Яцек Дукай
Лед (44)

За кръвта на лютите

В първия му работен ден за Круп спряха една четвърт от холадниците в Зимни Николаевск и стачката на зимовниците разтърси цялата ледова промишленост.

Започна се с това, че пан Велицки, отново в пристъп на благородство, не искаше и да чуе за никакви предложения за връщане на парите, които той все пак вадеше от собствения си джоб, за да плаща на здравеняците-костотрошачи, наети за охрана на дома, както и на господин Шчекелников, а това продължаваше вече втори месец. Но имаше ли изобщо все още нужда от тях? Нима някой хвърля още камъни в прозорците, или по улиците нападат тези, които вярват в конспиративни теории за Леда? Та нали хората скоро ще започнат да го подиграват, че влачи навсякъде след себе си този силнорък брутал — значи е страхливец, оригинал.

Така, във весело препиране, слязоха с пан Войслав в понеделнишкото утро във входното антре на партера и там завариха двамата здравеняци, в компанията на Шчекелников, да държат повален на земята някакъв разврещян мужик, подозрително леко облечен, по което веднага можеше да се отгатне зимовнишката му природа. — При Батюшка Мароз! — врещеше той. — Преди да е станало късно! — врещеше. — Вие, гърбати хуйове! Пуснете ме! — Налагаха го по гърба и по задника с кедровите тояги. Пан Велицки спря разпищолилите се пазачи. Оказа се, че заловеният зимовник се е опитвал да се промъкне през навеса за каляски, докато изкарвали шейната. И тъкмо щели да го изритат зад портата, когато забелязали проблясващия медальон на посинялата му гръд, под разкопчаната рубашка. Запитали го последовател на Мартиновата вяра ли е. Само плювнал кръв. Запитали: — За какво ще бъде късно?

Оказва се, че историята започнала още вчера по обед, когато генерал-губернаторът Шулц-Зимовний неочаквано отклонил поканата за среща от страна на Александър Александрович Победоносцев, нещо повече, отказал да се види и с неговия Ангел, вместо това приел в Цитаделата „някакви четирима американци“. След което събитията се развили светкавично, защото още в неделната вечер от Канцеларията на генерал-губернатора излязло писмо с нареждане да се засилят действията срещу ледените секти и в мразовитата нощ на неделя срещу понеделник войска и жандармерия заели Иркутск и Зимни Николаевск, като арестували десетки зимовници и не зимовници, всички заподозрени в мартинистко вероизповедание. Тук вече пан Велицки открито се ядоса и започна да разпитва мужика; той заговори нещо несвързано за разтопени холадници и безредици в Инокентиевский Два, но се виждаше, че не знае много повече, а просто се е уплашил да не го арестуват, поради което, обезумял след нощната паника, е потропал на вратата на дома на Сина на Мраз. И още такива може да се навървят. Пан Войслав нареди на мъжагите да затворят портата и махна към Чингис Шчекелников, заявявайки, че сам той също тръгва направо за Зимни Николаевск. Поеха към Северната Гара.

Мармаладницата се движеше от ранни зори на всеки петнайсет минути, а в шест часа в работни дни пускаха по два двойни състава, за да поемат всички работници дневна смяна, които отиваха в Николаевск. На покрития перон, където спираха вагоните с купета, с които пътуваха директорите и инженерите и цялото надпролетарско братство на Николаевск, Велицки срещна десетина познати, обезпокоени като него. Забеляза директора Гживачевски, заобиколен от сътрудници; преди да дойде влакът, Сатурнин Гживачевски успя да изпрати трима куриери с указания. Всички господа в шуби и елегантни кожуси, с шапки ушанки и големи очила поглеждаха към дългия открит перон, където се събираха стотици и хиляди иркутски работници, мъже и жени, от пет вероизповедания, една дузина националности, три раси. Миражостъклата успешно скриваха погледите на господата. На заснежения термометричен диск змиевидната стрелка показваше минус трийсет и осем градуса по Целзий.

Във влака пан Войслав запали папироса с манджурски тютюн и дърпайки дълбоко, така че червени искри-катрани се сипеха по шубата и в разчесаната му нашироко брада, обсъждаше на глас последните теории, чути от други пътуващи. Доколкото веднага бе станало ясно, че тези обядвали у Шулц „американци“ са хората на Дж. П. Морган, изпратени в Русия с мисия да провалят Хариман и неговата Околосветска железница, сега се опитваха да видят връзката между действията на губернатора и плана на Морган. Което беше логически трудно изпълнимо — защото планът на Морган, така както го бе представил пан Поченгло на конвента на Клуба на Счупената копейка, залагаше на противоположни стратегии, тоест на съюз с Распутин, който би следвало да убеди Императора да спре строителството на Тунела под Аляска. Как се съчетава това с внезапната акция с арести на мартинисти?

— Но защо допускате, че те са убедили в нещо Шулц? — отбеляза, опитвайки се да надвика шума, царящ в дългото атделение. — Все пак самият Поченгло казваше, че и на губернатора му е по вкуса по-голямата независимост и сближаването на Сибир с Америка.

— Това е било изкушение за всички губернатори на Сибир — призна пан Войслав, — като се започне още от първия, княз Гагарин от Тоболск. Пан Порфирий ни занимава до втръсване с тези разкази. Още по времето на Екатерина Втора тук е съществувало Сибирско Царство, секли са монета с неговия герб; било е колония на Империята, която не се е различавала от американската колония на Британската Корона. Малко е оставало градският съвет на Иркутск да започне да назначава собствено сибирско правителство под управлението на наследствени царе-губернатори. В Петербург добре помнят това. Кого ли не са изпращали тук да управлява… Тази страна от само себе си се плъзга на изток, — очерта с жест на ръката с цигара — към Пацифика, към Япония, към Америка. С основание се тревожат.

— Излиза, че на янките просто не им е провървяло; Шулц ги е усетил. Всъщност това са размразенци, както и да ги гледа човек. Морган на нищо не би се зарадвал повече, колкото на пълно Размразяване и край на зимлязото. Шулц знае какво го грози.

— Само че защо е трябвало веднага да ги арестуват? Распутин също е леденист.

— А с кого е трябвало да се договарят тези диверсанти янки? — намеси се в разговора им млад канцеларист с миражостъклено пенсне, откъсвайки се от утринния вестник. — На първо място, с онзи изобретател, нает от Негово Императорско Величество да затрие лютите.

Прихна.

— Е, Пиерпонт Морган ще си хапе брадата, защото доктор Тесла по-скоро ще се договори с дявола, отколкото с някой препоръчан от Морган. Враждата между тях е непримирима и трае от години; говори се, че Морган избягал с капитала на фирмата на Тесла, довеждайки доктора до разорение.

— Тогава единственият им шанс — продължаваше разсъжденията си пан Велицки — е да наплашат Негово Величество Николай Александрович с абластническо отделяне, с опасната самостоятелност на местните владици в другия край на Империята. И че като се построи железница през Беринговата теснина, губернаторите ще се главозамаят. Няма нищо по-стряскащо за самодържеца от автархията на неговите подвластни.

— А нима Шулц не знае за това? Шулц добре го знае. И знае, че Морган разполага с достатъчно пари, та по един или друг начин да се добере до императорското ухо.

Днес не успя да прескочи до Тесла, за да се хване за помпата на Котарбински. Организмът му продължаваше да бъде на минус тмеч след вчерашното изпомпване, чувстваше теслектричния ток на небцето и под кожата на ръката си; въпреки това с всеки изминал час замръзваше все по-бързо и по-бързо.

Размишляваше за ледената математика на психологията: характер A, следователно характер B, следователно характер C. Всъщност те всички — роби на единоистината за човека също си дават много добре сметка за това, дори и да не могат да назоват феномена в някаква стройна теория.

— Но всичко се подрежда съвсем логично, помислете, господа. Защото какво би могъл да направи Шулц, за да успокои изпреварващо Николай Александрович, що се отнася до собствената му лоялност и верноподаничество? — Изправяше един по един сгънатите пръсти. — Да изпоарестува сектантите. Да изпрати охранката срещу абластниците. Да затегне шайбата на демократите и социалистите. Да се обзаложим ли? Пан Поченгло и редакторът Вулкевич сигурно също имат днес служебни гости. „Новая Сибирь“ — затворена. По домовете на най-видните политически размразенци — охрана. А в следобедната преса ще прочетем за нова офанзива срещу япончиците на Пилсудски.

— Така е, така е — кимаше с глава канцеларистът, а снежната белота и кафявата ламперия танцуваха по очилата му. Прегъна вестника на обратната страна и удари с опакото на дланта си по хартията. — Ето какви знаци ни дават чиновниците!

Шпионска афера. От Александрова съобщават: Акционерно Дружество „Тунгусия“ назначило неотдавна на работа някой си Кьолер, евреин, по професия шлосер, човек интелигентен и с отлична репутация. Правеше впечатление, че Кьолер, въпреки тънката си заплата, живее охолно, издържа жена и дете. Последният петък в Александровск пристигна полицейски агент и като призова жандармерията да се намеси, арестува Кьолер. По време на обиска в квартирата му бяха иззети множество списания и брошури. Кьолер е дошъл в Александровск от Кьонигсберг и казват, че се е занимавал с шпионство.

