Яцек Дукай
Лед (55)

За трупоядите

След като простреляха и заклаха господин Шчекелников, те се отправиха към лагера.

Бяха останали само трима. Събраха оръжията на убитите от Чингис авахити и сега ги зареждаха, докато вървяха, без да бързат, със същата бавна крачка, с която бяха извървели хиляди километри.

Междувременно успя да разкопчае шубата, да извади и развие от парцалите Гроссмайстера, да захвърли безформената ръкавица, да дръпне петлето, да се прицели…

Да стреля.

И попадна в целта с хладнокръвна точност. Авахитът замръзна, разкъсан на части, по-точно хванат в капана на ледената елха: ръка на единия клон, глава на другия, крак над главата. Вторият, закачен от фалангата на мраза, падна в дълбокия сняг и така се вледени: с насочена към слънцето пета.

Стиснал зъби, вдигна лявата, жива ръка и отново дръпна скорпиона. Безчувствената дясна ръка не му се подчиняваше; отпусна се на колене, хвана дръжката-змия с двете длани. Пегнарецът-урод с глава на Пелка крачеше напред с вдигнато копие. Стреля в гърдите му. Алената шушулка го прониза като ангелско копие, сталагмит с дебелината на пушечна цев разсече якута през средата.

Изправи се на крака. Дотичаха япончиците. Около мозайката от трупове се издигаше горичка от ледени шрапнели, дървета с кристални игли, бръсначи и морски звезди.

— Пане Бенедикте, какво се слу…

— Кои са тези?!

— Чингис е мъртъв — отвърна и се разкашля смолисто. От гущерската цев на Гроссмайстера се стичаше гъста тмеч. Скри го отзад, в колана, под разтворената шуба.

Чечеркевич измъкна пушката от калъфа й.

— Къде? Кой? Къде? Кой? Какво?

Хвана го за рамото. Той замръзна за миг.

— Това са онези, от Байкал, онези същите дяволи на Етматов. Някой е пратил след мен пегнарови големи. Сигурно царската тайна полиция. Май трябваше да монтираме тук трупни мачти. Къде са нашите тунгуси?

— Подскачат около соплицовото — каза Адин и в същия миг се срина в белия сняг с пръснат мозък.

Чечеркевич изкрещя и стреля на сляпо.

Иззад ледената гора се появи, накуцвайки, авахитът с дупка от брадва в гърдите. С непохватни пръсти пъхаше нов патрон в берданката.

В пряспата също нещо се размърда: оттам се измъкваше якутът, замръзнал с петите нагоре.

Главата му, нанизана на иглата на дървото-взрив, отвори очи и започна да мляска ритмично.

А старият якут, онзи, който куцаше, изобщо не можеше да се справи с патрона, защото на ръката му имаше осем пръста, всеки от различен труп.

— Не можеш да ги убиеш — каза на пилсудчика. — Това е работа за шамана.

Но Чечеркевич окончателно рухна, изгуби си ума. Изблещил очи пред този мъртвешки пандемониум, захвърли щуцера на земята и се затича към лагера, към елените.

Старият якут вдигна берданката към окото си и натисна спусъка. Не се получи. Мраз. (Или Чукът на Тмечта).

Прехвърли в съзнанието си витражите от логически варианти като прозоречни стъкла, покрити с арабески от скреж. Елените — с тях лесно може да се избяга от потерята пешаци — но колко далеч? Няма да успее да събере лагера, да прибере припасите. Ще догонят. А Етматов — ако го убият, тогава никакъв шанс не ще остане.

Обърна се и се затича към соплицовото.

Тичаше през дълбокия сняг, сякаш се движеше през подвижни пясъци, от една статична поза до друга. Не поглеждаше през рамо, куршумът можеше всеки момент да се забие в гърба му, това беше надбягване със Смъртта. Една крачка, още една, и още една, и все още е жив, все още цари тази бяла тишина, и само още едно поскръцване на смръзлината, и черно, хрипливо дишане.

Чу се гръм. Застина с вдигнат крак. Над бялото поле се разнесе предсмъртният вик на пан Чечеркевич. Отпусна крак.

Крачка, и втора, и още една, и не поглежда през рамо.

