Беър Грилс
Ловът (8)

6.

Уил Йегер не можеше да отрече, че се забавлява.

Когато деветдесет и пет годишният му прачичо предложи пътуването за първи път, той изпита съмнения. Но трябваше да признае, че се нуждае от почивката, а какво по-добро място от онова, на което е започнало всичко?

Хотел „Цум Туркен“ в Берхтесгаден беше в общи линии толкова близо, колкото в наши дни човек можеше да стигне до Бергхоф, планинското леговище, от което Хитлер командвал нацистка Германия. Хотелът се намираше на един хвърлей от Бергхоф и по време на войната бил държан от нацистите. Дори бил свързан с леговището чрез мрежа тунели под планината, но докато Бергхоф бил разрушен от въздушните удари на съюзниците, хотелът до голяма степен бе успял да оцелее.

Днес в района преобладаваха силни антинацистки настроения. Собственичката на хотела Андрея Мюнш беше тяхно олицетворение. Когато Йегер се обади да попита дали могат да резервират стаи, тя го беше предупредила, че хотелът едва ли ще им хареса. За момент дори му бе минала мисълта, че „Цум Туркен“ се е превърнал в някакво светилище на извратената нацистка идеология, ала Андрея бързо беше разсеяла тревогите и заблудите му.

През 1933 г. Мартин Борман, известен тогава като „банкера на Хитлер“, сложил ръка върху хотела и дългогодишните му собственици, родителите на Андрея, били изритани от мутрите му. В края на войната те се върнали и открили само гола и ограбена черупка. Решили да възстановят хотела, но да го запазят в състоянието, в което го заварили в края на войната, като мемориал за загиналите от ръката на Хитлер. Затова тук нямаше модерни нововъведения, никакъв Wi-Fi или друг интернет и единственото озвучаване се осъществяваше от стар грамофон. Това беше и причината за предупреждението на Андрея.

Онази сутрин тя отведе Йегер и чичо Джо в тунелите през мазето на хотела. Оттам се спуснаха дълбоко в недрата на планината по бетонни стъпала и железни стълби, закрепени за стените, като прескачаха локви жълтеникава вода, които се задържаха упорито във влажната среда.

Подземната мрежа беше толкова голяма, че баварското правителство още я проучваше с намерението да я превърне в постоянна изложба, посветена на тъмните ексцесии на нацисткия режим.

В един момент спряха, за да може чичо Джо да си поеме дъх, и Андрея използва почивката, за да им разкаже една история. Тя говореше безупречен английски и много страстно се стремеше да пази живи тези спомени от войната.

Махна към тунела около тях.

— Когато Борман заграбил хотела, нищо от това не е съществувало. По-късно хотелът станал щабквартира на СС и основно средство за упражняване на контрол. В резултат тук са ставали невъобразими неща. Може би го усещате във въздуха? Много посетители твърдят, че го долавят. Някакво чувство за стаено зло.

Йегер се замисли над думите й. Даде си сметка, че се беше почувствал неспокоен още с влизането в тунелите — чувство, което се засилваше с навлизането им в планината.

— Родителите ми станали свидетели на един от първите ужаси — продължи Андрея. — Борман заграбил дома на местен човек за себе си. Собственикът бил много разстроен и изчакал конвоя на Хитлер да слезе от Бергхоф, застанал пред колата му на един завой и се обърнал направо към него, като го умолявал семейството му да си запази дома. Хитлер го изслушал уж със съчувствие и му отвърнал, че на следващия ден въпросът ще бъде уреден. Човекът се върнал при семейството си с добра новина — лично фюрерът щял да се намеси. На следващата сутрин пристигнали от Гестапо. Арестували го, замъкнали го в тези тунели и го изтезавали, след което го пратили в концлагер. Това е само един пример. — Андрея замълча. — От хиляди.

Обиколката из подземния лабиринт отне по-голямата част от онази сутрин, тъй като се движеха с темпото на чичо Джо. Същия следобед Йегер излезе да потича по една от живописните пътеки в планината, като остави чичо си да подремне.

Беше дошъл тук с очакването да се сблъска с атмосфера на потисничество и мрак, но откри точно обратното. Пленителната красота на стръмните върхове и долини всъщност повдигна духа му.

А точно сега той определено имаше нужда от това.

Последните няколко месеца изобщо не можеха да се нарекат леки.

Преди четири години жена му Рут и осемгодишният му син Люк бяха отвлечени. Йегер беше преобърнал света в опит да намери похитителите им. Следата го отведе до сина на бивш нацистки генерал, издигнал се до най-високите ешелони в американските разузнавателни служби след войната. Макар и нацист, генералът бил привлечен заради борбата със засилващия се Съветски съюз — германците били единствените, които имали опит във войната срещу „червените“.

Онзи нацистки генерал беше отдавна мъртъв, но синът му Ханк Камлер имаше основателни причини да мрази Йегер — причини, които се кореняха дълбоко в миналото. Камлер беше отвлякъл жената и сина на Йегер, за да си отмъсти, и беше намерил начин да изтезава Йегер от разстояние с изчезването им, като му пращаше видеозаписи на пленниците си — вързани, на колене, молещи за помощ. Всеки подигравателен имейл завършваше с едни и същи смразяващи думи — Wir sind die Zukunft — „Ние сме бъдещето“.

След гонитба, продължила по целия свят, Йегер беше спасил семейството си, но преди това Камлер ги беше заразил със супервирус, с който възнамеряваше да избие по-голямата част от човечеството, за да положи началото на прекрасен нов свят — Четвъртия райх. Избраните малцина бяха ваксинирани, за да оцелеят от т.нар. Gottvirus.

В последния момент Йегер и екипът му бяха осуетили плановете на Камлер и военните и правоприлагащите органи по целия свят го бяха погнали по петите. В подземния му команден бункер беше открито изгорено тяло, за което по-късно се потвърди, че има ДНК на Камлер. Изглеждаше, че е постъпил като Хитлер и се е самоубил, вероятно чрез самозапалване.

Но това не сложи край на страданията на Йегер. Люк се възстанови, но не и Рут. Тя бе останала в мрака, завладял ума й, сякаш безнадеждно потънала в него завинаги.

Накрая Йегер я настани в една лондонска клиника, която се беше специализирала в работа с жертви на травми. Лечението й вече продължаваше месеци, но нямаше особен напредък. Тъкмо обратното, резките промени в настроението на Рут, непредсказуемостта й и изблиците на насилие само се влошаваха.

Нямаше съмнение, че Йегер определено се нуждаеше от тази почивка.