високите дупки в скалата се издигаха стълбове дим, които издаваха топлия живот във вътрешността.

Насреща им излязоха двама биячи с вълкодави. Мина под палисадата. Тук имаше окачен ценоразпис за всичко, в това число дори за допускането на животни в затопленото укритие. Преди това се бяха уговорили с Адин и Шчекелников, че престоят, по възможност, ще бъде кратък. Влязоха тримата заедно в пруста, без да развиват парцалите от лицата си, без да свалят миражостъклените очила; бяха се разбрали, че и лицата си няма да показват. Рублите бяха приготвени; трябваше да плаща Адин. Говореше само на руски.

Край огъня в пруста бяха насядали четирима мъже, включително някакъв военен с подофицерска униформа. Навсякъде сновяха кучета, малки и големи, родени от вълци и обикновени псета, с хамути и просто така; вонеше на прегоряла мас и урина. Господин Шчекелников дишаше с пълни гърди. Харашо в краю радном, пахнет сеном и гавном! Пан Кшищоф отиде да избира запаси. Николай Пантелеймонович Лушчий, дребен мъж с разположени косо очи, седеше в съседната стая зад една маса, застлана с бяла покривка, и четеше вестник; босите си крака беше вдигнал на пейката, облечена в черна рокля старица, с плътно прилепнала към главата шапчица, ги цереше с някакви мазила, от които цялата къща вонеше с някакъв дразнещ носа мирис, който затискаше дори острата миризма на амоняк. Кихна в шала си. Господин Шчекелников кимна въпросително. Показа му вестника. Той отиде да пита.

Това беше грешка. Къде му беше акълът, че да праща Чингис Шчекелников с такава деликатна задача, която зависеше от думи, а не от ножа! В този миг жално скимтене на кученце го накара да се обърне — недорасляк с бродирана рубашка, съдейки по физиономията му — син на Лушчий, размазваше с ритници мъничко псе в ъгъла до водещата нагоре стълба — едва успял да извърне глава, и от противоположната страна се разнесе друг стон и трясък. Погледна натам. Съборил самовара на земята и отблъснал настрани жената, господин Шчекелников беше проснал върху масата Николай Пантелеймонович и се канеше да го души. Господин Лушчий риташе с босите си крака и се гърчеше върху покривката — същински Лазар, омотан в саван, което, разбира се, изобщо не трогваше надвесилия се над него квадратен разбойник. Извика Адин с гръмък глас, хвърли се към Чингис и сипейки ругатни, се опита да отблъсне бандюгата. Накрая онзи изсумтя и пусна жертвата си. Лушчий се надигна на четири крака и изписка нещо със сподавен глас. Натъпканите в коридорчето откъм пруста хора гледаха с празни погледи. Лушчий вероятно ги призоваваше към кърваво отмъщение, но очевидно Шчекелников му беше увредил гръкляна, така че думите на Николай Пантелеймонович бяха абсолютно неразбираеми. Въпреки това смисълът и намеренията му скоро щяха да бъдат разбрани. Измъкна портфейла си с останалите рубли, размаха банкнотите. Притича пан Кшищоф. — Плащай и да се омитаме! — прошепна му. След което, прикривайки Чингис с тяло и с парите, го избута от станцията към палисадата и шейните. Извика на тунгусите да тичат колкото се може по-бързо за стоката. Пан Чечеркевич се занимаваше с вълкодавите, едно от кучетата вече беше успяло да го ухапе (шубата беше предпазила ръката му). Подгони го да подготвя шейната за бързо бягство. Повлече Чингис към другата страна на впряга, като го скри зад елените от погледите на местните. — Какво ви стана! Трябваше да го питате само за новини от града! — В отговор господин Шчекелников пъхна безформената си ръкавица в пазвата и измъкна оттам смачкан на топка вестник. Изпъна страниците на коленете си. — Та това е още от октомври! — и захвърли „вестника“ в снега. — Но защо, за Бога, го душихте! — Чингис махна с ръка. — Каза ми лоша дума.