Тунгусите трябва да бяха чули стрелбата, иззад соплицовото изскочиха фигури в кожи, веднага се скриха обратно. Повика ги: веднъж, втори път. Никакъв отговор.

Чу се гръм. Куршумът изсвистя покрай шапката.

Крачка, и втора, и още една.

Дъгите на соплицовото го обгърнаха с пеперудени криле, копринени цветове избърсаха от очите му сълзите от усилието.

Хвърли се към първия леден блок и падна на колене зад неговата защита, задъхан и кашлящ.

Сибирска приказка. Очупи от брадата си шушулките от слюнка. Сибирска приказка, уроди-гтлеми, якути-авахити, шамани, неподвластни на смъртта трупояди — приказка, страшна приказка. (Зовяха се там, от тайгата, с животински песни). Изправи се. В соплицовото се отрази черен силует с цветен вулкан, изригващ от корема. Инстинктивно постави голата си длан върху револвера. Приказка.

— Тигрий! — викаше, обикаляйки ъгъла на масива. — Йоко-Авахе! Или мат! Бактуранегин!

Тигрий Етматов спусна костеното острие за втори път и преряза гърлото на добрия братовчед. Оголи зъби в радостна усмивка през пяната, замръзнала на устните му, тръсна глава, завъртя очи и закрета към дълбините на соплицовото. Млечни завеси мраз се спуснаха след него като гробовен саван.

Приближи се, без да бърза, към червените мандали, разплискани върху утъпкания сняг. Кървави рисунки ограждаха дребните фигури на тунгусите, плътно увити в кожи; и двамата лежаха в еднакви симетрични пози, единият с насочена към входа на соплицовото глава, другият — в обратната посока. Труповете още димяха. От добрия братовчед все още бликаше кръв, членовете му още се гърчеха. Докато го колеха, не бе издал нито звук.

Етматов ги беше взел със себе си единствено за да им пусне кръв в нужния момент, пред портите на Леда.

Беше се включил в сибириадата на Уряш с една-единствена идея: Синът на Мраз ще отвори пред себе си вратите към абаасите.

Защото от самото начало беше казано: кланят се на този, когато сами в най-ясна истина виждат като най-голямо зло; мечтаят за вечно робство в корема на Дракона.

От самото начало беше показано: тези уж покръстени тунгуси — те са дяволи; а този приятел-разбойник — той е убиец, а това тук — то е самата смърт.

Но нали беше наясно с това. Никой не го беше лъгал, не го беше мамил, нямаше дори възможност за това. Истината беше чиста и очевидна. Виждаше го ясно.

Въпреки това все още не можеше да пробие бариерата между знание и действие; езикът от първи род не можеше да се предаде чрез междуличностната реч; има неща, понятия, които са известни, но не могат да се облекат в думи и да се преценят. И ето сега стърчи над алената смръзлина, изпуска графитни пари и бледни лъчесенки, потънал в отчаяно изумление — сополанко, глупак, дете.

Кршкип, тршкип, маршируват пегнаровите уроди-гтлеми, поклащат се върху снега слепените-смразени тела, размахват се непропорционалните крайници. Старият якут отново се цели с покритата със скреж ловна пушка.

Щрак. Не се получи.

Прекръсти се хладнокръвно и изтича в соплицовото.

Тесният проход между стените от слънчево сияние криволичеше на резки зигзази, като в сглобен на случаен принцип леден лабиринт. След третия завой вече бе изгубил ориентация за посоките на света и местоположението на входа.

В мразовито-дъгоцветните сенки блуждаеха призрачни фигури, сенки в мъглявия камък. Някъде тук враният кон теглеше изгорялата шейна с геологически устрем. Тичаше тунгуският шаман, целият в кръв. Маршируваха авахитите. Някъде тук концентрираната Истина се стичаше по Пътищата на Мамутите.

С всички сили се стараеше да задържи дъха в дробовете си, но така и не осъзна, че бентът се е продънил, докато вътре не нахлу първото и второто дихание на Леда. Спря се на едно тройно разклонение в ледника и едва сега забеляза, че Мразът в гърдите му се движи насам-натам като арктически водопад. Притисна студена длан към студената шуба. Движението остави във въздуха послеобраз на небитието — мъгла нямаше, но в тези призматични проблясъци, излъчвани от милионите диамантени зърна, миналото оставаше пред очите мъничко по-дълго, а бъдещето се преместваше в многоцветни калейдоскопи. Мразът удряше в главата като опияняващо вино и в този миг си помисли за бала в сибирското небе, в кристалния дворец на генерал-губернатора Шулц-Зимовний; зад стъклените колони изтича ослепителна красавица, Дъщерята на Зимата. Поклони се и…

— Пан Геееее…!

