Яцек Дукай
Лед (35)

За нестореното

През нощта, при загасена светлина, с притиснато към черното стъкло слепоочие, когато жандармът в коридора изброява на висок глас починалите по име и бащино, някъде по-нататък в Лукса хлипа девойка, а кръвта се сцежда на тънка струйка изпод превръзката под окото: Презрението е едно от лицата на срама.

Презрението е едно от лицата на срама, както завистта е едно от лицата на възхищението, а ревността на любовта. Загръща се по-плътно в дебелите одеяла. Чашата с горещ чай пари кожата на ръката му и това е добре. Подсмърча. Хрема, тя се появява първа, след като си се измъкнал от студа. Зад прозореца на атделението се търкаля сибирската нощ. Длук-длук-длук-ДЛУК, след няколко часа, още преди разсъмване или на съмване ще се стигне в Иркутск. Вратата на купето оставаше открехната, пропускайки ту по-широка, ту по-тясна ивица светлина от осветения коридор, където непрекъснато минаваха хора в мундири или не в мундири; понякога те се спираха и поглеждаха в купето. Спря да им обръща внимание. Ако не беше поръчителството на Тесла и министерските бумаги… Но умът на руския чиновник в Страната на Леда не познава средни положения, неуверени и полуистинни твърдения му се изплъзват от мисълта като мокър сапун от пръстите. Щом не е преступник и терорист — разсъждава урядникът, — значи е наш човек, а каквото прави, прави го по поръчение на началството. Дори Архимайстора му върнаха. Пъхна го отново зад пояса, увит в мушамите и в парцали; без усещането за натиска на парчето зимлязо върху корема се чувстваше осакатен, непълен, като че ли са му изрязали фунт черва. Доктор Тесла, след като успя да изпълзи от преобърналия се вагон, не обели и дума по въпроса за Гроссмайстера, когато пред очите му урядникът разпитваше за ледения револвер. По-късно се оказа, че под сваления лют в гарата са загинали четири лица, между които и някакъв сакат светец, който продавал тук набожни картинки на пасажерите. А кой взриви лютия? Кой прониза хората изневиделица с лед? Mademoiselle Филипов представи документи от Личната Канцелария на Негово Императорско Височество, които поставяха секретността и безопасността на машините на доктор Тесла над всякакви други закони; е, за щастие разполагаха и с трупа на настоящия терорист, както и с втората бомба, която скоро откриха под снега, невзривен заряд динамит, скрит в дървеното сандъче. Шест часа отне почистването на релсите и превеждането на състава на Експреса на свободна линия. Товарните вагони останаха на станция Зима, но да се задържат повече пътниците от Експреса, и особено тези от класа Лукс, не беше от компетенциите на местната полиция и жандармерия, още повече, че дори окръжният прокурор не можеше да бъде намерен спешно. Така че Никола Тесла остана в Зима със своя арсенал под закрилата на двамата пострадали охранници и половината градски сили по поддържането на реда. Докторът го увери, че ще дойде в Иркутск в рамките на няколко дни. По-голямата част от оборудването можеше да се поправи, покушението щеше да му струва две-три седмици допълнителна работа. Нямаше никаква възможност да поговорят насаме. Две-три седмици — това означаваше, че дори и при най-благоприятна констелация на звездите не би могъл да тръгне от Иркутск към Кежма по-рано от октомври. И вече трябваше да се страхува не от чиновниците на Рапацки, а преди всичко от тези распутински фанатици. Та нали мартинистът в Екатеринбург предрече, че го чакат, че в сектата е тръгнал указ, че са предупредени всички вярващи в градовете по трасето на Транссиба. И след екатеринбургските събития спря самотните разходки, извън това да пребяга от Лукса до товарния и назад, но и то пред очите на всички, безопасно. Докато не започнаха снежните виелици. Влязоха в Страната на Лютите, започнаха виелиците и вече на два пъти постави на изпитание съдбата: веднъж в Канск Енисейски, с госпожица Кристине, и веднъж в Зима, с госпожица Елена. Ако Кристине се беше на мястото на Елена… Но всъщност — кой знае? Та нали реално не познава mademoiselle Филипов. Както не познаваше и капитан Привеженски. Преглътна горещия чай, проникваше в преохладените органи като киселина в дървесина. Дясната ръка вече не се тресеше така явно, болката от размразяването беше поносима, чувствителността се връщаше в пръстите. Може би втория път наистина ще е по-леко. Може би на стотния изобщо не страдаш. На хилядния — възможно е в това вече да има някакво брутално блаженство, спасение в унизяването на тялото. Сигурно така започва пътят на всеки мартинист, може би именно така е тръгнал по този път и Отец Мраз. Хм. Ако това можеше да се обърне в благоприятно обстоятелство… Беше очевидно, че ще го намерят, че ще го докопат — и го докопаха. И в Иркутск също чакат, сигурно е като две и две четири, а на земята на Леда два пъти по-сигурно. Как да спечели мартинистите? С какво да ги обърне? В Страната на Лютите не се случват внезапни покръствания и обръщания на сърцето. Кой какъвто пристига тук, такъв със сигурност и си остава. Но ако влезе в Иркутск като някой друг — тоест не Бенедикт Герославски, ако се скрие — замаскира — самоотрече… Не! Също толкова бързо, колкото се появи, тази мисъл отплува като напълно нереална. Дълбоко в костите му седеше Мраз. Зад прозореца, когато вратата се притваряше, затъмнявайки атделението, мъждукаха бледите грамади сняг, ледените пейзажи на Прибайкалието, от тринайсет и повече години потопени във вечна зима; но понякога — при друго положение на вратата — се появяваше измъченото лице на Бенедикт Герославски. Жандармът изрецитира поредното име. Лицето в прозореца се изкриви в гримаса; не беше усмивка.

