Яцек Дукай
Лед (28)

За сибирските безумства

— Изпаднах.

— Изпаднал!

— Изпаднах.

— Ааа, сега аз ще го изпадна…! Ще го събират оттук до Владивосток!

— Но за какво толкова много вълнения — опитваше се да укроти съпруга си княгиня Блуцка, — пак ще си докараш проблеми с храносмилането, пак ще боледуваш.

Княз Блуцки-Осей хъркаше, дишаше тежко, скърцаше със зъби, крачеше от стена до стена в атделението, въртеше глава и се хващаше ту за гърдите, ту за челюстта, защото тъкмо тя, металната зъбна отливка, скърцаше. Основателно се опасяваше, че при следващото изригване старикът просто ще я изплюе заедно с думите и слюнката, а изстреляна със замах, би могла да избие око, да счупи нос, разстоянието помежду им не беше голямо, аршин, половин аршин, когато князът така се приближаваше, разфучан, в къси крачки поради малкото пространство, приближаваше, навеждаше се, избухваше с нов гняв, а гадната челюст се тресеше в човката му наляво и надясно, сякаш бе на каучукови панти.

— Изпаднал! Пиян бяхте, така ли?

— Не.

— Виждате ли? Виждате ли? — горещеше се князът. — Веднъж да каже истината!

— Разбира се, аз съм безкрайно задължен на Ваше Княжеско Височество, че сте спрели влака заради мен, не знам как да изразя благодарността си, как да моля за извинение, че станах причина за цялата тази суматоха и проблеми на главата на Ваше Височество, ако само бих могъл някак си…

— Шегички! — изрева князът. — Шегички си устройвате с мен! — Сграбчи бастуна на жена си и го вдигна в непохватен замах, но закачи лавицата, изкусно окачена над леглото, и се олюля, едва не падна.

— Господин съветнико! — завика княгинята; завика и се закашля. — Захарий Феафилович, бъдете така добър и изведете господин княза на свеж въздух, разходката ще му подейства добре преди обяда.

Дусин пъхна глава от коридора през отворените врати. Князът захвърли бастуна на пода и излезе от купето. Дусин погледна въпросително княгинята. Тя го отпрати, махвайки с дантелената кърпичка.

Вдигна бастуна и го подаде на старицата.

— Merci. Трябва да извините мъжа ми, отново го лъжете право в очите, не е свикнал така.

— Ваше Височество, може ли да седна? Кракът ми…

— Ще постоите, ще постоите. Не си мислете, че печатът на Рапацки ви дава свобода за всякакви цигании. Виждате ли, докато доктор Никола Тесла и нашите хора ви търсиха из гората покрай линията, тук дойде Павел Владимирович Фогел, бивш чиновник от Трети Отдел на Личната канцелария на Императора, сега със заповед охрана, дойде с mademoiselle Кристине Филипов, и ни разказаха за мисията на Тесла и за големите заплахи, които висят над него, и как сте му спасили живота, и че вашият живот е застрашен от същите тези заговорници. По чиято вина, така ни казаха, сте изчезнали от влака, защото нарочно са отстранили тялото на убития, да не се вижда. Кхъ, кхъ. Бъдете любезен и ми налейте от онова чайниче — merci bien.

… Така че князът прие всичко много присърце и само затова престана да ме упреква, че настоявах да спре Експреса. И аз много се развълнувах и се питах: дали постъпих добре? Втори път ви спасявам. И си мисля: сънят се сбъдна. Била съм права: във ваша власт е да спасите Русия — стига да бяхте оставили доктор Тесла да умре. Доктор Тесла, който в този влак тук кара заедно с нас своите оръдия, нацелени в лютите, както твърдят господин Фогел и mademoiselle Кристине. Значи сънят е показвал истината, само че аз съм го разбрала наопаки. Е, млади момко, кажете ми, защото вече се уморих от тези приказки — не съм ли права?

Купето на Блуцки не беше по-широко от другите двуместни, княгинята седеше на застланото легло, покрито с купчини по-големи и по-малки възглавници и възглавки, обградена от двете страни с мекости и окръглености, като на трон от пух и плюш, потопена в тях, зарита; искаше му се да стои на подходящо разстояние, но колко далеч можеш да избягаш в едно влаково купе? — стоеше изправен над княгинята, гледаше отгоре, гънеше се неволно в изгърбен поклон, когато тя повдигаше набръчканото си, спаружено личице, когато поглеждаше, примигвайки, изпод дантелената шапка. Усмихната, не усмихната, бабичка, бабушка, майка на майките.

— Ваше Височество иска да й кажа кой ме изхвърли, защото търсите съюзник срещу собствения си съпруг.

