Яцек Дукай
Лед (26)

За сънищата на Бенедикт Герославски

Ще излезе от релсите. Изтегли опашката на скорпиона. Ще излезе от релсите, ще се преобърне — и леш. Колко ли често пътуват влакове по Транссибирската магистрала? Пътническият тръгва от Петербург няколко пъти седмично — а товарните? местните? а военните транспорти? Лява нишка? Дясна нишка? Опря гръб о ствола на елата, повдигна опъната ръката си, обви с пръст змийската опашка — със средния, единствен оцелял в дясната ръка. Над релсите блещукат синкави отблясъци. Ще дерайлира; дори ако тунгетитният куршум, след като удари в зимлязото, не предизвика допълнителни увреждания, все пак експлозията от лед е неизбежна, като тази в Екатеринбург, и линията ще се покрие с твърда смръзлина. Самите релси ледът няма да деформира — нали затова ги слагат тук от охладено зимлязо, неуязвими са за студ, — но ще изникне препятствие, пред което влакът ще трябва да спре или поне да намали. Тогава ще се качи. Тогава машинистът ще забележи европееца край линията, ще натисне спирачката, ще го приберат вътре. Освен ако влакът не излезе от релсите. Глупости, нима зимлязните паровози не са били проектирани тъкмо с тази цел — да разбиват този род препятствия по пътя си като същински железопътни ледоразбивачи? Най-вероятно ще префучи с пълна пара, дори няма да усети препятствието. Най-многото кристалните чаши в Лукса да иззвънтят по-шумно. Но ако все пак излезе от релсите? Докосна с език кървящата дупка във венеца. Товарен или пътнически, локален или Експрес — ще има леш. Ще кажат, че това е работа на лютите, че на въпросното място е примръзнал някой лют. Тъй или иначе — ще го вземат оттук. А ако не — какво го чака? Да умре сред тази пустош? Дори не знае колко път има до следващата гара. Отминаха Юрге, но след това — какво показваше Путевадителят? Не помнеше. Двайсет, трийсет версти между поредните спирки в тайгата, коляното го срязва дяволски при всяка крачка, нещо изпука в сухожилието, в костите, в мускулите, перспективата е дълго влачене в жестоки мъки. Ако междувременно някоя мечка не реши да изяде човека още първата нощ. Дръпна спусъка. Клакк, щипците на скорпиона изтракаха приглушено.

Да се е повредил? Прегъна Гроссмайстера на две, погледна в цветните чашки на патронните гнезда. Празна — беше стрелял от празна камера. Превъртя ли барабана назад след изстрела в Екатеринбург? Или сам да се е превъртял? Сипейки проклятия, шумно, жаловито, прибра револвера и го скри зад пояса, под жилетката. Изтри с ръкав носа (вече не течеше кръв). Огледа се на запад — четвъртинката слънчев диск се скриваше зад гората. Все още можеше да гледа Слънцето право в зеницата — доколкото на човек му е дадено да гледа нещо направо и без да трепне. Левият клепач бавно отичаше, надипляйки се под веждата в монголска гънка, от която също струеше кръв, заливайки окото; налагаше се непрекъснато да мига. От високия клон се обади сова, хууу-ху. Потръпна. Дълги сенки от дърветата се проточиха покрай линията като стрелки на пътепоказатели: изток, изток, изток. Тръсна глава. Изобщо не беше в състояние да си припомни последната страница в Путеводителя. Но дори и да си спомнеше — като не знае актуалното положение по линията на Транссиба, никакви разписания и карти не биха му послужили за нищо. Извади медна монета от три копейки. Ако двуглав орел — назад, към Москва; ако тура — восток. Подхвърли. Тура.