Презрението е едно от лицата на срама, може би най-искреното. Ако изобщо може да се знае нещо сигурно за другия човек, то е именно сега, точно тук, в Царството на Леда. Само че какво от това знание може да се изрази на езика от втори род?

Модел: капитан Николай Петрович Привеженски. Млад, амбициозен, съвсем не циничен, все още съвсем не разочарован, отива да служи с искрено сърце и откровен ум, от дълбините на душата си и по собствена воля се заклева пред величието на Всерусийския Император. Но същата тази искреност и простота, когато се изправят пред лицето на петербургските безправия, не му позволяват да се смълчи и е безстрастно лице и няма съвест да изпълнява всяка заповед и всеки каприз, мръсен, глупав, безчестен. Колкото повече е искал да вярва в Императора и в Русия, толкова повече в него се е надигала жлъч; колкото по-пламенно е бранил своята невинност, толкова по-дебели брони от гордост, горделивост и презрение е трябвало да издига ежедневно и еженощно около себе си. От какъв срам — чист, жарък, поразяващ като електрически ток — трябва да е изгарял, докато е изпълнявал дворцовата си служба, какви безсилни енергии е трябвало да потушава в душата си, под военните доспехи! Докато за щастие някой там е доловил неговото непоносимо страдание, което той носи до момента, страдание, съвсем не по-различно от това на Зейцов; видял е този някой това и възможно най-бързо е решил да изпрати капитана по-далеч от Петербург и петербургските работи, преди да се стигне до някаква трагедия.

… И ето, качва се този капитан Привеженски в Транссибирский експрес и още на другия ден от пътуването попада на разговор с чужденци за Русия и за царските порядки, видени с очите на чужденците, от гледна точка на чужбинските порядки. Естествено, че веднага към гърлото му се надига жлъч: пак същите подигравки и превръщане в посмешище на този земен, крехък цар, който за жалост не е дорасъл до красивия идеал на капитана. Срам! Срам! Срам! Каква друга сила би го тласнала към тази оскърбителна реч, какво друго би му позволило така откровено да излага на показ пред непознати онези необичайни истории от интимния живот на монарха? Но ето — още някой клевети и унижава Императора и отечеството в негово присъствие? Не руснак; ха! — поляк! И Николай Петрович Привеженски не би бил себе си, ако не беше приел това като съзнателно lèse-majesté^[1], толкова по-голямо, защото сам той допреди малко е лаял срещу Русия — тук съществува някаква право пропорционална зависимост: собствената лоша дума усилва непристойността на подобни думи, изказвани от чужденец. Та нали в дълбините на душата си капитан Привеженски чувства, че е съгрешил срещу идеала, отвърнал се е от Царя-Бог, защото каквото Царят каже, каквото извърши или заповяда, с тези свои деяния и заповеди той представлява неподлежащ на оспорване идеал — защото е Цар. И от този момент през цялото пътуване с Транссиба една сила, един само принцип, един вътрешен мускул ръководи действията на капитана: срам, срам, несъкрушим срам.

… Докато не навлиза в Страната на Лютите и Мразът не покосява разбунтуваната му душа.

… Николай Петрович Привеженски и Филимон Романович Зейцов на различни станции слизат, а пътуването им едно и също.

