Яцек Дукай
Лед (31)

За ваятелството с дим

— Цушима^[1], хиляда деветстотин и пета. Различни са войните на Лятото. Потеглихме от Либава на помощ на обсадения Порт Артур на 3 октомври предишната година, с двайсет и осем кораба, седем от тях броненосци. По-късно, по пътя от Балтика до Владивосток, към нас се присъединиха още няколко бойни единици. Цялата Втора Тихоокеанска Ескадра беше под командването на вицеадмирал Зиновий Рожественский^[2]. Това беше най-голямата морска експедиция в историята на съвременните войни. Японците бяха атакували през януари, нападайки без предупреждение нашата Първа Ескадра в Порт Артур, Владивосток и Чемулпо; трябва да знаете, господа, че те смятат предварителното обявяване на война за глупава европейска приумица. През април Негово Императорско Височество създаде Втора Ескадра за подкрепа на Първа Ескадра и манджурската армия, в която воюваха над половин милион наши войници; но вече през август японците взеха надмощие над далекоизточния ни флот и обсадиха Порт Артур. Стана ясно, че Втора Ескадра ще трябва да им се опълчи самостоятелно. Събраха всички боеспособни руски единици, с изключение на блокираните по силата на международните договори в Черно море. При това така спешиха ремонтите и строителството на нови кораби, че не беше никак лесно да се намерят достатъчен брой опитни моряци за техните екипажи. Затова вербуваха селяни, вадеха от затворите обикновени и политически престъпници и ги водеха на палубите, а от кадетите на петербургския Морски корпус посредством преждевременно авансиране произведоха младши офицери. Ето така и аз, направо от школата, се озовах като новоизпечен гардемарин на борда на броненосеца „Ослабя“, флагманския кораб на контраадмирал Дмитрий фон Фьолкерзам, заместник на Рожественски. Бях на седемнайсет, когато онова октомврийско утро отплавах на околосветски рейс с най-могъщата армада на Руската Империя за най-голямата битка на броненосци в историята на моретата.

Капитан Насболт вдигна високата кристална чаша и отпи от подправеното с билки вино; под светлината на буйните пламъци в камината напитката в кристала изглеждаше тъмночервена и гъста като кръв. Благородният камък в пръстена, обгръщащ плътно пръста на офицера, беше в същия цвят и ако човек притвореше още малко клепки, през ресниците и паяжинните мрежи на съня щеше да забележи как този камък трепти, пулсира и прелива в обковката от черен метал като голяма капка чернодробна кръв. Пръстенът на капитана втори ранг явно беше от чисто зимлязо.

Дитмар Клаусович Насболт опря ръката си с бокала на перилото на фотьойла. От полумрака иззад плещите му се отдели стюардът с малка каничка, готов да му долее, но Насболт, без да извръща глава, протегна показалец над чашата и стюардът се оттегли. Всички чаши и стъклени прибори, предназначени за обслужване в Лукса, бяха по-високи, с подставки, по-широки в сравнение с обикновените сервизи. Сега Експресът поддържаше равна скорост, почти без да забавя своя ход, без да завива. Лекото поклащане на вагона действаше приспивно, господин Поченгло вече дремеше, а и на инженер Уайт-Джеслинг клепките се слепваха… Поклащането на вагона, да, но не по-малко и самият глас на капитана, ту извисяващ се, ту шепнещ… Своите приспивни песни имат не само децата, имат ги и възрастните. Един добър разказ действа като добрия тютюн или добро уиски, не трябва да се бърза, не бива да се подръчква разказващия да забързва, не за това става въпрос тук — да се добереш възможно най-скоро до развръзката, да сграбчиш фабулата за гривата, да узнаеш перипетиите, смисъла и тайните, съвсем не. Човек слуша, заспива, буди се, връща се към разказа, отново заспива, разказът доплува и отплува, потапяме се ту в една недействителност, ту — в друга; тук действа магия, изтръгваме се от времето и мястото.

Много по-трудно е да й се поддадеш в суетнята на градския живот. Но тук, затворен за дългите дни на пътуването заедно с други слушащи-разказващи… Достатъчно бе капитан Насболт да поднесе ръка и да произнесе първото изречение. Никой не го прекъсваше, никой не го караше да се връща към по-предишни теми, никой не задаваше нетърпеливи въпроси. Трябва да се остави фразата да се излее. Но и мълчанието, отделящо темите, които занимаваха офицера, също бе част от разказа. Също и сънят. И тази околна тъмнина, и тази хладна белота, избликваща от нея, и този огън, и похъркването на господин Поченгло. Прокурорът Разбесов и доктор Конешин слушаха най-съсредоточено, кадейки още с английските папироси, с които ги бе почерпил инженерът. Но и те бяха омагьосани.

Поправи одеялото, метнато на коленете. От пасажерите, които останаха в залата след танците, седеше най-близо до камината, горещината, лъхаща на вълни от огнището, караше мускулите в левия крак и лявата ръка да набъбват, така че не след дълго имаше чувството, че половината му тяло е направено от гума, напомпана с алкохол. Смъкна се в креслото до полулежаща поза. Така погледът се отмести от огъня, от пламъците, но тъй като освен огъня и една лампа в прехода към салона тук не светеха никакви други светлини, оставаше му да рее взор по тавана (по студено проблясващия полилей), по лицата на мъжете, насядали около камината (размекнати, кръгли, поруменели), по лунната белота зад прозорците — само и само да спре в нещо все още будното око. Най-напред бе постоял заедно с другите с прилепен към прозореца нос и чаша водка до устните, съзерцавайки прехласнато, след като светлините във вечерния вагон бяха изключени, ледените фантасмагории, прелитащи зад прозорците на фона на необгледния лед. Но тази монотонност на пейзажа, която бързо додява на всеки пътешественик през Сибир — степ, тайга, небе, земя, часове наред — скоро го отегчи: белота и белота, и белота, и белота, клиничен бял ад. Колко може да се издържи. Би трябвало да има мярка. Това е някаква болезнена мания, по този начин лекуват в болниците за психари: клечка кибрит до клечка кибрит, с изплезен език и тъп поглед, ден след ден, двайсет години. Такава я е сътворил Бог Азия.

Ледът лежеше в безформени назъбени грамади зад прозорците на Лукса (понякога ще се мерне някой лют), а тук, в залата с камината, кехлибарените отблясъци от пламъците заливаха всичко с топъл восък, и хората, и мебелировката, така че дори ръбовете и шпицовете и триъгълните фризове в дървената ламперия изглеждаха едва ли не стопени. Капитан Насболт не трябваше да повишава глас, думите се лееха с мекотата на снежинки, по кожата, по езика, падаха в ушите. А оттам като чисти поточета течаха право в мозъка.

