Яцек Дукай
Лед (37)

За гробищната нощ и утрото отгробвъзкръсно

Глас и глас.

— Венедикт Филипович Йерославски.

— Спит.

— Ну да.

Сънят за Варшава се връща като вълна, отбита от брега: че влязоха, че спряха до леглото, че гледат и говорят. Пропада в глъбината, криейки глава под вълната. Под вълната, под възглавницата, под пухената завивка, в кълбото на сгорещеното тяло, в разгрятата постеля — спи-забрави… А те стоят, сведени над съня, и упорито шепнат нещо. След това настъпва сънно разтърсване и всичко потъва в черна, задушаваща халюцинация, от която помниш само това, тоест тъмнината в главата и усещането, че някой те души.

Събужда го студ. Тялото се тресе, премръзнало, крайниците треперят и тръпки пробягват по туловището, а сънят бива напълно прогонен от главата и очите се отварят: мрак.

Мрак — твърдо — студено — тихо — химическа смрад — под пръстите грапаво дърво — не може да се движи — затворен е — луп, луп, луп, кракът, ръката, главата, можеш само да удряш в това дърво — от всички страни — затворен в ковчег!

Панически вик се ражда в гърлото, по-ниско, в гърдите, по-ниско, някъде в самите черва. Никакъв звук обаче не може да излезе през гръкляна, стиснат в зверски гърч.

Мята се между нерендосаните дъски, напразно дращейки с пръсти и къси, огризани нокти да намери някакви пролуки, места за закачане, за да удари, да избие дупка, да разбие ковчега. Постига само това, че целият сандък започва да се тресе и подскача, трополейки по пода. При което гореща пот облива кожата: значи не е погребан! значи не е гроб!

Мята се с още по-голяма енергия. Подпирайки стъпалата във вълнени чорапи, удря с колене в дъските на ковчежния капак — и между тях се появяват тънки ивици светлина, продълговати чертички жълт отблясък, в началото почти заслепяващи.

Атакува в тях, удря с юмрук.

— Тихо там! — крещи някой на руски и удря три пъти по капака.

— Отворете! — реве с гърло, пълно с ледена слюнка.

— Спокойно, казвам!

Замира, вслушва се. Чегъртане, тряскане, скърцане — вероятно врати — стъпки, далечни гласове, вой на куче и кратко скимтене, когато някой е ударил или ритнал сабаката. Не се чува кръчмарската музика, не се чува барабаненето. Това не е „Чарчя Ренка“. С някаква химия са го задушили, отвлекли, изнесли в ковчег, Бог зае къде.

Е, ако наистина са искали да го убият…

— Събуди се.

— Чух аз, чух.

— Дойдоха ли?

— Аха. И студ, както Бог е наредил.

— И къде?

— Ами гробът е изкопан, чака.

— Лев Игнатиевич казаха…

— Е, край, край! Защото преди съмване трябва да се засипе и изравни.

— Тогава не стой като лют, хващай клещите.

Започнаха да работят над ковчега. Към очите полетяха трески, трябваше да ги затвори. Когато отново ги отвори, капакът вече беше свален, а двамата мартинисти стояха встрани под самотна керосинова лампа; скръстили ръце, се вглеждаха с любопитство.

Не му помогнаха; сам се измъкна от ковчега, за малко да падне на земята.

Стана, подпирайки се в стената на бараката от неогладени греди.

— Дай-йте нещо, за Боггга, ще зам-м-мръзна само по долни гащи!

Спогледаха се с еднакво презрение в погледа. Студено му било! Те самите бяха по платнени гащи и по един тънък пуловер; само на главите им имаше кожени шапки.

— Е, щом искате. Ако си намерите нещо, добре; така и така всички в един лед отивате. Само по-бързо!

Огледа се по бараката. Тук държаха инструменти — лопати, кирки, тарги за носене, кофи, някакви бидони и кошове, вървища и чували — държаха материали за ковчези: небоядисани дъски, и вече сковани, готови ковчези. По-старият мартинист му показа с кимване на брадата два, поставени на пода до вратата. Приближи се. В тях почиваха тленните останки на старец в износен раиран костюм и селянин с разбита глава, в окървавени дрипи. И двамата с латински кръстове в скръстените на гърдите ръце. Повдигна му се — но дали от отвращение, дали от студ, това не можеше да се отгатне по реакцията на тялото. Обърна се с гръб към гробарите; шепнеха помежду си хрипливо.