Изсмука през зъби остатъка от чая, подправен с ром, докосна с език дупката във венеца. Болка, човек е склонен да търси физическата болка, за да отвлече мисълта си от нетелесните страдания — да ги заглуши — да ги откупи в бартерна трансакция. И ето го дяволския хазарт: който издържи на болката, ще получи не правото на облекчение, а правото на болка. Остави празната чаша, пресегна се с лявата ръка под одеялото и докосна дясната. Стисна мускулите, пъхна палеца под лакътя, издраска с нокът кожата над лакътя, подкожните изпъкналости на китката. Размразеният крайник откликваше под това докосване с импулсите на парещ огън, при което не беше възможно да се предвиди, кога огненият импулс ще се стрелне по дължината на костта до рамото, а кога не, дори и да допреш няколко пъти едно и също място. Пръстите на дясната ръка вече се движеха нормално, тоест тези пръсти, които и преди това бяха здрави, само дето лекичко се тресяха. Проблемът обаче беше в това, че когато стреля с Архимайстора — и то на два пъти едно след друго, — съвсем не беше наясно дали организмът ще понесе леко това действие; дали изобщо ще го понесе. Можеше и да умре. Значит, сега вече знае, че нямаше да умре, но тогава стреля без такава сигурност, впрочем без да помисли за това изобщо. Във всеки случай не си спомняше да са се появявали някакви мисли от този сорт. Едно движение на ръката, дръпване, грохот и студ. И ето го героичния хазарт: скачаш слепешком в битката и вече можеш да разказваш за това, защото си останал жив. Ха! Обърна лице към тъмния прозорец, за да се изкриви в подигравателна гримаса, да се изсмее в отражението над тези блудкаво приповдигнати мисли — но вместо това видя бледите очи на отражението и само стисна уста, повдигна по-високо оголената, насинена и изтерзана глава. Дай милостиня — и имай силата да устоиш на погледа на просяка! Събери кураж за някакво добро, смело дело — и не го оплювай пред себе си, а застани честно в истината: аз го направих!

Аз — всъщност кой?

Наведе глава, сгърчи се, сгушвайки се в постелята до стената под прозореца. Раз-та-пя-се.

Вратата се открехна по-широчко и в полутъмното атделение влезе, тихо шумолейки с роклята си, госпожица Муклановичувна. Постоя, погледа, не каза нищо. Приседна на стола срещу леглото, опря десния си лакът на миниписалището; сведе глава на една страна, поглеждайки към одеялата, събрани междувременно като монашески капишон върху оболелия череп. Вратата се залюля още веднъж, побутната силно от госпожица Елена, и се затвори с тих звук, отрязвайки долитащата от коридора траурна литания на жандарма. Вратата отряза и идващото откъм коридора електрическо осветление — и в купето настана едва ли не пълен мрак, цялата мъжделива осветеност сега идваше от нощната белота зад прозореца, която позволяваше да се различат само най-близките форми, например тъмният силует на госпожицата от плоската чернота на стената.

Така изминаха няколко дълги минути, може би четвърт час, в очакване госпожицата да каже нещо, да запита или да заплаче, да се засмее или да заговори, без значение за какво — но не. Влезе, седна, седи. Длук-длук-длук-ДЛУК. Колко дълго може да седи така, цяла нощ? Какво иска, защо дойде? Jamais couard n’aura belle amie et les grands diseurs ne sont pas les grands faiseurs^[2], както би казал Не-Верус, да пирува с червеите. Но си припомни нощта преди три дни, нощта на дългите лъжовно-истинни разкази, когато пак така седеше срещу госпожицата до тъмния прозорец — ами то словото е акт, словото изисква по-голяма смелост, отколкото телесният жест, тоест празното движение на материята.

А може тя неведнъж вътрешно да се е канела да каже нещо, което не е за казване, за което няма думи в междучовешкия език — в тъмното обаче това колебание не се вижда. Може да е затворила очи, да е заспала. А може би просто седи и се вслушва в собственото си и в чуждото дихание, броейки ударите на сърцето. Може да гледа през прозореца. Да хапе устни и да кърши отчаяно ръце. Длук-длук-длук-ДЛУК. Не се вижда.

Измъкна ръка изпод одеялото, протяга я към госпожицата — ах, но нали тя също не може да види това почти-докосване, почти-милувка — не вижда това, което не направи, което умря в опит да се направи.