На перона в Зимни Николаевск се беше насъбрала тълпа рабочие. Би трябвало веднага да се излеят от дългия навес в заснежените улици на промишления град и прилепеното към него от изток работническо градче, Инокентиевский Два, но стояха тук скупчени, под облаци човешка пара, задвижвани от някаква неспокойна, гневна енергия. През небето, забулено от пушеци, зимлязни дъги и струи ледена вихрушка, долитаха една след друга вълните от проточен вой на сирени, призоваващи към холадниците, фабриките, заводите, мразилищата и соплицовите халета — но те стояха. Пристигащите с Мармаладницата се смесиха с тях; по-малката тълпа след сливането си с по-голямата веднага прие свойствата на втората: люшкане, гневен говор, викове и стържене с крака. Господа директорите вече не се спираха, не се вглеждаха — избягваха възможно най-бързо от перона, прескачайки от другата страна на коловозите, под крилата на сияния, разпънати върху паякообразни кранове и товарни ленти.

— В Харбин зимлязото ще бие всички рекорди досега — въздъхна пан Войслав, обвивайки лицето си с дебел шал. — Но защо ли не се радвам?

— Да вървим, бързо — изръмжа Чингис Шчекелников, който се изникна отнякъде. — Това не ми харесва. Сто мъжаги, сто тояги. Къде са казаците, когато човек има нужда от тях!

Кантората Friedrich Krupp Frierteisen AG се помещаваше на четвъртия етаж на Кулата Петият Час, което беше равнозначно горе-долу на двайсетия етаж в небостъргачите на Лятото. Инокентиевский Два — това бяха предимно ниски блокчета и бордеи — но през живота си не беше виждал толкова небостъргачи, както тук, в Зимни Николаевск. Строейки върху терени с голяма гъстота на Пътища на Мамутите, бяха обречени на висока архитектура, а използването на зимлязна стомана позволяваше най-тежките конструкции да се поставят върху тънки и леки пилони, в тази виелица съвсем незабележими. Познаваше всички основания и знаеше какво може да се очаква, но го изненада гледката на увисналите във въздуха на височина шейсет аршина класицистични здания, често с ротонди от миражостъклени галерии, под кулички и византийски куполи, с клетките на спирални стълбища и тръбите на персоналните асансьори долу — целият този архитектурен миш-маш, който се разкриваше през завесите от сняг, обилно оснежен и обледенен, нависулчен, в аура от пеперудени отблясъци. Изплуваха неочаквано една подир друга — когато вятърът завиваше в друга посока или за момент падаха завесите от скреж — кула отляво, кула отдясно, кула зад кула, а по същество здания, изградени наполовина от леден байкалски мрамор, наполовина от миражостъкло, чиито десетина долни етажа бяха с изтрито съществуване, подобно на скица с тебешир върху училищна дъска: докъдето е стигнал парцалът в бършещата ръка, е изчезнало. Впрочем оцелелите поднебесни етажи също изчезваха на всяка крачка, когато от тях се изливаха цветове по стъклата на очилата, а на това място се настаняваше вездесъща белота. По нищо не би могъл да различиш една кула от друга; добре, че Шчекелников му показваше пътя.

Целият този терен — тоест центърът на Зимни Николаевск, ориентиран около Шуплестия Дворец и съседните промишлени гнезда и перони със складове и пристройки — правеше впечатление по-скоро на една голяма строителна площадка или място след стихийна природна катастрофа, сега подредено надве-натри. Земята беше преорана в несиметрични ровове и изкопи, тук и там в нея зееха отвори, прикрити с платна върху стелажи. Пламтяха нафтови огнища. Обледенени дъски водеха пешеходците по криволичещи пътеки от едно сакато здание до друго, от соплицово до соплицово; когато преминаваше лют, дъските се преместваха, пренареждайки от тях нов път. А тъй като лютите в постоянното си движение бяха винаги тук с не по-малко от две дузини, планът на улиците на Зимни Николаевск представляваше своего рода графична кръстословица или поле за игра на двама противници, които взаимно си пренареждат пионките.

Транспортирането на добива и стоката до и от Мармаладницата ставаше не по земята, а по въздушен път, по опънати под небето струни от зимлязо. Тяхната плетеница оставаше невидима дори в редките дни с по-меко време, а какво оставаше днес. Почти се ужаси, когато изведнъж от пухкавата мъгла над главата му изплува сноп черни шини и иззвънтявайки стъклено, се плъзна към крана над пероните. Взирайки се срещу вятъра, забеляза още няколко подобни товара, плуващи бавно над Зимни Николаевск, външно погледнато — противно на законите на физиката: хиляди пудове железария, левитиращи над халетата, машините, бараките, изкопите, огньовете, лютите и хората. После научи, че тук никога не е бил забелязван лют, по-висок от петдесет аршина над повърхността на земята; ако бяха започнали да възстановяват Иркутск няколко години по-късно, сигурно целият щеше да виси във въздуха на зимлязни скелети.

На персоналния асансьор под Кулата Петият Час чакаха половин дузина мъже. Господин Шчекелников посочи стълбите. Поклати глава. Поглеждайки право нагоре, видя големия черен квадрат на „дъното“ на кулата. Но дори оттук ажурните й странични колони не можеха да се видят. Вирнал глава, обходи с поглед контура на „фундаментите“ на конструкцията. Кулата на Сибирхожето е била проектирана и издигната веднага след Зимата на Лютите, което значи преди европейската Година на Лютите, когато все още малко се е знаело за зимлязото, затова е строена отчасти по модела на Айфеловата кула и въпреки това изглеждаше така масивна; докато Часовниковите Кули — както с учудване забеляза — стоят на крака, по-тънки от стълб на уличен фенер. Докато пътуваха нагоре с грохотещия и скърцащ асансьор (вятърът изстрелваше вътре струйки бял прах), не можа да овладее една ирационална тръпка: а ако изведнъж всичко това се сгромоляса? Хората, притиснати един към друг в асансьора, разменяха мрачни шеги за войската, която по разпореждане на генерал-губернатора трябваше да умиротвори холадниците, и за Феликс Дзержински, който се завръща в Иркутск за поредния бунт на пролетариата. Някой спомена Распутин, друг — Мартин. Слязоха и изкачиха още четири етажа нагоре по стълбите от огледален гранит. На полуетажите в саксии растяха големи бели кактуси. Зад панорамните прозорци вилнееше зелена снежна виелица. На четвъртия етаж завиха вляво и спряха в навалицата от просители пред вратите на бюрата на Friedrich Krupp Frierteisen AG. Чингис Шчекелников стрелна с мрачен поглед, смръкна с едната дупка, смръкна с другата. — Имам тояга. — Имаше тояга. — Удряй, господине. Аз ще се извинявам.

Friedrich Krupp Frierteisen AG. През 1909 година управлението на концерна минава в ръцете на Густав Круп фон Болен унд Халбах. Един от неговите най-щастливи ходове се оказва бързото решение да ангажира фирмата в изследването и развитието на зимлязните технологии. Густав не е бил Круп по рождение: оженили го за шестнайсетгодишната наследничка на богатството на фамилията Круп, за да поеме властта в концерна след като нейният баща, Фридрих Алфред Круп, се самоубил вследствие скандал с малолетни, довеждани от Капри за плътски наслаждения; сам Кайзерът благословил новобрачните и помазал новия генерал на немската стомана с фамилия Круп.

Много подобни истории чу от пан Велицки още вчера вечерта. Естественият начин, по който той премина от ролята на сърдечен домакин към почти съидейник и колега в братството на Хората на Парата, бе малко стъписващ. Все пак — това бе търсене на работа, за да се изплащат дълговете, а не започване на някакъв собствен бизнес! Но явно доктор Мишливски и членовете на Клуба на Счупената Копейка знаеха по-добре. Вулка-Вулкевич беше замръзнал като гневен редактор-пиянде, а Бенедикт Герославски… Бенедикт Герославски има скрито оръжие — помпата на Котарбински. В кулата бе топло, в тъпканицата пред кантората — душно и горещо; след като в крайна сметка успя да се пъхне в опашката пред вратата, разкопча шубата, разви шала, смъкна шапката, скри очилата в джоба. В огледалния гранит видя отразен хилав брадатко с тесен череп, обрасъл с тъмна четина. Оправи вратовръзката и твърдата яка: беличък фатермьордер. Горе главата! Човек може да се научи на всичко — също и на умението да се печелят пари.

— Най-напред трябва да приемете, пане Бенедикте, че парите се правят — философстваше пан Велицки. — Богатството не възниква вследствие кражба от нямащите, нито чрез преминаване на богатството от една ръка в друга. Ако заможността растеше само чрез отнемане на имането от някой друг — че ако тук е повече, там ще е по-малко — то от началото на света щяхме да обедняваме от поколение на поколение, защото имането би било, общо взето, едно и също, а хората за подялба — все повече. Но Бог е постановил другояче: че който има някаква идейка и воля и сила, желание за работа, той ще направи нещо от нищо, обогатявайки с това и себе си, и човечеството. Затова освен инстинкта за размножаване Господ ни е дал и инстинкта за обогатяване.

Но нали не възнамеряваше да живее и работи тук нито ден повече, отколкото е нужно, за да размрази и отведе баща си от Сибир. Голяма и непонятна е силата на огледалата.