Старицата едва не се задави с горещия чай.

— Кхъъкк, вие наистина правите всичко наопаки, никой ли не ви е учил кога да лъжете и кога да говорите истината?

— Князът съвсем не смята, че Императорът е полудял, c’est invraisemblable^[1]. Князът пътува да се договаря с японците, за да даде на Императора мир на източния фронт и да развърже ръцете му срещу лютите. А вие сте тръгнали с него в това пътуване, за да му пречите в работата, да провалите преговорите и при първа възможност този мир да се наруши. Едва ви стигат силите да вървите, но в името на вашата мартинистка вяра няма да отстъпите: докато трае войната с японците, ще има спокойствие за лютите.

Княгинята повдигна още малко главата си нагоре, сега почти изправяйки гърба си; устата й се отвори широко, явно не можеше да се контролира, нишка слюнка провисна в ъгъла на бледите й уста.

— Кхъъ, кхъ, луд, това е безумие, да, да.

— Йево Императорскаво Величества…

— Не, не на Императора; ваше. Кажете: в какво безумие трябва да живее човек, та не само да очаква най-лошото от ближните, но и така открито и безсрамно да им вменява това зло?

— Безумие?! Ако вие сте знаели за Тесла, преди да тръгне експедицията, каква заповед щяхте да дадете на своите хора? А? Каква?!

Старата удари с бастуна си в пода, килимът сподави звука.

— Тихо! — изсъска. — Достатъчно! De quoiparlez-vous! Вземете се в ръце! Истерията пак е влязла във вас! Не ви прилича!

— Прилича, не прилича — отговори й спокойно, — не знам, а и не ме интересува, наредете на вашите копои да ме нашибат, щом за вас искреното слово е обида. Но защо изобщо разговарям с вас? Защо дойдох тук? От любезност? От благодарност? Кланям се на Негово Височество; той, струва ми се, е наистина добър човек; на него благодаря. На вас — повече нищо. Няма да има никакво съгласие, никакъв договор между нас, а ако ви се привиди обратното: да ме погубите с една ваша дума или да ме предадете на милостта на среднощни убийци — ще бъде ваша воля, майчице. Ледът с вас.

Излезе в коридора. В далечината, едно-две купета по-нататък, стояха правадникът, началникът на композицията, старият стюард и още един сивобрад слуга в княжеските цветове. Началникът веднага направи поклон, притисна длан към сърцето си под широкия мундир. Какво ли са успели да чуят? Накуцвайки, тръгна след тях към служебното купе. Князът и княгинята пътуваха в първия вагон на клас Лукс, веднага след салонния. Симулирайки проблем с коляното, спря за момент, погледна под краката си. По пътеката бяха останали тъмни петна от кръв, вече не толкова отчетливи, но не и незабележими. Всички прозорци бяха отворени, слънчевата светлина нахлуваше вътре заедно с топъл въздух, наситен с мирис на гора. Началникът бутна вратата на служебното помещение. От своето купе подаде глава monsieur Верус, ококори широко очи и подскочи като убоден с игла по задника. — … ми задължително читатели Париж Франция свят истории вие авантюристични на Сибир нали непременно на убийци и сега приключения спасен ще разкаже ще запиша ще запиша, непременно! — Извинете господине, по-късно. — Скри се в служебното.

Началникът на влака изписваше рапорта с благоговение, достойно за канцеларист от Светия Синод, още повече че влакът стоеше на място, столът не се тресеше, човекът можеше с пълно достойнство да топи перото в мастилницата, да води перодръжката с целия артистизъм на учрежденската калиграфия, кой знае чии очи ще разглеждат този рапорт, кой знае кое ще бъде решаващо за поста на началник, тъкмо чистият и равен почерк може да бъде спасителен, а да го провали едно невнимателно петно, размазана буква, издаваща недисциплиниран характер у служашчева железнадарожнава, знае ли някой. Да се вгледаш така в един началник, потящ се над писмо до висшестоящите, да погледнеш в съсредоточените му очи, в салдатската душа, с какво набожно упоение реди дума по дума за пред Властта — ще разбереш много повече за Русия, отколкото от дълги политически проучвания.