Но ето края на този разкош на тъмнината: полумесецът излезе от облаците, посребри пейзажите от лед, в купето стана по-светло и всичко замръзна така: госпожицата, седяща в креслото, едната й ръка отпусната някак безжизнено покрай тялото, обезкуражена, другата ръка подпира брадичката, изправеният показалец притиснат към бледата буза, загледана с тъмните си, много сериозни очи право пред себе си, но горната устна леко потрепва, сякаш готова за тайнствена усмивка, за която знае само тя и този, когото госпожицата гледа.

Измъкна се изпод капишона от одеяла, инстинктивно понечи да изправи гръб и да повдигне ледената десница — но и това намерение замръзна по средата, неизпълнено.

Така че не се изправи, не прихвана госпожицата в талията, не я притегли за мълниеносна целувка. Не притисна устните й, не глътна горещия й дъх, не опита вкуса на слюнката й, подправена със захар и карамфил, не обгърна с уста меката й изпръхнала устна, езичето — трепкащо колибри, мятащо се задъхано от бузата до небцето. Не нацелува госпожица Елена, не.

А и госпожицата не се вкопчи с нокти в сюртука, жилетката и ризата му, не драскаше, не галеше с пръсти нагръдника, шията, гърба, лицето, гладкия череп, не гушна тежката, пламнала от следледена треска глава, не я обсипа с целувки, смеейки се, от синина до синина, нежно подръпвайки ушите, когато се измъкна от задушаващата й прегръдка, за да коленичи и притисне чело към роклята й, гладко опъната върху корсета под скромното деколте. Не, тя не се смееше от все сърце, галейки блажено с пръсти обръснатата кожа, гъделичкайки зад ушите и забивайки нокътчета под тилната кост.

Не. Госпожицата седи и гледа, дори не мигва, око в око, мълчание в мълчание, и само дишането й постепенно става все по-плитко, все по-накъсано.

И не посегна от това коленичене към крайчето на роклята на госпожицата, не плъзна ръка под тъканта, към тънкия глезен в копринено чорапче, не обви с длан напрегнатото сухожилие над повдигащия обувчицата английски ток — на което госпожицата не издърпа ушите му, не обърна към себе си лицето му, закрито наполовина с бинтове, очи срещу широко отворени очи, питащи, изплашени, грейнали от радост. Не продължи да плъзга хладната ръка по коприната, нагоре по тръпнещия прасец, до коленцето, без да спира и за момент, когато госпожицата не отвори устни и не издаде тиха въздишка-смях; и над коленцето, към жартиера и границата на коприната, над която дланта не слезе на тесния пасаж гола кожа на бедрото на госпожица Елена. На което девойката не обели дума, не замря в неподвижността на кошута, захапала пръстчета до кръв.

Не. Госпожицата седи, загледана, не може да откъсне очи. Това не е дуел на срама, като между случайни съперници: кой пръв ще отвърне поглед. Никой не иска да отвръща поглед, седи се в тежко мълчание от двете страни на тясното купе, на една ръка разстояние един от друг, замръзнали в момент, предхождащ протягането на ръката, застинали на секунда пред. Правилата на играта са неизвестни, но все пак се играе. Нали това е последната нощ, може би никога повече няма да види госпожица Елена, във всеки случай не в тази атмосфера на безпогрешна временност на Транссибирский експрес — никога повече този Бенедикт Герославски няма да се срещне с тази Елена Муклановичувна. Мисли ли госпожицата за същото? По всичко личи — да, тук, в Страната на Леда, където предчувствията са по-близки до предчувствията, фантазиите до фантазиите, истините до истините, именно тук и само тук е тази нощ. Загръща раменете си с одеялото, замята крак върху крак, стисва юмруци. Ръката на госпожица Елена, тази, безпомощната, обезкуражената, шари машинално по кораловите копчета под корсета на роклята.