Някъде наблизо главата на Шчекелников, примразена към пегнаровско, слепено от различни части чудовище, вие за своята последна жертва с кръвожаден копнеж. Маршируват авахити.

Тичаше през лабиринта на сляпо, панически, накъдето му видят очите.

И едва не се сблъска с тях по инерция; те шестваха в дълъг строй, най-отпред широкоплещестият, с главата на Пелка. Чудовището метна копието си, което зърна върху леда миг по-рано, и отскочи.

Миг, част от секундата, черно дихание на езика, кристално-прозрачна мисъл в черепа. Какво да прави?

Гроссмайстера в ръката. Да стреля в гтлемите? Няма да помогне — мразът е техният живот. Да стреля в леда, да блокира прохода? Все ще намерят път, ще заобиколят.

И бяха останали само два куршума.

Чукът на Тесла удря три пъти в минута — само няколко секунди на гребена на вълната.

Но има ли друг изход?

Отстъпи под сталагмита и насочил Гроссмайстера вертикално надолу, стреля между краката си.

Мраз…

… прозорчето, гледащо към кладенеца на двора, е обрасло до последно със скреж: завъртулки и дантелени бродерии, геометрични фигури и петна — слънчеви отблясъци, фотографирани в скрежа. Повдигнах фитила на лампата, в стаята стана по-светло. В комина виеше вятър. Оставих настрана недовършеното писмо до госпожица Юлия, отворих трактата За истината на Алфред Тайтелбаум. Някой почука на вратата. Инстинктивно грабнах портфейла — беше ли платил Зига на Бернатова за този месец? Смръщих чело в напразни усилия. Кой месец беше всъщност? Хвърлих поглед към прозореца: стъклото обрасло със скреж, а зад прозореца — разбира се — зима.

Отново се почука.

— Моля!

Тя влезе и веднага затвори вратата зад себе си. От палтото с широка самурена яка се сипеха каскади мек сняг. Изправих се: тя извади от маншона си здрава, момчешка ръчичка; целунах студената длан. На всеки пръст имаше тънко пръстенче от блестящо зимлязо, украсено с тунгетитови инкрустации.

— Идваха ли вече? — попита тя и огледа помещението с бърз поглед. Момичешкото лице беше покрито с руменина от студа, косите с цвят на златна пшеница се изливаха изпод кокетната шапчица.

— Кой?

— Чиновниците на Зимата, господата с бомбетата.

— Не…

— Да вървим!

Не ми остави време за възражения. Госпожицата тръгна към вратата; първо се огледа предпазливо, а после, без да чака нито миг, ме измъкна в коридора и хукна към стълбището, потраквайки отчетливо с токчетата си. На първото стъпало се поколебах. Тогава тя отново се обърна, като едва не ме събори на земята; завъртяхме се във въртележка от самур, сняг, студ и тръпчивия парфюм на девойката. Внезапно тя прошепна нещо през сините си устни. Погледнах надолу над закривения парапет. Огромни, наподобяващи хлебарки сенки се издигаха по стените на стълбището. Наведох се малко по-напред и зърнах квадратен силует в черна шуба, с изпъкнало бомбе. Двама бяха, водеше ги Бернатова. Туп-туп, набиваха крака със силата на падащ чук, къщата почти се тресеше под стъпките на чиновниците.

Затичахме се към стълбата в ъгъла. Госпожицата познаваше тази полутъмна вътрешност, цялата воняща анатомия на скърцащата от архитектурен артрит сграда. Водеше ме уверено, прескачаше по две стъпала, палтото й се отъркваше в покритите със скреж тухлени стени. Така подминахме един етаж, втори, трети и четвърти, и едва тогава ми просветна, че вече не сме във Варшава, построена от човешки ръце. В подземния проход над каналите, замръзнали в черен чакъл, блестяха сталактитите на изпражнения и просмукал се конденз на фосфоресцираща мръсотия. От усуканите в невъзможни възли тръби биеше черно-бяла пара. На тухли с размерите на кралски сандъци светеха обраслите със зелен мъх букви от предчовешка азбука. Под краката ни, в ледените изпражнения и превърналата се в лайнян порцелан пяна от нечистотиите виждах следи от стъпки, лапи и органи на абсолютно непознати земни бозайници. На височина четири метра от тухлите стърчеше наполовина вградена в камъка глава на бебе.