Густав Круп фон Болен унд Халбах (орлов нос, подрязан мустак, изпъкнало чело) гледаше от фотография в сиво и сепия, окачена във вътрешната зала на кантората над бюрото на първия чиновник. Под снимката имаше надпис: 12. Октомври 1922 — спомен за визитата на президента на концерна в Страната на Лютите. Около Густав стояха в шуби и пелерини, подплатени с кожи, десетина мъже: началниците на Иркутския отдел на концерна. За снимката всички са свалили очилата си, някои — и шапките от главите. Herr Direktor се отличаваше като единствения с чисто лице и светли очи; другите са изпламтели на негатива с преоцветени лица, в плътна тъмлинна аура. Втори от дясната страна на Herr Густав стои пан Сатурнин Гживачевски. В дъното се вижда разкривеният масив на Шуплестия Дворец и очертанията на поднебесните Часовникови Кули.

Провря се до гишето, показа на чиновника визитната картичка на директор Гживачевски. Чиновникът — типичен представител на новия сибирски народ, специфична смесица от монголски и европейски черти — прочете, почука по зъбите си с porte-plume^[1], хвърли око към часовника и повика куриера.

— Няма да чакате до вечерта, предполагам.

— Не. А за какво става въпрос?

— Доктор Волфке днес е в Работилницата. Ето, заповядайте. Върна визитката на Гживачевски. — Покажете я, ако не искат да ви пуснат.

— Кой?

— Е, за всеки случай, като доказателство, че не сте шпионин на Тисен или на Белков-Жилцев.

— Но моля ви…!

— Върви, върви. Нямам време за вас, виждате какъв ад е тук от сутринта. — Без да се надига иззад книгите, сметалата, фактурите и още по-големите камари от натрупани бумаги, обгърна с перото цялата кантора, кънтяща от човешка глъч, тресяща се от движения на хора. Клиентите почти се тъпчеха по краката, устремили се към врати, бюра и пулпити, поставени върху подиуми на половин аршин над пода, откъдето счетоводители и други скръндзи от компанията ги пропъждаха безуспешно; влизаха в действие юмруци, хвърчаха хартии, по хартиите се тъпчеше, хвърчаха банкноти, пъхнати невнимателно в нечия ръка, тъпчеше се по банкнотите, докато един и втори не паднеха на колене да ги събират изпод оснежените ботуши, тъпчеше се по алчните пръсти; парата висеше във въздуха. — Що ли иде, що ли иде, в мрака няма как да видиш, безпросветния народ го командва идиот. Шест холадници стоят! Върви, върви.

Проби си път назад; Шчекелников разбутваше хората с тояга. Куриерът се оказа невръстен бурят в тесничко сако; навлече кожуха с овнешка качулка и тръгна бързо по стълбите надолу, трябваше да подтичват, за да го настигнат. Не чака асансьора — дръпна зимлязните врати и излязоха отново на студа и заснежеността. Заслизаха по обледенените стъпала, на всяка крачка хващайки се конвулсивно за студените перила. Между завесите от снежна виелица се мержелееха размазани фрагменти от панорамата на Зимни Николаевск: Шуплестият Дворец, Часовниковите Кули, кранове и люти, и холадници, и открити соплицови, и покриви на фабрични халета, пушеци и огньове, и бледи дъги, и хаосът от лилипутски къщички на Инокентиевский Два. Куриерът спря за момент, за да покаже с протегната ръка една по-малка кутия, пристроена към по-голяма, на около верста на изток от Шуплестия Дворец. Там отиваме.

В Работилницата към Втората Холадница Friedrich Krupp Frierteisen AG доктор Мечислав Волфке пускаше кръв на лютите. Пълничък енергичен мъж на средна възраст, с лице, напомнящо малко на булдог, мъничко мустаче и перчем, подбръснат високо отстрани, стоеше с открита глава на паянтова стълба, поддържана от двама помощници азиатци, и огласяше оттам през ламаринена туба инструкции за екипа от зимовници, които, двайсет аршина по-нататък, в прохода към главното хале на холадницата, манипулираха с тежка зимлязна апаратура, окачена на много сложна система от транспортни ленти, кранове и противотежести; другите краища на дългите рамене, които те държаха, напомнящи повече пики и копия, се губеха в млечните облаци пара, която изтичаше от хълбока на измъчвания от тях лют.

Мъж с мечешка шапка ушанка му прегради пътя, когато поиска да се приближи, за да погледне в отъмлените лица на зимовниците. Заговори го веднъж и втори път, но онзи само завъртя глава. После се запозна с него — Бусичкин Г. Ф., асистент на доктор Волфке още от Политехниката в Карлсруе. Бусичкин беше ням.

Преди да си тръгне, куриерът показа работната канцелария срещу холадницата; в Работилницата беше по-студено, отколкото навън, но в канцеларията имаше отопление. Там разкопча палтото си, протегна ръце към печката. По масите и на стотици полици цареше неописуем безпорядък, навсякъде се валяха части от зимлязни механизми, голямо количество миражостъкла, издухани в най-различни форми, мензурки, ампули, канички, колби, капкомери, паровници, сушилници, ретрификатори, ареометри, дузини термометри, книги и списания; между прозорците — както тези, гледащи навън, така и тези към халето на Работилницата — висяха бели табла, гъсто надраскани с черен тебешир. Свали миражоочилата, бялото и черното се върнаха на местата си. Там бяха изрисувани схемите на някакви устройства, имаше и много числа, подредени в колонки за сравнение, и уравнения, разгърнати и съкратени без ясен финал, с подставена непозната символика; затова пък математиката изглеждаше относително проста, обозначени променливи и лиминални редове. Върху таблото до печката вероятно се пресмятаха топлинните баланси, към рамката му бяха прикрепени с кабарче листчета с калиграфски изписани резултати от температурни измерения колебаеха се от един до три градуса.

Самите книги, що се отнася до тяхното съдържание, представляваха картина на не особено смислен хаос: бяха на пет езика, темите — от всичко по малко, с един-единствен том от многотомно издание — между тях се хвърляше в очи едно полско заглавие: том първи от Голямата Всеобща Илюстрована Енциклопедия (Дазволено цензурою). Разлисти го от задната корица. А, А, А, А.

Амбиция — изразът произхожда от латинското ambire = обхождам, и означава силно желание да се издигнеш, защото в древния Рим кандидатите, стремящи се да заемат обществен пост, като правило са обхождали жителите на града, за да съберат гласовете им в своя полза. (Вж. Ambitus).

Е, да, защото по какво можеш да познаеш амбицията в човека? Само по движението на материята. Колкото повече е движението сред хората, толкова по-пламенна е амбицията в душата. Изстивайки, ние по-малко се срещаме с хората и губим амбициите си. Такава е тази мярка за устрема от първи порядък, пренесена в езика от втори род.

По-нататък, има и термини от областта на математиката.

Алгоритъм (Algorismus), пресмятане, или по-точно метод за пресмятане, сбор от знаци, използвани в определено изчисление; оттук може да се говори за алгор. пропорции, за алгоритъм на диференциалното изчисление. Думата произхожда от името на арабския математик ал-Ховаризми (вж. алгебра), чието произведение в превод на латински носи заглавие: Algoritmi (т.е. ал-Ховаризми) de numero Indorum, и започва с израза: Говори Алгоритми. С течение на времето името на автора било забравено, а думата „Алгоритми“ започнали да смятат за форма на родителен падеж от латинската дума Algoritmus, Algorismus. По този начин името на човека става название на вещ. В частност а. е означавало същото, което и аритметика. Така например най-старото изложение на аритметиката на полски език, дело на свещеник Томаш Клос от 1538 г., носи заглавие Algoritmus, т.е. „наука за числата“.

В кантората влезе рижав тип с голям фотографски апарат под мишница.

— Господа, защо…? — запита с дрезгав глас.

— При доктор Волфке, с препоръка от директора Гживачевски.

— От седмица ни обещават изключителни мерки. Те нека си стачкуват, ние няма да пропуснем нито час!

Той говореше на руски със силен акцент. Представи се — Хенрик Йертхайм. Когато свали шапката малахай и миражоочилата, над червеникавата брада се разкри лице като излязло от кошмар: белези от рани, измръзвания, петна по кожата, оцветена от тмечта, дупки в плътта почти до самата кост. Това беше ветеран на черната физика, на фронта на науката за Леда от самото й начало, тоест от Зимата на Лютите — той пръв беше измерил тяхната студенина, пръв им пуснал кръв. За което не пропусна веднага да се похвали, след като се успокои, че гостът е дошъл тук да си търси работа.

— Зъбите ми опадаха от работа! — говореше гръмко, докато си подгряваше в миражостъклена колба на лабораторната горелка мляко с чесън и масло. — Когато строяхме първите експериментални холадници, тук нямаше никакъв град, само една ледена целина и купчина люти. Първите контролирани трансмутации се правеха под плъстена шатра, уж да ни пази от вятъра. Хората замръзваха пред очите ми. Ръката на един бурят така замръзна, че дланта се отчупи като парче глина; пазим я до холадницата, можете да я разгледате, хи-хи, като вид предупреждение.

Като остави Енциклопедията и премести купчина брошури, покрити с петна, приседна в края на ниската масичка срещу червенокосия.

