Яцек Дукай
Лед (19)

За някои начини на общуване на Бога с човека

На втората водка Филимон Романович извади фотография на майка си.

— Но трябва да знаете, господине, че никаква снимка, нито портрет не могат да предадат красотата й, толкова красива беше майка ми, че както ми е разказвал неведнъж, и трезвен, и пиян, а аз му хващам вяра, особено пък, когато спиртът го разголи — че щом я зърнал, и си казал фатерът мой: тя ще дари децата ми на света, от тази красавица ще вземат онова добро, което не могат да вземат от мен. Това казва и, Бог ми е свидетел, правилно го казва, защото трябва да знаете и това, господине, как вам по отчеству^[1], а, да, Филипович, налейте още една, благодаря, трябва да знаете това, Венедикт Филипович, че моят баща, Роман Романович, е човек с може би и добро сърце, но с лоши навици. Завистливите езици, каквито не липсват в нито една околия, особено в такива земства, в които всички се знаят още от прадедите си и всяко прегрешение, всяка слабост, както и всяка добродетел са успели многократно да залегнат сред тях в предаваната от поколение на поколение кръв, там всички сме роднини, завистливите езици, казвам, го одумваха като женкар и безсрамник. Неприятно е, когато един син чува за баща си такива неща; ако ги чуе от чужд човек, ще отрича, ще брани бащината чест, но ако ги чуе от роднини, членове на семейството, приятели — какво става с този син? Ще започне оттук нататък да проклина и съди със сълзи на очи безочието на баща си. Синът! Той е първият обвинител, той е стражът на почтеността! Не правете такава гримаса. Така стана и с мен.

… Баща ми имаше, както се убедих, не едно семейство и не един дом, а най-малко три, но не вървеше да бъдат обявени семейните връзки и точните отношения, така че беше се оплел в сложна мрежа от liaisons du coeur^[2]. Ние живеехме в имение, а пък в градчето той поддържаше две жилища, в които живееха София и Елизавета, всяка със своето дете, а със София и доведената й по-малка сестра, която, виждам, че се досещате вече, баща ми също бе причислил към своите любовници. Това е то развратник, това е то заклет грешник, непризнаващ хорското приличие! Когато, растейки, трябваше за стотен и хиляден път да изслушвам приказките за неговите безчинства, а хората се наслаждават на обсъждането на всяко детайлче от чуждите прегрешения, защото за разлика от раните на тялото, раните на душата доставят по-голямо удоволствие, когато ги чешеш, бъркаш с пръсти в тях, раздразваш ги — ако не са твои; и в това има някакво сладострастие, подобно на насладите на трапезата, говоря още за греховете, вкусваме ги, поемаме аромата на букета им, претегляме дали са достатъчно тежки, дали са вече крехки, дали са се сготвили както трябва, а отлежалите с години, с поколения, стават още по-изискани, необикновените, изключителните пък още по-вкусни, и пиршествата често се провеждат също по подобие на римските: отпуснати, полулегнали, вече сити, но незаситени, на границата на съня, с притворени очи и усмивка на сладко удовлетворение, слушаме жадно за позора на други хора, така че представете си какво преживявах, принуден да изслушвам това, да присъствам на такива разговори — сякаш кълвяха тези грехове от моя хълбок — прометеевски мъки. Не можех да издържам; не издържах.

… Всичко може би щеше да се развие другояче, ако майка ми беше останала жива. Умря в постелята, предавайки ни на грижите на бавачката и гувернанта, не за да не се занимава баща ни с нас, а точно обратното; умря, раждайки втори син, Фьодор, който остана вкъщи. Старият гувернант, който е бил още неин възпитател, майка ми го беше довела със себе си от Ярославъл, та той по време на отсъствията на баща ми, когато заминаваше по работа — това бяха често цели месеци и тогава човек не можеше да не се терзае къде прекарва бащата дни и нощи, дали не е именно с другото си семейство, с другата жена, жива, по-красива, с другите синове, по-добри, които бе обикнал истински — през това време гувернантът управляваше почти цялото имение и тогава, за да убия тези мисли, за да запълвам главата и сърцето си, започнах да го придружавам при стопанските му задължения и дори да ги поемам по малко. Очите ми се отвориха за участта на руския народ. А сега ако се разсмеете… е, добре.

… В главите на младите лесно се пробужда свещено негодувание и гняв срещу несправедливостта. Нашият народ толкова е привикнал към всякакви нещастия и страдания, че дори не вижда и не разбира размерите на ненужната неправда, която понася, род след род, село и село, губерния и губерния; дори, ако гледаш отстрани, тези вопли, тези ридания на жените в краката на попа и сълзите пред иконите — та това е всъщност ритуал, пак техен навик, осветен от хилядолетна традиция. Но тепърва е нужен някой, който именно да гледа отстрани. Той — незасегнатият — вижда несправедливостта, той може да назове неправдата, в него са жалостта и гневът, казвам ви, надига се гняв срещу несправедливостта. Вие, Венедикт Филипович познавате историята на Йов. И онзи пазарлък на Всевишния с Йов, и непоклатимото смирение на Йов в духа на пазарлъка. „Той погубва и непорочния, и виновния. Земята е отдадена в ръце на нечестивци; лицата на нейните съдии Той покрива. Ако това не е Той, то кой е?“ Но Йов поне бил запазил спомен за щастливите времена, тъй че виждал размера на своето нещастие и пресмятал дните на несправедливостта в сравнение с дните на справедливостта, докато руският селянин е изпаднал още по-ниско и от Йов и прилича повече на див звяр, повече на безмозъчно говедо, отколкото на разумен човек, защото в него не се запалва никаква надежда за преобръщане на съдбата, никакво постоянно желание за промяна на участта, както не сте виждали никога и товарна кранта, която да впрегне каруцаря в ярема и да седне на капрата. И не се чуди, господине, на огорчението ми от народа — колко дни и вечери посветих тогава, използвайки снизходителността на стария гувернант, на опити за подобряване на живота им, изправяйки се срещу управителите и другите земевладелци, а накрая кой обръщаше всичко това с главата надолу, кой се присмиваше на моите усилия? Те самите! Страдалецът народ! И се връщах от техните мизерни колиби, от натръшканите от болести деца и изнемощелите жени, от тъмно-студените изби, където, ако има светлинка, то това е кандилото пред свещената икона, в топлия дом, под пухената завивка, край обилната трапеза, под грижите на прислугата, и тогава ме обхващаше гневът от несправедливостта, и ме разкъсваше, и ме хвърляше в такава треска, каквато може да сте виждали при хората, поразени от апоплексия, само при тях. Така проговорва у човека гласът на Божията справедливост; а понеже, както ви казах, у мен той се събуди и за добро, и за лошо, спрямо родния ми баща, не можех вече да го заглуша по никакъв начин.

… Ето това е нещастието! Ето това е мъката, която само руснакът може да разбере! Не страданието на Йов, не страданието на незаслуженото принизяване, а обратното, Анти-Йов: страданието на незаслуженото възвисяване! Гаспадин Йерославски! Дали вие, дали вие, дали… налей, братче!… вие не можете да проумеете това, виждам, че ме гледате сякаш съм луд. А болката е всъщност несравнима: дори при неправдата всеки Йов винаги остава достоен и благословен, защото каква по-голяма заслуга пред небето от покорното понасяне на незаслужените нещастия, кое в тленния живот води с по-голяма сигурност към вечния живот? — докато Против-Йов е осъден на мъката си и нямаш спасение за него: всеки комфорт, всеки успех, всяка победа над ближните и всяко задоволство причиняват още по-голямо угризение на съвестта и още по-дълбока рана, кървяща в душата. Не можах да понеса това, впрочем никой не ме и беше вързал на тази арена на мъченията, имах малко спестени пари от бащините дарения, влакът за Санкт Петербург пътуваше всяка събота… Не издържах. Не знаех какво в Петербург ще може да успокои това терзание, но не сбърках — страданието не може да се подели с друг човек, но не ни ли носи облекчение самата мисъл, че не сме сами в него? В този град срещнах такива като мен, с подобен опит и убеждения, научих имената на враговете, изчетох рецептите на Лавров, Лавал, Писарев и самия Маркс и начините за справяне с несправедливостта… Присъединих се към марксистите народници, а после към есерите.

… Земята е отдадена в ръцете на нечестивци! А имената им са царе, а имената им са богаташ, и буржуй, и тъмна реакция! Лицата на съдиите са покрити за обикновения човек; докато си жив, в този свят, под слънцето на Злия, не ще постигнеш справедливостта дори с насилие. Няма да получиш от никого нищо в замяна на една и друга човешка неволя, тъй като всички йенерали и чиновники стоят зад тях — трябва най-напред да се унищожи този свят, който утвърждава злото, и да се създаде друг, който да води към общочовешкото благо. Ако сме имали някакво убеждение, то е било именно такова. Онези, които започваха отдолу, от отделния човек и отделното страдание, падаха като Сизиф, или накрая се предаваха и така идваха при нас. Минимализмът се оказваше неприложим — само максимализмът изглеждаше реален. В това имаше някаква светлина, някаква възвишеност, присъща на есхатологичните идеи: граничеща с чудото цел, преображение, толкова тотално, че може да се сравни само с настъпването на Царството Божие — необходимата невъзможност. Ако можехте да си представите онова състояние на духа… Понякога в зимно утро, когато слънцето облива снеговете и ледовете на града и над тихите улици се издига бяла мъгла, отваряш след безсънна нощ целия прозорец, поглеждаш сияйната зора, поемаш в гърдите режещия, звънтящ въздух — главата ти се замайва, но същевременно чувстваш именно извисяване и чудна лекота, сякаш си облъчен от това свежо сияние, в тяло и в душа, облъчен, пречистен и окрилен, така че всяка мисъл, която проблесне в главата ти, ще бъде непременно правилна, свещено правдива — и казваш ДА.