Госпожицата прескочи каменния поток и показа ниската тъмнина между изгризаните от времето основи, които приличаха на пиластри на древна гробница. Приближих се предпазливо. Оттам вонеше на гнилоч и ръжда. Девойката ме побутна енергично. Приведох се и направих една крачка. Тъмнината ни обливаше с ивици студено олио. Вървяхме надолу, после нагоре и отново надолу, след което всички посоки се смесиха. Върху нас се сипеха парченца лед, непрекъснат дъжд от частици, смлени и изхвърлени от земята, включително предмети с човешки произход: копчета, фиби, билети, зъби, цигари, монети, кичури коса, фасове, синджирчета с кръстчета, замръзнали на камъчета храчки, парчета порцелан, пръстени с печати, звънчета, брошки, клечки за зъби, кости от пръсти, стъклени очи, гуми, кибрити, гребенчета, табакери, бонбони, нокти, лъжички, пера за писане, халки, ключове, четки, войнишки медальони, изкуствени ченета, пирони, разкъсани фотографии, късчета от любовни писма, всичко човешко, което може да се намери в канавките, на крайградските сметища, покрай тротоарите, в старите кладенци и коритата на реките. Всичко това с усилие се процеждаше през ситото на земята и падаше тук, като на изхода се събираше в мощен поток. От време на време дъждът спираше или се усилваше — след рязко сътресение из подземията се разнасяше глух тътен. Тогава девойката ме хващаше за ръката и ме караше да изчаквам сеизмичните смущения. Възползвах се от момента на неподвижност, изкривих болезнено врат и погледнах нагоре. В небето от черна глина просветваха съзвездията от улични крачки, с бледа светлина горяха мъглявините на гробовете, геологичните фронтове на базалтови облаци определяха векторите на зачатие и смърт. Счупена дрънкалка ме удари по носа и наведох глава. — Намираме се на Пътищата на Мамутите. — Да вървим.

Влязохме в крипта между мъртви монарси. На катафалките бяха изсечени фигури на мъже, изтегнати в посмъртни пози, наполовина потопени в камъка. Стори ми се, че разпознавам студените черти на един, втори, трети и че даже виждам родови прилики между тях. Те ми отвръщаха със слепи, гладки погледи; само понякога ту един, ту друг ми намигаше, прокарваше гранитния си език по спечените устни, помръдваше с мустаци под плесента. Но не помръднаха, когато се затичахме към водещата към повърхността врата.

Госпожицата сграбчи безсилно дръжката; вратата беше заключена. Бръкнах под шапката й, косата се разпиля върху самура и раменете й. Отключих ключалката с изкривената фиба и хвърлих метала на пода. Иззвънтя веднъж и замлъкна. Всичко се връща в земята.

В страничния кораб гърбав църковен служител почистваше сребърните вотивни дарове пред фигурата на Дева Мария. Приклекнах и се прекръстих, после седнах на първата пейка пред главния олтар, украсен с тъмен коледен плат, под огромен кръст, на който Христос кърви от сърцето, главата, ръцете и стъпалата.

Госпожицата се приближи, огледа се и даде знак за тръгване; бързаше.

— Не бива да спираме! Не можем да спираме!

Притиснах пръст към устните си да замълчи. Кръстът се издигаше наклонен над олтара, тялото на Спасителя висеше над него, огънато в полудъга. Едри като врабчета капки кръв падаха върху плата, който блестеше под пламъка на свещите: пльок, пльок, чуваше се из целия храм; като че ли Той помръдна на кръста. Появи се монахиня, взе пълната чаша, остави на нейно място празна.

От миризмата на стари благоухания ми прилоша, мирис на тамян и кръв, който напомняше миризмата на старо желязо. Пресече ме през кръста, скрих глава между коленете. Дишах с отворена уста.