Събличайки от труповете със сковани пръсти замръзналото облекло, се опита да си събере мислите, мятани от паническа тревога. Гробът е вече изкопан! Всички в леда! Това са мартинисти, иркутски мартинисти, любимите деца на лютите, пипнали са го, отвлекли са го, жив няма да го пуснат — дали знаят за Екатеринбург, знаят ли за Пелка — какво знаят, какво искат — да го убият — да го закопаят в студената земя, да го замразят. Никой няма да му помогне, няма да дойде никакво чудотворно спасение, трябва да се спасява с хитро измъкване и — и — и с лъжа, няма друг изход, трябва да се лъже — врать.

Треперенето нараства, развихрилият се резонанс на страха ще размаже костите, ще взриви черепа, ще избие от мозъка последните смислени мисли; ще остане само протяжният стон и плач.

Дали ще повярват, че има някаква грешка? Че не е Бенедикт Герославски?

Или поне че не е Син на Мраз? Че всичко това са само фантазии на Рапацки и неговите хора, сибирска приказка и съчинена в двореца легенда?

Че няма нищо общо със смъртта на екатеринбургските мартинисти? Че съвсем не иска да размразява Русия, че не е враг на лютите? Че никакви планове за тях не крои? Ако поискат — може да се закълне във всички светии, да целуне иконата на свети Мартин, да падне на колене пред портрета на царя…

Но всичко това са само празни приказки и жестове, знае се, че пред лицето на смъртта всеки ще каже това, което поискат от него. Защо биха дали вяра — няма да дадат. Трябва да им каже нещо, в което ще видят полза за себе си, в случай че се откажат от убийствените си намерения; трябва да им даде някаква голяма, заслепяваща ума, красива лъжа. Това са мартинисти леденисти, распутиновци, бранят лютите, бранят Русия в Леда… Дали знаят за Тесла, за безумните замисли на императора, за машините, предназначени за война с мразниците?

Ето това е! Да им предаде Тесла! Да!

И колкото по-плътно се увиваше с трупните одежди, колкото по-топло се омотаваше в кървавите дрипели и възтесния костюм, пропит от старческа смрад, толкова по-дълбоко се впиваше в тялото и в мисълта му едно зло изтръпване, толкова по-силна хватка блокираше челюстта му; вгриза се в този страх и отчаяние. А мартинистите под кривата лампа — те гледаха.

Вратата се отвори, от тъмната нощ нахлу режещ мраз, поредният мартинист пъхна глава в бараката.

— Всички вече са тук! Давайте го.

Хванаха го под ръцете, помъкнаха го, куцаше. Излязоха на гробището. По-късно узна, че това е най-старото гробище на Иркутск, превърнато в християнско свято място още по времето след езическите полета на смъртта. Тук са погребвани както православни, така и католици, имаха своите гробове и протестанти, а по съседски се простираше еврейският киркут; по-нататък се валяха нахвърляни под открито небе костите на буряти и тунгуси. Склонът се спускаше на запад, към нощните миражостъклени светлини и зимлязните сияния на града, покрит с гъста мъгла; на тази тук височина мъглата не достигаше или достигаше вече по-мека, разредена. И така от нейната синкава мекота изплуваха вълни от кръстове, заснежени надгробни паметници, редове от гробове с неясни очертания под грапавата черупка на леда. На север и на юг се редуваха подобни хълмчета, увенчани с гребените от замръзнала брезова горичка. Наричат този хълм Йерусалимски. По-късно узна също, че бараката на гробарите стои върху основите на изгорялата църква. Оцеляла е само една стена, вече полусрутена, наклонена руина. Под нейното опушено крило чакаха останалите мартинисти, група, възлизаща на една дузина мъже, никой от тях не беше дебело облечен, един от зимовниците дори беше полугол, с посинял торс, изложен на режещия студ, само с шапка-ушанка, нахлупена на брадатото лице. Веднага завикаха помежду си, издухвайки от устата облачета пара, много тъмни под светлината на призрачния полумесец; завикаха и тръгнаха надолу по хълма, към току-що изкопания гроб, около който горяха нафтови огньове. Тръгна след тях; ледените гробари го влачеха, без да кажат и дума.