В края на краищата се измъкнаха от станцията на Лушчий непокътнати, като все пак не успяха да вземат всичките запаси, а за онези, които бяха взели, платиха прескъпо; а на сбогуване молойците на Лушчий изстреляха през прозорците залп с оръжията си, като ужасно уплашиха всички.

… Доста по-късно осъзна, че авантюрата бе завършила безкръвно единствено благодарение на присъствието на онзи военен, който вероятно беше изпратен тук в случай на терористична атака срещу станцията.

Цял ден при всяко спиране измъчваше Чингис с упреци и въпроси защо бе направил подобна глупост, какво всъщност се беше случило там. Да не би навремето с Лушчий да са имали вземане-даване по разни престъпни дела? Едва по залез-слънце, когато емоциите утихнаха и отново бяха способни да гледат на случилото се хладнокръвно, тоест по същество, се отказа от трескавото умуване и се остави на студения инстинкт на лютовчика. Чингис се зае с разпъването на палатката, ядосан и обиден, изобщо не говореше, само чакаше повод да излее върху някого гнева си. Не беше излъгал, нищо не беше скрил. Наистина се беше хвърлил да души съвсем непознат човек — при тежки обстоятелства, обграден от превъзхождащи ги сили на неприятеля, което заплашваше със смърт както него, така и другарите му — единствено защото стопанинът му беше казал лоша дума. Ето ви го целия Чингис Шчекелников. Но нима не го знаеше? Че е от онези, които са способни насред улицата без никакво колебание да прережат гърлото на човек? Че е от онези, които доброволно приемат най-самоубийствени задачи? Що за човек би се развличал с това да бъде бавачка на Сина на Мраз и да скочи на нож срещу всички сили на Сибир?

И това също е Математика на Леда. Не може да станеш приятелче с дявола, а после да се изненадваш, че е развратил децата, че е забаламосал жените, душил е котенца за собствено развлечение и е осрал параклиса.

— Господин Шчекелников.

— Какво?

— А той защо така с онова кученце?

— Хм?

— Малкият Лушчий налагаше с ритници онова куче.

— Всеки на този свят трябва да има някой, който да се страхува до смърт от него и когото да може на воля да малтретира.

И все пак това беше някакъв вид слепота: невъзможността да видиш единоправдата в характера. И тук не ставаше дума за сръчността на доктор Мишливски или прокурор Разбесов, а за обикновено човешко познание за слабостите, нерационалното поведение, безумието. Още в Транссибирский Експрес се беше борил срещу това по различни начини — трябваше да навлезе в Зимата, за да разгадае простия модел на капитан Привеженски; нужни бяха няколко обяда в дома на семейство Велицки, за да успее изобщо да вникне в този ход на мисли.

Но какво точно е това свойство на Страната на Лютите — тоест същността на тази среда, пропита до такава степен с тмеч — че всички неща, обхванати от мисълта и езика, включително и човешките характери, се проявяват с по-голяма лекота в собствената си единоправда? Та това все пак не беше свойство на ума, защото човек не се сдобива с нови когнитивни способности, тук никой не става велик мъдрец и познавач на тайните на душата. И няма никаква гаранция, че на кръстопътя на невежеството човек по-често ще свърне в страната на истината, отколкото на лъжата. Тогава откъде се появява тази острота на погледа у хората, просмукани с тмеч?

Изглежда пред нощта щеше да има буря, което в тази част на Байкал се случваше често и япончиците посъветваха всички да прекарат нощта в едната палатка, като я разпънат във вид на широка юрта, а от другата да направят заслон за животните. Тунгусите щяха да приберат кучетата вътре, но този път от Тунка не бяха взели никакви; елените щяха да останат навън, превързани с въже през шията, за да не се отдалечат твърде. Запали печката, като повдигна капака, за да осветява вътрешността. Сандъкът с другата печка, която работеше на нафта, същата, която Тесла беше преоформил, се намираше някъде в багажа, подреден в кръг покрай стените на палатката. Не свали кожите; юртата се затопля до голяма степен единствено от плътно събраните човешки тела. Обичаят на инородците е да се съблекат голи и да налягат на купчина под кожите — но япончиците не го практикуваха, защото го смятаха за доста нехигиенично.