Той беше разгледал бумагите с печатите на Министерството на Зимата, затова питаше с вежливо унижение, извинявайки се, че пита, едва ли не извинявайки се, че се извинява. Трябваше да повтори кратката, проста история за падането си от панорамната платформа — завило му се свят, а от какво получил световъртеж, ами загледал се в небето, в дима, в зимлязните дъги, загледах се и паднах, патентен глупец, да, това съм аз — а началникът превеждаше историята на официален чиновнически език. Зяпаше през прозореца към високите дървета на тайгата, към зеленината на клонестите борове и ели, бялата кора на брезите, тук, покрай релсите, растящи по̀ нарядко, с пространства от слънчев просвет между белота и белота, зеленина и зеленина, с разхождащи се пасажери, които влизаха между дърветата и изчезваха зад стволовете, един, втори, трети, дори не можеше да се забележи дали и кога влизат в тайгата, нямаше граници за началото на тайгата — само нейният океански масив, отлично видим от хоризонт до хоризонт, и дълбокото ехо от рева на този океан от дървета, когато внезапен вятър повяваше над Азия и в пущинака се събуждаше шум, силен, протяжен шум, вълна от жив звук, шшшх, чак се надипляха перденцата и завеските в прозорците на Лукса, повдигаха се бумагите под едрата ръка на началника и началникът поглеждаше над перодръжката и мастилницата със смръщено чело, с укоризнен чиновнически поглед към непослушната природа. Даа, зави ми се свят, загледах се, аз, глупецът. Измежду брезите излезе еленче, наостри ушички, обърна челце към примигващите сияния на „Черния Самур“… Мисълта се пренесе към княгиня Блуцка.

Наистина ужасяваща бабишкера. От кръвта му вече се бяха изпарили и последните миазми от сънната химия, отмина нощната слабост и махмурлукът след онези димни халюцинации; възвърна си остротата на съжденията. Княгиня Блуцка! Какви аргументи да издигаш пред някого, който сам си е станал ясновидец, тоест измерва всичко от гледна точка на собствените си съновидения, собствените предчувствия, според някакъв вътрешен образ, който не е видим за никого другиго? А колко често се случва старите хора да придобиват подобна убеденост за личния си авторитет: ласкаят авторитета си пред самите себе си — патриарси на рода, спаружени бабички, светици ясновидки. С такива хора изобщо е невъзможно да се разбереш. Слушат те, както се слуша джафкането на куче или бърборенето на дете. Говорят, но по същество винаги говорят на себе си. Навън, към другите, изричат само заповеди — заповеди във формата на заповеди, заповеди във формата на изискани манипулации, заповеди във формата на безсловесни лъжи. Никога няма да ги убедиш, че постъпват зле в нещо. Та нали тъкмо те са свикнали да казват кое е добро, кое зло.

… Вчера княгинята е спасявала и е показвала искрена загриженост за живота му, днес вече сигурно ще се възползва от първата възможност, за да отнеме този живот. Защото сънят, защото миражът, защото предчувствието — тряс!, преобърна се стрелката и ето, добро и зло, истина и лъжа моментално смениха местата си. Отмъщавала си на самодържеца — а коя е тя? Обсебена е от същото безумство. Тогава как да разговаряш с такъв един? Със завършения самодържец няма как да разговаряш: можеш само да му се подчиниш или не. Авраам не е питал Бога за причините, мотивите, основанията; подобни въпроси са били лишени от какъвто и да било смисъл. Във всекидневния живот не се мисли с подобни категории — срещали ли сте поне веднъж наистина зъл човек? а истински добър? Княгиня Блуцка изглежда най-близка до онова зло, което познаваме от библейските книги, тя, а не Зейцов, не Привеженски, не Милият Княз и безмилостните лихвари, не бунтарите мартинисти или подчиняващите се на заповедите охранници са страшни, страшно е това бабище, чувствителната, нежна вещица, болна, хъркаща в кърпата си, тя.

Излезе в коридора, от фламандеца нямаше и следа, застана на прозореца, извади цигара. Началникът му подаде огънче. Пасажерите от първа класа играеха с топка между стволовете в преддверието на тайгата. От купето оттатък княжеското се подаде навън французойката, тази със спретнатите деца и благообразния съпруг, изпрати й поздрав с поклон. Тя погледна хладно и повика сина си. Всичко беше невероятно, приказно тихо, спокойно, ясно, дори тесният коридор на вагона изглеждаше някак по-просторен. Транссибирският експрес, спрял посред бял ден в глуха странична линия насред тайгата. Диви птици и истински, живи пеперуди кацат по студената броня на „Черния Самур“, изчирикват над машината мелодиите на леса… Направи път на момчето, което тичаше към майка си с книга под мишницата. През слънчевия водопад зърна: Michel Strogoff, le Courier du Tzar на Жул Верн, том втори. Видимо доста четен екземпляр, момчето трябва да го е взело от библиотеката на Лукса. Изтръска пепелта и закуцука към салонния вагон.

