Яцек Дукай
Лед (49)

За Царството на Тъмнината

Зимлязният асансьор с грохот потъва в адската чернота, която виси в небето над Иркутск.

— Не го гледайте — казва Ангелът на Победоносцев. — Нищо няма да видите, но въпреки това не гледайте.

— Тогава защо живее в тъмнина?

— Затова живее.

Кулата на Сибирхожето отвътре изглежда доста по-малка; не толкова ниска, колкото тясна. Мяркащите се в скърцащия грохот етажи — петдесет и втори, петдесет и трети, петдесет и четвърти, където се намират канцелариите на Таваришчеството — не надминават по площ и половината от лабораториите на Круп в Часовниковата кула. Апартаментите на Александър Александрович Победоносцев са шейсет и девети и седемдесети етаж, но над тях се намира решетъчната надстройка на крана с втори венец от мракобойни прожектори и мачтите на Магнитно-метеорологичната обсерватория (Сибирхожето спонсорира изследванията на Черното сияние). Отблизо кулата на Сибирхожето оставя впечатление за още по-тромава, грубо проектирана, скалъпена с ковашко въображение: нитовете с големината на конски глави, гигантски решетки, профили, пръти и ламарина, зимлязо върху зимлязо — не може да се забележи и четвърт от архитектурната лекота и финес, които виждаме в кулите на Зимния Николаевск и по-новите конструкции с прилагането на технологиите на Леда, проектирани от господин Рубецки.

На петдесет и петия етаж минава покрай телескопски инсталации, наблюдателни тръби на зимлязни стрели и конзоли, стърчащи извън кулата. Оттук полицейските геолози проследяват наземните придвижвания на Лютите, за да се консултират с бурятските шамани за официалните ледени прогнози, които след това се публикуват в бюлетините, издавани от Сибирское Холод-железапрамишленное Таваришчество.

А над петдесетия етаж сумракът се сгъстява с всеки изкачен към небето аршин… Потапя се в сенките, навлиза в нощта. А в същото време в Града на Леда утринното Слънце извлича от снежната белота хиляди слънчеви зайчета, а стелещата се по улиците мъгла — улици като капилярни линии на палец, пъхнат в Ангара — проблясва пъстроцветно.

До шейсет и шестия етаж мълчи. На шейсет и седмия не се сдържа и пита полугласно:

— Той също ли се е отделил от тялото?

— Не.

— Аха. А на мен ми се стори, че заради това…

— Не.

Тъмлина и светлина последователно заливат асаньорната кабина, няма как да се разчете изражението на гладкото лице на Ангела.

Асансьорът стига на шейсет и деветия етаж. Кабината спира, вратите се отварят, господин Зел излиза пръв.

Тъй като нямат прозорци, антрето и целият етаж тънат в порцелановия блясък на светлината, която идва от плътния мрак зад стените. Преминава през малък вестибюл, където монголоиден слуга в тъмна ливрея взима шубите и шапките, шаловете и ръкавиците (цялата лична прислуга на председателя на Сибирхожето се състои от порусначени буряти). Зел го води към стълбището. Подът от зимлязни плочи е покрит с животински кожи, стъпва неуверено, като залита и се спъва в неравностите.

В тясната стая без никакво обзавеждане двама яки буряти, облечени в гимнастьорки с емблемата на Сибирхожето, свалят от стената кадифена завеса. Тази стена всъщност е един голям прозорец от миражостъкло, подобен на панорамните прозорци на Часовниковите кули. Един от мрак-прожекторите очевидно е бил насочен точно към вътрешността на помещението: стаята е залята от черна пяна тъмлина.

— Вървете.

— Къде?

— Вървете, вървете.

Това е поредната им предохранителна мярка. Докато прекосява стаята, на отсрещната стена танцува силует на движеща се фигура: гротескна мазнотия на тъмен негатив, разливащ се по краищата в една или друга страна. Бурятите го гледат с изключително внимание.

— Спри!

Единият го хваща за дясната, другият за лявата ръка, пъхат лапите си в джобовете, под якичката, под сакото, под жилетката, измъкват ъгловатия пакет. Когато виждат Гроссмайстера, отскачат назад, заслепени. Ангелът на Победоносцев крещи, светлината се плъзва по фона на прозореца, по стените подскачат неясни отблясъци. Револверът пламва.

Пуска завесата. Завръща се монохромната светлина, Гроссмайстерът угасва.

Зел се приближава с доста мрачна физиономия.

— Значи ни измамихте.

— Забравих. Винаги го нося със себе си. — Разперва ръце. — Аз също имам врагове, дори само заради това, че съществувам, знаете го прекрасно.

Зел оттласква Гроссмайстера под краката на готовите да подскочат буряти.

— Той желае да говори с вас насаме, но и без оръжие вие представлявате също толкова голяма заплаха за него.

— Никаква заплаха не представлявам за Александър Александрович.

Ангелът стисва безкръвните си устни, хваща дългите си ръце зад гърба, навежда глава настрани.

— Знам кого видях на бала на губернатора и знам кого виждам сега. Но този револвер…

— О, Господи, забравих за него, изобщо не съм си и помислял, че ще тръгнете да ме претърсвате!

— Точно затова. И защо е направен от тунгетит?

— Не е от тунгетит. Това е никелов хладоид с висока противотермична проводимост — за да не убива стрелецът мраза на място. Защото куршумите — куршумите са от тунгетит.

— Куршумите. — Ангелът поглежда към бурята, който вдига с два пръста Гроссмайстера за дулото-гущер и го вдига към очите си. — Да, това е оръжие за Сина на Мраз. — Гаспадин Зел се изправя болезнено (как не му се пречупва толкова извития назад гръбнак?), прокашля се и за миг затваря очи. — Моля, почакайте — подхвърля той и бързо се изкачва в тъмнината на седемдесетия етаж.

Остава с двамата буряти, единият от които продължава да стиска в протегнатата си ръка Гроссмайстера — сякаш държи умряла змия. Топчестите лица на инародците не изразяват никакви емоции, които белият човек да е способен да разчете. Дали да не ги заговори, да се обясни, може би, да се приближи с дружески жест? Математиката на характера, алгоритмията на расата не оставя никакви съмнения: няма смисъл, тази система е построена на други аксиоми, не можеш да разчетеш човека чрез нея. Стои неподвижно, със също толкова безизразно лице. Чува се само далечният грохот на подемния кран и свистенето на търкащите се един в друг елементи на металната конструкция на кулата.

Ангелът слиза от горния етаж, прави подканящ жест с ръка. Влиза в апартаментите на Победоносцев.

Всички стени са направени от миражостъкло, отвсякъде се лее тъмлина. Различава Аркадий Иполитович и мебелировката на апартамента единствено по отразената им светлина. То тук има и такива предмети, чиято форма и предназначение изобщо не може да разбере — закачалки с дузина кукички? телени стелажи? въртящи се клетки?

Несиметричното пресичане на таванските греди разделя етажа на неравни четвъртини; Зел повдига една завеса и я отдръпва настрани. Неговата лъчесянка на тавана протяга храстоподобни крайници, издува кравешка глава, от която веднага се появяват електрически пипалца.

— Не гледай — шепне.

— Тази светлина…

— Той.

Александър Александрович Победоносцев, когото никой от жителите на Иркутск не беше виждал със собствените си очи, председателят на съвета на директорите на Сибирхожето и фактически владетел на Града на Леда, пламти със студен огън на повдигнатия подиум между огледалата на тъмата, обливан с тъмлина от обкръжаващите кулата криовъглени прожектори — очертанията на негатива върху тази чернота, гещалт на топлината на леда, са единственото, което се вижда от Александър Александрович. Прикрива очите си с ръка и така се приближава към площадката.

— Можете да си сложите очила — разнася се отляво и отдясно металически глас, той потреперва, върти глава на всички страни и се взира изпод снопа светлина в тъмнината, но безрезултатно. Нервно измъква миражоочилата, слага си ги. Те разграждат концентрираната светлина в дъга и меко преливащи се калейдоскопични образи, в които вече е абсолютно невъзможно да разпознаеш лица или форми в силуетите.

„Зашифрова се“, мисли си, заставайки пред подиума. Тук мирише на механична смазка и — освен това — на озон. Това метално ехо се получава от патефонни тръби, усилватели, монтирани отстрани, от тях излизат думите на Победоносцев. Човек не вижда кой го гледа — вижда само дърво от светлина; не може да чуе кой го слуша — чува само надрасканата плоча. Остава само съдържанието на думите му, а то е твърде малко. Зашифрова се той, първият лютовчик, който най-добре познава принципите на Страната на Лютите; точно така се скрива от математиката на характера, за да не може никой да го разгадае. Затова, въпреки многото години, прекарани под Леда, за всички той си остава в буквалния смисъл непредвидим. Не идва ли точно от това могъществото му?

— Венедикт Филипович Герославски — звучи от всички страни и този път устоява на порива да се огледа.

— Александър Александрович Победоносцев.

Нещо стърже в говорителите: кхърр, тртррр, кррккк — това е смехът на Победоносцев.

— Дошли сте при мен с револвер. Ах, ах. Искате да ме убиете.

— Защо? Защо ми е да ви убивам?

Кхърр, тртррр, кррккк.

— Няма повод, затова и няма да ме убиете.

— Нямам никакъв повод.

— Заради вашия приятел, Николай Милютинович Тесла.

