Яцек Дукай
Лед (58)

За онова, което не може да се знае

Излязох в света между трупове. Околоплодните води на размразения Сибир изтичаха от север, от юг, от изток и от запад. Степта и тайгата, планините и възвишенията, долините и низините — всичко се бе заблатило. Излязох от калта; началото винаги е такова: животът се пръква от тор и кал.

В устата ми имаше камъни, а в ушите пясък; дланите ми бяха пълни с желязо. Ръждата се беше враснала в кожата, сега падаше на слоеве и се сипеше като червена прах, когато направих първите си крачки. От почвата около мен стърчаха кости и цели крайници: ръце, крака. В мътната локва плаваше човешко око. Някаква птица кълвеше из младичката трева човешки пръсти. Прогоних я с желязото. Тя литна от някакъв гнил череп. Хванах главата за снопче тъмни коси. Баща ми ме погледна с празните си очни кухини, ухили се с беззъба усмивка.

Това беше първата ми изказана на глас мисъл и първата напълно осъзната постъпка: да погреба баща си. Намерих сухо място и изкопах яма. После тръгнах да събера тялото му.

След като намерих трета ръка (и всичките бяха десни) и четвърто стъпало, се усетих, че от Сибир е невъзможно да се извлече единствено смъртта на баща ми. Всичко умира и всичко се ражда; земята беше смляла останките на якути, тунгуси, сигурно тук, в калта, се валяше и нещо от господин Шчекелников и япончиците, пък и от по-отдавнашни сибиряци. Линията на зелената тайга на североизток съвпадаше със спомените ми от времето на зимата: бях излязъл недалеч от мястото, където се беше смръзнало соплицовото. Тук имаше най-много от баща ми — глава, ръка, кост — но нали нашите тела в по-голямата си част са анонимни. Кой е способен да разпознае своя гръбначен стълб и таз, кой би се признал за собственик на един от десетките показани му глезени, дори ако са почистени и не твърде надупчени, кой би могъл да представи полицейско описание на собственото си сърце? Та всичко това е тайна. Ние не се познаваме в буквалния смисъл, тоест в анатомическия, материалния, месния. Всъщност ни остава да разчитаме единствено на фьодоровците от бъдещите столетия и на техните автоматически червеи, защото ако се стигне до това, сами бихме скалъпили възкресяването на телата, както и всичко останало.

Събирах тялото от калта, целият черен от калта; наоколо имаше само мръсотия и смрад, гной и глина, така че докосването до разкапаното тяло изобщо не ми се струваше по-отвратително. Честно казано, нито едно от нещата, които се налагаше да докосвам, не събуждаше в мен отвращение. Дори дребните, бясно нападащи, пропълзяващи в носа, в очите, в устата мушички — проклинаната от векове сибирска гадост — дори те ми се струваха доста симпатични заради самия факт на съществуването си: те съществуват, което е добре. После осъзнах, че през първите няколко часа след излизането ми в света се намирам в някаква анестетична еуфория, ако изумлението ми, толкова силно, почти оглушаващо, можеше да се нарече еуфория.

И едва след като изпълних задълженията си към чуждите тела (мястото, където бяха погребани, отбелязах с купчина камъни, с намерението по-късно да забия там кръст), обърнах внимание на своето. Едва след като се измих в близкото блатисто езерце, изстъргах калта и струпеите под нея, изчоплих пръстта и гнилата растителност от косата и брадата си, забелязах нещата, които би трябвало най-напред да привлекат вниманието ми. Не се справях добре с вървенето — е да, естествено, на десния крак имах дълга рана, която започваше от бедрото и стигаше почти до самата пета. Изглеждаше зараснала, но самият крак не работеше твърде добре, стъпваше накриво, ставите пропукваха, сгъваше се твърде рязко; изглеждаше по-слаб и изобщо в сравнение с левия се представяше доста зле. Стъпалата стъпваха накриво, защото нямаха абсолютно никакви пръсти, те бяха отмразени. Всъщност на ръцете също ми липсваха няколко (един на лявата, два на дясната; слава Богу, че поне палците си бяха на местата). Проблеми имах и с лявото око: онова, което бях взел за спечена мръсотия, всъщност се оказа грубо срастване на хлътналата черепна кост, тумор и загноял клепач; с лявото око не виждах нищо и, честно казано, не бях сигурен дали там отдолу има очна ябълка или се е развила някаква вътрешна гангрена. Освен това бях изгубил лявото си ухо (но чувах с него). Огледало щеше да ми дойде добре, защото в мътните локви всяко отражение плашеше с чудовищната си карикатурност. Видях, че големи участъци от кожата — на ръцете, на бедрата, на гърдите — бяха изменили странно цвета си, вероятно от почти смъртоносното измръзване, така че изглеждах като жива карта на земя с блата, торф и обрасла с пирен пустош. Някои от тези участъци не бяха чувствителни на допир. Под кожата се напипваха твърди бучки, като камъчета или някакви хитинови буболечки. Опипах с език вътрешността на устата си: броят на зъбите отляво се различаваше от този отдясно, горната част се различаваше от долната. Когато размахах ръце, нещо изстърга под врата ми и гърбът ме заболя тогава разбрах, че едната ми лопатка е разположена по-ниско от другата, и ръката не стига дотам, докъдето би трябвало да стига. Когато се наведох към земята, залязващото слънце хвърли на земята сянка в профил на малка гърбица.