… Тъй че нашите атентати бяха добри, бомбите, хвърляни срещу сановниците, правилни, благословен терор. Бях на стачките на Първата Революция, пишех историята на Съвета на работническите депутати. Много тежко изживяхме този неуспех. Боевая организация^[3] се компрометира окончателно в Годината на Лютите — не това обаче беше причината за моето разочарование. Нашата група отдавна клонеше към болшевиките. Бях вътре в нещата, участвах в дискусиите с писания и сред хората, виждах как навлизат между тях идеите, как визиите изтласкват визии, и постепенно от цигара до цигара, от митинг до препирня в клуба новата цел замести старата. Болшевиките приказваха най-напред за революция на пролетариата и селячеството, за сваляне на самодържавието, за премахване на крепостничеството и построяване на Република Русия върху фундаментите на демокрацията. Но после революцията щяла да прерасне в социалистическа. После щели да се създадат еди-какви си правителства, еди-каква си… наша… тяхна… власт щяла да направи еди-какво си, по такъв начин, не, по онакъв, не, по още по-инакъв, и колкото повече гаснеха надеждите, колкото по-сигурно се чувстваше Императорът, колкото по-добре вървяха реформите на Столипин, а пък самите те колкото по-малко гласове имаха в поредната Дума, толкова по-остро се дърлеха за бъдещите си правителства и методи за установяване на справедливост. Ще кажете, че би трябвало да разбера това още след разправията на Ленин с меншевиките най-страшният сън на Против-Йов: защото какво беше тази битка, ако не сигурен път към още по-високо издигане?

… Присъединих се към анархистите, бакунинското братство и противниците на Струве. Избухна втората японска война. Столипин подаде оставка, гладът нахлу в градовете, Звьоздная Палата^[4] си измисли Струве, Троцки докара Ленин от Краков, тогава бяха за последен път под едно знаме, застанахме на барикадите. Не ме и одраскаха. Жандармите ни заловиха сънени, бяхме заспали от студ, заедно с глада беше навлязла и Зимата. Оказа се, че всички сме били отдавна в регистрите на полицията, прочетоха ми такива неща за мен самия, гаспадин Йерославски, такива неща… Странно нещо е това, да се видиш описан от дяволска ръка, да чуеш собствения си живот от устата на колекционерите на грехове. Знае се, че няма да ти направят достоверен портрет, но фалшификацията им не е случайна и несъзнателна, ами, дори не е и съчинена от тях фалшификация: казват, каквото виждат, но във всяко събитие и във всяка душа забелязват само онова, което е мрачно, очите им работят само на тъмно, по това си приличат със слепците, ушите им чуват само звуците на нощта и подземието, думите на злоба, гняв и завист, ето какво доказват и какъв свят отразяват. И чак след време, след години разбираш колко много истина за теб са казали в тази лъжа — защото самият ти никога не би се видял в толкова крайна тъмлина: най-лошият човек, какъвто би могъл да бъдеш. Изправих се пред съдиите като точно такъв. Каквото лошо бих могъл да сторя, но не съм сторил — сторил съм го. Каквито подлости съм можел да извърша, но не съм извършил — те ще ми ги разкажат с подробности. Вместо отблъснатите изкушения — всички, на които съм се поддал. От истината ще извлекат лъжа. От лъжата — истина. А и на благородните постъпки, които не е по силите им да отрекат, ще отнемат благородството, обвинявайки ме в най-черните от коварните намерения, които ме били подтикнали към тях. Това описание е хиляда пъти по-жестоко и разкъсващо душата, отколкото която и да е доброволна изповед пред Бога. Канешна, можеш да вопиеш пред земските съдии и да се заклеваш в свещените икони, че всичко това е преиначено и далеч от истината; или ще повярват, или няма да повярват, работата обаче не е в това. Бил ли си, господине, обичан някога с истински безгранична любов? И какво виждаше в очите на любящата? като какъв се виждаше? Най-добрият, който би могъл да бъдеш, нали? И това е било също лъжа. Но именно с такива лъжи узнаваме истината за себе си.

… И кой слушаше това, кой седеше от самото начало на първата скамейка… Намери ме тогава, пристигна на процеса — баща ми, от когото бях избягал, за да множа доброто в противовес на неговите безобразия. Плати на правниците, не жалеше пари за подкупи; нищо не излезе. Чакаше ме каторга, бяха ми я определили още преди първата дума на прокурора. Заточиха ни в Сибир.

… Има истина и истина, но има най-висша истина, която трябва да си повтаряме: Господ знае каква пътека да ни избере, какъв кръст да положи на плещите ни — за мен тогава не е имало по-добър живот, не е имало друг изход, само каторгата. Виждаш ли, господине, тези белези? А това, което не виждаш, което е скрито под брадата, и тези пръсти, и каквото още понесе тялото ми — всичко това са следи от първата година. Работехме главно при сечта на горите, не в самата Страна на Лютите, макар че после Ледът дойде и там — тъй или инак зима. Дънерите на сибирските кедри се бяха вкочанили на камък, на камък земята, на камък снегът… Отиваш, господине, в Иркутск, ще видиш този мраз, така че какво да ти разправям. На онези, които не се бяха снабдили с годно за Сибир облекло, веднага им окапаха, като на засегнати от проказа, пръстите, ушите, замръзналата кожа падаше на парцали. Впрочем на надзирателите не им беше по-добре. А войниците също бяха изпратени там като на заточение. Когато дойде Ледът, бронзовите копчета на униформите се разпадаха като суха глина. Първият лют, който срещнах в тайгата, о, няма да забравя, бурятите имат поверие, че мразниците се привличат в пустошта от огън на открито, огнище, дим от самотна къща, ако излиза няколко дни, и затова онзи лют се беше настанил на камениста поляна (понеже беше изсмукал вече изпод земята всичкия камънак), по средата на която се намираха трима ловджии, скупчени до скара с мръвки: замразени — на кокал. Беше седнал върху тях като паяк върху убити мухи. Трябваше да докладвам на началника. Имаше приказ да се изпращат незабавно доклади за движенията на лютите, понеже Министерството на Зимата чертаеше по тях своите Пътища на Мамутите, при нас се говореше, че имат големи атласи: геомантични хороскопи за придвижването на Леда. Дойде бумага от висшето началство: да се наблюдава и да се описва с всяка поща. После пристигнаха двама учени мъже. Така се запознах със Сергей Андреевич Ачухов.

… Сергей Андреевич. Той… Но преди това… не се стискай, господине, хайде, до горе, ух… но преди това…

… Били ли сте някога изморен? Истински изморен? Изморен повече от всичко? Но как да измериш умората? Ето как: с нещата, които губят значение за теб при умора. В началото например не държиш на яденето: толкова си изморен, че е важно само да паднеш в бърлогата и да заспиш на топло. После не държиш на топлото — само да избягаш в съня от тази действителност и от своето изморено тяло в нея. Последен те напуска срамът: когато вече нищо не може да събуди чувството за срам, когато вече спрямо никого и в никаква ситуация не се чувстваш принизен и си безразличен към всякакво унижение — това е знакът на окончателното изтощение. Понеже видях хора, които не биха вдигнали ръка, за да се предпазят от смъртоносен удар, но се мъчеха да се движат, за да не задоволят презрението на омразния надзирател. Презрение и срам: това са сибирските термометри на духа.

… Така че моето преображение започна от умората. Откровението дойде чрез тялото. Умората отнема от нас последователно всички тези неща, докато остане само тялото. Тогава, понеже съзнанието ти е празно и чисто, виждаш със студена, издигната над нещата яснота, че човекът не е нищо повече от обикновен телесен механизъм. Движение на ръцете, вдигане на брадвата, удар, издърпване, крака, гръб, ръце, вдигане на брадвата, удар, издърпване, крака, гръб, ръце, брадва, ръце, крака, гръб, ръце, крака, гръб, ръце, крака, гръб, пак, и пак, и пак. И няма дори мисъл за това: „ръце, крака, гръб“; не. Има само монотонни движения и спокойно, животинско усещане на движението, течащо в бистър поток като вода по лед, съзнанието е празно и чисто. Да се събудиш, да се изсереш, да изгълташ топлата каша или алабаша, да закопчееш дрехата, обуща, ръкавици, шапка, отиваме в гората, ляв крак, десен крак, сечем, тоест ръце, крака, гръб, ядем, серем, спим, будим се, ръце, крака, гръб, ядем, серем, спим, тяло, тяло, тяло, само това остава, механика на голата физиология. Ден се слива с друг ден, времето добива форма на колело, езикът престава да служи за предаване на сложни мисли — няма други мисли освен обикновени реакции на процесите в тялото — има само словесни сигнали: „тук“, „там“, „дай“, „не“, „да“, „враг“, „не-враг“, „топло“, „студено“.

… Тогава срещнах Сергей Андреевич Ачухов. Той се обърна към мен. Тоест преди всичко към моето тяло. Не зная с какво привлякох вниманието му. Хората се разпознават въз основа на сигнали, чрез които ги разкрива собственото им тяло. Ако са те напуснали всички мисли и си загубил всякаква мотивация, остава онова, което е залегнало най-дълбоко в тялото: безсъзнателни рефлекси, жестове, ритъм, осанка, а така също и нещо от признаците, които разчитат физиономистите, защото не е вярно, че лицето живее върху черепа години и години, недокоснато ни най-малко от всекидневието на нашия живот. Не можем, разбира се, да изразим това; ако го контролирахме, ако то се подчиняваше на нашето съзнание, нямаше тези черти да са част от владението на тялото, а от владението на духа. Затова казваме: случайност. Казваме: пръст Божи. Казваме: любов от пръв поглед. Казваме: сродство на душите.