Невероятно, беше съвсем празен, ни една жива душа, всички бяха избягали на слънце. Рафтовете с книги стояха в дъното, зад билярдните маси и радиоприемника. Прокара бинтованите пръсти по гръбчетата на томовете, подвързани в кафява кожа с гравирана емблема на Транссибирската железница. Долу бе наредена приключенска литература — романа на Голипин Доктор Омега. Фантастични приключения на Марс — малко по-нависоко — по-сериозните книги. Хм, географски атлас, не, илюстрована история на Романови, не, разкази от времето на сибирската златна треска, не, степна поезия, определено не, пътеводител по „Новия и стария Сибир“, хм. Седна във фотьойла с книжката на колене.

Като за научен компендиум твърде хаотична в композицията си и подбора на темите, скачаше от един любопитен факт на друг; идеално четиво за скучаещи пътници от Лукса. Прелисти набързо въздългия предговор. Започва историческата част. Първите конкретни свидетелства на пътешественици по Сибир: Новгородски летописи, De Itinere Fratrum Minorum ad Tartaros от Бенедикт Полак, Описание на Света на Марко Поло. Раздел CCXIX от Описанието носи заглавие „Тук се разказва за Страната на Тъмнината“. Тоест за Сибир, където цари вечна нощ и няма там слънце, нито луна, нито звезди, а постоянен мрак, така както у нас на свечеряване. Тукашните народи, които не познават светлината извън мрака, нямат господар, на никого не се подчиняват и живеят като добитък. Затова пък имат грамадно количество много скъпи кожи. Съседните на тях народи, живеещи вече в светлина, купуват от тях всичките тези кожи. Какво е имал предвид с това Страна на Тъмнината? Венецианецът е отишъл толкова далеч на север, че се е озовал в полярната нощ? А може би само е чувал да се говори за нея?

… Но в руските хроники също пишат за „Страната на Тъмнината“. Лаврентиевата хроника, 1096 година: търговци от Новгород преминават отвъд „Големия Камък“, достигат до долното течение на Об. 1114: още древните мъже ходеха на Югла и Самоедов. Новгородските летописи, повтарящи разказите на търговци отпреди времената на Иван Грозни: в Страната на Тъмнината живеят хора еднооки, а под земята — хора без глави, ловци. Там ходят на лов за мамути. Отстрани е поместена несръчно нарисувана гравюра, представяща сечение през хоризонталния универсум: горе дръвчета, слънчице, веднага под тях — линията на земята, а под нея започват по-тъмни и по-светли пластове от подземния свят, равнини, реки и пътечки, по които, между корените на растенията и етажите вечна замръзналост, бягат мамути и еднокраки, едноръки ловци с копия и лъкове, преследващи се взаимно, хора мамути, мамути хора. Цигарата падна от пръстите му. Наведе се над книгата. Под земята, което е очевидно, не свети никакво слънце, под земята цари вечен мрак.

… Карта на Йодокус Хондиус от XVII век, подписана: Тартария, показва митичните Баргу Кампестрия, степи, достигащи до полярния кръг, по-нататък вече реките на Апокалипсиса Гог и Магог, страната Унг под скиптъра на Презвитер Йоан, както и страната Мунгул, където живеят татарите. Каракорум, тоест столицата на монголските ханове, намирала се е в полярния кръг. По-надолу: Катай и Великата Стена и Xuntien или Quinsay, тоест град-седалище на китайските императори. Фантазии на хора невежи, помисли си и вдигна угарката от килима, за да я сложи в пепелничката. Фантазии за страни, каквито няма — или с други думи: История, писана с ръката на човека от Лятото. Това, което не съществува. Нещо, на което не може да се припише ценност на истина или неистина. Къде е този Унг, къде е полярното Каракорум? Няма ги! Но също и картата на Хондиус не показва Сибир от Anno Domini 1924.

Къде е Страната на Тъмнината? Дали това са неща, също толкова невъзможни, колкото е невъзможен противоречащият на правилата на играта ход на пешката във възпроизвеждана назад партия шах? Назад, до XVII, XIII, X век и във времената отпреди Рождество Христово, в предисторическите векове. Ако изходим от дадената в непосредствения опит сегашност, кои минали времена ще определим като фалшиви, кои — като възможни, а кои — истински?

… Какви са правилата на играта в Историята? Дали те се определят от физиката на човешкия свят? Може би по-скромно от математиката? А може би само от логиката?