Падна на колене между тези огньове, с глава към ямата, в която се бе събрала черна вода, закриваща дъното. Огньовете пламтяха върху купищата земя, изгребана от ямата, по тях още стърчаха зад дима и искрите дръжките на лопати, забити в твърда почва.

Гледаха. Не беше нужно да вдига очи и да поглежда в лицата им, поруменели от близката горещина; виждаше всичко идеално в главата си. Как зяпат коленичилия, треперещ между мраза и горещината, в трупни дрипели, гнусни, твърде големи и твърде тесни, с виолетово насинена кратуна, заровена в калта, дишащ хрипкаво, гледаха този син на Мраз — какво може да им каже един такъв Син на Мраз, та дори и само за момент да отстъпят от заповедите на ледената си вяра, с каква лъжа тази карикатура ще ги отклони от светата единоправда?

Под студения череп, беззвучен, и в замръзналия гръклян доловим, на струната на кипналата флегма нарастваше един-единствен жалостен, протяжен вопъл.

— От студ в студ се ражда човекът, в студ отминава, студен е Бог, от студ в студ — занарежда басово селянин с прошарена брада, като се прекръсти със замах и целуна зимлязния медальон.

— От студ в студ!

— Хората, пламнали в треска…

— Ще замрази!

— Изгарящите похоти…

— Ще замрази!

— Огнените грехове…

— Ще замрази!

— Кръвта кипяща…

— Ще замрази!

— Душите разпалени…

— Ще замрази!

— Езиците адови…

— Ще замрази!

— Света в пламъци…

— Ще замрази!

— Животът пепелен…

— Ще замрази!

— Словото на Мартин!

— Словото! Смили се, Христе Боже наш, Христе Спасителю наш, Леда чакаме, с Леда живеем, в Леда вярваме, в Леда отиваме.

— Амин.

— Виждате, братя, човекът, дори най-добрият, живеейки на този свят, не избира между добро и зло, а между зло и зло, а най-голямото добро в предсмъртния му час е, че е в състояние да намери сили да се отвърне от злото на разума към злото на сърцето, от злото за собствена корист към злото в полза на хората, в полза на света, да. Погледнете: господина от Голямата Земя, Венедикт Филипович Йерославски, обявен за син на Батюшка Мароза. Вижте го: това е той.

— Той.

— Казаха ни отците: този е оръдие на размразенското зло, този отива родителя свой да обърне за гибел на лютите, със задача от министерството на враговете на Леда, насъскан от дваряните, ненавиждащи отечеството и подли продажници. Така ли е?

— Така е. Така е. Така е.

— Ето го злото пред нас: да пролеем кръвта на този беззащитен човечец. Но брат Йерофей казва: преди да си го сложим на съвестта, да го подложим на изпитанието на Мартин, както е записано в пророчествата: замразен в светата земя, на тринайсетия ден от Леда ще стане жив, изваден от земята. Но защо брат Йерофей помоли за това изпитание с гроб? Какво откровение очаква тук? А?

Повдигна очи. Те гледаха към мартиниста, стоящ отстрани вляво, на върха на продълговатата яма. Позна го по накриво закърпената рубашка и старите отмразявания, по червената рана на слепоочието и бузата, по подпухналото от парчетата от строшения интерферограф око.

И всичко стана ясно и очевидно: че толкова бързо го откриха в случайно избрания хотел, дори все още с невписана фамилия в книгата за гости — че го разпознаха — този сопличник, този психопат от Старая Зима — не е избягал където му видят очите в снежната виелица, не, а се е дигнал с Експреса до Иркутск, скрил се е някъде във влака и не го е изпускал от очи, следил го е още от гарата, или е пипнал по-късно Клячко и е измъкнал от него адреса — и така се е промъкнал до „Чарчя Ренка“, водейки своите камаради през нощта, братята гробари с шейна-каравана, с подготвен ковчег — ангелът от съня, той стоеше, той го позна: „Бенедикт Филипович Герославски“. Всичко стана ясно и очевидно — освен едно: какво му е казала на перона на станция Зима госпожица Муклановичувна.