… Самият Сергей Андреевич е заточеник, аристократ толстоист, прогонен в Сибир по клевета на завистлив родственик — дворянин. Така че Синодът отлъчил Ачухов, а Черната сотня^[5] има грижата да не се върне много скоро от Сибир; приятелите го изоставили, богатството си раздал. По онова време живееше в Томск и ходеше на гости на генерал-губернатора Шулц-Зимовний в Иркутск. Често пътува по дирите на лютите и пише в европейските вестници писма от краищата на Леда, провежда изследвания. Когато се запознах с него, беше още мъж в разцвета на силите си; бихте могли да го вземете за селянин, толкова скромно се облича, такъв недодялан вид има, както и някакво непоклатимо смирение, ненарушимо спокойствие и велико търпение, присъщи на хората, които животът е обвързал с бавния ритъм на земята, с пулса на природата. Трябваше да заведа Сергей и спътника му на поляната на лютия. Така се срещнахме. Какво беше това? Случайност, разбира се, случайност.

… Сергей ме освобождаваше от работа. Когато разговаряхме… когато вече говореше не тялото… Но какво има извън тялото, какво е повече от тялото? Нямаше нужда да ме убеждава в нещо, всичко оставаше като въпроси. Под онова сибирско небе, по-студено от вледенената земя, под онези планини — бихте си помислили, че няма и никога не е имало човек сред зверовете в тази пустош, че тази страна е наистина отпреди появата на човека. Понякога мълчахме с часове. Щом не е за тялото, щом не е заради тялото, щом не е с тялото — то за какво да говориш? за какво да мислиш? какъв е смисълът? за какво живееш? В това, което е телесно, отговор няма. Само погледни! Ако някой е опознал вече пустинята, скрита зад механиката на месото, ако самият той е живял вече в тази валявица на физиологичната инерция, без никакво съмнение знае едно: тялото не може да бъде съдържание и цел на тялото. Целта на живота е отвъд живота. Човекът не може да бъде смисъл и оправдание на човека — те лежат извън него, извън материята, а какво има извън материята? Живееш истински само когато живееш за онова, което е нематериално, сиреч не си само вълна на повтарящи се движения: ръка, крак, ръка, крак, ръка, крак, до гроб, когато пък се задвижват червеите.

… Самият аз не знам кога съм разказал на Сергей Андреевич своята история. Пред непознатите се изповядваме, за да престанат да бъдат непознати — водката помага, така е, — но пред познатите, какво да правим с познатите? Честна дума вместо това, което познават? Те вече са научили най-безспорната истина за нас, която са могли да научат. Точно тогава се ражда лъжата: опитваме се да се оправдаваме, търсим обяснения извън нас, изнамираме причини, които, разбира се, произтичат от тялото. Но Сергей не знаеше нищо за мен; всичко, което казвах, беше истина. Разказах му за мъките на Против-Йов, за революцията, за провалите на марксистите. А самият аз вече чувах по различен, отколкото досега, начин това, което излизаше от устата ми. Например — по какво всъщност би трябвало да се различават капитализмът и комунизмът? И едното, и другото водят човека към онова, което е материално. И за двете човекът е тяло, плът. И това, каквото изяде, каквото отдели, а пък струва ли нещо есхатологията, превърната в цифри и рубли, не душата, а търговският баланс. Така че не в това е спасението.

… Единствената истинска революция, което значи промяна на света, може да настъпи посредством промяна на човешката същност — не чрез такива или онакива преобразования на материята и системата на управление на материалните блага, а чрез промяна на онова, което управлява материята. Евангелизация, казваше Сергей Андреевич, преображение на руския народ. Вярват ли хората в Бога? Дори когато твърдят, че вярват, те живеят така, сякаш не вярват. Виждаш: този живее така, онзи така, другият така, следващият — пак така. Кой е християнин, а на кой в сърцето му звучи само гласът на касата с рубли? Не можеш да познаеш! Не можеш да познаеш! Как е възможно това? Що за вяра е това, що за Бог, що за християни, заблудени дотолкова, че сами с дела и думи прогонват всеки ден, всеки час своята надежда? Ама ще ти кажат: трябва да върша това, трябва да се грижа за семейството си, да им осигуря хляб и покрив над главата, трябва да се подчинявам на висшестоящите, да съблюдавам законите, но пък не мога да се откажа и от насилието, защото как да се защитя срещу злото, не ми ли е позволено да хвана тоягата и камъка, когато престъпникът застане на прага и заплаши дечицата ми? Ачухов казва: ето че не е позволено, ето че ако наистина си птичка Божия, ако си се отдал във властта на невидимото царство и си приел вечните закони, не можеш да излъжеш сега чрез действие и злодеяние, постъпвайки така, сякаш няма Бог и само законът на тялото, законът на кесаря може да те спаси. Отхвърли закона на кесаря! — изпълнявай закона на Бога! — въдвори Божия ред на Земята! Едва когато всички хора заживеят във всяка секунда от съзнателното си битие с тази мисъл — има Бог, има Бог, Негова е властта, Негов е промисълът, Негова победа е и най-малката победа на доброто, в Него е възкресението и вечното щастие, — едва тогава ще се промени ликът на Земята и ще се възцари Империята на Доброто.

… Това беше преображението на Филимон Романович Зейцов под небето на Сибир.

… Когато се върнах от заточението, заварих брат си Фьодор, женен и с деца, живеещ все още в бащиния дом. Всичко друго беше както някога, но аз бях нов и всичко беше различно. Какво значеха сега за мен кривите погледи на съседите, злобните шушукания и отмъстителната мълва? Сам бях донесъл собствения си срам, нека ме одумват, нека ме сочат с пръст. Ето го бунтовника. Ето го престъпника, каторжника. Ето го проклетия анархист! Тогава ги погледнах с очите на баща си. Защото какво остава на такъв нещастник — да слуша чуждите хора, когато го описват с черните си езици, или да се вслуша в собственото си сърце? Кой по-добре знае истината за човека: самият човек или другите хора? Хайде де! Казваш, господине, че човек не знае каква е истината. Знае, знае. Не знае, че я знае, но знае. Чуй и това: случи се да паднат в нашето градче такива снегове, че всички, които бяхме приходящи, затънахме в него за ден-два, като не можехме да се доберем до губернското шосе, а пък баща ми, когото виелицата също завари там, не ми разреши да нощувам в хана, останах два дни при бащината София. И ето какъв разврат видях: любящо се семейство, мъж и жена и техните дъщери, и такава любов между тях, каквато вижда най-ясно именно човекът, лишен от любов — защото не златото, не здравето, не почестите, а точно тя буди най-бързо завист у всекиго. И после, когато Елизавета ги посети, и после, когато момичетата пееха люлчини песни на бебето, и когато гледах всички тях в една стая със сестрата на София, гаспадин Йерославски, ако не заплаках там с горещи сълзи, то е сигурно само защото последните ми сълзи вече отдавна бяха замръзнали в Сибир. Говориш, господине, за срам! Човекът, неподвластен на законите на Цар тяло, може да се засрами само пред себе си, пред Бога в себе си. Ето тази безкористна бащина любов, родена може би и от похот, не знам, може и така да е — без ревност, щедра, непризнаваща граници и неделяща се на проценти — какво бяха в сравнение с нея всички наши планове за народна справедливост, програмите за икономически алтруизъм, какво бяха революциите и въстанията?

… Наистина, откровеният женкар е по-близо до Бога, отколкото най-големият политик, отдаден на благото на човечеството.

… Смееш се, господине? Смееш се?… Е, добре.

… И сега какво — сега мога да спася Сергей Андреевич също само благодарение на бащините пари. Няма да кажа колко струва това, много, много. Левият му дроб е вече почти изцяло изсъхнал, още година в Зимата и смъртта му е сигурна, макар да е стар спътник на лютите. Три месеца ходих по учреждения и палати, мислех вече да си наема квартира в Петербург, някога подкупиш едного и си сигурен, работата е уредена, днес трябва да купиш едно началство, и второ, като че ли онова не е достатъчно, и трето, за да не му се зловиди, а после е най-добре да запалиш свещичка пред иконата и да се молиш на случая, няма сигурност, така че до последния момент чаках документите за помилването, а ако не се погрижа сам за всичко, мога вече да не заваря Сергей жив, накрая пък трябваше да дам цяло състояние за билет, единственият склонен с място до Иркутск се оказа един алчен арменец, а във втора класа, на когото и да кажех, представяш ли си, господине, там на онзи перон никой от втора класа не поиска да отстъпи мястото си, това на свой ред е нещо неразбираемо и светът е обърнат надолу с главата, човешкият ум не може да го побере, налей още.

— Красива е.

— Ой, красива, красива беше.

Върна му пречупената снимка.

— Значи, твърдите, сега сте нов християнин, значи, не за материята, не за тялото, значи, нямате нищо общо с безбожниците, така ли?

А сам вече трябваше да придържа главата си с ръка, ту с дясната, ту с лявата, и така прехвърляше товара на мозъка от мишца на мишца, докато кратуната му се стовари и трясна с чело върху масичката, стъкларията звънна и пепелникът подскочи — това го отрезви за малко. Изправи се бързо в креслото, озърна се по салона, примижавайки със строго изражение. Вратата на билярдния салон беше отворена, там пак се вихреше люта зимуха с участието на капитан Привеженски и господин Фесар, от другата страна на зелената маса, до библиотечката седеше госпожица Муклановичувна, преструвайки се на потопена в препрочитано вече много пъти женско списание, „Le Chic Parisien“ или „Wiener Chic“.

Малко преди това тук надникна тайният съветник Дусин; личеше си, че има голямо желание да се приближи и заговори, и единствено присъствието на Зейцов — сплъстената грива на косите му, смачканият костюм, пиянската интонация и невъздържаното жестикулиране, — единствено недостойното присъствие на екс-заточеника го спря. Подсъзнателно посягане за часовника — няма го, беше смазан. Поглед към циферблата на стоящия часовник. Минава шест, вечерните сенки ще започнат сега да се наслагват зад прозорците. Цял следобед, изгубен в разпивка със Зейцов.