Десетина крачки и трябваше да спре, за да поеме дъх. Отчупи прегризана от някакво животно млада брезичка, необходимата тояжка за подпиране. Изкатери се на релсите, поне пътят да е равен. Бързо нагоди ритъма на крачките към такта на железопътните траверси, тоягата удряше в дърво на всяка втора стъпка и вървеше така: шляп, шляп, тук, шляп, шляп, тук. Пръстите отказваха да се завият около тоягата, боляха, затова ги стисна с палеца на другата ръка, заболя го още повече, о, но сега дойде и облекчението: щом болката е голяма, подир нея следва по-малка. Дръпна единия пръст, после втория, с обелена поради пръстена кожа. Повечето вероятно бяха само изкълчени, намести показалеца, намести десния палец. По дебелия клон на бряста подскочи златорижа катерица, надвеси се към релсите, прикривайки главичка. Прииска му се да подсвирне, но само изплю кръв. Клатеше се трети зъб. Шляп, шляп, тук. А дали да не запали огън? Тогава влакът няма ли да спре? Грамаден огън, право върху релсите. Опипа джобовете за кибрит. Няма, няма. Запроклина тихо (вече само с меланхолия в гласа). В коляното върти, присвива в кръста. Шляпа-шляп.

Изхвърли го, хвана го и го изхвърли като чувал с овес! Значи госпожица Муклановичувна беше права! Искал е да го убие! Агент ледняшки! Филимон Романович Зейцов, йоб йево мать! Простете ми…! О, през носа ще му излезе това опрощение, ще събира крестянско милосърдие по паважа заедно с червата си.

Тутакси обаче разумът започна да плоди съмнения. Той наистина ли искаше да го убие? Наистина ли по заповед на леденистите? Не, нещата стоят по съвсем различен начин. Най-вероятно и самият Зейцов не е знаел какво ще направи, преди да го направи. Та в него няма нито една твърда кост, това е човек, докрай разплут, вместо гръбначен стълб му е останала само струната на хленча и стъклото с алкохол. Какво всъщност имаше предвид, когато му зададе въпроса за Историята? Веднъж идва с молба да склони баща си за Божието Царство на Земята; втория път — ах, не, точно обратното, сега виждал нещата по различен начин. Нито социалист, нито анархист, нито толстоист, сам себе си покръства и откръства между закуската и вечерята, тоест между едно шише и друго. Дали, ако му беше отговорил по-различно на въпроса, щеше да изостави убийственото намерение? Дремейки, дочул разговора му с Конешин и Поченгло и Бог знае каква муха му влязла в главата… Че ако позволи на сина да склони Баща си Мраз към една или друга стратегия с лютите, с Историята ще се случи нещо… какво?… Да се даде на човека власт над човешката История — това ли го е ужасило?

И какво толкова страшно има тук?

Напил се е, ясно, натряскал се е и е заспал там, мъртвопиян, докато не го е завладял нов кошмар и се е поддал Филимон Романович на този кошмар, така както цял живот се е поддавал на всякакви сънни откровения и монументални идеи; на такива хора не трябва да се дават червони денги, достатъчно е да им се прошепне на ухото някоя голяма дума — и ще убият, молейки от дъното на душата си жертвата да им прости.

Шляп, шляп, тук. Тук, тук, не може по-нататък, време ти е да отдъхнеш. Ето, на тази полянка… Накуцвайки, слезе от линията и приседна на прогнилия дънер на повален кедър — лимба, двайсетметров гигант, който, рухвайки, е издълбал тук, в дивата гора, дълбока кухина, сега замрежена от паяжините на влажни сенки и задръстена от рояци насекоми. Колко ли измина? — половин верста? може цяла? Слънцето вече не се вижда над короните на дърветата, пада нощ. Измъкна кърпичка; издуха засъхналата кръв в носа, после овърза стегнато трите отекли пръста на лявата лъка. Цяло чудо е, че по-едрите кости оцеляха, че не се изметна вратът и клон не проби дробовете му. Дребни мушици, толкова дребни, та почти невидими във вечерния полумрак, се пъхаха в ушите, в очите, зад яката, в устата. Изплю се, пръхтейки шумно. Слюнката вече бе чиста, без червена слуз.