… Отвори следващ раздел. 1574 г., Строганови получават от Иван Грозни милион задуралски десетини. През 1579 г. Ермак Тимофеевич, казашки атаман и кървав бунтовник от бреговете на Волга, с висяща над главата му царска смъртна присъда, отива със своя отряд отвъд Урал, хиляда диви разбойници, сред тях и полски авантюристи, разбесували се шляхтичи — те откриват, завладяват Сибир, това е бил Кортес на тази златоносна Америка на Изтока: донски казак; и е действал като Кортес, докарвайки накрая в пустошта артилерия срещу туземците, която спускали с ладии през тайгата. От тези разкази, записани след Ермаковите експедиции в Сибир, произхождат сведенията за „космати слонове“, срещнати от Ермак в Сибир — или само описани му от тунгусите, не беше съвсем ясно.

… Краят на XVII век, холандският търговец Еверт (Шверт) Исбранц Идес, след като фалирал, измолва царя да му позволи да организира мисия до Китай и да го кредитира със стоки от държавните складове. Царят се съгласява, Идес пътува през Сибир до Китай и се завръща, натрупал огромно състояние. Писарят на Идес, някой си Адам Бранд от Любек, през 1698 година издава в Хамбург спомени от това пътуване: Beschreibung der chinesischen Reise. Книгата предизвиква фурор и през 1704 година сам Идес публикува в Нидерландия своя версия: Driejaarige Reize naar China. Оттук идват първите сведения за тунгусите и техните вярвания. Някога това е бил войнствен и независим народ, населяващ огромни територии, но сега той е лишен от свобода. И зиме, и лете тунгусите ходят облечени в кожи, обърнати с косъма навън, ушити от парчета в различни цветове. Такова облекло носят както мъжете, така и жените, стари и млади — и много се гордеят с него. На младини те извезват лицата си от горе надолу и напряко с почернени със сажди нишки за украса (нещо, което в този народ се цени високо), под формата на кръгчета, квадрати, съобразно желанието или каприза на всекиго поотделно. Колко ужасна трябва да е болката, предизвикана при тази операция, милостивият читател може сам да прецени. Понамести превръзката на лицето си. Милостивият читател може. Този шаман наистина имаше множество симетрични белези по лицето. Във всеки случай през нощта те изглеждаха като белези. Шаманът, шаманът, прелистваше нетърпеливо, плюнчейки пръст. На няколко мили оттук, нагоре по реката, пише Идес, живеят тунгуси, чийто шаман или майстор по дяволските работи е много прочут. Разказите за този шарлатанин пробудиха у мен желанието да го видя. Оказа се висок на ръст старец, с дванайсет жени, който съвсем не се срамуваше от своите занимания. Най-напред се запознах с неговото облекло, представляващо свързани една с друга железни пластинки във формата на птици, сови, врани, риби, нокти на животни и птици, брадви, пили, чукове, ножове, саби и изображения на някакви зверове. На коленете чорапите му, така както и цялото облекло, бяха от желязо. С желязо бяха покрити също и ходилата на краката му, а на ръцете си имаше два големи, изпълнени в желязо, мечешки нокътя. Главата му бе покрита с множество железни украшения, а най-отгоре стърчаха два железни еленови рога. Бранд: Разгледахме и попипахме това облекло с най-голямо учудване. Когато шаманът го надяна на себе си, взе в ръка дълъг барабан и започна да думка по него, предизвиквайки неприятни за ухото звуци. Под звуците на барабана всички започват да вият като кучета.

Под звуците на барабана. Вдиша глава под струята слънчева светлина. Било е сън, всичко му се е присънило. В каква последователност? Най-напред сянката на конник върху западното небе, силуетът на дивак на кон; след това се седна на поваления ствол, задряма се — и какво се сънува? Дивак на кон. А какво му се присъни малко по-късно — вече сън в съня.

С дим, с барабан, с чай и шамански билки.

Значи тогава му се е привидяло нещо, за което прочете едва сега…! Наистина, цялата история можеше да се погледне и от друга страна, от единствено правилната страна: с днешна дата. Книгата в ръцете, а сънят в ума: сънят не съществува, сънят само се помни. И паметта за него принадлежи към същото това „с днешна дата“, когато четеш за тунгуските магьосници. А тук, така близко до Зимата… как го каза пан Поченгло? Мисълта се равнява на мисъл. Все по-малка е междината между истина и лъжа.

Въпреки това все още няма обяснение за Страната на Тъмнината, мамутите, целия свят на подземния Сибир. Сега това се нарича „геология“. Днес не шаманите с техните еленски кожи и плоски камъни, а царските картографи от Минния институт в Санкт Петербург чертаят Пътя на Мамутите по топографски признаци върху бристолски планшета. След подземния Сибир днес чудесна плячка ловува Сибирское Холад-Железапрамишленное Таваришчество, един залатник от чисто желязно зимлязо струва във Владивосток толкова, колкото фунт обикновено желязо. А над града на тигъра и самура се вдигат тъмлинни сияния — зарево от византийските куполи на тунгетитната църква, защото това е била и си остава Страна на Тъмнината…

Безумство.

