Вървях на север, североизток, към Приморските и Байкалските планини, към Лена. Слънцето и ярките звезди ме водеха през побърканата география, през пейзажите на великото сибирско размразяване.

Видях цели долини и речни корита, затрупани с купчини кал, дървета, камъни; видях планини със свлечени склонове; цели хектари склонове нагънати на дипли, като килими; видях разголената вътрешност на тези геоложки организми, с вътрешните им жили, каменни кости, мазнини от пясъци, глинени мускули — за пръв път от милиони години открити за слънчевата светлина.

Видях как след пролетните дъждове по равнината се носят вълните на потоп, как скромните рекички, оскъдните планински ручеи за половин ден се раздуват с цели три аршина, понасят се в нови корита и без каквито и да е корита, блатистият фронт се разлива по тревата, хълмовете, горичките.

Видях как след този порой от земите на старите пожари се източва Черната вода, насъбрала се под топящия се лед след страховитите сибирски пожари, превръщащи в овъглена пустиня огромни територии от тайгата, на които биха могли да се поберат пет европейски княжества. Черната вода е гъста като токайско вино и има цвета на течна тмеч, тя поглъща изцяло светлината, а отделя единствено безцветен мрак.

Видях гори с двуаршинови стебла, прерязани точно над човешката глава, сякаш някакъв великан беше преминал със сърп през тайгата и бе изсякъл със замах цели версти гъсталаци на височината от един етаж.

Видях Шатрите на Земята: възвишения с ширина от няколко десетки аршина, високи три, във вътрешността на които се влиза през процепи, които приличат на прорезни рани в зеления хълбок; а в средата — хладна тъмнина и сиви пластове неразтопен лед над главата. Спах в такива „шатри“. Доста са, особено тук, край Байкал: разраствали са се години наред, постепенно са пълзели нагоре, тласкани отдолу от леда, тоест от водата, която под налягането се бе превърнала в лед, както и от въздуха, затворен в заключени във вътрешността мехури. После ледът и въздухът изчезнали и в Шатрите на Земята останала само празнота.

Видях кратери насред тайгата, сякаш там бяха хвърляли бомби от дирижабли: огромни ями с разхвърляни наоколо дървета и изровена земя.

Видях цели полета с аласи: вдлъбнатини с дълбочина от няколко аршина, които понякога маркираха равнината в продължение на няколко версти, а понякога бяха събрани само по десетина-двайсет накуп: дупка, дупка, дупка, дупка, като следи от преминаване на мамут, отпечатъци от ноктите му.

Видях изплюти от леда, от земята и донесени от водата останки на животни, бели и жълти кости, конски седла, дъски и цели части от дървени къщи, човешки инструменти, кожа и парцали, както и човешки голи и облечени трупове — разхвърляни наоколо след неочаквания разлив сред равнината, като играчки, изпаднали от пробития джоб на Господ Бог. Така се сдобих с половин панталон и скъсана шапка: от един свеж труп, едва започнал да загнива. В джоба на панталона намерих повреден компас и печат на чиновник от Харбинската митническа камара, датиращ от 1912 година.

Видях мълниите на есенни бури, които разкъсваха с ноктите си тъмносиньото небе от хоризонт до хоризонта, и така минути след минути, час след час вървях под мантията на гръмотевиците.

В осмия ден, след като четири денонощия не бях ял нищо освен зеленина и съмнително ядивни гъби, не бях пил нищо освен мътна дъждовна вода, от която коремът ме присвиваше болезнено, започнах да губя съзнание. Започнах да изнемогвам, да падам докато вървя, което заплатих с огромна цицина и раздрана на челото кожа.

Виеше ми се свят, вървях бавно, като се опирах тежко на тмечомера; налагаше се да почивам по-дълго. Отново падах и падах, и падах; навехнах си китката.

Безкрайният Сибир се разстилаше пред мен със зелените си равнини, блата, милиони проблясващи небоцветни локви, с по-тъмни островчета елхи и кедри. Планините се приближиха, обхванаха хоризонта в мускулестата си ръка. Но никъде не забелязвах следи от човешко присъствие. И все по-често ме връхлиташе онзи библейски страх: че наистина съм останал последният от рода на Сет. Че останалите хора са умрели — яли трупове и полудели от човешката кръв, а мен ме чака същото… Особено често ми се случваше нощем, когато бях беззащитен, сам, в тъмното. Ръцете треперят и сърцето бие бързо-бързо, без всякакъв ритъм, под самата кожа.

На деветия ден повръщах кръв. Но вървях, поклащайки се от едната към другата страна. За ден изминавах не повече от петнайсет версти. После теренът стана още по-мокър, затъвах в кал на всяка крачка.

На десетия ден изгубих съзнание, докато валеше, и паднах в гъстата кал, като по чудо не потънах в нея. На дясната ми пета зейна рана — наложи се да вървя на пръсти, каквито всъщност нямах. Започнаха да ме навестяват халюцинации, за които знаех, че са халюцинации.

После слабостта в краката и световъртежът се засилиха дотолкова, че много по-бързо и безопасно се оказа да пълзя на четири крака. Така пропълзях целия ден и половината от следващия. Сега вече ме връхлитаха халюцинации, които не можех да различа от действителността.

Пълзях: аршин след аршин, от едно възвишение до друго — добре, че местността беше гориста и затулена от тайгата, та можех да си обещавам спасение зад всеки приближаващ се връх, зад следващия, и зад следващия, и зад следващия. Водата течеше долу в ниското, между тях, така че бе достатъчно просто да наведа глава и да преглътна студената киша. Повърнах кал и кръв.

Изпълзях на хълма над факторията и там ме намериха.

Тъй като у себе си имах печат на имперски чиновник и понеже тук отново царуваше Лятото, ме прибраха, превързаха ме, нахраниха ме, позволиха ми да заспя под покрива им. Когато повече или по-малко дойдох на себе си и им благодарих, че са ми спасили живота, те вече не можеха да ме изхвърлят.

В тази търговска фактория бяха четирима мъже, изпратени тук да прибират заработеното от миньорите, златотърсачите и свраките, които работеха в басейна на Лена. Един от тях отиде в Качуг за новини и нареждания от фирмата, както и за нова стока, която се превозваше дотук по реката; останаха трима. Друг отиде за злато и тунгетит до лагера на златотърсачите, някъде към стария Верхоленск, но все още не се беше върнал; останаха двама. Нощем се барикадираха в скритата под хълма колиба от дебели кедрови трупи, често бодърстваха часове наред пред прозорците-бойници с карабини в ръце, с угасени лампи. Сутрин по-младият, Альоша, взимаше кучетата и излизаше да огледа дали не се връщат другарите им и да отстреля някоя патица или лещарка, ако добрият Бог прати птиченцето на мушката му. По-възрастният, Гаврило, сядаше до радиоприемника и с помощта на ненадежден лампов апарат марка „Гроп“ се опитваше да улови Иркутск, Харбин, Томск, Новосибирск, Якутск или Владивосток, откъдето от време на време в ефир се излъчваха кратки предавания. Приемника го бяха докарали тук миналото лято, когато ледът започнал да отстъпва. Дошло Размразяването и откакто Черното Сияние за дълго изчезнало от небето, електромагнитните вълни пътували от някогашната Страна на Лютите по законите на същата онази физика, която управляваше и останалия човешки свят. Това, че апаратът се беше повредил и от него трудно се чуваха разбираеми думи, не беше важно. Гаврило намаляваше говора до шепот и включваше радиото и нощем — обичаше да седи така, допрял ухо до кутията на апарата, понякога ловеше музика от Запада, тоест американски мелодии и песни, излъчвани в ефир от предавателите на Кралския военноморски флот в Хонконг и донасяни дотук чрез магията на невидимите вълни. Но най-често се чуваха шумове, примесени с други шумове, странни стенещи серенади, сменящи тон, ритъм и височина в мига, в който човек се приближеше или се отдалечеше от приемника, размърдваше глава или ръка, навеждаше или изправяше корпуса му. Това бяха магически действия. Така слушахме радиото по цели часове. Някъде там, в тъмнината, на високо, в космическите бездни вълните се натъкваха на други вълни — и се раждаше нов ръмжащ шепот, мяукащо стържене. Зимлязната антена на факторията беше скрита сред клоните на бреза, която растеше на покрива на колибата. Альоша спеше на пост край прозореца, с карабината Маузер под ръка, докато тихите нотки на рагтайм или диксиленд се носеха в сибирската нощ.

Беше април 1930 година и в Тихия океан продължаваше Великата война на Четирите флотилии, армиите на Николай II Александрович маршируваха през европейска Русия, с огън и желязо разпалваха Революция. Всички военни договори, сключени между държавите, бяха изгубили сила, както и всички онези дипломатически пактове, които свързваха Европа и колониите й в мрежа от изкуствени зависимости, измислени още от Бисмарк. В Азия китайският император беше избил милиони от собствените си разбунтувани селяни; след като окончателно беше завладял Корея, японският император се сражаваше срещу американците за Чукотка. Сибир не се управляваше от никого.

Нощем бяха по-разговорливи, тоест говореше Гаврило, защото Альоша беше срамежлив, както повечето селяни, въсеше се и мрънкаше в присъствието на чужд човек, отговаряше с огромни усилия, и то едносрично. Затова пък Гаврило сигурно се радваше на възможността да поговори с нов събеседник. Не се усети веднага, че съм родом от Голямата Земя; първоначално го подлъга онзи печат; после огледа потмеча и ме взе за лютовец по кръв и произход; а накрая — за сврака, която отдавна се занимава с тунгетит. Беше Лято, тъй че всичко това трябваше да бъде пресечено бързо и решително: Бенедикт Герославски, казах аз, като го прободох с най-честния си циклопски поглед, Бенедикт Герославски, за когото са разлепени обяви и е издадена смъртна присъда от царя.

Повярва или не — когато в първата нощ приседнах до него пред тихичко виещия радиоприемник, той, след като ме почерпи с доста приличен тютюн, веднага премина точно към въпроса за тунгетита. Каза, че самите те не знаят какво да правят, че очакват нарежданията от фирмата както божиите слова, та нали ако пристигне някой окъснял сорок с торба тунгетит, тогава какво? — да купуват? по колко рублички за фунт? ами чернородите? Тук не знаеха дали има пазар за тях. Предишната година промишлеността на Леда се беше сринала и оттогава не бяха получавали нови разценки. Питам го чували ли са изобщо някой в Сибир да купува тунгетит. Ой, времената са лоши за всякаква търговия, гаспадин Йерославский — старият търговец пафка с лулата, върти настройката на радиото. Първо хората отидоха по дяволите и няма вече зимлязо, големите пари напускат Сибир. А после по дяволите отидоха и правителството, и законите, така че човек вече не може да излезе на пътя да продава или там с парите, които е спечелил от търговията, защото раз-два и ще го претрепе тази или онази банда скитници, революционери, мартинисти, всякакви народници или просто разбойници. Всъщност в тези несигурни времена хората изгубиха всякакъв интерес и към лова. А и тунгетитът вече трудно се сорочи, а чернородите — още по-трудно, след като ледът се разтопи, отидоха си снеговете, премина водата и всичко отиде в калта, в земята.

… Казва, че промишлеността на Леда се е сринала — а не е ли чувал случайно какво се е случило в Иркутск и Зимни Николаевск? В приемника шушне нюорлеански оркестър, в тайгата се обаждат сови, докато Гаврило разказва за съдбата на света, подслушана тук, в сибирската пустош. Няма вече Зимни Николаевск, гаспадин Йерославский. Кой управлява Иркутск? Че кой го знае! Минават ли все още същите влакове по Транссибирската железопътна линия? Само ако някоя армия не я е взривила. А губернаторът Шулц-Зимовний? Не е ли той на власт? А, нашият господар Шулц, пфу, дяволите го взеха още при първите изстъпления, тоест през февруари миналата година, в деня на Последното Сияние, когато там, в Иркутск, започнаха да се избиват един друг — така и повече нищо не се чу за него, очевидно са го претрепали някъде тихомълком; насамодържа се четири годинки — и хватит. А доктор Тесла? Търговецът мръщи вежди. Кой е тоя, защо не съм го чувал? А княз Блуцки-Осей? Мъжът клати отрицателно глава в тютюневия дим. А Пилсудски? И пак, кой е този? Прочут полски терорист. Ааа, господине, сега всичките терористи излязоха наяве и със собствените си армии открито ходят по селцата в тайгата или по големите пътища, всичките под различни знамена: Червена армия, Зелена армия, Полски полкове, германски полкове, бойци-анархисти, бойци-лоялисти, каманди бедняков в нова мартинистка треска и дори въоръжените отряди на китайците и подивели сотни от бурятски казаци под командването на атамани-самозванци!