— Значи наистина се опитвате да отнемете живота му.

— Наистина.

— Плащате за главата му.

— Наистина.

— Искахте да го убиете още по пътя към Сибир.

— Наистина.

Наистина, наистина, наистина; тмечът отмразява всички съмнения, кристалът на истината се разраства като структурата на лед под микроскоп.

— Разбрали сте за писмото на императора до генерал-губернатора и сте съобщили на леденистите-дворяни, а те са изпратили свой агент след доктор Тесла да го убие, да унищожи машините му. И в Трети отдел ли имате хора? Откъде разбрахте, че първият агент е бил разкрит?

— Ах, та нали всъщност нямахте повод, сам се издадохте в Аполитеята, самият вие не желаете машината за Размразяване на Тесла да бъде създадена. Ако ви е приятел…

— На живот и смърт.

— Тогава го спасете, прогонете го далеч.

— Баща ми…

— Вашият баща! — дудне от стоманените тръби, а железариите на повдигнатия подиум дрънчат, скърцат, трещят. — Забравете за него! Разкажете ми за Държавата на Небитието, за Кралството на Леда!

Сваля за миг очилата, разтърква основата на носа си. Очите парят. Ако погледне встрани от огъня, отмечен чрез огледалата от Победоносцев, през широкия прозорец зад гърба му ще види забележителната панорама на Иркутск, метрополис със седемцветна белота, обгърнат с парцали киселинна мъгла, украсена с морските звезди на Лютите, с хиляди димни ленти от комините, с миражостъклени лампи за хиляди цехини. Истина, истина — когато той не приема гости, а ги приема твърде рядко, оттук разглежда своя град, денем и нощем, винаги гледа от мрака, оглежда града, брои Лютите, пресмята печалбата, крои дългосрочни планове.

— А вие, всъщност, какво разбрахте от Аполитеята? — пита полугласно и за миг сам се изненадва от наглия си въпрос. Минава един миг. — Всички онези, които вярват в Историята, замръзнала под Леда, дали леденисти или размразисти, винаги изграждат върху това ето каква картина: Историята си е текла, както си му е редът, и изведнъж нещо тряснало, праснало, замръзнало и сега под Леда виждаме изкривената История вместо правилната. На някои това се харесва, на други не, но диагнозата е една и съща. Замръзнало! Но аз живея тук вече няколко месеца, но засега все още не съм се поддал на Мраза, затова притежавам смелостта да си правя оригинални изводи за тази реалност. Ледът замразява всичко в единоистина, Ледът докарва всеки предмет, всяко явление до крайния му вид или до собственото му отрицание, което по своята форма му е идентично така, както негативът на изображението съвпада по своите очертания с позитива. Страната на Лютите — това е Страната на Истината. Следователно заедно с ударите на мраза през хиляда деветстотин и осма тук не се е случила нито някаква катастрофа, нито деформация на Историята — Историята под Леда е точно такава, каквато трябва да бъде. Бердяев правилно е извлякъл от материята движението на идеи, но е изхождал от лъжливи предпоставки, като е виждал Бог във всеки исторически факт, чувал е гласа на небесата в смяната на епохите. Макар че наистина е трудно да си го набием в главата, трудно е да откъснем мислите си от това, което сме приемали за очевидно — това е най-сложното. Та ние от незапомнени времена живеем в История на случайности, незавършеност, неувереност и полуистини. Каквото и там германските философи да са си измисляли, това са били само приближавания до истината, грубовати догадки, насилствено натикване на Историята в геометрически форми. Но само тук, под Леда, е възможно да се определят нейните точни закони, с математическа точност да се изведат зависимостите на епохите и последствията от различните строеве, да се извежда една идея от друга. Зимата нищо не е изкривила; Зимата просто е разкрила единоистината на Историята. Без Лед няма История, а без История няма Бог и няма човек — или зад пределите на Леда не съществува минало. Управлението на Не-държавата, от което вие, Александър Александрович, се заинтересувахте толкова силно, е възможно само под Леда. А през Лятото — през лятото управлява човекът, тоест, случайността, полуистината-полулъжата, милиард несъвършени възможности. Особено тук, в Русия, където винаги е било по-студено, и където винаги инстинктивно са търсели наместника на Историята; тук управляват нощните капризи на самодържеца, който сам за себе си е мярка за всяка Истина.

Скритият в горещината на светлината механизъм на трона-легло на Победоносцев трещи, дрънчи, поскърцва, когато шефът на Сибирхожето се навежда напред и поглежда от своята платформа над огледалата; макар и малко, но излиза от разтмечния фокус.

— Ах, ах! Значи Негово Величество постъпва правилно, като изпраща доктор Тесла на тази война с Лютите.

В думите му сигурно се крие ирония, но стоманените тръби изтриват нюансите от гласа му.

Скръства ръце зад гърба си, опира крак на ръба на платформата.

— Но вие ще се борите срещу него, ще се сражавате за Царството на Леда.

Дълго време от тръбите излиза само мълчание. Зимлязнаата кула трепери и трещи под краката, зад миражостъклените стени свисти вятър.

— Когато Черното сияние изтъмлява в небето — започва да говори много бавно Победоносцев, — на мен ми се струва, че мракът ме обгръща вече не от прожекторите, че Atra Aurora преминава на черни вълни през върха на кулата, чувствам го по кожата си, на езика, в жилите; заспивам и се събуждам в него. В сънищата, за които лекарите предписват китайски отвари, в сънищата и в хипнотичните лъчесенчести места, които се намират долу, в града; като в кости, хвърлени от ръката на шаман, аз виждам бъдещето на Сибир, бъдещето на света, който ще се въплъти благодарение на мен. Така се опознават нещата, които не познаваме, това е моята гадателска машина за разчитане на скритото знание: Градът на Леда и Мъглата.

… А мислили ли сте някога как ще изглежда светът, когато Ледът най-накрая го покрие от единия до другия полюс, всички континенти, всички страни и народи? Леденисти и размразисти, Бердяевци и невярващи, мартинисти и православни християни си разказват различни приказки-предания. А аз — знам, аз — виждам. Няма да има война с Лютите. Виждам как човекът си съжителства с лютия. Лютите под земята и на повърхността, а хората над тях, в метрополисни дъги, в градове, издигната в небето на зимлязни пилони, в Алхамбри, висящи над вечните снегове. Черното сияние разтмечва небосклона на всякаква географска ширина, всеки ден и всяка нощ. В Царството на Тъмнината няма друг път освен Пътя на мамутите, по който пътуват лютите. Хората си пътуват по поднебесни железни пътища, опънати върху кристални струни; или с аеростати, направени от още по-леки вледенени материали. Новите ледови технологии ни откриха небето, поведоха ни към звездите. Никой не гладува, никой не страда напразно, изчезнаха болестите на Лятото. В миражостъклени парници отглеждаме под тъмлината зърнени култури и плодове, устойчиви на всякакви заболявания. И никога не ни липсва топлина и електричество.

… Ах, смятате, че не ми е известно какви ги върши доктор Тесла в своята Обсерватория? Той черпи енергия директно от Пътя на мамутите. Ще станат ненужни хидроелектростанциите — нали всички реки ще замръзнат; няма да е необходимо да горим нито нефт, нито въглища — всичките въглища ще се превърнат в криовъглени, а нефтът, нефтът ще замръзне. Ще започнем да извличаме енергия директно от земята, от Пътя на мамутите. Планетата ще стане нашата електростанция и всеки човек ще извлича от Леда каквато и да е енергия.

… А сега, ах, ах, прочетох аз вашата Аполитея и съзрях духовните основи на това Царство на Тъмнината. Защото това наистина ще бъде едно Царство, един междучовешки организъм: Държава на Реда и Справедливостта, под санкциите на Истината, толкова твърда и очевидна, като правилата на аритметиката. И няма в него никакви метежници, та кой се бунтува срещу физиката и химията, таблицата за умножение и гравитацията? Няма в него никакви бунтове в името на религията или някаква идеология, защото няма спорове коя от верите е по-истинна. Една истина, единоистина. Управлява Историята.

Прокашля се.

— Това е… впечатляващо.

— Това е неизбежно! — дудне Победоносцев от стоманените тръби.

— Е, освен ако не настъпи Размразяването…

— Сега разбирате защо трябва да отдалечим Тесла от Леда. По един или друг начин.

— Вече ви казах — крещи той, — Никола ми е приятел.

Незнайно кога левият му крак е стъпил на платформата и сега той стои на три протегнати ръце разстояние от председателя на Сибирхожето, скрит в пашкул от светлина зад огледалата на мрака. Острото свистене и скърцане на невидими механизми изпреварва реконфигурацията на светлина и сянка — цялата инсталация се отдалечава към прозореца, а сноповете тъмлина, гъст като катран мрак, бие право в лицето, прониква през вече спуснатите клепачи; чувства лепкавото му докосване по кожата.

Отстъпва, слиза от подиума.

— И бъдете сигурен, че всичко ще му разкажа!

Кхърр, тртррр, кррккк.

— Ах, разкажете, разкажете! Вие сте го чули от мен, той ще го чуе от вас ще види истината и необходимостта — и ще си тръгне.

Значи така го е измислил. Само че дали му беше казал цялата истина? Мракът заслепява, звуковите тръби го оглушават.