Претърси джобовете си. Химически молив, цигари, портфейлът, дребни боклуци, смачкана трирубльовка, а това какво е? — писъмцето на госпожица Филипов. Още и гребен, клечка за зъби. Червеният калъф с интерферографа. Извади цилиндъра. Цял, дори стъклата не са се пукнали. Веднага се сети за огъня. Да извади лупите от обковките, да разпали гнилоч, да хвърли съчки в кладата… Но всичко това чак когато се развидели, когато се върне Слънцето. Трябва да събере много съчки, не се знае кога ще се зададе влак, огънят трябва да гори часове наред. А ако духне вятър и понесе искрите… Дали е валяло скоро тук? Тръсна глава, отвори очи, пое дълбоко въздух. От живото горско руно прииждаше сочно благоухание от най-различни миризми. Но заедно с топлите благоухания в ноздрите му проникваха и проклетите мушички, плюеше, подсмърчаше и храчеше ежеминутно. Докато не прозвуча отговор — силно конско пръхтене.

Изскочи иззад белите брези, завивайки от железопътния насип към кухината; ето как се появи във вечерната дрезгавина — в началото бледа сянка, неясна в сивия полуздрач, после чело, врат, тояга, ездач. Едър дорест кон, космат, с човек на гърба. Спряха и стоят, гледаше човекът, гледаше животното, примигвайки с огромно, облещено око. Надигна се върху поваления ствол и стисна по-здраво тоягата. В това време ездачът се наведе, отпусна надолу своя прът. От коженото му облекло висяха дузина шнурове с нанизани на тях фигурки и камъчета, които подрънкваха при всяко движение на туземеца. Тесните очи гледаха със спокойно любопитство. Пухкавите бузи бяха пресечени от ивиците на черни белези. Нещо висеше и от края на тоягата му, която завършваше с напречна пръчка — мумията на птица.

Конят изцвили и загреба пръст с копитото. Тогава пъхна пръсти в устата си и нададе ужасяващ гърлен звук, издувайки бузи и забелвайки очи, така че ехото се понесе по тайгата и за миг животните в околността се стаиха.

Дивакът тихо каза нещо и скочи от коня. Подпирайки се на своята тояга, тръгна към кедъра. Сега се видя, че е сакат: видимо накуцваше, левият му крак беше по-къс, трябваше да се подпира. На главата си носеше островърха кожена шапка, широката му бурка бе украсена с червени, зелени и жълти апликации, нашити без никаква идея, кръпка върху кръпка. От шията му висяха друга серия преплетени шнурове, колекция от нанизани на ремъци дървени, каменни и железни примитивни фигурки, удивително напомнящи кукличките, които си правят бедните деца от парцали и клечки. Като се приближи, туземецът заби тоягата си в земята (птицата висеше с лоба надолу към земята) и се плесна три пъти по корема.

От него се носеше миризма на тлъсти животни, дългите му черни коси падаха по раменете и гърба, слепени като бобови шушулки, овързани с цветни лентички. Скосените очи като че гледаха приятелски — друг израз гънките на опънатата около орбитите кожа не допускаха.