Изслушах всичко това без капчица изненада, изпълнен със студеното усещане за отчужденост от света и Историята. Някога всичко това ужасно силно ме вълнуваше, искаше ми се да узная и най-малките подробности, а сега — питам, сякаш се интересувам от здравето на някакви недолюбвани роднини. В края на краищата какво друго бих могъл да очаквам? Както Размразяването преминава през сибирската природа, така преминава и през Историята. Размрази се.

А от Европа, питам лениво аз, след като изслушвам мълчаливо две джазови серенади, докато пуша от дебелата цигара, а от Европа нищо ли не се чува? Из Полши, например? Той мълчи умърлушено. Тук вилнеят разбойници, промърморва, но на Голямата Земя бушува война. И долавям в думите му искрена мъка при новините за страшните опустошения, които грозят Европа — сърдечната мъка на сибиряк, погребан в дълбоката сибирска пустош. Той никога не е ходил по-далеч от Урал, но макар във вените му да тече повече азиатска кръв, Гаврило скърби, сякаш е получил новина за нещастието, което е сполетяло родителите на най-добрия му приятел. Това изненадващо ме трогна — че преживява повече от мен, точно това ме трогна. Потупах го дружески по рамото, за да го успокоя. Той се сви, като ми отвърна с подкупваща, кучешка усмивка изпод мустаците. Тук аз бях европеецът.

Когато си стъпих на краката и събрах сили, започнах да излизам с Альоша на кратки ловни излети. Дадоха ми оръжие — лека, но точна двуцевка; от само себе си се разбираше, че господинът от Голямата Земя има точно око. Веднага заявих на домакините ми, че това не е вярно, че нямам никакъв особен опит с оръжията, че никога не съм ходил на лов. Повярваха ли ми? Беше Лято.

Альоша познаваше всяка дупка, всяко хълмче, тук беше израснал; сега, когато те се бяха показали изпод леда, той отново ги откриваше. Зверчета нямаше много, бяха започнали да се връщат едва след миналогодишните наводнения, най-вече птици. Той ми показваше ятата, които се носеха из небето, долитайки от далечни земи, като дете, което се възхищаваше от някаква вълшебна играчка; това се отразяваше в очите му, които само в тези случаи бяха изпълнени с радост и гледаха хората без страх. И въпреки това той не познаваше нито един от тези видове, не можеше да ги наименува, не можеше и да ги опише, защото никога през живота си не ги беше виждал. Всеки ден излизаше да открива новия, екзотичен свят като някой пътешественик, когото бяха оставили на брега на екзотичен континент. Разликата беше само, че се беше преместил не той, а природата — всеки ден под краката му се разгръщаше нов свят. Така че понякога аз му обяснявах как се казват птиците и му разказвах митологията на животните (ето това е глухар, който често се съешава с тетрева, от което се получават безплодни двувидови метиси; а това е червен елен, който наричат още марал, сибирски елен, който бе напълно изчезнал по времето на Леда, така че дори граф Шулц се беше отказал да ходи на лов за него), защото нали аз бях от техния свят. Бях европеец, там царуваше Лятото, и всичко това бе истина, примесена наравно с лъжа.

Времето минаваше; осъзнах, че изобщо не броя отминаващите дни. Бяха се превърнали в рутина. Гаврило и Альоша няма да ме изгонят; мога да си бродя из планините и горите, да се уча да стрелям по катерички, да си топля костите на слънцето и да слушам нощен джаз от пропукващия приемник. Никой няма да ме намери. Всъщност никой не ме и търси. Излегнах се в тучната трева на слънчевия склон над ручея, подложих ръце под главата си, гледах обемните като балони облаци, които се разхождаха над тайгата, един, втори, трети… и целият парад от седем облачета, свързани в дълга верига, а ето и два кръглички балона, а ето един сплескан балон, разтеглен върху половината небе… Кучето на Альоша легна до мен, оплези език, дишайки тежко, щастливо уморено от гонките с младия ловец. Над ливадата се трупаха сини мушички. Махнах с длан пред лицето си. Движението беше бавно, безцелно — дали за да прогоня досадниците, дали за да прикрия очи от слънцето или за да извикам кучето… Да заспя ли? Да не заспя ли? Да отида ли да се изкъпя в студеното поточе? Или отново да тръгна с Альоша из планината? Или да тръгнем след лосовете? А може пък направо да се махна оттук, от Сибир? Или просто нищо да не правя? Облаците хвърляха върху мен леки сенки. Бълбукаше вода.

Размразяването вече беше настъпило и вече нямаше нужда от нищо. Никаква външна или вътрешна принуда не очертаваше пред мен конкретно бъдеще. Не е нужно да работя, за да изплащам дълговете си, за света така или иначе съм мъртъв; може изобщо да не се връщам в стария свят. Нямам и задължения към семейството си, нямам никакви задължения или простъпки в отношенията си с хората или държавата — нямам нито семейство, нито държава. Нищо не ме заплашва, ако направя или не направя това или онова. Досега винаги бях вмразен в очевидността: варшавските дългове, заповедта и заплахите от Министерството на Зимата, баща ми. Той живееше. А сега — нищо не е задължително, дори самият живот. Кучето се изтегна върху гърдите му; духнах го по носа. То само се облиза. Закри ни поредният облак. Мирисът на топла трева и влажна гора дразнеше обонянието. Помислих си: ето я нулевата точка, това е началото на координатната система.

Защото всичко започва от нещо просто и очевидно, и въпреки това малко хора достигат до него. (Живее се.) Защото наистина трябва — от дълбините на душата, тоест не заради мисловните аргументи, а от обикновеното, мъжко познание, записано в мускулите и костите — трябва да осъзнаем за себе си незадължителността на всяка наша постъпка и отказа от нея, незадължителността на всеки ден, преживян по този, а не по друг начин. (Живее се.) Това, че ставаш от сън, за да успееш да стигнеш в кантората в осем — не е задължително. Това, че работиш за пари, а парите харчиш — не е задължително. Това, че се жениш, отглеждаш деца — не е задължително. Това, че спазваш законите и обичаите, спазваш правилата на обществото — не е задължително. Това, че ходиш на два крака — не е задължително. Това, че живееш — (живее се) — не е задължително!

Да видиш всичко това едновременно, в цялата му очевидност, приложено на място към всички неща: може и така, може и иначе, и нито един от начините не е по-истински в сравнение с останалите.

Да видиш и да приемеш като най-висш принцип: незадължителността.

Обхванах с пръсти врата на кучето, стиснах по-силно, когато то започна да се мята и да ме дере с нокти. Никакъв отчаян писък не можеше да излезе от устата му, докато се давеше в последния си дъх.

Да удуша кучето — но пачему? Да позволя на това създание да живее — че защо? Да направя това или другото — поради каква причина? Няма причина. Ще живее или ще умре — няма значение. Да постъпиш така или иначе — ще се получи едно и също. Все дароги аткрити, нито едно от нещата не е по-очевидно от другото. Животът на кучето, човешкият живот, собственият живот — всичко това е като да въртиш буквите от неизвестна азбука като съзвездията на небето, като формата на облака над главата ти; всичко е празно и абсолютно незадължително.

Мога да направя всичко и не съм длъжен да правя нищо.

И тогава си спомних за уралския вълк и за госпожица Елена, която протяга към чудовището голата си ръка.

Отблъснах кучето настрани, изправих се и просто така, без да взимам нищо със себе си, без да се връщам във факторията, без да поглеждам назад, без да отвръщам на виковете на Альоша — тръгнах към Кежма.

До Кежма бяха цели петстотин версти. Реших, че поне до Уст-Кут ще доплавам по Лена, а после ще използвам Зимната железопътна линия. Само че цялото това Второ Скитане протече по съвсем различен начин. Спускащата се от Байкалските планини Лена не е плавателна и при хубаво време. Преди Годината на Лютите в летните месеци по нея спускаха на север огромни товари с отсечени стволове — но сега, първо, вече никой не работеше на сечищата и никой не купуваше дървесина; и второ, продължаваха да се случват мащабни наводнения, в които Лена изкашляше натрупаните през дългата зима храчки: мръснокафяви разливи от гъста кал, студена ледникова вода и милиони пудове повлечени при срутването на леда пръст и растителност. Два пъти имах възможността да наблюдавам от крайречните планини преминаването на такъв талаз, зрелището беше като излязло от страниците на Битие; неволно се спирах и присядах, запушвах ушите си пред драконовия рев на освободената от оковите на Леда природа. Тук на места, между скалите, които се изстрелват към небето почти на половин верста, руслото на Лена е много дълбоко; после отново отпуска колана и се разлива в неприлично широко корито, отразяващо ниското небе като гладко огледало: ето ти небе на небето, а ето и небе на земята. После скалите отново я затварят натясно; там водата бучи най-силно. Между другото каменните плочи са разположени толкова равномерно на геоложки тераси, сякаш земната кора е изсечена в лабораторни условия, така че неведнъж, въпреки здравия ми разум, мислех за тази природа като за човешко творение: някой е проектирал всичко това, някой е пробил път за потока, на някого му е харесал цветът на горския пейзаж, който се извисява над реката, и плътните сенки, които се протягат над нея вечер от хирургически изрязаните скали — и ето, измислил си картина и я осъществил. Неведнъж заспивах там, над Лена, край догарящия огън, с въображение, запълнено с геоложки форми, и дълго сънувах земя, камъни и студени потоци, които пътуват в мрака под хефестовото налягане.

В по-спокойните притоци на Лена ловях риба, убивах я с помощта на камъни и тмечомеровата кука, изработена от тел, взета от свраче сито. След калните разливи намирах по брега различни инструменти, изплюти от земята заедно с останалите боклуци. Ядях рибата от леко ръждясала купа за промиване на руда, останала от някой златотърсач. Освен това имах алуминиева манерка за вода. През нощта към огъня и рибата ми се присъедини друг сибирски пътешественик, който вървеше по течението на Лена. Той се представи с името Ян; каза, че се е родил в Прага като поданик на Франц Йосиф, дошъл в Сибир, за да заеме длъжността управител на мина, а сега нито длъжност, нито мина, а той върви след група обезумели мартинисти, които отвели със себе си жена му и детето — тук мъжът извади огромен револвер, прицели се в гърдите ми и настоя да се закълна, че не принадлежа към никоя мартинистка вяра. Веднага си спомних Транссибирския експрес. Завъртях тмечомера, 313 тъма, Лято. Сигурно бе забелязал тъмната ми тъмлаура, затова се държеше така. Предложих му остатъците от рибата и му разказах историята на Сина на Мраз; нощта беше достатъчно дълга. Той не стреля. На сутринта се спуснахме към Качуга.