— Ах, но бъдете предпазлив — продължава да гърми Победоносцев. — Искам да ви видя до мен в деня на основаването на Царството, защото да срещнеш брат по идея е наистина рядко щастие. Та вие междувременно общувате с Шулц, с мартинистите, замислили сте да отидете в Зимата, на север при баща ви… сякаш не разбирате, че след Аполитеята размразистите ще видят у вас още по-ясно въплъщение на Мраза: вече не само сина на Отец Мраз, но и първия идеолог на Леда. И задължително ще надушат, че сте разговаряли с мен.

— При баща ми — повтаря и свежда поглед, — при баща ми трябва да отида.

— Какъв баща? Ледена фигура. Нито вие ще можете да му помогнете, нито той на вас.

Клати отрицателно глава.

— Искате да ми помогнете? Моля. Какво се случи с Карол Богданович и Александър Черски? Защо налагате цензура върху геоложките карти и разработките за туземците?

— Ах! Ах! Питате за тайните на Дружеството?

— Съществува метод, има рецепта. Кой крачи с мамутите? Но нали вие забранявате, изтривате, барикадирате подобни знания. И това не е случайно. Ако отворите за простите хора вратата към Пътя на мамутите — тогава те ще измъкнат от вас геоложките тайни и вие ще изгубите милиони, милиони!

— Ама какъв човек сте вие? — скърца Александър Александрович. — Аз ви протягам приятелска ръка, откривам ви Царството на Тъмнината, а вие към мен с рогата напред, със злоба!

— Ще ми помогнете ли, или не?

Поредната продължителна нотка металическо мълчание.

— Какво да ви кажа, упорити младежо… През хиляда деветстотин и шестнайсета година прокарах в министерството указ срещу фалшифицирането на сибирската география. На вас не ви е известно, че инародските шамани притежават силата да изкривяват пейзажа, да замъгляват разстоянията, да изкривяват правите линии на небето и земята? Няма истина за Сибир в картографията, изработвана с помощта на туземците, за земите на туземците, над Пътищата на мамутите, по които кръжат душите на магьосниците им. Виждали ли сте старинните карти на Сибир от времето на Ермак? А откакто между тях избухна война — фалшификат след фалшификат! Колкото по-далеч към Лятото, толкова по-зле. Геолозите на Дружеството неведнъж са се връщали от далечни походи, в които нито една планина не се е намирала на мястото си, ни една река не е текла така, както трябва.

… Проектът на премиера Струве за изменение на закона за рудодобива трябваше поне отчасти да предотврати подобни измами. Сибир трябва да е пресметнат правилно! До последната верста, до последния пуд подземни богатства! И тогава ще бъде сложен край на геоложкото пиратство! Та самият аз ясно виждам, че от този хаос печелят дребните зимлязни фирми, нечестните конкуренти, които получават фалшиви приоритетни патенти от губернаторското Управление на държавното имущество. Картата на Гроховски — ах, та вие сте чували за нея — щом водката ги направи по-откровени, веднага се сещат за Гроховски: митичната картография на единоистината. Властта над света лежи в ръцете на геодезистите!

— А не се ли опитахте да изпратите свои хора по Пътя?

— Ах! Не правете това!

— Аха! Значи сте опитвали! — възкликва. — Алистър Кроули! Разговорите му с вас — гробът-соплицово — или това изобщо не е соплицово?

— Не го правете! Няма да успеете…

— Какво? Какво няма да успея? — Едва не стъпва отново на подиума, протяга опипом крак напред. — Жив ли е той? Или не?

— Вървете си вече. Ще ви чакам, не подвеждайте Аполитеята, ще ви чакам в Царството — но сега вече си тръгвайте.

Нима долавя в гласа му умора? Не, по тръбите се носи звуковата вълна, притъпена от грубата ламарина.

— Ако сам можехте, щяхте да задръстите Пътя на мамутите със свои агенти — мърмори под носа си. — Какво е необходимо за спускането до Пътя, което Сибирхожето да не е в състояние да купи?

— Вървете си! Вървете! Вървете!

Отстъпва, сваля очилата си, разтърква очите си в мрака. Гласът на Александър Александрович Победоносцев отслабва. А може би наистина е изморен… Тази негова смяна на настроенията, неуместният му смях… Защо се крие в лъчесенковата, в тмечителната апаратура — може би има истина в слуховете и в думите на Herr Битан: началникът на Сибирхожето е болен, смъртно болен, и това е вече последната фаза на някаква страшна болест, той дори не е способен да се придвижва самостоятелно, не може да става, придвижва се само със своя трон-легло, говори шепнешком през усилвателни тръби и само след половинчасов разговор губи сили. Казват, че под Леда спират да се развиват и болестите. Само че досега тук все още никой не е успял да се излекува от заболяване, придобито преди това. Той не може да оздравее, сигурно и без това не би могъл — но засега живее под Леда, докато не умре, тъй като е замръзнал, а по-точно е замръзнало тялото му. Туберкулоза, тумор — с какви други заболявания е свързан този ефект? Или може би не е така при всички, та нали и тук умират хора; умря Ачухов, умряла е Емилка… Как да се разбере коя болест зависи от Лъжата, а коя казва Истината за човека? Несъмнено старостта и всички свързани с нея болести принадлежат към естествения ред на нещата.

И какво, нима точно това е решението на уравнението на Александър Александрович Победоносцев? И той ще се сражава за Царството на Тъмнината заради слабостта на тялото си? Нима наистина материята управлява чрез духа?

Спира се зад преградата, поразен от неприятна мисъл. Ами след като замръзне хубавичко, каква единоистина ще открие в спомените от миналото? Нима всичко това, заедно с Аполитеята и най-дълбоките му сегашни убеждения, с политическата ситуация в Иркутск и тукашните отношения и делови връзки, не представлява математическо развитие на онзи варшавски следобед, когато двама министерски чиновници събудиха човека в студа, като нахълтаха без разрешение в стаята му и едва ли не в леглото му, потапяйки го в мръсотията, вонята и ограничеността на чиновническата си власт, с черните си бомбета и бели твърди якички, и го вкараха в горещия Срам направо от спокойния сън? И какво — точно от това ли ще започне да строи Победоносцев своето Царство на Тъмнината?

Но как се раждат в човек политическите възгледи? Нали не ги засмуква чрез майчиното мляко, не ги учи, като изучава алгебра или география. Но ги придобива — като гастрономическия вкус, предпочитанията към изкуствата и любовта към определен тип жени, тоест отчасти заради условията, в които е роден и възпитан, но отчасти — и дали това не е най-важното? — заради собствения си жизнен опит. Нима не беше забелязал отражения от същата тази истина в нещастния Зейцов? Той беше социалист, анархист, а сега радикален християнин — защото чу за срама на баща си и видя нещастието на селяните. А от какви случаи в живота се раждат демократите? От какви — монархистите? От какви — пилсудчиците? Когато това ще може да се изчисли със стопроцентова сигурност, тогава политиката ще се отнесе към класа банални предпочитания: ето тези предпочитат пури, а онези — тютюн за лули.

Хубаво говореше Победоносцев: под властта на Не-държавата, под непосредственото управление на Историята няма да бъде възможен никакъв спор по какъвто и да е съществен политически въпрос. Затова пък ще се появят партии на почитателите на тази или онази естетика, привърженици на месната или вегетарианска кухня, парламентарни фракции на любителите на прекрасния пол или гурмани на педерастията. Ще се водят дебати за цветове, фризури и рими. Канцлер ще стане красавец с добър шивач.

Господин Зел му върна Гроссмайстера едва в кабинката на асансьора.

— Спасиба.

— Заповед имаше. — Ангелът стоеше в противоположния ъгъл на зимлязната кутия, обърнат с лице навън, така че в средата оставаше още цял аршин свободно пространство; и дори когато вече излизаше от поднебесния мрак, Ангелът на Победоносцев вече беше просто сянка на слаб, ненормално извит силует. — Ние падаме. Все по-леко и по-леко. Обожавам този момент.

— Още по-малко тяло.

— Да. Ако вие…

— Хайде да забравим за това.

— Ще се опитате да забравите, но няма да успеете. Тялото притиска. Тялото потиска.

— Хайде да забравим за това; в събота, на бала, просто бях нервен.

— Господ ще те призове.

Спиращата кабина се разтресе.

— Молете се да доживеете до Размразяването — каза, палейки цигара. Скрежът над Иркутск се стелеше на хоризонтални бели волани; спускаше се от смолисто езеро в млечното море. Пъхна Гроссмайстера под шубата. Сега вече си мислеше за нещо съвсем различно: от бала бяха минали два дни, думата, дадена на mademoiselle Филипов, вече не важи — тогава защо да не отиде да се напомпа? И не в „Нова Аркадия“, а в Обсерваторията на Тесла. Защо не? След работа.

А след работа, точно на гара Мармаладница, за него се залепи редакторът Вулка-Вулкевич. Сигурно го беше чакал тук, спотаен — изскочи от тълпата увити в шалове, лишени от лица фигури, обвити в пара; поредното човешко подобие в изпокъсана отмеч, и, още преди да е успял да разпознае пан Еж, той вече беше увиснал на рамото му и кудкудякаше под шапката си. Едва успя да удържи Шчекелников да не го цапардоса. Но редакторът Вулкевич не обърна внимание.

— Пане Бенедикте! Какви ги вършите! Ще ми откъснат главата! Спасявайте ме!

Влезе в първата срещната кръчма. Развърза шала, свали очилата си, размрази гърлото си с горещ чай. Редакторът взе своя чай, без да сваля ръкавиците, но дори не го поднесе към устата си.