— Защо тук е такъв безпорядък?

— А вие какво сте очаквали? Това е центърът на Зимни Николаевск, холадница за четвърт милион пуда, кръстовище на Пътищата на Мамутите — всяка минута се налага да тичате с всичко това до Кулата и обратно.

Разлисти стар брой на „Leiden Communication“ със статия за някакви подобрения в изграждането на „каскадна криомашина“. В края на статията под групова снимка на петнайсетимата участници в екипа забеляза името на Йертхайм. Само че кой от тези мрачни брадати люде в черни костюми беше Йертхайм? На снимката не можеше да се различи цветът на косите.

Затова пък веднага разпозна кръглото лице на доктор Волфке.

— Ето, затова — каза Йертхайм, забелязал какво привлече вниманието му. — Когато публикувахме първите резултати, доктор Волфке изостави оптиката и се завърна при физиката на ниските температури. В Лайден, в Камерлинг Оннес, се зае с криогениката на течния хелий. Круп го подкупи да изостави Цайс.

— Течния хелий?

— Кръвта на лютите! — изхриптя Йертхайм, което прозвуча като проклятие или боен вик на викинг, и сръбна от подгрятото в колбата мляко. После изтри устата и мустаците си, приближи се и подаде ръка.

Стисна тази осакатена десница — липсваха й два пръста, но въпреки това ръкостискането му беше като на дървосекач; така го хвана и не го пусна, хвана го и го разтърси, преодолявайки със сила стереометрията в погледите между непознат и непознат.

— Географското Общество?

— Не.

— Институтът в Томск?

— Не.

— Не сте ли физик?

— Математик съм.

— Е, ние сме доста далеч от една добра количествена теория. — Оголи зъби в щърбава усмивка и най-сетне пусна ръката му. — Занимавали ли сте се със статистически анализ?

Недочакал отговора, Йертхайм се пресегна към най-високия рафт на това, което приличаше на шкаф, и от купището папки свали най-дебелата. Като развърза с непослушни пръсти канапите, извади две папки с листове, гъсто изписани с червено мастило. В първия момент си помисли, че това са някакви мозаечни схеми или ориентировъчни карти.

— Това са нашите — разстла листовете на масата, — а тези са от Томск. Ето, погледнете.

— Ммм?

— Лабораторни хвърляния на монета.

OPOPOPOPOPOPPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPPOPOP
OPOPOPOPOPOPOOPOPOOPOPOPPOPOPOPOPOPOPO
POPPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPPOPOPOPOPOPOPO
POPOPOPOPOPOPOOPOPOOPOPOPOPOPOPOPOPOPO
POPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPO
POPOPPPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPO
POPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOOPOPOPOPOPOP
OPOPPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOPOOPOP
OPOPOPOPOPOPOPOPOPOPPOPPOPOPOPOPOPOPOP

— Така ли?

— Нищо ли необичайно не забелязвате тук? А я погледнете сега томските.

OPOPPOPPOOOPOPPOPOOOPOOOPPOPOPPPOOPOPO
OOOOOPOOOPOOPOOOOOOPPPPPPPPPOPPPPOPPOP
OPOOPOOOPOPPPPPOPPPPOPOOPPPPOPOPOPPOOO
OOOPOPOPOPPPOOOOOPOOOPPPOPPOPOOOPOPPPO
PPPPPPPPOPOOPPOPOOOPPOOPPPOOOPPPOOOOOP
OOOPPPPPPOPOOPOOPPPOOPOPOOOOPOOOOPOOPP
PPOPOOOOOPOOPOOOOPPOOPOPOPOOPOOOPOPPOP
OOOPPPOPPPOPOOPOPOPOPOPPPOOPOOOOOPPOOP
POOPPPOPOOOPOOOOPOPPPOPPOOPOOPOOPOOPPP

— Значително по-висока нерегулярност — констатира. — Поне на пръв поглед. Тези различия постоянни ли са? Та нали няколко опита все още не доказват нищо, в крайна сметка — то е в сферата на вероятностите.

— Тук имаме резултати от една дузина други места — посочи папката Йертхайм. — Всичко това следва добре да се обработи статистически, в съответствие с географските координати, изотермите и Пътищата на Мамутите.

— Под Леда резултатите дават по-малка вариативност, по-подредени са, много по-, как это сказать, еднозначни. Така ли е?

Йертхайм го стрелна с поглед изпод щръкналите вежди.

— И твърдите, че не сте се интересували от тунгетитовата криогеника, така ли?

Остави бумагите на масата.

— Не, господин Хенрик, попаднах тук по съвсем друга причина. Търся си работа, вярно е. Но Круп преди няколко години е изкупил Хорчински — там е работел моят баща, Филип Герославски, геолог. Така че… Вие случайно не сте ли го срещали?

Йертхайм се плесна по челото.

— Герославски, ама разбира се! — възкликна с видимо облекчение.

— Значи сте го познавали!

Холандецът извърна поглед, дали загледан в миналото, дали в халето (където доктор Волфке вече бе слязъл от стълбата и сега се взираше в окуляра на уред, напомнящ телескоп, чиято зимлязна тръба отиваше към лютия).

— И после Господ каза: И ето ти зачена, и ще родиш син, и ще му дадеш име Исмаил, защото Господ чу неговото страдание. Той ще бъде дивак: ръцете му ще са срещу всички, и ръцете на всички — против него: и против всички братя ще разбие той своите шатри^[2].

Зад прозореца духаше вятър.

Почеса ръката си отгоре.

— Моят фатер… — започна, за да прекъсне неудобното мълчание.

— Нашите зимовници го споменават понякога под мартинисткото му име; той винаги дружеше повече с работниците. Но аз го наричам Исмаил.

Йертхайм приседна на сандъка под таблиците, извади лула и кесия с тютюн, натъпка я, запали, издиша напоен с тъмлина дим. Под разкопчания кожух носеше и бяла бекеша, стегната с кожени ремъци. Сега забеляза, че начинът, по който Йертхайм държи главата си на шията, сякаш на вертикална мачта, как я отклонява назад и от това отклонение гледа събеседника го прави много подобен на Разбесов.

— Човекът — произнесе рижият инвалид и след думата „човек“ изпусна бавно дим от ноздрите си, — за да живее сред другите хора, трябва да придобие известни умения за общуване. Умението да премълчава: срещаш познат и не му заявяваш директно в лицето, че е свиня, макар че той наистина си е свиня; поздравяваш се с някоя дама и не й казваш, че е погрозняла, макар и да е погрозняла. Умението да се ползваш от условностите и етикецията: „приятно ми е да се запознаем“ — когато всъщност още не познаваш този тип, за каква приятност може да става въпрос тук? Умението да приемаш всемирното зло: хората, дори най-добрите, нерядко причиняват зло неумишлено, без да имат каквато и да е полза от това, в най-обикновени и незначителни неща, а в същото време правят добрини в най-трудни области — трябва да се приема и едното, и другото: простащината, суетата, скандалджийството, завистта и егоизма; с тези неща и светците отиват в небето. Благовъзпитаният човек, човекът с добри обноски, си затваря очите за това, не го назовава по име, живее встрани от него, не прилага Декалога към дреболии, за които Библията мълчи.

— Всичко това са разни видове лъжа; вие говорите за лъжата.

— Невъзможно е да се живее напълно без лъжа. Тоест, може, но така, както идиотът на Достоевски, или както вашият фатер, като Исмаил: вгорчавайки собствения си живот и живота на близките си, така че накрая остава нещо като този див човек: ръцете му срещу всички, а ръцете на всички — срещу него. Ако е с по-слаба воля, някой такъв бързо ще се отчае, ще се затвори в себе си и ще избяга в безлюдно място. Но вашият баща не избяга; и затова толкова по-силно събуждаше гняв и предизвикваше раздори.

… Ето ви един пример, веднага след като бяха изкупени „Руди на Хорчински“ — случаят с нощния пазач Федойчук. От началството дойде заповед да бъдат освободени петима души, за да не се дублират длъжностите. Федойчук всички го обичаха, човек сърдечен, като мехлем за рани, четири малки деца, при това ненадминат шегаджия. Но Филип Герославски, когато узнал за една непочтеност, че пазачът си носи дървата на фирмата у дома, докладвал нагоре и Федойчук беше изхвърлен; дори наказателно дело му образуваха.

… Или друг случай, в геоложкия екип на Хорчински имаше един инженер Павлюшко, който тук, в Зимни Николаевск, продаваше скришом неприлични картинки. Пан Филип Герославски му ликвидира наведнъж цялата тази порнография от чекмеджето, като я запали. Отгатнете — на кого повече симпатизираха хората: на Павлюшко с непристойните му картинки, или на Исмаил?

… Или историята с картографския архив това го знам от втора ръка, от хора от Геоложкия отдел на фирмата. „Руди Хорчински“ вече закриваха своите кантори и Круп приемаше всички материали; нали беше купил и цялата информация, събрана от свраките и геолозите на Хорчински. Но не всички успяха да нанесат сведенията на хартия до момента на сключване на сделката. Някои тогава бяха на север, носеха архива си в главите си. Върнаха се, а тук им държат сметка. Честно, по закона и в реда на нещата би било да се признае на Круп и тази, неописана още информация — но кой ще го направи? Единствено Исмаил. И понеже с това си действие той обърна внимание на началството и към другите подотчетни — можете да си представите колко благодарни му бяха те за това. А после като награда беше върнат на работа: излизаше, че се е подмазал.