Но бях жив. Жив. Жив!

Огледах се наоколо, където в покрайнините на тайгата трябваше да се намира нашият лагер. Естествено, че над тревата не се виждаше нищо съществено. Подпирайки се на някакво желязо (мисля, че беше някаква част от не напълно изгорялата шейна), аз тръгнах из равнината. Над зеленината летяха и жужаха много насекоми, срещаха се и големи пеперуди с тигрова окраска. На един паднал смърч седеше малка раирана сибирска катеричка, грееше кожухчето си на пролетното слънце, присвиваше очички и отваряше малката си устица. Подсвирнах й. Тя само извърна глава. Кога си беше отишла Зимата? Коя година беше всъщност?

Намерих останки от прътите на палатките. Започнах да разравям земята, мушках с желязото. Попаднах на прогнило дърво и зимлязни листи, които бяха отлично запазени. От купчината измъкнах няколко изгнили парцала и две безформени парчета кожа. След час-два намерих нещо като сметище между камъните, където очевидно заедно с разтопената вода се бяха свлекли по-голямата част от вещите от палатката на пилсудчиците, защото там, от лепкавата почва, измъкнах парчета кече, два цели сандъка, ръждясала двуцевка, кълбо гнили кожени дрехи, жалки останки от печка и няколко фунта други боклуци, примесени с чакъл и глина.

В един от сандъците се съхраняваха провизиите, но водата беше проникнала вътре и бе унищожила напълно продуктите. Попаднаха ми консерви с витаминизирани плодове на компанията Mielke & Sohn. Кутията правеше добро впечатление; когато я разтърсих, ми се стори солидна и не дрънчеше. Разтворих я на камъка с помощта на някакво желязо. Показаха се мумифицираните трупове на плодове, които приличаха повече на орехи.

Във втория сандък се намираха моите вещи, което, сигурно, бих сметнал за изключително щастливо стечение на обстоятелствата, ако водата не беше минала и през тях. Попаднали в калната каша, тъканите и хартията се разпадаха и при най-лекото докосване. Беше се запазил само един пакет, плътно увит в мушама и прихванат с ластик, тоест бележникът ми с ежедневните отчитания. Разопаковах го, неочаквано развеселен от откритието.

Хартията беше пожълтяла, покрита с плесен, буквите бяха избледнели. Внимателно отгърнах страниците. Последната бележка: 11 декември 1924 година, 96 тъма. Царят е наоколо. Князът е в Александровск. Атака. И така нататък. Смеех се и поклащах глава над бележника. Под него, прихванати с аптекарски ластик, лежаха картите на Пятник. Извадих ги, бавно ги разбърках. Фигурите на поповете и дамите ме гледаха с бледи лица, с течение на времето картите бяха придобили цвета на слонова кост, бяха се покрили с мрежа от фини пукнатини, като старчески бръчки. И все пак картите все още можеха да блестят под слънчевата светлина, да излъчват лъчисти отражения, които карат очите да се присвиват. Вдигнах поглед. Слънцето още не беше достигнало до зенита, още не беше настъпил обяд. Ще успея ли да издържа двайсетсекундния ритъм за половин час без часовник?

И всъщност продължава ли да удря прототипът на Тъмлинния Чук на Тесла в Иркутската Физическа Обсерватория?

Започнах да отбелязвам с една пръчка по земята: нула, нула, единица, нула — и Auferstehung^[1].

Шулц продаде Тесла. Бягай. Поченгло спасява. Договор с Победоносцев. Съюз на леденистите. Зимата се държи.