Изгърбен, по птичему наведен напред, туземецът дълго се вглеждаше, примлясквайки и ломотейки нещо под носа си. После замахна с лявата ръка — инстинктивно се наведе, оказа се нелепо, защото дивакът не целеше удар: лява ръка, дясна ръка, пак лява, с бързи махове той сякаш смъкваше невидими завеси от въздуха наоколо. Дали не гонеше мушичките? Спря да се клати, застана прав върху дънера, докато онзи, тананикайки нещо на себе си, изпълняваше серия решителни движения — около главата му, покрай раменете, пред гърдите, докосвайки леко с мръсни пръсти още по-мръсното сако и риза, крачолите на панталона и отново от лицето надолу. Вече съвсем притъмня, високо над полянката, в окръжността, образувана от дървесните корони, изгряха сребърни звезди, гъсти мрежи от зодиакални съзвездия. Премести поглед към собствената си ръка с аристократичен пръстен, стискаща брезовия прът — и едва сега разбра какво правеше този дивак. Защо беше спрял, защо се бе загледал, защо слезе от коня си. Машината на доктор Тесла, помпата на Котарбински… Видя го пан Поченгло, видял го е и този азиатец: чистия, мощен поток потъмлина, смесица от светлина и тъмлина, печатът на лютовците. Под протегнатата ръка се стелеше отзвездна сянка — с бяло сияние, с острия негатив на нощта. Стоеше изправен, без да помръдва, съжаляваше само за липсата на огледало. Ако можеше сега да се огледа, да види отвън тази тъмлаура сред здрача! Дали това е светлина? Дали човекът свети? Вглеждаше се в земята, в кората на прогнилия ствол, в близките храсти. Наистина ли са по-светли? Гледаше материята на сакото си, кожата на дланта, обувките. Какво всъщност вижда този дивак? Кого вижда? Слънцето залезе, край на деня, тъкмо време за поредната лъжа относно Бенедикт Герославски. Моля, ето; сряда, двайсет и трети юли, на сцената излиза Йе-Ро-Ша-Ски, сибирски демон. Завладя го безумен смях. В отговор хромият също се закиска и го потупа приятелски по рамото.

Явно приключил ритуала по очистване от тъмлината, той се зае да организира лагер. Отведе коня зад падналия ствол. Бързо събра съчки, още по-бързо се справи със спретването на огнище: няколко ритника в меката земя, няколко камъка, листа, отви загърнати в одеяло железни пръти и котле, измъкна кибрит изпод връзката пискюли, изплю се пак и сипа нещо в огнището, и ето: светъл, хипнотичен огън лумна по сухите стъбла, пука и цвърчи. Усмихнат, сакатият примлясна от задоволство. От кожен мех наля вода в котлето. Свали от гърба на коня дисагите, изрови от конопен чувал метална кутия: тръсна от нея в котлето гранули пресован китайски чай, метна една в огъня. Да пийне! Преглътна слюнката. Дивакът едва загряваше. От друга ламаринена кутия той изомагьоса цял аптечен склад: такива билки, онакива билки, листа и цветенца, и семенца за посев, и сушени плодове, и дузина букетчета мумифицирани растителни останки и Бог знае още какво; ровеше във всичко това и подбираше с повдигане към очите, помирисване и дори близване. Аха, заключи, техният медик, тоест знахарят. Вижда пред себе си страдалец, иска да го полекува, добра душа, Бог да го възнагради. Запари чай, наля в цинково канче. Поднесе го с усмивка. В отговор — зъби, оголени в усмивка.

Сссс, горещо! Остави канчето върху дънера. Туземецът го подканваше с енергичен жест: пий, пий. Махна с ръка. Сложи бастуна от бреза напряко върху бедрата си и с полите на сакото уви канчето; така успя да го вдигне към устата. В тъмната напитка плуваха мъртви мушички. Сакатият се усмихваше широко; и на него му липсваха няколко зъба. Сръбна от парещата течност. През гърлото премина гореща струя, с проникването на глътката надолу усети как се промени температурата във вътрешните му органи. Сега отново се затресе в болезнен гърч. Колко светкавично пада мракът в тайгата! Колко бързо приижда вълната от влажен хлад по земята! Сякаш заедно със залеза на Слънцето се смениха годишни сезони: лято — есен — зима. Независимо от блясъка на звездите, режещ като руски бръснач, погледът не стига по-далеч от няколко крачки от дивото огнище; нахлу мъгла. Хуу-хуууу, црв, црвиии, тлииик, птиците на нощта разговаряха помежду си в недрата на леса. Сакатият се плесна по корема и хвърли в огъня поредната щипка билки. Сгърчен, в треска, смръзнал — пиеше горещия чай.

