Яцек Дукай
Лед (21)

За истината и за това, което е по-истинно от истината

— Коняче?

— Може би все пак ще отидем най-напред да хапнем нещо.

— Може би все пак не. Коняче?

— Пък и със Зейцов не го изливахте зад гърба си.

— Трезвен съм колкото пет лапласиана^[1]. Коняче?

— Ако обичате.

Наля по чашка, разреждайки го по ресторантски маниер: едно към едно fine à l’eau^[2] и обикновена вода, след което прибра бутилката в барчето. Сгушена в края на леглото, госпожица Елена докосна едва-едва стъклото с устни. Изглеждаше много стегната: с прибрани до тялото лакти, леко приведена напред — но с вдигната глава. Опита коняка и сбърчи носле.

Провеси сакото си на облегалката на стола. Джобът бе издут от окървавените хартии. Дръпна лъвската опашка на дръжката на прозореца и изхвърли листовете по вятъра. Разхвърчаха се на фона на залязващото слънце като ято подплашени птици. Затвори прозореца, ритмичният шум на влака стихна в ушите. Със свободната си ръка госпожица Муклановичувна притискаше върху кувертюрата другите листове: онези, изписаните с шифъра на пилсудчиците. Побърза да ги прибере, изтръгвайки последния от госпожицата.

— И все пак — замърка тя, — и все пак… вие някак си се променихте.

Скри записките в чекмеджето.

— Да не би да се подувам?

— Моля?

Приближи се до огледалото. Не забеляза синини по удареното лице, само леко охлузване на кожата под окото. Затова пък носът наистина се бе подул, както и горната устна, разцепена на две места; мустакът донякъде я прикриваше. Утре ще бъде по-зле.

— Наблюдавах ви със Зейцов. Първо си помислих, че това е арогантност…

— Арогантност? — учуди се, зяпайки в огледалото.

— Никой ли не ви е казвал, че понякога се държите арогантно? — госпожица Елена не изпускаше темата.

— Не съм арогантен!

— О, не знам. — Тя повдигна рамене. — Казвам ви какво виждат хората.

Опипа устната. Наболяваше.

— Ясно ми е, че такъв като Привеженски може да е травмиран и да му се привижда вирнат нос у всеки, който се е родил поляк…

— Виж ти. — Тя се премести към средата на леглото, за да погледне в огледалото. — Вашето отражение…

Обърна се.

— Може би все пак госпожицата ще се разположи на стола, не е прилично госпожица върху леглото на мъж…

— Заключихте ли вратата?

— Толкова повече.

— Bien. Никой не вижда, никой не чува.

— Ако уважаемата ви леля не стои там, прилепила ухо към стената…

— Леля ми не стои там. Освен това, докато влакът се движи, нищо не може да се подслуша.

Крива усмивка (отсега нататък, докато подутината не спадне, все ще се усмихва накриво и подигравателно).

— Да не би да сте се опитвали?

Както и можеше да се очаква, Елена се изчерви и сведе очи. Отново много внимателно приближи чашката към устните. Розово езиче се показа и изчезна между устните. Не пиеше — опитваше алкохола като отрова, капка — за вкус, капка — да не е убийствено.

— За момент… ми се стори, че ви спасявам живота, пане Бенедикте, там, в салона.

Какво?

— Забравихте ли вече, че ви дебнат?

Фогел сигурно би искал да е така.

— Тоест?

— Да вярвам в това. Но… в салона? в живота?

— Когато настъпи онази суматоха. Бях седнала почти срещу него, видях го как се спотайваше там, до вратата към вечерния салон, четвърт час, повече, пушеше, дръпна се, върна се и после изведнъж се хвърли към вас отзад, откъм гърба.

— Дусин…

— Ами да, говоря за господин съветника. — Езиче, коняк, устни. — Веднага си помислих: нож в ребрата. Не правете такава физиономия! Признавам си, чета приключенски романи, не може ли? Така изглеждаха нещата — е, и аз изтичах, той ме видя, та си помислих…

— Романи… — изсмя се.

Госпожица Елена направи обидена физиономия.

— С вас не може да се разговаря.

Седна на стола. Госпожицата остави чашката, погледна го изпитателно.

— Романи… — повтори той, вече без усмивка. — Не вярвам, госпожице Елено.

Тя само гледаше.

— От четене на романи ли станахте такъв умел взломаджия? Коя сте вие?

Тя сведе очи, объркана.

— Такива въпроси не се задават.

— А с какво друго да прекараме часовете и дните по пътя? Пътуването е такова време — разменят се анекдоти, хората си разказват един на друг историите на живота, какво друго?

— Аз не ви разпитвам — каза тихо тя. — А колко такива Бенедиктовци Герославски има? Току-що чух нова версия, за някакви планове за отглеждане на зимлязо — значи зимлязото се отглежда? — може господин Фесар да е казал истината, а вие да сте лъгали, не знам. Та кой сте вие наистина? Граф? Математик? Измамник? Скандалджия някакъв? Агент на Зимата? Син на човек на лютите? Зимлязен индустриалец? Може би мартинист-ренегат? Само ви моля да не казвате, че сте всички тези неща едновременно! Или че сте по една десета от тях! — Обърна нервно чашката. — Такива въпроси не се задават — повтори тя шепнешком.

Взе лявата й ръка, тя понечи да я дръпне, дори напрегна мускули, но се въздържа с видимо усилие. Гледаше объркана. Студени пръсти, само кожа по дребничките кости, сини жилки под тази кожа, а натиснеш ли, под кожата се раздвижват всички онези невидими съставки на организма, между костите и вените, и се усещат отчетливо, всяка поотделно и цялостната им композиция в механизъм; усеща се какво всъщност е човекът: възлеста материя.

Защото има някаква непристойност в самото съществуване на тялото — дори не толкова в неговата голота, колкото в разкритието, че тялото се притежава, в признанието за нашата телесност. Ако от това не болеше, ако от това не се умираше, ако това беше възможно — нямаше ли да се разкриваме пред най-близките си също и така: разрязвайки кожата, отваряйки примамливо ребра, разпъвайки мускулите, размотавайки артериите, изваждайки на бял свят и пред погледа на любимия стеснителните гънки и извивки на черния дроб и червата, шуплите на гръбнака, просташките чупки на таза, за да покажем плахо накрая биещото, голо сърце? Това би била най-висшата и най-трудна форма на откровение на тялото.

— А ако все пак ви разкажа — прошепна госпожица Елена, стисвайки ръка в юмрук, — ако ви разкажа нещичко…

— И вие не ми вярвате.

— Вие ще ми разкажете поне нещичко…

— Искреност за искреност.

— Та нали сам казахте: пътуването е магично време; каквито ни опознаят, такива сме.

— Така ли съм казал?

— Защото никой не би могъл да провери какво от казаното е истина и какво не.

— Не би могъл да провери. Но ако не е истина, ако е лъжа — откровението е още по-дълбоко.

— Шегувате се!

— Госпожице Елено! Нашите лъжи ни разкриват повече, отколкото най-правдивата истина. Когато казваш истината за себе си истина е онова, което действително ти се е случило: твоят отрязък от историята на света. Но ти нямаш, не си имала никакъв контрол върху него, не си избирала мястото, където да се родиш, не си избирала родителите си, не си имала влияние върху това как те възпитават, не си избирала живота си; ситуациите, в които си попадала, не са били твое дело, хората, с които е трябвало да се занимаваш, не са били в резултат на твой замисъл и не си предизвиквала щастията и нещастията, които са те сполетели. По-голямата част от това, което ни се случва, е плод на случайността. В същото време лъжата произлиза изцяло от теб, върху лъжата имаш пълен контрол, тя е родена от теб, от теб се храни и само теб разказва. Тогава в кое се разкриваш повече: в истината ли, или в лъжата? Госпожице Елено.

Тя вдигна очи.

— Трябва да лъжа…?

Пусна ръката й. Тя се изопна; захлупи чашката с двете си длани и сплете пръстите си като кошничка. Изобщо не беше се отдалечавала — а сякаш вече гледаше от другия край на дълъг коридор. Примижаваше в червеното сияние от Слънцето, оставащо назад след устремения Транссибирски експрес и заливащо нейната страна на купето от килима до розетките на тавана, на които пухкави личица на нимфи надничаха иззад златни бръшляни и поветици; в пламтящата светлина на залеза всичко това сияеше, блестеше и искреше сред тъмнопурпурни огньове — над предизвикателно вдигнатата глава на госпожица Муклановичувна.

— Не, госпожице, кажете истината.

Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

Слънчев отблясък, или в очите на Елена заигра отново онова детински вироглаво дяволче?

— Когато бях дванайсет или тринайсетгодишна — започна, — леля ми Уршула ме заведе на цирк на „Ординацка“. Преди това излизах рядко в града. Никога не бях стъпвала в цирк. Помня с каква възбуда се подготвях за тази експедиция, защото това беше истинска експедиция; цяла седмица нищо друго не занимаваше мислите и сънищата ми. Тази ли рокличка, тези ли обувчици, такава ли пелеринка, онази ли шапчица — и какво ли ще видим, какви животни, какви клоуни, какви чудесии; племенницата на пазача ми донесе афиш, на който тъничка акробатка в карирано трико летеше във въздуха през огнени обръчи, а отдолу, под огъня, към нея посягаха лъвове, разтворени пасти, големи зъбища и нокти.

… Потеглихме за „Околник“ с покрит файтон, помня мрачната есенна киша, това беше още преди лютите. На „Ординацка“ влязохме най-напред в сладкарницата, разрешиха ми паста; помня лимоновия й вкус, сладката киселина, щипеща езика, запомням осезаемо вкусове и миризми, струва ми се, че остават веднъж завинаги в тялото — на езика, в главата, някакви частици, носителки на усещания, докато звуците, образите, докосването — те нямат материални отпечатъци, които да заседнат в човека, дали е така наистина, как мислите, пане Бенедикте?

… После, във фоайето, леля ми срещна познати — един драгунски полковник и неговата дама, полковникът държеше запазено място в ложа на партера на ротондата, недалеч от арената, покани ни, почерпи ме с бонбони, искаше да купи захарни пръчици; и от полковника запомних огромните мустачища, ей такива фитили, усукани в помада. Седнахме в ложа, цялата в кадифе. Другите дами, техните рокли, пера, шапки, фризури, шумоленето на ветрилата, ароматът на парфюмите — ах, пане Бенедикте, ароматът на тези парфюми е още в мен. Тогава ми се струваше, че ще остана без дъх, от прекомерно вълнение човек може така да се задъха, сякаш някой е пъхнал ръка в гърдите му и е натиснал с широко разтворена длан костта, ето тук…

— Върху гръдния мост.

— Да. Вдишването започва, преди да е свършило предишното, въздухът изтласква въздух, дробовете не могат да насмогнат, не сте ли чувствали някога това? Бедната ми леля наистина имаше защо да се изплаши за мен. Запалиха големия полилей под купола. Видях дългия фриз над галерията, фантастичните ловни сцени. Колиетата, обиците и пръстените на дамите блестяха като звезди. Ще се чудите ли на едно малко момиче? Всичко това беше много красиво, твърде много напомняше приказка. Приказките не лъжат. Пане Бенедикте, тук може би имате право, приказките не лъжат, особено когато не казват истината.

… Много по-късно разбрах, че в ложите на партера — кой сяда там? Главно госпожици със свободно поведение и държанки на офицерите.

… Преди първия антракт видяхме гълтач на огън, дресирани тюлени, мъж, който троши подкови, и фокусник, който вадеше от цилиндър зайци, гълъби и змии, една му се изплъзна, на клоуните това им дай, заизмъкваха я от яките си, от ушите, от панталоните. След антракта обявиха гданска трупа акробати, веднага се сетих за онова момиче от афиша, и действително: с тях излиза госпожичка в същото трико, конферансието я представя: Невероятната Фелитка Каучук. Наистина, много ефектно nom de scène — но веднага избухнаха аплодисменти, когато се заизвива като гума, сякаш няма кости, главата назад до петите, краката увити около шията, а гимнастиците си я премятат като топка и я хвърлят на високото скеле, където прави смъртоносни салта в съпровод на бързи барабани, а на мен сърцето ми се качва в гърлото и стискам ръката на леля, а след това госпожичката скача наистина през огнени обръчи, изхвърляйки се от трамплина в салта сред пламъците; нямаше ги само лъвовете. Накрая цялата трупа се покланя, обикаляйки арената, също и откъм нашата страна, навеждам се от ложата. И леля ми казва: О, познавам я! Дъщерята на Бочвялкевичи от „Броня“! Въглищарски кон я сгази и престана да чувства краката си, горкото дете, за цял живот сакато. Да, но виждаме, че не е, че е станала Невероятната Фелитка Каучук! Иззвъняха за втори антракт, господин полковникът предлага да разнищи тайната (дамата му шепне нещо на ухото). Изпрати едно от момчетата зад кулисите, бележчица с банкнота. Какво си е помислила Фелитка? Винаги ли приема такива покани от офицерите? Появява се още непреоблечена, с наметната върху раменете пелерина. Позна веднага леля: целувчици, прегръдки, смехове. Седна при нас за антракта. Та какво й се е случило през тези години? Когато попаднала на улицата под копитата на крантата на въглищаря, не е била много по-малка от мен; стъпкана, загубила усещания в краката, ходела с патерици, доколкото въобще е ходела, защото каза, че родителите й предпочитали да я държат вкъщи — виждала единствено дворчето от прозореца или улицата от двора, когато лятно време баща й я изнасял навън. А малко след това въжеиграч дал представление на тяхната улица — опънал между покривите въже, минал по него, напред-назад, три етажа над платното, после веднага на въжето се качила и дъщерята на въжеиграча, разходила се във въздуха над прехласнатата Фелитка. Госпожица Каучук разказва: гледам и съм сигурна, че ако някога проходя, ще ходя във въздуха. Още тогава там, на паважа, под опънатото въже, измислила своето бъдеще и заложила на него. Скоро след това се върнало усещането в стъпалата — разбирате ли, тя разказваше това със смях, като на шега, но не беше шега — върнали се усещанията и в пръстите на краката и така станала Жената-гума.

… Чувате ли какво ви казвам, пане Бенедикте? Не става дума за това, че в цирка на „Околник“ видях как фантазиите се превръщат в живот, животът във фантазия. А за това, че Фелитка, че някаква си Бочвялкевичувна от улица „Броня“ е написала себе си като приказка, измислила е себе си, излъгала е себе си и се е превърнала в истина, и ето, стоеше пред нас, жива лъжа, саморазказана легенда, рожба на собствените си блянове. Така че не си такъв, какъвто си — такъв си, какъвто се измислиш. Разбирате ли, пане Бенедикте? Колкото е по-екзотичен циркът, колкото по-пищни са костюмите и колкото по-голямо е възхищението в очите на детето — толкова по-тънка е границата между невъзможното и мечтата, на една ръка разстояние, на едно пресягане. Откъснах пайетка от трикото й, прибрах я, откраднах я и до днес я пазя сред скъпоценностите си.

… И ви признавам: винаги съм чела приключенски романи, такива, в които героите преживяват фантастични приключения, пътуват през диви краища, борят се с лишени от чест злодеи и се спасяват от най-тежки беди благодарение на собствената си храброст и умения. И като такава се разказвах сама на себе си, на такъв бас се хванах, тази лъжа превръщам в истина.