Стана, разкърши рамене, та чак го прободе в кръста. Приседнала на клончето птица със заоблен клюн наклони главичка и го погледна право в очите с любопитство. Облегна се на предпрозоречната рамка на спуснатия прозорец. Птицата го гледаше отгоре и се навеждаше така, че за малко да се изтърси от дървото. Кратка мисъл прелетя през главата му: измина почти денонощие — от тялото най-вероятно са изтекли и последните следи тъмлина — долавят ли животните теслектричните смущения? Птиците, котките? Чувствителни ли са те към тях? За другите не се знае, но котките със сигурност са създания на Лятото. Духна в полузатворена шепа. Нищо.

Край прозорците, като пъшкаше и придържаше измъкващия си от мундира корем, бързаше към края на композицията Сергей.

— Хей! Случило ли се е нещо? Може би потегляме?

— Негово благородие господин Фесар, уфф, си е изгубил ума.

Наведе се през прозореца. Страничната линия правеше на това място лека дъга, най-далечните вагони се виждаха откъм вътрешната страна под широк ъгъл; а особено ясно — хората, събрани в края на композицията, закъдето бързаше Сергей. Присви очи. Стояха пред отворените врати на товарен вагон, да, разбира се: край вагона на доктор Тесла. Тайният съветник Дусин, двама възрастни охранници, човек в ливрея на княз Блуцки (с двуцевка на рамото). От другата страна, заобикаляйки последния вагон, към тях притича, като придържаше леко повдигната полата си, госпожица Филипов. Дискутираха разпалено нещо, жестикулирайки към всички световни посоки, към вътрешността на вагона и към тайгата. Сега към тях се присъедини Сергей, той също се зае да ръкомаха. От сянката във вратите на вагона се появиха доктор Конешин и Тесла, доктор Конешин носеше под мишница лекарската си чанта.

Излезе от салона, слезе по стълбичката на земята и закуцука към дискутиращите, изгарящ от любопитство.

Пръв се обърна Степан. Сложи пръст на устата си, хвана го за рамото, отведе го встрани, между вагоните. Издърпа се от ръката на Степан.

— Какво става? Пуснали сте хора вътре? Какво търси там доктор Конешин?

Побелелият охранник вдигна ръце над главата си.

— Ох, каква стана тя, каква стана! Олег лежи бездиханен с цицина като орех на главата, докторът казва, че може да е получил мозъчно сътресение.

— Какво? Кой?

— Турчинът нещастен! Вмъкнал се с взлом, хряснал Олег по главата с бастуна си, добрал се до апаратите на доктор Тесла! Ой, нада дакладивать, вината си пред началството перестрадать.

— Хванахте ли го?

— Ами! Как ще го хванеш! Избяга.

— Избяга? — изуми се Бенедикт. — А докъде би могъл да избяга тук?

— Ами там — Степан махна към хоризонта, — в тайгата.

— Как така? — погледна към монументалната дива пустош, погледът му затъваше между високите стволове. — Отново натряскан?

— А, не, казват, че трезвен бил.

— И какво? Ще се връща в Европа пеша?

Охранникът сви рамене.

— Изгубил е ума си, това е сигурно.

Приближи се към вратата на вагона, погледна вътре. Олег вече бе дошъл на себе си, седеше върху ламаринения сандък, държейки се за главата и тихо простенвайки, симетричният доктор се взираше в очите му. Никола Тесла и Павел Владимирович Фогел се въртяха около кутиите, разкъсани от взломаджията, закрепваха временни прегради, покриваха вътрешностите на машините с одеяла и дъски; като кръв от живо животно от изпочупените корпуси и опаковки на пода се изливаха цели ведра светли стърготини. Юнал Фесар вероятно беше разбил поне една стъкленица с кристали тмеч, напоени с чернилка буци сол, лъчист въглен, те се валяха сред стърготините, доктор Конешин стъпваше по тях, кристалите се пръскаха под токовете му. Беше разбит и кожухът на помпата на Котарбински, оттам стърчаха под слънчевата светлина маниакално огънати свръзки на проводници, някакви черни тръбички, някакви зимлязни намотки, тежката машинна анатомия.

Някой застана зад гърба му. Огледа се. Дусин, той винаги застава зад гърба.

— Струва ми се, че вие трябваше да разхождате княза.