Пристанището и града държаха хората на някой си Фашуйкин, който, както научихме, някога бил унтерафицер на надзирателите на каторжническите роти, които изпращаха да изсичат тайгата. След Последното Сияние той успял някак си да обедини пазачите, затворниците и брадягите, и така те със сила взели контрола над цялото речно плаване. Но същите тези анархия и беззаконие, които им даваха възможност за подобни саморазправи, практически бяха прекратили всякаква търговия в руска Азия и Фашуйкин, вместо леко и безгрижно да си пълни торбичката, трябваше здраво да се труди, за да задържи властта си над града, а хората да пази и да храни. Слязохме в града два дни след преминаването на онези сектанти, които преследваше Ян. Имало кървави сблъсъци, мартинистите искали да разбият градските складове; доброволческата милиция на Фашуйкин не им позволявала, нападала през реката, стреляла през прозорците на къщите, част от които изгорели. Фашуйкин, снажен мъж с военна фуражка и казашки камшик, обикаляше улиците с приближените си бродяги, пъхаше си носа навсякъде, подвикваше на въоръжените хора, караше онези, които прибираха труповете, да действат по-бързичко, навеждаше се над жените и децата, които непрекъснато се изпречваха на пътя му с разни жалостиви молби; накрая му целуваха ръката и успокоени поне донякъде, с хлипане позволяваха на мрачните разбойници да ги отведат настрани. Станахме свидетели на подобни сцени на брега. Гледай внимателно, казах на Ян, така се раждат Съединените Щати на Сибир. Той ме погледна някак странно и посочи кантората при склада (който не беше засегнат от огъня). Присвих очи. Там висеше плакат, който отдалеч доста приличаше на антияпонските плакати от военни времена. Приближих се. Някой беше откъснал долната част, куршум беше пробил надписа на върха, но беше останало най-главното. Това бе призив към народа на Сибир, в стила на вестникарските истории в картинки, представян от дървосекач-здравеняк с не твърде славянски черти на лицето. Дървосекачът от плаката обявяваше, че тези земи и богатствата им вече се намират не под властта на Всеросийския Император, а в ръцете на народа на Сибир — тъй като на 17 октомври 1929 година в Томск са били учредени Саединьонние Щати Сибири, които дават на сибиряците демократична власт над самите тях. Томската прокламация беше подписана от различни политически комитети, в това число и Новите народници и есерите-палачи на Савинков, но първо в списъка беше Всеобщее Абластничество, представлявано от Поченгло П.Д. Долу, под лявата ръка на дървосекача, беше поместена реч за планираните действия на Временното правителство на СЩС; точно тази част липсваше. Попитах Ян дали е чувал нещо за това правителство. Кой е техният канцлер? Да не е някой поляк случайно? Само че Ян не изпитваше особено уважение към този държавен проект. Всичко това са салонни политикански забавления, изръмжа той, докато гледаше към труповете, които инородците вадеха от реката. И за какво им е притрябвало да разпращат тази пропаганда — колко от хората тук могат да четат, а? След което тръгна към гробовете в южните покрайнини, за да потърси там жена си и детето.

В Качуга прекарахме три дни в очакване на възможност да отплаваме с лодка надолу по реката. Ян пръв се отказа от тази идея и предпочете да продължи след мартинистите пеша. Тук имаше стотици подобни бродяги, без пари, които просеха от хората топла храна и покрив над главата. Всъщност парите и без това нямаше да помогнат особено тук: както бързо установих, след Размразяването царската рубла беше изядена от инфлацията, останалите европейски валути също не изглеждаха по-добре; стойността си запазиха единствено американският долар, златото и диамантите. За почистването на улиците и поддържането на реда Фашуйкин плащаше с картофи, ряпа и лук, както и с дългови разписки на неговия Дървообработващ синдикат. След като поработих няколко дни на трупите, накрая поне успях да се наям до насита. Разписките можеха да послужат единствено за бърсане на задника.

Ян изгуби търпение и пое на север по дървосекаческия път. Настигнах го по-късно, вече в групата на няколко осъдени, които се бяха изплъзнали от властта на Фашуйкин и възползвайки се от неочакваното си освобождение заради Размразяването, се опитваха да се върнат у дома, в Европа. Имаше доста повече такива псевдобежанци на които прангите сами бяха паднали от краката след като Ледът си беше отишъл и бяха паднали оковите на Държавата. Част от тях се отправиха на юг, в Иркутск, като разчитаха да продължат с Транссиб или по море от Владивосток, или дори възнамеряваха да минат през Монголия и Харбин, за да спечелят нещо от Китайската революция. Други, като тези приятели на Ян, веднага тръгваха към Красноярск. А трети — най-малко на брой — които нямаха къде да се върнат или изобщо не се ориентираха в света, смятаха, че ще е най-мъдро да се оставят на Фортуна и да останат под крилото на Фашуйкин и компания.

От групата бивши каторжници имаше поне една сигурна полза: няма да умрат от глад в зелената тайга, няма да умре от глад и човекът, който тръгне с тях. По пътя нападнаха някакъв конник с мундир, отнеха му карабината с патрони, а после успяха да прострелят един тлъст елен. Което отново стана причина за раздяла с Ян, защото той не искаше да губи още един ден в разфасоването на животното и приготвянето на месото за дълъг път.

Натъкнах се отново на чеха след няколко десетки версти, недалеч от Уст-Кут.

Всички ужасно се изненадаха, когато видяха там, на хълмовете над Лена, лагера на някакви въоръжени сили. Първоначално ни се стори, че това са царски казаци, после — че е някаква подивяла сотня; после, когато отдалеч започнахме да различаваме повече европейски лица — че това е банда, организирана от бивши каторжници, от типа на Фашуйкиновата. Те бяха издигнали палисада, бяха се окопали както трябва, имаха часови с бинокли и поне две тежки картечници по системата на Хайръм Максим, както отбеляза един млад затворник със скорошен армейски опит. Освен това бяха издигнали мачтата на радиоантена. Не носеха никакви униформи, което по никакъв начин не намали страха на бившите каторжници; те предпочетоха да се оттеглят в тайгата и да заобиколят лагера отдалеч. Но аз обърнах внимание на прясната кал по бреговете на Лена и на бляскащата под слънцето обшивка на речен съд, който стърчеше със задницата нагоре от блатото. Разперил ръце, с широка усмивка на лицето, аз излязох от гората и тръгнах към лагера с бавни, отмерени стъпки.

Не стреляха по мен. Тук при тях отиваха много брадяги; в такива времена човек търси преди всичко сигурност, предпочита да се постави под нечия власт. Не бях направил и десетина крачки, когато към мен се затича Ян, зарязвайки сапьорските занимания, с които натоварваха всички брадяги. Появи се началникът на караула, който не разбираше руски; поговорих с него на френски и това, изглежда, надделя. Над главния палатков лагер се развяваше знаме, което не можах да разпозная дори отблизо — защото това не бяха цветовете на която и да е държава или управляващо семейство, а на рудодобивното дружество Société Minière de la Sibérie^[1], в която контролен пакет акции притежаваше компанията „Empain-SPR“. Едуар Луи Жозеф Ампен, заедно с други крупни европейски и американски фирми, които при управлението на Столипин и по време на зимлязния бум бяха навлезли в Сибир с крупни инвестиции, беше организирал експедиция с цел да изведе от размразения Сибир сътрудниците на всички тези фирми, заедно със семействата им. В Уст-Кут се намираха солни мини с милионни печалби, както и главните складове за тунгетит на север от Качуга, тук пристигаше целият транспорт от сорочищата под Последната Изотерма; после — по Зимната железопътна линия, през Байкал, Олхон, в Иркутск. Този спасителен отряд беше командван от един загорял бур, полковник Ван Дер Хек, при него имаше хора още от египетските експедиции на барон Ампен, както и от Макао, проверени войници, много от които притежаваха френски паспорти — научих, че за разлика от Великобритания, след Размразяването Франция беше запазила съюза си с Руската империя, твърде големи бяха инвестициите на френските капиталисти в руските земи. Планът на Ван дер Хек предвиждаше евакуация по Лена, Енисей и Об до северните пристанища, построени още по време на Зимата за потребностите на ледовия транспорт. На всяка от тези реки имаха речни съдове и радиосвръзка между тях. Чужденците от Уст-Кут напуснали според заповедите, събрали се със семействата и имуществото си тук, на юг от града, но после се случили две непредвидени събития: първо, нападнала ги бродеща армия от мартинисти, и второ, Лена изкашляла нова порция храчки и потопила кораба на Ван дер Хек. В резултат на това експедицията на Ампен заседнала в този временен форт да чака нов транспорт и да разгонва бандите от бродяги.

Ян, който в своите истерично-фаталистични промени в настроението достигна до фаза на неудържима приказливост, успя за половин минута да разкаже на началника на охраната цялата ми биография. Онзи щом чу, че съм поляк, математик и служител на концерна Круп, веднага ме отведе при полковника. Началникът си поприказва приятно с мен на чаша джин, разпита за това и онова и се извини учтиво. Не е нужно да си просмукан с тмеч гений, за да се усетиш, че той отиде да попита по радиостанцията има ли въобще в берлинските регистри на Friedrich Krupp AG служител с фамилия Герославски. Всичко това се проточи до мръкване и продължи до доста късно през нощта, когато връзката ставаше по-добра, преди въпросът и отговорът да преминат по вълните на ефира и по телеграфния кабел през половината свят дотам и обратно, а през това време над Сибир вече бе успяло да изгрее колието на Голямата мечка, а жълтата лампа на Луната успя да измине половината път до Китай. Полковник Ван дер Хек дойде при мен преди зазоряване, докато гледах от площадката на палисадата към плаващата по вълните на Лена Луна. В речния бълвоч се бяха събрали тела от Качуга, Луната обръщаше ту един, ту друг труп с лениво любопитство, а те — подути, подпухнали — тромаво подскачаха. Бурът ме почерпи с пура от стоманена табакера. — Значи германската бюрокрация действа. Те, Николай и Вилхелм, не са ли сега на противоположните страни на фронта? — В Германия избухна работническа революция, сами не знаят на коя страна са — каза Ван дер Хек. — Alors, деловите хора са винаги на една и съща страна. Какво значение имат войните и политиката за парите? Потоците ще си текат и пак ще намерят път; Société Minière de la Sibérie има големи интереси и в Круп. Провериха, намериха двама Герославски. Наредиха ми да се уверя, че това не е старият. Барон Ампен се излежава под палмите в Хелиополис, така че в този случай се подчинявам на Круп. — Баща ми вече не е сред живите. — Мълчаливо изпушихме по една пура, заслушани в бавното дишане на тайгата. Бурът ме поглеждаше с крайчето на окото си и леко се усмихваше, когато улавях погледа му. — Няма да се върнете в Европа — рече най-накрая той. — Не. — А накъде? — Към Кежма. — Със Зимната железница няма да стигнете далеч, самата линия като че ли е оправена, но веднага след Уст-Кут влаковете са залавяни от последователите на Свети Мартин. Можем да ви оставим в Киренск. Оттам ще потеглите на запад, към Подкаменна Тунгуска. — Благодаря ви. — И можете да не се безпокоите, нищо няма да издам на Круп. — Едва когато си тръгна, се усетих, че Ван дер Хек очевидно си мисли, че се възползвам от Размразяването, за да се отправя към Последната Изотерма и мястото на Удара. Тази мисъл веднага запали в главата ми дузина други мисли за отложени, разтопени планове и надежди. Ами ако успея да замразя нещо наново…? Стоях до разсъмване на палисадата, опитвах една след друга различни незадължителности, разделях ги на небцето си с върха на езика като различни пластове на вафла.

До Кежма се добрах в началото на май, не без приключения и усложнения — повечето постоянни мостове бяха съборени, сезонни мостове след Размразяването никой не беше правил, всъщност тук всички така бяха свикнали да пътуват по зимните пътища, че разлелите се пролетни реки се оказаха практически непреодолими, заради всеки ручей се налагаше да се заобикаля много версти. Другото неприятно нещо беше, че ща не ща, трябваше отново да вървя по следите на онази армия от селяни мартинисти. Струваше ми се, че пътищата ни се бяха разделили още над Лена, но се оказа, че не: както заяви полковник Ван дер Хек, те контролираха цялата Зимна железопътна линия след Уст-Кут. Докато приближавах Кежма, срещах все повече мартинисти, които вървяха на малки групи — събираха се тук от цял Сибир като животни, стекли се в една орда от някакъв непонятен инстинкт. Всъщност не ми се налагаше да се крия от тях, защото те ясно виждаха, че и аз, който вървя в същата посока, съм техен брат по вяра. Не го отричах; и това стигаше. Беше Лято.

И както тогава, край нощния огън на пътя се изясни: отиваха, защото на гроба на Светия Самозамразенец трябваше да се проведе Велик събор с участието на всички студени отци, и дори на самия Распутин, прогонен от Царское Село и Европа, обща сбирка на Распутиновата църква и всички нейни отшчепенчески секти, мартинисти еретици; натам всички пътуваха в съгласие, тоест без да се избиват един друг по пътя. (Беше Лято). Докато невинно разговаряхме за това-онова, аз узнах, че гробът на свети Мартин всъщност не съществува, защото никой не знае какво му се е случило (всички вярват, че е влязъл жив в Леда), а за негова символична гробница смятат старата постница на Мартин, разрушена до основи от казаците по заповед на царя. При тези думи по кожата ми полазиха мравки, защото си спомних къде точно се намира тази постница.