… Какъв според вас е цветът на косата ми по рождение? Но героините на драматичните романи, не онези плахи обекти на страстта на авантюристите — а femmes d’esprit, безстрашните героини, и жените-шпиони, и жените-убийци, и femmes fatales — всички те излизат на сцената с черна коса и гарванови вежди. Затова къна, магическата къна. Усмихвате се подигравателно — че е женско кокетство, че всичко е заради хубостта и харесването от мъжете? Точно това — не! Какво мислите вие за себе си? Какъв образ на Бенедикт Герославски лелеете в ума си? Кой сте вие за самия себе си? Ето, това е! Защото само така можеш да започнеш да се пренаписваш, да лъжеш себе си, тоест да оправдаваш лъжата: един ден, втори, трети, десети, месец, и още, и още, но редовно, последователно, без прекъсване, с всеки поглед в огледалото, във всяка улична витрина, във всяко случайно отражение, уловено с крайчеца на окото — докато един ден вече няма да се появи в главата ти друга мисъл, защото това ще бъде първият образ и първата асоциация, и най-дълбоката истина за теб, когато погледнеш и видиш там брюнетка с циганска хубост и познаеш себе си — това ще бъдеш ти — жена-шпионин, тайнствена изкусителка, акробатка на живота. Която отваря с фиба всяка ключалка и разкрива всяко тайнствено престъпление.

Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

Слънцето бие иззад краищата на кръгозора право в зениците на госпожица Елена, госпожицата придърпва пердето откъм себе си, но това не й помага; вдига длан към челото, пази се от червения прилив. Така че, не може да се определи — има ли присмех и подигравка в очите на госпожица Муклановичувна? розовите сенки по бузите й жива руменина ли са, или топли целувки на Слънцето? И всичко, което каза — истина ли е или лъжа? Тя не дава никакъв знак.

Надигна внимателно чашката с другата ръка. Кърваво блесна рубинът върху черната панделка, засия скромният пръстен. Наведе чашата. Езиче, коняк, устни.

— Щом говорим за романите, четени на младини. — Прокашля се. — Госпожица Елена ще оцени тази истина. Щом говорим за романите. Истории на първите любови, да. — Прокашля се още веднъж. — Казваше се Анна, Анна Магдалена, открих я така, сякаш не съм я откривал, тоест във всекидневието, не може да се говори за очароване от пръв поглед, когато не се сещаш изобщо за този поглед, размил се е някъде сред десетките други, така че в кого, в какво се влюбваме тогава? — не в конкретния образ на конкретна личност, а в някаква импресия с цветовете на дъгата, в букет от различни впечатления, както мирисът на букета от дузина различни цветя не е всъщност мирисът на някакво определено цвете — в кого се влюбваме? А тя така се плъзгаше по границата на забележимостта, веднъж видяна, веднъж невидяна, веднъж чута само зад стената, докато се упражняваше на пианото — а, да, трябва да обясня: давах уроци на брат й.

… Братът беше невъобразимо тъп, казвам ви — това бяха съвсем справедливо спечелени рубли, след всеки урок имах чувството, че аз самият все по-малко и по-малко разбирам собствените си обяснения, дивеше се на най-простата аритметика и по кръглото му личице се разливаше телешкото блаженство на несмущавания от никаква мисъл ум, а когато се опитвах да вникна в мисловните му затруднения, аз самият изпадах в някаква удивителна импотентност на интелекта, блато от глупост, имах такива проблясъци, тоест обратното на проблясъци, затъмнения, когато наистина успявах да погледна света с неговите очи, и тогава уравненията и графиките, току-що изписани от собствената ми ръка, губеха смисъл, не си представям по-страшно усещане, това бяха моменти, в които ме обземаше бяс, можех да му крещя, да го замервам с линии и тетрадки, да блъскам с юмрук по масата, той, естествено, само гледаше с онзи поглед на сита крава, така че аз вече почти си скубех косата — в този момент в стаята влизаше Анна Магдалена и питаше дали Йендруш напредва. „Да, уважаема госпожице, много се старае“. Майко Божия Ченстоховска, пази ме от тъпи ученици!

… Така изминаха няколко месеца и не помня колко пъти съм разменил с госпожица Анна куртоазни думи и учтиви забележки за нейния по-малък брат; докато един ден разбирам, че му чертая тангентни ъгли, а в главата ми е само едно: време е да се развикам и да вдигна шум, та Анна Магдалена да благоволи да ни посети. Защото наистина отдавна вече можех да си спестя това мъчение, ако не беше надеждата да видя нейното лице, надежда за дума, леко докосване, поглед. Обърнете внимание: аз сега разказвам за това по този начин, но тогава не назовавах чувствата по име; никога не назоваваме живите чувства или пък ги назоваваме погрешно, едва кончината им придава тази лекота, лекотата при класифициране на мъртвите предмети, за да не кажем: при описанието на вътрешността на трупа. Но тогава — тогава мисълта е повърхностна. Ден, седмица, месец. Разговаряме, а братът дебил и дума не схваща, изографисва с изплезен език в тетрадката поредните гадости на алгебрата. И тъй, смелостта помежду ни — все по-голяма, а с времето и нещо като възбуда от играта, от словесната еквилибристика: да кажеш нещо така, че никой освен Анна да не го разбере, и никой освен мен, когато тя говори; това, че братът, дървената чутура, не представляваше в това отношение голямо изпитание, беше сигурно, но все пак родителите им и съвсем не глухият дядо, и прислужницата, и най-сетне любопитната братовчедка, подслонена при тях от времето, когато лютите кацнаха върху нейната кооперация, бяха също свидетели на все по-дългите и по-дългите ни разговори. Докато в един момент — отново е краят на месеца и е ден за урок: готвя се да излизам, но тук на прага ме спира уважаемият родител на Анна Магдалена и Йенджей и ме кани на чай в покоите си. Където разговорът е очен серьозний. Че порядъчен ли е младежът, че от какво семейство е, че как е осигурен, че къде живее, че какви са плановете му за бъдещето, че какво казва сърцето — какво казва сърцето! — Боже мой, чак тогава разбрах това, което е било очевидно за всички освен за мен, и почервенях като рак. Защото — бях ли наистина влюбен? Мислех ли да се женя? Госпожицата ще ми каже… що за мирис е това… не е цвете, а смесен букет… жена, хиляди отражения на жена, калейдоскоп от чувства.

… И тъй, вече явна любов, размяна на писъмца на френски и дребни подаръчета, и по-продължителни tête à tête зад затворената врата, и глупавият брат с ухилена мутра: Пан годеник! А какво става зад вратата, няма да ви занимавам, защото не това е важното в тази история, а е важно друго — слушайте, госпожице. Анна Магдалена имаше писалище, изработено в Гданск, което се заключваше, ключето криеше в медальон на шията си, в писалището пък — тайните си, тоест всякакви писма, албум-споменник, някакви момичешки съкровища и всичко онова, което искаше да запази в тайна от света; знам, защото неведнъж я заварвах да пише нещо, което скриваше бързо, или пък, ако искаше да ми даде нещо тайно, веднага го изваждаше от заключеното писалище. И така се случи в онзи ден — а всъщност вече вечер, газените лампи бяха запалени, — че се отбивам при госпожица Анна, а тя изпраща прислугата и от стълбището ми вика, че ей сега, идвам-идвам, минутка, така че свалям палтото, прислужницата ме води, оставам сам в стаята, зад прозореца е тъмно, взорът се обръща към светлината, минута, сам, две минути, сам, ходя, оглеждам джунджуриите и погледът ми пада на писалището — което е полуотворено. Полуотворено, изпод моливника и лакираната кутия за перодръжки стърчи ъгълче на сгънат лист хартия, кутията също разтворена, върху хартията прясно мастилено петно. И какво става? Краката повеждат към мебелта, ръката посяга, пръстите хващат листа, издърпват го, разгъват го, чете се. Познах почерка на Анна Магдалена и познах нейните думи. „Любими мой!“ — така започваше винаги. Значи, писмо до мен! Писала го е, не го е довършила. Усмихвах се в душата си. Няма да си призная, ще се престоря, че не съм го чел. В същото време, разбира се, се чете по-нататък. „Любими мой, минава втори ден и вече моето тяло копнее за твоето тяло“ — помня всичко, но нека ви го спестя, госпожицата знае що за писмо може да е било. Госпожицата знае: lettres d’amour не са писма, тоест не служат за предаване на информация от подателя до получателя; служат за предизвикване в отсъствието на обекта на любовта на същите чувства, които предизвиква неговото присъствие. Когато пишем: този същият възторг, чак руменина залива пишещия, сърцето бие по-бързо и когато после си спомняме какво сме написали и когато си представяме любимата, която чете това — и когато самите ние го четем: същата еуфория и чувство на близост, и мисъл за онзи, който е писал това, когато го е писал. Така че с мен не беше по-различно; няколко мига и вече кръвта пулсира под черепа, топло блаженство обзема тялото, някакво отнемащо енергията разнежване, даже не спрямо Анна Магдалена, а спрямо самия себе си, това са малките огледалца на Нарцис: любовните писма. Verte^[3], втора страница. Сякаш ме треснаха с железен лост по главата. Още две-три изречения и какво пише Анна — пише за неговите светли коси, за съвместните им конни разходки, спомня си греховни наслади, които ние никога не бяхме изпитвали… Би трябвало по-рано да се досетя, но ме оглупи обаянието на самообожаването, с което ме облъчи любовното писмо, вярвах, в каквото исках да вярвам. Чета останалото. Кой, кой е този, какво е името му? Не го е довършила, няма подробности. Може да има надписан плик? Няма. Какво да правя? Чувам стъпките на Анна Магдалена, стоя с писмото в ръка като убиец, спипан с окървавен нож. Какво да правя, да я нападна с обвинение, да скрия доказателството и да избягам, какво да правя. Миг размисъл — оставя се писмото на мястото му, отива се до прозореца. Влиза Анна Магдалена, възрадвана, колко е хубаво, че си тук! — а аз се усмихвам, усмихвам се, усмихвам; усетих сладкия вкус на измяната.

— Сладък?

— Ами да, да, сладък, блудкаво сладък, топлата гнилоч и мършата, напечени от Слънцето, издават също такава миризма, не искаме, но поемаме въздуха, наслаждаваме му се, сега ще ни прилошее, но още малко, още веднъж — не можем да се въздържим. Това е по свой си гнусен начин приятно. В какво намира утеха измаменият човек? В това, че е измамен. Да бъдеш измамен, се оказва много бързо форма на благородство на духа, известен вид извисяване, разбирате ли ме, госпожице Елено, не, май не разбирате. Това е нещо, което не може да се разкаже на друг човек. Може ли някой да си представи какво би чувствал, ако е измамен… и то от кого? И може ли да посочи човек на улицата и да си представи какво би чувствал, ако го обичаше?

— Струва ми се…

— Следвайте ме още малко. И стана така, че с нищо не дадох на Анна Магдалена да разбере. Сбогувам се, излизам. Уж нещо казвам, уж нещо правя, но в главата ми е само една мисъл: кой е той, кой, с кого, кого тя, кой нея, кой? Да се напия — това не беше мой метод; впрочем имам много неиздръжлив на алкохол стомах. Какво следва? Сядам на бюрото, описвам на хартия: рус или светло кестеняв; язди кон; носи мустаци; срещали са се тогава и тогава; там и там; познават се оттогава — et cetera, каквото само запомних от писмото. Да, правилно се досещате: започнах да следя Анна Магдалена. Кой ги посещаваше в дома им и при кого тя излизаше и кого срещаше на улицата, в магазина, а дори и с кого се виждаше в църквата. Заподозрени бяха всички мъже, отговарящи на описанието. Но само това да беше! С времето подозрението започна да се разраства, като лед във вода, да обхваща нови територии. Защото — забележете, госпожице, тази логика, — щом като е могла да изневери с един, то защо не и с втори? С втори, с трети, с четвърти, с когото си ще? Вече бяха заподозрени всички. Ако Анна Магдалена разменяше на входа със съседа само формални любезности, то сигурно беше именно за да не се издаде пред още един поклонник на нейния глас; ако не отговаряше на поклона на някой непознат на „Алеите“, то не беше защото й е непознат, а защото трябваше да се преструва; ако някой от нейното обкръжение изразяваше сърдечност към мен, то не беше от сърдечност, а от ревност и съперничество за изневерницата. Следвайте ме. Една седмица и още една седмица, и почти месец на чудовищна изневяра. Нейният баща! Ако баща й даде благословията си, то защо? — пита се измаменият. И как е възможно да отстъпи единствената си дъщеря на такъв голтак без пукнат грош и с не най-чисто име без продължителни пазарлъци — поради гласа на сърцето? — ами! Всичко е заговор и шибан театър, pardon pour le mot^[4]. Татенцето сигурно е познавал добре истинската природа на красивата Анна. Виждате, госпожице, не може да се вярва на никого. Наговорили са се, хванаха в капана нещастния даскал. Не казвах ли, че има в какво да се намери утеха и удовлетворение?

… И Господ знае колко щеше да продължи това и колко дълбоко щях да затъна в черните наслади на изневярата, ако не беше Йендруш проклетникът, Йендруш спасителят, който навсякъде зяпа, само не там, където трябва, и всичко го интересува, само не това, което трябва, и накрая ме е издебнал веднъж и дваж как се крия в сенките и между минувачите и със сигурност на свой ред ме е посочил на сестра си. В началото Анна Магдалена също нищо не казваше и се мъчеше да играе пред мен с чисто лице — но вече предчувствах нещо; после се разбра, че сама ме е забелязала, веднъж под някакъв прозорец, веднъж от портата, тъй като не съм успял да изчезна от погледа й, когато е посещавала роднини в Повислието. Това не можеше да продължава безкрайно! Защото, не си въобразявайте, госпожице, че само така се влачех след Анна и си пишех оценки на ревността. Това ескалираше! Ако бях я заловил in flagranti^[5], ако бях видял със собствените си очи…! Но понеже продължавах да се отдавам на все по-чудовищни и по-чудовищни догадки, трябваше да прибягвам към все по-радикални средства. Наех джебчия, за да опразва джобовете на мъжете, с които тя се виждаше — та или някакво писъмце, или парфюмирана кърпичка, само да е поне малка следа. Имаше и един куриер, когото често използваха, окаян дрипльо, о, десетинагодишен може би, тичаше с поръчки за цялата кооперация. Издебнах го една снежна вечер насаме, като увих главата си с шал, за да не ме познае, и почвам да го разпитвам, кога, до кого, с какво, а какви писма, а госпожицата какво е казала, а клюки дали е чувал. Той нищо. Тогава се разкрещявам. Той нищо, измъква се. Тогава аз вече го тласкам и бъхтя в стената и го заплашвам с юмрук и в безпаметството си така ударих маляка, че чак падна в безсъзнание. И какво ли още не…

… Това не можеше да продължава до безкрай. Влизам, тя на дивана, с кърпичка в сплетените ръце, вдига очи, беше плакала; но устните са вече стиснати. Виждам, че нещо в нея се руши, че се надига отвътре, докато мълчи, че именно затова Анна нищо не казва, за да не избухне изведнъж отвъд маските и позите, защото повече не може да издържи играта на преструвки, имало е някаква последна капка, за която аз не знаех, Йендруш кретенът може би, може би сама се е досетила, че съм се досетил. Но… тези нейни червени от плач очи! А кършещите се ръчички! Сега е жертва, сега е наранена… ооо, несправедливо! И последва: признай си, признай си, госпожице — започвам аз, моят вик, моята болка… кой е той, кога ме замести в сърцето ти, обитавал ли съм го някога, нямаш ти сърце, развратнице похотлива! Все едно я заплюх, без малко не получи гърчове. Дотича братът, затръшнах вратата, той заблъска отвън. Анна Магдалена бяла като сняг. „Какво искаш ти от мен? Какво лошо съм ти направила? Що за лудост! Боже!“ И нови сълзи. Тук вече бесът ме сграбчи мигновено с огнена ръка, не помня какво съм накрещял; чак дъхът ми спря и целият се тресях като от малария, улових се за мебелта, паднах. Анна в краката ми, обгръща коленете ми. „Не е вярно“, хлипа, „нищо не е вярно, зли хора са ме наклеветили, не вярвай“. За такова нещо вече нямам сили — зли хора! наклеветили! Гласът ми секна, така че вече само шепнешком, много тихо: „Онова писмо беше в ръцете ми, написано от твоята ръка“. „Какво писмо?“ Соча към бюрото. Тя само гледа и върти глава. Шепна й цели изречения, които се бяха запечатали в паметта ми, нейните горещи признания, непристойностите, които припомня на любовника си. Виждам, че разбра — свежда очи; тъй че аз отново, леден шепот като острие на ланцет, зная твоите грехове, проститутко. Вече не ме и поглежда в очите, червени петна я обляха чак до шията, остана й единствено шепотът — толкова слабо шепне, че трябва да се навеждам. „Нямам, нямам никакъв любовник, никого освен теб никога не съм имала“. „Писмото, твоето откровено писмо!“ „Да, пиша писма, от години, колко много писма, всичките скрити под ключ, до него“. „До кого?“ „Откогато чета френски романи, моят любим, когото никога не съм имала, от романите, от книгите, от години, с него е всяка мисъл, всеки грях, защото на него мога да напиша всичко, на този, който не съществува, не съществува, не съществува!“ И какво, госпожице Елено, какво да кажа, какво да предприема? Всичко е от четенето на романи! Май опитвах да се извинявам, паднах на колене — отблъсна ме, без дори да ме погледне, обърната, скрила лицето си, прогони ме, хлипайки. На вратата пък брат й без малко не се нахвърли върху мен с юмруци: „Лош си ти, лош!“. Избягах. Разминавахме се после веднъж-дваж на улицата, аз и Анна Магдалена, омъжи се за управителя на „Татерсал“ на Водзинска^[6]… но никога повече не се погледнахме в очите.

Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

Езиче, коняк, устни.

— А не помислихте ли, че е възможно все пак тя да е оставила това писмо нарочно, за да го намерите и прочетете?

— За да предизвика ревност?

— И през главата й не е минавало, че ще повярвате в измяната й.

— Тогава защо?

Елена наклони главица, стисна устни.

— Има неща, които не се казват в очите, но се признават в писма; и има неща, които не могат също така да се признаят в писма — но могат да се подразберат. Защото една дама няма да каже направо: искам това и това. Дамата трябва винаги да може да откаже и да се оттегли с достойнство. Казвате, че тя какво с този свой въображаем любовник…

— Да оставим това.

Госпожица Елена Муклановичувна се засмя дискретно, прикривайки уста с длан.

Слънцето беше слязло толкова ниско и релсите така се виеха, че много малко от светлината на залеза се вливаше в атделението и дълбоки, меки, грапави като грубо кадифе сенки се настаниха около госпожицата, обгръщайки цялата й фигура с воала на здрача, докато госпожицата изцяло потъна в него и само при движение, само когато посягаше извън сянката — чашката към устата, към устата празна длан — Елена изплуваше за миг като бледо петно, щрих със запаметена форма. Така че единствено по тихия, заглушаван от постоянния тропот на влака звук можеше да се гадае що за смях беше това; изражението на лицето на госпожицата не се различава, смисълът на смеха й не се разбира по очите. Ирония? съжаление? подигравка? симпатия? И дали тя също не си задава сега този неизбежен въпрос: истина или лъжа? А може вече да й се струва, че е открила отговора — и затова се смее.

— Забавлявахте ли се? Весела историйка?

— Моля ви да си признаете — но не, господинът няма да си признае. Звучи правдиво, сякаш действително се е случила — но не на вас, на вас не ви приляга. Чули сте я някъде? Някой ви я е разказал? И сега я повтаряте, пригодена към вас.

— Не ми приляга? Защо госпожицата я смята за измислена? Може би измислицата е откъм вашата страна.

— Сякаш видях тук не Бенедикт Герославски — а кого? Лъжата за Бенедикт Герославски?

— Мене видяхте! — каза троснато. Стана, завъртя електрическия ключ, в купето лумнаха крушките в цветни абажури. Елена замига, заслони очи с вече добре познатия жест. Нощта зад прозореца се стегна в черен монолит, гладка скала от катранен лед. — Мене видяхте — значи ли това, че аз също видях вас?

— Но, моля ви, успокойте се, нямах предвид…

— Какво? Че обикновено опознавате хората за два дена?

— Извинявайте. Това беше глупаво. — Свали ръка от очите си. — Обаче, погледнато от трета страна: дали изневярата с несъществуващ любовник боли по-малко? Дали е по-малко изневяра?

— Толкова сте сигурна, че тази история не може да е истинска!

— Доста се увлякохте. — Гледаше, продължавайки да мига. — И значи… значи тя е истинска?

Сядане отново, кръстосване крак връз крак, опъване ръба на крачола.

— Не казах това. Ваш ред е.

Тя докосна замислено с нокът ямката под долната си устна.

— Всички мъже са чудовища.

— Pardon…!

— Всички мъже са чудовища. Пан Бенедикт ще каже дали лъжа. Винаги съм била болнава, особено след осмата си година и следващите пет-шест години — това беше най-тежкото време, аз самата вече не знам колко пъти докторите ми предсказваха скорошен край, разбира се, без да ми казват нищо, само се усмихваха, галеха ме по главичката и уверяваха, че всичко ще бъде наред; но аз винаги успявах или да подслушам, или да изтръгна от прислугата, или да подразбера по израженията и настроенията на леля ми — нещата се развиваха зле. Най-лошото беше, че това не беше една смъртоносна болест, а дузини по-малки инфекции и постоянни неразположения, следващи едно след друго, наслагващи се и взаимно провокиращи се: боледуването беше перманентно състояние, не конкретна болест, а боледуване, някаква вътрешна diathesis^[7], защото преди да успея да изляза от една треска, вече други две неразположения успяваха да се загнездят в организма и така безкрай. Може да се каже, че основната ми болест е била именно тази необичайна податливост на всякаква болест, или някаква вродена крехкост на тялото, но как да се разбере това, щом като боледувах, откакто се помня — може би всичко е предрешило някакво първо, невинно неразположение, камъчето, което е задвижило лавината? Тъй или инак, рядко ставах от леглото.

… Нека сега пан Бенедикт се опита да влезе в света на детето, боледуващо с години. По силата на обстоятелствата границата между истина и фикция тук е много разтеглива. До детето достигат сигнали от света — пръски, отзвуци, следи, оставяни от света по хората като следите, оставяни от убиец по реквизитите на престъплението, — но това не е непосредствен опит от света. Така че какво прави то? Изгражда си свят във въображението си. Не град, а представа за град. Не игра на снега, а представа за игра. Не приятел, а представа за приятел. Не любовен романс, а представа за любовен романс. Не живот, а представа за живот. Започва да си мисли, че реконструкцията е възможна, че все пак всички тези следи трябва си пасват: налице е убиец — имало е престъпление. Опитът вече не е необходим: той винаги ще бъде случаен, фрагментарен. За сметка на това въображението е цялостно. И ми се струва, че пан Бенедикт като математик — нали не греша? — пан Бенедикт познава това усещане, не му е чужда тази първична склонност на мисленето.

… Тоест има такива категории на самоизмамата, душевни деформации, които оставят хората изцяло откъснати от опита, откъснати от сетивните усещания. Казва се: живеят в свой свят. В клиниката на професор Зилберг видях кататоници. Осезаемият свят изобщо не им беше нужен, бе взело връх въображението. Вероятно накрая се е оказвало по-достоверно. Това ли имахте предвид? Ако изгубим мярка за истината — кое е определящото? Което и да е.

… Това беше треска, много мъчителна, такава, от която болят мускулите и след нощната пот заспиваш чак в хладното утро, във вече леко и размекнато тяло; това са онези редки удоволствия на дългото боледуване, които вие сигурно никога не сте имали случай да познаете. Но за мен — разкош. Това обаче е съпроводено от удивителна чувствителност на сетивата; след такава нощ виждаш нещата по-ясно, с голяма острота, виждаш, чуваш, усещаш, и докосване, и миризми, всичко достига с по-голяма сила — толкова по-силно, колкото по-слаб е човекът, колкото повече го е измъчила треската. Разбира се, най-слаб тогава е разсъдъкът.

— На сутринта, след безсънна нощ.

— Да.

— Слушали сте Зейцов от самото начало?

— Но моля ви, не ме прекъсвайте! И тъй, настъпва утрото, главата се прочиства, завесите се вдигат — и ето, пухената завивка под пръстите е по-пухкава, светлината в очите е по-светла, почти поразяваща, въздухът свеж, дори и да не е свеж, а хората са нови, дори и да са си все същите. Влиза докторът. Докторът е доста над петдесетте, има гъста брада, балонесто шкембе, пръстчета като наденички, смърди на тютюн за лула и амоняк; стискайки ми китката (а кожата на доктора е слонска, грапава), мърмори си нещо под нос, странни и хрипливи звуци. И тъй, вече гледам с широко отворени очи, със съмнение, а на него — виждам от носа му израстват китки бели косми, от ушите черни храсти, под брадата се движи някакъв странен орган като игленик на таралеж, а когато докторът зяпне през стъклата на очилата, то тръпки ме побиват от този влажен поглед на огромните зъркели и вече вместо предчувствие в моя чист, прозрачен разсъдък се появява сигурност: та това не е същество от моя вид, това е нещо друго — някакво чудовище, звяр, не човек. От устата му излиза грубо клокочене: „Ка-ак се чувства-аме-е?“ От страх едвам прошепвам отговора. Че добре.

… Мислите си, че все пак накрая съм се наспивала и ми е минавало? Цялата работа е там, че по-добре щеше да бъде, ако не беше минавало! Защото кой ми носеше всеки ден знаци от живота извън боледуването, от кого четях действителността, лежаща извън моята спалня, кой ми даваше насоки, за да си представим света? Леля Уршула. Мама. Юлка и старата Гушцова. А понякога пани Фесхик, която идваше да ми чете приказки, защото това беше нейното най-голямото удоволствие в живота: четенето на приказки на болни деца. Виждате ли? Жени. В същото време докторът идваше, когато нещо в моето състояние се променяше, когато се влошаваше, именно след тежка нощ. И тогава виждах, каквото виждах; каквото трябваше да видя. Колко време бе нужно, та въображението да се настрои към добро? Принципът беше ненарушим. Съществувам аз, аз и другите жени; и ги има тях, тези като доктора, тези странни, нечовешки създания.

… В спомена няма разлика между света и представата за света. Ако си въобразиш, че ядеш скакалец — чували сте, че има хора, които се хранят с тях, нали? но си го представиш както трябва, чак до сетивното усещане, то след известно време няма да различаваш спомена за вкуса на скакалеца от спомена за вкуса на хляба: имат различен вкус, но са еднакво истински. И ето, аз помня много добре, че живеех в свят, където мъжете бяха самците на друг вид същества. Какво се беше случило с другата половина от човешкия род? Мъжете навярно са ги избили, за да заемат тяхното място. Това беше мистификация от исторически мащаб. Криеха това от нас, камуфлираха, преструваха се, играеха роли, обаче несъвършено, неумело, немарливо, понеже всичко вършат грубо и неумело, такава е тяхната нечовешка, мъжкарска природа. Не трябва много, за да го прозреш. Например как се държат в собствена среда, когато мислят, че нас ни няма наблизо. Отведнъж гласът им се променя, надебелява, думите губят смисъл, мъжете преминават на свой език, някакъв животински диалект от мучащи хъркания, врясък, мърморене, крякане; човешкият език намира приложение само при вулгарностите. Произлизат от мършоядите, ядат като мършояди, виждах ги като плъхове, които се впиват в червеното месо, напъхват кльопачката в муцуните, чак стават целите пурпурни от усилието и очите им изскачат от орбитите, по кожата се лее мазна пот, но челюстите работят неуморно, само да е по-бързо, само да е повече, и тези звуци, които през това време излизат от тях, това грухтене и смрадта на отделяните от тях мъжкарски телесни секреции…!

… Или пък хищническото наслаждение от кръвта и битката — сякаш не знам колко се кефят, само да им покажеш някакво кръвопролитие, дори и уличен бой, един да разбие носа на друг: очите им вече светват, ноздрите потръпват — а, надушиха! — и тръгват с издути мускули. Вечер, след мръкване и късно през нощта, изпълняват в пещерите си мъжкарски ритуали, разиграват там истински церемонии на болка, пот и насилие; понякога се връщат у дома, при нас, без да са заличили всички следи. Тайно отдават почит на нечовешки богове с отвратителни изражения. Всъщност така са уредили всичко, че да нямаме достъп до местата на техните срещи. Цели помещения, сгради остават забранени за нас, само мъжете имат достъп там; квартали, а може би и градове да има на Земята — заличени на картите от мъжете-картографи — такива градове не-за-жени, нелегални метрополии, където те живеят в своето естествено състояние, това значи свободни от театъра на човешката култура, голи, обрасли с твърда козина не само по бузите и брадата, но по цялото тяло, живеят в кал, в мрака и тъмния отблясък от червен огън, в горещ дим, налагащи се с юмруци и хапещи се слепешката в хилядни стада, търкалящи се в пикнята и кръвта на жертвите, а който понесе повече рани и повече се обезобрази, него правят божество на ордата и го издигат над другите мъже, за да прославят образа на бога, сред диви смехове, с квичене, с вулгарни крясъци, с храчки и пръдни, свободни. А ако заловят самотна жена, веднага избухва дива битка за привилегията на консумирането й. А когато трябва да се върнат за по-дълго при жените, тъгуват и страдат за свободата си и пъшкат насън и си отмъщават, както могат, на нас за това, че им се е наложило да живеят в такова робство, потискане и угнетяване на мъжкарската им природа, и само тогава се появява малък проблясък на радост и израз на удовлетворение върху каменните им лица, когато са успели да причинят на жената страдание, болка. Всички мъже са чудовища.

… Как да се измъкнеш от такъв свят? Не може, не и докрай, споменът винаги ще остане. Разбира се, с времето ще може да се покрие от друг спомен. Случи се обаче така, че преди да успея да свикна с мъжете… Говорихте за първата любов; това не беше любов. Не знам какво беше това — може би ловен ритуал. Дебнеше ме в имението на приятелите на баща ми в Саски Лужици техен братовчед, младеж, дошъл от училище за лятото, а аз тъкмо се чувствах толкова добре, че можах да отида тогава на село, никаква тежка болест, истинско чудо, лютите пък никога не са стигали до тези краища, така че и лятото беше както Господ Бог е повелил, дълги вечери, топло, свирят щурци, аромат на зеленина — той ме дебнеше под светлината на Месечината. Не беше като преди и не продължавах да живея в онези представи, не гниех вече с месеци в леглото; но не можех също така напълно да забравя, казвам ви, не бях забравила, никога няма да забравя. Така че, той…

— Няма ли да кажете името му?

— Артур. Артур. Тип на земевладелец, добре сложен, краката силни от конната езда, обгорен от слънцето, косата също, като зряло жито, никога не я решеше, лъвска грива… Боже мой, чувате ли, пане Бенедикте, как го описвам? От самото начало го виждах повече като животно. Можете ли да оцените красотата на породистия кон от благородно потекло? Как се движи, ходом, тръс, галоп, кариер, как плуват мускулите под кожата, която лъщи от топла пот, и в това има много хармония, ритъм като в музиката; в съвършеното тяло, настроено съвършено, има голяма мощ. Артур като че ли разбра това по очите ми. Учителката по рисуване ми казваше, че имам талант… Моля ви някога да обърнете внимание на начина, по който хората гледат. Живописците, скулпторите, танцьорите и жителите на Юга оглеждат веднага цялата човешка фигура, дори при поздравяването, при първата среща, няма да се ограничат с лицето, трябва да се вгледат в тялото. Артур разбра моя поглед. Не помня какви любезности изрече, когато ни представяха един на друг. Но помня как се усмихна: показа зъби, оголи вълча челюст. Започна лов: мъжът преследва човек, тоест жена.