— Другояче звучи петербургската реч на земята на Леда — каза сопличникът, поглеждайки над огъня с едното си живо око. — Знаете добре, така е бивало неведнъж.

— Какво ще кажеш, брате Йерофее? — запита сивобрадият. — Ще го закопаваме ли в мръзлината?

— Той да каже! — завика едноокият мартинист, посочвайки през дима с протегната ръка.

Надигна се от колениченето. Дръпна ръкава на раираното сако, извъртя вратовръзката, пристъпи към глинестия ръб на гроба от болния на здравия крак, и двата напъхани в твърде тесни обуща.

— Бенедикт… — Не го чуваха; изхрачи се и повтори по-високо: — Бенедикт Филипович Герославски, да.

Стисна юмруци, за да овладее треперенето. Като изплющяване с бич придошлата вълна трябва да се излее от човека в някаква точка, да се разтовари от връхчетата на крайниците.

В този момент си спомни сцената в краката на княгиня Блуцка в залата с камина на вагон Лукс, онази експлозия.

— Хайде, правете, каквото ви наредиха! — изкрещя отчаяно в гробищната нощ. — Не ме засяга! Кхъ! Нито вашият Мартин! Нито вашият Бог! Плюя!

И се задави, като искаше наистина да се изплюе; но продължавайки да кашля настървено, едва не полетя с главата напред, сгънат надве, в мокрия гроб.

Не помръднаха, не гъкнаха. Един и втори погледнаха към Йерофей. Йерофей стоеше и чакаше.

— Моят баща — заговори след малко, вече по-спокойно, отмествайки поглед от тях — е някаква изцепка на Леда, не познавам баща си, нямам баща. И ето намерението ми: да го размразя, да го взема оттук, по-далече от лютите. Никакъв Лед, никаква политика, История, религия, никаква Русия, нито Божии и кесарови неща. Бащата. Толкова. Всичко. Край. — Погледна в дълбините на гроба. — Да влизам ли? Жив ли ще ме заровите? — Почеса се по носа. — Проклет Мартин. От страх. Кхъ. Е, какво? Да влизам ли? А? Ето, скачам, заповядайте.

Това словоизлияние можеше да се лее още дълго, но ето че най-напред сивобрадият старец, а след него и други мартинисти — обърнаха гръб, отстъпиха, разотидоха се в мъгливия мрак преди зазоряване. Гледаше след тях в недоумение, скръстил ръце на гърдите си, духайки във вдигнатата яка на сакото на мъртвеца. Дори не погледнаха назад. Оставиха лопатите и пламтящите огньове — да си догарят.

Последен остана еднослепият Йерофей, неслучилият се негов убиец от станция Зима. Гледаше го тъпо, а от тресящите се уста се изливаше каскада от жалби и хленч:

— Е, и какво, и какво, какво трябваше да бъде всичко това, да ме сплашите ли, да ме сплашите, някаква забава ли, що ли, да се тътна от страх, така ли, а, кхъ, е, насмяхте се, как ще танцува този над гроба си, за това ли ставаше въпрос, нощ, отвлечен, гробище, отгоре на това и в ковчег, да му се пръсне сърцето, ето, и ямата изкопали, в ямата отиваш, да ме сплашите, така ли, да ме сплашите?!

Йерофей завъртя глава.

— Тогава какво?! — изкрещя, почти скачайки върху му през синкавия пламък. — Тогава какво?! Че уж няколко думи — и толкоз? Какво съм ви аз, идиот ли?! — дереше се. — За какво става въпрос! Не за това, нали! Можех нещичко! Що за театър! А ако! Че това, че онова, уплашен. Глупости! Което казах — е истина?! Че уж е истина?! Нали не затова ме пуснахте! Защо!

На което Йерофей само притисна към гърдите си свит юмрук и изрече една дума тихо, решително:

— Замръзна.