Дивакът измъкна барабан. Нарисува някакви схематични фигури по опънатата кожа, може пейзажи, може карти, а може и скелети на животни. Чмокна, зина, примлясна, притвори очи, започна да думка в този барабан. В началото лекичко, почти разнежено, дори не с цяла длан, а с връхчетата на пръстите, сякаш го галеше, сякаш го будеше от сън пам-плам, пам-плак.

Мъглата прииждаше на вълни и тайгата зашумоля с повея на вятъра; струйката пушек от огъня се наклони, сега се стелеше почти водоравно, направо към кедровия дънер. Закашля се, опитвайки се да разпъди саждите, които се носеха пред лицето му. Бам-блам, бам-благ, сакатият вече удряше по-силно, с дебела дървена палка, тананикайки при това нещо под носа си, стиснал зъби; по-късият крак подскачаше в ритъма.

Преглътна остатъка от чая, който наистина го разгря. Можеше да се предположи, че в него е добавен ром. Премести се върху дънера, за да избегне дима. Бам-блам! Бам-благ! Дивакът барабани с все сила, а в добавка започва да вие и стене, отговарят му животните от леса. Вълк ли заскимтя? Огледа се безпомощно по тъмнините. Димът продължава да атакува очите му. Какво прави този монгол? Може би наистина е повярвал на нощното видение — защото какво обикновено прави един такъв нецивилизован сибиряк, когато срещне демон? опитва се да го пропъди? да го умилостиви? да го убие? да го екзорцира посредством езически методи? С широка усмивка на лицето като самун пшеничен хляб.