… В хладните сенки на двора и под лазурното небе на жътвеното време, във въздуха, трептящ от пеперудите и горещината на напечената от слънцето земя. С всеки ден всичко все повече се нагласяше според представите ми, или пък аз потъвах в тях, въвличайки по някакъв месмеричен начин Артур със себе си, въпросите са излишни, затова ще разкажа само това, което помня. И тъй всеки ден. В началото не разговаряхме много, но Артур много бързо захвърли изцяло подобието на човешкия език, ограничавайки се с изразите на мъжкарския диалект; така че не разговаряхме изобщо, между нашите видове няма общ език. Земята беше гореща — не носех обувки, ходех боса, за първи път в живота си с голи стъпала по гола земя. Примамваше ме с каничка студена лимонада, сочна ябълка. Никога не се приближаваше, не ми подаваше. Стоеше с протегната ръка, трябваше да приближа, да взема. Тогава се навеждаше, търсейки с очите си моите очи. Зорът му беше да започна с времето да ям от ръката му, буквално, тоест без да използвам ръка, с уста направо от ръката, с език от кожата. Не ме преследваше, не ме гонеше, както би гонил обикновено животно; но все пак дори когато се разхождах сама, усещах винаги присъствието му, зоркия му поглед, и действително, не веднъж, не дваж ми се мерна някъде в далечината, силует на фона на хоризонта или сянка между дърветата, така че придобих навика да се оглеждам през рамо, да спирам и да се вслушвам като сърна в гората. На масата не ме гледаше — гледаше онези, които гледах аз, с които разговарях. Влизаше и излизаше от помещението преди мен. После… Връщахме се една червена вечер от реката, домакините, дъщерите на иконома, някой от съседите, бавна разходка по полския път; ходех боса и се нараних от остър камък, разцепи още незагрубялата кожа между пръстите, подскачах на един крак, и някакъв подпийнал селянин, минаващ край мен, подхвърли неприлична забележка, бях изостанала назад, куцайки, но се оказа, че е останал и Артур, Артур сграбчи селянина за ухото и започна така да го извива, дърпа и стиска, че чак повали пияницата на колене и накрая навря лицето му в праха на пътя и без малко не откъсна ухото му, селянинът остана там, на земята, с кръв по муцуната. Разбирате ли? Стоях, гледах, мълчах. Артур, естествено, не се и обърна. Закуцуках след него. Усещах, че ловът наближава края си, беше въпрос на дни. Няма да има предупреждение. Нищо няма да каже, няма да попита, няма да моли, не и той, издължените мускули под загарялата до бронзово кожа, мъжкарската мелодия на движението, гривата на светлата коса, белите вълчи зъби. Какво да правя? Не можех да спя. Не дойде през нощта. Не заспах и след разсъмване. Не дойде през деня. Не можех да ям. На масата следях Артур с поглед, другите вече обърнаха внимание, всичко ставаше чак прекалено очевидно. Някой каза нещо. Артур се обърна и усмихнат се наведе към мен, върху разтворената му длан имаше четвъртинка сочна круша, сладкият сок се стичаше по пръстите му, по голата кожа на окосмената ръка. Облизах устни. Измъкнах ножа от шарлотката и го забих в гърдите му.

… Изпратиха ме в клиниката на професор Зилберг. Там ме лекуваха от „нервно разстройство“, и там, когато се разболях, разболях се от туберкулоза.

Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

Госпожица Елена бе много притеснена, докато разказваше; вече не можеше да има съмнение: болезнена руменина, ускорено дишане, нервни движения на пръстите по чашката. Но не беше ясно все още признак на какво беше това: на истина или на лъжа. Дали това чувствено вълнение беше предизвикано у нея от признанието на откровени истини пред един мъж — или пък се вълнуваше така, лъжейки откровено? Под електрическата лампа всеки оттенък на бурната емоция се прожектираше на гладкото лице, отчетливо като бойна сцена във фотопластикон.

— Щом госпожицата си позволява такава, хм, безогледна непринуденост, нека и на мен да ми е позволено, няма да се обиждате. — Допи коняка и енергично остави чашката, стъклото без малко не се пръсна под ръката му. Дуелът продължаваше, ставката се качваше. — Тоест да се представя най-сетне по подходящия начин: Бенедикт Герославски, страстен комарджия.

— Ах!

— Да, да, видяхте ме, докато играех, и какво си помислихте: силен е, защото е превъзмогнал срама? Ха! Слаб е, защото не е превъзмогнал страстта!

— А вие само така ли мерите всичко?

— Моля?

Тя завъртя пръст във въздуха.

— Силен, слаб, силен.

— Госпожице Елено, наистина, какво значение има дали аз така меря, все едно, по-силният ще надделее над по-слабия, дори да наричам нещата с красиви думички на френски и да меря с парфюмерийни грамажи. А комарджията, страстта в мен — това е по-силното.

… И тъй, историята е следната. Седемнайсетгодишен, първа година в Императорския университет, карти. Имаше един студент по право, Фридерик Велц, защото трябва да знаете, че именно това начало помня съвършено и че тази история изобщо имаше ясно и конкретно начало — доколкото в миналото ми съществува каквото и да било, — отчетлива граница между времето на комара и времето преди комара. Защото нито у дома, нито в семейството ми или сред роднините, приятелите на семейството, нито в училище преди това не бях имал възможност да опитам този изкусителен плод, подобни традиции не съществуваха при Герославските, не съм наследил също лоша кръв по майчина линия, едва в Императорския, в деня, когато спряхме пред затръшнатите двери на Алма матер, защото през нощта върху нея беше кацнал един лют и беше замразил всички аудитории, когато отмениха занятията и се разотидохме, групичка тук, групичка там — а Фридерик ни покани на покер. Сега ще си помислите: е, и какво, незадължаващо предложение на непознат, сигурно съм се натрапил. Да, но има личности, за които няма непознати на света.

… Фредек беше човек, прегърнал цялото човечество. Познавате ли такива характери? Преди да те е срещнал, вече е твой приятел, сърдечността се излива от него като от пробита цистерна, стига да се сближиш, да се разкриеш, после е лесно. Поздравява те винаги с разтворени обятия, викайки те силно отдалеч, колкото повече са хората наоколо, толкова по-силно, с широка усмивка, и се смее от дълбините на корема, от утробата; такива хора обикновено са със здраво телосложение или във всеки случай доста пълни, с кръгло, месесто лице, дебели устни, дълги лапи. Фредек не приличаше на атлет, но извън това — всичко бе, както ви казвам. Не беше навършил двайсет години, а вече личеше у него обичаният чичо и дядото, действащ със замах. Често грешим по отношение на същността на хора от такава кройка, често казваме: душа на компанията. И аз не разбрах веднага докъде беше истинското у Фредек, докъде играта. Смееше се твърде шумно. Твърде широко разгръщаше ръце. Твърде енергично се здрависваше. Знаете ли, аз умея да разпознавам срама във всичките му форми, също и в тази.

… Завладя ме, както завладяваше мнозина — онези, мълчаливците, държащите се настрана, студенти, непознати на другите студенти. Поеше ни със своята сърдечност, поеше своя срам. Какъв щеше да бъде, ако не можеше да бъде весел приятел на всяка самотна душа в Университета? Поредната самотна душа. И затова, най-сърдечно — хайде на карти. В самото начало играта беше приятелско преживяване: отиваме на водка, отиваме на уха^[8], отиваме на карти, което бе едно и също: да се срещнем, да седнем за няколко часа под общ претекст, в задимена барака, в тъмно мазе, на някакъв таван, в който става студено течение и шушулките по кепенците растат като стъблата на фасул, да седнем, да поприказваме. Затова се следва; знанието може да се придобие по хиляди начини, но такива познати, които цял живот ще те съпровождат по пътищата на кариерата и които взаимно ще градят кариерите си, те на тебе, ти на тях, заради самата студентска дружба, такива познати — само по този начин. И за да не се съмнява госпожицата, никой не ме е придумвал, не съм бил въвличан. Те играеха, а аз се вглеждах. Играеха, а аз комбинирах в ума си как бих играл на мястото на този или онзи. Играеха, тъй че накрая и аз започнах да играя.

… Комарът се въртеше между студенти, а повечето от тях бяха същите голтаци като мен. Сумите не бяха големи и играехме не много сериозно. Проблемът беше в това, госпожице Елено, проблемът беше в това, че аз печелех. Но! Дори и не това беше решаващото. Не може да се печели безкрайно, знаех си, все някога щях да се издъня и да се оттегля. Но понеже печелех и всички виждаха, че печеля — освен това знаеха, че следвам математика и превърнаха това във фетиш, малко на шега, малко на сериозно — по естествения ход на нещата стигнах до игри с по-високи ставки, с печени играчи, Фридерик ме въведе. И когато печелех от тях, вече печелех яки пари. И какво правех с тези пари? Внимавайте, госпожице, защото тук тепърва започва страстта. Да ги бях изпивал! Да ги бях пилял по девушки! Тогава угризенията на съвестта щяха да ме разтресат както трябва и жаждата щеше да угасне. Вместо това наливах масло в огъня. Първата голяма печалба, помня, сто и шестнайсет рубли — и какво направих? Изпратих майка си при прочут доктор, купих й лекарства. Подарих на децата от кооперацията бонбони и играчки. Виждате ли, госпожице, от какво започна пристрастяването? Станах зависим от техните радости, дори не от благодарността, а от радостта в очите им, от онова топло удовлетворение в сърцето, когато с такава леснина вършим безкористно добро.

… Госпожицата се усмихва иронично. Що за глупашко оправдание! Но аз съвсем не ви убеждавам, че съм играл за това; когато играя, няма други мотиви извън играта. Само ви разказвам пътя си. От въшлясалите студентски дупки, през задните стаички на кафенетата и частните салони, до масата на Милия Княз. Фредек виждаше как печеля и една вечер ме заведе при княза на варшавските картоиграчи — дали наистина беше с благородно потекло?, не е изключено, но съдейки по външния му вид, маниерите и говора, можеше да бъде толкова граф, колкото и аз. Ще го срещнеш на улицата и ще си помислиш: хубаво е остарял. Прошарен джентълмен, с римски нос, вилненска интонация, с мила усмивка. Вход: двеста рубли. Но Фредек не можеше да знае, че аз запазвах от спечелените пари само толкова, колкото да имам с какво да седна на раздаването следващата вечер. Така че сега ми се наложи да заема. И малко по малко, и естествено първата нощ у Милия Княз загубих всичко, до последната, взета назаем, копейка.

… Какво казва разумът? Дългът трябва да се върне, няма откъде, но дотогава все пак печелех — значи най-простото е да се реванширам. Вие ще кажете, че това изобщо не е разумно. По принцип да играеш комар е безразсъдно и повечето човешки постъпки нямат много общо с разума — не мога да си припомня едно разумно нещо, което да съм направил, откакто съм се качил на този влак, — но след като вече играех, защо точно тази вечер играта трябваше да бъде грешка? Естествено, тогава пак загубих и затънах в два пъти по-голям дълг, но не в това е работата. Взех отделените за медикаментите на майка ми пари; загубих. Заложих вещи на баща ми; загубих. Взех, каквото можах, на честна дума и назаем; загубих. Заложих златния си часовник и каквито по-добри дрехи имах; загубих. Сега моля да ме попитате защо.

… Ето че няма „защо“. Това е заблудата във всички подобни разкази: гледаме назад — в паметта — и свързваме настъпилите едно след друго събития: това направих по тези и тези причини, а това по тези и тези, и дори тогава да не съм знаел, сега знам. Лъжа! Когато сядам да играя, няма нищо извън играта. Никакви вътрешни причини, всички онези трогателни приказки за радостта на галениците на съдбата — това беше етап по пътя, но не мотив за игра. Така както госпожицата не живее заради гранитните ангелчета на надгробния паметник — това е посмъртен орнамент, това е отвъд живота. А животът — какво да кажа, нещо се ражда, живее, ще умре. Каква, по дяволите, мотивация може да се посочи тук? Разбирате ли? Не аз играя. Аз никога не играя. Играе се.

… Отивам пак при Милия Княз, съботна вечер, много гости, висши кръгове, той организираше понякога тържествени приеми преди по-дългите покерджийски нощи, а също и когато представяше важни личности от варшавското общество, господа с фракове, дами с оперни тоалети, лакеят не ме пусна даже в коридора, казах ви, че каквито по-добри парцали имах, бях заложил вече при евреите. Но как да се реванширам, щом не мога да играя с такава ставка? Как да се реванширам, щом нямам вече какво да хвърля? Влиза Фредек с красива дама под ръка, забеляза ме, засуети се, сърдечно съчувствие размаза физиономията му, братче, c’est tragique, изчакай тука, сега ще го оправим. Даже намигна, потупа ме по рамото с мечешката лапа и се гмурна в салона. Чакам четвърт час, чакам още четвърт, а гласовете им и музиката са току зад стената, милостивият лакей ми донася хляб с пастет, изядох го набързо с прилепнал към паркета поглед. Най-сетне чувам стъпки — Фредек водеше Княза. Князът обезпокоен, с какво мога да помогна, мили приятелю, обгръща раменете ми с ръка, бърка за портфейла. Да взема от него червонец? Но това не е никаква помощ, това е точно пореден камък на шията, аз всъщност не исках да задлъжнявам, не бях дошъл да прося. А той ми тика денгите в кармана. Тогава включих. Не вдигам очи, не обръщам глава, само питам учтиво как мога да уредя своя дълг, ще се намери ли някаква помощ за мен за тази работа. Милият Княз въздъхва тежко. Полицата си е полица, дългът трябва да бъде изплатен, на Страшния съд също ще ни броят „длъжник“ и „притежател“, пан Бенедикт най-добре познава студената безпощадност на аритметиката. Естествено, няма особено значение от чий джоб излизат парите, всяка рубла е сестра на друга, стига да попадне в онзи джоб, в който трябва, за да се изравни салдото. Може би пан Бенедикт познава някого с влечение към хазарта и с няколко стотачки за пропиляване в приятно общество? Тогава аз питам колко процента. Казва: седем. Казвам: петнайсет. Спряхме се на десет. Фредек ме потупа по рамото.

… Излязох от Княза с гняв и ненавист в сърцето. Угаснаха бързо. Трябва да се вниква в природата на срама, фалшивата сърдечност на Фридерик Велц беше възможно най-искрена — той не огласяше гръмко своето приятелство, за да вкара човек в мрежата на Милия Княз, тъкмо обратното: Милият Княз го беше избрал, за да го използва, защото със своята сърдечност, превземаща на щурм хората, Фредек беше като мухоловка за самотни души. Виждате ли, госпожице, зависимостта. Познаването на механиката на човешките сърца може да бъде също толкова смъртоносно, колкото и познаването на химическия състав на цианите и арсениците.

… От мен обаче не ставаше никаква ловджийска хрътка и изкусител, изкупуването на полиците с тези десет процента от чуждото нещастие щеше да ми отнеме години. Щом само се измъкнех малко от дълга към Милия Княз, веднага затъвах отново в още по-голяма задлъжнялост. И тъй — играеше се. Веднъж се печелеше, два пъти се губеше, играеше се по-нататък, където има маса, карти и неколцина желаещи, на пет копейки или на петдесет рубли, на какъвто и да е залог и стискайки късмета в изпотените ръце — играеше се. Дали не съм искал да спра страстта, да се освободя? Как само исках! Докато не започнеше да се играе.

… Трябваше да измисля начин, сам да заложа капан на себе си, иначе Милият Княз рано или късно щеше да ме глътне ведно с душата и ботушите. Номерът е изобщо да не се сяда да се играе. Да се обезсмисли играта, да се направи неигра. Как да се отнеме смисълът на хазарта, как да се зачеркне всякакво залагане? Моля да ме следвате с широко отворени очи, това е коварна пътека, трябва да внимавате зорко при знаците и завоите. Как да се обърне играта в неигра? А вече ви споменах, премахването на мотивите на играта няма да даде нищо: тук няма мотиви. Играе се заради играта, играе се, защото се играе. А това правило — с времето виждах това все по-ясно — не се свежда единствено до хазартните страсти, не се ограничава до това, което сме свикнали да наричаме пристрастяване; комай всички се състоим изключително от навици. Но хазартът все пак прави всичко това по-изразително, по-видимо, вече не можеш да излъжеш себе си, че тъкмо ти си този, който хвърля на масата последната рубла, при положение че знаеш, че не трябва, при положение че си планирал да станеш и да си тръгнеш, при положение че не искаш да я хвърлиш — но хвърляш. След толкова болезнена практика е невъзможно да продължиш да живееш в заблуда.