— Спасявайте ме! — извиси глас той, за да надвика шумотевицата. — Конфискуваха ми машините. Изгониха ме от помещението. Идват някакви страшни полицейски типове, да са от тайната полиция, не са, аз Иркутската тайна полиция я познавам…

— Значи аз съм причината за това?

— А кой? Всичко е заради проклетата Аполитея. Господи Исусе в небесата! Та аз съм печатал най-суровите памфлети против царя, а такова нещо не съм виждал!

Целият се тресеше от гняв — само че срещу кого? Оглеждаше се насам-натам, въртеше глава, адамовата му ябълка подскачаше под брадичката като лабораторна помпа; конвулсивно стискаше с пръсти чашата, разливайки чая от нея. Господин Шчекелников, който се сгряваше със своята напитка, се усмихна накриво над рамото на редактора: ето ви поредната илюстрация на чорних пагаворек на Чингис, Сърдития страхливец. Истина? Истина.

— А не е ли странно, че точно сега? — измърмори.

— Очевидно някой по върховете е прочел вашата статия. Не биваше, не биваше да я печатам! — Той удари с чашата по масата и всичкият останал чай се разплиска. — А вие ме уговорихте…!

— Ама, моля ви се, честна дума, не съм ви издавал, всъщност никой даже не ме е питал…

— Гадове! Даже една рубличка за чай не взеха, а всичко официално мина, дори се наложи прокурорска заповед да се подписва. Ако това не бъде прекратено скоро, ще ме арестуват, процес ще започне, на стари години ще отида в затвора.

— Заради Аполитеята! Еее…

— Естествено, че не! В документите ще впишат нещо друго! Нали знаете какво се прави в такива случаи? Та аз нямам разрешение за издаването на „Свободния поляк“! Пък и откъде ще го взема? Всичко беше законно само защото Шулц години наред търпеше тук всякакви национални движения, кръгове за разпространение на една или друга култура, еснафски общества, абластнические партии. Едва напоследък се появи тази вълна от арести — сърцето ми вече падна в петите! — Той преглътна веднъж, втори път. — А сега наистина дойдоха и за мен. Виждаш, Господи, а не хвърляш гръмотевици!

— Не съм си и помислял, че ще се стигне до такива крайности. — Замислено потърка с длан брадичката си. — Дори не мога да предположа чие дело е това, нито на Шулц, нито на Победоносцев…

— Спасявайте ме! Напишете ми препоръчително писмо до генерал-губернатора, подобни въпроси могат да се решават само от самия връх, и то ако може по-бързичко, по-бързичко…

— Че как бих могъл аз да препоръчвам някого на генерал-губернатора! — засмя се той.

— Не се подигравайте с мен! — разсърди се Вулка-Вулкевич. — Та нали Шулц се вслушва във вас!

— Откъде сте чули тези глупости?

— Половината град знае, че на бала сте разговаряли продължително, и то в компанията на княз Блуцки. Така че не ми се правете на невинна овчица, господин Мраз и Царство на Леда!

Слушаше всичко това с неприятното усещане за déjà vu. Нима отново се връщаше към граф Геро-Саски? Разликата е в това, че сега вече замръзва, сега всичко това е истина. Отпи от чая.

— Успокойте се. Ще ви напиша писмо. — Измъкна една визитка. — Макар че ще съм наистина изненадан, ако помогне.

— На приносителя, моля.

— Какво?

— Ами не съм чак толкова наивен, мен там няма да ме пуснат, но имам доста по-представителни познати.

С въздишка свали капачето на писалката.

— Ами добре, нали ще ме мъчат угризения на съвестта, хубаво, ще напиша, че е „по въпрос, който не търпи отлагане“. Но може пък и вие да направите нещо за мен. Не, не, нищо такова: просто ми се иска да науча нещо повече за Абрахам Фишенщайн, и по-точно за миналото му, що за човек е той — имам нужда от повече информация.

Пан Еж замига над своите миражостъкла.

— Значи все пак сте решили да изкарате пари.

— Какво? Не. Тук става дума за друга работа: Фишенщайн дава пари на Братството за борба с Апокалипсиса, и ми трябва…

— Аха, значи сега и с фьодоровците си имате отношения, така ли?

 

 

С фьодоровците се срещна при Тесла. Беше тръгнал към Физическата обсерватория на Имперската академия на науките, като първо мина през Цветиста за лабораторни образци от металите и за бутилка сажаевка. Над тъмния облак, който скриваше сградата на Обсерваторията, във вечерното небе се извисяваха мачти с пресни трупове, под които дори ледени висулки не се бяха образували още; лъчесенките, протягащи се от покойниците, маркираха върху небето върховете на пентаграм. Казаците го пропуснаха, в коридора след складовете се размина с инженер Яго; онзи се направи, че не го вижда. Завари лабораторията абсолютно обезлюдена. Нямаше смисъл да чака по-сгоден случай. Хвърли настрана шубата и шапката си, измъкна иззад останалите прототипи и експериментални инсталации тъмлинната бомба на Тесла, сглобена, за щастие, изцяло. Под светлината на лампата замени криовъглена с чист тунгетит. Провери кабела. Осцилометрите показваха необходимото напрежение. Поднесе към изходния нос на отражателната сфера плочка тунгетит. Пробният изстрел по нея я накара да заблести по-ослепително и от огньовете по куполите на Събора на Христос Спасител. Измъкна тефтера си. Хипотезата си беше записал още докато, поради недостиг на тмеч, в главата му се въртяха пет теории едновременно; сега тя вече не му звучеше толкова убедително. Пресметна: двайсет изстрела в пробата, за да обхване площ, малко по-голяма от глава на топлийка, а пробите са осем: неохладена руда, стомана с високо съдържание на въглерод, нискокачествено зимлязо. Ако побърза, ще му отнеме около четвърт час. Записа си часа и минутите в случай, че ефектът затихне с времето. Започна с необлагороденото зимлязо. Ппппик, шптштшк, просвистяваше Машината с Лъча на смъртта. В момента на изстрела върху миражостъклото се разливаше дъга от всички съществуващи и несъществуващи цветове. Но въздухът, като че ли, разсейваше донякъде лъча, защото зрънцата тунгетит във водката също излъчваха бледо сияние. Постави бутилката със сажаевка на близката маса.

До края все така не беше съвсем сигурен какво да прави с нея. Идеята беше такава: да се напие до несвяст с тунгетитова водка и тогава вместо да оттъмлява, да прави точно обратното: да се натъмли дотолкова, доколкото издържи тялото му. Може пък сутрешното посещение при Победоносцев да е дало на духа му последно предупреждение, така че накрая си призна открито: е как най-лесно да намери баща си на Пътя на мамутите, освен ако сам не тръгне по него? Идеята, която бе подхвърлил на сбогуване на граф Шулц, за да се отърве от него, отдавна се въртеше в главата му, беше твърде очевидна. Това, че хората на Победоносцев не бяха успели да го направят, не означаваше нищо: в началните фази на всяка наука се действа предимно насляпо, на стотици неуспехи се пада по един успех; така се беше случило с парните двигатели и при двигателите с вътрешно горене, с авиацията, с електромагнетизма — по същия начин щеше да се случва и с черната физика. От друга страна, не разполагаше с точна рецепта, за някои неща само се досещаше, така че засега искаше да изследва единствено реакцията на организма. Да речем, половин литър и две хиляди скотоса.

Но може би по-разумно и безопасно щеше да е да започне изпитанията върху някой друг. Интересно как ли се справят с Мраза плъховете на Саша Павлич, които той хранеше с картофите на Бусичкин. Гризачите, които се намираха в подредените покрай стената в дъното клетки, изглеждаха здрави, но нямаше как да знае от коя партида са, онези, които бяха донесени заради експеримента, можеше досега да са измрели до един.

Така или иначе не може да се разчита на изчисляването на маршрута на баща му по Пътищата. Трябва да се хване с преките изследвания, основаващи се на материята, а не на математиката. Идеята да изпрати след Отец Мраз душата на салгин кут не беше най-безумната. Други надежди свързваше със забранената хидрография на Байкал, пан Уряш беше обещал, че до две седмици ще му достави старите карти на Карол Бохданович. Както и отчетите от първите царски експедиции в Зимата, в това число и онази съдбовна експедиция, в която бяха взели участие Филип Герославски и Сергей Ачухов.

Проблемът всъщност беше, че всичко това не го приближаваше твърде към решаването на другия проблем, далеч по-съществен, а именно: как да размрази безопасно баща си, след като го намери. Тук вече нямаше обходни методи, половинчата мерки, недомислените идеи само засилваха опасността. Трябва или напълно да се запознае с всички чернофизични процеси, които позволяват на човек да стъпи на Пътя на мамутите, или да разполага с минимум един такъв абаасовец за изпитания на живо. В същото време намирането на Балонния Безсловесник, Капиткин или Кроули е също толкова сложно, колкото и намирането на баща му. Но и да се напорка със сажаевка за тази цел също няма смисъл: трябва да заабасова някой друг, с когото да провежда всякакви експерименти.

А времето се скъсяваше все повече. Утре княз Блуцки-Осей трябваше да представи своя упълномощен човек; Франчишек Маркович донесе отчет за разходите на експедицията и доведе със себе си доверен следотърсач-инородец; на следващия ден вече трябваше да започнат работа по конкретен план. А такъв план все още не съществуваше. Студената равносметка показваше, че е време да се захвърлят всякакви изчисления и да се изпробват най-отчаяните методи.