После, после, после… Седеше в салона за гости на „Чарчя Ренка“ под поставената в рамка от плътно миражостъкло фотография на Алистър Кроули и пиеше горещ чай с ром, когато зад прозорците лятното Слънце възхождаше над Иркутските мъгли. Сънливият гарсон донесе завтрак. На улицата прозвъннаха първите шейни, започваше градското движение в Уйски Район, събота, 26/13 юли 1924 година, Градът на Леда се събуждаше за труд, от Зимни Николаевск по домовете си се завръщаше нощната смяна на пролетариата на зимлязото и тунгетита. На масичката с шахматното табло, върху което стояха фигурите от недовършената партия на Кроули, някой е сложил пепелник с незагасен фас. Остава се с впечатлението, че англичанинът току-що е станал от масичката, ей сега ще се върне, ще допуши цигарата. Опита се да яде, но повече време му зае издухването на носа и откашлянето на секретите. Ръцете му се тресяха, краката подскачаха, мятани от конвулсии в премръзналите мускули. Най-напред трябваше да се качи горе в стаята, а след като се преоблече, взе със себе си и делфийското бастунче: вече почти не можеше да стои на левия крак. Въпреки че измина по-голямата част от пътя от Йерусалимския хълм на западния бряг на Ангара — по „Ланинска“ и под гигантската Триумфална арка, извисяваща се над Московския тракт — върху шейната на Йерофей, подпухналото наново коляно отказваше да го слуша, нещо повече, отказваше послушание целият препатил крайник. Треморът, започнал още в закования ковчег, все така не можеше да стихне докрай: ако не тръпки, то нервен тик, ако не тик, то спазматичен гърч, ако не гърч, то странни подскоци на главата, а ако не те, то отново тръпки. Йерофей му даде еленска кожа, пътуваше загърнат в нея и в някакво одеяло, издърпано изпод чувалите. Мартинистът не говореше; но съвсем не се държеше грубиянски, дори любезно се поклони. Наистина ли му бяха подарили живота? Какво ще докладват на отците на сектата, какво ще рапортуват на Распутин? А ако дойде нова заповед? А дали не са много повече — не една Распутинска фракция и една на Пелка, а много такива, които се боят от влиянието на Сина на Мраз върху Историята, и множество готови да бранят всичко, което произхожда от Отец Мраз — значи е възможно не след дълго поредни фанатици да го докопат и да поискат да го погребат жив? Стисна челюсти, за да спре тракането на зъбите, предизвикано от треската. Що за странен натиск, що за сюрреалистична ситуация: да го отвлекат, да го сложат в ковчег, да искат да го убият, а сега да пътува редом с неслучилия се убиец и дори да няма смелостта да му хвърли това в лицето; а отгоре на всичко и с благодарност да приема от него мръсното одеяло, едва ли не благодарейки на висок глас. А той не се срамува, той от нищо не се срамува — в това е проблемът с хората на вярата, с поданиците на абсолюта, божествен или човешки, че докато изпълняват неговите заповеди, не правят нищо лошо, независимо какви са тези заповеди. Ще ти удушат децата, а после сърдечно ще те поканят на вечеринка и ще се чудят, ако вземеш да не отидеш. Ето човека, живеещ в истината. И още едно нещо, за което не попита Йерофей, защото за такива неща не се пита: защо е поискал изпитание и изслушване на неверника, осъден от тяхното мартинистко началство, неверника, когото ден преди това сам искаше да убие? Какво се беше случило? Но той не обели дума до края. Превози го през реката, свали го, мигна с едното око. — С Бог. — Откуцука, без да отговори. Сега ръката му трепери, докато вдига стъклената чаша с чай. В пръстите му все още остават забити тресчици от дъските на ковчега. Да отиде в полицейския участък? Мартинистът не каза нищо, защото знаеше добре, че Синът на Мраз няма да го направи.

Не успяваше да преглътне хляба дори и потопен в горещото мляко; стиснатото гърло не искаше да се отвори. От другата страна на масичката на Кроули седна да закусва дебел арменец, без да сваля изпъкналите очила от миражостъкло. След като изсърба черното кафе, разгъна последния брой на двуезичния „Куриер на Ангара“. На първа страница имаше нещо за поляци — погледна, като изви по щъркелски глава, — за поляци, но ги наричаха и „японци“; преди няколко дни някой е вдигнал във въздуха Зимната железница, линията до Кежма, подозренията падат върху „полските терористи“. Спомни си жандармите и казаците на Гара Муравьов. Значи акцията не беше свързана с бомбата на Не-Верус, тук се водят други битки, за които въпросът за Тесла и лютите е само незначителна маргиналия.