— Нищо общо, нищо общо — мърмореше си той, — но е очевидно, че е заради тялото, само заради тялото! Не съм ли аз слаб човек? Още един роб! Да, да, вие ме прозряхте добре — какво от това, че знам, че открих пътя? Всички знаем пътя към щастието, а ако не го знаем, то го предусещаме, догаждаме се, а пък със сигурност разпознаваме неправилните пътища — но какво от това, едно е да го знаеш, друго е да вървиш по този път, виж мен, слаб, слаб човек, и то точно в онзи ден у София, покрай баща ми и неговите жени, и доведените ми сестри, проумях, че ще изменя на Сергей Андреевич, трябва да му изменя, защото ако дори косъм падне от главата му, нито ще се поколебая да пролея кръвта на злосторника, нито ще се осланям на Божието провидение, но сега му изменям именно като му купувам амнистия, като бия поклони пред кесаря, мислите ли, че не виждам това, виждам — ако го спася от Зимата, то ще е пряко волята му. Да.

Тук екс-каторжникът грабна гарафката и изля в чашата остатъка от алкохола; надигайки с уверена ръка стъклото към гъстия сноп на мустачищата, в черната брада, глътна водката на един дъх. След това гърдите напред, по-дълбоко вдишване-издишване, лактите, забити в твърдия плот, очите изблещени, още веднъж вдишване-издишване и voilà, Филимон Романович Зейцов трезвен като кукуряк.

— Венедикт Филипович — задекламира, при което вдигна изопнат пръст на височината на челото, сякаш се целеше с пистолет пред себе си, дори примижа с едното око и смръщи вежди, — аз ви виждам, добре ви виждам. Вие сте от тях. Мислите, че не знам за какво става дума? Добре виждам.

— Напихте се.

— А това какво общо има? Мога да се сетя. И Сергей ми е разказвал същото. Онзи, другият доктор от Зимата, с Бердяев под мишница… всички тия изследователи на лютите… нито карти можеш да поиграеш, нито зарове да хвърлиш… дай им да бълнуват… в Леда. Кхъ, хррк! — закашля се яростно. — О, свети Ефреме, вси светии, каква сухота… вода, вода!… спасете страдалеца!

Надигна се… понечи да се надигне, така непохватно се опитваше да стане и такива усилия му се налагаха, за да се отдели от креслото, че едвам го хвана, задържа го и извика стюарда. Появи се трета гарафка. Зейцов глътна следващата чашка и физиономията му се изглади.

— Не се сърдете, Венедикт Филипович, нищо лошо не съм имал на ум, щом казвате, че никога не сте били в Страната на Лютите, аз ви вярвам, защо пък да не ви вярвам, но и вие не можете да ми се чудите. Сам ще видите. Макар да ви се струва, че имате представа, това е друг свят, други закони управляват там. — Погледна към картоиграчите. — Влезем ли, веднага ще им се отще. Ще усетиш след първото раздаване.

— Какво казвахте за леденистите… вие с леденистите…

— Аз с леденистите! Какво — аз с леденистите?! Абе, пес их ебал, и леденистите, и леденистките им кучки.

— Овладейте се! Или ще ни изхвърлят!

Наистина, в салонния вагон на Лукса гледаха Зейцов накриво от самото начало. Сега главите се обърнаха отново. Играта на билярдната маса тъкмо свърши, играчите станаха, разкършвайки крайници; доктор Конешин, който беше най-близо, чак подскочи от вулгарния вик на заточеника. Беше спрян с извинителна усмивка.

— Филимон Романович, вас питам, имали ли сте работа с високопоставени в политиката леденисти, чувате ли ме? — и каква е тази история изобщо, Ледът и този Бердяев, за какво точно става въпрос? — и също какво ви се привидя за мен? Хайде, де! Ама, драги Филимоне! Овладейте се, за Бога, срамота е пред хората.

— Срамота пред хората, срамота пред хората — повтаряше брадатият мърльо, почесвайки машинално белезите по повредените от измръзване пръсти — сиреч какво, сиреч нямаше да се срамувате, ако не са хората, така ли? Всички сме роби, нали това казвам.

… А какво ми се е привидяло — може и да не знаете това, — половината от инженерите в Зимни Николаевск са силно затъмлени, във фоайето на Решетестата палата виси една фотография, прескочи някога, господине, и я виж, през хиляда деветстотин и тринайсета, когато разположиха холадниците, всички там са си правили снимки за спомен, отзад панорама на новия град, покриви, комини, светлини и люти, а тук, отпред, цяла бригада, обаче така са излезли на тази снимка, че всеки втори изглежда като излязъл от гроба призрак, лицето черно като на някакъв негър, очи, уста, коса, всичко в негатив, а пък някои са изцяло осветени и на мястото на човека има само петно във формата на човек. А вие питате мен! Добре виждам.

… А докато търках с колене царските прагове в Петербург, за какво се носеха слухове, за какво се шушукаше по ъглите? Щом се върнах от Сибир, дръж списанията. А всички стари познати от заговорническите времена бяха успели вече да ми изпонаприказват. Аз в заточение, а тук се завързали нови политики на фона на Зимата, тук партии, и фракции, и тайни организации, коалиции в Думата и в двореца. Има такива, на които им е добре така, както е, и не допускат никакви промени, само и само да замразят всичко за колкото може по-дълго, а пък ако се наложи, така да го променят, че да не го променят; и има такива, които мечтаят точно за пролетно разтопяване и голяма промяна на Русия. Само че леденистът — знае се какъв е той и защо; а размразенецът, а-а! — размразенец и размразенец не е едно и също, защото и привърженикът на Струве, и честният социалист, и побелелият народник, и анархистът, и който и да е западник, и даже кадетът, тоест конституционният демократ, всички те божем искат промени. Но от това не може да произтече никакъв съюз между тях. И само все още се дивят заедно защо старата Русия каквато е била, такава си остава, едвам раздвижена от Столипин и Струве, замръзва веднага пак и става за посмешище пред Европа и света, империя самодържавие в противовес на демократичните монархии на парата, желязото и електричеството — както си е било и през осемнайсети, и през деветнайсети век, така си остава и през двайсети, и вовеки веков, Русия.

… Тогава Николай Бердяев пише История Лда и в новите „Вапроси жизни“ обяснява посвоему цялото нещастие на Русия. Бердяев за кратко време е бил и марксист, но сега вече е преди всичко пламенен християнин и идеалист на Историята. И така, той пише: Историята е трябвало да се развие по съвсем друг начин. Забележете! Пише: не е трябвало да бъде, както е сега, истината е останала скрита от нас, живеем във времето на Антихриста, осъществява се измамна еволюция на света. Ама — питате се и с основание се питате — по какво може да се разбере, че нашата История е различна? Различна от какво? Нима ни е даден поглед към друг развой на времето, нима ни е дадено огледало на съдбата, за да видим в него неизживени животи, несъстояли се войни и императори, които никога дори не са се раждали? Само една История познаваме: нашата. Така както, ако видиш само едно животно от непознат вид, няма начин да разбереш дали то е изцяло и във всичко подобно на своите побратими, или е някакъв каприз на природата и чудо невиждано. Но, както се каза, Николай Бердяев е идеалист на Историята и като цяло не смята, че тя не може да се обхване от човешкия разум. Тя се управлява от закони, които не са по-различни от законите на природата, и неслучайно става това, което става. Тоест: не всяко развитие на събитията е възможно. В действителност е възможно само онова, което е необходимо — и така епохите следват една след друга по принципа на логическо възникване: Ренесансът от Средновековието, Просвещението от Ренесанса, а не, да речем, обратното. Но! Но! Какво пише по-нататък Бердяев: ето че пред очите ни се извършва именно това невъзможно нещо! Ето че действителността отхвърля законите на Историята!

… А те според него са такива, че със свършека на века е завършило господството на идеите на Ренесанса в света на духа и е трябвало да настъпи съответна промяна в света на тялото. Защото е очевидно, че новата мисъл и новите цели, и визията за бъдещето не произлизат сами по себе си от движението на материята, а се раждат от духа и духът им налага осезаемо битие. Така че винаги това, което е нетелесно, предхожда това, което е телесно. Единствено тъкмо робите на илюзиите, заченати от капитализма и марксизма, вярват в самовластието на тялото. Какво ми правите такива физиономии? Та това е свещена истина! Роби са! Ако бяха почтени, нямаше дори да говорят от свое име. А някак си така: моята ръка, моята уста, моята глава. Значи, не „аз съм се родил“, а „родило се е тялото“. Не „казвам“, а „устата казва“, „главата казва“. Е, какво? Какво? Всички сме роби, но не всички сме се предали под властта на плътта.

… Тъй че точно в Русия е трябвало да се извърши прелом — Русия никога не е излизала докрай от Средновековието, не е имало руски Ренесанс, тук епохата се ражда и се консервира, тук старото се слива с новото. Наблюдаваме света, Запада и виждаме края на единодушието за какъвто и да било духовен ред, сега всичко там се стреми или към краен индивидуализъм, или към краен колективизъм. Такава именно революционна промяна трябваше да настъпи, от духа към материята. Не настъпи; няма промяна. Какво стана, че нищо не стана? Ето какво, Русия замръзна под Леда, замръзна ни и Историята.