Реших на всяка цена да се сдобия с кон. В Кежма, която беше изгоряла наполовина, а и преди това си беше малък и доста невзрачен град, се беше събрала тълпа поклонници, подправена с голяма част човешка мръсотия, докарана тук от ветровете на Историята. Според картите на Ван дер Хек и указанията, получени от жителите на Кежма, тук ме очакваше най-малкото неделен марш. Тълпата потегляше на следващия ден, а първите поклонници сигурно вече бяха на мястото. Вечерта огледах района от височината на църковната камбанария. От единия до другия край на хоризонта се виждаха блещукащи огньове, онези, които се намираха по-далеч, светеха по-наситено от звездите в небето. Тук се бяха събрали няколко десетки хиляди души. Как се изхранва такава армия? Как се поддържа в ред? И най-силната вяра няма да помогне. (Още повече че беше Лято). Отците-мартинисти се опитваха да въведат някакъв ред, разделяха със сила събраната по пътя храна, назначаваха охрана… Но подобна маса позволява да я контролират само в движение, единствено докато се стреми към ясно определена цел.

На камбанарията се качих, за да наблюдавам придвижването на охраната: те имаха коне. Освен това притежаваха и огнестрелно оръжие. Спомних си как бившите каторжници бяха свалили конника в горската засада. Подобно нещо можеше да направи и сам човек, бях планирал всичко до най-малките подробности. Притаих се зад първия завой на горския път към Кежма, който конните мартинистки пазачи избираха най-често. Избрах си здрава, удобно прилягаща в ръката тояга и намерих дърво, което се беше привело над пътя. Планът ми беше простичък и логичен. Едно, две, три.

Само че нищо не мина по план. (Беше Лято). Ударих ездача с тоягата, но той, вместо да падне от седлото, инстинктивно се вкопчи в тоягата и ме повлече заедно с нея, и всички паднахме заедно на кълбо: аз, мартинистът, конят, тоягата и тежкият клон. Мартинистът си счупи врата, аз си избих два зъба, а конят си повреди крака. Тъкмо бях успял да се съвзема от тази разбойническа катастрофа, когато по пътя откъм Кежма се зададе поредният ездач. Паднах върху пронизително цвилещия кон и започнах да викам за помощ в името на Мартин. Ездачът се приближи и спря. Измъкнах изпод седлото карабината и го прострелях в шията. Така се сдобих с кон, две пушки и провизии за една седмица.

До Млечния превал стигнах късно следобед на третия ден. На планинските ливади вече се беше събрала значителна тълпа. Мястото, където се намираше постницата на Мартин, беше оградено с временен кръг от камъни, край който стояха въоръжени казаци-мартинисти. Погледнах нагоре, над рядката тайга, по хълмовете и ъгловатите чукари. Черните развалини на санаториума на професор Криспин се издигаха в небето над поляните и горите: гнил зъб на профила на нащърбения гребен. Един поглед и вече знаех: закъснял съм с месеци, с години.

Седях на седлото, изморен, цялото тяло ме болеше след форсирания галоп; и дълги минути просто се взирах безизразно в тази мрачна картина, изобразена върху тъмнеещата синева. Която потъмняваше постепенно като лилава синина върху здрава кожа. Кървавото слънце заливаше всичко с вишневи отблясъци. Сибирският вятър забиваше студените си пръсти в брадата ми, в дългите коси. Продължавах да гледам. Накрая нещо ме удари в гърдите, под гръдната кост — сякаш каменна буца се откъсна от сърцето ми — и отместих поглед, откъснах се от мислите си; слязох от коня, паднах в тревата и заспах.

Така ме намериха хората от гвардията на Распутин. Тази спонтанно формирала се преторианска гвардия на Григорий Ефимович се състоеше единствено от заклели се в него зимовници; сега в нея събираха всички зимовници измежду пазачите на леденото стадо от страх пред непредвидени опасности, какъвто винаги се поражда при събирането на грамадни тълпи от хора, обзети от религиозна страст, още повече когато причината за подобно събиране е спор по изключително важни въпроси. Тук трябваше да се състои теологическа битка. И тъй като аз изглеждах по начина, по който изглеждах, и освен това бях дошъл с коня на пазача и с неговото снаряжение — попаднах при преторианците на Светия Грешник. Нямах нито сили, нито желание да отказвам. (Лято). Распутиновците разпънаха палатките си на изток от пустинята, над течащия от ледника ручей. Зимовниците се миеха в смразяващата костите вода, това беше нещо като ритуал за пречистване, както разбрах от недвусмислените им погледи, когато хвърлих вещите си върху постлания под на палатката. Така че също трябваше да отида и да се измия в течния мраз. Водата — от закланото Слънце на небосклона — имаше цвета на свинска кръв. Свалих си дрехите. Малко по-надолу, на ливадите, се бяха разположили стотици мъже, жени и деца. Никой не гледаше. Къпещия се заедно с мен распутинец също имаше измръзнали пръсти на краката и грозни обезцветени петна по кожата, монголската му физиономия беше покрита с много белези; също като мен и той не бе успял докрай да изправи изкривените си кости. Поздравихме се в името на Студения Бог. Мъжът забеляза, че погледът ми непрекъснато се насочва към черните развалини на високото. — Там имаше научен курорт за богати европейци — съобщи ми той. — Идваха да замразяват телата си за здраве, без изобщо да обръщат внимание за здравето на душите си. Един свят пустинник им пречеше! — Тогава попитах какво отношение е имал санаториумът към постницата на Мартин. Оказа се, че професор Криспин се оплакал на имперските власти, че тук непрекъснато се навъртат подозрителни типове, оставят неприятно впечатление у лекуващите се, и тогава властта изравнила със земята постницата. В отговор на което веднага щом дошло Размразяването и в Сибир паднала Държавата, Распутин Найзимний наредил да изгорят сградата на превала. И една нощ миналата година вярващите хора отишли, нахлули в дома на западните богаташи, запалили огън. Прислугата в санаториума ги прогонила, но пожарът вече бушувал, изгорели всички неверници и паписти-грешници. Оцелелите останали там още две недели, като напразно изпращали призиви за помощ до исправниците; накрая се опитали да се измъкнат по пътя за Кежма, само че братята ги изловили всичките. И те заплатили с живота си за своето нагло безбожие. Холодный есть Бог!

Ледената вода успокояваше болящото ме тяло, ако можех, щях да се потопя изцяло в нея, да се отпусна на дъното под студеното течение, да погледна с единственото си око към пурпурните облаци и зелените ниски планини и така най-вероятно да замръзна. Всяка поредна незадължителност ме измъчваше все по-силно. По време на вечерята към мен се обръщаше ту един, ту друг мартинист, а аз водех разговорите в мълчание. Движех се бавно, замирах за дълги минути в пози на разсеяност. Изморен, обезкуражен, изгубен, бях готов да замръзна.

Приеха ме като брат.

След няколкоседмичното пътуване и непрекъснатите нерви по пътя сега денем спях дълго, потъвах в сън и веднага след падането на мрака. Цялата ми енергия ме беше напуснала. Тъй като нищо не беше необходимо, всичко беше възможно. Повече от всичко на света исках да замръзна; а така — броях облаците, докато се търкалях в тревата. Очевидно и с това ми душевно състояние не се различавах особено от Распутиновите зимовници, тъй като никой не ми обръщаше внимание, нито ме упрекваше за нещо — а може и просто да го пропусках покрай ушите си, без да обръщам внимание — а може би прогонвах натрапниците още с първия поглед. Когато се налагаше да се въдворява ред, се спусках заедно с останалите долу, при поклонниците. Селяните проявяваха уважение към зимовниците, обикновено стигаха няколко гневни думи; веднъж се наложи да разтървавам спорещите с тмечометричната пръчка. Струваше ми се, че всеки ден на поляните пристигат по няколко хиляди мартинисти. За мен беше очевидно, че рано или късно в подобно сборище ще избухне паника, истерия или друга гореща масова емоция — още повече че всички бяха вече напомпани с религиозни газове и заплашени от неизбежен глад и бедност. Някои от тях бяха аскета, които се хранеха буквално само с вода и корени; други бяха някакви мартинистки фракции на хлисти^[2] или богомили: те извършваха публични актове на покаяние, под акомпанимента на женски вой и детски плач се бичуваха до кръв, удряха се с „трънени колани“, душаха се с вериги. Почти всяка група водеше със себе си свой студен отец, „свят старец“ — те обикновено се разпознаваха най-лесно, защото бяха най-смрадливите и запечатани в мръсотия типове. Движенията им бяха нервни, очите трескави, на въпросите отговаряха с библейски загадки и последващи въпроси, лишени от пряка връзка с предишните. Но практически всеки един от тях можеше да изкаже някое особено желание: например на юг от него да не лежи никаква жена или по време на сън да му четат псалми (иначе веднага се будеше от страх, че в съня му ще влезе Сатаната), или веднага да му представят най-големия от събралите се грешници (доброволно се отзоваваше някакъв седемдесетгодишен счетоводител от Нижнеудинск). Повечето от тях искаха лед. Само че, естествено, никой нямаше под ръка и късче смръзлина.

Всичко това ме отвращаваше. За да не общувам с хората, доброволно се записах в групата, която отговаряше за подготовката на подслона за Распутин. Едностайната колиба издигнахме на четирийсет крачки от кръга на постницата. В самия кръг, върху развалините на светото място, щеше да се проведе съветът на старейшините.

Построихме колибата; дърводелецът-зимовник остана, за да направи за ледения монах мебели: стол, маса, пейка. Распутин трябваше да пристигне след ден-два. А аз, за да не видя никого повече до края на деня, се измъкнах в гората. Онова, което започна като бягство от тълпата, бързо се превърна в разходка из слънчевата зеленина, която миришеше на здравословна влага, под лечебните сенки, които като малки пеперудки масажираха пламналите ми слепоочия. Разхождах се като в горите под Вилкувка, в имението на дядо и баба; безгрижно, неразумно дете, което с всичките си сетива поглъща яркия свят, попива цветовете и звуците на цъфтящата материя… Ах, колко му се иска на човек да помни такова детство. Птиците пееха. Топла паяжина се беше залепила за бузата ми. Напих се с вода, събрана в един обрасъл с мъх камък. В ботушите ми пропълзяха мравки. В главата ми шумеше гората.

В гората тръгнах по песъчлива пътечка, която ме отведе до Млечния Превал, до санаториума на професор Криспин.

Млечният Превал — защото докато в Сибир царуваше Зимата и лютите бродеха по хорските пътеки, тази планинска верига, макар и не твърде висока, представляваше граница и бариера за климатичните течения: от северната страна, където склоновете не бяха толкова стръмни, се разкриваше гледка към високопланинска равнина, която се спускаше без каквито и да е естествени бариери до самото място на Удара, до Най-долната Изотерма; и различията в температурата, налягането, влажността, механизмът на ветровете или градиентът на други чернофизични сили бяха причината до самия превал да се издигат мъгли с плътността и консистенцията на мляко, в които, след продължителен престой, се разрушаваха и най-твърдите метали на Лятото, както и до днес разказваха обзетите от ужас мартинисти. От рекламната брошурка на санаториума, която принадлежеше на госпожица Елена, аз помнех една неясна фотография: планински двор над млечнобели бездни. Професор Криспин съобщаваше за температури, които достигаха под сто градуса по Целзий. Вероятно точно по тази причина бе живял тук Мартин години наред в своята постница от камъни, дървени трупи и лед: за да може спокойно да влиза и излиза от Мраза. Мартин е бил тук още преди Криспин; възможно е точно вестникарският слух за особените навици на пустинника да е навела професора на тази идея. Той се опитвал да лекува със студ още преди това, като развивал теорията на барон Лорей, хирург в Наполеоновата московска кампания, който при хиляди случаи на замразени войнишки организми бил наблюдавал изумителните благоприятни ефекти на студа. Но с появата на Леда криотерапията получи съвсем нови възможности и ефективност.

В развалините влязох през главния портал, той не беше повреден. През останките на грамадния вестибюл на санаториума можеше да се излезе директно в задния двор; тук всичко беше изгорено и насъбрано в една огромна купчина боклук, целите два етажа заедно с покрива; стъпвах по боклуците и по дебелината им можеше да се направи извод за архитектурните планове на сградата. Стърчаха само западната стена и наблюдателната куличка на източното крило — като два черни кучешки зъба, които стърчаха от двете страни на иначе беззъба уста.