— По-късно се опитвах да обхвана всичко това с разума си, да го подредя от гледна точка на причини и следствия, истина и неистина. Напразни усилия! Едва бяхме навлезли в датските проливи, ха, дори още по-рано, докато стояхме на рейд в Кронщад, Ревел и Либава, вече се даваха редовни заповеди за тревога, нощни стражи и противоторпедни блокади, в очакване на тайна атака от страна на японците, а когато навлязохме в тези проливи — точно по време на артилерийските ни учения, така се оплетохме в маневрите, че „Ослабя“ налетя на противоторпедния „Бистрий“, отнасяйки носа му, а веднага след това пристигна информация от разузнавателната ни площадка в Копенхаген, че действително вече са засечени японски торпедни катери, рибарски шхуни с камуфлирани оръдия, подводници, въздушни балони в небето, които пускат мини по пътя на Ескадрата. Лъжа, фантазия? Морското разузнаване и охраната бяха получили половин милион рубли във връзка с този преход, възможно е и да са си съчинили всичко — но може и да не са, може и да не са. Вече пристигаха рапорти от собствените ни кораби: за непознати торпедоносци под светлини на рибарски катери, за шхуни без флагове, за тъмни силуети в нощта. Рожественски даде заповед оръдията да се насочват срещу всички кораби, с които се разминаваме, и да се стреля по тези, които се опитват да пресекат пътя на Ескадрата въпреки предупрежденията. Така минахме проливите, обстрелвайки кораби под неутрални флагове. На сутринта ни изчезна ремонтният съд „Камчатка“; обади се едва привечер, за да съобщи, че бяга на зигзаг пред осем непознати торпедоносеца. Рожественски обяви бойна тревога. Полунощ, Догер Банк, тъмно като в рог, всички са в очакване на атака. И тогава ракета, във водата сенки — палим прожекторите. Аз самият тогава стоях при далекогледа на кърмата, блещех очи, сърцето ми ще изхвръкне, спасявай ни, Господи. Гледаме: два по-големи, множество по-малки единици, проверяваме профила, броим комините, Пьотр казва едно, Иван казва друго, Гриша трето, но вече пристига информация: два торпедоносни кораба атакуват флагманския кораб и цяла флотилия се носи устремно право срещу нас. Запалихме всички прожектори в Ескадрата, започна канонада: снопове светлина в мрака, огън от оръдията, страшен грохот, паническо търсене на силуети сред вълните, внезапно нещо ще изплува от нощта, само няколко секунди и избухналото торпедо ще те разнищи на парчета. По-късно се оказа, че това са само траулери и рибарски катери. Успяхме да отстреляме комина на крайцера „Аврора“, като при това за малко не убихме корабния поп. Седмица по-късно бункираме въглища в залива Виго, когато пристига депеша от Петербург. Русия и Великобритания — на ръба на война, разстреляли сме пет траулера на британското риболовно дружество в годишнина от битката при Трафалгар, убивайки рибарите и бягайки от местопроизшествието, без да окажем помощ. В Лондон маршируват тълпи, настояват да бъде изпратена Royal Navy със заповед да потопи нашата армада. Работата се усложнява още повече от показанията на гневните рибари, които категорично заявяват, че между тях е кръжал до сутринта руски противоторпеден кораб, който не е реагирал на призивите и молбите за спасение на давещите се. Но точно тогава с нас не плаваше никакъв противоторпедоносец! Тогава? Наистина ли между английските риболовци са ни изненадали японски кораби? Започна следствие на международна комисия, предполагате ли, господа, че стигна до нещо? Кой ни атакува? Атакува ли ни изобщо някой? Лъжливи ли бяха съобщенията? Видяхме ли японци, или не видяхме? А нали сам аз бях там, сам гледах! Тогава видял ли съм, което съм видял? — или съм мислел, че виждам, което не виждам? — или сега само си спомням и това, което видях, и това, което не съм видял, което беше и което не е било? С кого влязохме в битка? Разигра ли се изобщо битка? Ето какво е войната без Леда — блядь лживая!

… Пресякохме екватора — никой не знаеше кога; силата на атлантическите течения бяха зле изчислени, бяха объркали часовете и географските ширини. Постоянно възникваха проблеми с бункирането на въглища, немската компания HAPAG отказа да си изпълнява договорите, японските и британските дипломатически мисии затваряха пристанищата пред нас, като принуждаваха поредните страни да запазят неутралитет; единствено благодарение на упорството на Рожественски стигнахме до Мадагаскар. Там се съединихме с по-леките крайцери, които бяха минали през Средиземно море и Суецкия канал, и там, в Носси Би, до нас достигна вестта за капитулацията на Порт Артур, съобщения за революционни бунтове в Русия и за Кървавата неделя. Така че, от една страна, от военна гледна точка, тази експедиция вече нямаше никакъв смисъл; но от друга страна, от политическа гледна точка, за Императора тя беше един от последните спасителни пояси, шанс както за мир вътре в страната, така и за мир с Япония, защото едва след съответния значителен успех върху нашата везна щеше да е възможно да се пристъпи към преговори за някакъв разумен договор с японците, а след това, след като бъде угасен този пожар — да се изтегли армията от фронта за потушаване на пожарите в самата Русия. Проведохме упражнения по стрелба в цел. От няколкото хиляди снаряда нито един не попадна в целта. Вицеадмирал Рожественски изпрати в Петербург депеша с молба да бъде освободен от задълженията му поради влошено здраве. Адмиралтейството отказа, съгласиха се той да предаде командването едва във Владивосток. Затова Рожественски си постави за главна цел възможно най-бързото достигане до Владивосток. И зацепихме напряко през Индийския океан, в един скок от Мадагаскар до Индокитай. Какъв рейс…! Не е за приказване, мъка и болка, малко оставаше моряците ни да се разбунтуват, впрочем Рожественски бързо натъпка затворническия кораб, нямахме прясна вода, нямаше храна, дори дрехи липсваха, на хората им се разпадаха обущата, огнярите работеха в лапти от конопените въжета, движехме се непрекъснато пренатоварени с въглища, защото Рожественски панически се страхуваше да не останем без гориво, корабите губеха по два-три възела от скоростта си, плавайки при такава степен на потапяне, че бронираните пояси на „Ослабя“ напълно се скриха под водата, а въпреки това трябваше постоянно да донатоварваме въглища от транспортните катери, казвам ви, господа, болка и мъка — но когато по-късно видяхме физиономиите на британците в Сингапур, когато цялата Ескадра издефилира през пролива след този самотен преход през океана…! Разбрах как се раждат морските легенди.

… Рожественски реши да стигнем до Владивосток по най-краткото трасе, тоест между Корейския полуостров и Япония. Навлязохме в тези води в килватерна колона, със заповед да запазим тишина в ефира. Всеки момент очаквахме атака от страна на японския флот. Отново започна взиране за чужди кораби, подводници, отново будуване и страх. Нощем поддържахме връзка, сигнализирайки Морз с прожекторите по облаците на небето. На „Ослабя“ настроението беше катастрофално, фон Фьолкерзам от дълго време не командваше, повален от тежка апоплексия, докато най-сетне, вечерта на десети май, предаде Богу дух. Но Рожественски забрани да се сваля адмиралския флаг от нашия кораб! Офицерите казваха, че това е с цел да не падне духът в Ескадрата. Затова сложиха фон Фьолкерзам в ковчег под палубата на „Ослабя“ и така продължихме да плаваме като флагмански кораб. Забележете, господа, как един първи фалш поражда всевъзможни следващи извращения — както от един удар се разбягват пукнатини по леда, така се разпадат и фундаментите на всемира; само една Зевсова мълния, от която се пропуква ледът, само че грохотът й не се чува.