— Зманда тикюлен — каза лошият братовчед, който се скри последен в палатката и завърза входа. Пан Кшищоф постави чайник на печката, разби замразена риба, разряза твърдия хляб с трион. Тигрий Етматов запали свой огън, седнал до противоположната стена: пред себе си сложи глинена купа, натрупа подпалки, сипа още някакви боклуци, прахове и треви, плю върху тях, измъкна нещо от косата си, хвърли и него в сместа и я подпали. В юртата се разнесе неприятна миризма, всички християни изругаха едновременно и започнаха да подсмърчат с потеклите си носове.

Тигрий се захили, зачурулика весело, протегна ръка зад гърба си и измъкна изпод торбите дълга костена пръчка и барабан от опъната боядисана кожа.

— Казва, че сме застанали над пътеката на мамутите — съобщи пан Чечеркевич, който беше захвърлил кожуха и се беше увил в широка кухлянка, над която се виждаха само главата му и дланта, когато надигаше нагоре металната манерка със спирт; обичаше всяка нощ да се сгрява така до пълно опиянение, просто докато пътуваше, не можеше да спи по друг начин.

Нямаше смисъл да се опитва да разбере затова ли Чечеркевич е такъв мекушав-кекав, защото заради непрекъснатото пиянство отдавна беше привикнал със състоянието на мек делириум — или точно защото не може без манерката, е такъв: вял, муден човек. Последователността тук няма особено значение, съществува само истината, замръзнала в Настоящето.

— А ето, че търговията със зимлязо не е прекратена — съобщи Адин, докато подваряваше керемидения на цвят чай.

— Вие какво, да не сте разговаряли с някого при Лушчий?

— Да, разменихме няколко думи, преди да избухне скандалът. Питах за цените, имало ли е някакви скорошни доставки от града, та нали то непрекъснато поскъпва, когато има война; но научих само, че зимлязото и тунгетитът поддържат същите нива.

— Това би означавало, че Блуцки-Осей държи здраво властта над Иркутск и Николаевск за царя.

— Най-добре се молете Лушчий да не прати след нас своите гробари.

— А утре накъде, господин Ге? — изхриптя Чингис.

— Ей сега. — Вдигна ръка, за да ги накара да замълчат, и измъкна от пътната си чанта колода пятникови карти. Всички знаеха какво следва; неведнъж се бе опитвал да разкодира тези пасианси.

Пан Кшищоф въздъхна меланхолично, отпусна още по-ниско главата си и си сипа чай, като повдигна чайника над очите си. Палатката се замъгли от парата.

— Каква е ширината на тази пътека? — обърна се към Тигрий.

— Сотя биракан.

— Казва, че е тясна като поток.

— Хм.

— Какво, господин Ге, това не е ли отбелязано на секретните ви карти? Там, там или там, на колко версти, а?

За щастие Тигрий започна да удря по барабана. Първоначално седеше, вперил поглед в огъня си, мачкаше над него парче месо, лицето и тялото му трепереха странно, хълцаше някак по детски и покашляше; после на бузите му избиха едри капки пот, клепачите му се спуснаха и се разтресе болезнено — потреперване, което показваше, че са дошли духовете-водачи, „осмокраките пазачи на дванайсетте улуса“. След което се вкопчи в барабана.

Господин Шчекелников дъвчеше бавно, като остъргваше заледената риба от опашката към главата със своя нож-щик. Извади бележника и молива си, постави до тях отворения часовник, разбърка картите. Чингис поглеждаше към всичко това изпод вежди, с изражение на мрачна подозрителност на изсеченото си като с брадва лице — но в това нямаше нищо необичайно. Леденистът не трябва да се изненадва от това, че човек е точно такъв, какъвто е. Така че би трябвало да предвиди как биха могли да реагират Шчекелников на Лушчий и Лушчий на Шчекелников, и то без никакви предварителни изчисления, без никаква Математика на Леда, единствено по „погледа“, както могат дори най-глупавите леденисти.