… Понеже дори когато реалността на материята мами, реалността на духа казва истината, следователно тук трябва да търсим белезите на Историята, такава, каквато трябва да бъде. Бердяев пътуваше из Европа и с всеки брой на „Вапроси жизни“ даваше резултатите от своето разследване срещу материята. Те бяха много. Сега, само нека да изплакна горчилката в гърлото… О! Погледни, господине, тази модерна госпожица, тези дантели, банели под коприните и сатените, тази ефирна пола! Мода! Кое ни се харесва отведнъж, кое изглежда в нашите очи хубаво, стилно, както трябва, а кое не — и в облеклото, и в мебелите и подредбата на покъщнината, както и в архитектурата? Гледаш понякога снимки от метрополиите на Европа, от Америка. И какво? Разликата е видима с просто око. Вече десет, петнайсет години — от нашествието на Леда; а най-отчетлива е там, където преминава границата — докъдето са стигнали лютите. Цялата Руска империя, малко на юг, и Балканите, Скандинавия, и Китай. Но това се разпространява постепенно, като Зимата, като ниските температури: тук е по-топло, там по-студено. Бердяев казва, че в крайна сметка, макар и в много различна степен, е замразено цялото кълбо. Което, естествено, няма как да се провери, нито да се опише в детайли. Добре, но че това най-силно бие на очи в женските премени… о!… във всички тези финтифлюшки, фльонгички, фистанчета… Ако сте имали някога възможност да надникнете в парижките журнали…

— Аз съм имала.

— Целувам ви ръка, мила госпожичке! Госпожичката не се сърди, нали, за това сочене с пръст, аз на госпожичката сега всичко…

— Чух. Казвате истината. Там корсетите бяха пратени в забвение. Кройката на роклите е съвършено друга, някакви широки халати, леещи се шалове, пояси като на баядерки, силно набрани връхни фусти — каквито само monsieur Поаро може да зърне от „Ориент експреса“. Често полите едвам стигат до коленете, а понякога и дотам не стигат; ха, да бяха поне поли, но jupe-culottes? Не можех да повярвам, че наистина дамите ходят така.

— Това е то! А защо госпожичката не се е хванала? Защо Вие самата не бихте се облекли така?

— Ами, знаете ли… не върви.

— О! А откъде идва в красивата главица на госпожичката това гласче, което подсказва какво върви и какво не, а? Кое е с вкус, а кое не? Защо се харесва, какво се харесва и не харесва, какво не е подходящо? А?

… Бердяев е писал също и за това: не само че замразява, но как замразява. Госпожицата спомена за корсетите. Но в света на духа няма голяма разлика между стягащото, ограничаващото облекло и политическия гнет и ограничаването на словото. Една и съща идея се проявява навсякъде както може. Вече мислехме, че нагръдниците и високите якички са отишли в миналото, но тук, моля, в Европа на Леда, колко са популярни отново!

… И защо тук не се приемат откритията, които там са приети? Защо среща такава съпротива електрифицирането на нашите градове? А автомобилите? Колкото повече наближаваме Зимата, толкова по-малко коли по улиците. А изобретяването на кинематографа — виждала ли е някога изобщо госпожицата филм, движещи се образи? Може би във Варшава. А книгите, които четем? А мелодиите, които се свирят по баловете и в салоните? Защо в Русия радиоапаратите не се продават? И са малцина интересуващите се от разпространяването на глас и музика по домовете с безжичен телеграф. Криво ли приказвам? Кажете, господин Бенедикт?

… Ето, това е Ледът и измамата на замразената в съответствие с неумолимото развитие История. Защото, ако не бяха лютите, казва Бердяев, тук щяхме да имаме вече една или друга революция или разпад на държавата от само себе си: край на Русия в стария й вид; Русия щеше да бъде разкъсана между крайностите на Следсредновековието. Но въпреки всичко Русия така или иначе трябва заедно със света да мине през това, за да изпълни волята на Бога и да се доближи до Неговото Царство. Защото, както ви казвах, госпожичката може да не е чула, а то е най-важното нещо във всичко това: че при Бердяев цялото това движение на Историята и законите, които я преобръщат, са проява на Божия промисъл и следствие на единствения факт в Историята, който е неповторим и изцяло неподчинен на законите на материята, а именно — рождението и смъртта на Сина Божи, Исус Христос — от което започва истинската История на Човека.

… А защо Николай Александрович Бердяев свидетелства с такава сигурност за волята Божия? Питате, и правилно питате. Бог не ни се явява в пламтящи храсти, не изпраща чудотворни пророци, не говори от небето. Вместо това познаваме миналото си, познаваме Историята и ни е даден разум, за да си я обясним с ясни думи сами на себе си. Историята е единственият директен начин на общуване на Бога с човека.

… И затова имате леденисти и размразенци, защото макар че не всички, които се определят политически според тези фронтове в Думата и във вестникарските брътвежи, са чели Бердяев и не всички, които са го чели, му хващат вяра, те, взети заедно, са достатъчно много, там, в Петербург, в Таврическия дворец и в Царское село, и в министерствата, сред дваряните и чиновниките, и то от двете страни: леденисти, сигурни, че само лютите предпазват Русия от упадъка и кървавия хаос, само Ледът я съхранява от разпада, и размразенци, убедени, че дотогава, докато не прогонят Мраза от страната, дотогава никаква реформа няма да даде резултат, никакъв преврат, революция и демократизация не са възможни и нищо няма да се промени към по-добро в условията на самодържавието; има ги достатъчно много, за да насочват политиката на своите партии и организации според собствените си тревоги. Само че никой няма да обяви това високо, защото и без тях имаме вече легиони пророци, които виждат в лютите идването на Антихриста и края на света, големите и мрачни откровения…

— На мартинистите.

— Само те да бяха. Вие сте поляк, нали така, а и госпожичката е от Привислието — вие си имате свои месианизми, все пак не ви е чужд този глад, глад за какво? Виждате ли, при нас мистиката не се изчерпва с религията. Нито започва от нея. Руският месианизъм е заплодил и народниците, и социалистите, и анархистите, всички политически и идейни течения в Русия тръгват от изворите на мистиката — защо при леденистите и размразенците да е по-различно? Как си представяте, че страната ще е сполетяна от нечовешка съдба, която превръща на това и онова място лятото в зима, градовете и полята в най-сибирски Сибир, а руснакът няма да види в това ръката на Бога и хиляди духовни знамения? Ха! Това е невъзможно! Не разказах ли на господин Бенедикт — разказах — нали? — какво се случи с някои от моите братя марксисти: у нас този глад е толкова голям, че ни е нужно да възприемаме всичко като абсолют, тотално и догматично — така че дори материализмът за мнозина се превърна в религия, аз познавах аскети и мистици на материализма, имаха видения, мигове на просветление, явяваха им се доказателства за несъществуването на Бога и други свещени за атеизма аксиоми, изпадаха в логически или историософски екстаз.

… Госпожичката се смее, на госпожичката й се струва, че това е, ах, c’est tout à fait ridicule^[6], но на това трябва да се гледа напълно практично. Нашите владетели познават добре тази слабост на руския народ; руското мракобесие има своето основание. В средата на миналия век министърът на просвещението княз Ширински-Шахматов забранил да се преподава философия в университетите — знаели са откъде идва истинската заплаха. Но минават малко години и от Петербург идва друга заповед: да се разреши философията, да се забранят естествените науки. Виждате ли, госпожице, как се меси това в Русия? Веднъж взима връх светът на плътта, веднъж — светът на духа. Но борбата е една и съща.

… И тъй, какво действително стои зад политиката на леденистите и размразенците? Това, че ако не бяха писанията на Николай Бердяев, щяха да се натъпчат с друга метафизика на Леда, е сигурно като две и две четири. Само дето…

— Политиката е функция на културата, а сърце на културата е, за съжаление, религията.

— Моля?

— Ще разрешите ли да се присъединя? — Доктор Конешин мина зад гърба на Зейцов и загаси цигарата си в пепелника под носа му. Зейцов замря в почти панически смут, не знаейки дали да скрие глава между раменете, или да скочи и да избяга.

— Всъщност, господин докторе, ние…

— Благодаря.

Госпожица Муклановичувна беше заела последното от трите кресла, поставени около масичката, затова доктор Конешин дръпна стола до радиошкафа и приседна отстрани, до Елена, като първо я млясна по ръчичката, представяйки се с лек поклон. Госпожицата хвърли тревожен поглед над масичката. Какво би трябвало да се предприеме сега? Пиян или не, Зейцов вече бе изповядал, каквото имаше да изповядва; можеше и по-нататък да се налива в него алкохол, но какъв е смисълът от това? Искрено се съмняваше, че тъкмо Зейцов е търсеният леденистки атентатор. Ако леденистите са имали наистина такава политическа мисия, то за възпрепятстването на доктор Тесла и неговите машини нямаше да изпратят един впиянчен екс-каторжник — който между другото сам стои най-далеч от леденистката идея. Наистина, щяха ли да се поколебаят да развинтят релсите, така че целият Експрес да дерайлира? Дори и ако в него пътуваше половината управа на Сибирхожето заедно със семействата си.

Доктор Конешин кръстоса крак връз крак; влакът лашна, докторът се олюля за момент, после отново заметна крак връз крак. Заедно с това сложи и ръце върху коленете, навеждайки се леко към заточеника — в тази поза имаше нещо фалшиво, някаква прекалена систематичност на частите, противоречаща на човешката природа, на природата на човешкото тяло. Едва сега обърна внимание — може би защото думите на Зейцов за скритите знаци на тялото и законите на физиогномиката още звучаха в главата му, — едва сега забеляза с каква геометрична симетрия се отличава уважаемият доктор Конешин: не само в стойката на цялата фигура, защото това може да се овладее с мисъл, но и във външния вид на лицето, обрамчено с рижи бакенбарди (толкова рижи, че почти червени). Помежду тези бакенбарда нямаше нищо, което да нарушава физическата симетрия на медика. Всяка бръчка, всеки косъм и всяка черта на лицето се отразяваха от дясната страна в лявата и от лявата в дясната. Примига. Може да му изневерява зрението, може тук да не е достатъчно ярка светлината на вечерното слънце зад прозорците, трябваше вече да са запалили лампите… Не, истината е ясна за окото: доктор Конешин имаше симетрично тяло като картинките в сгъната наполовина карта.