… Когато всичко се разпада, на какво да се опреш? Трябваше да навлезем в Корейския пролив в петък, тринайсети май, затова Рожественски нареди най-напред ден на безсмислени упражнения, само и само да избегнем сражение на фаталната дата. Поповете осветиха щателно оръдията по всички кораби. Плавахме в три, после в две килватерни колони, денят беше сив, навъсен, облаци закриваха небето. През нощта ефирът трещеше от японски комуникати, знаехме, че техният флот е наблизо. На зазоряване се показа първият вражески крайцер, той повика следващите, вървяха успоредно на Ескадрата, но имаше забрана да се стреля; най-сетне хората не се стърпяха, пръв май някой от артилеристите на „Ослабя“, трудно е да се каже, защото един изстрел и веднага последва цяла канонада, веднъж дори уцелихме — хората все пак се горещяха да се бият, да, да. По обед се появиха главните японски сили, флагмански броненосци в боен ред, които ни отрязваха пътя. Бяха по-бързи от този наш сбиротък от кораби с различна класа, претоварени с въглища, обрасли с морски водорасли; бяха по-маневрени, можеха да заемат и да диктуват позицията и дистанцията за размяна на огън и ъгъла на курса, ъгъла на заход в подредените колони. Рожественски се опита да обърка маневрите им, но без успех, само разби собствения ни строй. Трябва да знаете, messieurs, че в старата морска тактика на Лятото в битката между броненосци положението на кораб спрямо друг кораб може да се окаже по-решаващо за резултата, отколкото мощта на оръдията и здравината на бронята. Кораб, изложен на разгърнати атаки откъм борда, а самият той способен да отговори само с носовата си артилерия, е предварително обречен на унищожение. И ето първата проста маневра: да се премине пред носовете на армадата, като се пресече курсът й под ъгъл деветдесет градуса. Японската ескадра, по-бързоходна, се стрелкаше така пред носовете ни насам и натам, покосявайки с концентриран огън от шест мили, защото от пръв поглед личеше, че са получили заповед да се целят най-напред във флагманските кораби, започвайки от най-близкия — а кой кораб с флаг им седеше като патица под мерниците? „Ослабя“! С вимпела с череп на мачтата стояхме закотвени на място, излезли от линията, защото когато Рожественски на своя „Княз Суворов“ искаше да излезе начело на колоната, за малко не предизвика масов сблъсък: „Суворов“ прегради пътя на „Император Александър“, „Александър“ — на „Бородино“, „Бородино“ — на „Арл“, а между тях влизахме ние, тоест „Ослабя“, предвождаща втория състав от броненосци. Пуснахме котви, вдигнахме на реите черни кълбета, колоната се разцепи на две страни. Японците ни обстрелваха безмилостно, и двата флагмански кораба, но нашия по-яростно, тогава по чудо избягнахме смъртта, на две крачки от мен човек беше пометен от палубата, осколки одраскаха кожата ми като метла от остриета на бръснач. Навигационният мостик на носа лумна целият в пламъци, котвата се откъсна. Най-трагичното беше, че ни удариха двукратно в левия борд, където зейна такава пробойна в бронята и обшивката, точно над линията на водата, че през нея можеше да влезе тройка без проблемы, и все повече се накланяхме, а усилията ни да я запушим се оказаха безуспешни поради високата вълна; междувременно „Ослабя“ се опита да се измъкне от обстрела, но без успех, отворът ставаше все по-голям, до самите котелни шлюзове. Рухна носовата кула, на целия кораб отказа електричеството, на бойния мостик пожар, във въздуха увисна облак от въглищна прах и върху нас се стелеше отвратителна мазнина, лепкава, сладникава, ослепяваща; дузини нитове и колелца летяха от метала, броневите плочи се отлепваха като сухи струпеи — капитанът даде заповед да напуснем кораба; „Ослабя“ се преобърна с кила нагоре и тръгна към дъното.

… И я видях да се носи по вълните, на двайсетина аршина от мен, докато плувах към противоторпедните кораби, които събираха оцелелите от гибелта моряци — ковчег с тялото на адмирал фон Фьолкерзам. Нас ни пое „Буйний“; но половината от екипажа на „Ослабя“ се удави, японците не преставаха да ни обстрелват, впрочем те дори не се виждаха на хоризонта: мъгла, пушеци, сиво небе, сиво море, а и те оцветяват корпуса и надстройките в тъмнозелена боя, така че съвсем не можеше да се различи кой стреля в нас, кой ни убива; „Буйний“ — улучен, „Бравий“ — улучен; оттегляхме се в мъглата, само и само по-далеч от боя. Единствено грохотът, който отекваше над водите на пролива, припламващите точки, пробиващи тази сива завеса, разказваха за хода на сражението. Капитан Коломейцев търсеше ескадрата от леки крайцери; не знам дали блуждаехме без посока, изгубени в морето, или капитанът искаше най-напред да сложи все пак ред на „Буйний“, на чиято палуба трябваше да смести над двеста корабокрушенци. Промъкнах се на мостика, бинтован криво-ляво, едното ми око залято с кръв, премръзнал, прислушвах се в разговорите на офицерите. И те не знаеха много повече. Дошла заповед да се следват леките крайцери по техния ляв траверс — но къде са групирани те? Кой ги командва? Жив ли е още Рожественски? Нямаше никакъв план за сражението, никакъв план не е бил изпратен на капитана. Офицерите се опитваха да извлекат нещо от старите заповеди — но тези заповеди не пасваха към ситуацията. Тъкмо влязохме в редицата зад крайцерите, и Коломейцев извади „Буйний“ от нея. Огромна тръба от пушек като обърната пирамида от черни облаци в небето, а под нея, под нейния връх — червени пламъци. Гореше „Суворов“, флагманският кораб на адмирал Рожественски, вече наполовина потопен. Офицерите протестираха, че няма място на кораба; капитанът обаче заповяда да се доближим до броненосеца и да вземем екипажа му на борда. Влязохме в зоната на обстрел; „Суворов“ бе станал мишена на японската артилерия, която сега го разнищваше на трески, а при нас на палубата като на дефилада, стотици хора стоят и гледат, ако ни улучи снаряд — леш. Лодки — няма лодки; на „Буйний“ всички са повредени, на „Суворов“ всички повредени или в пламъци. Какво да се прави? Коломейцев заповядва да се приближим още повече — но вълната вече е висока и от „Суворов“ бие огън като от доменна пещ, а тези японци все по-точни в стрелбата въпреки това нарежда да се приближим борд до борд и да вземем хората. Така прекачваха офицери и ранени от „Суворов“, докато накрая и „Буйний“ бе улучен, осколки покосиха кока, спасен от „Ослабя“. Дълбоко потопени, се отдалечихме от потъващия броненосец. Повикаха ме в офицерските каюти, първият ми нареди да се заема с щабните от флагманския кораб. Влизам в каюткомпанията, която вече бе превърната в операционна… и кой лежи на софата под балдахин? Вицеадмирал Зиновий Рожественски.