Първоначално приписваше на феномена психологическа основа, дори физиологична („животински инстинкт за истина“), като откриваше причините му в дългосрочното влияние на тмечта върху електрическата дейност на мозъка и други подобни механизми — че сякаш всички, които живееха под Леда, проявяват тенденция към такива резки, уверени категоризации и направо сектантски фанатизъм в най-малките ежедневни дела. Но сега, след като бе прекарал няколко месеца тук, той смяташе, че явлението е свързано по-скоро с това как в условията на Зимата в двузначната логика набира мощ правилото за изключеното средно положение. Работата е там, че в Лятото нямат сила Аристотеловите закони, че две противоречащи си твърдения не могат да бъдат едновременно фалшиви, нито че ако едното е фалшиво, то другото трябва да е правдиво. В Лятото можеш да кажеш: „Всеки добър дявол има опашка“ и „Някои добри дяволи нямат опашки“ и в тези противоречащи си твърдения няма да намериш никаква истина. Но под Леда всичките „добри дяволи“ и подобните им фалшиви твари изпадат от езика, изпадат от логиката. Остава само онова, което правилото за изключеното средно положение предварително е замразило чрез рязкото „или-или“. Защото както няма да срещнеш в Страната на Лютите добър или лош дявол, по същата причина няма да намериш тук нито Тимофей Шулц със заешко сърце, нито милосърден и доверчив Чингис Шчекелников. Лютовчикът гледа и лютовчикът знае: да-да, не-не.

Логиката на Леда — замразяващото разума напрежение на теслектрическото поле — прави невъзможна мисълта за предмета, човека, идеята, характера, които не се побират изцяло в очертанията на единоистината или нейния негатив.

Например някой като Чечеркевич — който в момента се оглеждаше в лъскавата манерка и правеше нервни шутовски гримаси — в Лятото сигурно изобщо нямаше да се отличава по своето поведение и нямаше да привлича вниманието. Но тук, под Леда, никой не е в състояние да го види по друг начин, да мисли за него по друг начин, да използва за него други думи и да го замрази в спомените си по друг начин. Тъй както и всеки носител на мнение, оставащ под властта на принципа за непротиворечие…

Пам-плам! Пам-плаг! И — а млуки дуки мулуки! улуууки мулуки! — нарежда пръскащият слюнка тунгус, докато се поклаща над смрадливия дим, и за разнообразие периодично издава пронизителни животински звуци. Подреди две дузини карти, записа си реда на подреждане — точка или тире, единица или нула в зависимост от размера на невероятността — и, след като събра картите, ги размеси с останалата част от колодата, докато стрелката на часовника отмерваше поредните двайсет секунди; после ги нареждаше отново и записваше знаците. Пам-плам! Пам-плаг! След като изпиха чая и разтопиха малко риба на езика си, добрият и лошият братовчед се бяха заровили под кожите; сега, в отговор на ритмичните удари и нареждания на шамана, те се измъкнаха на повърхността като надигащи се изпод земята мамути, бавно и мъчително, и застиваха в полусънно състояние за дълги периоди. Етматов не гледаше, тесните му очи бяха затворени, стиснати дори, когато ги отваряше, отмятайки глава назад и пръскайки слюнка от устата си, или само ги подбелваше, без да вижда или забелязва нещо. Геометрично подредените по бузите му белези почервеняха като препечени от студа. Пан Кшищоф кашляше, вееше си с чорап от заешка кожа — шаманският огън беше напълнил с дим цялата юрта. Дишаше през устата, без да вдига поглед от картите, като заключваше разума си за хипнотизиращата мелодия. Нула, единица, нула, нула. Според предписанията вълната по Пътищата на Мамутите би трябвало да се движи с честота три удара в минута, а това означава, че дори най-краткото съобщение се нуждае от около четвърт час, за да бъде пренесено; но при по-кратки вълнови периоди щяха твърде да затруднят четенето, пиковете щяха много да се съкратят. Бяха се уговорили съобщенията да не надхвърлят трийсет знака. Затова приемането им продължаваше около час: ритъмът на вълната се усещаше след дузина разбърквания, краят на изречението се разпознаваше след началото на повторението, а второто прочитане беше нужно за откриване на грешките. Едва след като записа около стотина нули и единици, извлечени от подреждането на картите, дописа под тях паролата от нули и единици, измислена от mademoiselle Филипов и доктор Тесла, също изразена чрез азбуката на Морз: 101101101110111101111111001001, или AUFERSTEHUNG — за да може след това да разшифрова оригиналното съдържание с помощта на обратни операции на математическата логика. Които Джордж Бул беше изложил в своя труд „An Investigation of the Laws of Thought, on Which Are Founded the Mathematical Theories of Logic and Probabilities“^[2], където, за да интегрира законите на Аристотеловата логика в алгебрични формули, той бе избрал две числови презентации: 0, означаваща Нищо и Никога, понеже 0 x y = 0 за всяка стойност на y, и 1, означаващо Вселена и Вечност, тъй като 1 x y = y за всяка стойност на y. И ето въз основа на какви символи на Лъжата и Истината се правят простите сметки, например онези, които алтернативно се изключват една друга, които винаги превръщат две нули или две единици в нула, а единица и нула — в единица. Та нали ако всеки е способен да брои теслектрическите вълни на Пътищата на Мамутите, то би трябвало да се очаква, че рано или късно някой ще реализира идеята за регистрирането на тези флуктуации — и ще се замисли върху това точно защото когато теслектрическата вълна преминава по Пътищата на Мамутите, на всеки двайсет секунди във всеки мозък проблясват най-изумителни комбинации от идеи. Затова беше нужен шифърът.

