Беър Грилс
Ловът (45)

43.

Йегер и екипът му се бяха събрали около компютъра на полковник Евандро. Криптираната интернет връзка осигуряваше защитен видеоканал с далечния им щаб „Фалкенхаген“. Питър Майлс говореше и те попиваха всяка негова дума.

— Съгласни сме с анализа ти, а и всички сведения от източниците ни сочат, че крайната цел на самолета не е пистата в джунглата. Това е само междинно кацане. За презареждане и почивка на екипажа. Но най-вече за заблуда. За прикриване на следите.

Подмяната беше минала като по часовник. Самолетът бе продължил за базата на „Ел Ниньос“ с троянския си кон в товарния отсек, очевидно без повече драми. Вероятно за огромно облекчение за Александър Савченко, най-добрия пилот на Украйна, както и за Йегер и хората му.

В момента проследяващото устройство ритмично подаваше сигнал и показваше, че сандъкът се намира в самолета в Додж.

— Какво мислите за китайската връзка? — попита Йегер. — Онова, което спомена пилотът. Може ли да му се вярва?

— Всъщност, да — отвърна Майлс. — Смятаме, че полетът до Колумбия е за заблуда. Това не е необичайно при всички престъпни наркомрежи. Колумбия е мястото, където следата изстива. Или най-малкото, би трябвало да изстине. Междувременно уранът се откарва в другия край на света.

Майлс потърси с поглед Нарова.

— Освен това настъпи неочаквано развитие… Ирина, имам един личен въпрос към теб. Установила си специална връзка със сина на Камлер, Фалк Кьониг, при последната ти мисия, доколкото разбирам?

— Можеш да го кажеш открито намеси се Йегер. — Опознали са се интимно. Прехвърчали са искри.

Раф едва не се задави с кафето си. Алонзо се опита да преглътне кикота си. Нарова го изгледа кръвнишки. Ако погледът можеше да убива, Йегер щеше да е мъртъв и заровен.

— Да, с Фалк имахме общи интереси — стегнато отвърна тя. — За опазване на дивата природа. За животните. Така че да, когато се разделихме, гледах на него като на… близък приятел. Това е всичко. Нищо повече. — Тя отново стрелна с поглед Йегер. — Нищо като онова, за което намеква този Schwachkopf.

И с тези думи излезе от стаята.

Внезапното й напускане беше посрещнато с неловко мълчание. Раф пръв го наруши. Погледна отчаяно Йегер.

— Това мина добре. Тя винаги е имала подход. И още го има, доколкото изглежда.

Йегер се намръщи.

— Е, истина е. Бяха като двойка влюбени птички.

При предишната им мисия синът на Камлер, Фалк, беше изиграл двойна роля. Докато Нарова смяташе, че той е на страната на ангелите, Йегер не беше толкова убеден в това.

Фалк беше сменил фамилията си от Камлер на Кьониг, уж за да се дистанцира от нацисткото минало на семейството си. Но след като Йегер и хората му провалиха заговора на Камлер да възкреси райха, Фалк изчезна от радара. Напълно.

Последната връзка на Йегер с него беше текстово съобщение, в което Фалк се опитваше да се оневини: „Баща ми се скри в леговището си… Невинен съм. Той е побъркан“.

И след това — пълно мълчание.

Според Йегер това беше подозрително. Не изчезваш по подобен начин, освен ако нямаш основателни причини. Защо да бягаш, ако не си виновен?

Фалк звънеше на Ирина — обяви Майлс. — Многократно, през осем часа. Използва китайски ETACTO TLX, нещо като сателитен телефон за бедняци. Има чудесно покритие в Китай и е снабден с място за две карти. Въпреки че е в челните списъци за издирвани личности по целия свят, използва обичайната си SIM карта. Изглежда е настроил телефона за автоматично повторно набиране. Разбира се, позвъняванията му са останали без отговор, тъй като Ирина е в бразилската джунгла.

— Значи Фалк се е появил. Къде се намира? — попита Йегер.

— Ами, там е работата. В Китай. Отдалечен граничен район в сърцето на Хималаите. — Майлс се взря продължително в Йегер. — Иди да намериш Ирина. Извини й се и я доведи. Всички трябва да чуете това.

Йегер излезе навън. Намери Нарова сама и откри, че не знае какво точно да каже. Реши да кара направо.

— Виж, извинявай, че се намесих. Не мислех онова, което казах.

Нарова се обърна към него.

— Знаеш ли какво? Писна ми от теб и от сляпата ти глупост. — Последва пауза, наситена с емоции. Йегер много добре знаеше накъде бие тя. Имаше предвид наелектризираното привличане помежду им.

Той знаеше в сърцето си, че е хлътнал по нея. Ала това беше любов, която не можеше да признае. Чувството за вина към Рут го караше да я зарови, да я отрича.

— Искаш ли да знаеш истината? — продължи Нарова. — Искаш ли да научиш защо тръгнах сама след Камлер? Защото вече ти нямах доверие. Трябваше да го скрия от теб, Каухара’га.

Каухара’га. Ловецо. Преди месеци Йегер беше получил това прозвище от изолирано племе амазонски индианци, които се бяха жертвали, за да помогнат на мисията му. Нарова беше започнала да използва името, за да го дразни. А сега тя сякаш беше изгубила всякаква вяра в него.

Йегер прокара пръсти през косата си. Не намираше думи.

— Мислиш ли, че бих споделила с теб какво правя, щом знам, че ще издрънкаш всичко на жена си? — остро попита Нарова. Ще изпееш всичко пред нея. Сякаш още може да й се има доверие!

— Мислиш, че ни е предала ли? Че снася на Камлер? Нямаш никакви доказателства. — Йегер най-сетне си беше възвърнал дар словото. — Абсолютно никакви доказателства. Няма как да си толкова сигурна… Пък и по принцип никога не си я харесвала.

Нарова поклати отчаяно глава.

— Кажи ми. Разговаря ли с нея, преди да изчезне? Каза ли й нещо за Камлер, което би могло да я накара да се махне? А?

Йегер се сети за имейла, който беше изпратил малко след откритието в тунелите на Санкт Георген: „Не искам да те тревожа, но се натъкнах на нещо. Има вероятност Камлер да е все още жив“.

Може пък да не ставаше въпрос за отвличане. Може би имейлът беше накарал жена му да избяга. Но да избяга при Камлер? Колкото повече се опитваше да го проумее, толкова по-силно го обземаха съмненията. Вече не знаеше какво да мисли.

— Тя страда от посттравматичен стрес — упорито рече той. — Не мисли свързано. Объркана е, травмирана е и постъпва ирационално. Освен това има куп начини да се обясни изчезването й, като се започне с очевидното. Хората на Камлер са я хванали…

Гласът му замря.

Трябваше да бъде по-честен със себе си. Много отдавна беше хлътнал по неуловимия чар на Нарова. По онова време беше женен, с деца, които обожаваше, и с жена, която обичаше. Вече не. Знаеше, че губи Рут — че може би вече я е изгубил. В същото време продължаваше да се опитва да отблъсне Нарова.

Ала колкото и да се мъчеше, връзката му с тази загадъчна жена с всеки ден ставаше все по-силна. Сърцето му беше откъснато от жената, която беше обичал преди, и той се страхуваше, че ако пристъпи по-близо до огъня и леда на Нарова, ще изгори.

С огромно усилие на волята пропъди всичко това от ума си.

Имаше само един начин да се реши това — като намерят Камлер.