… Ранен е в главата, ранен е в рамото, ранен в бедрото и стъпалото, медиците го превързват, аз повтарям въпроса на първия офицер: да издигнем ли на „Буйний“ вимпела на командира на Втора Ескадра? Не! Та той не може да командва, нека командва Небогатов! Връщам се на мостика — Небогатов нищо не знае за това и не може да знае, защото връзката с него е прекъсната. Какво да се прави? Дълга вечер в Цушимския архипелаг, шепота между офицерите над постелята на вицеадмирала, аз тичам там и обратно, предавам въпроси, въпроси и пак въпроси; и никакви отговори. Колко единици от цялата Ескадра са оцелели? Къде са останалите? Къде са японците? Какви заповеди да се дадат? Какъв да бъде планът? Какво да се прави, какво да се прави? „Буйний“ следва групата на контраадмирал Енквист, но с повредено витло е трудно да го догони. А вече се здрачава, а вече притъмнява, видимостта е все по-лоша, мъртво вълнение, мъгла в безветрието и само съобщения, едно от друго по-ужасни, се пръскат над главите на господа офицерите като смъртоносни шрапнели: „Бородино“ тежко отстрелян, „Бородино“ черпи вода, „Бородино“ гори! „Ариол“ разкъсан от снаряд! „Александър“ тъне, потъна! Нито един спасен, осемстотин души на дъното. Впрочем връзката е окаяна, Ескадрата се беше разпръснала отвъд обхвата на радиостанциите. Рожественски повтаряше: Владивосток, към Владивосток. Но какво нареждаше Небогатов? Достигнала ли е на „Николай Първи“ заповедта на адмирала? Преди да падне пълен мрак, все пак успяхме да влезем в колоната след Енквист, редом с оцелелите броненосци. Небогатов вдигна сигнали за курса — как иначе, пълен напред, към Владивосток. Очаквахме поне някакъв план за сражението — не дойде никакъв. Никой за нищо вече не смееше да пита Рожественски. През нощта японците ще бъдат принудени да прекратят обстрела — но в мрака върху нас ще се хвърлят техните торпедоносци.

… Така че, отново: ужасът на тъмния океан, вглеждане за сенки над водата, опипване на мрака с далекоглед. Сега полагахме усилия да не се изгубим, да се държим за основните сили — една част от тях в тъмнината се бяха откъснали някак от Енквист и се приближили към броненосците; онези, също изплашени, взели нашите противоторпедни съдове за японски торпедни катери и помежду им започнала престрелка. На което Небогатов отговори, като увеличи скоростта и ние изведнъж изостанахме, строят се наруши. Беше заповядано да пазим пълна светомаскировка. Така удържахме в тревога до съмване, дрейфувайки часове наред след авария в котлите; блуждаещи в мрака. Никога няма да забравя нервите на тази нощ. Никой нищо не знаеше, затова всеки си представяше всичко. На „Буйний“ машините отказваха една по една; ако тогава ни бяха нападнали торпедни катери, нямаше да можем да избягаме и на миля. Тичах от един висш офицер до друг, а всеки ме изпращаше със свой въпрос, свой страх и своя версия. А над офицерите, на палубата и под палубата: още по-голям въртоп от страхове и призрачни представи в главите на стотиците моряци. Мина полунощ, мракът достигна зенита си, бяхме сигурни, че японците са торпедирали вече всички освен „Буйний“, който се загуби в тези чужди води така буквално, че дори врагът не може да го открие. Не мога да ви предам атмосферата на тази нощ, това страшно разкъсване в милион несигурни догадки, това настръхнало от най-мрачни представи и предчувствия състояние — ох, да ни бяха атакували, торпедирали, потопили най-сетне! Да има най-сетне някакво решение! Обаче не. И до какво междувременно се стигна… Рожественски с щабните предложиха да се приближим до брега, да потопим кораба и да се предадем на японците; щабните измъкнаха белия чаршаф изпод адмирала и отидоха с него при Коломейцев. Коломейцев побесня от ярост, скъса чаршафа на парцали и ги изхвърли зад борда. Но на разсъмване вече бе принуден да изпраща радиограми за помощ: „Буйний“ се разпадаше, адмиралът заедно с неговия щаб трябваше да бъде пренесен на друг кораб. Откри ни крайцерът „Дмитрий Данской“ заедно с противоторпедните „Бедовий“ и „Грозний“; пренесохме се на „Бедовий“. Противоторпедните дадоха пълен напред към Владивосток, а „Дмитрий Данской“ остана да ескортира „Буйний“. По-късно узнах, че тъкмо той е потопил „Буйний“ — на хоризонта са се появили японци, нямало е време; един директен залп унищожил кораба на капитан Коломейцев. А „Бедовий“, както се оказа, беше избран от Рожественски, понеже познавал неговия командир, капитан Баранов. Този Баранов в нищо не можеше да му противоречи. Веднага подготвиха бял флаг и взеха курс към Дагелет. Но с нас се движеше и „Грозний“, а негов капитан беше някой си Анджейевски, поляк. Венедикт Филипович се усмихва — е, да, няма нищо неочаквано в продължението на тази история. Баранов се приближава към японците, оръдията му мълчат, Анджейевски пита какво става; Рожественски му заповядва да се омита към Владивосток, а сам той сигнализира от „Бедовий“ за капитулация и молба за помощ за тежко ранените — и што делает капитан Анджейевски? Той пренебрегва заповедта, обръща се и стреля от всички свои оръдия в японците. От нерви вицеадмиралът едва не получи сърдечен удар. Ние се предаваме, а този поляк атакува — и японците обстрелват и двата кораба еднакво. Ако ме попитате сега за какво съм се молил в онзи час: дали веднага да ни пратят на дъното, или да ни вземат в плен, но живи и здрави? Е, да, ще ви отговоря искрено, да ме прокълне отецът ми, ако лъжа: и за това, и за това.

— И Бог ви чу?

— Ами нали седя сега тук пред вас! Рожественски се предаде, всички отидохме в японски лагер.

— А „Грозний“? — попита доктор Конешин. — Какво стана с този полски капитан?

— Отвел е благополучно кораба си във Владивосток. Само трима или четирима успяха да го направят, в това число и той. Впрочем самият капитан Анджейевски е излязъл от всичко това с тежки рани след фатално попадение в мостика на неговия противоторпеден кораб. — Насболт залюля виното във високата чаша, прикова поглед в тъмночервения водовъртеж. — Какво повече да кажа… сами виждате, господа: такива са войните на Лятото.