Тигрий млъкна, отнесен (или може би изтощен). А той навлезе в ритъма на разбъркване и подреждане на картите, който не се отличаваше особено от ритъма на барабана и шаманските стонове: целта беше в повтарящата се последователност на движенията да отдели духа от тялото — тялото да си върши своето, а духът да пътешества свободно. Бученето на бурята се усилваше, стените на палатката се гънеха. В една истинска юрта щяха да оставят отвор за излизане на пушека; но зимата в Страната на Леда беше твърде сурова, за да оставят по собствено желание дори най-малкия отвор за достъп на студа. Димът от печката излизаше навън по уплътнена тръба, но пушекът от шаманския огън и мъглестите изпарения от човешки дъх се натрупваха вътре, замъгляваха, приспиваха, спомагаха за изпадане в хипнотичен сън. Едно, едно, едно.

Тигрий се пробуди, завърнал се от пътешествието по Пътищата на Мамутите, удари по барабана: само веднъж, но силно, което накара добрия и лошия братовчед да се свият под кожите. Пан Чечеркевич потрепери като ударен с камшик, също пробуден от някакви пиянски сънища. Наруга тунгуса. Тигрий Етматов скри палката, пийна от купичката билков чай и се озъби, изкривявайки изпотеното си лице в широка усмивка. След това започна да обяснява нещо развълнувано, като се пошляпваше с длани по бедрата.

— Казва, че ни преследват дяволи…

Вдигна ръка, за да ги накара да замълчат, без да отмества поглед от часовника. И бързо: карта, карта, карта, карта, половината колода в изумителна поредица от студени и горещи цветове — и накрая поредната единица, записана в бележника.

Най-накрая съобщението се завъртя два пъти. Откриха се три грешки, тоест несъответствия при броенето на вълната или липсата й — там ще се наложи да използва паралелни версии на разшифровката. Наплюнчи молива. В самото начало… Няма начало. Работата е там, че бяха забравили да определят знака „точка“; всъщност тя, изключена от шифъра, би изглеждала на всички подозрително. Оставаше му само да опита трийсет размествания поред — докато не се появи смисъл.

Бързо превъртя на ум последователността от нули и единици, като восъчни цилиндри, записани от музикантите на истината и лъжата.

01011101000101011011000111001000

10110110111011110111111100100110

11101011111110101100111011101110

 

••• —•—• •••• ••— •—•• —•• •—•• • —

 

SCHULZ LEBT.