Щом зърна водката, Саша веднага измъкна две мензурки.

— Не, не — махна с ръка, — това е научно пособие.

— А, „научно пособие“! Смятате вечерта с наука да се занимавате? В компания не може ли?

— Самотата ти разяжда душата ти, а?

Онзи седна на стола си и увеси нос.

— Ех, Венедикт Филипович, защо да ви замазвам очите — като в затворническа крепост живеем тук.

— А къде е Никола?

— Този ваш Хавров половин ден му изгуби, сега излязоха в двора, при тунгетитора. Чувате ли? Прекъсване в почукването. Защо изобщо го запознахте с фьодоровците, съвсем го омаяха, заряза всичко тук.

Потупа по рамото биолога със сипаничаво лице.

— Ще му мине, досега всичките му подобни увлечения са преминавали, рано или късно. — Запали цигара; преди това почерпи и Саша, той му благодари. — А онова, в крепостта, засега е най-добрият изход, повярвайте ми. Победоносцев беляза картата на доктора.

Павлич надигна глава, очите му заискриха, по бузите му плъзна лъчесянка.

— Именно! Mademoiselle Филипов ни съобщи, че сте разговаряли с губернатора и секретаря на Александър Александрович.

— Така значи, mademoiselle Филипов…

— Именно, именно! — Саша се разгорещи така, че по бузите му изби руменина. — И как беше там, на бала, разкажете!

— Какво, тя не ви ли разказа, как Синът на Мраз се подигра с дъщерята на генерал-губернатора? — Въздъхна през дима. — Бал като бал, панаир на суетата, тела, украсени с цветя и дантели, обвити в благовония, за да изглеждат по-малко като тела и да не миришат на тела. А какво става с нашите плъхове?

Саша запримигва.

— Плъхове. — Извади тетрадка от чекмеджето. — Ами какво, лоша новина, всичките замръзнаха на камък. Заравях ги с клетките в избата до кладенеца, както пожелахте. Досега не са забелязани никакви необичайни ефекти. Можете сам да проверите, опънах дотам по стената кабел от тмечометър.

— Е, мога да се обзаложа, че има и добра новина.

— Да. Не всички екземпляри в контролните двойки замръзнаха след един и същ период от време, въпреки равните дози теслектричество и еднаквите порции тунгетитова храна.

— Хм. Но продължи по-дълго, отколкото при плъховете, които са се хранели с обикновена храна?

— Да, определено. Ето, моля, до сто и двайсет процента.

Прегледа числата.

— Вариацията не надвишава едно денонощие.

— И все пак.

— Така е. — Тръсна пепелта в кюветата и вдигна поглед към отдавна почернелия от дим таван. — Изводи. Въпреки първоначалните предположения на доктор Тесла, всеки материален обект, жив обект, във всеки случай, притежава определен тмечен капацитет. Ако напомпаме в тялото теслектрически ток извън този капацитет, накрая спадът в температурата ще доведе до спиране на жизнените процеси.

— Това до голяма степен ни беше известно.

— По-нататък. Напомпването на тунгетита с теслектричество предизвиква преминаването на енергията на тмечта в кинетична енергия, косвено топлинна. Та нали точно на този принцип работят двигателите на Тесла, благодарение на които сега тук имаме електрически ток и светлина — махна с цигарата, — и всичко, благодарение на енергията, която се извлича от Пътя на Мамутите.

— Следователно организмът, напълнен с тунгетит — започна Саша Павлич с присвити очи и излизащ от устата дим, — при напомпването с теслектричество ще остане над точката на замръзване по-дълго, тъй като в тунгетита протичат процеси, които частично компенсират влиянието на Мраза.

— Точно така. — Замълча, потърквайки длан в жилетката си. Ах, колко добре щяха да му дойдат точно сега поне пет минути под помпата на Котарбински! — И помислете само: организмите, които са изградени изцяло въз основа на черната биология, ще имат безкрайно голям тмечен капацитет: жизнените им процеси ще протичат при преобразуването на теслектрическия ток в движение, топлина, клетъчна химия.

ЛубуМММ! — разтърси се сградата, — лубуМММ! — дълбоко бумтене, което дразнеше слуха, — лубуМММ!

— От друга страна — продължи да размишлява на глас Саша, — всяка ендотермична реакция би предизвикала намаляване на температурата на организма.

— Значи ще замръзнат ли, или не?

— Като че ли ще живеят!

— Замръзнали.

— Може би. Не. Някак другояче.

Саша свали пенснето, потърка носа си. Сега вече гледаше с откровено любопитство и също толкова откровено съчувствие.

— Смятате, че той живее точно така?

— Да, Саша, смятам, че живее. Дълго размишлявах над това. И тъй като вече дори плъховете…

Никола Тесла и Едмунд Геронтиевич Хавров влетяха в лабораторията, покрити със сняг, и от двамата се вдигаше тъмлиста пара, с потропване започнаха да свалят смръзлината от ботушите си. Павлич скочи от мястото си:

— Господа, не цапайте тук! Не цапайте!

Но те дори не се огледаха. Хавров, вече сменил миражостъклото с очила с дебели стъкла, съзря бутилката сажаевка и потривайки радостно ръце, се зае да развърта капачката. Преди да успее да скочи, да възрази, онзи опъна здрава глътка. Въздъхна дълбоко, плешивината му почервеня от удоволствие.

— Уфф, веднага прогонва студа от човек.

— Ама това е сажа, Едмунд Геронтиевич, гледайте какво пиете.

— И какво? Да ви налея ли?

Тесла се появи от ъгъла, понесъл чаши и бутилка „Чивас Регал“. Всичко пропадна.

— Инженер Яго представи доклада си — съобщи сърбинът, докато оставяше предметите на лабораторната маса. — Корабът е наш.

— Какво празнуваме? — рече с въздишка.

Господин Хавров, който в този момент малко приличаше на директор, ухилен до уши и потреперващ конвулсивно, сграбчи и разтърси дясната му ръка.

— Велик триумф срещу Апокалипсиса, господин Йерославски!

— Какво?

Облъхна го спиртният му дъх.

— Не се преструвайте! Доктор Тесла ми разказа как сте го възкресили.

ЛубуМММ!

Саша се опули, очилата едва не паднаха от носа му.

Намръщи се раздразнено.

— Но това беше в Лятото, в Лятото! Какво ти там възкресение…

Никола Тесла пресуши чашата до дъно, изправи се, вдигна ръка — достигайки почти до тавана — и замръзна в поза на гръмовержец, сакото на черния костюм вдигнато нагоре, вратовръзката изкривена настрани, птичият череп наведен над целта, прошарен кичур паднал пред хлътналото око — в очакване на знака — лубуМММ! — момент — след което разби с всички сили чашата в пода.

Тя се пръсна на хиляди малки парченца, които се събраха на пода във вид на правилен ромб: кристален стъклопис, диамантена мандала.

— Чукът на Тмечта! — извика Тесла. — Който притежава това познание, ще изкове с негова помощ на вълните на тмеча чудеса и възкресения, и всякакви арабески на ентропията!

След което започна гуляят.

Тъй като имаха под ръка изобилие от стъкло, те се заеха — включително Хавров и младия Павлич — да се забавляват антиентропийно, като ги трошаха с цел получаване на най-добър художествен ефект с идеята да уловят съответния момент между ударите на Чука, тоест точката, когато вълната, преминаваща в теслектрическото поле на Пътя на Мамутите, слизаше във висока амплитуда в локалния минимум, в противоентропийния екстремум. И се роди симфония от стъклен звън и не съвсем осъзнати викове: кадансът течеше в следния ред: Чукът — звън на строшено стъкло — възгласи на радост или разочарование. Саша толкова се разгорещи, че сграбчи своите мензурки с двете си ръце и ги разби в земята — от което се роди картина на двукрил ангел.

— Трябва колкото се може по-скоро да избягате оттук — прошепна на доктор Тесла.

— Ммм?

— Разговарях с Победоносцев. Човекът почти си е изгубил ума, ще защити своето царство на всяка цена, ако се наложи, открито ще се изправи срещу царя, дори ако за това е нужно да изколи всичките ви казаци. Тук не е безопасно, спасявайте си живота. Мога да организирам бягството ви, само кажете.

— Тоест, не стига, че няма да мога да изпълня договора с императора, ами ще трябва да се поддам на Леда и да предам черната физика в чужди ръце?

— Ако не цените живота си, поне помислете за Кристине!

— Ако само ме слушаше…

— За Бога, това не е шега! Онзи агент в Транссибирския експрес, който ни беше представен за monsieur Верус — това вече беше работа на Победоносцев.

— Ама аз ви го казах! — зарадва се сърбинът, и без да каже нито дума, вдигна чашата си в тост.

— Настроението ви е много променено — рече, без да скрива неодобрението си. — Напоследък често ли се помпате? — Погледна към тъмлаурата му, но поне тук, на това осветление, той не изглеждаше твърде различен от обичайната (тоест, необичайната) аура на Тесла.

— Не ми се налага. Пийте, недейте да хленчите! — и тикна в ръката му чаша с уиски.

— Ако Кристина ви види такъв… Какво ви става?

— Провеждам експеримент!

— Експеримент?