Няма да ги скъса, тези копченца, дращейки тъканта, борейки се с банелите под нея, че чак не се задъха и госпожицата не избухна в бисерен смях, не отгърна материята собственоръчно, откопчавайки телените копчета, смъквайки ръкавите от раменете, после цялата рокля с корсета, все по-бавно и по-бавно, докато накрая не спря, внезапно обзета от неувереност, с тъмната батиста, смачкана в стиснатите юмручета, с питащ поглед от още по-широко отворените очи. И щастие, което не ни пада от небето, не разтърси вагона, когато влакът се носеше надолу по склона (не се носеше), и не падна, изгубвайки равновесие, заедно с госпожицата, оплетена в роклята, на леглото, застлано небрежно с одеяла и току-що почистената шуба. Елена не се смееше, изпаднала отново в закачливо-вироглавото си настроение, не се смееше и не се задъхваше от весело кискане, докато не целуваше всичките й пръстчета поред и голата ръка нагоре, към деколтето, до линията на черната кадифена лента с рубинена звездичка, докато госпожицата, вече останала почти без дъх от тези ласки и тези хихита и хахата, не хвана препатилата гола глава и не започна да дърпа с детинско немирство ту ушите, ту носа, ту брадата, ту обраслите с четина бузи, смъквайки при това раздърпаната вече превръзка — докато в същото време, като разлудяло се кутре, не ослюнчваше хладно белите гърди на госпожицата, малки, пресечени с розови отпечатъци от корсета, не захапа между зъбите червеното копченце на лявата гръд, свито до мънисто, до стафидка, неразтворима в устата, когато я премяташ с влажен език, на което госпожицата не измъкна подаващата се изпод одеялата възглавница и не започна да удря с нея по гърба този любител на стафиди, а после сама не се прикри с нея, затулвайки поруменялото си лице и заглушавайки смеха и въздишките. Не се зае след това и с втората стафидка. Не се върна с дясната, студена длан при коприната под коленцето, при коприната над коленцето, при копринената кожа на бедрото над коприната. Не плъзна вледенените, изпотрошени пръсти под тънкото бельо на госпожицата, с всеки сантиметър обозначавайки с бавна нежност нова линия на фронта, сякаш с връхчетата на пръстите се опитваше да долови под кожата на госпожицата преместването на някакъв миниатюрен агент на Зимата, хлъзгава бучка смръзлина, която не спираше да се изплъзва и да плува нагоре, към голямата топлина в тялото на девушката. Но ако хване тази дреболийка! ако я размачка с пръсти! — девойчето в един миг ще се стопи докрай в горещите обятия, ще се разлее под целувките и ласките като бучка избита сметана — не. И госпожицата не го притегли към себе си, под възглавницата, не стисна с бедра ръката, преследваща шпионина на леда към извора на топлината, не посегна с другата ръка към полата и фустата, за да ги събере и запретне над белите жартиери, не шепнеше при това в душната тъмнина под възглавницата, ухаеща на жасмин и карамфил, неприлични думи от френските романи — на които не чуваше в отговор други френски думички — при които тя не разтвори крака, изпускайки многострадалната ръка — която най-сетне не догони и не спипа на последното връхче на пламналата кожа миниатюрния агент на Зимата, между пръст и пръст, деликатно, меко, със злорадата нежност на ловеца — на което госпожицата не извика без глас, стисвайки юмручета, за да разпусне миг по-късно всички мускули, набъбнали в дълга, дълбока въздишка, раз-раз-то-пе-на…

Но това е вече твърде много за госпожица Елена, тя бяга с поглед и мисъл, надига се стремително от креслото, събаряйки чашката и линийката от масичката и с това движение разбунва въздуха, пропит от уханието на жасминов парфюм. На него също му се иска да скочи, сякаш събуден от хипноза — но размисля и продължава да се движи със скоростта на съня, като че потопен в кехлибарен мед. Отваря уста и поглъща аромата; той прониква в дробовете, удря в главата. Асоциациите нахлуват бавно, с геологична неумолимост. Този мирис. Този мирис! Не каза ли тя истината? Вкусът на скакалец, когато си го представим във въображението — в паметта не ще можем да го различим от вече опитаните вкусове. От този момент нататък жасминът винаги ще буди жив спомена за нощ на безумна любов в Транссибирския експрес, с времето все по-жив, все по-реален.

С отмалели нозе, търсейки опипом опора с трепереща ръка, госпожица Муклановичувна отива към изхода, залитайки. Натиска причудливата дръжка на вратата — задъхана, поруменяла, с непослушна къдрица, изскачаща от безупречната й досега прическа, една, втора, трета; затова вдига ръка, прибира ги, приглажда с длан косите си. Излиза бързо в осветения коридор, едва не се спъва о прага. Закрива очите и лицето си, блеснало от пот под електрическото осветление; но алените устни, все още полуотворени като за плаха целувка, тях не може да прикрие. Отива си, свела глава, с опряна в гладката ламперия на Лукса отмаляла ръка.

Ако някой я бе видял сега, не би имал никакви съмнения какво се е случило зад затворената врата на купето на пан Герославски. И щеше да е прав.

Въпреки тмечта и тъмлините, въпреки силите на разума, опълчени срещу Леда: нестореното — е по-истинско от стореното.