Беър Грилс
Ловът (20)

18.

Може би щеше да е по-добре, ако беше оставил австрийската полиция да прибере картите памет. Може би. Освен това се чувстваше донякъде виновен, че не е съдействал за разследването. В края на краищата той беше първият човек, озовал се на местопрестъплението.

Но нещо му подсказваше, че така е по-добре.

Както и да е, беше успял да се измъкне от тунелите на косъм и благодарение на бдителността и обучението си. Очаквай неочакваното — това беше основното правило в операциите на САС. Наред с никога не подценявай противника.

Йегер беше видял внушителната фигура на противника си. Освен това беше видял и чул другите стрелци няколко жизненоважни секунди преди да навлязат в тунела. И когато го направиха, той вече беше далеч от обхвата на малокалибрените им пистолети.

Те бяха стреляли напосоки в тунела, но Йегер се показа като много по-бърз бегач от тях. Предполагаше, че знае защо — загадъчните стрелци бяха натоварени с големи раници. Йегер подозираше, че в тях се намира онова, което са изнасяли от тунела.

След като се върна в Санкт Георген, той ясно заяви на чичо Джо, че трябва да се пръждосват час по-скоро от града. Платиха за стаите си, извиниха се набързо на собственика — изникнал спешен семеен проблем в Англия — и поеха по пътя.

Нямаше да се връщат в „Цум Туркен“. Йегер трябваше да се обади и да даде някакви обяснения. Вместо това щяха да отседнат в някой анонимен хотел от верига — може би „Холидей Ин“ — и да се опитат да осмислят значението на откритието му.

Йегер се беше обадил на австрийските ченгета от телефонна будка на А1. Междувременно двамата с чичо Джо се бяха отдалечили доста, джипът им буквално ядеше километрите. Съобщи накратко за масовото убийство, но отказа да каже името си. Беше взел мерки да преправи гласа си, тъй като всички подобни обаждания несъмнено се записваха.

Имаше предчувствието, интуитивното усещане, че е придърпван отново назад към едно мрачно минало, което се опитваше да остави зад себе си. Това беше войнишкото му шесто чувство, а както му беше напомнил чичо Джо, то никога не биваше да се пренебрегва.

Прекосиха границата с Германия. На пръв поглед се прибираха у дома, но нищо не им пречеше да се отклонят малко на североизток към бункера „Фалкенхаген“, импровизираната щабквартира на „Тайните ловци“. Щяха обаче да го направят само ако съдържанието на картите памет го налагаше.

Извадиха късмет — първата им възможност да спрат беше „Парк Хилтън“ в покрайнините на Мюнхен. След като си взеха стая, Йегер се погрижи да настани чичо Джо удобно в едно кресло с много възглавнички.

— Добре ли си? Може да отнеме известно време. Всяка от картите може да съдържа по няколко часа видео.

Чичо Джо се насили да се усмихне. Беше уморен, но и невероятно издръжлив човек.

— Уил, момчето ми, добре съм. Да видим с какво си се сдобил.

Йегер извади лаптопа си и го сложи на бюрото. С известно опасение пъхна първата карта памет в порта. Опита няколко пъти, но безуспешно. Картата не се отваряше. Явно беше повредена сериозно.

Втората карта изглеждаше по-обещаващо. Йегер я сложи. При третия опит на работния плот се появи икона — SONY XDCAM. Той щракна върху нея и операционната система автоматично отвори видеоплейъра. Йегер натисна бутона за пускане на записа.

На екрана се появи призрачна картина. Някакъв човек, седнал при входа на тунела, даваше интервю. Йегер нямаше представа кой е, но го разпозна като един от окървавените трупове, които беше открил дълбоко вътре в тунела.

Все едно се беше върнал от мъртвите.

Съдейки по облеклото и маниерите му, той очевидно беше някакъв експерт, несъмнено историк, занимаващ се с Втората световна война. Тунелът беше осветен от мощни лампи на триножници от двете страни. По склона работеха хора с кирки и лопати, които разчистваха по-широк път.

Йегер посочи купчината отпадъци.

— Виж. Когато са заснели това, те вече са направили откритието си.

Чичо Джо кимна.

— Човекът, който дава интервюто, за намереното ли говори?

— Най-вероятно.

Йегер пусна записа на бърз преглед. Нямаше много за гледане, внезапно екранът потъмня. Йегер спря и пусна картината на нормална скорост. На пръв поглед всичко изглеждаше спокойно, докато в тунела не се чу груб вик.

Думите бяха на немски и не успя да ги разбере, но агресията и заплахата в тях бяха ясни. Секунди по-късно светлините угаснаха като по команда. После камерата беше свалена от триногата и картината се разлюля, докато я спускаха към пода.

Йегер едва ли не долови как пръсти опипват различни копчета, после образът внезапно стана странен, размазано зелен и показа картина, която Йегер разпозна моментално.

Докато сваляше камерата на земята, операторът я беше превключил на нощен режим. Образът беше зърнест и зелен, какъвто Йегер беше виждал неведнъж по време на операции с очила за нощно виждане.

Човекът беше оставил камерата да работи. Като се имаше предвид ситуацията, в която се е намирал — шока и страха от появата на въоръжени мъже, — самообладанието и храбростта му бяха направо изумителни.

Йегер предполагаше, че остават само секунди, преди картината да прекъсне, но все още нямаше нищо, което да намекне за самоличността на стрелците. Малко по-късно картината рязко подскочи, когато една лопата се стовари върху камерата и образът замръзна.

Йегер пусна няколко пъти този отрязък, като се мъчеше да различи някаква важна улика в последните минути от записа. Нещо го тормозеше. Пропускаше някаква част. Някаква жизненоважна следа. Знаеше го, но не можеше да каже какво е.

Накрая извади картата и се загледа мрачно в екрана.

— Забеляза ли нещо, чичо Джо? Нещо, което да ти прави впечатление?

Не получи отговор.

Йегер се обърна. Прачичо му беше заспал в стола си.

Йегер се усмихна. Въпросът му можеше да почака до сутринта.

Внезапно се почувства абсолютно разнебитен. Пренесе чичо си на леглото, като се учуди колко малко тежи тялото му. После легна на пода и се зави с одеяло.

Също като навремето, помисли си той. Трябваше да разгледа загадката със свежа глава на сутринта.