Само че в това шифровано съобщение имаше много грешки, твърде много знаци трябваше да отгатвам. Всъщност смущенията в ритъма се увеличаваха около тринайсетата вълна, тоест повече от четири минути, което излезе много по-ясно при контролното повторение. Замислих се, опрял брадичка върху желязото, загледан в покритата със знаци блатиста земя.

Зимата се държи, как така! Значи съобщението очевидно не е актуално. Възможно ли е вълната да продължава да се движи по Пътищата години след изключването на Чука? (Всъщност коя година е сега?). Шифрограмата сигурно бе изпратена от mademoiselle Кристине, вероятно никой не й беше помагал, а ако е помолила Никола, той не се ориентира твърде добре в светските, политически въпроси. Така че тази шифрограма трябва да се чете, като се има предвид тяхното невежество и наивност. Та нали дори те не биха могли да объркат Зимата с Лятото.

Но съществува възможността съобщението да е лъжливо.

Бягай. Ако знаеха за авахитите… Но откъде да знаят? Всъщност и аз не вярвах, че зад мисията на тези безсмъртни, слепени от различни части същества се криеха някакви политически сметки по-вероятно ги бяха подготвили за Пилсудски, Поченгло и други абластници, анархисти, сибирски революционери. За кого тук представлява най-голяма заплаха илюзорната власт на Сина на Мраз над Историята? Това беше въпрос единствено на вяра, не на политически причини. Такава заповед би могла да даде тайната полиция на царя, измъчен от новите кошмари на Зимния дворец… Или Распутин.

Така или иначе, сега това нямаше никакво значение — нали вече няма Син на Мраз и няма История. Размрази се.

Изтрих от земята написаните нули и единици.

Сред железариите, изкарани от отпадъците, имаше много тел, от която можеха да се направят примки; на теория знаех как би трябвало да действат, и тъй като се бяха появили дребни горски зверчета, си струваше да опитам поне този метод на лов в тайгата, може би до вечерта да си хвана някакво месо за вечеря. Докато търсех кабели, жици и стоманени пластини, намерих леко огънатата тмечомерна пръчка. Отпуснах се върху нея, за да я изпробвам — издържа. Избърсах я с трева и парцали, изтърках я с пясък и глина. И когато завъртях махалото, вътре зажужа малкото теслектрическо динамо. Зимлязото не ръждясва.

314 тъма.

Няма никакво съмнение: Лято.

Отидох в тайгата. Тук я няма онази подреденост, характерна за европейските гори: стебло, промеждутък, стебло и така нататък; нищо подобно. Пияната тайга, тоест онази, която расте на смръзлината, след размразяването изпада в естествен безпорядък: дърветата наистина се олюляват като пияни, толкова плитко са се вкоренили, че всеки ветрец ги накланя и събаря. Затова тук има толкова много повалени дървета, други растат въпреки паданията: един пияница, опрян на друг, но все още жив, здрав, разлистен.

Зърнах няколко неузрели плодчета на бодливите храсти и се натъпках с тях като идиот, защото реших, че са безвредна разновидност на сибирската облепиха, за която ни беше разказал доктор Конешин. Работата бе там, че изведнъж изпитах глад, сякаш в мен се беше включило някакво абсолютно ново вътрешно усещане: тялото ми се обърна към мен на своя органичен диалект. Да ям!

Естествено, всичко повърнах. Плодове, стомашен сок, пясък и пръст, и малки камъчета.

След което отново се натъпках с облепиха.

Веднага след залез-слънце се върнах, за да проверя заложените примки — и отново не постъпих разумно, защото след падането на мрака не успях да намеря повечето от тях. Всъщност нещо живо беше попаднало само в една: приличащ на плъх гризач, малко по-голям от катерица. Освен това, докато се връщах през тъмната гора, се заплетох в някакъв гъсталак, стъпих на клон или остър корен и си пробих стъпалото. Сега куцах още повече.

Разстлах върху счупените пръти остатъците от кожите и кечето и останалата половина от нощта прекарах под тази временна защита от вятъра, като се опитвах да разпаля огън по най-примитивния начин, без кибрит или запалка: ту като удрях камък о камък, ту като търках едно в друго две парчета дърво. През главата ми мина мисъл: дали да не изям този горски плъх суров.

Когато най-накрая успях да запаля огън и направих от един разтрошен пън огнище, за да поддържа пламъците през цялата нощ, опекох гризача върху един зимлязен лист и веднага го изядох, още горещ, като изплювах малките костици. След това с омазани в кръв, пръст и пепел пръсти извадих козината му измежду зъбите си.