… А сега вече ще воюваме другояче. Няма да издам никакви тайни, та нали и господин Поченгло, и господин инженерът сами прекрасно го знаят, след като работят в Зимни Николаевск — за какво отиват транспортите с най-доброто зимлязо от Сибирхожето, чии поръчки се ползват с предимство? Аз се заклех, според скромните си възможности и способности, да направя всичко, за да се изличи този позор и тук нямам предвид само цушимското поражение. От самото начало следях, по разпореждане на Адмиралтейството, как върви производството — и днес вече не само в Страната на Лютите, а на морето трябва да победи Зимата. Много неща се промениха от хиляда деветстотин и пета… Знаете, англичаните построиха първия дреднаут — скорост, маневреност, далекобойни оръдия, единни параметри, броня. И всички започнаха да ги копират, да ги приспособяват към новите бойни условия. Да, и всичко, което можеше да направи Русия, беше само да се изравни по възможности. Но от момента, когато дойде Зимата, с откриването на тунгетита и зимлязото ние имаме тук естествено превъзходство. Зимлязните дреднаути са най-малкото с десет възела по-бързи в сравнение с дреднаутите на Лятото. Макар и по-тънка и по-лека, тяхната броня издържа ударите на най-тежките снаряди. Оръдията томска конструкция, от иркутски хладоиди, с отлети в Зимни Николаевск дула, изпращат снарядите много по-далеч от най-големите корабни оръдия на Лятото. Тунгетитните бомби, ако се докажат на практика сега, по време на маневрите, ще потопят в боя най-солидно построените плавателни съдове, завличайки ги на дъното с милиони тонове баласт от лед.

… Макар че не артилерията, бронята, технологиите ще изменят облика на войната в условията на Зимата. Негово Императорско Величество гледа в бъдещето, Адмиралтейството планира с години напред, а Русия — Русия може да изчака с няколко поколения, ако е нужно, със столетие или повече. Ледът напредва през Азия, лютите се разпространяват, Зимата набира сили — малко по малко, в темпо, което не може да се предвиди, в съответствие със закони, непознати за професорите в Петербург, но колкото и време да продължи това, в крайна сметка вълната ще достигне до границите на континента и Ледът — Дитмар Клаусович с широк жест притегли към себе си белите пейзажи отвъд прозорците, — Ледът ще излезе на морето. Не казвам, че океаните отведнъж ще замръзнат, по-скоро нищо подобно няма да се случи — но колко по-различни ще станат морските битки под небето на Зимата! Стреляме — и знаем в кого стреляме. Ако улучим, добре, ако не — не. Плаваме точно тук и тук, не някъде другаде. Заповедите са такива и такива. Ще победи, който трябва да победи; ще изгуби — който трябва да изгуби. Случайността ще се подчини на необходимостта, фалшът — на истината. Нима това са само сибирски фантазии, само байкалска легенда? Не! Има си планове, има си стратегии.

… Така че, такова е моето назначение, затова отивам на Пасифика, такава е моята професия и най-главната ми мечта: войни, ледовито чисти, геометрично красиви, с математически неизбежен ход. Когато се научим на това, когато овладеем тактиките на Зимата, какво може да застане на пътя на Империята? кой ще може да заплашва Русия? Тя ще победи, защото не може да не победи.

И вдигайки ням тост, капитан Насболт бързо изпи остатъка от вино.

— Всички войни, откакто свят светува, са изглеждали така — забеляза с известна нотка хумор прокурорът Разбесов. Хаос, несигурност и смесица от лъжа и истина други битки човекът не е водил.

— Хм, а комуникацията, не казвате нищо за комуникацията, как така без комуникация — обади се събудилият се пан Поченгло. — Още по-голяма бъркотия, мога да си представя.

— Защо „без комуникация“? — запита, оправяйки одеялото на коленете си, и се дръпна от камината, така че креслото му се допря до това на прокурора.

— Венедикт Филипович не е au courant^[3] — усмихна се симетричният доктор. — Може би Никола Тесла ще ви обясни. Пробвали ли сте някога да хванете някакво радиопредаване на този апарат в салона? Не? По време на моя първи престой в Сибир, кога беше това, преди повече от десетина години, едва започваха опитите с жичния и безжичния телеграф. Безжичният никога не успя да заработи прилично в Забайкалието. Сега дори и с кабела има проблеми. А за радио — забравете.

— Казват, че причината за това трябва да се търси в Черните Сияния — вметна Пьотр Леонтинович. — Че те внасят смущения. Ето, дори само в ефира, винаги все същият шум, Сияния — не Сияния, един и същи трясък. От Благовещенск пощата пътува с Транссиба и конни куриери, а по кабел е на изток, в Николаевск-Амурски и във Владивосток, защото в посока на Страната на Лютите надежден донякъде е само и единствено Нерчинск.

Подръпна мустака си.

— Значи, ако правилно съм разбрал, ъ-ъ-ъ, в Иркутск няма телефони, няма телеграф…?

— И господин капитанът може да се разочарова относно целия си план — подхвана все по-развеселен доктор Конешин, — когато нито един негов кораб не излезе в морето, блокиран в пристанището заради карантина по повод Бялата Зараза. А това си е ендемична болест на Зимата, непозната за земите на Лятото. Дори тези, спасените — можете ли да си представите, господин капитан, командването на една ескадра от кораби, чиито екипажи са под въздействието на най-различни нервни мании, повтарящи се чудатости, натрапчиви действия и говор?

— Вие ще ги излекувате, господин докторе — изръмжа Дитмар Клаусович.

— Ха! Това е въпросът! — Отлепвайки цигарата от долната си устна, Конешин вдигна показалеца си, изпънат като нож, на височината на устните, между бакенбардите. — А следва ли да лекуваме от Зимата? Или по-скоро е нужно да лекуваме от Лятото? Всичко това, което враговете на Леда приемат за зло и извращение…

— Още един приятел на Леда — възкликна под мустак прокурорът, изтръсквайки пепелта от фаса в поднесения от стюарда пепелник.

Извади се своята табакера.

— Познавате ли се с доктор Конешин? — попита с полушепот.

— Не, защо?

— Той току-що спомена, че вече е живял в Сибир. Тази негова, хм, увлеченост по Зимата… — Запали. — По същия начин, както мартинистите са обсебени от Леда поради мистически, несвързани с разума причини, така и господин доктор Конешин е завладян от чистата идея за Леда. Ако разбирате какво имам предвид.

Пьотр Леонтинович се наведе през перилото на креслото.

— Навивал ви е.

— Какво?

— Навивал ви е, нали? — Разбесов махна със свободната ръка. — Всички те… са като ухажори… като прелъстители, наблюдавах всичко това и си мислех: кого ли ще допусне до себе си този младеж, кого ще избере? И знае ли изобщо, че избира?

— А вие сте поредният сводник на Историята.

Прокурорът не се обиди. Само присви очи, обърна ястребовата си глава върху изопнатата шия.

— Историята… о, да, чух и аз, чух, tel père, tel fils^[4]. Но защо ли? Защото вие ги привличате. Както светлината привлича нощните пеперуди, дори по-лошо — както жертвата привлича своите обругатели, лесно е да се разпознае такъв човек, а те разпознават по-бързо от всички. Използват възможността, а тук вече е сърцето на Зимата, така че — спасявайте се!

— Да се спасявам?…

Разбесов се наклони още малко, гръбнакът му ей сега ще изпука.

— Няма значение какво искат другите — вие самият какво искате да направите с Историята?

— Аз? — разсмя се през дима, ловейки въздух с отворена уста под вълната от горещина. — Аз не искам нищо.