От северния двор можеше да се излезе през портичката вляво или на долния склон. Над склона, под тухлен навес, украсен с изображенията на големи и малки вълни, се криеше странен зимлязен механизъм. Почуках по него с вярната си пръчка. Той отекна като пукната камбана: рлооммм! И подплаши от развалините две птици. Огледах устройството от всички страни. Приличаше на чекрък — но какви въжета се намотаваха на вътрешния й барабан? Каква предавка го задвижваше? С ръкава на ризата си избърсах мръсотията от зимлязото. След като прочетох надписа на фирмената отливка, звучно подсвирнах. Лебедката беше изработена в Зимни Николаевск от компанията Friedrich Krupp Frierteisen AG, от първото патентовано бронзово зимлязо в Шуплестия дворец.

Слязох до ръба на склона, приседнах на оградата. Жълто-зелената панорама можеше да причини световъртеж, точно както хипнотически въздейства първият вид на откритото море, което удря с масивните си юмруци от безкрайността в брега, на който стоиш ти, мъничко човече пред лицето на чудовище. Тук пред мен се разкриваше безкрайността на Сибирския океан. Небето, напудрено с бежов и кафяв руж, притискаше набъбналото си лице в тревистите поляни, тъмните блата и сочната тайга. Между горния и долния свят, на разстояние от едно протягане на Слънчевия език, кръжаха птици, събрани в дълги съзвездия. Облегнах се на пръчката и поех дълбоко в гърдите си въздуха на новата Азия. Мирисът и вкусът на влажната почва отново се върна върху езика ми, в гърлото, залепна в синусите ми. Всичко се ражда от земята, нищо чудно, че това отново се връща при мен. Тогава си помислих, че е Лято. Пръчката показваше 310 тъма.

Седях там може би час или два. От южните поляни се носеше ехото от безумните вопли на тълпите мартинисти; нямах никакво желание да се връщам там. Плъзнах поглед по склона под мен и забелязах тъмна нишка, която се виеше сред зеленината. Това беше зимлязно въже, което очевидно се беше изплъзнало от механизма на лебедката; на края му, някъде на четвърт верста разстояние, проблясваше наподобяващ кутия предмет. Досетих се, че това е нещо като количка — шейна? луксозна кабина? — с която професор Криспин е спускал пациентите си в Мраза, като е определял от наблюдателния си кабинет точно разчетени удари от лечебен студ. Първоначално ме озадачи липсата на релси или някакъв път по склона; имаше само оврази, големи камъни и храсталаци. Но веднага си представих как санаториумът работи в условията на Зимата: тук има само дебел пласт лед, поставената на плъзгачи кабинка се спуска и изкачва без никакви усилия.

От двора излязох през страничната портичка. Две крачки и се спрях — това беше гробище. Естествено, чудесното лечение на професор Криспин не можеше да спре всички болести, и не за всички, които се бяха поддали на тези болести, се харчеха много пари, за да бъдат транспортирани до гробищата в родните им земи. Надгробните камъни, изработени по един модел, се издигаха в равни редици. (Пестеливият професор сигурно си беше уредил отстъпка за покупка на едро). Но сега, след Размразяването, гробовете се бяха сринали, пропаднали навътре, сякаш някой ги беше засмукал от вътрешната страна; а няколко други — обратното: бяха се раздули и изсипали настрани. Каменните надгробни плочи също не бяха останали прави. Пияна тайга, пияно гробище, хората като пияни… всичко тук се размеква, разпада се, топи се.

Малко по-нататък, зад редовете от наклонени каменни плочи, на угарта, която вече се простираше върху стръмния планински склон, се намираше втората част на кладбището. Открих я, когато стъпих върху скритите в бурените дъски. Разделих ги с пръчката. Кръст. И такива дървени кръстове, латински и православни, тук има поне две дузини. Бяха ги набили в земята набързо, когато са погребвали жертвите от пожара в размразяващата се земя. Тъй като не ги бяха забили надълбоко, след пълното Размразяване всички кръстове бяха паднали напряко, след което ги бе покрила бързо новата зеленина.

Помня, че се усмихнах, въпреки черната си меланхолия. Воден от предчувствие за бъдещето, толкова надеждно, колкото и споменът за минали неща — сякаш наново проигравах спомена за разходката по Йерусалимския хълм с Леокадия Гвуждж — вървях през бурените, изследвах търпеливо и методично земята като някой добър градинар: с очи, с крак и с пръчката. На кръстовете бяха надраскани с разкривени букви фамилии, без дата на смъртта, доста често и без имена. Преобръщах дъските с надписи към слънцето; понякога трябваше да изстъргвам от тях кал, мъх и гъби. Правех го бавно, спокойно, с търпението на археолог. Толкова голяма беше увереността ми.

Е. Муклянова

Един от най-отдалечените, точно до ръба. Засипан с чакъл, тесен гроб, изкопан накриво в сравнение с останалите, на склона и встрани, наполовина хлътнал. Неочаквано този беден гроб ме хвърли в абсурдни асоциации — тя имаше толкова слабичко, болезнено телце, костиците на слабичките й ръце едва се задържаха под бледата й кожа… И червеите я бяха разпилели.

Забих отново кръста в земята, казах молитвата Вечная памет и слязох при живите.

Беше пристигнал Распутин, затова беше всичкият този шум, викове и вопли. Привечер студените отци щяха да изнесат речите си — но между вярващите вече избухваха спорове и яростни караници; събралите се вече се плюеха един друг, бомбардираха се в тояги и проклятия. Застанал над ручея на зимовниците, от високото можех по спазмите и сътресенията на тълпата да разчета преминаването на мистичните течения и силата на отделните ереси. Тук трябваше да се състои теологична битка. Изобщо не се бях замислял до каква голяма степен се основаваше мартинистката вяра на старинните следразколнически схизми, колко много черпеше от старообредните традиции: в руската земя, в руския народ съществуваше ужасен глад за абсолютна истина, който, по един или друг начин, трябваше да бъде удовлетворен.

Видях, че от западната страна, под боровете, филиповци и денисовски мартинисти вече се бяха вкопчили с ервитите, които признаваха Държавата на Леда. Безбрачните федосеевци обиждаха любушкинците и свободно-обичащите акулиновци. Малакани комунисти се изправяха заедно срещу единоистинните палиботи, наричани солипсисти по латински, споделящи един сън. Йеховистите изблъскваха църковниците лоялисти. Но распутинците се придържаха здраво към кръга на Мартин.

Беше Лято — но какво от това? Много векове тук, в Русия, бяха клали, палили, заравяли живи, осакатявали и убивали под триста тъма. Най-вече градската, жълтоуста младеж и белокосите старци и от двата пола — те чувстват най-силно докосването на Правдата, справедлив гняв кипва само при мисълта, че край тях живеят хора, които пречат на Правдата, които гласят Не-Правда, които свидетелстват срещу Правдата. В истинната вяра не може да има две истини. Истината може само да се повтаря вярно; а лъжата се познава по това, че се променя, че винаги има повече от една. И ето че се замеряха един друг с мръсотия и екскременти, взаимно си тровеха кучетата и децата, хвърляха камъни и се плюеха с гореща слюнка — а още не бяха започнали речите, не се беше появил Распутин.

Григорий Ефимович седеше в колибата си и отдъхваше след напрегнатото пътуване. Надавах ухо по време на вечерята (скромна храна от горски плодове и печива). Според най-малко популярната и най-потайно повтаряна от зимовниците клюка, която въпреки това смятах за най-близка до истината, Николай II беше прогонил Распутин и му беше издал смъртна присъда след причинената от хемофилия неочаквана смърт на цезаревич Алексей, когато в Царско село, в една страшна нощ на заклинания и способни да извършат чудеса церемонии, Распутин в пиянската си ярост убил приятелката на императрицата Анна Вирубова. Не свидетелстваше в негова полза и фактът, че Григорий Ефимович на всеослушание се жалвал от напускането на лютите, а точно това радвало неимоверно императора; нито огромния подкуп, даден на ледените монаси от британците по въпроса за Босфорския договор — заради който сега в Европа бушува война, след като накрая Русия, Германия и Великобритания се сбили за Черно море и Турция. Распутин бил родом от Сибир, родил се в село Покровское, Тоболска губерния, и като се възползвал от приятелството си с друг придворен мошеник, доктора по тибетска медицина Бадмаев, бурят по произход, успял да се спаси от трудната ситуация чрез смело бягство през Урал. Тук трябваше да събере „Божиите люде“ и с тази нова сила да се върне на Голямата Земя, в Санкт Петербург, когато военният конфликт отслаби достатъчно Империята и Йево Императорское Величество. Във всеки случай този последен слух зимовниците повтаряха открито.

Междувременно под Млечния Превал се случи и първото убийство: по време на представяните им доказателства за сатанинската природа на Бога Творец мартинист-размразенец, в разгара на полемиките, удуши мартинист-багамолец. Веднага ни призоваха на местопрестъплението, за да охладим емоциите на тълпата и да не допуснем разгарянето на теологическо насилие. Точно тогава, докато удрях със зимлязната пръчка по главите и ръцете, докато крещях молби да се успокоят в името на свети Мартин, ме забеляза Ян от Прага.

Видях, че ме разпозна. Даде ми знак: не отвърнах. Промъкна се до първия ред, под самото дърво, където лежеше трупът (убиецът вече беше отведен в кръга на Мартин). — Бенедикт! — викаше той и размахваше ръце, като още повече заприличваше на останалите. — Бенедикт! Герославски! — Накрая се промъкна толкова близко, че едва не ми закрещя в ухото. — Е какво? — изревах в отговор. — Трябва да ми помогнеш! Теб ще послуша! — Кой? Какво? — Оказа се, че нещастният Ян все пак успял да намери жена си с детето. Проблемът бил там, че междувременно жената опознала Правдата и не искала да си тръгва с него. — Онзи дърт свинепас я е омагьосал! — закърши ръце чехът. — Надя го гледа като икона, нощем го топли, краката му целува, с шепите си вода към устата му поднася! — И какво мога аз? Успокой се, момче!

Успях да го отблъсна, да се откъсна от прегръдката му. Извиках на зимовниците, че не трябва да чакаме заповеди, а да се махаме колкото се може по-скоро оттук заедно с мъртвеца. Изтеглихме се зад ручея, като носехме на раменете си останките.

И тъкмо навреме. Слънцето се скри зад планинския склон, до развалините на постницата вече се бяха събрали студените отци. Исках да се скрия някъде по-далеч от тълпата, само че старшината на гвардията заяви, че „всявам послушание“ и че „вижда над мен сянката на Леда“ и ме постави до самия вход в кръга заедно с трима други зимовници, които приличаха повече на мечки. Връчиха ми старичка винтовка и ми наредиха да държа хората на разстояние от седем крачки. Попитах колко време ще отнеме всичко. Старшината сви рамене. — Днес е едва първият ден — отвърна той. Помислих си, че поне една необходимост е пределно ясна: трябва да се махам оттук, докато съм още жив.

Слънцето се скри напълно, някой стреля три пъти във въздуха и на камъните над мен се появи гол като Смъртта старец, студен отец от мартинистите-постници. И така започна правдобоят.

Говореха, докато не прегракнеха, не изпонападаха, изгубили равновесие в проповедническата си разгорещеност, или пък ги извличаха насила настрани, или ги замеряха с камъни. И тъй като всяка една Правда беше отвратителна ерес за децата на дузината други Правди, аз бях сигурен, че рано или късно все от някоя страна ще полетят камъни. Разликата беше единствено в това дали ще успее говорещият да предусети този момент или ще се омагьоса дотолкова от думите си, че напълно ще изгуби връзка с целия Божи свят. Точно тези последните трябваше да спасяваме — ние, стражата, стреляхме в залп над главите на тълпата, хората в кръга събаряха пророка на земята; а самите спасени гръмогласно се възмущаваха, че ги спасяват. След това презареждахме оръжието, приготвяйки се за ново Откровение; тълпата леко се приближаваше; на камъните излизаше поредният мартинист-лютовец, напомпан до ушите с тмеч. И така преминаваше тази нощ.