… Така че остава да се обезцени самата идея на играта. Да се отнеме хазартът от хазарта. Логиката сочи два начина как да се направи това: или като се замести в играта всяка вероятност със сигурност тогава играта няма да бъде вече игра, също както изгревите и залезите на Слънцето не са случайности, за които можеш да се обзаложиш; или като се сведат до нула всякакви залози в играта — тогава играта няма да бъде вече игра, също както музиката, лишена от звуци, не е музика, а тишина. Първият начин би бил добър може би за ясновидци. Вторият също ми изглеждаше неприложим. Та нали винаги се играе заради нещо. Дори когато не става дума за пари, когато парите нямат значение — то играем за удовлетворение от победата, за унижаване на противника, за по-добро самочувствие, за почит от страна на хората, за репутация, за добро мнение за самите себе си. Впрочем парите обикновено служат именно като материална мяра за тези нематериални блага.

… И тъй, как да се обезцени, как да се зачеркне? Нека госпожицата да ме следва и да не извръща поглед! А може би госпожицата вече вижда?

— Самоубийство?

— О, не! Къде ти! Самоубийството, госпожице Елено, самоубийството всъщност не е нищо друго освен поредната игра, поредното раздаване на тъмно — нима ще ми кажете, че знаете с абсолютна сигурност какво ви чака след смъртта, чака ли ви изобщо нещо — може да вярвате, може да лелеете надежда, както се лелее надежда за асо пика — но нищо повече — да избягаш от играта в игра, що за изход наистина — и при това с такъв залог, най-високия — ами че ако това беше възможно, аз щях да бъда страстен самоубиец!

— Какво тогава?

— Кой няма да се изкуши от материалното благо? Не и богаташът — на него винаги му е малко, няма абсолютни богаташи, такива, които да не могат да станат още по-големи богаташи; откъм тази страна скалата е отворена към безкрайността. Граница съществува откъм другата страна: този, който живее в абсолютна бедност, е свободен не само от страха от бедността — защото е достигнал крайната точка, — но и от нуждата да забогатява: защото живее в абсолютна бедност. Дали вие, госпожице Елено…

… Ето за какво става въпрос. Ето отговора. Това е единственото възможно освобождение. И не в скалата на материалните богатства — а на тези, по-важните: удовлетворение, уважение, задоволство, почит, всевъзможните богатства на духа. Тогава дори да седнеш да играеш: дали картата ти е по-силна, дали по-слаба, дали ставката на масата е само символична, дали е куп злато и печатът на позора, е все едно — всичко това е като местене на букви в непозната азбука, като съзвездията на небето, формата на облаците над гората; празно и напълно безразлично за теб. Игра, изпрана от играта. Не се играе — само се изпълняват лишени от значение и съдържание движения с ръцете, заменят се предмети срещу предмети, местят се хартийки от място на място.

… Но се оказва, че няма нищо по-трудно от това да достигнеш самото дъно. Плували ли сте някога в дълбокото? Водата изтласква тялото, издига го нагоре. Нужно е голямо усилие, голяма сила на волята, неуморна работа и желязна настойчивост, за да достигнеш дъното. Трябва да изтръгнеш от себе си едно по едно всичко, което те тегли нагоре, всички надежди, светли стремежи, всичко, което ни извисява в собствените ни очи, всеки най-малък зародиш на уважение към самия себе си, всеки зачатък на ценности, които биха могли след време да се окажат дотолкова важни, че отново да би имало за какво да се играе — всичко това трябва да се изтръгне!

Госпожица Елена се вглеждаше с тревожно внимание, приведена напред, с полуразтворени устни, устните й бяха се спекли от сухото дишане, беше забравила да ги овлажнява, забравила да преглъща слюнката.

— Казахте, че не — но това е самоубийство!

— Напротив: именно свобода, освобождаване от страстта.

— Не ви вярвам, пане Бенедикте, това е някакво чудовищно лъготене, в живота си не съм чувала нищо по-ужасно!

Повдигна рамене.

— Всъщност само по себе си това е очевидно невъзможно — продължи тя, — няма как да се постигне такова състояние, нима сте го направили? Как ви се удаде?

— Не ми се удаде.

— Моля?

— Тази история няма поанта, още не е завършила, преживявам я. Все се опитвам и опитвам да се откъсна. Веднъж надолу, веднъж нагоре — показа с ръка, — блъскам се над самото дъно, като пеперуда над пламък, винаги на сантиметър от окончателното падение, издигайки се отново със съживена страст, когато горещата кръв се върне в жилите, рублите в портфейла, и нервите засърбят, възбудата съживи срама, и после отново преборвам с болка душата и изтръгвам от нея надежда след надежда, за да се спра все пак в последния момент. По време на това пътуване вие видяхте със собствените си очи не един такъв цикъл на спасително падение и възраждане за грях. Откъснатото пораства веднага — а най-бързо гордостта, най-бързо — тази кървяща от срам утроба на душата. И така се лутам между тъмлина и светлина, Черен Прометей.

Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

— Не ви вярвам, не вярвам.

Изсмя се хрипливо; гърлото му бе пресъхнало от дългото глаголстване.

— Мило е все пак да срещаш от време на време такава невинна душица.

Госпожица Елена отметна глава назад като шамаросана.

— Сега пък ще ме обиждате!

Смях.

— Приема ли някой друг думата невинност за обида — освен наистина невинният?

— Така ли? Така ли? Така? — Госпожица Муклановичувна едва не остана без дъх. Оставяйки чашката, известно време си поемаше въздух; посегна към ръкава и като не намери кърпичка, притисна към слепоочието си дантеления маншет като студен компрес. — Така… — прошепна и внезапно, за един миг сякаш смениха някакъв психически филтър на госпожицата, сякаш синият прожектор се отвърна от нея, стана друг човек, Елена Муклановичувна беше подменена с Елена Муклановичувна, същата елегантна дреха, същата бледа кожа и въглени вежди, но някой друг вече обитаваше отвътре: някой по-възрастен, някой с хладен, уравновесен нрав, някой привикнал към свободата на здравото, силно тяло. Госпожица Елена отпусна ръка, тя падна свободно на леглото. Сложи крак върху крак, приглади с лявата длан тясната пола; по време на това движение погледна без усмивка изпод миглите, изпод натежалите клепачи. — Налей ми пак, господине — каза спокойно, с по-нисък, хриплив глас.

Той стана, отвори барчето, наля двете чашки, вече без разреждане. Госпожица Елена надигна своята с лява ръка, без да излее и капка; с енергичен жест обърна стъклото с дъното нагоре и глътна коняка на един дъх.

— Още.

Наля отново.

Тя го изпи също тъй бързо.

— Сядай, господине.

Погледна отражението си в черното стъкло на прозореца. Докосна бузата, повдигна леко вежди, болезнено замислена. Без да обръща глава, тя протегна дясната ръка нагоре и към вратата, провесила свободно длан; гледаше в едната посока, сочеше в другата — това беше оперен жест, на примадона, разпъната в позиция между сценичните фигури.

— Загаси.

Той завъртя ключа. Падна мрак. Пипнешком намери стола си. Зад прозореца се движеха по линията на хоризонта струите на тъмните багри на небето — тъмни и все пак по-светли от едрозърнестата сивота, която покриваше пространствата на Азия от изток до запад, от запад до изток. Никакви светлини, никакви огньове, далечни отблясъци; може би над равнината ще изплува златният Месец, звездният лампион на Ориента.

Седна опипом. Вътре в купето останаха само неподвижни сенки, сред тях, на една ръка — сянката на Елена. Блесна рубин; значи тази сянка обозначава шията й, тази — главата, в тези сенки са очите на госпожица Елена. А тук — устата.

Тя дишаше дълбоко.

— Родена съм в семейството на щавач на кожи в Повишле. Родителите ми умряха, когато бях на десет години, по времето, когато лютите влязоха във Варшава. Онази септемврийска Зима ми отне цялата рода, сестрите ми и брат ми, чичовци и сродници. Преди да се родя, баща ми е бил майстор при Герлах на улица „Тамка“; простреляли са го в крака на „Плац Гжибовски“^[9]. Върнал се в ателието си и е трябвало да напуснат наеманата квартира на Старе място. Седмица след като съм дошла на бял свят, през май хиляда деветстотин и пета, фабричните работници и месарите тръгнали с ножове и брадви срещу публичните домове, проститутките и сутеньорите е трябвало да бягат извън Варшава, за да си спасят живота, някои са били преследвани чак до горите. У вуйчо ми се скрила девойка, ранена в главата; оправила се и после останала вече при нас, чистеше на едно семейство във Виланов, носеше пране, Мариолка Белчикувна. След първата зима на Зимата тя започна да се грижи за мен; оттогава тя ме гледаше.

… Имаше една година, няколко дълги месеца, когато останахме без покрив над главата. Мислехме да отидем в провинцията, само да се махнем от варшавския студ. Забелязали ли сте колко по-малко бездомници се виждат по улиците на Варшава, откакто са дошли лютите? Просехме, между другото. По тялото ми са останали следи от онези мъчителни нощи върху леда пред вратите. Едно докторско семейство взе Мариолка за прислужница, тогава спях в кухнята, беше топло. Накрая ни изхвърлиха: изчезнаха златните обици на госпожа докторшата и върху кого падна подозрението? Бях вече на четиринайсет. Беше декември, седмица преди Рождество Христово, Ледът висеше по дърветата и между покривите, върху Кралския Замък бе кацнал черният антихрист, враните падаха от небето, замръзнали на кокал. Мариолка ме завлече направо на „Мариенщат“, в нова, достигаща небето сграда, с огромен неон на партера откъм фасадата, но влязохме отзад, пазачът я позна. Чакаме, и ето появява се собственикът, Гриша Бунцвай, а бяхме влезли в „Тропикал“, само че аз още нищо не разбирах и чак когато Мариолка му пъхна нещо в шепата и му прошепна на ухото, а той се засмя силно и я прегърна фамилиарно… Да, подкупи с онези обици бившия си опекун, сега той държеше нощен локал за господа от по-добър сой и не луковици^[10] от джебчиите продаваше на наивните глупаци лъснатият шопенфелдер^[11], а елмазен набор. Така започнах да работя в „Тропикал“.

… Мариолка винаги ме е пазила. Веднага постави условие на Бунцвай: за мен никаква работа с клиенти, само в тила — поправях костюмите на момичетата, разтребвах след затваряне, понякога помагах в кухнята. Бунцвай привидно не държеше там публичен дом, локалът беше тип-топ, кристали, витражи, пера и танцьорки в пайети, шампанское и астрахански хайвер. Но, разбира се, до самотния джентълмен веднага присядаше дама компаньонка, всяка избрана от Гриша; а над локала, на етажа, и втория, и третия, Гриша държеше апартаменти, нарочно отделени със самостоятелни входове, за да не трябва двойките да излизат на студа. За което също се досетих не веднага и не направо.

… А как? Следях. Следях и подслушвах, с това се занимавах дори когато се занимавах с нещо друго; а когато нямах работа в момента, то още повече: око през пролуката, през открехнатата врата, през прозорчето, иззад завесата, замъгленото стъкло и даже през ключалката — следях истинския живот. Между хората на Бунцвай имаше различни тъмни типове, също и Яшо Бжуз, джебчия и апаш, специалист по шперцовете, който за развлечение ни учеше да отваряме ключалки и други апашки номера. Впрочем никой не забелязва слабото момиче, облечено като прислуга, ние сме анонимни като стражарите в мундири. Там хората живеят; а ние тук поемаме този живот, той се отпечатва върху нас, остава в нас. Те изживяват любовни драми на дансингите, приключения и скандали под електрическата светлина пред очите на графове и князе; ние за това сънуваме. У кого тогава прониква по-дълбоко?

… Веднъж пан Бунцвай ме изненада в компрометиращо положение, когато наблюдавах иззад палмата две лъчесенки в любовна прегръдка на задното стълбище на „Тропикал“. Хвана ме за косата, повлече ме към кабинета, като едновременно с това викаше Мариолка. Ще ме набие, мисля си. Но не. Заповяда ми да сваля престилката, да разпусна коси, да се изправя на пръсти и да се завъртя на килима пред бюрото; и направи такъв жест, такова движение с ръката с цигарето към Мариолка, сякаш и представяше доказателство, предаваше се в някакъв облог или се освобождаваше от нещо неприятно и дълго държано. Мариолка разбра, аз не; не ми наредиха да изляза, но целият им разговор беше като този жест, полудуми и недомлъвки, пазаряха се за нещо, Мариолка никога не ми обясни — тоест лъжеше, без никога да каже истината.

… В резултат на тези пазарлъци Гриша започна да ме изпраща на уроци по френски, уроци по правопис и дикция, по танци и пиано; за това последното нямах талант. Бързам да разсея вашите подозрения: намерението съвсем не беше толкова явно, Бунцвай не търсеше поредната госпожица за продан като държанка на някой финансист или притежател на наследствено имение. Да речем — приема партньори. Господата сядат на фотьойлите в кабинета му, прислужницата носи почерпка, изваждат бумагите, запалват цигари, тракат със сметалата. И тук изведнъж при Гриша Бунцвай се втурва младичка племенница с домашна рокличка, развълнувано момиченце, ах, чичо, нараних си пръстчето, ой, наистина, е, вече е добре, господата ще ме извинят, моята възпитаничка, ама разбира се, какво очарователно дете, ще ми се разсърдят ли господата, ама молим ви се, ce que femme veut, Dieu le veut^[12] — и всичко с усмивка, с кикот, мятайки погледи към големите риби и навивайки букли на здравото пръстче. Или пък по друг начин: Бунцвай отива на визита в салоните, той, квадратна муцуна, просташки акцент, белег на челото, кого ще вземе със себе си, дама с леко поведение с износено личице и с компрометирано име? Ще вземе слабичкото невръстно момиче, което с обаятелна плахост ще разкаже на старите дами на полски и на френски за нещастията на своето семейство, ще разкаже за страховити болести и за добрината на господин Бунцвай, който може и да е грубичък на вид, но сърцето… сърцето му е златно! Имах няколко предварително приготвени истории. Дамите много се разчувстваха. Гриша мърмореше нещо под нос, тъкмо той бе истински обезкураженият сред тях.

… Не ми трябваше много, за да нагодя това към собствената си натура, което впрочем никак не е малко, да разбереш собствената си природа, да намериш думата за самата себе си, а аз намерих такава: лъжкиня. Не защото лъжех добре — макар че добре лъжех, — а затова, че обичах да лъжа. Вие говорехте за комарджийската страст. Това също е страст и също е хазарт: ще се получи, или няма да се получи. Гриша беше много доволен от мен и дълго не усещаше опасността; а дори и да я забележеше, бе вече късно. Колко хора през целия си живот във всичко плуват в посредственост, тяхната работа е само работа, тоест начин да спечелят, за да преживеят, не са я избирали нито според собствените си предпочитания, нито според собствените си способности, нито според удовлетворението, което им дава, единствено заради това, че е по-добре платена от другите, или пък обратното, че само тя изобщо им се плаща, защото извън работата — какво? Че необичайно сполучливо имитират глас на петел? Че ще излочат повече пиво от всеки друг пияница в квартала? Да бъдеш истински добър в нещо — това е изключително усещане, защото е достъпно на толкова малко хора, изключително, защото те прави изключителен и предопределя целия ти живот. Бил си никой — сега си някой; точно този, който притежава твоята дарба. А аз лъжа.