… Но обръщаше ли внимание Исмаил на това как го виждат хората? Не. Той винаги знае най-добре дали е направил нещо лошо. Исмаил не можеш да го засрамиш.

— Ненавиждали са го.

— Пауза.

Проследи погледа на Йертхайм: доктор Волфке беше обявил почивка; зимовниците се откъснаха от машинариите; раната в гърба на лютия бързо смръзваше; останалата компания — Волфке, Бусичкин, човекът с бележника, човекът с тъмлинния прожектор — се завръщаха в отоплените помещения.

Йертхайм изтърча зад печката оказа се, че там държат стар самовар; холандецът вдигна огъня, извади пресован замразен чай. Компанията дотича и веднага затръшна зад себе си вратата, затъквайки процепа под вратата с парцали. Всички се настаниха в царящия безпорядък, от тях се вдигаше черна пара, духаха в шепите си, кашляха и искаха гореща вода. Доктор Волфке седна до печката, където държеше своите книги на лавица. Хвана грамадно томище, прелисти го и разочаровано изпъшка. Едва след това вдигна очи и забеляза неочакваните гости. Господин Шчекелников под таблото за налягането и температурите на газовете чистеше ноктите си с дълго половин лакът острие. Доктор Волфке облещи очи. Побърза да отклони вниманието му, като се представи.

— Директорите са ни изпратили математик — обяви mijnheer Йертхайм, подавайки чай на доктора; същевременно и намигна. Ваш сънародник.

— Господин Хенрик, скъпи! — изстена Волфке и инстинктивно премина на полски: — Математик, за какъв дявол ни е математик! Та нали аз молих да ни изпратят амстердамски духачи на стъкло и химици-металурзи — а те ми пращат математик.

Произношението на доктор Волфке беше особено: „мачематик“, „амстйердамскйе“, „штъкло“.

— Но все пак трябва някой с глава на раменете най-сетне да отчете резултатите от измерванията. Door meten tot weten, който мери, ще намери — възрази Йертхайм. Та ние затъваме във всичко това. Чака ни отчет за Берлин в края на годината. Кой ще го пише? вие ли? или аз? или господин Бусичкин? или може би госпожа Пфетцер?

Доктор Волфке раздразнено замаха с ръце.

— Аз нямам никакво време, нямам време! Малко ли ми е на главата! Чухте ли — махна в посока към халето, — ако всичко това се проточи, и нашите зимовници ще напуснат, вече ми го заявиха: солидарност с братята им мартинисти и вярност към ледената вяра, и прочее от този сорт.

— И вие се учудвате? Не би трябвало да се учудвате.

(По-късно узна, че Мечислав Волфке е виден масон, Велик Майстор на Националната Ложа).

— Но работата, драги мои, работата виси! Вие проверихте ли непроницаемостта на въглеводородната камера?

— Манометърът замръзна.

Доктор Волфке измъкна носната си кърпа, явно изрязана от четвърт покривка за маса, и издуха в това платнище носа си, силно почервенял.

— Всичко замръзва.

„Сиштко замъзя“. Дали в добавка към хремата страдаше от тежко възпаление на гърлото и гръкляна, или се беше родил с дефект в говора? Канеше се да се обърне сега към него с пламенна молба, да покаже препоръчителната картичка, да аргументира живо, но устата му някак си не се отвори. Чешеше се отгоре по ръката. Прозорците се покриха с пара, изтри с гола длан миражостъклото, студената водна пара остана по кожата. В халето зимовниците бяха насядали по опаковките и бъчвите с керосин (цялата зимлязна машинария, отиваща към лютия и в дъното на холадницата, се местеше насам-натам по релси и всеки път след придвижване по нея на смръзляка се налагаше да се разтапя ледът по тях). Шестима мужици, половината с кожени шапки, половината гологлави, в леки куртки или дори само с рубашки или пуловери на голо седяха, разговаряха, дъвчеха комати хляб, отпиваха леден напитък.

Закопча шубата, излезе на студа в холадницата. Работниците дори не го погледнаха, докато не приседна до тях върху обърната наопаки тарга.

Не сложи нито шапка, нито очила. Сивобрад, широкоплещест старик с кожена престилка седеше най-близко; веднага го позна. Не беше сигурен, че помни лицето на мужика с ушанка, седящ насреща му, но сивобрадия старец — със сигурност. Още и това как той го заговори — онзи негов глас, опяващ над открития гроб литания на свети Мартин — точно той е, той.

— Гаспадин Йерославски.

Останалите млъкнаха, обърнаха погледи.

— Венедикт Филипович Йерославски — повтори старецът и преглътна последната хапка хляб, изтръска трохите от ръцете си. — Търсили сте ни?

— Попаднах тук по Пътищата на баща ми.

Онзи дълго време се вглеждаше в него. Работниците зимовници се вслушваха мълчаливо. Облаци черна пара се издигаха от тях в отъмления въздух.

— Както тогава казахте, така и замръзна — каза старецът.

— Да. Не. — На студа кожата го сърбеше, но се въздържа. Пъхна длани още по-дълбоко в ръкавите. — Замръзва.

— Идвал ли е някой неканен при вас?

— Кой?

— Еретици, изменници.

— Не.

— И по-добре.

— Има изгледи да работя тук.

Те се спогледаха.

— Ах!

— Кажете ми нещо, добри хора. Слушате ли отеца от Голямата Земя — а той слуша ли ви?

Сивобрадият наклони глава.

— Каквото узная, това казвам, а дали слуша — това си е негова воля.

— Словото на Распутин има силата много неща да промени тук. Знаете ли, че тези нощни арести — всичко това е от страха на Шулц-Зимовний пред страха на Батюшка Царя. Пристигнаха пратеници от един господин от Америка, ще търсят възможности за аудиенция в двора на Йево Императорскаво Величества. Ще подстрекават срещу Сибир. Губернаторът трябва навреме да докаже своята вярност. Най-напред под ножа минаха абластниците, впрочем вие го знаете.

— Но ако човек с човека не е солидарен в нещастието, господата ще ни изядат на сухо.

Зимовниците одобрително зашумяха.

— Тогава помислете върху това нещо — отговори, — дали с тази ваша солидарност укрепвате Леда, или по този начин ускорявате Размразяването. Зад какво стои Шулц-Зимовний, а зад какво — абластниците? Какво би казал за това вашият свети Мартин? А?

Тук те се смутиха.

— Та вие не вярвате в Мартин — измърмори сивобрадият.

— По-малко истина ли е истината, когато излиза от устата на невярващ?

На това те вече нищо не казаха. Когато доктор Волфке се върна, те, без да кажат нито дума, се вдигнаха да работят, хванаха зимлязната машинария, влязоха в промишления мраз. Стоеше на самата граница на въздуха, с който можеше да се диша, сенчестата пара протичаше през шала, омотан под самите очила; върна се за шапката. Въпреки това му беше трудно да издържи повече от няколко минути, трябваше да отива при пламъка от коксовите огнища, разположени по ъглите на Работилницата, да се връща в стаята с печката, където пушеше лулата си mijnheer Йертхайм.

Холадницата в системата на Круп — за разлика от холадницата на Барне или Жилцев — работи в открит режим, затова е изложена и на по-голям студ. През дупка в стената, отделяща Работилницата от мразилищната зала, откъдето вече се беше извисулчил един лют, наблюдаваше процеса на трансмутация. По бляскащо черния масив на леда играеха отражения от електрическите светлини — по гладката повърхност на смръзляците, скупчени в гигантска криоскулптура, течаха вълни от тъмлина и бледи лъчесенки — зимлязни конструкции, подемни кранове, вериги и бутала, машини с големината на къщи и машини, по-големи от къщи, обграждаха, закриваха, оплитаха гнездото. Тук лютите изглеждаха много по-мънички в сравнение с човешките машини; а човекът — далечен силует на един или друг зимовник, обслужващ холадоидния рудопоток — изглеждаше съвсем несъществена песъчинка в процеси, протичащи във величав мащаб и с наистина ледникови темпове. Искрящите в цветовете на дъгата стрели на ажурните кранове се движеха с театрално достойнство. Парата от втечнявания на капки и наново освобождаван във вид на газ въздух кръжеше на облаци, наподобяващи валма от бита сметана; червените зеници на сигнализационните лампи ги обагряха кърваво. Когато ги гледаше през миражостъклата, те веднъж изглеждаха като картина от най-ниските кръгове на ада, друг път като надоблачно небе, пречистено, обляно от студено сияние. Някъде в далечината горяха въглищни огнища и удряха мощни чукове; през дупката те не се виждаха, долиташе само глухото бучене на работещата холадница: усилено и разтеглено във времето механично ехо от глашатайско барабанене.