След първия старец, по който бързо започнаха да мятат камъни, над човешкото море се изправи дякон, който се оказа, че носи послание от архимандрита — него го събориха на земята още преди да успее да разгъне свитъка и да сведе поглед към него. За разнообразие на камъка-амвон излезе юродив, Божи човечец, който две изречения на кръст не можеше да скалъпи. Него обаче го слушаха с вълнение и мистичен пламък в очите и до самия край на продължителното мълчание никой не извика нито една обидна дума, не се хвърли напред, за да пребие светия идиот.

След което думата взе бивш соловецки монах. И той изобщо не противоречеше на юродивия, защото е невъзможно да противоречиш разумно на мнение, лишено от смисъл — вместо това той заяви директно: всички нещастия са причинени от невярно прочетена математика на Апокалипсиса! Както са изчислили светите отци от Константинопол, светът е бил направен за живеене от Бог в продължение на седем хиляди години, според Божието преброяване на хилядолетния ден — „защото хиляда години пред очите Ти са като деня вчерашен, отминал“ — както ясно е описал пред руския народ Авраам от Смоленск, а както ни е известно от първия летопис, покръстването на Русия се е случило през 6496 година от Сътворението, така че светът неминуемо е трябвало да свърши през 1491 година по императорския календар — но не е свършил! Не е свършил! Как е възможно това, ви питам аз, братя! Да, ние научаваме истинните видения от Николай Бердяев. Така че кое заслужава повече доверие: свещената математика или свидетелството на прогнилата материя? Така че остава да е едно от двете: или вече не живеем и светът ни не съществува, или Историята не е достигнала още до 1491 година от рождението на Христа. И ето тук се вижда задачата на Леда, ето защо са се появили и лютите: ангели, изпратени от Бог, за да ни замразят в хода на историята, докато не се изпълни всичко за Второто Пришествие. Защо най-силно се заледиха големите европейски градове, защо най-страшната Зима легна върху хорските жилища? Защото там върви Историята! И така ни замразяват векове наред, без да осъзнаваме нищо, и продължават да ни замразяват, ту по-слабо, ту по-силно, така че едни поколения заменят други поколения, а ние не сме се приближили твърде до Божието Царство — и такава е Правдата.

После излезе мартинист-леденист и ортодоксален багамил, който заяви, че не, че всичко е точно обратното, че Ледът е бил знак за унищожение на Злото Творение, по думите на свети Мартин: тъй като светът на тялото е роден от волята и творческата мощ на Бог-Сатанаил, а човекът е уродлив договор между Сатанаил, който му е слепил това животинско обиталище от месо, кости и кръв, и Бог-Отец, който му е вдъхнал живот, а после изпратил в тоя свят на злото Христа-Логоса. И какво е бил Ледът, ако не Логосът, въплътен в материя, който налага божествения порядък и ред върху безредието, греха и несправедливостта на Земята на Сатанаил? Триумфът на Леда — това означава пълно унищожение на стария свят, то би отворило първата врата към трона на Христос — защото не през 1491 година, както и да го изчисляват, а тук и сега, пред нашите очи, под формата на лютите и леда ние видяхме Началото на Края, да, в студения Логос при нас дойде повторно Господ — и такава е Правдата.

След него излезе мартинист-лабушковец, изповядващ вярата на хлистите, и заяви, че не, това въобще не е бил Христос — а само капан за Христосите, тоест за хората. Защото Бог непрекъснато се въплъщава в човеците, не само веднъж в Исус, а чрез Светия Дух непрестанно протича през нас и знак за съвършенството на душата се явява пълното въплъщение — както в случая с Данило Филипович, възнесен жив на небето; Иван Суслов, трижди разпнат и също взет на небесата, и всичките Христоси след тях: Прокопий Лупкин, Фьодор Савицки или пък Авакум Копилов, който имал обичая да разговаря очи в очи с Всемогъщия. Замразеният в лед човек съществува, не умира, но и не живее, което означава — той не греши, извлечен от времето, от Историята, но извлечен и от злото, такъв човек е съвършената съдина за Светия Дух, но и капан за Христос. В света на Леда движението на материята ще спре окончателно — ще се мести само Светият Дух, ще профучава през хората като през тръби на орган, като свири на тях прекрасни мелодии за възхвала на Всевишния. А настъпването на Размразяването нарушава този забележителен план — това е знак, че лоши хора сме водили на самозамразяване, лоши, напукани съдини сме вкарвали в Леда — грешката ни е в това, че сме предлагали на Гълъба мръсни души; и само по пътя на умъртвяването, по пътя на пречистването, чрез отказа от плът можем да призовем обратно мразниците — и такава е Правдата!

След него реч държа мартинист-иларионовец и възрази, че не е така, че нещата изобщо не стоят по този начин: съдините дори са твърде съвършени! Добродетелните са повече от грешниците! Содом е спасен благодарение на праведниците! Точно както през 1492 година Бог е решил да отмени предсказаните присъди и да отсрочи Края на Света и Страшния Съд, убеден в искрената вяра на руските християни. Ледът щеше да продължи да напредва, докато на Пътя на Мамутите не слезе достатъчен брой Праведници, тоест мартинисти с чист дух — и Господ видял силата на вярата на руския народ и отменил бялото унищожение — и това е Правдата.

След това излезе свят старец от Отвърнатите Братя и рязко възрази на предшественика си с вдигнати към небето изкривени от артрита юмруци и тресяща се брада. Нима всички са забравили пророчествата на свети Мартин? Нима всичко толкова се е объркало в главите ви, че не сте способни да различите деянията на Истинния Бог от деянията на Зло-Бога Творец? Защото с какви слова ни описват Края на света? Нали е трябвало да има огън, огън, който да изгори всичко: морето и земята, камъните и въздуха — а имаше само лед; лед, който замрази всичко. Трябваше да се появят небесните сили, крилати армии, спускащи се отвисоко под звуците на тръбите на архангелите Михаил и Гавраил — а се появиха само силите на подземните, люти с черна мамутска кръв, смразяващи се от преизподнята в смъртоносна тишина. Трябваше да възкръснат справедливите мъже — а имаше само самозамразяване на справедливи мъже. Какъв ти Край на Света? Край на отвръщането! Апокалипсис, обърнат с краката нагоре! Анта-Съд и Анти-Откровение, поредното деяние на Анти-Бога и завръщането на Анти-Христа — ето какво беше Ледът — и такава е Правдата!

Този падна сам, подхлъзна се, когато размаха твърде силно ръцете си в ораторски плам. Точно в този момент зимовниците иззад камъните ми казаха да преместя поста си. Погледнах към потока, откъдето идваха светлините. Защото хората бяха забелязали приближаващия се към кръга Распутин и се втурнаха напред.

Нямаше начин да ги спрем, макар и да ги гледахме със страшни лица, да крещяхме заплахи и да ги биехме през краката; отново стреляхме над главите им. Напразно. Пред нас не остана свободно място, че да замахваме с тежките карабини. И на всичкото отгоре от сбиването изскочи Ян и преди да успя да го спра, увисна на ръката ми.

— Ще я откъснеш от него с оръжие! Той ще я пусне! Трябва да я пусне!

— Побъркал си се!

— Иначе ще те издам! Ще им разкажа кой си всъщност!

— Да бе, и те ще ти повярват! — изсумтях аз и избягах зад камъните, за да се скрия от погледа му. Ясно, трябва да се махам оттук, и то колкото се може по-бързо.

Распутин, обграден от кордон леденисти, които му се бяха заклели, премина между камъните с високо вдигната глава; дългата му брада и гривата от посивели коси блестяха сребристо в светлината на факлите и огньовете. Беше облечен в черно монашеско расо, с дървен кръст на гърдите. Поздрави останалите студени отци с трикратни целувки по бузите, които всеки път събуждаха ентусиазма на тълпата; освен това някои му целуваха ръка, на което той отвръщаше с падане на колене и също целуване на ръката. Когато видяха това, събралите се мартинисти едва не се разплакаха от вълнение.

Дланите на Распутин бяха огромни, тежки, с дълги месести пръсти; успях да видя отблизо как той благославя сборището, стъпил на камъните; голата му ръка ясно се очертаваше на фона на тъмнината.

Започна да говори тихо; всички замлъкнаха.

С влажните си хлътнали очи той оглеждаше народа така, сякаш това бяха поредните отчаяни просители, които бяха дошли на частна аудиенция при Божия човек за чудо и обръщане към правдивата вяра.

— Братя мои! Сестри мои! Деца мои грешни!

… Напусна ни! Отиде си! Защо! Мъдрецът казва така, мъдрецът казва иначе — но не, няма го Леда! Разкрий се пред мен, Правдо! Елате, нужни слова!

… Към тебе, Господи, се обръщам, Боже мой, не мълчи пред мен: защото ако не беше мълчал пред мен, аз нямаше да стана като онези, които се спускат в ямата. Не ме води заедно с грешниците и не ме хвърляй в бездната заедно с творящите несправедливости! Накажи ги според деянията им и според злите им замисли. Защото не разбраха те делата Господни и деянията на ръката Му: ще ги развалиш, но няма да ги издигнеш.

… Благословен да си, Господи! Защото чу гласа на молбата ми! Господ помощник мой и защитник мой!

… Деца мои грешни! Четете в псалмите онова, което аз чух наистина в светата планина Атон: само за да не пропадна заедно с творящите безправие! Само за да не бъда като онези, които са зли единствено заради незнание и объркване!

… Съберете всяка мисъл, черна, стомашна, и се опитайте да си представите образа на Антихриста, който събужда ужасен страх. Защото какво е това? Какъв ще бъде той?

… Ще бъде ли такъв, който твори само зло? Аааа, да, виждам, ръцете си скръствате — но помислете само! Съзрете очертанията! Нима това е истината? И потреперете тревожно! Антихристът не носи истина, никаква истина не носи!

… Вижте: ще бъде чудовище, способно едновременно и на най-голямо добро, и на най-ужасно зло! Макар и не чисто зло, което също е неизменна истина и РЕД, и чрез явното отрицание ни представя Бог също толкова ясно, колкото и ангелските хорове — но ОБЪРКВАНЕТО на доброто и злото, истината и лъжата, НЕОТЛИЧИМОСТТА на доброто от злото, на истината от лъжата, на небесата от преизподнята — това е най-огромният страх и ужас! Ужас на ужасите!

… Защото Антихристът е дявол, ангел и звяр, светлина и мрак, утринна и лъжлива звезда, лъв и агнец, цар и мъчител, лъжепророк и архипастир, благодетел и гонител, онзи, който пречиства и омърсява, пристан и морска бездна, бог за безбожните, враг за християните, пастир за обичащите света, преследвач на обичащите Бога!

… И ето как живеем тук, без Леда, във Вечен Разкол, във Вечен Смут, тоест в объркването на всичко с всичко, в пъстрота, която оплита недостойното с набожността така че да не можеш да ги различиш! — проклятието с благословията, мъченичеството с добродетелта, милосърдието с отсъствието на такова, нежността със зверството, благоприличието с непристойността — така че да не можеш да ги различиш! — трезвостта с вредителството, смъртното с вечното, вълка с агнето, благословеното дърво с прокълнатото, трипръстото кръстене с двупръстото, църквата с костницата — без да ги различиш! — папистите с поповете, източните със западните, ляхове с иподякони, поляци с православни, свещени реликви с трупове на еретици, свети икони с противни Богу картини — и не можеш да ги различиш! не можеш да ги различиш! не можеш да ги различиш!

… Ледът отново ни възстанови световния ред на добро и зло. Нито самият Лед, нито лютите са били Антихристът или Истинният Бог. Но само благодарение на Леда те могат изобщо да съществуват, за да бъдат опознати от човека. Иначе Христос не може да бъде отличен от Антихриста, Бог — от не-Бога; а истини, както сами чухте, истини имаме в излишък, толкова различни една от друга и същевременно еднакво истинни.

… Ледът, царството на лютите, Зимата за света единствено тя е едната истина и другата истина, доброто и злото! А онова, което се намира отвъд пределите на Леда — това е нашият ужасен безкрай на СМУТ и РАЗДОР. В който сме длъжни да живеем, като се молим ежедневно за връщането на Леда. Което ви препоръчвам, деца мои грешни, с Божието благословение, вървете и обичайте, защото макар разумът да лъже, макар сърцето да лъже, най-малкият грях е лъжата от любов, така че спете в Бога, амин.