— Не са ли ви казвали, че в Зимата е невъзможно да се напие човек? Дори преди настъпването на Леда — руснаците винаги са имали по-здрави глави, тук винаги е имало нужда от повече алкохол. Но Чукът удря и на двете страни! Пийте!

Саша Павлич си наля сажаевка.

— Ние се занимаваме с наука! — захили се той.

ЛубуМММ!

— Ами сам вижте. — Тесла отиде до черния лист, разположен под лампите. Върху матовата му повърхност бяха изсипали тъмнокафяв пясък и бял булгур. Тесла удари по листа, зрънцата се смесиха. Сърбинът изчака, удари отново — песъчинките и зърната се разделиха на две трети, като се отдалечиха наляво и надясно практически по вертикала.

В листа разпозна тунгетитово огледало.

— Значи сте зарязали и опитите за природата на тъмлината?

— Тъмлина, тъмлина, тъмлина… — Белите длани на Тесла изпълниха сложни жестове, вероятно с цел да предаде комплексността на идеята. — Как да се гради хипотеза върху хипотеза? Та ние за самата светлина не знаем всичко.

След като отпи още една глътка и приседна на високата табуретка недалеч от Лампата на Тъмлината (преди това я остави на мястото й), изобретателят започна доста объркано изложение на собствените си теории за същността на Тъмлината. Първоначално изкара на бял свят своя любим Йохан Волфганг фон Гьоте. Литературният гений беше изложил революционна оптическа теория в своята, наброяваща близо хиляда и петстотин страници, творба Zur Farbenlehre, публикувана през 1810 година; писателят беше посветил на тази теория няколко години, проведени в експерименти с призми, и я считаше за най-важното дело на живота си. Според Нютон и други класици на оптиката, тъмнината е просто липса на светлина; Фон Гьоте смяташе, че светлината и тъмнината приличат на противоположните полюси на магнита и едното влияе на силата на другото, че цветовете не се съдържат в бялата светлина (която може да се „разцепи“ посредством призмите в спектър), а се образуват на пограничните линии между тъмнината и светлината. Жълтият и червеният, когато светлината преминава над тъмнината, а синият и виолетовият — когато тъмнината преминава над светлината. Тъмнината — тоест онова, което сега наричаме тъмлина — въздейства непосредствено върху светлината. По залез-слънце застани на бял фон пред запалена свещ, казва Йохан Волфганг, и огледай собствената си сянка: ще видиш плътен син цвят. Не е задължително светлината да има вълнова същност, за да може човек да вижда цветовете, спектрите и дъгите; те така или иначе се виждат.

… Други конструкции бяха изградени от Тесла въз основа на по-нови теории. Ако вземем онази безумна хипотеза, че светлината през Лятото е същевременно и частица, Lichtquant^[1] на Айнщайн, и вълна, вълна на битието, тоест прилив и отлив на вероятността за съществуването на частици светлина — тогава тъмлината би било аналогична физическа проява на несъществуването, тоест сблъсъците на светлинни частици с „отрицателна вероятност“; потокът тъмлина би бил поток от небитие-светлина. Зае поза и изражение на свети Тома. Това означава ли, че съществуват някакви „молекули на небитието“? Но как може да съществува небитието? Битието е това, което съществува; небитието е онова, което не съществува. Но по същия този начин, отбеляза Никола, може да се зададе въпрос и за случаите на светлинни интерференции; как онова, което не съществува докрай, съществува само частично, просто като вероятност — как нещо такова влияе над видимите, материални проявления на битието? Следователно тъмлината, която измества светлината, не е някакъв нов ефект. Отрицателната вероятност нивелира положителната вероятност.

… Добре, в такъв случай какво представляват лъчесенките? Тесла вече размахваше дългите си ръце като вятърна мелница; призованите на глас лъчесенки се появиха в изобилие върху костюма му, тмечта обсипа с петна набръчканата му кожа. Всички разлагания на светлинния спектър и опити с екрани с плака, говореше той, показват, че това, по принцип, си е все същата обикновена светлина. Очевидно когато преминава през постоянна материя — през онова, което съществува в абсолютния смисъл — тъмлината отново се преобръща в своите вероятности. А материята, през която преминава тъмлината, в нея забелязва ли се някаква промяна? Ако да, това се случва на субмолекулярно ниво или поне на ниво тъмлинна енергия, тъй като Тесла не беше успял да установи нищо конкретно за това. Не беше определил и зависимостите между дължината на вълните на светлината и дължината на вълните на тъмлината — можеше да се окаже, че това изобщо не са вълни.

— Но нали светлината се разпространява и на честоти, невидими за човешкото око. Значи след като са честоти…

— Инфрачервените лъчи — избля сърбинът.

— Примерно. Как стои въпросът при тъмлината?

Никола отново размаха ръце, което първоначално бе прието като поредната мимическа безсмислица, но всъщност този път той искаше да покаже себе си: лъчесенки, отъмление.

— Човекът е топъл — каза той и замълча за миг, заслушан в работата на собствения си организъм; след като се увери, че всичко там работи както трябва, доля в механизма малко гориво C₂H₅OH и продължи: — Топлият човек свети със същата тази топлина, само че ние не я виждаме. А човекът с нарушен баланс на тъмлината, например лютовецът, той какво излъчва? Поиграй си с призмите и ще видиш как светлината, при преминаването си през различна среда, променя своя характер. Може да се окаже, моето момче, че излизащото от вътрешността на материята подобно излъчване, дори в началото да има характера на тъмлина, в повърхностните тъкани се превръща в лъчесянка. Само от тези външни слоеве тъмлината може да бъде освободена непокътната. Ето защо, ако не се лъжа, у жителите на Страната на Лютите се наблюдават тези оптични феномени.

— А Черните сияния? А това, че лъчесенките постоянно се разбъркват, смесват, заприличват на желе? А всичките тези гадания по тях? Четохте ли, докторе, онова, което му донесох от Круп, онези берлински теории? Защото съм сигурен, че тук има някаква връзка със състоянието на ума на човек, подложен на въздействие на тъмлина.

— Ами! А може самата хипотеза на Борн и Ди Велоче относно вълните на дьо Бройл като скокове на вероятността за съществуване да е абсолютно невярна! Както в Зимата, така и в Лятото!

— За каква „отрицателна вероятност“ говорите? Математиката ясно определя вероятността: от единица, тоест събития или извършени, или възможни да се случат, до нула, тоест до събития, за които няма никакъв шанс да се случат. И как е възможно този шанс да бъде по-малък от нула? Значи какво? Определено нещо не само че изобщо не може да се случи, но и в допълнение… Какво още? Възможно ли е да има „не може“ и „още по не може“? Нима не-съществуването може някак да се степенува? Боже мой, Никола!

— Пий, пий!

ЛубуМММ!

Пан Хавров свали сакото и жилетката, разхлаби вратовръзката, запретна ръкави; с пийването се захваща като за тежък физически труд, като за работа в каменоломна. Саша също захвърли лабораторната престилка. Очевидно в лабораторията беше скрит немалко алкохол, защото като от никъде се появиха две тумбести шишета сибирски ханшин. Гледаше всичко това с нескрито изумление. Може би все още беше твърде трезвен, може би Чукът на Тмечта го беше удрял съвсем за кратко по главата — но погледнато отвън, всичко това твърде приличаше на масова психоза; скритият в тях зъл дух излезе наяве и сега той управляваше телата и мислите им. Тряс-прас, ще се напоркат до смърт. И що за странен транс! Във Варшава беше пил по съвсем различен начин: чашка по чашка, с по петнайсет минути между тях, приятелите се редуват да вдигат тостове, с мезенца, с разговори; и се напиваш някак незабелязано. А тук: пият заради самото пиене. Та призивът на Хавров беше просто претекст, за сигнал можеше да се използва каквото и да е. Донякъде можеше да разбере Павлич, с неговото състояние на духа — затворен тук като в затвор, наплашен, отчужден, оставен сам-самичък в дългите вечери и нощи — за него всеки начин да забрави е добре дошъл. Но доктор Тесла? Прехвърлил крак връз крак, изгърбен като птица на табуретката, той се налива с шотландско уиски и хвърля добродушни погледи към заместник-директора и биолога, които правят глупашки физиономии на мишките и плъховете.

В работилницата влезе старият Степан, подхлъзна се на килима от стъклени парчета и вирна краката. Разсмя се заедно с останалите. Пазачът тромаво се изправи на крака, ругаейки с писклив глас. Както се смееха, тъй се втурнаха да му помагат, да изтупват парчетата, да го отведат до масата и да му бутнат в ръката чаша. Едмунд Геронтиевич, който вече добре се беше подквасил, измъкна иззад шкафа метла и, изключително развеселен от това, започна да мете блестящите стъкълца; същевременно започна да си припява, като разтягаше мелодията така, че да съгласува тактовете й с ударите на Чука на тъмлината. Редувайки стъпка със замах, той почисти целия под за шест удара.

Междувременно Саша, порозовял от сърдечност дотолкова, че любовта към ближния бликаше от всичките белези и пъпки по лицето му, след като разля остатъка от сажаевката по колбите и им ги тикна в ръцете, развълнувано се изповядваше на ухото на Тесла, като го подръпваше за пешовете на сакото и се удряше в гърдите със слабичкия си юмрук. Не можеше да чуе какво там му разказваше.

Хавров се приближи с валсова стъпка, стиснал метлата в обятията си; беше изпразнил колбата на един дъх и сега облизваше тунгетита от устните си.