Дупката, както повечето уродства в архитектурата на Зимни Николаевск, се беше образувала именно вследствие повтарящите се примръзвания на глациалите; да се правят каквито и да било ремонти върху такава концентрация от Пътища на Мамутите не е изгодно. В самото начало, тоест веднага след Големия Пожар в Иркутск, когато още не са съществували никакви карти на Подземния Свят, е взето решение да се обгради тук огромното соплицово с прилежащите към него гнезда на люти с промишлен молох, достоен за Рурския Басейн: с халета с височина десетки аршини, с железни куполи, широки стотици метри. Но много скоро били спрени всякакви поредни ремонти и реконструкции, само достроявали, когато е било необходимо, допълнителни подпори, за да не рухне зданието; така че лютите се примразяваха свободно. Така се появява Шуплестият Дворец, черно-снежният монумент на Зимни Николаевск, с осакатена архитектура, неприличаща на никаква друга архитектура в света. Картата на Пътищата на Мамутите се отразява тук върху земната повърхност с печално болнавия скелет на застрояванията.

Холадницата от системата на Круп работи в открит режим, което означава, че рудите биват примразявани от лютите извън гнездото, над равнището на почвата. По-инвазивните методи са същевременно и по-скъпоструващи, защото изискват подкопаване под и около гнездото, обкръжаването му с херметична зимлязна машинария, която надеждно да транспортира хилядите пудове добив при екстремално ниски температури. А никой няма гаранции колко дълго гнездото ще остане на това място. Наистина голямото соплицово на Зимни Николаевск представлява засега отчетливо фиксиран пункт на концентрация на глациални гнезда — единствена такава точка в света, — но кой ще заложи ръката си, че всичкото това нещо само след седмица няма да се вмрази обратно под земята и тогава целият промишлен град няма да остане само един безполезен реликт от минало величие, както онези отмрели планински градчета в Америка, когато техните златни жили се изчерпили? Защото по същество нищо сигурно не се знае за Леда.

Деловият човек се стреми да подсигури своите инвестиции. Круп и конкурентите на Круп бяха определили за своя главна цел да направят производството на зимлязо и неговите производни независимо от присъствието на лютите; засега това не се увенчаваше с успех, но въпреки това именно в тази посока бяха насочени изследванията на доктор Волфке и на учените, работещи за останалите концерни. Дори Петербургският Минен Институт и Руското Императорско Географско Общество, пряко или косвено служещи на тези интереси, се опитваха да намерят отговор на тези въпроси. Какви физикохимически процеси протичат в „организмите“ на лютите? В какво се състои „животът“ на Леда? Каква промяна в примразената материя отговаря за изменението на нейните физически и химически свойства? На какви енергетични процеси се опират тези трансмутации? С други думи: какво представлява Ледът?

Зимовниците на доктор Волфке пробиваха лютите с тунгетитни пики и хващаха във вакуумни миражостъклени криостати кръвта им — това беше хелий. Хелият, helium, слънчев елемент, тъй като е открит единствено в спектроскопичната хромосфера на Слънцето, е благороден газ, тоест безучастен към всички химически изкушения: той не влиза в съединения, лесни за наблюдение и изследване от човека. Професор Хайке Камерлинг Оннес от криофизичната лаборатория в Лайден, който използвал в опитите си да втечнява хелий, големи количества от него е бил принуден да изкупува на едро през Амстердам монацит (брат му е заемал солидно положение в търговията). Ледът удря на 30 юни 1908 года; Камерлинг Оннес получава втечнен хелий девет дни по-късно. Температурата на кипене на хелия, температура, при която той се превръща от течност в газ, е по-малко от пет градуса по скалата на Келвин. За да се постигне толкова ниска температура, се е наложило холандците да създадат сложна система от компресори и декомпресори, слизащи непрекъснато все по-ниско: за втечняване на кислород, азот и въздух, после водород, най-сетне — хелий. Това е бил безкраен, поглъщащ много време и енергия процес, който е позволявал само за кратко да се поддържа толкова ниска температура и при най-малкото разхерметизиране е предизвиквал рязко загряване на субстанцията. В същото време в лютите хелият тече на свободни потоци.

Замисли се над това как изобщо може да се измерят подобни екстремални температури мраз. Обикновеният термометър показва измененията в топлината посредством промяната в обема на еталонната субстанция, например живак или спирт. Температурните таблици, изчертавани в бюрото към Работилницата на Круп, изобщо не работеха със скалата на Целзий, разписана от нулата и обозначаваща точката на замръзване на водата при обичайно налягане, а с абсолютната скала на лорд Келвин, където нулата е абсолютна нула: по-ниско от това температура изобщо не съществува, точно така, както няма време преди началото на времената.

— Но какво тогава означава това? — попита, завърнал се при печката за глътка горещ чай. — Че две цяло и две десети от градуса или пък едно цяло и осем десети от градуса. Ако на самия край е абсолютната нула, тоест — отсъствие на топлина — тогава какво е това? Как се измерва абстракцията?

— Вярно е, дълго време ние разполагахме само с празен математически модел — призна Йертхайм, изпускайки с ъгълчето на устата ароматен дим. — Щом температурата е мярка за разтягане, за разпускане на материята и втечнеността е по-отпусната, по-декомпресирана, в сравнение с твърдото тяло, а газът пък повече от течността, то границата на декомпресия на газа се явява граница на температурата. Вземаме определен обем въздух и…

— Охлаждаме, като при това измерваме промяната в обема, тоест налягането, извеждаме зависимостта, установяваме нулевото налягане…

— Точно така.

— А може ли газът да има отрицателно налягане? Не може. Хм.

— Оттук и абсолютната нула в температурата. Уравнението сочи границата на двеста седемдесет и три градуса под нулата по скалата на Целзий.

— И как я измервате? Чрез налягането на газа?

— Е, в близост до абсолютната нула методът става неефикасен. Електрическите термометри също не са надеждни, защото електрическият ток при ниски температури е още една загадка. Но цялата работа е там, господин Герославски, че действително близо от абсолютната нула е…

— В сърцето на лютия.

— Да! — Mijnheer Йертхайм свали краката си от стола, огледа таблиците, окачени между външните прозорци, хвана каквото му попадна под ръка, дълга мръсна пипета, и с нея, като е диригентска палка, посочи линеала, закрепен вертикално към рамката. На една четвърт от неговата височина (а беше дълъг повече от аршин) беше залепена синя стрелка. Най-отдолу се мъдреше изрязана в дървото голяма, кръгла като яйце нула. — Такива са нашите най-добри отчети от последните измерения.

— Една четвърт от градуса?

— Пфу! Цялата тази таблица е една стотна по Келвин! — засмя се холандецът.

Преглътнал горещия чай, направи удивена физиономия.

— И по какво се различава нула цяло нула нула три градуса от нула цяло нула нула два?

— Представете си газа на молекулярно равнище. Издишвате например въздух в стъклен буркан. — Той издуха дим в миражостъклена колба, затваряйки бързо гърлото й с ръката, с която държеше лулата; зад стъклото се завъртяха сини вихри, бързо преоцветявайки се в жълто. — Какво става? Милиарди частици изпадат от един обем в друг. Фюуу! — замахна с пипетата над главата си. — Гонят се, накъдето им падне. Как се съотнася обемът на дробовете към обема на една колба?

— Сякаш издишваме в пустота?

— Да кажем.

— Колкото по-голямо е пространството, толкова по-малко налягането. — Потърка с кокалчетата на пръстите обраслата си буза. — Колкото по-малко е налягането, толкова по-ниска температурата. Но нали топлината е енергия; къде отива тази енергия?

— Вие току-що открихте Първия Закон на Термодинамиката. А как да измерим налягането? — Йертхайм пъхна в гърлото на колбата, в която топлеше млякото, широка запушалка. — Пъхам в гърлото на колбата непроницаема тежест. Какво я избутва надолу?

— Ударите между частиците.

— А сега слагам два пъти по-голяма тежест. Тя ще слезе по-надолу. Ще се намали обемът, ще се увеличи налягането, ще се увеличи температурата. Подгрял съм въздуха.

— Това е мярка за движението на молекулите. Сбор от техните енергии, на скоростта, с която удрят в тази тежест.

— Но само до определена степен. — Той почука три пъти с пипетата по колбата и това прозвуча като камбанка по време на литургия в църквата. — Тук идваме при Втория Закон. Работата, движението се предават съответно на топлината — но вече топлината преминава в работен режим винаги със загуба на енергия. Ако трябва да повдигна тази моя измислена тежест на височина, два пъти по-лека от тежестта чрез подгряване на въздуха в колбата, би трябвало да вложа в този огън по-голяма енергия, отколкото съм изгубил за свиването на въздуха. Тази разлика, тази изчезваща енергия — това е ентропията, драги господине.

… Погледнете нашия тукашен бардак. — Стъклената диригентска палка описа кръг. — За да доведа ателието до такова състояние, е трябвало да изгубя енергия за преместването на всеки предмет от мястото на подредена система в произволно взето друго място. Но за да върна и да сложа сега всичко това в ред, вече не е достатъчна енергията за преместване на предметите в произволно друго място. В най-добрия случай безпорядъкът ще си остане същият, но най-вероятно е да стане още по-голям. Ентропията расте.

… Когато разтапям лед, ентропията расте: имал съм леден кристал, сега вече имам свободно течаща течност. Когато изпарявам течността, ентропията расте: имал съм течност, организирана в съответствие с повърхността на съда, сега имам само облак частици, летящи, накъдето си поискат.

… Забелязвате ли зависимостта?

— Колкото е по-студено, толкова по-ниска е ентропията.

