Беър Грилс
Ловът (13)

11.

— Ехо? Има ли някого?

Гласът на Йегер отекна от скалистия склон. Отговор не последва. Ако не друго, местността тук беше по-скалиста и от Бергхоф. Йегер забеляза, че няма абсолютно никакъв сигнал на телефона си. Огромни върхове се издигаха в безоблачното небе от двете му страни.

Стигна до оградено място. Лентата трептеше на вятъра. Бяха поставени обичайните табели на немски: „ACHTUNG! Изкопни работи. Влизането забранено“. Йегер се мушна пол лентата и тръгна към скалите, които се извисяваха пред него.

Гъста гора скриваше онова, което би трябвало някога да е било вход в пещерите. Тежки ботуши бяха отъпкали пътека — снимачни екипи и копачи, движещи се в двете посоки.

Реши, че ако попадне на работен екип, ще се престори на глупав англичанин, който не е разбрал предупредителните знаци. Съмняваше се, че ще му повярват, но от опит знаеше, че австрийците са по принцип безкрайно любезни и възпитани хора.

Намирането на мястото се оказа доста лесно — през гората се виеше черен път. Наложи се да остави сребристия си „Рейндж Роувър Евок“ няколко километра по-назад, тъй като беше стигнал до заключен с катинар портал, но преходът пеша на шарена сянка се оказа истински тоник за душата му. Открай време така се чувстваше най-щастлив. Сам, заобиколен от неподвижната тишина на живописна дива природа. Това събуждаше спомени за времето в планините на Уелс, докато траеше селекцията за САС.

Тоест хубавите преживявания от нея…

Беше оставил чичо Джо в „Тиншерт Гастхоф“ в центъра на Санкт Георген. Хотелът се оказа толкова приятен, че си резервираха стаи за през нощта. Утре щяха да се върнат в „Цум Туркен“, а на следващата сутрин смятаха да потеглят обратно към дома.

Йегер беше запазил маса за двама в ресторанта на хотела и бе обещал да разкаже всичко на чичо Джо на вечеря, както и да направи снимки с телефона си.

Излезе от храсталаците и входът зейна пред него. Поправка — два входа. Единият отляво, другият отдясно и си личеше, че и през двата има трафик.

Йегер спря и се замисли за възможностите. Усети как пулсът му се ускорява. Кой от двата да избере?

Пред десния имаше струпано оборудване — лопати, кирки, ръчни колички, дъски. При левия нямаше нищо, ако не се брояха релсите, които изчезваха в мрака. Йегер реши, че потях са минавали вагонетките, с които са изнасяли изкопаната земна маса.

Като че ли трябваше да избере левия тунел.

Извади няколко неща от раницата си. Отхапа си австрийската наденица, прокара хапките с глътки вода и за всеки случай хапна и малко хляб. Някак не му се искаше да обядва в тъмен тунел.

После се спусна по насипа и пристъпи в сенките. Включи закрепения на главата му фенер с две ксенонни лампи и погледна напред. Двата синкави лъча пронизаха мрака.

Гледката беше поразителна — още повече, защото различи в далечината естествена светлина. Тънкият светъл лъч се намираше на около двеста метра навътре, което му даде представа за мащаби те на това място.

Сечението на тунела беше приблизително полукръгло. Йегер прецени, че таванът е на петнайсетина метра над него в най-високата си точка, като ширината беше горе-долу същата. Загледан напред, той прецени, че СС генерал Камлер би могъл да вкара тук цяла танкова дивизия и пак да остане свободно място.

С каква цел е било проектирано и построено това нещо? Какво е било скрито тук?

Андрея беше споменала, че наблизо е имало концентрационен лагер — „Маутхаузен — Гузен“. Твърдеше се, че около 320000 лагерници са загинали при прокопаването на този тъмен лабиринт и при строежа на други обекти за нацистите.

Числото му се беше сторило немислимо, но сега Йегер разбираше защо жертвите са били толкова много. Взривяването, копаенето, укрепването и оформянето на тавана и пода, е било изключително тежко начинание. Нищо чудно, че построяването на подобна мрежа от тунели под планината е било съпроводено с толкова много смърт и страдания.

Продължи напред в мрака, стъпките му отекваха зловещо в тишината и вдигаха малки облачета прах. Това място беше потискащо. Задушаващо. И сякаш в него се спотайваше някакво черно зло.

Шестото му чувство крещеше „опасност“, но той го приписа на случилото се тук в миналото на мрачното завещание на това място. Беше го изпитвал неведнъж през живота си. Зло, увиснало тежко във въздуха като погребален саван.

Тук то беше в прахта под краката му.

Крещеше от влажните бетонни стени.

Беше невъзможно да се обясни рационално, но го имаше.

Разпознаваше усещането. Все пак си каза, че всичко това е в миналото. Сега тук не можеше да има опасност.

Спря за момент и се заслуша. Намираше се на петдесетина метра навътре в тунела. Абсолютната неподвижност на това място беше поразяваща. Никакво раздвижване на въздуха или птича песен не нарушаваше покоя.

Някъде напред и отгоре можеше да се чуе едва-едва капеща вода. Като се изключеше този шум, всичко гънеше в мъртвешка тишина.

Продължи напред. По пода на тунела почти нямаше отпадъци. Копачите си бяха свършили добре работата. Някаква купчинка обаче привлече вниманието му. Тя лежеше в сенките точно там, където извитата стена се срещаше с пода.

Йегер се наведе да я разгледа — малка купчина парцали, не по-голяма от детска обувка. Махна камъчетата и прахта. Нещо проблесна сред мътното сиво. Разпозна го моментално. Кост. Човешка кост. Метакарпална — от онези, които образуват предната част на юмрука, с която удряш противника в ръкопашен бой.

Йегер гледаше скелетните останки на човешка ръка.

Каза си, че не би трябвало да е особено изненадан. Щом 320000 души бяха загинали тук, попадналият на това място няма как да не се натъкне на човешки останки. Това обаче не беше всичко — двата лъча осветиха още нещо, което проблесна на светлината.

Той посегна и го взе. Нямаше как да го сбърка — дебела нашивка с характерните сребристи руни на СС.

Йегер остана загледан известно време в нашивката. Какво правеше тя тук, сред останките на загинал човек? Може би ръката я беше откъснала в последен акт на неподчинение, преди войникът от СС да е убил нещастника. Или нещастницата.

Нямаше как да разбере. Това беше един от изгубените за историята моменти. Изправи се и пъхна нашивката в джоба си.

Продължи нататък. Струваше му се, че върви цяла вечност. Накрая — и без видима причина — тунелът внезапно свърши. Йегер се озова пред стена от бетон, от която стърчаха големи стъпала. Можеше да ги изкачи, но нямаше смисъл.

Беше стигнал до края на този тунел.