Шулц е жив. Не се връщай. Царят е наоколо. Тесла работи под арест. Чакаме. Съобщението се въртеше в кръг, без начало, затова контекстът и акцентите можеха да се местят по всякакъв начин. Чакаме. Шулц е жив. Не се връщай. Царят е наоколо. Тесла работи под арест. Или пък: Царят е наоколо. Тесла работи под арест. Чакаме. Шулц е жив. Не се връщай.

Шулц е жив. Значи, жив и властта е в неговите ръце, иначе царуването на императора нямаше да спре на хоризонта, а княз Блуцки щеше да поеме от името на Негово Величество Николай Александрович Иркутск, Зимни Николаевск и цялата Страна на Лютите. В същото време Шулц-Зимовний си стои със своите отряди в Сандъка, а търговията със зимлязо си продължава идеално по линията на Транссибирската железопътна магистрала и от Байкал до Невския залив и обратно сигурно прелитат дипломатически писма. Докато не се оправи напълно от почти смъртоносната рана, Шулц ще търси благоволението на сибирската индустрия и ще се грижи за навременната доставка на имперски войски за изстиващия японски фронт: това гарантира златния жезъл на бившия генерал-губернатор, някогашен сибирски самодържец, който контролира Транссиб, той държи ножа на гърлото на Владивосток и цяла Източна Азия; затова Санкт Петербург няма да откъсне Шулц от Европа, като блокира Транссиб някъде преди Иркутската губерния. Това е плътен клинч, в който никой от бойците не е способен да дръпне по-силно, без другият веднага да не отвърне със съкращаване на мускулите. (Политика на Леда). Но Японската империя, естествено, също иска да спечели в новата ситуация и щом съзре подобен шанс, веднага ще забрави за всички мирни договори и тържествени клетви. Сега Шулц е длъжен да пази Транссиб като родово съкровище. И по същата тази причина Юзеф Пилсудски със своите стрелци от Японския легион ще се опита на всяка цена да взриви железопътната линия. Сигурно веднага щом е дошъл на себе си, с първата или втората си заповед Шулц е изпратил казаци за охрана на Транссиб и ликвидация на япончиците.

… Чакаме. Те чакат. Какво чакат? Тесла работи, това е пределно ясно: в противен случай съобщението нямаше да премине през Пътищата на Мамутите. (Съобщението говори за Тесла в трето лице — кой го е редактирал, mademoiselle Филипов?). Рано или късно Шулц ще се отърве от изобретателя-сърбин. Скри картите, опакова бележника и колодата. Чаят беше изстинал. Графът държи Никола като поредния коз в пазарлъците с царя (колко ще даде Йево Императорское Величество за оставянето жив на Доктора на Лятото с неговите убийствени за лютите знания?) и с местната опозиция (защото докато Тесла е жив, магнатите на Сибирхожето нямат гаранции срещу Размразяването). Но ще успее ли точно по този начин графът да изтъргува нещо трайно? Независима държава? Като изчаква, шантажира, играе на замръзване със status quo. От друга страна, за силова реакция Николай II трябва да се реши да изпрати войска за война в Байкал… С Япония на шията? Няма да го направи. И все пак е трудно да се повярва в каквато и да е значителна политическа промяна под Леда.

… Но да изтръгне по този начин собствен доминион е по-лесно точно в подобна феодална страна, основана на принципа на самодържавието, където няма никакви санкции, освен санкциите на самата власт, никакви външни санкции, които да легитимират управлението на този или онзи автократ. Защото него не го избира народът или народни представители, тук владетелят не зависи от правото (точно обратното: правото зависи от него, волята му се явява право), и изобщо мярка за правотата на властта, различна от тази, не съществува: той държи властта в ръцете си, следователно такава е Божията воля. Самозванецът, комуто е провървяло, е Божи помазаник. Правото, компромисът и договорът между хората нямат сили там, където всички непрекъснато виждат знака на Истината.