Защо не беше забелязал това по-рано? Колко отклонения и феномени остават неосъзнати от хората, не умеещи да забелязват същността най-вече на онова, което виждат всеки ден.

Дъхна в сгънатата си шепа. Между пръстите заискриха сенки. Сега е по-добре да не пали цигара. Да не плюе, да не киха, да не кашля.

Симетричният доктор дълбаеше с поглед нещастния Зейцов.

— Не съм сигурен дали правилно ви разбрах, господин…

— Зейцов Филимон Романович, на вашите услуги, Ваше Благородие, на вашите услуги.

— Даа, помня, помня. Защото, знаете ли, аз съм се наслушал достатъчно на какви ли не мистични приказки, в които винаги се изтъква накрая нечия понесена неправда и нещастие. По ръцете ми е имало кръв, пролята от тези, които са се захласвали по подобни илюзии. И от онова, което говорехте, за този ваш Бердяев, излиза, че това е поредният подстрекател в името на Бога, който пожелава на Европа и Русия кървава революция.

— Не е така, не е така! — Зейцов размаха ръце, за малко да събори гарафката; уплашен, пъхна тресящите се длани в пазвата, кръстосвайки ръце върху гърдите. — Това е Божие предопределение, наказание за греховете. Катарзис! Такава е неизбежността — няма друг път към епохата на духовно обновление!

— Та значи Бог ни нарежда? Сами да вземем пистолети и ножове в ръце и да започнем да избиваме братята и сестрите си?

Госпожица Елена нацупи устни.

— Е, какво, няма да му е за първи път, вече е издавал такива заповеди. Да се убива.

— Вие пък!

— На Авраам например.

Лицето на Зейцов почервеня, по устните му излезе пяна и с очите му се случи нещо лошо: започнаха да се тресат под клепачите, хвърляйки поглед ту тук, ту там, като изтърван от ръката градински маркуч, който бълва вода в произволни посоки — към доктора, към тавана, зад прозореца, към госпожица Муклановичувна, към билярдната маса, към тавана, към доктора, към бюфета, към килима, към часовника, към стъкларията, към стюарда, към пепелника, към госпожицата, към доктора, към госпожицата.

— Госпожицата познава Библията? На госпожицата й се струва, че е разбрала Словото Божие? Колко часа прекарахте над него? Колко дни, колко нощи, колко, колко? Словото ли познавате, или глухото ехо на Словото, излизащо от вашата уста? Написано е впрочем така: Бог, изкушавайки Авраама, му рече: Аврааме! Той отговори: ето ме! Бог рече: вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земята Мория и там го принеси в жертва всесъжение на една от планините, която ще ти покажа…

Възползвайки се от факта, че вниманието на събеседниците бе отвлечено от разгорещения в библейско-пиянския си речитатив Филимон Романович, дъхна още веднъж. Да имаше някакво огледало… Тук няма; има от другата страна на билярдния салон.

Сигурно се вижда тази тъмлаура — е, да, нали вече бе видял тъмлаурата на Никола Тесла, докато другите не я виждаха. Сега пак не я виждат; или дори и да я виждат, не я разпознават, не обръщат внимание. С изключение на Зейцов. Може би защото е прекарал години в териториите на Леда, може затова, че се напи; може и по двете причини. А може и затова, че е Зейцов.

Тогава какъв принцип да се приложи в случая? Трябва да разпита доктор Тесла. Да, ама самият Тесла не знае много. Има съмнения, пита, търси. Експериментира върху себе си — върху кого другиго да експериментира? Но как да различи това, което е всеприсъщо, от това, което е присъщо само на него? Да имаше повече доброволци.

Вярно, намери си един. С върха на езика докосна небцето. Още смъдеше малко. Нека погледнем: първо — феномените на светлината; второ — осезателните възприятия, това парене, сърбежът, лекотата в главата и може би наистина приливът на обща енергия; трето — ах, само допреди няколко часа щеше да се присмее на стария сърбин, но сега, след като разшифрова писмото на пепеесовците, започва да разбира страстта на изобретателя. Всеки път, когато удари глава в стената на някакъв проблем, който изглежда неразбиваем, се изправя пред това изкушение: зимлязният кабел, колбата с черна сол или теслектричната динамомашина — и стената със сигурност ще се пропука. Как би могъл да се въздържи? По-скоро ще излекуваш един алкохолик.

И ето нов въпрос: смесват ли се в организма влиянието на алкохола и влиянието на теслектричеството, а ако да, то с какъв резултат? Посегна към чашата. Тмечта замразява паметта, тмечта изправя пътеките на мисълта, но все пак ефектите й не са много по-различни от ефектите на добрата пиячка.

И когато двамата вървяха заедно, Исаак се обърна към баща си Авраама и рече: тате! Той отговори: ето ме, синко. Той рече: ето огъня и дървата, а де е агнето за всесъжение? А Авраам му отговори: Бог ще Си предвиди, синко, агне за всесъжение…

Преглътна остатъка от водката, изкашля се върху опакото на дланта. Оставената върху пожълтелия костен плот празна бутилка плуваше в розови, карминени и оранжеви сияния. Тук пътят на Транссибирския експрес вървеше от северозапад на югоизток и зад прозореца откъм лявата му ръка, тоест от дясната страна на влака, над плоския хоризонт, над азиатските равнини и разхвърляните по небето облаци висеше то — Слънцето като червено яйце, Слънцето като конфитюрена слива, отцеждаща ликьорени сокове по хоризонта, залязващо Слънце, което сега можеше да гледа право в нажежената зеница, без да ослепее, да го гледа дълги секунди, без да мига и без замазващи образа цветни кръгове, след като човек отвърне поглед. Първо, второ, трето — а ето и четвърти признак. Колко ли дълго ще го държи? Час? Ден? Един удар с черния ток, или повече колко е необходимо? Преди наистина да проникне в кръвта.

Нямаше цветни кръгове пред очите — но чак след минута различи какво, кого гледа сега, с кого разменя погледи. Капитан Привеженски надничаше над кранчетата на картите. Беше седнал в отдалечения край на билярдната маса, с гръб към пушалнята, от масичката на Зейцов го отделяха може би шест-седем метра. Очевидно не можеше да чува разговора, но не се чуваше и разговорът между играчите. Дали не говореха за злополучния Бенедикт неграф Геро-Саски, героя на екатеринбургската престрелка, който сега се напива пред очите на Лукса в компанията на каторжника-комунист? Капитанът се усмихна под мустак, хвърляйки банкноти на зеленото платно. Каза нещо, без да извръща очи. Играчите се разквичаха продължително. Премести погледа си. Залязващото Слънце грееше силно, сигурно затова лицето му така гореше.

— И като върза сина си Исаака, тури го на жертвеника върху дървата. Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си…

И за какво да седи още тук и да се излага на присмех? Точно тук ли ще хване агента на леденистите! Нека госпожица Елена провежда своите разследвания, щом толкова обича да се забавлява с тях. А ако изобщо тя вземе това присърце, то би трябвало да й разясни по някакъв начин цялата работа: ако приемем, че този тайнствен агент съществува, а господин Фогел е разкрил вярно неговите намерения — то кога леденистът ще си добави по-бързо новата цел в списъка: оставен на мира, или с детективите аматьори на врата?

Сякаш нямаше на главата си наистина важни загадки — от които не можеш да избягаш, не можеш да се скриеш, няма да изчезнат като излишен спомен след слизането от влака. РУСИЯ ПОД ЛЕД, ВСИЧКИ СРЕДСТВА — ДА. ВНИМАНИЕ: МЛАДИ РАЗМРАЗЕНЦИ СРЕЩУ ЗИМАТА! ЗАЩИТАВАЙ ЛЮТИТЕ! Нима не само петербургските фракции, а и борците поляци хващат вяра на тези бълнувания? Ами да, писмото звучеше съвсем като заповед до баща му — заповед за Историята — направи това и това; надъхай лютите, за да може Ледът да скове Историята, както сме го замислили. РАЗМРАЗЯВАНЕ ДО ДНЕПЪР! Очертаваха му линия на картата! Като че ли е в негови ръце изборът на едно или друго развитие на събитията, тоест — придвижването на Леда. Произволно ли са си съчинили това, или пък баща му им е дал такава дума? Дали е казал, че работата опира точно до лютите? Прилича много да е негова постъпка.

Още по-зле! Опря разгорещено чело на юмрука си. По-зле, по-зле е, защото това, че от ППС знаят, е още нищо — но ако знае Министерството на Зимата? Ако знаят руснаците, техните размразенци и леденисти? Тези от сорта на Пелка, от сорта на Зейцов, настаяшчие политически фанатици? Тогава отдавна вече да са убили баща му! Ако можеха. Може би има някаква пречка. Жив ли е изобщо баща му? Пред очите му се изправи споменът за разговора с извънредния комисар Прейс В. В. Дали Филип Филипович Герославски е жив! Дали е жив! И неговото поведение. И как разпитваше: Кога за последен път чухте нещо за баща си? Не знаеше да вярва или не. Получи нареждане, трябва да го изпълни. Доколко са го посветили? Доколко се досеща? Сам той към коя фракция принадлежи, чий човек е? Сигурно Рапацки, министърът на Зимата, е върл размразенец (не биха поставили друг начело на Зимата), но това не означава нищо: може да е размразенец в политическо отношение, но изобщо да не вярва в историческите проекти на Бердяев.

А ако тези варшавски спомени отговарят на истината (ако не идват от някакво различно минало), то истина е и това, че хората на Прейс бяха изпратили веднага от „Мьодова“ на улицата свой чиновник в ролята на Ангел Хранител. Страхували са се, че информацията ще изтече — знаели са, че ще изтече. Как би могла да не изтече от едно царско учреждение? Щом като, по думите на охтичавия пощальон, дори пилсудчиците са научили именно по този начин.