— И какво, Венедикт Филипович, какво хубаво ви донесоха гробищните развлечения?

— Какво, Арски не ви ли разказа?

— Разказа, разказа. — Едмунд Ееронтиевич облегна брадичка на дръжката на метлата и му намигна. — Ще претърсите Пътя за Отец Мраз, а? — С върха на езика си отлюспи последната черна пластинка. — Натъпкал се с тунгетит, а, и под земята се смръзнал, да?

Шотландското уиски опари гърлото му, закашля се.

— Наял се, напил се, натъмлил се.

— И какво? Сега — Хавров размаха ръце в някакво пародийно подобие на кроул, без да повдига брадичката си от метлата, — сега си плува под земята, гъл-гъл.

— Точно там е проблемът, уважаеми господине, защото жив човек, естествено, не може да ходи по Пътищата на мамутите.

— О! Не може ли?

— А как? Та нали човекът не ти е дъждовен червей.

— Ясно.

— Но ето това веднага ще ви утеши. — Ритна метлата, Хавров полетя напред, подхвана го за рамото. — Как пътешества по Пътищата на мамутите, щом не е жив? Ето как: умира и възкръсва.

Развеселеният фьодоровец се плесна по бедрата.

— Умира и възкръсва!

— Чуваш ли? — ЛубуМММ!!! — Ето какво се носи по Пътищата. — Постави чашата в средата на засипаното с пясък и булгур черно стъкло. — Разделя смесеното, сглобява счупеното, освежава изгнилото, слепва разкъсаното, съживява мъртвото. — Наведе се отново към Хавров, който вече слушаше с отворена уста; хвана го за бузите, плесна го по изпъкналото челце. — Но на Пътищата той не замръзва в плътна маса, дишаща в своята замръзналост. Не, не! Той плава, като хелий — стича се — напира, като ледена маса, — влакънце, костилка, топчица кръв, нишчица кожа — а когато вълната се отдръпне, се събира отново в едно цяло, като Пегнаров голем. — Разсмя се. — Под земята, над земята. Моят баща! — Вече се смееше още по-гръмогласно. На вълната от тмеч, при температура под абсолютната нула — жив ли е или не… Съществува още повече! И е сто пъти по-силен! Съществува, въпреки всичко!

— И онзи мартинист — подсказа с пиянски глас възбуденият Хавров, — онзи…

— Копиткин.

— Точно така, Копиткин!

— Спомняте ли си го? Що за човек беше?

— Иван Тихонович Копиткин, непоносим простак, грубиян и дивак.

— Но какво го отличаваше от останалите доброволци? Арски нали ви разказа, разкопаха всичките гробове, само Копиткин се беше разложил в смръзлината.

— Ох, не ги познавах чак толкова добре. Какво го отличаваше? — още по-голям простак и недодялан грубиян.

Пусна Хавров.

— По-скоро от плъховете бих научил повече — промърмори на себе си.

Онзи се изправи, вдигна показалеца си.

— Плъховете са умни животни!

— И какво толкова ще ви разкажат плъховете? — попита Тесла, докато подравняваше със страстна педантичност маншетите и ръкавиците си.

— Защо едни замръзват по-рано от други — побърза да обясни Саша и поради липсата на стол се тръсна на масата до Машината на Лъча на Смъртта.

Метна чашата си в стената. Тя отскочи като гумена и цяла-целеничка се върна в дланта му.

— Бог е създал хората неравни! — възкликна. — Едни пропиват цели състояния, други държат ютии на гърдите си, залепени като за магнит! Господин докторът ще измери структурната константа на душата! Кой ще задържи повече тмеч в себе си, кой съществува по-дълго от останалите!

— Плъх-Херкулес! — прошепна Саша. — Мишката на единоистината!

— Кхъм, кхъм — не спираше да се прокашля Тесла, накрая изпи водката и си върна дар слово. — Говорите така, mon ami, сякаш за това няма никаква физическа, химическа, биологическа рецепта, защото, освен всичко останало, трябва да замръзне и душата?

— Характерът.

Гаспадин Хавров се намръщи, сякаш умът му работеше усилено, и в резултат на това мозъкът му беше натежал толкова много и се беше наклонил настрани така, че на зам.-директора отново му се наложи да се облегне на метлата, прегънат като бръснач.

— Значи вие искате да вкарате човешкия характер, описан чрез цифри, във физическите уравнения? — успя да произнесе най-после той.

— И какво странно има в това?

— Ами как! Физиката, математиката, естествените науки, които се занимават с измерими величини — та те не се занимават с човека. Най-много с тялото му, но не и със самия човек! Не, не, не! За човека имате литература, поезия, психология, философия и религия; за човека съществуват думи, а не числа!

— И що за нова догматика е това? А и от чии уста излиза — на последовател на Фьодоров!

— Догматика? А вие сте един — и той започна да плюе думите иззад метлата си, — детерминист, ламетрист, часовникар на души!

— Au contraire.^[2] Наистина ли всичко на света, с изключение на човека, може да се опише с помощта на проста нютоново-часовникарска механика? Ако уважаемият господин директор е чел нещо за разработките на Планк, Айнщайн и Грос, тогава би трябвало да знае, че не. На всичкото отгоре това не изключва море… моке… мокле… молекулярната физика от сферата на числата, както не я изключва и от сферата на поезията и литературата. Тогава защо да не може и човешкият ум да се третира по същия начин? А? Ще видите, че някой ден ще се появи и математика на душата, редом с електричеството на мозъка и някои взаимодействия, на този етап все още неизмерими за нас, които ще описват характера на човека в систематика, достойна за Менделеев. — Пое си дъх. — А може и да не видите. Ако доживеем. — Наля си уиски. — Или ако бъдем възкресени.

Доктор Тесла ръкопляскаше едва чуто, като шумолене на хартия.

— Well said, Benedictus!^[3]

— Понякога — призна му над тунгетитовото огледало, — понякога ми се струва, че мога да изкажа онова, което е невъзможно за изказване. — Поклати глава с печална сериозност. — И тогава говоря абсолютни глупости. И то какви глупости! Шедьоври на безумието. Образци на кретенизма! Сензационни абсурди, гениални тъпотии!

ЛубуМММ!

Три бутилки по-късно Степан прекъсна някакви кабели, докато пълзеше под омотаните с тях стелажи, и така го тресна ток и теслектричество, че когато го измъкваха изпод железариите, от обледения му нос хвърчаха бяло-черни искри. Едва успяха да измъкнат възрастния охранител, когато там се навря полуголият директор Хавров в преследване на някаква мишка, на която не беше успял да изповяда директорския си живот; омазан в сълзи и сополи, той я зовеше с басов глас — а тя, уплашена, бягаше. Гризачите се разбягаха из цялата лаборатория, под масите, на столовете, в апаратурата. В началото Саша се втурна да ги гони, но след това се покатери на един стоманен шкаф и оттам започна да мята из цялата стая гайки и намотани кабели, щом зърнеше някое от зверчетата да си подава носа или опашката; Павлич ту улучваше, ту не, в зависимост от ударите на Чука. Най-спокойно се напи доктор Тесла, който просто заспа, забил нос в тунгетитовото огледало, а по лицето му се налепиха тъмни и светли частички, някои на дясната буза, други на лявата, което можеше и да означава нещо, а може би не. Тмечистият дъх излизаше от полуотворената му уста и замъгляваше огледалото.

След като издърпа Степан, измъкна сноп кабели и настанявайки се по-удобно на пода, с миражостъклена колба, нахлупена върху главата, и с тъмлометричната пръчка на шията, се зае с нова бутилка ханшин, замезвайки си ту с електрически, ту с теслектрически ток от голите проводници. Чукът биеше яко по слепоочията. Затваряше едно след друго очите си, улавяйки образите, изникващи с всяка нова глътка: черни, бели, черни, бели. Водката с добавка тмеч бе по-вкусна; от тока зъбите се покриваха с лимонена захар. Луп, отви се гайка и удари право в петата. Събра длани. Пръстите му обраснаха с въгленочерни храсти, достигнаха до бледорозовите нокти. Стискаше и разпускаше юмруци, бодливи енергии дращеха по жилите и нервите нагоре по ръцете, към сърцето и главата. Луп. Улови във въздуха отразена мутра и я метна по Павлич. Биологът падна от шкафа, размазвайки мишка и плъх. Изтърколи се по засипания с боклуци под, размахвайки ръце. Скри бутилката зад гърба си. — Последната! — простена Саша. Поднесе ръце към очите си, под кожата изби бледорозова мозайка, папиларна шахматна дъска. Присви лявото око. Саша го хвана за ръката.

— Ссстуден! — просъска той.

— Пусни ме!

Биологът махна с ръка, от ръкава на ризата му излетя мишо трупче.

— Също е замръзнала, горкичката.

— Това вече е добре.

— Кое?

— С това око — тикна пръст в клепача си, — виждам само сенките, а ето с това — само светлината.

— А мммен, мммен какъв ме вижжждате?

— Бля-бля-бля и бля-бля — спореше наблизо Степан с чорапа си, който беше нахлузил на ръката; чорапът му отговаряше с патешко крякане.

— Петдесет на петдесет — промърмори, отпи здрава глътка от бутилката, замези с кабел. Челюстта му изтръпна.

Саша само примигваше, отслепен.