— Какво значи това? Нямате никакви стремежи? Не бихте искали да видите света по-добър, по-съвършен? Та това всеки го иска. Дори престъпниците — о, те го искат повече от всички останали, можете да ми вярвате, от никого не съм чул толкова много проекти за общочовешко щастие и благородни мечти за рай на земята, колкото от убийци и други престъпници от голям калибър, и колкото по-долно е било тяхното престъпление, толкова по-уверено в техните изповеди след това те прибягват към възвишени слова, сякаш в това свое окончателно падение, запратени на самото дъно на най-дълбокия, най-тъмния кладенец, са в състояние да гледат само нагоре и само една-единствена картина им е останала пред очите: небето, звездите, ангелският простор. Ето онзи, каторжникът пиянде, който си обръщаше душата откъм хастара пред вас — кажете, за какво ви говореше той, не ли за спасението на човечеството? Ха-ха!

— Който е паднал на дъното, знае върху какво стои.

— Забавлявате се. А дали е за смях? Вие не знаете какво искате — тогава как може да знаете кой сте? Макар че, защо не — смейте се, моля — гледам ви и сърцето ми се къса. Не казвам, че доктор Конешин е прав. Но, за Бога, Единосъщен в Троица, не може да пропилеете целия си живот в Лятото!

… Навремето хората се подготвяха за Зимата като за смъртта, което значи — без да изпитват страх, със спокойна увереност в себе си, и така си продължава да бъде в нашата провинция, в селата, простият руски народ се ражда в Зима и умира в Зима, мужикът, син на мужик, син на сина на мужик, който никога не е могъл да таи надежда за друг живот, освен този единствен, очевиден от самото му рождение: в труд, който го смазва до земята, в беда, в недоимък, в страдания, всъщност в безнадеждност. Но у градските, у нас, образованите — ние сме благословени с това, че сме се родили в Лятото и това Лято, от поколение на поколение, трае все по-дълго, днес вече не само като детство или голобрадо юношество, но и по-нататък, човекът вече е двайсетгодишен, двайсет и пет годишен, посещава едни или други училища, пътува по света с пари на родителите, пие любовен нектар от едно цвете, от второ цвете, не бърза да избере конкретна професия или кариера, не се обвързва със светото тайнство до гроб със съпруга, не строи дом за себе си кой е той? Да, пърхаща пеперуда, блещукаща светулка, сияйна дъга. Но рано или късно идва Зимата, Мразът го сковава и изведнъж: кой съм? какво стана? откъде са тези бебоци, нима са мои? и тази жена, до която се будя всяка сутрин — такава ли я избрах? тази работа, на която трябва да ходя всяка сутрин, изпълнен с ненавист от дън душа към всякаква там дейност — това ли е моят живот? Не трябваше да бъдат такива нещата! Точно те, те, пречупените от Мраза деца на Лятото, в пиянска нощ се хващат за тухлата, за да разбият с нея главата на богатия съсед, а след това не особено щателно да претарашат сандъците му… Не трябваше да бъдат такива нещата!

Под хищния ястребов поглед на прокурора сведе очи към одеялото и паркета, проблясващ с отраженията на пламъците, на танцуващите пламъци.

— Защо ми говорите тези неща, господин прокурор?

— Можете да ме смятате за суеверен старик… Но съм живял достатъчно дълго на земите на Леда. Моля — сега внимавайте! В Страната на Лютите не се случват внезапни религиозни обръщания, нито сърдечни преобръщания, не съм чувал закоравели злодеи да падат изведнъж на колене пред иконите, нито за благородни души, които да намират тук утеха в низостта и подлостта. Кой какъвто пристига тук, такъв със сигурност си остава.

Сякаш има под ръката си помпата на Котарбински, помисли язвително.

Кимна на стюарда. Той му подаде пепелник. Даде още един знак — чашка ракия.

— Господин прокурорът погледна с прокурорското си око, прониза заподозрения с остър взор и в един миг узна за него всичко, дори и това, което той сам не знае за себе си — и това също, това най-вече.

— Господин Йерослацки…

— Герославски, наричам се Бенедикт Герославски!

— Oh, je vous demande pardon, je n’avais aucune intention de vous offenser.^[5] Господин Бенедикт, моля ви, повярвайте, в съвета ми няма никакви злостни помисли. Отначало в армията, сега в служба на закона — всички тези професии, в които човек си изработва око на касапин, касапин, който си има работа с хората. Раз, два, поглеждам — и вече знам, вече решавам: този ще изпратя с такава присъда, другия — с еди-каква си, този е страхливец, при първия шум ще се уплаши, а ето този е храбрец, и в огъня да го изпратиш, ще изпълни всичко. По същия начин и в следствието или в съдебния процес: може ли да му се вярва? могъл ли да открадне? могъл ли е да убие? Касапинът ще се приближи, ще огледа, ще опипа: от това ще стане хубава шунка, това още трябва да се угоява, това да се продаде, а това за разплод. Вие ще кажете, че всеки човек е различен и че човекът не е скот, човекът е тайна. В измислените романи и в големите градове — един на хиляда, един на десет хиляди — възможно е, но в живота?

… Ще ви споделя една мъдрост, до която достигнах след много години: хората много си приличат. Лошите хора приличат на лошите, добрите на добрите, страхливците на страхливци, благородните на благородни, лъжците на лъжци, правдолюбците — на правдолюбци, убийците приличат на убийци, а глупаците на глупци; особено тук, на земята на Леда.

— И на кого приличам аз?

В отговор Пьотр Леонтинович Разбесов издуха гъст облак тютюнев дим и като пъхна ръката си в този облак, направи въртеливо движение, сгъвайки пръсти един по един. Накрая остана с празна длан и наполовина разпръснат сив облак, а на лицето му се изписа тъжна усмивка.

Отпи от топлата водка, прокашля се.

— Значи вие няма да седнете да ме уговаряте за лютите, няма да ми кажете какво да прошепна на баща ми… Не ви ли изкушава? Та нали сам заявихте: всеки има някаква представа за по-добрия свят, всеки иска нещо. Каква е вашата мечта?

— Не.

— Но защо? А представете си, че ме убедите!

— Как мога да ви убедя, след като вие нямате собствено мнение?

— Боите се да поемете отговорност!

— Ако бяхте мой син…

— Тогава какво?

— Опитвате се да се напиете?

Вече махаше на стюарда за втора и трета чашка.

— „Опитвам“ се? Като че би могло да не ми се получи?

— Вървете да спите.

Изля цялата водка в гърлото си. Разбесов го хвана за вдигнатата ръка.

— Идете да се наспите, ще изхвърлите всичко това от себе си в съня, така душата се отървава от болестта; а на сутринта свеж, трезв, ще се измиете, ще се обръснете и ще се погледнете в огледалото — сам ще разберете кой сте, какво искате и какво трябва да кажете на баща си.

Смачка цигарата в празната чаша.

— Да. Правилно. Та нали имам инш… штрукции. Ще пристигне куриер. Не вярвай на стареца. Живейте!