Госпожицата се наведе над мен, обгърна ме с ръка и ме покри със самуреното палто, с аромата на парфюма си прогони църковните отрови. Притисна слепоочията ми със силните си ръце.

— Спомни си и забрави — прошепна тя в ухото ми. — Освобождавам те от клетвата ти! Свалих от теб клетвата ти! Не си се заклевал! Стопило се — замръзнало.

Докосването на зимлязото ме отрезви. Изправих се.

— Аз… не съм се заклевал…?

— Да вървим.

Излязохме в нощта. Варшава спеше под снега и лютите. Около високите улични фенери набъбваха ореоли от пухкаво сияние; добри духчета се изнизваха от тях по нишките на циганската зима. Сенки на казаци се мяркаха в белотата и чернотата на заснежените, потънали в мъгла улици, винаги на разстояние една пресечка. Тропотът на копита по леда отекваше по алеите и малките улички. Над покривите на къщите, завити с преспи за сън, се усмихваше едноок Месецът.

Девушката избираше странични улички — затънтени алеи, тесни проходи, тъмни дворове, пътечки на крадци и шпиони. Така стигнахме до черния вход на двуетажна каменна сграда, чиято врата се отвори пред нас без почукване и без ключ. Без да спира да ме побутва, девойката се изкачи предпазливо на втория етаж. Аз също вървях изключително внимателно, страхувайки се да не издам и един издайнически звук. В тази къща спяха хора.

Когато стигнахме горе, тя ме вкара в една задна стаичка и се дръпна в коридора.

В последния момент я хванах за ръкава.

— Ама кой…

— Шшшт! Сега ще дойде.

На улицата вече отекна шум, чухме цвилене на коне, гневните викове на полицаи.

— Коя си ти?

Тя прекрачи прага и ме целуна по челото. Ледът се взриви под черепната ми кост с такава сила, че чак паднах на детското креватче.

— Емилия.

— Но аз те познах!

— Никога не сме се виждали — каза тя и избяга, затръшвайки вратата след себе си.

В тази тъмнина нещо дишаше, нещо се движеше. Застинах на място и се ослушах. Къщата се изпълни с ругатни на руски, викове и трополене на войнишки ботуши, високите гласове на жени и трясък на разцепено дърво. Някой тичаше по коридора на втория етаж. Отстъпих към стената. В този миг вратата се отвори и в стаята влетя…

… ясен, топъл блясък гъделичкаше очите и лицето му. Примигна; скрежът се разтроши. Закашля се; нападаха шушулки. Пое въздух в дробовете си; пропука се ледената броня. Извика и падна на снега.

Болеше го всичко. Претърколи се по гръб. От стените на соплицовото го гледаше огледално лице, изкривено в страдалческа гримаса — голямо почти един аршин. Беше вечер и ледът пламтеше в розова, вишнева боя, концентрирал като леща в себе си лъчите на залязващото слънце. Надигна се и седна. Всичко го болеше, но това беше болка като след неимоверно усилие, след продължителен бяг, а не като след мъчения, унищожаващи тялото. Значи така се става зимовник, помисли си. Надигна се и с един ритник разби шушулката, в която висеше Гроссмайстерът. След това с удар в коляното разтроши смръзлината във вътрешния механизъм на револвера. Пречупи гущера: в цветната чашка имаше само един патрон. Огледа се за смразените уроди-големи.

И едва сега забеляза нови факти, които не отговаряха на това, което последно си спомняше. Замръзналият кон и изгорялата наполовина шейна се намираха отляво, на десетина крачки от външната стена на соплицовото. Самото то сега беше успяло да се премести с около трийсетина аршина. Заслони очи от слънчевия дъжд и погледна към лагера. Няколко пръта и парче от плъстеното платнище, което се диплеше печално над новите преспи, като хоругва на скръбта. От елените нямаше и следа.

В безсмислен жест измъкна изпод шубата, куртката и пуловера часовника. Разбира се, той беше напълно замръзнал. Тръсна глава като боксьор, който беше получил десен прав от Господ.

Във вечерното небе висят самотни облачни ивици.

В оноцката пустош не се движи нищо живо.

Мъртвата тишина изстисква от мраза самотни пропуквания и шумолене на свличащ се сняг.

От хоризонт до хоризонт — никакъв знак за човешко царство.