… Започна се от това, че лъжех повече, отколкото бе необходимо. В началото уговаряхме точно детайлите на моите истории; после, като видя как се справям, Бунцвай изостави строгия контрол. Аз се контролирах дотолкова, доколкото беше наложително да се поддържа логика в лъжите. Но към лъжата винаги може нещичко да се добави, да се дообогати с подробности. Освен това не бях длъжна да се придържам винаги към една и съща история. В това също се състоеше необичайността на ситуацията на Гриша Бунцвай — че той действаше на границата между няколко по принцип несъвместими светове, така че имах контакт с хора, които не можеха никога да имат контакт помежду си — какво по-добро поле за изява за лъжеца? Самоконтролирах се и в това да не преувеличавам в лъжите си, да знам границата на истината, сиреч на онова, което звучи като истина, защото възрастните винаги разпознават лъжите на децата по това: че децата преувеличават. А лъжата трябва да се изгражда от дребните трохи на действителността, търпеливо добавяни една след друга; а още по-добре, ако я изграждаш не ти, а този, когото лъжеш, тоест, ако той лъже сам себе си — когато му позволиш да досъчини историята, която си му подготвил. Тогава ще брани тази лъжа докрай.

… Това се прави така. Срещаш непознат. Искаш да му внушиш, че си нещо различно от това, което си. Не внушаваш: подхвърляш трохи. Насоки, криещи се в поведението ти, в изговора, в интонацията на изреченията, в това как държиш главата си, в погледа, а може и в избягването на погледа, как се движиш, как се отнасяш към другите хора; ако може, в облеклото; ако може, в поведението на съучастниците. Думите трябва да бъдат най-последното нещо, думите трябва само да потвърдят вече така или иначе очевидното впечатление. Впрочем трябва най-напред да противоречиш, нека да се заинтересува и сам да се запита.

Госпожицата описва изкуството на съблазняването.

— И едното е лъжа, и другото е лъжа, както и да се гледа. В това съм добра — удава ми се така лесно, почти без участие на мисълта, така естествено… Ето и загадката, пане Бенедикте: лъжа по природа. Лъжа от дълбините на душата. Който и да било, където и да било, когато и да било — аз вече му внушавам тайните си, свеждам поглед или гледам с плам право в очите, кърша глас, влиза Гриша със своя познат, аз цялата в руменина или пък сдържаща с мъка сълзите си, или в нервен гърч, или неочаквано смълчана, или театрално радостна, или смъртно бледа от ужас. Защо? Някакъв план? Или Бунцвай ми е наредил? Или може би неговият клиент? Не. Лъжа, защото искам, защото обичам, защото умея. Защо големите касоразбивачи се завръщат в занаята, рискувайки да свършат зад решетките, макар че биха могли да живеят спокойно в рентиерска старост? Защото единствено в това са изключителни, в това са най-добри, в разбиването на каси.

… Точно така се случи и историята с щабскапитан Дмитрий Севастианович Алла. Той се отбиваше в „Тропикал“ не много често, обикновено в компанията на офицери, впрочем дори не го знаех по име, още един приличен руснак с униформа. Но дали сме се разминали някога във фоайето, дали е вдигнал изпуснатата ми на входа ръкавица, дали ми е подал огънче — не помня времето и мястото, — имаше миг, имаше среща и имаше реакция от моя страна: лъжа. Нищо още не бях казала, излъгах без думи. Но той повярва.

… Знаех това, защото по-късно ме следеше с очи, търсеше погледа ми. Когато вървях веднъж по улицата с пан Бунцвай, той се поклони и спря, за да влезе в разговор с Гриша, но гледаше към мен — през цялото време не се обадих, гледах в земята, пръстите стиснати върху ръкава на палтото на Гриша. Забеляза ли капитанът? Сигурно. След това келнерът идва и казва, че униформен руснак ме търси по описание: работи ли такава тук, може да е любовница на собственика. Какво да кажа, пита. А че кажи истината! Дмитрий сам си доразказа останалото.

… Не знам дали ме е чакал, или беше случайност — излизам една сутрин от небостъргача, а капитанът точно слиза от файтон. Накъде се е запътила госпожицата, ще ви отведа, ако обичате, моля. И потегляме. Аз смутена. Бъбря неумело френски думички. Капитанът загрижен. Не ви ли държи насила този ужасен Бунцвай? Дължите ли му нещо? Какво казват родителите ви за това? Мога ли да ви помогна? Отричам, разбира се. Господин Бунцвай е златно сърце. Моля да ме оставите на мира. И скачам от файтона. Бедният Дмитрий беше вече твърдо убеден, че ето Бог е изпратил на пътя му невинно девойче, мъчено от стар женкар. Това е дълг на честта… и такова удовлетворение за благородната душа!… да спаси беззащитната от злия. Какво ми беше крив Дмитрий? Защо го направих? Но вие правилно казахте: няма „защо“, няма други мотиви за играта освен играта.

… Така си играех с лъжата и истината. Колко такива Дмитриевци Севастиановичи имаше? Ангелите знаят, ако са ги броили; аз не. Не се притеснявах, когато някои изчезваха от хоризонта; винаги се появяват нови. Алла впрочем също пропадна някъде за дълги седмици, може някаква заповед да го е отпратила извън Варшава. Преди това още изпращаше пламенни писъмца, заклинания и клетви на гарнизонна хартия. Не отговорих на нито едно. Докато една вечер слизам по стълбите от покоите си — защото вече имах свои покои на етажа, заедно с Мариолка — и виждам, че оберкелнерът ми прави панически знаци. Какво става? Бързай, госпожице, при господин шефа, казва, ужасен скандал заради госпожицата. Отзад, пред вратата на кабинета на Бунцвай стои персоналът, подслушва. Прогонвам ги. Слушам сама. Крясъци на руски, моето име, гласът на Гриша и друг, който не разпознах, но нещо ме тласна, влизам. Бунцвай зад онова свое бюро като крепост, с почервеняло лице, забит във фотьойла си като под невидима стокилограмова скала; а над бюрото се навежда щабскапитан Алла, размахва револвер и удря с юмрук по плота. Събирай си багажа, госпожице, вика, като ме видя, край на властта на този плъх, той е главатарят на цялата разбойническа шайка, днес ще излезеш оттук, госпожице, свободна! Гриша само ме гледа, но така гледа, че очите му за малко да се пръснат от напрежение, подут като жаба, поема въздух през зъби, стиснал челюсти, за да задържи прилива на бяс, аз познавах беса на Бунцвай, веднъж като разкри предател, грабна декоративната палма заедно със саксията и така дълго блъска изменника с растението, че в ръката му остана само голо стебло, а на главата на блъскания — купчина пръст и глинени отломки; друг път пък Гриша понечи да изхвърли някого през прозореца, нещастникът не можа да излети, по средата падна върху парчетата строшено стъкло и си разпра много грозно червата; а веднъж Гриша гони устатия помощник-готвач две пресечки с чук в ръката, докато не се задъха — но сега само седи и гледа, гледа, гледа, аз пък усещам, че краката ми се подкосяват и не заради нагана в ръката на щабскапитана, а именно от този поглед на онемелия Гриша Бунцвай.

… И така, Алла крещи, Бунцвай мълчи, крещят и мълчат към мен и двамата, и ето, пане Бенедикте, това беше моментът аз да избера между истината и лъжата: истината — за сутеньора, крадеца и несъмнения мошеник; лъжата — за благородния офицер, който без въпроси се притичва да спасява тъжната непозната. Какво да кажа? Към кого да се обърна? Коя история да избера? А пък нямах и време да размислям, за да мога да преценя шансовете, причините и последствията, добро и зло, не, бях изненадана, трябваше да реагирам без замисляне — без замисляне, това значи по рефлекс, според природата си, защото, ако ни се даде време, вместо нас ще отговори разумът и логиката, но ако ни хванат изведнъж, без предупреждение — ще отговори сърцето. Закърших ръце, паднах в краката на Дмитрий. Ще убие и двама ни, хлипам, няма да ви прости, отивайте си! Капитанът освобождава спусъка, Бунцвай грабва бюста на Наполеон, гръм, трясък, крясък, Дмитрий Севастианович се свлича на персийския килим с разбит череп. Вдигам глава. Гриша Бунцвай, забит във фотьойла зад бюрото, с още по-червена мутра, се държи за гърдите, между пръстите му се стича кръв. Ти, ръмжи, ти, змия в пазвата ми, така ми се отблагодаряваш, пращаш тук своя любовник, за да ме унищожи, за да ме убие на място, в моя дом, тук ме уби! Искам да се закълна на колене, но той продължава своето, пяна на устата, не ми дава да се обадя, не слуша. Ти! Ти, проклетнице! Стъкмили сте заедно заговор срещу мен, изпратил шурея си полицай, тайна полиция влезе в локала ми — протяга трепереща ръка, тръска някакви бумаги, хвърлени на бюрото — шантаж, пищи, с шантаж искахте да ми отнемете хляба в живота, о, нечувано, псета бесни, хапещи ръката, която ги храни, куршум за такива без милост — и се хваща за нагана. А този Дмитриев револвер, като беше паднал на бюрото! Като не беше паднал на пода! Щастие, нещастие, щастие, веднъж ми се присънва така, веднъж инак, защото ако имах в себе си достатъчно — какво? ожесточение? страх? спокойствие? — за да го вдигна, да се прицеля, да стрелям, нямаше да бъде заради себе си, щеше да е заради мъртвия щабскапитан, всичко щеше да се оправи, сигурно, навярно, вероятно, може би; но беше паднал на бюрото и преди Бунцвай да успее да го вземе в разтрепераната си ръка, вече бях в коридора и виках Мариолка Белчикувна, отивахме си с празни ръце, така, както ни свари съдбата, с наметнати върху роклите пелерини и бегом по студа в първата шейна — да бягаме от Варшава, — беше утрото на петнайсети, миналия вторник, когато избягах от Варшава.

Тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК, тук-тук-тук-ТУК.

Истина ли е, лъжа ли? Нощта заля атделението, плискаше се от стена до стена, с такта на стоманените колела, в ритъма на думите и шумното дишане на госпожица Муклановичувна. Госпожицата диша така, сякаш голяма тежест притиска гърдите й. Лицето й не се вижда, вече дори не гледа към нея; по-подходящо би било да докосне пръстите на протегнатата през купето ръка — но това, разбира се, няма да стане. Изпъва се на стола. Госпожицата се раздвижва на леглото, полата й шумоли. Истина ли е, лъжа ли? По плоското, широко небе на Азия преминават струите на многобройни оттенъци на мрака… това може да е земята… а може да е някакъв друг източник; струи от тъмнина, по-тъмна от тъмнината, и линии, по-тъмни от тях, и облаци с най-тъмната от тъмнините тъмнина…

— Не съм комарджия — каза, — никаква страст към играта не ме управлява. Губех, за да пробутам лъжата. Нека все пак да се представя: Бенедикт Герославски, негодяй. Ето и историята.

… Картите наистина не ми бяха чужди, няма начин да не опиташ комар на дребно между състудентите, по това време започнах също да пуша тютюн и изпитах влечение към алкохола. Но комарджия никога не съм бил. Трябваше обаче да придобия репутация на комарджия. Губех пари, за да спечеля пари. Бедността, госпожице Елено, бедността е единственото истинско пристрастяване, което ме е досягало. Може би ако не носех в паметта си охолното детство… Толкова по-непоносим беше този живот. Мизерията изяжда човека като смъртоносна болест, унищожава най-доброто в него, привиква го към низки радости, към низки амбиции, превива го до земята. Казвам: пристрастяване — защото в това е нейната прилика с пристрастяването, че с времето все по-трудно е да се откъснеш от нея, мръсотията привлича мръсотия, лишението привлича лишение, болестта болест, изтощението изтощение — в царството на материята и в царството на духа. Свикваме. Глупец е, който вярва на романтиците и жреците: бедността не облагородява, не прокарва пътища към вечния живот. Напротив: отравя ни със завист, ревност, омраза към света и хората, дотолкова, че вече не можем да видим в тях нищо добро, че се будим и лягаме да спим с гримаса на лицето, със стиснати устни, такива са и нашите сънища, такива са мечтите, и даже любовта е такава, тоест мизерна. Когато се качих тук, в Лукса… Друго Слънце свети над главите на богаташите, друг въздух ги храни, друг дух движи душите им.

… След като изпратиха баща ми на заточение, майка ми започна постепенно да линее. Като че изтичащото от нея желание за живот наистина водеше със себе си отлив на жизнените сили на организма, оставяйки пустош. Както в тъмните ъгли на изоставен дом се събира прахоляк, буболечки, множат се мишките — така майка ми я завладяваха болест след болест. И ми се иска да мога да кажа, че каквото съм направил, направил съм го заради парите за нейното лечение, но не е истина; това беше само още един от признаците на мизерията. Още щом госпожица Юлия само спомена сумата — десет хиляди рубли, — знаех какво ще отговоря. Да. Да, готов съм.

… Цялата работа беше възможна само заради това, че се познавахме от детинство, семействата ни се познаваха, нейните родители познаваха моите, познаваха мен, може още по онова време да са ни сватосвали на шега; бяхме роднини, но далечни. Църквата би дала разрешение, в нашите родословия ще се открие не едно такова бракосъчетание. Семейството на Юлия беше богато, но вече бе опознало добре характера на госпожицата и я държеше изкъсо, като не я допускаше до парите, всичко събрано трябваше да отиде за зестра и в ръцете на нейния съпруг, когато Юлия се омъжи. Така че Юлия беше затворничка под угрозата на мизерията; аз вече бях роб на мизерията. Привлякохме се като два магнита, обърнати един към друг в полето на една сила.

… Както беше уговорено с госпожица Юлия, започнах да играя още по-интензивно, влизайки в обществото на вече много сериозни играчи, залагащи големи суми в покера и зимухата, докато стигнах до масата на Милия Княз, а там ставах свидетел на партии, в които се завъртаха хиляди рубли. В същото време посещавах госпожица Юлия и нейното семейство, уговаряйки се за срещи и обяди, веднъж даже отидох на празнична вечеря там е майка ми, когато се вдигна от леглото. Госпожица Юлия беше много благосклонна към мен, не криехме взаимните си чувства, така че скоро започна да се говори за годеж и бях многократно разпитван за моите намерения — възможно най-учтиво, потвърдих — ама ще съумее ли пан Бенедикт да осигури издръжката на жена си, — е, какво пък, сърцето не е слуга, може ли някой да ме упреква заради баща ми, който тръгна с бунтовниците и заплати с богатството си, не може — а госпожицата има осигурена солидна зестра. И се споменаваха вече конкретни суми. Така се стигна до годеж и всички в града узнаха, че Бенедикт Герославски се жени за двайсет и пет хиляди рубли. Евреите станаха изведнъж значително по-щедри и пред мен се отвориха нови кредити.

… От които охотно се възползвах. По това време играех вече главно при Милия Княз, той наемаше у Калка на „Маршалковска“ стаи, в които вечер и до късно през нощта играеха най-закоравелите комарджии на варшавското общество, кръжаха легенди за сумите, загубени и спечелени там, за играчите и техните безумства, например един полковник от Цитаделата, като излязъл от Калка, веднага се гръмнал в главата, тъй като проиграл отпуснат от царската хазна фонд, друг нещастник, директор на Християнско сдружение за хранителни стоки в Хшанов, получил там на масата нервен удар и оттогава страда от паралич на дясната страна на тялото (поради което е принуден да държи картите с лявата ръка и му е много накриво при разбъркването и раздаването), а за разлика от тях един победител, на когото слухът не помни името, така пощурял след като спечелил чифлик и кланица, че като разтворил целия прозорец, започнал да хвърля с шепи трьошки и червонци по „Маршалковска“, хората си трошали краката по леда, за да докопат този дъжд от пари; носеше се също легенда за друг руснак от гарнизона, май че майор, който след изчерпването на залога и кредита, предложил да даде удовлетворение на длъжника по правилата на револверната лотария, тоест завъртайки заредения с един куршум барабан и стреляйки на късмет в слепоочието си, оттук наричат тази игра „руска рулетка“. Така че, виждате, госпожице, че на тази маса не се шегуваха. Ходех там три-четири пъти в седмицата и винаги в събота, оставайки до неделното утро, понякога и до обяд. Целта беше да загубя, колкото мога.