Арменецът го погледна с млечноцветните стъкла над вестника. Завъртя се на креслото, избягвайки инстинктивно погледа — встрани, нагоре, към картината, висяща над шахматната дъска.

На тази увеличена до размерите на портрет снимка гладко избръснат мъж в двуреден костюм стои пред входа на хотела, тогава все още под друга фирма, а в дъното и от дясната страна, над сивата мъгла, която замазва по-голямата част от фотографията, на небето висят въглени колонади. Кроули е с месесто лице и иронично изкривена уста, което се вижда много ясно в контраста със заледената фасада на сградата и околния сняг, тъй като кожата на Кроули, зъбите между устните и особено очите всичко това прогорено, изпъква на снимката с различна наситеност от чернота; тъмно е и облачето, разтеглено над главата на англичанина: неговият тъмлинен дъх. Колко дълго е живял тук Кроули? Колко бързо се е преобразил в толкова закоравял лютовчик? Собственикът казваше, че Кроули е ходил в соплицовите. Крие ли се в това някакъв естествен способ за отъмляване, естествен, тоест без помощта на машините на доктор Тесла, и не изискващ да прекараш дълги години в Страната на Лютите? Да се заредиш с теслектричество чрез общуване с люти, така че дори за окото на камерата да не се изплъзне тази мъждукаща аура от тъмлина, пъклената чернота по тялото и около тялото, и ангелските лъчесенки. В такъв случай лютите трябва да са истински резервоари за тмеч — и действително, не изглежда ли често пъти техният лед тъмен като лъскава стъкленица, пълна с мастило? Алистър Кроули е намерил начин да го пие направо от извора. Стои на този мраз с открита глава, с ехидна усмивчица на дебелите устни. Дали му е студено? Трепери ли в мъглата? Мръзне ли? Вече е замръзнал, ето в това е работата. Затресе се във внезапна треска, изпуснатата лъжичка иззвънтя върху чинийката. Та нали го предупреждаваха — Поченгло, Разбесов, Зейцов, — предупреждаваха: това е съвсем друг свят, други закони го управляват; и да се ограничаваха само до областта на физиката…!

Замръзна. Никакви обяснения за това не даде Йерофей, то беше нещо разбиращо се от само себе си. Истината ли каза, или излъга — искрени ли бяха тези мисли относно бащата или само изтръпнало отчаяние — нощ, гробище, огньове, Луна, зейнал гроб — изговори се — и замръзна.

Колко пъти застиваме от удивление, когато чуем изречени точно от нас на глас думи, особено в политически или религиозни дискусии, а дори и в разговори за чувства: изрекло се е и сега вече знаем собственото си мнение; изговорили сме се и сега вече ни е ясно кого ненавиждаме, към кого изпитваме симпатия. Влез в пререкание — и ще познаеш собствения си разум. Скочи в битка на живот и смърт — ще познаеш сърцето си. Или поне влез в хазартна игра срещу висок залог. А най-добре: погледни в собствения си гроб, в тази черна вода. Това, което ще узнаеш за себе си, в Лятото ще го разбереш от един миг и веднага ще изгубиш увереността си; но във владенията на Леда е невъзможно така да познаеш нищо, което не е изцяло истина или изцяло фалш.

Замръзна. Не по този ли начин нещо, което не е било истина, внезапно става истина, за да остане във всички времена истина? Има твърдения, които стават истини в определен момент, има твърдения, които се обявяват за истини, чиято истинност се сътворява. Но нали дори Котарбински е имал предвид изключително минали факти. Нали не може по този начин да се замрази човекът, тоест включително и това, което този човек още не е направил. Невъзможно е да се сътворява истинност в буквалния смисъл, така както се сътворява едно произведение на занаятите, плодът в лоното на майката, математическа формула или магнитен заряд в тялото. Дори машините, които са тъмлоносни, дори лютите не правят това. Издуха носа си, наля си ром в стиснатото гърло. Арменецът свали очилата, имаше очите на малко дете, гледаше с детинско безочие. Отново извърна поглед. Тютюневият дим застина над шахматната дъска на Кроули в сива лента. Излязъл и не се върнал; тръгнал на експедиция при лютите и не се върнал; влязъл в соплицово и не се върнал. Поклати глава. С никакъв физически акт не може да се наложи истинност!

После, после си спомни пръста на пан Тадеуш Кожински.