След което дълго размишлявах, неволно трогнат от думите на Распутин. Хората започнаха да се разотиват; светият разпътник се върна в колибата си, воден под ръка от плътна група свои приближени — аз седнах на тревата под кръга, затворих очи. От Раздора, от Смута… срещу Реда… Защото всичко се беше размразило и всички потънаха в чистилището на Котарбински, между истината и лъжата; всичко се размрази и няма История. А повелителят на предреченото от Победоносцев Царство на Тъмнината — той нали държеше Зейцовата стрелка: на която и страна да я натисне, такива ще станат доброто и злото, такива ще бъдат Правдата и Необходимостта. Той ще се изправи срещу Пъстротата, ще насече света на Нули и Единици… Човек, който получи властта над управленския апарат на събитията — царство, от което по-голямо не може да си представим — самодържавие, равно на божественото — такъв човек… такъв човек… Може би дори задрямах за известно време. Защото не чух кога са дошли за мен — едва когато някой ме разтърси, повдигнах клепачи, а те вече се бяха надвесили над мен, мрачни пазачи-леденисти с тояги и карабини в ръцете.

Веднага ми издърпаха оръжието от ръцете. Изправиха ме на крака. Две думи: Поляк! Еретик! Ако веднага ме бяха отвели в гората, за да ме обесят някъде тайно, далеч от очите на мартинисткото стадо, сигурно нямаше да събера сили за по-енергична съпротива, за бягство, за борба. Дори да го отрека… със силен глас! Беше Лято, тяхната истина нямаше как да е единствената. Само че аз дори не си отворих устата. Позволих им да ме дърпат и подмятат, да ме блъскат и дърпат; поне не паднах, благодарение на пръчката.

Но не ме поведоха към гората, а през потока, към колибата на Распутин. Отецът на европейските зимовници, които бяха пристигнали заедно с Григорий Ефимович, искаше още на прага да ме свали на колене и да ми съдере рубашката от гърба, да измъкне колана от панталоните, да ми вземе пръчката, вероятно и да ме ступа малко на входа на всякий случай — само че Распутин го възпря с мечешко изръмжаване. В колибата влязох на собствените си крака.

На масата, скована от нерендосани дъски, имаше три свещи с фитили, изгорели на въпросителни знаци.

— Затворете — каза старият свети разпътник.

Затворих вратата след себе си, дръпнах резето. Напуканите капаци на прозорците също бяха спуснати, за да осигурят на Божия човек поне някакъв личен живот. Светлината от трите пламъчета отмиваше от издължената му, конска физиономия стотици сенки, които сега се стичаха по руслото на дълбоките бръчки. Той седеше на нисък креват, очевидно се готвеше да си ляга; но продължаваше да носи монашеското черно и само това лице — твърде едро — и тези длани — твърде големи — изпъкваха във восъчния полумрак. На масичката до стената стоеше шише — с вода? самогон? Още с тапата.

— Сядай, синко, сядай.

Предпазливо седнах на куцото столче.

Отново вдигнах поглед към Распутин — аз и той на едно ниво, аз и той в една клетка — и видях, как между нас се заражда тясната стереометрия на изповедта, молбите, проклятията, прошката, престъпленията.

Може би затова беше мракът, чернотата и свещите, и в мрака двете му очи — като маслени бисери — да хванат събеседника му и да не го пуснат. Веднага си спомних всички разкази за хипнотичните сили на Распутин, за неочаквани оздравявания при докосването му, за противоестествения студ или горещина, които обгръщаха хората под негово влияние; за изпитващите към него дружески и дори любовни чувства още след първата среща петербургски дами, придворни, епископи, генерали; самите цар и царица. Аристократките се хвърляха в краката му, пълзяха на четири крака подир него, запретнали поли, като публично му се предлагаха; агентите от тайната полиция и изпратените срещу него шпиони се подчиняваха на заповедите му…

— Имах един револвер — казах аз, — такова оръжие, което стреляше с Лед, и след удара на куршума Ледът се взривяваше… Веднъж стрелях в един лют. И какво се случи? Лютият се разби, откъсна се единият му крак. Как е възможно, се питах. Защо ударът на лед в лед не води до натрупването на повече лед? Мраз плюс мраз няма да даде огън. Не е ли така?

… Но днес изслушах вашата реч за Объркването и разбрах този закон на черната физика: животът — това е Безредие. Цялата материя съществува дотолкова, че да замърси идеалния Ред. Аз. Вие. Ето тази маса. Онези дървета навън. Камъните. Животните, хората, цялата природа, космосът над нас. В това чисто и лютите.

… Охлаждането до абсолютния Ред, нула, единица, нула, единица, нула, единица, до чистото Да и Не — изтрива от битието. Имах револвер, който стреляше с Правда.

… Защото в ледената вселена-кристал не съществува нищо и нищо не се променя, дори времето. В началото й е било словото и това слово, понеже е било нещо различно от ледения Ред, това слово е било Лъжа и така се е родила материята, и животът, и човекът: от Фалша, от Объркването. Това е казвал Мартин: светът е създаден от Бог-Лъжец, ние съществуваме по силата на Лъжата — и това е Правдата.

Распутин бавно се прекръсти: веднъж, дваж, трети път.

— Вие сте Йерославски, поляк, Отец Мраз.

— От неговата кръв, да.

Той извърна глава и ме погледна съсредоточено — и погледът му не трябваше да скача наляво и надясно, защото бе прицелен към една зеница — после сграбчи кръста на гърдите си и ми се стори, че сега ще занарежда някакви екзорцизми или оръдейни проклятия, но пружината в Распутин внезапно се разви в другата страна и той се размаза в широка, мила усмивка, тръсна грива като шашардисано куче, прегъна се на две, без да става, и сложи лепкава целувка върху осакатената ми ръка.

— Грешникът аз, грешникът аз, грешникът аз, пълзящ в прахта!

О, колко очевидни са тези карамболи за човек, който сам е практикувал Математиката на Характера!

Затова, вместо да го повдигна сред поток от учтиви отрицания:

— Моли се за прошка! — извиках.

Распутин само примигна под разрошената си прошарена коса, сега сам хванат в невидими клещи.

— Няма прошка за мен! — изхленчи, вдигайки залога, като междувременно олигави още повече ръката ми. — Няма, няма! Няма от хората може от Всевишния да я получа — но тук, в това блато на мръсотията и греха… Само човек, също е потопен в него, може да ме прегърне и да ми прости. — Той отново примигна. — Ти, ти, господине! — Падна на колене, като едва не ме събори от стола в порива на породистото си тяло. — Убил си невинен.

— Да.

— Поддавал си се на грешни наслади на тялото.

— Да.

— Лъгал си.

— Да.

— Крал си.

— Да.

— На радителя си със слово, с ръка си посегнал.

— Да.

— В Божието милосърдие си се усъмнил.

— Да.

— От Бога си се отказал, богохулствал си.

— Не.

— Ела тук! — Привлече ме в мъжка, силна, въпреки напредналата възраст, прегръдка. — Ти прекрасно знаеш каква новина от самото начало нося: спасение чрез греховете. — Вдигна към тавана огромната си длан. — Господ вижда, че няма грях, който ти да си извършил, а аз да не съм, Господ вижда! И затова! — извика, изправяйки се на крака. — Точно затова! Че в грях! Че от греха! Че чрез греха! — Той се разгорещяваше все повече, с всяка дума надмощието му се увеличаваше, гледаше ме отгоре, викаше отгоре. — Затова! Затова Бог ми…

— Защо заповяда да ме убият?

Това му изкара дъха.

Повали се на леглото, дъските изтрещяха.

— Какво…?

— Пращаше братя-мартинисти след мен в цялата страна. Каза ли ти някой, че съм размразенец?

Той изсумтя.

— А не е ли така? Сам ми казахте: Ледът е враг на всяко съществуване.

— Но никога не съм казвал, че да съществуваш е нещо великолепно.

Това го обърка.

Но бързо го прикри с гримаса на умствено усилие.

— Но кой сте вие? Какво всъщност искате?

Поколебах се. Тук вече ме беше хванал натясно.

И като някой стар ловен пес, воден от дългогодишен опит и инстинкт, развит до точността на машина, Распутин се хвърли напред и заби бивните до самия корен.

— А, Йерославски? Какво търсите тук? За какво допълзяхте между Мартиновия народ? Защо се преструвате на вярващ? Какво искате? А? Какво искате?

Какво искам! Можех да излъжа и лъжата ми дори можеше да мине за истина, само че бях попаднал в същия капан, затова отвърнах просто:

— Нищо.

— Ха! Нищо! Ну, мисли си, че е попаднал на глупак. За какъв…

Замълча. Заби в мен пронизващи очички.

После прибави един характер към друг и проумя.

— Нищо. Ами да, Размразяване, трябва да се съберат, да се струпат на едно място, да замръзнат наново; да, набожният човек винаги може да се опре на Бог, но безбожникът, съмняващият се — как да намери твърда почва под краката си в това блато? А? — После стисна челюсти. — Дай руку! Опри се на мен! Аз ще ти бъда ненакърнимият камък!

И сякаш израсна от мрака и лъчесенките в плещите, в широкото бледо лице, в дългите ръце — разля се с хипнотичната си личност върху цялата тъмнина, така че вече нямаше отчетлива граница между черните дрехи и мрака, бягащ от пламъците на свещите. Распутин, на Распутин, в Распутин, за Распутин — теглеше погледът ми към него, гънеше се мисълта.

— Не — прошепнах.

— Тогава кой? — тихо, меко, едва ли не с женска нежност попита той. — Тогава какво? Ще те засмуче, сине мой, вече си виждал как засмуква блатото. Мислиш, че не знам ли? — та нали и мен ме е засмуквало. Коне съм крал, девици съм гонил, във водка се давех — защо не, а? Защо не? Да се натъпче, да се напие, да се начука — всьо.

— Тялото не може да бъде цел на тялото.

— Тогава какво? Тогава кой? Какво ще направиш? Къде ще отидеш? Къде ще положиш глава, пред кой олтар ще намериш мечта? На какво ще заложиш живота си? Кой ще ти даде истина за живот?

Притискаше ме безмилостно — какво друго ми оставаше освен лъжата? А от упоритото мълчание рано или късно щеше да успее да ме измъкне.

— Аз — отвърнах му, откъсвайки очи от погледа му.

— Ну?

— Аз.

— Вие?

— Аз! — извиках в отговор и ме прониза ледена тръпка, защото почувствах, че в това вече няма лъжа, че притежавам сила, равна на единоправдата на Распутин.

И го погледнах отново. Той скръцна със зъби.

Избърсах студената си слюнка с ръка.

— Аз.

Той тръсна глава. Ох, няма да се измъкна толкова лесно от Распутин. Колкото маслени сенки хвърлят жълтите огнени езици на свещите, толкова лъчесенки пълзят по лицето му; под очите му висят пиянски торбички, пълни с тмеч; при всяко студено издишване около него припламва лютовска аура. Разбира се, той не нарича това със същите думи, не го разглежда в логически теории — но точно оттук идва необикновената му власт над хората, защото Распутин познава прекрасно Алгоритмиката на Характера, та нали сам бе живял толкова дълго под Леда.

— Безумие — изсъска той, като се сви някак странно в себе си и протегна едната си ръка към мен, — обезумяване, неизбежна лудост ви очаква. Ще дойде. Вече е дошло! Гонил съм подобни демони, сражавал съм се с дяволи, на самия Луцифер в очите съм плюл, Христос-Спасител е стоял от дясната ми страна, сладкия му дъх на бузата си усещах, прегръщаше ме нежно и ми шепнеше на ухо: Давай, Гриша, давай! Не слушай какво ти говорят, не гледай, че ти се смеят и сочат с пръст, че отвръщат презрително поглед. Това е нищо! Нямай срам! Какво са хорските погледи! Аз стоя до теб! Най-висшата сила!

… Когато, господин лях, направо Бог ти шепне любовно да не обръщаш внимание на нищо, а да правиш всичко, което е по Божиите заповеди — ти вече не преценяваш греховете според църковната мярка, не гледаш от височината на улицата.

… И което най-лошо си чувал за мен — всичко, всичко е истина. Но Бог стоеше до мен! Разбираш ли?