… Да загубя, но не от кого да е. Ясно е: трябваше ми да губя непрекъснато и от дълго време вече, за да не предизвикам никакви подозрения postfactum. Но накрая трябваше да дойде една голяма загуба като очевидно и неизбежно следствие от дългата верига от загуби, възлизащи на няколко десетки, няколко стотици рубли. Беше зимно утро, прислугата дръпна завесите, зад прозорците се будеше бяла Варшава, гаснеха високите фенери, над масата висеше сив дим като призрак на отделяща се от тялото душа, лакеят донесе кафе, Милият Княз раздаде, погледнах си картите, но точно те бяха най-малко важни, заложих хиляда, после още толкова, после вдигнах на четири, така стигнахме в сметките си до двайсет хиляди, аз и Фридерик Велц, за него гарантираше Князът, аз заложих зестрата, подписахме разписките, и накрая Фредек отвори чифт попове и спечели всичко. Благодарих, сбогувах се, взех си палтото и излязох на студа. Гледаха ме от прозореца, може да са очаквали, че също ще понеча да стрелям в главата си — нямах оръжие — или че ще се хвърля под лютия; виждала сте, госпожице, тези самоубийци, зимовниците ги отковават после с чукове. С мъка се въздържах да не избухна в смях под студеното Слънце.

… Смятахме, че това няма да отнеме повече от месец. Всичко тръгна по плана. Бях загубил на най-прочутата маса в града, новината се разнесе светкавично, до вечерта всички от бранша знаеха, че Бенедикт Герославски е проиграл на покер у Милия Княз цялата зестра на годеницата си. Скандалът се разрастваше от само себе си. Семейството на Юлия естествено наложи разваляне на годежа — но това само откри нови огнища на резила, защото сега несъстоялият се неин съпруг най-вероятно щеше да попадне в затвора, тъй като е подписал полици без покритие. Това щеше да бъде вече публичен позор, в който ще бъде въвлечено директно семейството на Юлия. Госпожицата започнала да умолява баща си да й спести това петно; трябвало да се махне от Варшава. Накрая — след три седмици, както го бяхме изчислили — фатерът на Юлия се разплати с моите заемодатели, едновременно лишавайки дъщеря си от цялата зестра. Мен пък ме облъска с бастуна в средата на „Алейе Уяздовске“. Ходех в ореола на срама, както Божиите мъченици в нимба на светостта; всъщност само той ми остана за продан: моят срам. Следващата неделя след службата трябваше с Фредек да разделим сумата: десет хиляди за мен, десет хиляди за Юлия, пет за Фридерик.

… Не дойдоха. Не се появи нито Фредек, нито Юлия, напразно ми изтекоха очите за тях в уречената църква и стърчах после на снега като глупак, докато камбаната удари за литургия. И въпреки това още не исках да повярвам. Първата мисъл: при Юлия. Но точно това ми разкри последното коварство в нейния план: та нали сега по никакъв начин няма да се добера до Юлия, аз сам си отрязах всякакъв достъп до госпожицата, ще прихванат дори писма, ще ме прогонят изпод прозореца, неосъщественият тъст пак ще ме набие. Втората мисъл: при Фредек. Не се явяваше на лекции, не ходеше при познати. Отбих се при майка му, тя не знаеше нищо. Какво да предприема? Разхождам се в сянката на входа на „Маршалковска“, прозорците над „Сокол“ у Калка светят, там се вихрят игри за стотици и хиляди рубли — защото какво ще направи Фридерик Велц с внезапното богатство? — той е комарджия, той е настаяшчий зависим, няма да може да се сдържи, впрочем и планът беше такъв, че да се покаже тук и там с дебел портфейл, все едно е получил двайсет и петте хиляди — но ако ги е получил наистина? Паля цигари, размразявам си краката, изглеждам си очите. Фридерик може да влезе откъм улицата, може отзад, може отстрани, може със зрителите в „Сокол“, а може вече да седи и да играе там от вчера. И така, накрая виждам сянката на профила му на стъклото — стана, протегна се; значи пауза между раздаванията. Понасям се през улицата, по стълбите, най-горе, слугата на Милия Княз ме познава, дали са му поръчали да не ме пуска, не знам, не чакам, пъхвам се вътре, ето го Фредек — изненадан от моето нахълтване. Преди Милият Княз да успее да се намеси, извлякох Велц в съседната стая, затворих вратата. „Къде е моята част?“ Той се запъва: не съм аз, не на мен, полудя ли, защо дойде, всичко ще се разкрие. „Къде е моята част?“ Той разгневен: аз направих, както беше уговорено, задържах си пет хиляди, останалото е у Юлия, не се ли е разплатила с теб. И с нагласена усмивка ме прегръща сърдечно: ох, нима госпожица Юлия е измамила своя годеник? Това вече не можах да издържа, това триумфиращо безочие, откъсвам се, отдръпвам се от Фредек, но той надуши жертвата, атакува с лепкава сърдечност, напада с отровна веселост, ще ме утешава! Нужна е цялата сила, целият бяс, напрегнат като пружина, за да се отхвърли, да се отблъсне масивното туловище. А когато вече беше отблъснато, инерцията понася Фридерик към отворения прозорец, ниският перваз го препъва под центъра на тежестта, човекът още опитва да се хване за завесите, завесите остават в ръцете му, пада от високото върху ледения паваж в пашкула на тези бели завеси, умира под завесите.

— И какво, не ви ли хванаха за убийство?

— Госпожицата също се е разминала с палача. Ако ми казахте истината.

— Но как завършва тази история? Кой е измамникът: Фридерик или Юлия?

— У него не бяха намерени повече от тези няколко хиляди.

— Значи тя. И какво по-нататък?

— По-нататък?

— Сигурно е имало нещо по-нататък.

— Ами исках да си получа моята част. Реших, че поне такава полза може да има от нещастието на Фредек: Юлия ще повярва, че съм способен на всичко, ще се изплаши, ще върне, което е мое. Но не можех дори да поговоря с нея. След дълго убеждаване успях да склоня прислужницата да пренесе писъмце до госпожицата. Юлия не отговори.

… Все пак нямаше да я дам под съд, тя знаеше това. Трябваше да мълча, защото бих обвинил сам себе си. Не си ли правеше тази сметка? Но! Не беше дооценила моя опит със срама. Отидох у тях в неделя, по време на обяда. Няма да направят сцена пред гостите. Баща й излезе в преддверието — трябваше ми само минута, за да чуе думите ми, за да разбере какво казвам.

— Ах! Унищожили сте я пред семейството й!

— Толкова повече ще искат да запазят работата в тайна, стократен позор. Но тя, но Юлия, о, тя ще вкуси срама, за който не ми плати — така си мислех, — до края на живота си ще трябва да носи срама за тези двайсет хиляди.

— Отмъщение!

— Да.

— Накрая обаче вие сте се спогодили с Юлия.

— Защо мислите така?

— Това е някаква гара, пристигаме на гара.

Експресът се стараеше да навакса закъснението, Називаевская беше останала назад още преди няколко часа, според Путевадителя следващият по-голям престой предстоеше в Омск; сигурно това е Омск. Светлините се приближаваха бавно, в нощта растеше студената луна и изсивяваше летливият мрак във вътрешността на купето. Госпожица Муклановичувна изплуваше сякаш потопен в избистряща се вода образ: формата на силуета — талия, глава — ръката, опряна на прозоречната рамка — тънките пръсти, притиснати към стъклото — пръстенчето — белотата на блузката, чернотата на панделката — раздалечените устни — широко отворените очи. Гледаше предизвикателно. Влакът спираше, тя се олюля, изправена, без да откъсва поглед. Истина ли е, лъжа ли, сега бе ред на госпожицата да хвърли картите на масата.

Тя вирна брадичка.

— Господинът ме гледа така и си мисли: сополанката се перчи с мрачни лъжи.

… Но точно тази невинна сополанка е лъжа, обмислена хладнокръвно от самото начало.

— Госпожице Елено, наистина…

Тя стисна устни:

— Няма госпожица Елена. Шейната ни отведе на „Прага“, пред Тересполската гара, вече премръзнали, ужасени; като преброи парите, Мариолка каза, че едвам ще стигнат за най-евтиния билет, за да напуснем Варшава, а после ще трябва да търсим подслон при чужди хора. Никоя от нас нямаше роднини извън града; аз нямам роднини изобщо. И дума не можеше да става да се крием във Варшава: хората на Бунцвай веднага ще ни открият, прислужницата ще му признае всичко. В бюфета на трета класа купихме топло мляко, седим в ъгъла, мислим. Трябваше да й разкажа всичко, отне ми повече от час, тогава за първи път ми мина през ума, че Мариолка може наистина да се отвърне от мен, да ме изостави и да си отиде, ако в края на краищата падне в краката на Бунцвай, ако по някакъв начин купи отново благоволението му, ха, ако ме завлече за косата при него и ме хвърли като жертва, ще бъде в безопасност; нямаше изобщо да има нужда да бяга. Можеше да се отвърне, сега беше моментът.

… Забеляза ни Яшо Бжуз. Какво правеше на гарата? Яшо принадлежи към една от бандите, които претарашваха нощно време цели товарни вагони по глухите коловози на Тересполската линия, одираха плюшените тапицерии в първа класа, задигаха оттам оборудването и съоръженията. Веднага се залепи за нас, хвана ни под ръка, какво правите още тук, тръгнал е слух за вас — знаем, точно затова искаме да изчезнем от очите на Гриша… Вие пък! Гриша е в ръцете на доктора, не знае на кой свят е! Слухът обаче е стигнал до ченгетата, полицаите преследват всички, охранката е пуснала обява за вас двете, до вечерта на всяка гара ще слухтят за вас! Побеляхме като платно! Какво беше крещял Бунцвай? Че щабскапитан Алла имал шурей в полицията? Ами това е рода̀, шуреят няма да прости за смъртта на Дмитрий, а когато Гриша дойде в съзнание, ще ме натопи още повече, нали избягах; а със сигурност Дмитрий вече е разказвал подробно за мен на шурея си. Не е достатъчно да се избяга от Варшава — трябваше по-скоро да напуснем Кралството. Но с какви документи? Нашите бяха останали в „Тропикал“, впрочем само щяха да създават главоболия. Издаването на нови ще отнеме няколко дни, пък и кой ли ще направи това, всеки служител в града е приятел на Гриша Бунцвай, пък и с какви пари, а и къде бихме могли да чакаме за бумагите? Яшо също е в конфликт с лоялността, чеше се по врата, блещи очи, изчезвайте оттук, не съм ви виждал, хайде, баби изкуфели, не стойте в трета класа, тук ще надзърнат най-напред.

… Преместихме се в бюфета на първа класа, за щастие облеклото не ни издаваше. Да изчакаме нощта, мислим си, да се метнем в някой влак. Но знаем, че това няма как да стане, сега би ни трябвало чудо; отиваме на дъното в търбуха на кита. И ето ти чудо: две дами, седнали на масичката зад нас, разговарят за някакви пътни документи, че едната от тях, по-възрастната, трябвало специално да се връща за тях вкъщи, но тук се появяват други от семейството и препирнята прекъсва, защото започва суетня с багажите, сълзи, целувки, хлипащи дечица — и така от една на друга подочута дума научаваме какво предстои: някоя си Елена Муклановичувна заминава, съпроводена от леля си, за Сибир, в санаториума на Леда, за да замрази гнездото на туберкулозата в левия си дроб, сега ще се качи на влака за Москва, откъдето вече ще пътува направо на другия край на света с Транссибирския експрес; госпожица Елена и лелята имат места в първа класа, купени отдавна, а, ето и билетите, на косъм да ги забравят.

… Трябваше ли ни да изричаме плана на глас? Само се спогледахме, Мариолка дори не мигна. За никакъв избор, за никакво друго решение нямаше място — бяхме ослепени от тази очевидност. Купихме за останалите пари две места в първа класа до най-близката гара — за да влезем изобщо в техния вагон. Трябваше само да забележим в кое купе ще пътуват — но с тази шумни роднини наоколо не можеха да ни се измъкнат.

… Щом влакът потегли, почукахме на техния compartiment^[13]. Отваря лелята. Мариолка беше скрила в шала камък, взет от пътя. Лелята получава в челото. Нахълтваме вътре, залоствам вратата с гръб. Госпожичката пищи, но пищи и свири, и свисти също паровозът, тъй че Мариолка веднага й запушва устата, вие я видяхте: Белчикувна има почти селска снага, силна в ръцете женшчина. Сборичкаха се там за миг, Мариолка омота шала около врата й, хванах го от другия край, удушихме я до три. След това лелята; все пак още дишаше. Вие разбирате, най-важно беше времето, времето, преди да се появи кондукторът. Претърсваме багажите, дрехи, чанти, къде са билетите, къде са бумажките — ето ги. Да се скрият телата под седалката, и да се прикрият с одеяла; добре, аз легнах и се завих, сякаш ме тресе и съм прекалено слаба, за да седя; завивката скри всичко. Чука кондукторът. Мариолка с шепот му обяснява обстоятелствата, показва документите, госпожица Елена е смъртно болна, на път за чудодейната клиника на сибирския Лед, бихте ли били така любезен да имате грижата никой да не ни безпокои повече при пътуването, Господ Бог ще ви възнагради за това, добри човече — и му пъха рубличка в шепата. Заключихме купето. Смъкнахме дрехите от труповете. Премерихме ги бързо. Други размери, в Москва ще трябва да ги продадем бързо и да купим подходящи одежди за аристократичната госпожица и нейната придружителка. Поделихме си веднага всички ценности. Тогава намерих и подвързано с кожа тефтерче, дневникът на госпожица Елена. Какво беше си писала там! — да се смееш ли, да плачеш ли — глупави фантазии на болно момиче, непознаващо света. Въпреки това четях с пламнали бузи, като екзотичен роман: поглъщах душата й ведно с тези фантазии. Блестящо общество! Елегантни господа, брилянтни дами! Толкова им се бях нагледала, толкова пъти съм изживявала живота им в съня си, в мечтите си, по-силно, по-дълбоко, по-дълго от тях — сега ще бъда дама, по-висша от дама, невинна госпожица, по-бяла от белите лилии, Елена Муклановичувна, по-истинска от Елена Муклановичувна.

… Чакахме черната нощ и някакво диво място, пустош край пътя, за да не види никой как избутваме телата от прозореца на купето — това е възможно да се направи, пане Бенедикте, две жени ще се справят, наистина — и никой да не намери тези тела. Изхвърлихме ги в гората, влакът минаваше през тъмна пустош, сигурно веднага са се свлекли от насипа в храсталаците, докопали са ги зверове. Дори някой да намери изгризаните, изгнили останки, едва ли някой ще разпознае голите жени без лица, впрочем дори и да ги свържат с някого, то ще бъде именно с нас — а не с Елена Муклановичувна и нейната леля, те пътуват за Сибир.

… Страхувахме се само да не би някой да ги чака в Москва; но не. Всичко мина гладко. Първата нощ в Транссиба обаче ни костваше много нерви. Вие ме видяхте, изобщо не бях толкова бледа от пудрата, наистина си помислих, че търсят именно нас. Мариолка реши да остане в купето колкото може, симулирайки женско неразположение, за да не се издаде с липсата на маниери и с неизисканата си реч, не знае впрочем и езици. А аз имам алиби, болна съм, изяжда ме туберкулоза, всичко ми е позволено, плахо девойче под сянката на преждевременната смърт, не може ли да си играе на престъпления и детективи, не може ли да си измисля тъжни истории, за да заинтригува един мъж, истории за убийства, измами и бурно минало? Ха!

Влакът стоеше на Омската гара, зад прозореца между фенерите се промъкваха в полумрака човешки силуети, в нощта се носеха самотни гласове, понякога задрънчаваше гаровата камбанка; извън това цареше тишина, не тракаха колелата, не фучеше машината, не свиреше локомотивът. Който трябваше да слезе, слезе, който трябваше да се качи, качи се; останалите пътници в Лукса спяха дълбоко. Веднъж някой мина по коридора. Нито за миг не отлепи очи от лицето на госпожица… трябва някак си да я нарича… госпожица Елена. Тя завърши разказа и леко се усмихна.