И вот, поредната загадка: дали пилсудчиците не са знаели преди това? Забравили са за баща му или какво? Пощальонът каза също, че от години не са имали контакт с баща му. Хайде де! Самото съдържание на писмото опровергава това. Обаче нещо се е случило, щом Зимата изпраща внезапно до варшавското представителство спешно разпореждане заедно с билет за първа класа на Транссиб. Нещо се е случило — но какво? Никола Тесла?

— Казва Господ, че, понеже ти направи туй нещо и не пожали заради Мене едничкия си син, Аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми.

… Такава е историята за заповедта на Бог към Авраама. Да завърже и убие сина си. Познавате еврейската традиция… не я познавате… има различни тълкувания за връзването на Исаак, aqedat Yitzhak, и са много различни нещата, които Бог казва тук на Авраам и на хората, които четат тази история с чиста мисъл. Ако четат! Ако мислят!

… Има талмудисти, които изобщо не виждат тук заповед — а молба. Бог помолил Авраам; Авраам е можел да не изпълни молбата, но я изпълнил, и тъкмо понеже е изпълнил Божията незаповед, затова Бог го наградил.

… А има и талмудисти, които въобще не наричат това изпитание. Нима е можел Бог да не знае резултата? Можел ли е да не знае какво ще направи Авраам? Бог знае. Така че кой кого изпитва тук?

… Има и такива, които смятат това за отличие от страна на Бога спрямо Авраам. Символ за бъдещите поколения и поучение за вечни времена: ето, ножът вече е опрян в гърлото, лежиш вързан върху камъка и собственият ти баща ще те заколи всяка секунда — обаче не се отчайвай, довери се на Бога, довери се докрай, ще бъдеш спасен — Той може да те спаси във всяка беда.

— Очевидно тук всъщност, тоест ако подобно нещо действително се е случило в историята на еврейския народ — каза спокойно доктор Конешин, — е ставало дума за една-единствена промяна в обичаите на евреите: да спрат да принасят в жертва хора и да колят вместо тях животни.

— За какво говорите, господа! — възмути се госпожица Елена. Разгневена, извади кърпичка и избърса челото си. Бледата й кожа изглеждаше мъничко по-небледа. — Тия талмудисти, ония талмудисти, тук има нещо чудовищно, което не може да се разисква с възвишени слова, ако ще хиляда евреи да седят хиляда години над свещените книги. Разбира се, че е изпитание, изпитание на почтеността на Авраам. И Авраам не го издържал! Авраам се провалил! Има ли по-противоречащо на всякакъв морал на този свят действие от убийството на собственото дете от неговия родител? Няма да намерите такова; Бог е знаел какво да заповяда при изпитанието. И какво прави Авраам? Без да мигне, отива да убие сина си! И това трябва да бъде образец? На какво, питам аз. За какво ни е такава притча?!

— Забележете, госпожице, колко великолепно покорни са всички в тази история — намеси се, поглаждайки мустак. — Исаак на Авраам, Авраам на Бога. Който впрочем също е баща на Авраам. Това е разказ за сляпата преданост.

С все още скръстени на гърдите ръце и с блуждаещ взор, Филимон Романович се заклати на креслото като в молитвен транс.

— Противоречащо на морала, казва госпожичката. А кое е било за Авраам морал? Словото Божие. Вижда ли госпожицата тези кръстопътища? Сега госпожицата нека да ме изслуша! Ще ви предам управлението на този влак, в ръчичките на госпожицата е преместването на релсите по нашия път. Да потегляме:

… Наляво: Бог е забранил да се убива, понеже убийството е лошо нещо. Надясно: убийството е лошо нещо, понеже Бог е забранил да се убива. И накъде ще обърне госпожицата стрелката?

… Наляво: значи злото и доброто не зависят от Бога — Бог им е подвластен и ние сме им подвластни. Бог, всеведущият, знае, че убийството е лошо, затова е издал такава заповед: грижи се да не вършим зло. Същевременно Той самият наистина не може също да нарушава, нито да променя заповедите. Само че ако не от Бога, то от кого, от какво произлиза Декалогът, откъде е точно това деление на добро и зло? И защо да не може да бъде друго? А? Ще ми кажете ли, госпожице? Без това познание, без твърда основа ще се загубим веднага в това пространство, оставени на собствените си сили, ще затънем като в блато, защото кой някога е изтеглил сам себе си от блатото? Това е път към бездната, ако госпожицата потегли натам, ще попадне в Страната на Безпризорните и няма връщане от нея.

… Надясно: ако влезем в тези земи, трябва да бъдем готови, че Бог всеки момент може да каже: убийството е добро, лошо е… о!… пътуването с влакове и пушенето на цигари… и от този момент именно това ще бъдат добро и зло, понеже Бог е единствената и най-висша морална мяра и няма над Бога по-високи инстанции. Това е земята на самодържеца на душите, това е Страната на Царя.

— Сиреч, сиреч — заекна госпожица Елена, — сиреч вие казвате, че щом като Той е установил Десетте Заповеди, може вече да противоречи сам на себе си във всеки момент? Защото каквото и да заповяда, то все едно ще бъде добро, тъй като го заповядва Бог? Така ли? Така ли?

Наведе се от креслото и внимателно прихвана за лакътя госпожицата.

— Няма никакво противоречие. Господин познавачът на Библията ще ме поправи, ако сбъркам нещо — нали, Филимон Романович?, — но доколкото знам, моля изслушайте ме, госпожице Елено, противоречие тук не може да има. Бог общува с хората с помощта на заповедни изречения. „Не убивай“. „Убий“. „Не прелюбодействай“. „Идете и се плодете“. Заповедните изречения никога не изпадат помежду си в противоречие, също както и въпросителните изречения. Противоречиви могат да бъдат най-много изреченията, преразказващи заповедните изречения: „Казал е да се убива“, „Не е казал да се убива“. Но самите заповеди могат да бъдат само изпълнявани или не — не могат да си противоречат. Заповядва да не се убива. Ти или изпълняваш, или не. Заповядва да убиваш. Ти или изпълняваш, или не. Заповедите следват една след друга, противоречие няма. Този, спрямо когото си длъжна да се подчиняваш безусловно, няма задължението да ти обяснява своите цели. Самодържецът винаги има право, независимо от това, как се съотнася неговата заповед към предишни заповеди. Че защо мислите Николай Александрович така се пази от написването на каквато и да е конституция на Русия?

— Сиреч, сиреч — за вас, господин Бенедикт, това е в реда на нещата? Вие не намирате тази история за жестока и несправедлива? не виждате мерзостта? О не, сега няма да ми избягате!

Искаше му се да дръпне ръката си, но тя я хвана навреме и я задържа в своята. Напълно се беше извърнала от Зейцов, от доктор Конешин, в рамките на един удар на сърцето, на едно кръстосване на погледите направи разговора личен: не говореше на никой друг, никой друг не чуваше, дори и да чуваше. — Какво бихте направили на мястото на Авраам? Ще изпълните ли заповедта?

Защо смущението не размътва мисълта? Защо срамът не заплита езика и не обърква думите? Защо гласът е спокоен и погледът, срещнал нейния поглед, уверен? Защо лицето, срещнало нейното лице, не издава нищо?

Тмечта кръжи по жилите, искри в мозъка, тече под кожата.

— Какво бих направил аз? Нека госпожицата не се обижда — въобще не ми пука за въпроса на госпожицата. На мястото на Авраам! On ne peut être au four et au moulin.^[7] Защото моето място е друго, аз гледам с очите на Исаак. Всичко това, което ние тук толкова мъдро и безстрастно разискваме, е без значение за него: дали е молил, дали е заповядвал, дали е изпитание, дали Бог е бил прав, дали не Си е противоречал… Какво ме засяга! Аз лежа на жертвеника. Не знам нищо. Знам, че баща ми ме привлече тук с измама, върза ме и иска да ме убие, ще ме убие.

… И представете си, госпожице, представете си, че… искам да живея! не искам да загина върху този камък! Освобождавам се от вървите. Бягам. Баща ми ме гони с меча. Пипне ли ме, ще ме убие. Той е стар, имам шанс. Но, кажете ми, госпожице, имам ли право да се защитавам? Ще сторя ли зло, ако се изправя срещу баща си, който иска да ме принесе в жертва? В какво би се състояла тук вината на Исаак?

… И ще бъде ли това по-различно за него, ако знае със сигурност, че Авраам върши всичко по Божие повеление.

— Вие ме питате — добре чувам, — вие ме питате дали е морално допустима самоотбраната срещу Бога?

— Бог не може да извърши нищо зло! — провикна се някой иззад Зейцов.

Вдигна поглед. Опрян на стената, в облак тютюнев дим там стоеше Юнал Таиб Фесар, тъмнопурпурното слънце се отразяваше в голия череп, приближи се малко към масичката, към струпаните около масичката събеседници, и се показа целият в сиянието на карминените отражения, сякаш облян в кръв от самия връх на главата. — Застанеш ли срещу Бога, заставаш на страната на Сатаната!

— Бог-Цар — измърмори симетричният доктор, — Той, да, Той наистина „не може“ да направи нищо лошо. Каквото и да направи, прави добро, защото го прави Той.

Успя да се освободи от госпожица Муклановичувна. Погледът обаче не се отклонява, остава върху турчина. По дебелите устни на господин Фесар играеше — ту го има, ту го няма — подигравателно загатване, израз на отровна ирония. Беше виждал вече подобно изражение на смуглото лице, беше ставал вече свидетел на нескриваното самодоволство върху него: нощ, вихрещи се парцали сняг, тежък бастун в ръката, екатеринбургска улица, кръв по леда. Удовлетворението от злото носи нещо, заради което не успяваме да го задържим за себе си дори когато разумът ни подсказва друго, когато то ни грози с много неприятни последици — трябва да го изразим някак си, да намекнем, или поне точно с една крива усмивка да подхвърлим: аз бях! аз бях! това е заради мен! то е мое! аз, аз, аз! Докато на благодетеля му стига чуждата радост, съзнанието за самата постъпка, споменът за просветналото лице на обдарения; доброто е достатъчно само по себе си.