Разбесов му помогна да се вдигне, поддържайки го за лакътя и прихващайки олюляващото се кресло, докато стюардът се наведе за одеялото, паднало опасно близо до камината. Експресът съвсем незначително мяташе встрани, не забавяше, не дръпваше, но все пак на всяка крачка се налагаше да се хващаш за стената, за рамките, за месинговите дръжки. На вратата към междувагонния проход погледна още веднъж, през полумрака и полусянката към светлия огън под зимлязния корниз на камината. Инженерът хъркаше шумно с отметната назад глава и отворена уста; доктор Конешин и капитан Насболт дискутираха полушепнешком с мрачни усмивки на осветените от блещукащите езици на пламъка лица; а Порфирий Поченгло черпеше прокурора от своята сребърна табакера. Мяркащите се зад прозорците грамади от белота хвърляха отблясъци по пасажерите, когато златният месец пробиваше за малко облаците. Тръсна глава. Пиянска илюзия, та нали Пьотр Леонтинович Разбесов не му напомня нищо. Пое към своето купе, отривайки с рамо стенната дървена ламперия и влачейки вдървения крак.

В коридора пред своето атделение стоеше самотен княз Блуцки-Осей, в дебел халат, с избродиран с червена нишка герб и инициали на сърцето, с мрежичка върху косите и с черна лента на мустаците. Пъхнал ръце в джобовете, той се взираше изпод вежди в прозореца с характерното за късогледите хора присвиване на клепачите. Князът си свирукаше или тананикаше нещо под нос, но в този момент шумът от препъване в тесния коридор го накара да се огледа. Замлъкна, така че не можа да се отгатне мелодията.

Спря и се облегна на стената.

— Из-винн-те.

Князът се дръпна.

Опита се да се размине, избягвайки и зрителния, и физическия контакт, но дали защото точно в този момент влакът като по изключение лашна по-силно, или защото в главата преля живакът, повличайки след себе си тялото, ръцете и краката въпреки усета за равновесие — налетя върху княза, успявайки в последния момент, слава Богу, да се задържи с лакътя о вратата на купето.

— Ммол. — Жега, всички прозорци затворени, човек просто може да се задуши тук. Прегънат в неудобна поза, се бореше с една ръка да разкопчае якичката. — M’excuser^[6].

С кисела физиономия князът отстъпи още една крачка назад и почука на съседното купе, откъдето на мига подаде глава съветникът Дусин. Князът му прошепна нещо, кимна подканващо. Съветникът наметна тужурка върху пижамата и излезе в коридора — още един за помощник: подхвана го под мишница, застана на верев и го помъкна, ляв крак, десен крак. Едва след като се добра по този начин до купето си и се стовари на леглото (Дусин отключи вратата с намерения в джоба на сюртука ключ), откри в помътения от цигарен дим мозък някакво бълвочно удивление. Князът — до скоро беше готов да ме набие, а сега — какъв мил дядка, едва не ме почерпи с бонбонче. Дусин — но защо не някой шафнер или стюард? Попипа за оставената върху писалището чаша с вода. Дусин — защото поговориха с охранниците на Тесла, повярваха на Фогел. Тайният агент щеше да види сметката на Сина на Мраз още сега, посред нощ, в пустия коридор на Лукса. Ха! Сега князът ще го брани, независимо какво мисли неговата благоверна съпруга. Приятелят на Никола Тесла е приятел на царя, враг на лютите. Хоп-шльоп, и всичко преобърнато нагоре с краката. Къде ли е тази чаша? Ръката се плъзна, събаряйки хартиите на килима. Бледи отблясъци от леда хвърляха хладни зайчета по вътрешността на купето. Дали съветникът е затворил вратата? Къде ли е ключът? А бастунът? Седна, изхлузи сюртука и обувките. Уфф, Майко Божия, каква жега!

На вратата се почука.

— Кого ли носят мътните?

Чукането продължаваше.

— Стопанина го няма вкъщи! Пашли!

Никакъв ефект, проклетникът чука ли чука. Яздил го е ястреб, да виси там и да си скубе перата. Опитваше се да разкопчае маншетите на ризата, помагайки със зъби на дървените пръсти.

Само че Дусин не беше затворил вратата. Тя лекичко се открехна; в ледения полумрак се вниза сянката на висока фигура.

Кръвта се качи в главата, дъхът замря в гърдите. Дойде! Да го убие! Измъкна стремително Архимайстора от пояса — той падна от ръцете му, полетя под писалището. Изтърси се с трясък на пода, преобръщайки табуретката и повличайки чашата върху главата си. Хвана я с напипване и с всички сили я запрати към вратата. Чашата се пръсна на ръба с грохот на граната на хиляди парченца. Сянката отскочи в коридора, вратата се блъсна в шкафа.

Изпълзя изпод масичката, размотавайки парцалите от Архимайстора.

— … putain de merde, така значи, mon œiil, sacrebleu…^[7]

— Monsieur Верус…

Върлината журналист предпазливо надникна в купето. С едната си ръка се държеше за бузата, с другата протягаше пред себе си бастунчето с делфина

— … зад пианиното простете вие позволете намерих помислих отишъл при себе си за този разговор да помоля ако вие не bonne nuit, bonne nuit, bonne nuit!^[8]

След което внимателно остави бастуна зад прага и офейка.

Успял най-сетне да се изправи на крака, бързо заключи вратата.

Значи така ще се замръзва — като страхливец. Изкиска се. Познай най-сетне голямата мъдрост: страхливците приличат на страхливци! Запали лампата. Движение в огледалото — бял нагръдник, разкривена вратовръзка, отблъскваща физиономия, в ръката черен револвер. С широко разкрачени крака се прицели с Архимайстора в огледалото, лявото око присвито, езикът изплезен. Замръзвай! Пиф-паф, руска рулетка, на когото се падне, той ще влезе в Страната на Лютите: унгарският граф, воинът на Пилсудски, лудият математик, Синът на Мраз, врагът на мартинистите, съюзникът на същите тези мартинисти, песът на Рапацки, страстният картоиграч, самохвалкото и лъжецът, приятелят на Никола Тесла, предателят и страхливецът, големият герой, кормчията на Историята, човекът, който не съществува, а може би…

— Чук-чук.

— Кой там! Представи се! Щото ще рассч-челам!

— Господин Бенедикт? Всичко наред ли е? Чухме шум. Случило ли се е нещо? Господин Бенедикт?

— О, нищо, нищо, съжлавам стократно, нека Марьолка се връща да спи, тоест исках, госпожа Уршула, вече ще бъде тихо, лельо, тихичко, шшшт. Лека нощ на госпожица Елена!

— Ммм, лека нощ.

Тя си отиде.

Наведе се за парцалите на Архимайстора и изквича от болка. Като подскачаше на здравия крак, приседна на табуретката. Парченце стъкло се беше забило през чорапа в петата. Не можеше да го извади с нокти — бяха изгризани до живеца; тук би свършила работа пинсета или поне игла. Намери разчекнатия писец, останка от Уотърмена, тясната стоманена ивица още стърчеше, другата отиде във врата на Юрий. Може би все пак най-напред да го дезинфекцира. Протегна се към минибарчето. Дали се намира нещо все още там — аха, водчица, ладна, ладна. Поля. А остатъка — в гърлото, няма да се хвърля, я. После пристъпи към операция по изваждане на стъклото от петата. Длук-длук-длук-ДЛУК, прегънат надве на табуретката, с крак, поднесен накриво едва ли не до брадата, с нечовешка болка в коляното, с разкривеното перо, нацелено като шамански ланцет… Дълбай, дълбай…

Чук-чук.