Истина ли е, лъжа ли?

Студената електрическа светлина, смесена наполовина със студената сянка, се стичаше по бледото лице, по бледата шия, попиваше в дантелите и къдричките, спускаше се на успоредни поточета по гънките на гладкия плат, изливайки се в плитки локвички на скута, където госпожицата беше скръстила свенливо тъничките си ръце. Сети се за знаците на сянката около Тесла, за собственото си отражение в огледалото. Вместо това в образа на госпожица Елена нямаше и най-малка илюзорност, линиите на светлината и тъмнотата бяха в хармония, в хармония бяха движението и липсата на движение, всичко беше спретнато, нормално, очевидно. Влакът си почиваше на гарата, така че беше спряло и ритмичното люлеене, тя седеше спокойна, изправена, гледайки с немигащи очи, с обърната в полупрофил глава, с вдигната брадичка, сякаш позираща дори не като за снимка, а като за картина, като за портрет от четката на майстор.

Посегна към котака. Тъкмо сега можеше да се налеят чашките догоре. Госпожицата не пожела да се възползва. Обърна своята; после с усмивка (крива) и нейната. Тя не каза нищо, чакаше. Колкото повече продължаваше мълчанието, толкова по-голям ставаше залогът. Разкопча яката. Може просто да стане и да излезе — не, та нали това не е нейното купе, по-скоро да я помоли да напусне — но как, нищо не му хрумва, никаква дума, никакъв жест — тя победи, извръщайки брадичка с няколко градуса, комбинацията от тънки пръсти на прозореца и кожена обувчица на килима парализираше събеседника.

Правилата на играта са неизвестни, но все пак се играе.

Изкашля се.

— Сънят е мираж, Бог — истина. — Вече с шепот, много тихо в нощната тишина, с хриплив шепот. — Всичко, което разказваме тук, вадим от собствената си памет, тоест то така или иначе има толкова общо с истината, колкото Митът с Историята. Няма да се преструвам, че… Е, добре, Зейцов го започна, заразно е, вероятно наистина не трябваше да смесвам тмечта с алкохол. Ах, не съм ви споделил…! Моля да не гледате така, не съм пиян. Исках…

… Сънят е мираж, Бог — истина, не ви ли се струва, че цялото ви детство е един голям сън — не го ли помните така, както се помнят сънищата: в откъси, слепени не поред, сцена след сцена, без логична връзка помежду им, в едната съм птица, в следващата риба, в следващата човек, после отново птица, а най-удивителното — най-удивителното е, че изобщо не се учудвам на това, че някак си всичко това тече без сътресения, свързва се вътрешно, пасва си, без логика, нещо повече — едното произлиза от другото, както цветето произлиза от семето, както пилето произлиза от яйцето, както възрастният човек произлиза от детето, така тези сцени се развиват по неведоми правила, с деликатна яснота, сред успокояваща тишина, под топла светлина — сън — детство. И по този начин ще се опитам да ви го разкажа.

… Ето една сцена, на която не съм могъл да бъда свидетел, но в съня виждаме също и събития, на които не сме присъствали и в които не сънуваме собственото си присъствие: чужбинско имение, чужбински облекла на сериозни господа, на масата книга и кръст, в който господата се заклеват, а между тях моят баща. И когато баща ми говори, всички слушат с голямо внимание и го одобряват, и ръкопляскат, и го приветстват, и накрая баща ми въздига ръце, и тогава такова голямо вълнение обхваща всички — включително и мен, който не съм там, че споменът прекъсва и след него започва напълно друг…

… В който плувам в реката край леса, а на поляната, в пламъка на слънцето като в струите на жълт водопад, седи майка ми със сестра ми Емилка, Емилка е още почти бебе, но ние, аз и брат ми, по някакво чудо почти големи, се пръскаме с вода, крещим, Емилка, лазеща в тревата, разкикотена, хваща с дебели ръчички галещите я по муцунката лъчи, а майка ми с голяма сламена шапка се навежда над нея; двете пък се разпадат в този слънцепад на ивици и късчета светлина, обагрени, сияещи — това виждам, блестящи пръски от щастие. Викам им нещо, соча някого, застанал на другия бряг, неясен силует, черна сянка на силует; тогава брат ми с индиански вой ме натиква под водата. Емилка изчезва от очите ми. В това няма никакъв смисъл, няма никаква истина, обаче в съня, в детството, в съня за детството е много силно усещането, че това е било последния път, когато видях сестра си жива.

… Страшно нощно нахлуване, с екот от препускащи по пътя коне, със светещи из мрака червени фенери, с блъскане по вратата, с трополящи по подовете на къщата в имението подковани ботуши, гневни викове и викове на ужас — будя се, вече мокър от пот, вслушвам се разтреперан. Кого търсят, кого ругаят, за кого е този бяс и крясък? Филип Герославски, къде е Филип Герославски, казвайте, къде е той! Знаем добре, че ви е известно! Защо крещят на руски — тук не е Варшава. Но се оказва, че обсаждат имението ни във Вилкувка, а претърсват варшавския ни дом: поглеждам навън, над покривите — фабрични пушеци и утринна луна. Търсят баща ми, винаги и навсякъде търсят баща ми, там и тук. Кола на царската полиция стои пред портата, мустакат салдат потупва коня по шията, вдига глава и гледа право в мен, забелязва детско лице на прозореца, протяга ръка — иска да поздрави? да подмами? да заплаши с пръст? Отскачам, изплашен, прекатурвайки се болезнено. Търсят баща ми, винаги търсят баща ми!

… А сега сме след службата за Опрощение, в навалица от хора, сред глъч и музика, между животни и изкаляни селски деца, които тичат боси — аз пък в неделно костюмче следвам баща ми отстрани, с ръка, прибрана в неговата ръка, толкова малък, че трябва да вирвам глава, за да видя дали в момента тате се усмихва, или лицето му е сковано от войнствено изражение; по-често е второто. Минаваме от сергия на сергия, всички се кланят на баща ми, спира, за да побъбри с тоя-оня, с кмета, с енорийския свещеник, свещеникът благодетел ме гали по главичката. Чудя се откъде познават баща ми всички тези хора, щом все го няма, толкова рядко го виждаме, може да се е отбивал по-често при чуждите? Много дълго мисля как да го попитам за това, накрая, естествено, не казвам нито дума. Баща ми грижовно се навежда — искам ли захарна близалка? Кимвам с глава. Пазари се с продавача. Някакъв, обърнат с гръб към нас, се кара гръмко, при това псувайки ужасно; баща ми го скастря на висок глас. Онзи, господин с цигара на уста, ме гледа отвисоко с ненавист, не помня по-чиста ненавист по лицето на човек. Скривам се зад баща ми. Той бодва господина с пръст в гърдите, дръжте си мръсния език пред децата и жените, грях правите в Божия ден. Колкото повече го кастреше, толкова повече господинът ме ненавиждаше. Разплаках се. Баща ми побесня и ме помъкна обратно към майка ми, теглейки ме за ухото. Близалка не купи.

… Свещена тайна, прошепната под Христовия кръст — в църквата, защото тук никой няма да ни подслуша, а ти си вече голямо момче, трябва да разбираш някои неща. Това ми шепне майка ми, докато коленичим сами в празната църковна банка след майската разходка. Тайна! Слушам развълнуван. Майка ми се усмихва, за да прогони детските страхове. Някой ден ще разбереш всичко, казва, ще се гордееш с баща си. Но не живеем в добър свят, това не е добрият свят, хората са разпънали Бога, Господа наш, хората си причиняват взаимно много зло, едните потискат другите, а най-много тези, които имат смелостта да се застъпят за потиснатите — като твоя баща. Баща ми не се страхува от нищо, шепна. Да, баща ти не се страхува от нищо. Има хора, които го мразят заради това, казва. Спомням си господина в деня на Опрощение — мразят, мразят. Майка ми се навежда към мен. Ако те питат, ако някой чужд те попита — няма нищо да казваш, нали? — защото не си виждал, не сме виждали татко ти от месеци, откакто сме се пренесли в града, не сме го виждали. Разбрах, че трябва да лъжа. Майка ми нищо не ми внушаваше; сам се прекръстих тържествено и притискайки длан към сърцето, се заклех отсега нататък да давам лъжливи показания. Тя се засмя тихо и ме целуна по челото.

… Сън в съня в съня, госпожице Елено, и няма начин да ги разграничиш. Вечер, когато вече лежахме в леглата, брат ми обичаше да ми разказва ужасяващи и потресаващи истории, които, както твърдеше, са се случили наистина на баща ни: как нападнал царски конвой, освобождавайки поляци, заловени от руснаците, как бягал от затвора, как крадял злато от влаковете (разбира се, предназначавайки го за добро дело), как подготвял голямо въстание с други герои в тайните им скривалища, трупайки оръжие и барут, как ходатайствал пред кралете в Европа и света за делото на Полша, обединявайки ги със словото на истината. Брат ми си измисляше, а може да е подочул от разговорите на възрастните, а може да е чул съчинените вече от децата; така или иначе, аз после сънувах това. Но може наистина да се е случило, а съм сънувал за разказите на брат ми? Виждах баща ми в нощно конно преследване — виждах го в горска битка — виждах го на улична барикада — виждах го да държи речи под златни гербове — виждах го с пушка в ръка — виждах го в странна, фантастична униформа с бяло-червени краски. Трябваше да лъжа, никой не би ми повярвал, биха ми се присмели, да.

… А все пак той идваше, идваше наистина, нощем, когато никой не виждаше, промъкваше се през прозореца, или през мазето, или през покрива, или чукайки тихо по уговорен начин на задната врата, а майка ми му отваряше, без да пали светлина, загърната с черен шал. Отвеждаше го веднага без дума навътре в къщата, изчезваха в тъмнината. Виждал ли съм това? Можел ли съм да го видя? Или съм сънувал, че съм го видял? А войниците и жандармите също не преставаха с внезапните нашествия, понякога само един, двама, понякога учтиво, понякога с шум и заплахи. Веднъж ни спря на улицата дебеланко с прекалено голямо бомбе и даже ни почерпи с бонбони: а ако бихте имали, деца, желание да споделите някаква тайна… татко ви го заплашва опасност, ако не го намерим навреме… не искате да причинявате неприятности на мама, нали? Раздаде визитни картички, на малки и големи, на когото му попадне, напъха в джобовете ни лакомства. За него също сънувах. Известно време се страхувах от всички господа с бомбета — ще открият и ще приберат татко.

… А все пак той идваше, дали беше една нощ, дали няколко различни нощи, явно съм притичал от етажа, надничал съм, скрит в сянката, щом помня: неговата бърза, тиха крачка и прегръдката, с която чак вдигна майка ми във въздуха, мислех, че иска да изстиска от нея живота, тя се вкопчваше в дрехите му, слагаше пръст на устните; веднъж намери зад колана му револвер с дълга цев, отне й го веднага. Виждах също как си отива, чувах в предутринната тишина техните припрени шепоти, разменяни адреси, имена, дни, часове. Слушах внимателно: това бяха тайните, които трябваше да опазя; а нали трябваше най-напред да ги науча, за да мога да не ги издам, за да не затъна в лъжа — не е ли така?

… Една друга нощ, а може и да е точно тази същата, нахлуха, без да чукат, като избиха вратата и се разбягаха по къщата, трябваше да изчезна по стълбите и в леглото, преди да ме забележат. Една по-друга нощ… това не може да е било на партера, защото спяхме на етажа, аз с брат ми и Емилка, и не може да е било на етажа, тъй като защо би влязъл тук баща ми, защо да бяга тук?… тази нощ дойде като че ли направо от някакъв бал, с фрак, с подстригана брада и бяла папийонка. Смислено ли е това? Какво, за Бога, ще прави на бал, криейки се от полицията? Когато връхлетяха с вик — Филип Герославски, къде е Филип Герославски! — изтича по коридора към стаята на Емилка. Защо? Майка ми тичаше в една посока, слугинята в друга, от задното стълбище изскочи дебел стражар с фенер в ръка. Вратите се отваряха и затваряха, майка ми зави по полуетажа, стражарят изкрещя ужасно силно, бам, бам, бам, проехтяха изстрели, при което отдолу се понесоха още повече писъци и баща ми се показа на прага на стаичката на Емилка с револвер в ръката. По балния му костюм блестяха няколко червени петънца. Видя мама, видя мен — значи съм бил там! значи съм гледал със собствените си очи! и ме отблъсна гневно. „Прибери го!“ Майка ми ме задърпа към спалнята. Баща ми избяга. В стаята на Емилка намериха стражаря и Емилка, застреляни.

… Госпожице Елено? Има ли това изобщо смисъл? То не се връзва! Сън, сън, кошмар! Аз какво ви… Впрочем, поне да бях пиян… О! Извинете.

Изсвириха за тръгване, локомотивът засвистя, запухтя и дръпна композицията. Експресът се източваше от Омската гара. По стъклото се разливаха едно след друго петна от блясък и чернота, в зависимост от това как вагонът преминаваше покрай редуващите се лампи; интервалите ставаха все по-къси, и накрая, когато вагонът остави зад себе си и последната лампа, окончателно победи чернотата. Туук-туук-туук-ТУУК, тук-тук-тук-ТУК, нямаше спасение, азиатска нощ — кълбо от мастилен теч, разпълзяващ се из въздуха — изпълваше вътрешността на атделението, падаше върху килима, облепи с черен креп тапетите и ламперията, пропълзя по леглото, обви с катранен воал госпожица Елена, която (това беше нечовешко) през цялото това време, докато слушаше, дори не трепна; трепна сега, когато движението на влака я изтръгна от позата. Направи ли някакъв жест, или само приглади полата — не се видя, тъмнината заля цялото купе ведно с госпожица Муклановичувна, тъмнина, по-тъмна от тъмнините, най-тъмната.

— Госпожице Елено, вие не вярвате, нали? — Посегна опипом към почти празната бутилка коняк. В мрака издрънча стъкло. Това не е от алкохола, не съм пиян, това е от онази тмеч. Чувате ли ме? — Влакът забързваше, повиши глас. — Много ви моля! Вие победихте, предавам се. Бих паднал в краката ви, но… Но. Сънят е истина, Бог — мираж, аз не мога да обясня това, всъщност нито за момент не ми е хрумвало, че баща ми е искал да убие Емилка, че това не е било само чудовищен инцидент, една невинна смърт, така че това не може да се обясни, виждате, госпожице, опитвам се, но какво мога аз, какво мога аз, дърдоря безсмислици, това са неща, които няма как да се разкажат на друг човек. И защо сторих това — а може да не съм го сторил? — на колко години бях тогава, шест, седем, Боже мой, колко мъчително е сега да си го представя: как адресирам това писмо през нощта на свещ, в ужасен страх, че някой ще влезе и ще ме спипа, но никой не ме спипа; как надписвам старателно плика с детинска кирилица, с изплезен език, с конвулсивно свити от вълнение пръсти на босите нозе; как духам върху хартията, разтривам мастилените петна, проверявам по хиляда пъти всяко изречение и дума. „Къде е Филип Герославски“. На обратната страна нарисувах даже малка карта. Заловиха го следващата неделя.

… Но, разбира се, могли са да го заловят съвсем случайно, без моя помощ, нали бяха все по-наблизо, каква е вероятността, че писмото изобщо е стигнало където трябва, че добре съм запомнил адреса от визитната картичка на онзи Господин Бомбе, каква е вероятността, че някой е повярвал на анонимния донос, написан с нечетливи криволици, сама кажете. Впрочем колко години минаха — баща ми не ми писа ни веднъж. Аз също не съм му писал. Не знам дали е издал нещо на майка ми, никога не ми е признавала, но все пак, ако са му казали в следствието, ако са му показали тази анонимка… възможно ли е да се е досетил? Как мислите? Госпожице Елено? Госпожице Елено. Госпожице Елено!

Истина ли е, лъжа ли?