А сега турчинът дори не криеше ни най-малко своята ирония. Когато доктор Конешин го погледна, търговецът му намигна.

— Вие така казвате — настръхна, — няма да спорим, вие вярвате в това — но как бихте постъпили в действителност?

— Бог е Бог.

— И няма да се защитите, ако дойде да ви убие?

Тук Юнал Фесар се изправи, отлепи се от стената и като извади пурата от зъбите, започна да се смее. Но само как се смееше: не се кикотеше, не подквакваше, не се смееше просто така — ревеше от смях, тресеше се и издаваше някакъв вълчи вой, като заглуши и гласовете на комарджиите, и звуците на пианото от съседния вагон, и даже шума на пътуващия влак. Доктор Конешин чак стана и се премести от масичката, наблюдавайки с професионален интерес този пристъп на веселие у турчина. Сигурно партията на зеленото сукно тъкмо завърши, защото дойдоха и заинтригуваните картаджии; започнаха да питат за повода на веселбата, стана веднага многолюдно и шумно. Използва този момент, за да се измъкне към вратата. Докторът го наблюдаваше мълчаливо.

— Случвало се е и това — мърмореше в туй време клатещият се в ритъма на влака Филимон Романович, — случило се е на Яков да се бори с Бог край потока Йавок, и като Го стиснал в яка хватка, та цяла нощ, докато Слънцето не изгряло над земята, така Го стиснал! а Бог отстъпил и като се предал, благословил Якова, Своя победител; и това се е случвало, и това се е случвало, да, да!

Някой се промъкна отзад, притисна се към гърба му, зашепна право в ухото.

— … да ви види още днес. Ако все пак сте човек на честта.

Обърна се. Дусин.

— Какво искате пак?

— Госпожа княгинята…

На другото му рамо увисна госпожица Муклановичувна. Дръпна се ядосан. Тя си поемаше с мъка дъх, търсейки думи.

— Толкова, доколкото чух, господин Бенедикт, макар и да не е цялата истина, но той самият почти призна, че вярва на този Бердяев…

— Само го погледнете.

Зейцов беше извадил пак старата фотография, потънал вече в дълбоко алкохолно помрачение, клатеше се над нея, огънат на дъга, почти притискайки нос в напуканата повърхност на тъмната снимка. — Красива, красива беше — Ето това е преобразеният революционер, истинският човек на руската идея — един син без майка.

— За Бога, госпожице Елено, ако между другото той е размразенец до гроб, би защитил Тесла със собствените си гърди. Да вървим.

— Амии! Точно обратното — защото ако са му казали, че баща ви разговаря с лютите, сега може да има хиляди причини, за да посегне на вашия живот — упорстваше Елена.

— Това пък какво е, госпожице! Фогел говореше за леденистите — така ли е, или не? Да вървим!

Нямаше начин, в другото му рамо се беше вкопчил с ноктестите си пръсти тайният съветник.

— Баща ви… какво казва тя?… баща ви… с лютите?

— Пуснете ме!

— Вашият баща говори с лютите?!

— Тихо!

Уви, Юнал Фесар беше престанал вече да се смее и не заглуши съветника Дусин. Може и да не са го чули всички, но доктор Конешин — със сигурност. Подскочи, сякаш го пришпориха, удряйки ток в земята, вече приведен на старта, с разширени очи (симетрични), с присвити ръце (симетрични), с вик на устата. Но също така светкавично се окопити; спря се, угаси огнен поглед, замълча.

— Какво значи: говори с лютите? — По-младият от братята прахосници беше смръщил чело така, че светлият перчем опираше почти във веждите му. — Лютите говорят ли?

— Пак се бъзикате с хората, да бяхте се засрамили! — нахвърли се Алексей Чушин.

— Тъкмо се чудех какво ще имаме за днес — каза капитан Привеженски, провлачвайки думите в ниска гама. — Бях готов да се обзаложа, но нашият самозванец надмина сам себе си. Син на довереник на лютите! Chapeau bas.^[8]

И пак всички гледаха. Но този път нямаше как да избяга, нямаше никакъв свободен изход; беше обкръжен, затворен, притиснат до стената.

Госпожица Елена стискаше рамото му.

— Извинете, извинете, извинете, не исках, извинете.

— Може би графът ще ни разкаже тази история? — продължаваше капитанът с горчива ирония. — Ама разбира се, че ще разкаже! Такъв образец на полската чест, гордост и достойнство — не като нас, как го казахте? „Имитации, подлизурки, двуличници, превити вратове“.

Усмихваше ли се? Възможно е. Щеше ли да направи нещо енергично, решително, ако не му висяха Елена на едното рамо и Дусин на другото — нещо: да скочи през креслото и масичката, да замери Привеженски с пепелника, да извади Архимайстора — щеше ли да го направи? Възможно е. А какво щеше да каже? Все пак не бяха му залепили устата. Каквото щеше да каже — нека бъде казано!

И не каза нищо.

— Господин графът няма ли да ни удостои с обяснение? — Капитан Привеженски закопча мундира, свали от пръста офицерския пръстен. — Не, господин графът ще мълчи с надменна усмивка, докато поредният нещастник не се хване на неговите намеци и недомлъвки и на този горделив поглед, виждате ли, господа, това беше единствената истина, която той каза — в целия свят няма по-горделива нация от поляците.

Половин крачка напред и ръка, по-бърза от окото: отдясно, в лявата буза, отляво, в дясната буза, отдясно, в ченето, докато полската глава отхвръкна назад.

Капитан Привеженски избърса с кърпичка ръката си.

— Така. Добре. Да мълчиш пред явни лъжи е все едно ти самият да лъжеш. Но… Така. Извинете, госпожице, господа.

Обърна се и излезе.

Гледаха жадно. Уж неодобряващи, уж съчувстващи, уж смутени, но всеки впива поглед в лицето на жертвата, търси очите й, отваряйки нетърпеливо уста при най-малката изява на унижението, готов да захапе тази болка, това унижение и този срам, този срам, най-вкусният. Това е рефлексът на тялото: съчувствие — съусещане на болката, но също така и съусещане на удоволствието на бияча.

Юнал Фесар хвърли пурата между гарафичката и чашата, провря се пред Чушин, избута все още потресения таен съветник.

— И защо стоите така, като на погребение? Направете път!

Разбута ги без извинения, теглейки го за пеша и сакото. С другата ръка подаде кърпичка. — Изтрийте се, размаза ви носа, ризата, жалко за ризата. — Притисна кърпичката към носа си. Не чувстваше изтичане на кръв, не чувстваше нито болка от ударите, нито от разкъсаната кожа. Само краката малко трепереха и влакът се тресеше сякаш по-бързо от обикновено.

След междувагонния проход спря, опря гръб на затворената врата на купето. Чак сега, когато поиска да преглътне слюнката — тежка, лепкава, студена, — разбра, че не слюнка тече по небцето и слепва глътката.

Махна кърпичката от лицето си, погледна червените петна. Мислите се точеха в сомнамбулно спокойствие. А ако запалиш тази кръв в пламъка на тмечка…

Замига. Слънчевият пурпур се изливаше през прозорците в коридора, всичко беше потънало в топлите лъчи на залеза, господин Фесар, неговата махагонова плешивина, шарените килимчета на Лукса, тъмните ламперии.

Прокашля се.

— Благодаря.

— Това е повече от странно — процеди турчинът. — Аз самият вече не знам на какво да вярвам. Кажете ми, никой не ни чува, само двамата сме — можете ли да говорите? добре ли сте? — кажете ми: разполагате ли с тази технология, или не?

Повдигна глава.

— Вие сте изхвърлили Пелка от влака.

— Какво? Кого? Какво? Какво?

Протегна към Фесар ръката с окървавената кърпичка; турчинът гневно я отблъсна. Влакът лашна, турчинът скочи напред. Опря се с гръб в стената, заби лакът в ребрата на Фесар. Пред очите му прелетя стиснат юмрук. Двете тела се заблъскаха във вратата на купето и страничната стена на коридора, в резбованите обковки, металните рамки, стъклото, дървото и зимлязото. Онзи пръхтеше и съскаше през стиснатите зъби — май някакви думи на турски, ругатни, закани, свещени имена? Влакът се носеше, тук-тук-тук-ТУК. Освобождавайки сакото си, блъсна турчина в гърдите. Той полетя назад, понечи да се хване за дръжката на прозореца, не се улови, удари се в рамката и рухна като покосен, нито седнал, нито клекнал, с извити назад ръце, с безпомощно клюмнала глава, сгънат в немислима поза в тесния коридор на Транссиба. По гладкия череп се разливаше като глазура светъл кармин — червен теч под червената светлина. Вдигна кърпичката.

— … чакайте, господин Бенедикт, вината е моя, аз…

Госпожица Елена стоеше в прохода запъхтяна, с размахана в жест на угриженост длан — жестът угасна, дланта захлупи устата на госпожицата, сподавяйки вика.

Елена погледна неподвижното тяло на Юнал Фесар — с много сериозно изражение на болезнено бледото си лице, с немигащи очи, вдишване, издишване, вдишване, повдигна глава, огледа се зад гърба си и притисна ухо към вратата на най-близкото купе. От стегнатите в кок черни букли извади тънка фиба. Отмествайки с крачето в кожена обувчица преградилия коридора крак на турчина, приклекна до вратата и за пет удара на сърцето отвори с фибата лукс-ключалката.

— Готово. Сега го хванете! Викат за вечеря, вече тръгват! Вие за ръцете. Раз-два! Вътре.

Казвайки това, тя подхвана трупа под коленете.