Дълбай!

— Ох, ваште несмазани, в катран омазани!

Полетя от табуретката, удари челото си в леглото.

— Отворете, ако обичате.

— Поченгло…?

— Моля ви. — И апять: чук-чук, чук-чук.

С изблещени очи за проблясващите по килима стъкла, пропълзя на четири към вратата, влачейки левия крак като сакато куче. Дръпна дръжката, обърна се на задник и извъртя крайника така, че да измъкне позлатения Айдропър от петата си.

Пан Поченгло стоеше на прага и там замръзна, поразен.

— Какво искате? — измърмори, докато изучаваше новата фантастична форма, която бе придобил изтегленият корпус на вечното перо.

— Може би, наистина… — Поченгло извади кърпичка, изтри потта над веждата, издуха нос; отъмлината по лицето му беше същата. — Моментът не е най-подходящият…

Насочи към него сколиозния Уотърмен, отново с кръв на писеца.

— Казвайте.

Поченгло хвърли око към двете страни на коридора, въздъхна и клекна на прага, придържайки се за люлеещата се врата.

— Вижте, аз исках насаме, преди Иркутск… Слушате ли ме? Госпожица Елена Муклановичувна…

— Госпожица Елена!

— Шшшт! — нервира се предприемачът. — По-тихо! — шепнеше. — Уф, напили сте се като свиня.

— Исвин-вам се! Но вие ме о-обиждате! — Размаха кървавото перо пред носа на ядосания Поченгло. — Искам сатисфакция, то значи… садисфакция.

— Вие ей сега ще повърнете.

— Дуебанек на… на… на четири, на два метра и кой когото надповръща… а аз повръщам най-далеч! Хайде, господине! Аз по-далеч, с имперска струя, нямам равен! Така ще те наповръщам, че родната свиня няма да те познае!

Индустриалецът отблъсна ръката с перото.

— Хам, отвратителен простак. А аз си мислех, като при шляхтич, по сърдечен въпрос… — Поченгло се изправи. — Наистина, какво ли е видяла тя във вас? Тфу!

— Хихихи.

На Поченгло му се искаше да тръшне вратата, но нямаше как, отиде си без ефектен жест.

Отпълзя назад на четири. Хвърли обувка по вратата, затвори се едва от втория път.

По сърдечен въпрос, гледай ти. Хлътнал е по Елена, що ли. Омота петата с вратовръзката. Отвратителен простак, защо не, човек може да направи страхотна кариера, простащината има голямо бъдеще, целият свят стои на колене пред простащината, изтънчените, срамежливите и чувствителните й правят път, защото само простакът ще издържи и няма да отстъпи, умните никога не влизат в дискусии, които ще изгубят след първия удар с тояга, благородните съжаляват нещастника простак, а простакът върви напред, нищо не смущава спокойствието в просташката му душа, простакът не се срамува, не се изчервява, не се усмихва извинително, той даже не забелязва насмешките и подигравките, никога не се чувства неудобно, никога не е сконфузен — понеже е простак! Какво ще го спре? Няма такава сила. Наистина, простаците ще завладеят Земята, простащината ще седне на всички земни тронове. Пъхна глава в умивалника и избълва половин литър стомашен сок и водка. Длук-длук-чук-чук, до стената се дотъркаля отворената бутилчица. Обърна я с дъното нагоре, изтръска остатъка от питието в гърлото си.

Даа. Влюбил се е, завалията. Запълзя към леглото на четири крака. Към коляното се беше прилепило листче. Събра на куп разпилените хартии. Какво имаме тук — По въпроса за съществуването на бъдещето, пълен въздух, бъдеще не съществува, впрочем, минало също не; а, ето и второто писмо на пепеесовците, шифърът на паралелната памет — скажите мне: правда или фалш? И тези надраскани листове — писмото до госпожица Юлия! Колко отдавна не й е писал! Съвсем я забрави.

Грабна молива. Пръстите хлъзгави, изплъзва се. Моля ви да ми простите, госпожице, че ми отне толкова много време — защо ли този влак така тресе! — та трябваше да се напия — е, чак това няма да й напише! — трябваше да погледна смъртта в очите — о, колко драматично! — за да разбера — интересно какво ли? — всички онези грешки, миговете пустота, изблиците на безумие — хе-хе, напи се, мили Боже, натряска се и взе да пише в стихове! Порови в ухото си с молива. Струваше ми се, че ви обичам, защото идеята бе толкова прекрасна, че да я отхвърля — какво по-възвишено от една нещастна любов? Знам прекрасно, че вие не ми давахте никакви… — а как се усмихваше изпод бретона, как бързешком го хващаше за китката, за лакътя и го притискаше към себе си, уж за да задържи, да привлече вниманието му, за да се вслуша по-внимателно в думите й, да не пропусне нейните усукани, змиевидни мъдрости, но нима жените не разбират такива знаци, че не откритата целувка, не опипването в тъмния вход и не простите, ординарни думи, а един бягащ поглед, усмивката иззад кърпичката, лекото докосване с пръстче, крайчето на роклята под масата, паднало върху панталона на кавалера…

… Като тогава, когато стояхме под липата в есенния дъжд, госпожицата бъбреше припряно нещо, търкайки длан в длан и вдишвайки дълбоко пропития от дъжд въздух, докато изведнъж над поляната не изтрещя светкавица, зад гората втора, хайде, Юлка, извиках, да бягаме от това дърво, ще удари в нас! Побягнахме по междата през полето и по калния път към плевнята на Вонглови. После Юлия изтръскваше дъжда от косите си, капките приличаха на стъклени мъниста, само твърдият им звук, когато падаха на пръстения под, не се чуваше — изтръскваше, наведена напред, с глава, ниско отпусната между коленете; на арката на нейните плещи, на самия връх, над копчетата и под якичката на леката й рокля, през мократа тъкан прозираха формите на най-горните гръбначни прешлени, кръгли бучки като копчета от кожа, закопчана на тялото откъм гърба и отвътре, тоест с някакви червени пръстчета на хрущялчетата и сухожилията извън ребрата, откъм страната на гръдната кост, дробовете и сърцето. Протегнах ръка и сложих длан върху тези кръгчета, притиснах пръсти към гърба на Юлка. Под тях усещах всяка костица, всяко копче. Тя се огледа през рамо. Отстъпих, замаян. Тя застана на вратата на плевнята, загледана в буреносния пейзаж, оттатък двора на имението се простираше гледка към цялата долина в дъжда, към наследствените земи и гората под аренда. Плесна радостно с ръце. — Всичко това ще бъде мое! — Съгласих се с нея, така както от детинство бях свикнал да се съгласявам с всички нейни планове. Стоях отзад, не виждах нищо друго освен нея. Ръцете ми се тресяха, трябваше да ги крия зад гърба. Копчетата на гръбнака се очертаваха под тънката материя съвсем отчетливо. Толкова много жадувах да я съблека…

Различни са любовите на Лятото.