Беър Грилс
Ловът (15)

13.

Докато изкачваше седемдесет и втория етаж, Нарова забеляза едва видима синкава ивица на хоризонта — до зазоряване оставаше може би около час. Предостатъчно време да стигне до върха. В този град никога не ставаше наистина тъмно — сиянието от джунглата ярко осветени небостъргачи й беше достатъчно, за да се катери.

Беше избрала да действа през нощта най-вече заради температурата. С настъпването на утрото жегата щеше да стане непоносима. Слънчевата светлина щеше да се отразява от стъклото и да прави задачата й почти невъзможна.

Поне в този час все още беше относително прохладно.

Тя усети как сърцето й се разтуптява по-бързо, докато се отдалечаваше от безопасността на асансьора. Внимаваше винаги да има поне три опорни точки, но въпреки това си беше плашещо да висиш на стъклена стена.

Беше научила тази техника на катерене в Англия благодарение на Уил Йегер. След мисията им да спрат Камлер, Йегер беше поканен на парада по случай приключването на обучението на група кралски морски пехотинци в Тренировъчния център за командоси в Лимпстоун, Девон, известен просто като ТЦКМП.

Осемнайсет млади мъже току-що бяха приключили изтощителния трийсет и две седмичен курс по селекция и трябваше да си получат така желаните зелени барети.

Йегер, който беше бивш офицер командос, бе поканил Нарова да дойде с него на церемонията. Възнамеряваше да вземе жена си, но в последния момент си даде сметка, че поведението й е прекалено непредсказуемо за подобно нещо.

След спасяването си Рут Йегер се затваряше все повече в себе си и странеше от близки и приятели. Йегер беше споделил това с Нарова по време на един от по-спокойните им моменти. Не й беше казал, че Рут става все по-мрачна и склонна към насилие, но Нарова го разбра от приказките на други. Болеше я от мисълта, че Уил Йегер понася толкова много психологически — а и физически — страдания.

С изсечените си черти, сравнително дълга тъмна коса, сиви очи и вълче поведение, Уил Йегер беше благословен с мършава, сурова красота. С времето Нарова беше лапнала здраво по него. Беше хлътнала до уши.

Жадуваше за него. Мечтаеше за него. Вярваше в него.

А после жена му се върна от другия свят.

Е, подобни гадости се случваха. Нарова не беше от хората, които таят лоши чувства. Беше приела поканата на Йегер да отидат в Лимпстоун, защото човек никога не знае как могат да се развият нещата. За такива като нея, които трудно се сближаваха с когото и да било, надеждата никога не умираше. А с Уил Йегер тя усещаше, че има основания да се надява.

В тренировъчния център беше видяла как кралските морски пехотинци се гордеят, че са „мислещи войници“. Девизът им беше „Кралски морски пехотинец — състояние на ума“. Твърдо смятаха, че да си командос е колкото физическа, толкова и умствена способност.

— Разбирайте първи — каза командирът на новобранците. — Адаптирайте се и реагирайте първи. Първите побеждават. — И после им напомни, че „във всяка трудна ситуация се крие възможност“.

Отначало Нарова посрещна скептично всички тези напътствия. Самата тя се беше наслушала на военни глупости. Но след това я заведоха на лагер в планината, където обучаваха едни от най-добрите планински бойци на света.

Именно там тя видя демонстрация как да изкатериш стъклен небостъргач, като използваш само нещо, приличащо на строителни инструменти. Разбира се, когато й предложиха да опита, тя не успя да се сдържи.

Но онова, което я впечатли най-много, беше характерът на морските пехотинци. Те си познаваха работата, вършеха я добре и същевременно в думите и делата им имаше скромност, каквато не беше виждала дотогава у бойци. Дори в неизбежните си закачки войниците сякаш уважаваха дълбоко в себе си всичко, което правеха.

Лимпстоун наистина беше мястото, където младият Уил Йегер е бил формиран като войник и като човек.

Думите на главния инструктор прозвучаха сега в главата й, докато катереше най-високите етажи на кулата „Ал Мохаджир“: „Довери се на екипировката, работи“.

От тази зашеметяваща височина тя можеше да чуе далечното бръмчене на трафика, пулса на града, подчертаван от рева на клаксони. Погледна на изток. Слънцето скоро щеше да изгрее. Тънка бяла ивица покриваше по-голямата част от брега, където смогът се смесваше с мъглата от морето.

Нарова не приемаше присърце мантрата на катерачите — Никога не поглеждай надолу. Тя обичаше да поглежда надолу. Харесваше й да вижда колко високо се е качила. Знаеше, че ако се случи, ще пада дълго. Това беше факт. Как тогава виждането можеше да я извади от равновесие?

Не разбираше страха от смъртта. Винаги поемаше рисковете, като отлично знаеше какви могат да бъдат последиците. Това беше нейният начин на действие.

Съсредоточи се отново върху задачата си. Мускулите на раменете й се напрегнаха, докато освобождаваше смукалото, пресягаше се нагоре и го закрепваше отново. Само още няколко стъклени панела и щеше да стигне целта си.

Беше време.