Онзи кимна с глава.

— Точно ние го забелязахме.

— Тоест вие и князът? Турчинът беше тук, вътре, така ли? Оставил е вратата отворена?

— Крещеше.

— Какво?

— Крещеше — повтори Дусин. — Чуйте, що се отнася до историята с Нейно Княжеско Височество…

— О! Почакайте! Казвате, че… Момент. Вие сте знаели чий е този вагон.

— Знам това, което през нощта разказа на Техни Височества mademoiselle Филипов. Доктор Тесла кара тук машини по поръчка на Негово Императорско Величество.

— Значи чухте, че някой крещи отвътре… За помощ ли викаше?

— Врещеше на турски. Аз извиках хората си, отведоха Негово Височество, дръпнах вратата — той изпадна като изхвърлен от пружина, прелетя над главата ми и побягна право пред себе си, раз, два, още и се претърколи и повече не го видяхме.

— Пиян.

Дусин завъртя глава.

— Вчера половин ден напиваше онзи тъпак, журналиста, но днес, съвсем наскоро, е разговарял с mademoiselle Филипов и тя казва, че господин Фесар бил…

— Трезвен, да. — Погледна още веднъж оголената помпа на Котарбински, над която кършеше ръце доктор Тесла. — Може би разбирам. Кажете, успяхте ли поне да видите добре фигурата му, докато бягаше, трябва да сте погледнали след него, човешка реакция е — гърба му, бягащата фигура, няколко секунди, нали?

— И защо?

— Не забелязахте ли в него нещо — нещо странно?

Дусин дискретно се прекръсти.

— Та вие прекрасно знаете. Вие, кръв от кръвта на Мраз, за вас е словото на Мартин, не е ли говорила Нейно Височество с вас за това? Не забравяйте обаче, че мартинистите са различни. А американецът — той носи гибел за лютите, това не може да свърши така.

— Как? Не ме баламосвайте с това бръщолевене, то става за салоните на Распутин. Впрочем закъснели сте, княгинята вече е на друго мнение, сега тя иска трупа ми, колкото по-скоро, толкова по-добре.

Дусин отново завъртя глава.

— Не разбирате старите хора.

— Идеално ги разбирам — въздъхна под мустак. — Радвам се, че се яви случай да поговорим насаме. Можете да й предадете, че тъй или иначе оставам в разпореждане на Министерството на Зимата и не мисля да правя нещо против Императора. И ако се случи нещо с доктор Тесла, ще напиша всичко на Рапацки. Сигурно ще прочете писмо от сина на Мраз, нали? Така че по-добре й прошепнете на ухо каквото трябва, преди да си е наумила някоя нова глупост.

Дусин стисна устни.

— Тя два пъти ви спаси.

— Сама ще ви го каже — било е грешка.

— На Свети Мартин…

— Лют в пъкъла премина… Омитайте се най-сетне от мен! Колкото по-големи лъжи ми втълпявате, толкова по̀ ми се върти в главата. Молете се да не повярвам в тях.

Отстъпи, когато доктор Конешин скочи на земята. Миг след това Тесла запокити яростно бастуна на Юнал Фесар. Успя да го улови, преди да падне сред оживено дискутиращите пасажери. Междувременно към тях се бе присъединил monsieur Верус с красивата вдовица под ръка, двойката от купейния, флотският капитан от Лукса, прииждаха поредните зяпачи, така че се образува малка тълпа.

— … най-много пет часа — повтаряше Сергей, изтривайки потта от челото си. — И никаква друга възможност няма! Ваши благородия трябва да разберете. Това е Транссибирският експрес, такива неща не се случват, всички ще изгубим постовете си. Дори и половината пасажери да побегнат в леса — пет часа, не повече, а може дори и по-рано да се освободи линията.

— Конкуренция, нищо друго, скъпа, искал е да разкрие тайните на конкуренцията, пипнали го и откачил.

— Както и да въртиш рублата, Сибирхожето все ще е отгоре.

— Така или иначе — каза симетричният доктор — тук имаме проникване с взлом, унищожаване на собственост, нападение над човек, над императорски чиновник, кой знае дали не и замисъл за убийство — ако ударът е бил нанесен малко по-иначе, нещастникът можеше и да не оцелее; това е работа за чиновниците на закона.

— Правилно казва докторът! Да се повикат жандарми!

— Откъде жандарми! Едва-що се върна тарантасът^[2] от областното селце, ще телеграфираме от гарата, когато е възможно.

Провря се до госпожица Кристине, масивният бастун на Фесар много му помагаше.

— Разговаряли сте с него днес, госпожице, вярно ли е?