— Което според господата Нернст и Планк означава, че при температура абсолютна нула ентропията на всяка система се равнява на нула. — Mijnheer Йертхайм докосна с мундщука на лулата си белега от измръзване над окото си, замислено почука по оголената кост. — В Лабораторията имаме рентгенова лампа за просветляване на зимлязото — отбеляза, след което, измърморвайки още нещо под нос, предприе тромав опит да се пребори с местната ентропия: една лавица, втора лавица, шкафче, сандък с бумаги, купчина папки, трета лавица, накрая намери класьор, пъхнат под късото краче на Стойката на вакуумна помпа. С трипръстната ръка прерови тъмните негативи. — Този. — Извади и вдигна пластинката към светлината. — Месинг, ден след сплавяването.

Присви очи.

— Нищо не виждам.

— Ах, да. — Холандецът се засуети. — Работата е там, че… Тук някъде трябва да има рисунки. — В крайна сметка той откри парчето хартия, откъснато от стар брой на „Иркутски Новости“, по чиито широки полета някой беше начертал схеми с молив. — Така изглежда молекулярната структура на месинга ден след изпълнението на сплавта.

○ ● ○ ○ ● ○ ● ● ○ ●

○ ● ● ○ ○ ○ ● ○ ○ ○

● ○ ● ○ ○ ● ○ ● ● ●

● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○

○ ● ○ ● ○ ● ● ○ ○ ○

○ ● ○ ○ ● ○ ○ ● ○ ●

— А ето как — няколко месеца по-късно.

○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ●

● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○

○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ●

● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○

○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ●

● ○ ● ○ ● ○ ● ○ ● ○

— Атомите на медта и цинка са се подредили. Сплавта се е охладила. — Йертхайм се изправи, вдигна сковано глава. — Сега отгатнете какво показват всички рентгенови просветлявания на хладоидите на зимлязото?

— Този идеален порядък.

— Точно така! Атомите стоят като на мущровка — в най-дребната прашинка, в най-тънката нишка — също като в кристала.

Инстинктивно погледна крадешком линийката със стотна част от градуса.

— Тоест не става въпрос само да се отнеме енергията от частиците, а те да бъдат спрени в движението си.

— Не. Към абсолютната нула се слиза през…

— Подреждане, еднозначност, единоправда на материята, да-да, не-не.

А нима не го знаеше? Нима не го беше изпитал по време на пътуването с Транссиба? Какво друго е Зимата, ако не подреждане на хаотичната, несигурна, многозначна материя в математическия ред на идеята? Какво друго е Лятото, ако не Царство на Ентропията?

— Когато от нулата ни отделят само хилядни части от градуса — продължаваше Йертхайм, — разликата не е в енергията на движението, защото вече нищо не се движи — нито в енергията на молекулярните трептения — защото те не би трябвало да трептят — дори не и в подредбата на атомната структура — защото този ред е вече абсолютен. Процесът на подреждане става на значително по-дълбоко равнище.

Тмечта смъдеше под черепа.

— Но ако ние вече не измерваме тук температурата посредством измененията в налягането, то откъде ще знаем дали тази студена енергия на Реда и Безредието, на Истината и Лъжата — не позволява да се слезе в състояния, намиращи се извън математическия модел, тоест по-ниско от минус двеста седемдесет и три градуса по Целзий?

По време на поредните паузи, използвани от екипа на доктор Волфке за стопляне набързо, mijnheer Йертхайм му позволи да надзърне в един от термоскопите, монтирани на релсови правадници между Работилницата и холадницата, откъдето идваше изпонадупченият лют. Свали очилата и се наведе внимателно над кръглия окуляр в зимлязна рамка. Това беше третият от страничните термоскопи, завинтени в стабилно положение и под ъглов наклон; служеше за наблюдение на опитите, провеждани върху кръвта на лютите в условията на Мраза, тоест в апарат, забит в хълбока на глациала като върха на копие на древен римлянин или пръста на Тома Неверни в ребрата на Разпънатия.

Апаратът се състоеше от две миражостъклени мензурки, разположени една в друга, в двете имаше кръв от лютия, при което по-малката мензурка беше окачена над по-голямата, без да са непосредствено съединени, нейното дъно се намираше на два вершака над нивото на кръвта в съда отдолу, а горният й край излизаше високо над ръба на по-големия съд. В експеримента се измерваше темпото на самостоятелно протичане на хелия в температура, близка до един градус по Келвин. В окуляра ясно се виждаше формиращата се под дъното на горната мензурка капка мразовита кръв. Чист хелий — атом и атом и атом и атом — пълзеше, тласкан от тайнствена енергия по стените на високата мензурка нагоре, приплъзваше се през нейния ръб и слизаше надолу, по външните стени, капвайки в съда отдолу. Движението на хелия се прекратяваше, когато нивата на течността се изравняваха. Но откъде кръвта на лютия в единия съд „знаеше“, че трябва да започне да се катери нагоре? Каква тайнствена сила я повдигаше, въпреки гравитацията? Какъв порядък постигаха в това движение частиците на хелия, ако не каменната мъртвота на кристални структури? Всичко това изглеждаше едва ли не така, сякаш един от най-простите елементи в своята най-примитивна форма набираше внезапно под Леда качествата на жив организъм. Колкото по-замразен — толкова по-жив. Ето каква бе чернофизическата физиология на лютите.

Опитът измерваше темпото на протичане на тяхната кръв, защото от първите наблюдения произтичаше, че то остава постоянно, независимо от разликата в разположението на мензурките или другите условия; сега се събираха данни, за да се изведе от тях формула за скоростта на примразяване на лютите над повърхността на земята и по Пътищата на Мамутите.

В Лабораторията по Криофизика на Круп бяха наблюдавани и други феномени, впрочем добросъвестно докладвани в „Annalen der Physik“. Кръвта на лютите беше субстанция, лишена от вискозитет или във всеки случай с милион пъти по-нисък от вискозитета на хелия в условията на Лятото. При това, през колкото по-тесни цепнатини преминаваше тя, толкова повече намаляваше нейният вискозитет. По същия начин нарастваше милион пъти топлопроводимостта на хелия в лютите. От лабораториите на Тисен докладваха за невъзможността да се определи топлината, присъща на кръвта на лютите в близост до 2,2°К, в точката на нейната най-голяма плътност; апаратурата даваше тук съвършено абсурдни резултати.

Но по думите на mijnheer Йертхайм, най-големият успех на чернофизиците досега беше описанието на ефекта, от който те очакваха да изведат законите, отговарящи за най-странните свойства на тунгетита и зимлязото, тоест — тяхната отрицателна топлопроводимост. Тунгетитът (а до известна степен също и повечето зимлязни хладоиди), когато получава порция енергия — било под формата на електрически ток, на магнитно въздействие или кинетична работа, тоест просто топлина — вместо да се затопля, понижава своята температура, без обаче да изпуска на повърхността изгубената енергия по никой от подлежащите на измерване начин. Съществуват формули, които определят пропорционалността в такива изменения; доктор Тесла трябва да е познавал резултатите от подобни опити, докато физиците явно не са били запознати с резултатите от неговите разработки над теслектричността, нито с принципите на действие на тмечоносните машини. Тук търсенията са вървели в посока на черната оптика, тоест измерването на енергията на тъмлината.

Веднага разбра, че липсващият елемент в теорията е тмечта: енергията на логиката, носител на Мраза. Можеше да намекне на Йертхайм или на самия доктор Волфке за откритията на Тесла — това със сигурност щеше да му гарантира работа при Круп. Но не успя дори да изкриви уста с насмешка над себе си при тази мисъл: та това би било роля на промишлен шпионин и изобщо на предател. Нищо чудно, че Никола се барикадира в Императорската Обсерватория и по-скоро ще приеме покана от някакви шарлатани или друго Братство на Апокалипсиса, отколкото от чернофизиците на зимлязните концерни. Няма наука, абсолютно свободна от обвързаност с политиката или икономиката, дори висшата математика влияе върху облика на света, върху хода на Историята. Тоест има уравнения левичарски и уравнения десничарски, има прогресивни, има и консервативни, има размразенски, има и леденистки. Зад Тесла стоеше царят-Бог, изискващ самовластно да бъдат прогонени лютите от неговия доминион; зад чернофизиците пък — могъществото на парите, извлечени от Леда.

И отново се озова на средата на пътя между Леда и Размразяването, тоест между чука и наковалнята на Историята.

Така че не обели и дума за Тесла. Дай Боже, те изобщо да не надушат за това му познанство.

А опитът, разкриващ основите на контратермизма, изглеждаше по следния начин: в съд с кръв на люти се потапя до половината колба с вертикално сечение, обърната с дъното нагоре, тоест колба със стеснена шийка. Равнищата на хелий в колбата и в резервоара в началото на опита са изравнени. В хелия във вътрешността на колбата е поставен нагревател. След включване на нагревателя равнището на хелия в колбата се повдига: вместо да се изпарява под формата на газ, който би изтласквал течността надолу, хелият се увеличава. Кръвта на лютите, когато бива нагрявана, понижаваше температурата си.