Подпирайки се на тоягата, стана и започна да обикаля около дима и огъня. БУМ-БЛАМ! БАМ-БЛАГ! Всичко се тресе и вибрира от този звук, тръпки преминават вече не по охладеното тяло, а по света, тръпките се виждат в подскачащите пламъци, в линията на дима, в набраздената повърхност на мъглата — но къде е самият барабанист? В мъглата ли се спотаи? Но ето — БУМ-БЛАМ! барабани съвсем наблизо, до ухото му. Замахна с тоягата наоколо, обръщане, обикаляне около огъня. А всъщност би трябвало да спре, да тръсне глава, да изтрие насълзените очи — какво е това, какво става, що за ритуал, защо се върти около пламъка, три, четири пъти, къде е прогнилият дънер, къде е шаманът, къде са неговите такъми, къде е конят му, релсите? Ръката се протяга в мъглата, мъглата се разстъпва пред ръката. Ръката се дръпва — завръща се мъглата, сиреч тъмнината. Тогава откъде е светлината, как става, че изобщо виждам ръката си? Източник на светлина, да, огнището! Пристъпвам, навеждам се — но това вече не е огнище, това е бляскав стълб, права колона светлина, с единия си край забита дълбоко в земята, с другия край забита дълбоко в небето; вирвам глава — колона, да, а може би дърво, тук са корените му, а там клоните и плодовете, тоест звездите. С бавно, подводно движение протягам ръка към тях, нагоре; достигам звездите. На пипане са хлъзгави, студени, леко парещи, отскачат от кожата като галванизирани. Разсмивам се гръмогласно. Светлината от дървото понася смеха по равнината. Присвивайки очи, се оглеждам по подзвездните селения. Белите стъбла на тревите, всяко над метър високо, всяко от този милион видимо отделно, с рязко очертани граници, същински еластични саби — полягат на меки вълни от хоризонт до хоризонт. Стада рогати животни — лосове? елени? не, това са ренифери — плуват в морето от треви, наполовина потопени в него, а всеки рен също видим поотделно, може да се преброи, кожата на всеки лъскава като посипана със сребърен прах, с капки изворна вода. Обикалям светлинното дърво. От другата страна са наредени шатрите на ловци — шатри, колиби, невисоки конструкции с дървени трегери, покрити с кора и кожи. Бял дим излиза от техните отвори. Тръгвам с бавна крачка — и едва-що успявам да прехвърля тоягата от едната в другата ръка, вече съм при тях. Влизам в първата. Поглеждат към мен откъм печката. Цари полумрак, снежна виелица фучи зад прозорците, мръсни облаци висят над Варшава; а в комина нещо е заяло и димът се стеле под тавана, замърсявайки бездруго нечистия блясък от газените лампи. Баща ми, приклекнал, рови в огнището с дълъг ръжен. Но обкованото с вратички и тухли желязо не издава никакъв звук. Докосвам ушите си. Нима съм оглушал? Майка ми говори нещо на баща ми, махайки с кърпа във въздуха. Приближавам до прозореца. Варшава е, но не мога да идентифицирам улицата, нито квартала. Десен бряг? Ляв бряг? Конфигурацията от покриви и светлини ми изглежда чужда, а все пак — Варшава е. Приближавам към другия прозорец. Нещо засланя гледката тук. Спуснати капаци? Притискам буза до стъклото. Ледена игла прониква в костта под окото, пробива я до мозъка, удря отдолу в черепа и избухва под свода с ледено цветче, храст-снежинка, чиито странични пъпки се изстрелват от ушите ми. Тази маса зад прозореца е лют, примръзнал към фасадата и стените на кооперацията. Влязъл е в комина, дали не заради това е задимено жилището? На вратата се показва светлокоса госпожица в червена връхна дрешка, дръпва мама за ръката. Излизат. Отчупвам се от стъклото, оставяйки на него половин ухо, и тръгвам след тях. В салона до масата седи Болек, вуйчо Богаш и Зига. Майка ми и госпожицата са се разположили в свободните кресла. Болек поправя очилата на носа си и посяга за кибрит. В средата на празната маса стои висока тмечка. Не! Какво правите, за Бога! Мили Боже! Сипейки сняг по килима, скачам до масата, хващам най-близкото лице за ръката, дръпвам го — госпожицата скача като опарена, поглежда ме, после поглежда ръката си, отваря уста, очите й се обръщат с бялото нагоре, изгубва съзнание. Бдение край постелята й, докато тя се бори с треската. На втората нощ ръката й започва да чернее, появяват се язви, потичат струйки гной. Бълнува. Взирам се в нея от разстояние, от ъгъла под портретите на предците ми Герославски. Сияеща от потта, с бледа кожа, с коси, събрани под тясна шапчица, така че само правоъгълникът на гладкото лице свети в прегръдката на бялото платно — коя е тя? кого ми напомня? В началото си мисля: Юлия, ами да, Юлия, разбира се, променена, но Юлия, никой друг — какво пак ти направих, Юленко, събуди се, погледни ме, не исках, не исках! — но после поглеждам майка ми, поглеждам баща ми, как са се състарили, колко години са изминали, и разбирам: тази болна, страдаща госпожичка е Емилия. На четвъртата нощ заразата слиза към гърба й, по гърдите. Докторите