— Ах, вече сте станали. Добре ли се чувствате? Превръзката ви се смъква на брадата.

— С господин Фесар. И за какво?

— Явно вече се е разчуло за Никола. Питаше това ли е въпросният доктор Тесла. Изрази почитания и подобни.

— А дали е говорил преди това със съветника Дусин? С кого още? Изглежда още вчера се е опитвал да измъкне нещо от Верус.

— Откъде мога да зная? О-о, извинете, заспивам тук, на крак.

Кристине се обърна и тръгна към Лукса. Хората на княза се поклониха почтително, когато минаваше край тях.

Междувременно сборището край товарните вагони нарасна на двайсетина души.

— … чии извинения? Та това е нечуван случай! Най-напред изпада някакъв идиот и всички стоим, сега пък този луд! Аз имам билет за кораб от Владивосток, кой ще ми върне парите?!

— А толкова благовъзпитан джентълмен изглеждаше mister Фесар, наистина!

— … не върви да се остави човекът на милостта на мечките как така дори престъпник а знаем ли не знаем това че един ден на масата хляб вино а на другия ден загивай в тъмния пущинак ние тръгваме как иначе виждате ранен може полудял кой знае господин началникът че пет или четири колко всъщност със свирка някак който може по няколко моля натам натам натам аз пръв ще намерим човека!

— Добре говори, налейте му водка!

Сергей се хвана ужасен за главата. Започна да моли, да стене, да заклина, но едва ли някой го слушаше, нова игра разпали въображението на пасажерите от Транссиба, приканваха спътници, подбираха се в групи като за компания за пикник, възбуден младеж притича с бинокъл, някой изтича при началника на влака за свирки. Господата извадиха часовниците, сверяваха времето, ето случай да сравнят според по-късите стрелки родните си времеви зони. Появи се евреин от купейния с куче на каишка, кривокрако кутре неясна порода, и веднага някой се сети, че е нужна дреха на беглеца, следа, кучето трябва да хване следата, да подуши! Раздадоха свирки. Дойде началникът на влака, само че него вече никой не искаше да слуша. Frau Блутфелд доведе стюардите с кошници сандвичи; прибраха провизиите по джобовете. Татаринът от купейния продаде два стари компаса, по пет рубли парчето. Monsieur Верус, след като нацелува ръката на вдовицата, изтича до купето за бележника си и молив, върна се, размахвайки голяма кошница за пикник, все още пълна с неизползвани провизии. Изгарящи от любопитство деца се опитваха да се покатерят във вагона на Тесла; сърбинът затръшна с трясък масивната врата. Едноокият джентълмен, съсед на госпожица Муклановичувна от Лукса, тръгна самотно към тайгата с ловна пушка в ръка и патрондаш на рамото. Като по сигнал към пущинака се отправяха нови експедиции. Началникът на влака махаше с фуражка, напомняйки с викове след тях условните сигнали — един дълъг: завръщане; три кратки: намерен — но за никакво договаряне тук не можеше и дума да става. Сергей седеше с мрачно изражение върху зимлязната релса и хапеше мустак. Слугите в княжески ливреи, отпуснали винтовките с дълги луфи, плюеха махорка в храстите къпина. Над разтворените от край до край пътнически вагони и блещукащия „Черен Самур“ шумяха смърчове и брези, вейките на брезите разперени в извити зигзази, сякаш нервен художник ги е драснал с подскачащо по хартията перо. Розова пеперуда танцуваше над лъщящото от пот плешиво теме на началника и накрая кацна отгоре му, децата го сочеха с пръст. За фон на картината трепна чиста белота: вятърът изду перденцата в прозорците на Лукса. Подходящ би бил тук някой галски живописец, помисли, някой от онези импресионисти на средиземноморското слънце, размазващо контурите на камбанарии от варовик, маслинени горички, платноходки на хоризонта. Неголяма картина, правоъгълник десет на седем дюйма, в жълто, зелено, лазурносиньо и черно (ониксово черно, за да предаде зимлязото на паровоза). Заглавие: Лято в тайгата. Или: Тайгата лете. В дебела, необработена рамка от тъмно дърво. Летовници, Азия и машина.

Инженер Уайт-Джеслинг гледаше след тръгналите към леса с нездраво въодушевление.

— А тук наистина бродят мечки.

— Твърдите го?

— И Бог знае какви още бестии. Всички обезумяха!

— Факт. Може би това е последната възможност преди Зимата. — Подпирайки се на Фесаровия бастун, закуцука след доктор Конешин и господин Блутфелд. — Хей, господа, почакайте сакатия! Идвам с вас!