Опитите, над които Волфке си блъскаше главата днес, се отнасяха до свръхпроводимостта на зимлязото. В условията на Лятото феноменът свръхпроводимост се наблюдава изключително при много ниски температури; в същото време някои зимлязни хладоиди показваха нулево електрическо съпротивление също и при по-висока от нулата по Целзий температура. Това откриваше пътя към съвършено нови технологии, като се започне от магнитни бездискови лагери и свръхточни жироскопи. Без никакво съмнение това бяха патенти с военно приложение.

Йертхайм и Волфке се оплакваха от необходимостта да изпращат чести и много подробни отчети в Берлин; Берлин пък им изпращаше планове за цели серии експерименти, които трябваше да бъдат проведени в Зимни Николаевск. — Нека си инсталират тук дресирани маймуни! — роптаеше доктор Волфке по време на обяда, хапван набързо отново тук, сред безпорядъка в ателието при Работилницата. Мечислав Волфке от млади години се увличал от идеята за междупланетни полети и по-скоро би посветил времето си на чисто инженерното приложение на зимлязото или поне на проекти за големи батерии за постоянен ток. От точно такъв порядък страдаха и учените Белков-Жилцев, ръководени от академиците от Томския Технологически Институт. Митът за безплодната интелектуална работа в Страната на Лютите беше по-разпространен, отколкото си представяше Никола Тесла.

Следобеда помагаше на Бусичкин и Йертхайм в каталогизирането на зимлязните образци, които след дългосрочно примръзване се връщаха в Лабораторията в Кулата за извършване на подробни измервания на техните физикохимически качества и за просветляване през рентгенови лъчи.

Чингис Шчекелников не спускаше очи от зимовниците. По време на поредната почивка той влезе и мрачно процеди: — Това не ми харесва, господин Ге. Те защо не стачкуват? — То и болшинството не стачкува. — Но тези дори работят с охота. Пази се от някой, дето не мързелува. Петимният да работи — ще ти докара главоболие. — Ето ти мъдрости от руския народ.

Стараеше се да покаже, че ще им бъде полезен. По собствена инициатива се зае да подреди бумагите, струпани върху масите и лавиците; но това беше херкулесовска задача. Поглеждайки в помещението с печката, Волфке не каза нищо, само по-късно го попита знае ли добре немски език — цялата документация на фирмата се водеше именно на немски. Отговори, че се е родил и учил в Прусия.

След четири следобед в Работилницата дойде мустакат жандарм с указание да привършват за днес всички незадължителни работи в холадниците; гражданите трябва да се върнат в Кулата. Изглеждаше, че Волфке ще направи скандал по повод тези „незадължителни работи“; но не, само махна с ръка и шумно изтръби в носната си кърпа.

Лабораторията на Круп се намираше в Кулата на Петия Час, на седмия етаж, който представляваше нещо като неугледна мансарда под островърхи атики, облицована с панели от леко зимлязо и примразено стъкло. Залата заемаше целия етаж и беше задръстена с мебели не по-малко от ателието към производствената Работилница. Разположени тук и там метални шкафове начупваха пространството. Стълбищната площадка водеше още по-нависоко, на покрива — всеки ден, час преди съмване и час преди залез там се катереха ледосекачи, за да разбиват последните нарастъци от смръзлина и да смъкват снега. Тогава в основите на Кулите, между подпорите, палеха червени предупредителни огньове. Когато се качваше нагоре с Бусичкин и Шчекелников с тежките куфари с метални образци, мужици вече подготвяха огнените кошове. От самата Лаборатория техните огньове, разбира се, не се виждаха. Но миг по-късно, едва успял да се съблече и да стопли ръцете си на печката, по стълбата изтрополяха четирима зимовници в подковани с гвоздеи ботуши; изкатериха се на покрива, откъдето се разнесе глухо: луп-длуп-луп. Електрическите лампи примигваха, ту по-ясни, ту почти мъждукащи — но не по повод това удряне, просто в Страната на Лютите с осветлението си е винаги така. Вглеждаше се в mijnheer Йертхайм, който въпреки шума разговаряше развеселен с жената, която приготвя чая, а сега поливаше рахитичните цветя в саксии край прозорците. Шчекелников, помолен от доктор Волфке да напусне, преди да слезе с асансьора в хола, успя да му прошушне своето, почти а ла Касандра пророчество за холандеца: Добряк, ха, ако такъв за твоето добро ще мисли, зад гърба ти вече нож готов държи! Преди Йертхайм да се отправи към своя ъгъл зад шкафовете, се опита да погледне уродливия инженер с очите на пан Велицки, с очите на пан Мишливски. Що за човек беше това? Каква е истината за този човек? Около Йертхайм мъждукаше светлина, мъждукаше и тъмлина, обръщаше се с отблъскващото си лице и в сянка, и в светлина, веднъж такъв, друг път еди-какъв си, от дясната памет — силното ръкостискане на дланта му; от лявата памет ядовитата подозрителност; почувства се съвсем изгубен, сякаш отново бе влязъл в компанията на поредния анонимен спътник в транссибирското пътешествие. Чешеше дланта си, макар че изобщо не го сърбеше.

 

 

Привечер виелицата видимо утихна и понеже слънцето все още не беше залязло, от височината на Часовата Кула се откри прекрасна гледка към по-голямата част от Зимни Николаевск и първите къщички на Инокентиевский Два. Гледаше през панорамния прозорец на Лабораторията, обърнат към Шуплестия Дворец, на северозапад. Когато белотата на скрежа прииждаше върху геометричните форми на холадниците, а по полетата от сняг и лед се стичаха промишленото кафяво и черно от машини, пушеци, складове — тогава разцъфтяваше картинка като от църковен витраж, осветена от блясъци, чийто източник се намираше някъде зад витража, огънят — под багрите, светлината — под земята. Фабрични комини, купища изкопана руда, поднебесни вагони, работнически шествия, влакови състави, мощни подемни кранове, талиги с въглища с еленски впрягове, решетки, стълбове, коловози, лампи и фенери, заводски стрехи, заводски врати, фабрики в строеж, фабрики в пускова фаза, зидари, строящи фабрики, фабрики на пълен ход, фабрични комини — лъчисти, светли, свети, свети, свети.

 

 

Безредиците около железопътните линии от това разстояние оставаха почти съвсем незабележими. Веднъж, в отлив на багри от стъклото, забеляза сините редици на пехотата с берданки в ръцете, изчезващи зад звездистия гръб на лют. Стачкуващите сигурно бяха поискали да блокират Мармаладницата, а това вече не можеше да се толерира. Във фалшиво-правдивата памет изплува цушимският разказ на капитан Насболт. Тук, в сърцето на Зимата, какви шансове би могъл да има стихийният бунт срещу държавата във война на математически неумолимости?

Запали цигара. Доктор Волфке, застанал редом с него, триеше носа си. Завиха протяжно три или четири сирени. Човешките мравчици се мятаха по снега между монументите на Мраза и още по-големите паметници на Промишлеността.

— Аз също понякога така си мисля — каза Волфке, загледан надолу („Аш шъшто понявга така ши мишля“).

— Десет години.

— Да. Какъв ли свят на ледени технологии ще видят нашите внуци?

Изтръска пепелта, почеса дланта си.

— Цялата Земя под Лед.

— Ах, вие също залагате на Размразяването?

— Не ви разбирам.

— Всички тукашни поляци изпитваме смесени чувства по този въпрос. — Той изтри миражостъклото с кърпата си, погледна в променилото багрите си отражение на вътрешността на Лабораторията. — Господин Хенрик ми каза за вашия баща. Моля да ме извините, дори нямаше време да ви посрещна както трябва.

Махна гневно с ръка, оставяйки във въздуха тютюнев възклицателен знак.

— Това е политически въпрос, задържа ме Министерството на Зимата. Затова и така ви досаждам. Но мога да обещая едно нещо: докато Синът на Мраз работи при вас, Круп винаги ще има зимовници за работа в холадниците.

На станция Мармаладница блеснаха няколко огънчета. Никакъв звук оттам не долетя до Кулата, а и проблясъците угаснаха без особена следа. Гледаше разсеяно, тръскайки пепел в шепата си, почервеняла от следите от нокти.

Доктор Волфке избоботи нещо завалено и протегна ръка.

— Е, тогава добре дошли в Лабораторията по Криофизика на Круп.

— Шейсет?

— Петдесет.

— Петдесет и пет?

— Петдесет. А после ще видим.

— Тук всичко е неприлично скъпо.

— Петдесет рубли, миличък, не повече, такъв е щатът на асистентите и даже застъпничеството на инженер Йертхайм нищо не може да промени.

— А как стои въпросът с патентите?

— Вие разчитате на изобретения?

— Разни странни неща ми се въртят в главата.

— За това вече ще се пазарите с директорите.

Стисна ръката му.

— Петдесет.

— Замръзна.

— Замръзна.

След втората феерия отблясъци иззад вагоните в посока Инокентиевский се надигна мравешката тълпа: мънички човечета върху снега, оставящи след себе си капчици червено багрило, тутакси разливащо се по миражостъклото в поредното витражно цвете. Всичко това бе много красиво, още повече в движение — с белоцветните сенки на небоцветната земя, когато здрачът се спускаше над Зимни Николаевск и дългата сянка на Шуплестия Дворец показваше Седмия Час. Така императорската войска разгонваше работническите протести.

Мароз царствовал трескучий.^[3]