безпомощно разтварят ръце. Пристига свещеникът. Всички излизат (аз оставам). Емилка изповядва греховете си (не ги чувам, ушите ми са затъкнати от ледени висулки). На разсъмване отчаяният ни баща довежда последна помощ. Блум-блам, влиза шаманът, накуцвайки, по дирята от дим и мъгла, и веднага от прага обръща взор към мен; навежда тоягата си като копие и размахвайки го, пристъпва крачка по крачка, изтласквайки ме назад, птичата мумия, завързана на напречната дъсчица, се мята пред лицето ми, отстъпвам с отвращение, още, и още, и още, далеч от тях, от Емилия, от майка ми, от баща ми, далеч — докато подът на варшавския апартамент се изплъзва напълно изпод краката ми и падам, блум-блам. Удрям гърба си в твърда почва, въздухът излита от гърдите ми. Това, което влиза обратно в тях, не е въздух, а по-скоро друг въздух: землиста маса, сгур, която дишам, смилайки я в дробовете си на пясък, дробовете се въртят в гърдите като тежки воденични камъни — каменно вдишване, каменно издишване. Сядам. Брезовата тояга ми остава в ръцете. Светъл ден, върху черното небе виси черната сянка на Слънцето, нащърбен диск, от който на зигзаг подскачат криви лъчи върху цялата тревиста равнина. Този път по средата й не се издига никакъв стълб от светлина или тъмлина. Ставам. Духва вятър и от железните стъбла на тревата се посипва ръжда. Недалеч от езерото пастири поят ренифери. От челата на реновете наместо рога израстват белите скелети на други животни: кучета, риби, орли, плъхове, а ето и малки деца. Приближавам се към пастирите. Всички са еднокраки, едноръки, еднооки. Питам ги за пътя към дома. Отговарят ми на език, който изгаря половината ми лице, откъсва другото ухо и избива зъбите. Искам да пия вода от езерото, но е по-гореща от адска смола, ври и бълбука, експлодирайки с черни мехурчета. От езерото изтича широка река, устремена към своя извор в обратни вълни. В устието й забелязвам силует, двурък и двуног. Приближавам, подпирайки се на бастуна. Господин с Бомбе се навежда над мен, подава ми визитна картичка. На едната страна е напечатан адресът, а на обратната — записано с бяло мастило името Густав Герославски. Припомням си, че прадядо ми се е казвал Густав; казват, че е загинал в Ноемврийското въстание^[1]. Прибирам визитната картичка в джоба си. Господинът с Бомбето ме глади по косата. Сега забелязвам, че има дупка в гърдите, кървав кратер, прогорен от снаряд с висок калибър; и че цялото му одеяние е някак неугледно: обувките с дупки, панталоните по дължината на шевовете разпрани, ризата без копчета, дори в геометрично кръглата му шапка зее ръбест отвор. Поемам надолу покрай реката. Няколко версти по-нататък чака следващият Господин с Бомбе. Връчва ми своята визитна картичка. На гърба й е записал името Лизе Грюнц. Припомням си, че така се казваше една от бабите братовчедки, лели на майка ми — дали не беше тази, която отрови мъжа си и избяга със семейните скъпоценности в Америка. Продължавам пътя си. Визитните картички на Господата с Бомбе се различават само по имената на обратната страна. Йежи Бертран Герославски. Мария Герославска. Юлиуш Ватцел. Антони Вилк. Гжегож Богаш. Реката потича между железни растения, бродя целият в ръжда, трябва да вървя по самия бряг, подпирайки се на тоягата по стръмния склон над водата. Изидор Херц. Вацлав Саломон Герославски. Болеслав Герославски. В горския гъсталак изгубвам докрай чувството за посока; значение има само една: с течението на водите, тоест — срещу течението на водите. Междувременно пада нощ, черни звезди се разливат по ледената стъклена повърхност на небето като мастилени петна. Еулагия Герославска. Филип Герославски. Вървя все по-бързо, макар че също толкова бързо изтичат и силите ми, воденичните камъни на дробовете се запъват в полуоборот, в устата ми въздухът се превръща в гранитни надгробия. Бенедикт Герославски. Изкрещявам. Господинът с Бомбе ми подава и бонбонче. Изхвърлям го в реката. Той изважда втора визитна картичка. Скачам между дърветата. С тоягата разгръщам бодливата тел от смърчове и ели. Такъв гъсталак е, че на всяка крачка трябва да се провирам през желязната растителност, сякаш си пробивам път през снежни преспи; всеки миг ще падна бездиханен. Но все така в средата на нощта, посред стоманените игли и листа, пред мен започва да примигва ясна светлина, светлина, светлинка, светулчица — по-близо, по-далеч, по-близо, по-далеч, по-близо, близо, зад този ствол, зад онова клонче, на разстояние протегната ръка — електрическо сияние, човек в аура от студен огън, в храстовидна корона от искри, върху преплетени коренища на мълнии — Никола Тесла ми подава ръка, притегля ме, прегръща, притиска към себе си. Засмивам се с облекчение и отговарям с прегръдка. Той се обръща и с театрален жест посочва пътя. Влизаме в златния лукс на Транссибирския експрес.