— За мммамутите, мммамутите искате ли…

— Кккде отива тттой? Кккде? Кккдети?

— Замръзни! — От възбуда Саша захапа мишата опашка. — Не позввволявввам! Зззабранявввам!

— Колко птодини! И направо от ззземята! Изззпълзззяват!

— Не-не-не!

— Бля-бля-бля.

Ама защо всички говорят така несвързано? — помисли си и дръпна по-здрава глътка, за да прочисти гласните си струни.

— Независимо дали живеят — произнесе, като артикулираше ясно думите, — или не живеят, или каквото там правят абаасите — те трябва да се натъпчат с тунгетит, нали? — Прегърна Саша през врата. — Но после ще го изсерат, изхвърлят, той ще излезе с потта, с дъха им… Балонният се размрази. Нали?

Без да разбира нищо, Саша клатеше сериозно глава, мишата опашка се клатеше като махало под брадичката му.

— Излиза… излиза… излиза… — почеса се с кабела по темето. — Какво исках да кажа… Саша, Саша!

Онзи изплю умрялата мишка.

— Да се натъпчеш с тунгетит. Да замръзнеш. — Той се изправи с усилие на крака, хвана тмечометричния кабел, подръпна го. Миражостъклената колба и парченцата се подредиха в геометрически правилен витраж. — Ставай! Ставай, ти казвам!

Стана. Саша падна. Вдигна Саша. След една крачка сам падна. После Саша му помогна да се изправи и сам се свлече на четири крака. Омота кабела около врата му и го издърпа във вертикално положение. Онзи се вкопчи в кабела, на половин аршин над светлите му коси, и така успя да се задържи на крака. Междувременно коленичи на пода, за бутилката. Само че нея вече я беше сграбчил директорът Хавров, наливаше водка в устата на уловен гризач, заплашвайки го със смърт от удавяне. Под коленете му проблясваха снопове електрически искри. Задушаваща хватка изкара пред очите му черни, квадратни звезди — Саша Павлич беше дръпнал кабела. Дясната си ръка беше пъхнал под омотания около шията му проводник, с лявата теглеше тмечомера. Така излезе в коридора. ЛубуМММ!

Блуждаеше по пустите нощни кътчета на Обсерваторията, почукваше по стените и сандъците с някакво оборудване. Саша го водеше, дърпайки го за кабела-водач, ту тук, ту там. Спъна се в краката на казака, който спеше на столче до прага. Саша се обърна. Започна да брои вратите на висок глас, но бързо го поправи, понеже биологът непрекъснато объркваше тройката и четворката, шестицата и седмицата. И изведнъж се спря пред желязна врата с прозорче, покрито с решетка.

— Ето! — изпръхтя той и дръпна кабела към вратата толкова силно, че брадичката му се залепи за нитовете и ръждивите петна.

— Ето, дръж! Избери си когото искаш от тях и замръзвай!

— Кой?

— Императорът нареди! Каторжници, доброволци! Ха! — Саша хлъцна и се повдигна по-високо, на пръсти.

Погледна ги с окото на тъмнината, погледна ги с окото на светлината. Събрани на групичка, измършавели и обезсилени, притиснати към земята, дори сега те инстинктивно превиват гръб и гледат изпод вежди; а на когото спре черно-белия си поглед, той навежда очи и се усмихва угоднически, по кучешки, беззъбо.

— Боклуци са това, а не абааси — изсумтя.

— А?

— Да пукнат всичките.

— Тогава кого…

ЛубуМММ!

— Исмаил! — изрева и се измъкна от кабела, за да падне на колене и да оповръща краката на висящия на половин аршин над пода Саша Павлич. Въглесветната изтичаше заедно със стомашните сокове. Исмаил — простена, избърсвайки устата си.

Заспа там, в работилницата на Тесла в Обсерваторията, под корпуса на малката теслектрическа машина, увит в нечия шуба, стиснал под мишница тмечомерната пръчка (ще останат синини). Чукът на Тъмлината, Чукът на Тмеча биеше по сънищата, разбиваше ги един след друг. Но ето какво беше странното: че поне запомни нещо от тези сънища, че успяха да се промъкнат откъм тази страна на реалността — което се случваше рядко дори тук, в Страната на Лютите. Но Чукът ги заби дълбоко в душата му. ЛубуМММ! Каторжниците, затворени в складовото помещение, превърнато наскоро в затвор, започнаха да се хапят и да се ядат един друг, оттам се носеха животински, отвратителни звуци. Отместих увисналия пред вратата Павлич, но не беше достатъчно да дръпна резето — трябваше и ключ за ключалката. Изтичах в караулното, при казака. Той не можеше да разбере какво му говоря: вместо думи от устата ми изригваше поток от криовъглени. Войникът дръпна затвора, стреля веднъж, втори път: в главата, в гърдите. От дупките изригна огнено сияние. Запуших ги с длани, върнах се под камерата. Саша висеше вече на три аршина над пода и продължаваше да се изтегля нагоре. Погледнах през решетката. В средата беше останал само един каторжник, който разкъсваше със зъби на парчета съкафезниците си. В началото не разпознах жабешко-паяковидния силует, приседнал край разкъсаните крайници, черепи и тела. Тогава свалих ръка от челото си. Циклопски лъч освети камерата. Каторжникът подскочи, размърда седемте си крайника и се обърна към вратата, все така притиснат плътно към пода. На Пегнаровото, слепено тяло, сглобено от частите на поне дузина тела, на шията му, все още не съвсем добре замръзнала към нея, се поклащаше главата на Сергей Андреевич Ачухов.

— Няма човек! — хриптеше той, а над главата кръжеше корона от теслектрически мълнии. — Няма История, няма човек! Отчаяние, отчаяние, отчаяние! Дори самоубийци! Напийте се! Няма човек! — Но тук друга част от голема се разбунтува: лапа, замръзнала за лявата лопатка, се протегна към шията и откъсна оттам главата на Ачухов, намери в купчината друга глава и я сложи на освободилото се място. Тази глава беше цялата в кръв и пробита на слепоочието, но аз веднага разпознах кръглото лице на Herr Блутфелд… — … лоша, Зимата е лоша, зла, Зимата е зла, лоша, лоша, зла Зима… — ломотеше немецът. — Историята е лоша, Историята е лоша, неправилна… — Залепена накриво, главата на Блютфелд също бързо падна и се търколи в тъмнината. Съюзът от предни крайници отново настани на трона на шията главата на Ачухов. — Няма История, няма човек! — нададе вой той и бясно замига с клепачи. — Мамути, мамути! Пропадам. — След което наистина пропадна, когато труповете, камъните и земята се разтвориха пред всичките му ръце-крака, които ставаха все повече и повече (коалицията от крайници се увеличаваше с нови и нови части, изкопавани от бойното поле). Притиснах се към вратата в опит да погледна към отварящия се директно в затвора Път на Мамута. Смръзлината се трошеше под акомпанимента на трясък и грохот, които можеха да се мерят с оръдейни залпове. Запуших уши, но в този миг удари Чукът. ЛубуМММ! Чукът… Чукът, трябва да го спра, докато не стане твърде късно! Прототип, не прототип, не бива да му се позволява да поражда подобни вълни на Пътищата! Изтичах на двора на Обсерваторията. Зимлязната машина, наподобяваща кладенчово геранило, удряше в земята с тунгетитов лост, изработен във формата на бюста на Николай II Александрович. Събрани в кръг, пред нея бяха коленичили Люти. Никола Тесла беше яхнал най-големия смръзляк, размахваше дългите си ръце и хвърляше черни мълнии — удряше точно в онзи кратер, който царят-чук беше пробил в Пътя на мамутите. Оттам изригваше тъмлина, в която от време на време се промъкваше изкривена лъчесянка, показваща човешка фигура с вдигнати умолително ръце и профил на страдалец. Хвърлих се в тази тъмнина, воден от светлината, която бликаше от сърцето и главата ми, но след няколко стъпки почувствах мраза, който застиваше наоколо в желирани вълни, промъкваше се в тялото и го свързваше с времето на Лютите. Крачка, още една — а минаваха десетки минути, часове. Лютите се въртяха на своите паяковидни сталагмити, накланяха към мен блестящотъмни медузи от лед, протягаха ледени висулки, отрупани с тмеч. Императорът се хилеше налудничаво от Чука, проблясваше като комета, спускаща се по дъга и гаснеща по пътя към звездите. Нещо летеше в този тъмлинен прибой; не звезди, а сивичките сачми на замръзналите в полет гръмотевици, хвърляни от доктор Тесла. Бавно, бавно, ужасно бавно вдигнах нагоре очи заедно със светлинните копия, които се изстрелваха от тях. Това е Саша Павлич — Саша се беше издигнал на своя кабел вече над трупните мачти; сега висеше на черното небе, полюшваше се леко под Луната в първа четвърт, а от левия му ръкав се сипеха плъхове и мишки. Плъхове и мишки, помислих си аз, нека баща ми се подкрепи поне с тях: топла кръв, топло месо, жива плът. ЛубуМММ! Мамути, мамути вървят след мен, лубуМММ, земята се тресе, когато те маршируват по нея.

Но преди да успея да се спусна в Царството на Тъмнината, се появи господин Шчекелников, разби Чука на парчета, напълни кратера с тъмлина, заплю лютите и ме отведе на Цветистая. Където спах вече без сънища, само за да се събудя на сутринта с чудовищен — мамутов — махмурлук.