… И царят прекрасно го разбира — и това е причина за непрекъснатата му недоверчивост и терора над поданиците му, за страха от талантливи министри, генерали, чиновници. Нима не говореше точно за това Франц Маркович на губернаторския бал? Загриза суровата риба, която вече добре се беше размразила и затова я усещаше на езика си като лигав, полумъртъв червей. Принципът на Истината организира руския живот във всички сфери, от обичаите до висшата политика.

… Затова не трябва да се твърди, че дори след окончателната победа на Шулц тук нещо ще се промени. Пан Поченгло надхитри сам себе си. Никаква заря на свободата няма да изригне над Страната на Лютите. Досега са живели в Иркутското генералгубернаторство, в което граф Шулц-Зимовний е държал всички за гушата от името на Негово Императорско Величество Николай II Александрович — сега ще живеят в по един или друг начин наречена държава, в която граф Шулц-Зимовний ще държи всички за гушата от името на граф Шулц-Зимовний. Наистина ли абластниците смятаха, че ще размразят тук Историята чрез хитър карамбол, започнат извън пределите на Леда? Нищо няма да се измени. Един символ ще бъде сменен с друг символ, но това по никакъв начин няма да се отрази на същността на уравнението. Винаги ще има добър братовчед и лош братовчед.

… Преживяше гадната риба. Нищо няма да се измени и Шулц няма да тръгне да търси промяна. Дори да успееше да договори нещо с лютите…

— Не могат да бъдат убити. Те вече не живеят. Хранят се със смърт.

— Какво?

Тигрий Етматов заудря по барабана, за да подчертае тежестта на думите си.

— Йоко-Авахе, ниу-ун.

— Казва, че, ъммм… — Чечеркевич се прозя широко. — Че това са якути-авахити, шестима дяволи.

Отпи глътка, преглътна мазната течност.

— Питай го дали знае кой ги е пратил. Царят? Тоест, тайната полиция, княз Блуцки? Или Шулц?

— Не знае.

— Хм, при подобна буря и без това ще успеем да се отървем от тях.

— Той казва, че те не вървят по следите в Средния Свят. Води ги ах, якутски шаман. — Чечеркевич отпи поредната глътка от манерката и се изпъна под кожите, като закачи лакътя на похъркващия господин Шчекелников, който се извърна насън и удари с юмрук Чечеркевич по врата. — Уфф. Казва, че трябва, хм, да потърсите опека. Пита какво изврачувахте.

И по-рано се беше опитал да обясни, че това не е никаква магия от сорта на техните шамански гадания по варени и печени кости — но напразно.

— Това е наука, разбирате ли? — на-у-ка, а не някакви си там магии и суеверия.

— Той казва, ммм, казва, че висшите духове избират шамана, не го избира самият шаман.

След което, размекнат от успешния извънтелесен полет, Тигрий Етматов изпадна в откровения — в тясната, задимена палатка, в напълнения със сажди сумрак и мазната влага, докато навън виеше бурята и пукаше студът.

— Шаманът от самото начало, още от детска възраст, се отличава от другите и всеки ден страда заради това си различие; той вижда света по друг начин, по друг начин вижда себе си.

— Айя!

— Шаманът има много кости, с една кост повече.

— Какво?

— Яма у му кон!

— Сто и една. Тази сто и първа кост, аха, разбрах — тази кост, тя винаги е някакъв дефект, осакатеност. Шаманът или преживява някаква смъртоносна болест като дете, в резултат на която остава сакат, обезобразен за цял живот. Или дори умира, а духът му оживява в съответния древен ритуал: само че тогава е поставен в друг материал. Или… Или нещо в него се пречупва. Във всеки случай сто и първата кост го отличава от всички хора и го осакатява във всекидневния живот.

— Примерно единият му крак е по-къс.

— Айя!

— После шаманът винаги вижда как невидимото се отлепва от видимото. Хм, сега…

— Духът от материята — изрече, докато дъвчеше последното парче риба, вече съвсем безвкусно.

Чечеркевич зачурулика с Етматов, като си помагаше с жестове.