Далеч на югозапад — самотната черупка на висок лют.

От Приморските планини се спуска нощ.

Минал е ден, може дори месец, а може би година или хиляда години и междувременно човешкият род е изчезнал от повърхността на планетата. Докато в Зимата, под Леда нищо не преминава и нищо ново не идва. Нещата са такива, каквито са. Тук Историята е замръзнала, но що за История е това, когато един ден не се различава от друг и всичко продължава в несъкрушим порядък? Истината е една и Истината не се променя, защото всяка промяна би означавала промяна в Лъжа. Не откри пръст в леда, въпреки спомена за отхапване — сам си е този пръст. И всичко, което е отвъд границите на сегашния миг — не съществува.

Повлече крака към лагера. Тук и там изпод снега стърчаха парчета от снаряжение, заледени форми на багаж, счупени пръти, плазове на преобърната шейна. Намери зимлязния прът от котлето на тунгусите и тежка, здрава цепеница. С тяхна помощ разрови пряспата на онова място, където се беше издигала палатката на япончиците. Изкопа печката, заледен сноп еленови кожи, смачкана тенекиена кутия с медикаменти и нафта, няколко замръзнали книги и ловната торбичка на Адин. Обходи целия лагер. Там, където забелязваше неестествена неравност, мушкаше с пръта. Така, освен всичко останало, намери задния крак на елен, както и замръзналата, стисната в юмрук ръка на Чечеркевич.

Слънцето залязваше; върна се при печката. Ако само успееше да… Какво? Дори печката да не е напълно повредена, дори да намери достатъчно дърва за нея… Може би щеше да преживее някоя и друга нощ — а после какво? Краката му най-после се подкосиха от умора, пропълзя под траурното плъстено знаме. Няма елени, няма как да се върне обратно при хората, при живота. Може би ще успее да изкопае някакви остатъци, запаси, съхранени в леда. После ще останат труповете на елените. После — онзи кон. После — Чечеркевич. А след като свършат труповете…?

Опипа под шубата, все още твърда, заледена на камък. Табакера, запалка — всичко е заскрежено, мокро, ръцете треперят, пръстите не го слушат. Няколко минути гледа тъпо смаян голата си, посиняла ръка. Къде се бяха дянали ръкавиците? Та нали зимовниците също не могат да издържат на всякакви температури. Ще замръзне. Цигарите се изсипаха на снега. Ха, сега Емилия няма да дойде, няма да помогне…! Злобна треска нарастваше в гърдите му; уви се в шубата, притисна колене под брадичката. Прехапа устни. Звярът се опитваше да излезе. Няма да му позволи! Кристали от сълзи пареха в очите. Няма да си позволи да изпадне в диво, истерично отчаяние! В присъствието на друг човек тук на помощ щеше да дойде надеждният Срам; без хора трябваше да се спасява по друг начин. Започна да брои ударите на пулса, биещ в слепоочията му. Погледна нагоре, към небето на Азия, към първите звезди — познати ли бяха тези съзвездия? Може ли да каже имената им? Спираше поглед върху прекрасните отражения, които разцъфваха в соплицовото. Опита се на тази слаба светлина да прочете думите и изреченията в изкопаните от снега книги. И така, още не разпознал откъсналата се от соплицовото ледена фигура на баща си, поднесе към очите си с трепереща ръка най-близката книга, замръзнала с отворени към небето страници.

Същият този ден, преди изгрев-слънце, седеше Анхели върху ледената твърд, на онова пустинно място, и съгледа двама юноши да се приближават към него.

По лекия дъх, що повяваше от тях, усети той, че бяха от Бога, и чакаше какво ще му благовестят, като се надяваше, че ще бъде смърт.

А когато го поздравиха като земни люде, той рече: — Познах ви, недейте се прикрива. Ангели сте. Идвате да ме утешите ли? Или да се борите със скръбта, която привикна в самотността на мълчание?

И рекоха му юношите: — Дойдохме да ти вестим, че днешното слънце ще изгрее, ала утрешното не ще се яви над земята. Дойдохме да ти възвестим зимна тъмнина и най-големият ужас, какъвто е познал човек: самотност в тъмнини.

Дойдохме да ти възвестим, че твоите братя измряха, като ядоха трупове и побесняха от човешка кръв: ти си последният?^[1]