— Което Бог каже, то е добро, защото Бог го е казал.

— Да! Да! Да! — Распутин се премести по леглото с кучешки движения, като се опираше на ръцете си и изпъваше муцуна напред, едва ли не изплезил език. — Да се натряскаш до смърт и да повръщаш — грях! Само че Господ ми казваше: До теб съм! Прави, каквото позволявам! И тогава виждам, че и натряскването — си е съвсем добро нещо.

… Да отнемаш невинността на чисти момиченца, да въвличаш омъжени жени в прелюбодеяние, денем и нощем да се отдаваш на разврат — грях! Но Господ ми говори: Аз стоя до теб! И тогава виждам, че и това е добродетел.

… Притежавам Правдата! — излая той. — Правдата е с мен и човешките присъди не ме плашат! И за тях е ясно, че Правдата, че Бог…

— Докато не дойде Размразяването.

Той нададе вой, застена, започна да дърпа брадата си, да се удря с юмруци по главата.

— И защо ли бащицата Николай си науми да гони лютите! А сега синчето му умря, кръвта му изтече. Империята му в огън гори, а най-лошото, най-лошото от всичко е… Гаспадин Йерославски! Какво ще ви пази? Та нали вие също сте слушали Неговите заповеди, когато водехте хората в Леда, цели селца на смърт обричахте — и сте знаели: така е добре, така се харесва на Господ. Как ще се опазите, останал сам на себе си — „аз!“, „аз!“ — когато дори в гласа Господен ще се усъмните?

… Безумие! — Той блъсна прошарената си глава в стената. — Безумие!

— Няма защита тук — свих рамене. — Всички живеем така, откакто сме били изгонени от рая. А в безумие изпадат най-често онези, които дори за кратко са опитали плода на Правдата.

— Ако Ледът не се върне… Безумие!

— Има такава машина…

Распутин ме погледна подозрително.

— Машина?

— Изобретение такова, от тунгетит и зимлязо. Че сам можеш да се напомпаш с Мраз.

Той замига бавно. Стратегията отново се обръщаше против него: ако запита за помпата, ще го вкарам в тясно уравнение с едно възможно решение.

Седна, изпъна гръб, приглади брадата си. Лявата свещ угасна — Распутин я запали отново от съседната.

Дълго време си събираше мислите, като мърмореше нещо под носа си.

— А не се ли страхувате? — попита най-накрая, след като премисли така и иначе. — Че ще наредя да те бичуват. Да ти съдерат кожата. С коне да те разчекнат! — Отново се разгорещи. — Ще кажа, че си предал Мартин, и жив ще те изядат! Не се ли страхувате?

— В онова имение, на превала — посочих с пръчката северната стена, — там се е намирала лечебницата на Мраз, наредил си да я изгорят.

— И какво?

Изгори ми половината сърце.

Той се премести напред, приведе се, възбуден.

— Някоя красавица?

— Няма значение.

— Женичка, а? — Облиза се. — Дечица може би?

— Няма значение.

Распутин потърка месестите си длани.

— Така, така, аз убиецът, аз грешникът, грешникът. — Усмихна се заговорнически. — Заповядах да подпалят, така е, аз го изгорих!

О, това беше изключително силен удар този път Распутин успя да ме взриви и сигурно се издадох с тези емоции, дали с напрягане на мускулите, с положението на тялото или със стиснатите устни, защото дървеният простак се ухили още по-широко и дори плесна с ръце от удоволствие.

— Горкият господин Йерославски!

Надигнах се, разходих се напред-назад покрай стената, ритнах гредите, прокарах кокалчетата на пръстите си по иглените трески, замахнах с пръчката…

Погледнах: 313 тъма.

Притиснах зимлязния генератор към слепоочието си.

— Прощавам ти — казах аз.

— Какво?

— Прощавам ти.

Той зяпна.

— Лайняна работа!

Кимах с глава.

— Дяволът да те…, теб, опрощаващия! — Распутин махна раздразнено с ръка. — Ей сега ще те разкъсат моите вълци. — Той се повъртя върху леглото, премести се на стола, повъртя се там… Погледна ме изпод вежди. — Точно тъй, простил ми! — Стрелкаше ме с хипнотичните си очи, но не извърнах поглед, само притисках все по-силно зимлязото към туморните израстъци. — Пфу! — изплю се той със замах. — Ей сега моите вълци ще те… И какво? Уууу, еретик римски!

Беше ми в ръцете, вече не можеше да се измъкне, в полумрака се бе затворила решетката с възможни и необходими мнения, като диаграма на логически квадрат: да-да, не-не.

Той продължаваше да се мята, напразно. Хапеше китката си, поглеждайки ме изпитателно. Избърса кръвта с черното си расо, сграбчи кръста и го вдигна към мен, сякаш го поднасяше за целувка или за клетва. Но и с всичко това издържа само няколко секунди. Отпусна ръката си, главата му клюмна. Чувах как мърмори под носа си най-тежки проклятия. Зимлязото изгаряше челото ми, малкото теслектрическо динамо продължаваше да се върти в средата му, погледнах към скалата: 311 тъма.

Распутин започна да се смее дрезгаво, да се пляска по бедрата — но и тук претърпя поражение: пет пляскания и истерията превърна смеха му в паническо хихикане. Посочи ме с пръст. — Ама лъже! Лъже! — Гледах го. Той сви пръстите си в юмрук, защото бяха започнали да треперят. Хвана се за масата, и тя се затресе. Гърбът му се изви в чудовищно напрежение. — Лъжелъжелъжелъже… — След което подскочи и с едно движение повдигна и хвърли тежката мебел.

Паднах на пода. Масата се удари в стената и се стовари върху краката ми.

— Пашли! Това си е моя работа! — изрева Распутин, когато притеснените зимовници започнаха да удрят по вратата.

Изпълзях изпод дъските. Гореше само едната от падналите свещи, в малката къщичка на Распутин бе останала само една огромна сянка, разлята по стените, тавана, мебелите.

— Лъже! — съскаше Распутин. — Лъже!

Хвана столчето за крака и тръгна към мен, държейки го над главата като тояга.

— Е! И какво! Е! — Удари ме отдясно, удари ме отляво; паднах и се изправих. Сигурно ми счупи ребро. — И какво?! И какво?! — ревеше той, като размахваше масивния стол. Ще ме направи на пихтия. Сега ме удари отдолу вдясно; не успях да се прикрия с пръчката — мълния прониза тялото ми от бедрото нагоре. Изревах от болка.

— Аха! — тържествуваше той. — Сега ми прощавай! Сега му прави сметката!

И продължи да ме удря, където му падне, и пак, и пак, и пак — избягах зад преобърнатата маса, изтичах зад леглото, настигна ме и там — прикрих главата си, прикрих си коленете, той удари стиснатите ми около пръчката пръсти — паднах, а той започна да ме удря по гърба. Ще ми счупи гръбнака така, ще ме убие.

Изтика ме с ритници в ъгъла.

— Хайде! — ревеше. Давай! Прощавай ми! И това! — Удари ме по ръката, изпуснах зимлязната пръчка. — И това! — халоса ме по незащитената глава; кръв заля окото ми. — И това също ми прости! По-скоро, по-скоро! Хайде де, прощавай!

Луп, луп, луп. Тялото ми бе изградено от нишки болка; съществувах само в тази болка.

— И кой ще ти подаде сега ръка?! — Луп! — Кой ще възстанови света?! — Луп. — Кой ще го спаси?! — Луп-луп.

Напипах пръчката и на сляпо замахнах към него с всички сили. Когато го улучих, тя отново излетя от ръцете ми. Распутин изстена, нещо тежко се стовари на пода. Избърсах окото си. Противникът ми се валяше на четири крака, давеше се и кашляше; приседна и се хвана за шията, скрита под брадата. Станах и вдигнах столчето, за което ми трябваха и двете ръце. Распутин се беше зачервил като пуяк, хъхреше нещо неразбираемо под носа си. Не се и съмнявах, че ей сега ще дойде на себе си, че е само за миг. Замахнах със столчето и го улучих право в слепоочието. Свлече се в безсъзнание на земята.

Седнах на леглото. Ръцете ми трепереха, целият се тресях. Кръвта продължаваше да тече от челото ми. Болеше ме, като си поемах дъх, болеше, когато издишвах, болеше ми при всяко движение. Хванах бутилката, извадих тапата със зъби. Помирисах. Водка, която вонеше на желязо. Отпих една глътка, още една. Разкашлях се.

Распутин също кашляше на пода. Запълзя към мен, влачейки брадата си по дъските, оплете се в черните поли на расото — кървава сянка сред сенките, от нея като крабове се подаваха белите длани. Хриптеше все по-силно.

— Хто…! Хрро… прасти…!

Приближих се със столчето, застанах разкрачен над стареца и ударих над плещите с всички сили, счупвайки му врата.

— Аз! — извиках и изплюх кръв, примесена с водка. — Аз!

Хвърлих столчето, вдигнах пръчката. Намерих две останали свещи, запалих ги и ги сложих на перваза на прозореца. Опипах главата си за отворени рани. Счупените пръсти стиснах под мишницата, наслаждавайки се мълчаливо на разкошната болка.

— Хррр. Крррр.

Погледнах надолу. Распутин се беше претърколил по гръб и сега дърпаше кръста на гърдите си, вперил слепите си очи в тавана.

Коленичих над него и пъхнах пръчката под сивата му брада; после натиснах тмечомера и преброих до двеста, душейки го; вероятно смазах докрай гръкляна му. След това проверих дали диша — не дишаше.

Едвам се изправих на крака, бях ужасно уморен, всичко ме болеше. Поредните три глътки спиртна гадост ми помогнаха да се справя с треперенето и слабостта, предвещаваща скорошен припадък: водката щипеше на езика и по небцето ми; студ и горещина заливаха поред ръцете и краката ми, главата ми се въртеше. Превих се на две и опрях длани в бедрата, дишайки дълбоко. Сега трябваше да…

Той се надигна на колене, почуквайки с кръста по стената. Изтичах до него, ударих го със замах с пръчката, главата му се пръсна като тиква, удрях отново, и отново, и отново: кръв заля сивата му коса и черните дрехи, сега вече лежеше неподвижно, разперил крайниците си на всички страни, главата му извита настрани, мозъкът избил отгоре й. Спрях се единствено за да повърна: изкарах вечерята на зимовниците, неузрели диви ягоди, гъби и мухлясала просфора, към тях стомашни сокове и водка.

Свалих си скъсаната, мръсна рубашка, изтрих с чисто крайче от плата лицето си и разбитите устни. Гледах лежащия в мрака край стената Распутин и ръцете ми постепенно спираха да треперят. Не е жив, но може и да е жив. Беше Лято, знаех каква е неизбежността — тоест, справедливостта — тоест Правдата. Тихо изругах. Мъртъв е, но може и да е жив. Беше Лято.

Счупих бутилката и изрязах сърцето на Распутин от гърдите му.

После намерих на задната стена няколко дъски, за които по време на строежа не ни бяха стигнали пироните, подпъхнах пръчката под една от тях, изкъртих двете под нея и се измъкнах навън. Вече бях стигнал до първите дървета в тайгата, когато някой е надникнал в стаята и е възвестил с вик смъртта на Григорий Ефимович Распутин. Протяжен стон, почти животински, се понесе над планинските ливади, за да изригне накрая в изпълнен с гняв рев. Хаосът се възцари над децата на Правдата.

Тази нощ, под Млечния Превал, над несъществуващия гроб на Мартин предадоха Богу дух над четиристотин почитатели на Леда: стъпкани, пребити, удушени, изгризани. Скоро след това започна да се говори за случилото се като Нощта на Мартиновия Съд. Сякаш самият Мартин беше се вдигнал от Пътя на Мамутите и беше наказал узурпатора. Самозванецът не получи властта: истината не беше на негова страна.

Беше Лято — но всичко замръзна така.

Бележки

[1] Сибирско минно дружество (фр.). ↑

[2] Хлисти — руска религиозна секта, появила се през 1645 г., близка до раннохристиянските ереси; названието идва от „хлестать“ — бичувам се. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Яцек Дукай Лед (59)

Метаданни

Данни

Лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

За незадължителното

Е. Муклянова

Яцек Дукай
Лед (59)