След като се нахраних, легнах с корем към звездите. Жилавото месо се впи в червата ми, тежък юмрук започна да ме удря отвътре. Повърнах един-два пъти. В невидимите ми органи нещо бълбукаше и бучеше, вълнуваха се течности и органични мазнини, разместваха се газове, навиваха се часовниците на гниенето и пружините на ентропията. Поставих ръка върху пъпа си. На световната ос над мен кръжаха светлите жизнени пътеки на обитателите на Горния свят, през черния небосвод припламваше кръвта на ангелите. Потупах по меката земя. Напипах тмечомера и бележника, въздъхнах облекчено.

Прелиствах пожълтелите страници под бледата светлина на ленивите пламъци, като цапах хартията с лепкава мръсотия. Преди първите записки от сибириадата имаше бележки към трудове по математическа логика и коментари върху Котарбински и Тайтелбаум — изобщо бях забравил за тях. А още преди това — някакви варшавски бележки… Прелиствах ги безразлично, като плъзгах поглед по избледнелите букви. Прозях се; от бележника изпадаха някакви отделни листи. Поднесох ги към светлината. Незавършеното писмо до госпожица Юлия.

Искаше ми се да се засмея. Изхълцах звучно; отвърна ми някаква сова. Коя от тези страници е първата… Мили Боже, колко съм изписал за тези месеци! Поне дузина, ако не и повече. Най-дългото писмо на света. А започна — прочетох началото — започна с това как се прибрах у дома след последното ми посещение в дома на госпожица Юлия, когато и се бях развикал пред баща й и бях разказал на всеослушание за змийската й хитрост, и няколко мига след прибирането ми вече съжалявах искрено за това и се борех с угризенията на съвестта, разкъсван от Срам. Там имаше някаква бутилка карамеловка, забравена от Зига… Започнах писмото с гореща молба за прошка. Ще се съгласите ли да ме видите поне още веднъж? Само че за повече не ми стигнаха силите; главата се отпусна на масата, умората и алкохолът взеха връх. Сутринта дописах още едно-две изречения, след което излязох в града. И там научих, че госпожица Юлия се хвърлила от прозореца на втория етаж, не твърде от високо, но си счупила прешлен и сега лежи в болницата „Исус Младенец“ в безсъзнание, най-вероятно ще остане парализирана до края на живота си, нито жива, нито мъртва. За това са вторият и третият абзац от писмото. Нямате право да ме оставяте така, пред лицата на хората и Бога! Разсмях се с цяло гърло. Сърдечните страдания на бедното студентче! Как изобщо съм можел да пиша това напълно сериозно? Моля се за оздравяването ви, всичко ще се промени, дори вие самата ще забравите за това. Всичко това преминаваше в жалостива лъжа и илюзии, защото момичето не идваше в съзнание, а аз изливах на хартията поредните си сериозни чувства, изповядвах на междучовешкия език най-дълбоките си тайни, кроях напълно фантастични планове и мечти, напълно откъснат от света и истината… И всичко това, защото знаех отлично, че никога няма да изпратя писмото. Никой никога няма да го прочете. Писах на госпожица Юлия — която не съществуваше, не съществуваше, не съществуваше.

Хвърлих бележника и всички листи в огъня. Пламъкът изстреля към звездите на Азия весели искри.

Изпънах се на земята, наместих кривите си кости за сън; кръвта на ангелите се разливаше нашироко над Сибир. Знанието завършва там, където започва действието. Такъв ред управлява под Слънцето и Луната, който не може да бъде обяснен на езика от първи род. Действието, тоест промяната, е същност на Лъжата; неподвижността, тоест неизменността — това е същността на Правдата. Онзи, който наистина знае цялата истина за себе си, сам би влязъл в царството на идеите, във вечно съществуващите вселени, между силогизмите, съюзите и голите числа.

Преди самия край баща ми беше близо до това — преди самия край, когато вече бе избягал от живота. Но докато бе съществувал в материалния свят, докато бе действал — дали се беше притеснявал за математиката на своя характер? Дали дори за момент се беше замислял за това? Никакъв вид срам не бе имал достъп до него.

Бяха го познавали по постъпките му. Бяха го познавали чрез тялото му.

Който иска да се сдобие с познание за самия себе си, търси смъртта.

Онзи, който желае да се сдобие с познание за света — той жадува живота.

Заспах и спах спокойно, докато не ме събудиха трелите на птиците и докосването на пролетното слънце. Станах, събрах всичко, което все още би могло да ми свърши работа, и поех към света.