— Духът от материята — изплю най-сетне япончикът. — Този свят — той махна с ръка към палатката, — ги гнети, мъчи ги. Той им е бил, хм, наложен, били са осъдени на него. Той е причина за болестите на духа.

— Айя!

— И те непрекъснато го усещат. И се опитват да се откъснат, да се освободят.

— Третата душа — промърмори, — в Горния Свят.

— Шаманът — каза пан Чечеркевич, като също премина в поучително-бъбрив тон — живее под властта на невидими принуди. Той казва: под властта на духовете. Онова, което върши шаманът, не го върши всъщност той, а го правят те чрез него. Да?

— Айя! — плесна с длани Тигрий и с бърз жест показа над догарящия огън: разбъркване и раздаване на карти. При което се усмихна широко.

Нима наистина смяташе, че това е някакъв ритуал с карти от някаква шаманска магия? Че също е отлетял по Пътищата на Мамутите, само че вместо барабан и дим си е помагал с карти, часовник и бележник?

— Кажете му, че съм математик, а не шаман — измърмори в отговор. Нервно започна да търси тютюна и цигарената хартия. Ръката му се насочи към канчето, стисна го разтреперано. — Костите ми са колкото трябва; родил съм се без никакъв дефект. Нека той по-добре да помисли как да тръгнем по-безопасно към по-широките Пътища на Мамутите — при дешифровката се получиха отклонения, няколко пъти трябваше да отгатвам вълната.

— Казва, че приближаваме Мурина Оноцка на Лена, на тройно разклонение в Пътищата. Казва, че там сигурно ще го срещнете.

— Какво…?

— Агавют-Ю-Нин!

Това вече беше прекалено.

— Нямам представа къде да търся Отец Мраз! — Хвърли канчето в стената, то отскочи от гредата. — Разбирате ли, Тигрий? Всички тези карти, всички тези сметки, тайни изчисления, следствия за тъмното минало на баща ми, договорите с политическите дяволи — всичко това не струва и копейка! Нищо не можах да изясня! Бягам из Сибир, защото ме преследват, но накъде къде — на никъде! И разбирам, че засега дори в Иркутск не мога да се върна. На всичкото отгоре Шулц или царската тайна полиция изпращат след мен туземни следотърсачи, някакви трупояди, както сам ги наричате — и какво? — разкрещя се на Чечеркевич, който вече не превеждаше на Етматов, а само гледаше втренчено този неподобаващ изблик с глупава, уплашена физиономия. — И какво? Повече не мога да крия от вас истината. Няма никакъв план! Така че ако някой е готов доброволно да легне в ледения гроб, моля, можем да тръгнем към източниците на байкалски тунгетит — кой е доброволец?

— Ама успокойте се — прошепна изпод одеялата Адин.

— Той казва… казва, че…

— Няма ли да млъкнеш най-после! — изрева на шамана, уви се в шубата и легна на хълбок да спи.

— Казва, че много сте помъдрели.

— Пффф!

— Много, много сте помъдрели. — Япончикът глътна дим и се разкашля; шаманът чакаше. — Но защо не сте помислили за това, че преди всичко родителят иска да намери хута, тоест, своя син?

… Казва, че…

В този миг отново заговори малкият барабан на сакатия тунгус; пан Чечеркевич започна да превежда напяванията:

— Не се ли отправи затова от града към дълбоката Зима? Не поиска ли затова да поемеш по най-широките Пътища? Половината сърце в огън, половината сърце в лед; вървиш към него така, че никога да не го стигнеш, търсиш, за да не го намериш. Само че как може бащата, който върви с абаасите, да остане сляп за черното сияние на сина? Как да не тръгне към него, когато хута бърза срещу му с разтворени обятия? Неговите кучета, неговите вълци и мечки — тук говори за духовете, поясни Чечеркевич — ще го отведат до теб през Подземния Свят. Достатъчно е да стигнеш до средата, да протегнеш ръце, да разтвориш юртата. И да го повикаш, както синът вика баща си. На мамутовите кръстопътища. Как може бащата да не дойде при сина си? Как може да не дойде? Дори да носи на плещите си целия Ун-Илу. Ще дойде.